Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (20)

Двадесета глава

Дан Морган се събуди на четвъртата сутрин след падането. Отвори очи и откри, че лежи на възможно най-необичайното място — във вграденото легло на Джош. Ръцете го боляха, все едно всеки пръст бе затиснат на вратата. Чувстваше се така, сякаш се опитва да диша на сто метра дълбочина и водата болезнено притиска дробовете му. Езикът му бе залепнал за небцето като от ужасен махмурлук, а в главата му биеха хиляди камбани.

Той извърна глава. До леглото му седеше Рай.

— Е… здравей — поздрави го Рай. Изглеждаше съвсем спокоен, подпрял лакти на облегалките на дървеното кресло и качил глезена си върху коляното.

— Рай? — Думата прозвуча като грачене. Дан се опита да се изправи на лакът, но не успя.

— По-спокойно, приятелю. Преминахме страхотно изпитание.

Ярката дневна светлина заслепи очите на Дан, и без това размътената му глава го заболя още повече.

— Какво правиш тук?

— Чакам да се събудиш.

Дан вдигна ръка, чувстваше я като гъбясало дърво. Сложи я на челото си, но от движението пръстите му започнаха отново да пулсират.

— Има ли вода?

Рай веднага се наведе, мушна ръка под главата на Дан и приятно студената напитка се разля по пресъхналото му гърло. Дан се задъха и почувства нови болки след това усилие.

— Какво се е случило? — успя да каже, когато слабостта му попремина.

— Напи се като труп и падна по време на най-страшната буря в Нантъкет от десет години насам. Удари си тиквата в калдъръма и остана там, докато ти премръзнаха пръстите, и пипна пневмония.

Дан отвори очи и погледна към Рай, който пак се облегна назад и скръсти пръсти на стомаха си. В резкия му укорителен тон се прокрадваше нотка от старата топлота между двамата. И Дан усети, че враждебността се е стопила.

— Добре съм се подредил, а?

— Да.

— Кога е станало?

— Преди четири дена.

— Четири!… — Дан прекалено рязко извърна глава върху възглавницата и болката разкриви лицето му.

— На твое място не бих правил такива резки движения. Държахме те пиян до козирката през цялото време и сега трябва да имаш такъв махмурлук, какъвто не си и сънувал.

— Къде е Лора?

— Пазарува. Скоро ще се върне.

Дан вдигна лявата си ръка и разгледа пръстите си.

— Какво си им направил? Адски ме болят.

Рай се засмя.

— Бъди щастлив, че още ги имаш. Ще заздравеят.

— Доколкото разбирам, не ти пука много за мен, а, Далтън?

Рай леко повдигна ъгълчето на устата си.

— След това премеждие трябваше да загубиш или пръстите на ръцете, или пръстите на краката си. Трябваше и да си два метра под земята, което за малко да стане, само дето пръстта е замръзнала и нямаше да знаем къде да те копаем.

Въпреки адските болки Дан не можа да сдържи усмивката си. Внимателно се вгледа в Рай.

— През цялото време ли беше тук?

— Заедно с Лора.

Внезапно спазми от кашлица разтърсиха Дан. Рай сложи кърпа в ръката му, седна пак назад и зачака да мине пристъпът. След това предложи на Дан да пийне пак, този път горещ чай от джинджифил с оцет и мед. Остави го малко да си почине и направо започна да му говори.

— Слушай, Дан, имам да ти казвам някои неща, преди Лора да се върне, и разбирам, че моментът не е кой знае колко подходящ, но може да нямаме друга възможност да останем насаме. — Приведе се напред, като разсеяно потриваше ръце, и се взря свъсен в червените одове на юргана. После открито погледна Дан в очите. — През последните няколко дни за малко не умря, и то изцяло по твоя си вина. Можех да го предвидя, като те гледах как се наливаш като магаре, и никой на острова не би се учудил, ако бе премръзнал от студ там, където бе паднал. — Подпря се на коленете си и пак свъси вежди. — Кога ще се осъзнаеш, човече? — попита сърдито. — Ще си разбиеш живота, както се валяш в самосъжаление и пилееш най-ценния дар, здравето си! Не казвам, че си нямал причини, но знаеш ли какво причинява на Лора твоето пиене? Тя се разкъсва от вина всеки път, когато те види да се клатушкаш през вратата, а грешката не е изцяло нейна. Сега съм откровен с теб и вярвам, че ще ме разбереш. Правя го не заради съперничеството ни за Лора, а защото искам да се стегнеш и да си оправиш живота.

Рай продължи да говори, като гледаше ръцете си, хванати между широко разтворените му колене.

— Щом дойде пролетта, ще замина за Мичиганската територия и Лора се съгласи да дойде с мен… заедно с Джош. Можеш да постъпиш като мъж и да го приемеш или пък да се върнеш в „Синята котва“ и да се напиеш като пор, та да те държи до пролетта. Пет пари не давам. Лично мен не ме засяга. Но мисля за Лора, защото, ако тя напусне острова с мисълта, че ти е съсипала живота, винаги ще носи в себе си вина. Моля те да я освободиш от това бреме. А единственият начин е да спреш да пиеш и… и…

Изведнъж въздъхна дълбоко и закри лицето си с ръце.

— По дяволите, изглеждаше толкова лесно… — скочи на крака, пъхна ръце в колана на гърба си и се извърна към дървената маса.

Сведе глава, а Дан го гледаше, изпълнен с топлота и тъга. Същото бе изпитал, когато изпращаше „Масачузетс“ с Рай на борда.

Високият рус мъж се обърна пак към леглото в нишата.

— По дяволите, Дан, не искам да те насилвам, но обичам тази жена. Направихме всичко възможно да се преборим с нашето чувство, обаче някои неща не могат да се променят. Кълна се във всички светии, че с пръст не съм я докоснал, докато бяхме в тази къща, и няма да го направя до пролетта. А след това, омъжена или не, я вземам със себе си. Но искам да тръгнем… ако не с твоята благословия, то поне без твоето проклятие.

Някаква промяна, която не можеше да се определи с думи, бе настъпила между двамата мъже. Докато Рай стоеше до леглото на Дан, и двамата чувстваха, че ги свързва топлота и доживотно приятелство, по-силно от съперничеството им за една жена. Винаги щяха да я обичат, но пред тях изплува и друга истина — двамата също винаги щяха да се обичат. Да останат заедно на острова, означаваше да се осъдят на постоянно страдание. Бе настанало времето на окончателните раздели. Болката в гърдите на Дан не беше само физическа, а смекченият поглед на Рай не можеше съвсем да прикрие гневното пламъче.

В този миг вратата се отвори и след нахлулия студ влязоха Лора и Джош. Нещо в позата на Рай им подсказа, че Дан се е събудил. Джош се спусна към леглото, хвърли се отгоре по корем и щастлив извика:

— Татко! Татко! Ти се събуди!

Лора спря зад него и се наведе да докосне челото на Дан.

Слава богу, че си добре, Дан. Толкова се тревожехме. — Тя се усмихна нежно, а тежката загриженост на лицето й започна да се топи, когато видя, че цветът му е започнал да се възвръща. — Ела, Джош. Не трябва да внасяме студа с палтата си при татко. Първо се стопли до огъня и тогава можеш да поговориш с него, но само малко. Той се нуждае от почивка.

— Но, мамо, трябва да му разкажа за моите кънки и как Рай го донесе тук, а господин Маккол се опита да…

— По-късно, Джош.

Дан забеляза рязкото прекъсване на Лора и как тя старателно избягваше да приписва на себе си или на Рай заслугата за спасяването на живота му. Но през следващите дни той щеше да научи от Джош подробностите. Детето живо обрисува всички случки, които му помогнаха да си представи какво бяха направили Рай и Лора, докато е бил в безсъзнание.

 

 

Дан се възстановяваше бавно и болезнено. Остана на легло две седмици, измъчван от кашлица, която на моменти заплашваше да го задави. Но с всеки изминат ден укрепваше все повече и имаше достатъчно време да размишлява над странния факт, че когато бе изпаднал в страшна беда, хората от острова бяха решили, че Рай е единственият, който може да му помогне; над факта, че когато местният аптекар е обявил пръстите му за изгубени, Рай е отказал да го приеме; над факта, че когато Маккол се е готвел да покрие гърдите му с ненужни изгаряния, Рай е изпаднал в бяс; над факта, че три дни и четири нощи Рай и Лора така са се борили да му спасят живота.

Дан имаше не един удобен случай да ги наблюдава заедно, защото Рай идваше всеки ден да пренася вода и дърва вместо Лора, да носи прясно мляко от града и поздрави от познатите, обезболяващ балсам за пръстите на Дан и силни лекарства за кашлицата. Вече не му даваха алкохол дори и за лечебни цели.

Майката на Дан също идваше всеки ден и от нея той научи няколкото подробности, които не знаеше от разказа на Джош.

Дан не можеше да не забележи новото отношение на Джош към Рай. Момчето бе приело напълно ежедневното му присъствие в къщата и въпреки че все още се обръщаше към Дан с „татко“, между него и Рай се бе зародило приятелство, което не идваше само от кръвната връзка.

Един ден в средата на декември Джош седеше по турски в краката на Дан, а Лора се бе настанила на един стол до леглото и подгъваше чаршафи.

— Татко, кога ще ме научиш да се пързалям с кънки? — попита Джош.

Лора вдигна поглед и нежно го сгълча:

— Джош, знаеш, че татко още не е достатъчно добре, за да излиза на студа.

Дан не бе разпитвал Лора за твърдението на Рай, че ще заминава с него за Мичиганската територия през пролетта, но според приблизителните му пресмятания това бе поне седмият чаршаф, който я виждаше да подгъва. Наблюдаваше как проблясва иглата, когато вдига ръка и опъва конеца. После се извърна към Джош.

— Защо не помолиш Рай да те научи да се пързаляш? Той е много добър кънкьор.

Лора вдигна изненадано очи.

— Така ли? — Гласът на Джош изтъняваше до фалцет винаги когато се споменеше за пързаляне с кънки.

— О, да, добър е точно колкото мен. Двамата много се пързаляхме заедно, когато бяхме деца.

— И мама също?

Дан премести поглед върху Лора.

— Да, и мама също. Тя навсякъде ходеше с нас, с мен и Рай.

В думите му нямаше злъч. Продължи с мек тон и разказа как веднъж тримата стъкнали огън на замръзналото езеро, как той разтопил леда и едва не се издавили.

Докато Дан говореше, Лора почувства, че дъхът й спира и сърцето й се изпълва с безкрайна благодарност. О, Дан, оценявам твоето благородство и знам какво ти коства то.

Въпреки че отбягваше погледа й, Дан усещаше, че тя го гледа и попива всяка негова дума. Още разказваше, когато Рай дойде и веднага бе нападнат от Джош — той го прегърна през краката, вдигна очи и се примоли:

— Ще ме заведеш ли на пързалката, Рай? Моля те!

Рай погледна към Лора, после към Дан и сведе очи към момчето с неукротимия петльов кичур в косата, който разсеяно приглади с ръка.

— И чия е идеята?

— На татко. Каза, че двамата все сте се пързаляли, когато сте били малки.

— На татко ти, а? — Очите му се стрелнаха към вграденото легло, където лежеше Дан. — Сигурен ли си? — Без да отделя поглед от Дан, Рай започна да си съблича палтото.

— Разбира се, че съм сигурен. Попитай го!

Точно тогава Дан се покашля.

— Аз… а-а… обещах да го науча, но още известно време няма да мога да ставам, затова си помислих, че може би ти… — И махна с ръка.

Рай се приближи до леглото. Пръстите му бяха мушнати в колана на панталона и той едва се въздържа да не протегне ръка и да стисне рамото на Дан.

— Няма нужда от повече думи. Ще го науча да се пързаля преди края на седмицата.

Погледите им се срещнаха и останаха така известно време, после и двамата извърнаха очи под напора на силните чувства, които ненадейно ги овладяха.

След по-малко от час Лора остана сама с Дан, защото Джош беше толкова настоятелен, че Рай накрая се съгласи да минат през работилницата, за да си вземе и той кънките, а после да отидат до едно от многото езера на острова и да използват последните няколко часа дневна светлина.

 

 

Къщата утихна, когато двамата излязоха, и Лора почувства очите на Дан, които следяха всяко нейно неспокойно движение из всекидневната. Тя сгъна чаршафите, прибра иглата и конеца, хвърли дърва в огъня. За първи път от седмици бяха сами в къщата. Дан се разтърси от кашлица и Лора както винаги му предложи чай. Той седна на леглото, облегнат на възглавниците зад гърба си, взе чашата и хвана Лора за ръката, преди тя да успее да се отдръпне.

— Седни.

Тя седна на ръба на леглото в нишата и за момент Дан задържа дланта й, като я галеше разсеяно, но накрая я пусна и хвана чашата с две ръце.

— Рай ми каза, че заминава за Мичиганската територия веднага щом се стопи снегът и че ти също тръгваш с него.

Странно, но Лора се чувстваше съвсем спокойна, въпреки че седмици наред бе очаквала в този момент да изпитва безкрайна вина.

— Да, и аз тръгвам. Бих искала… бих искала да имах друг отговор, който не би ти причинил болка, но мисля, че настъпи времето за откровеност между нас. Може би трябваше да ти кажа още преди две седмици, когато взехме решението с Рай, но чаках да позакрепнеш.

— Не съм сляп, Лора. Нали видях, че поръбваш чаршафите, които ще вземеш.

Тя сведе очи към скута си и не знаеше какво да каже.

— Говори се, че по това време на годината в Мичиганската територия е много студено и че другите селища са далече.

— И аз така знам. — Гласът му бе станал по-дълбок и по-дрезгав от кашлицата. Но сега думите му бяха много тихи.

Тя вдигна поглед и срещна открито неговия.

— Ще вземем Джош с нас.

— Да, знам.

В стаята стана тихо. Навън заваля тих сняг, но вътре огънят проблясваше в златно и розово. Лицето на Дан беше бледо, очите му не се отделяха от Лора.

— Знам всичко, което сте направили двамата — каза той. — Знам как Рай ме е вдигнал и ме е донесъл тук, как ми е спасил пръстите и как се е ядосал на Маккол, как двамата денонощно сте поддържали огъня, за да не ме оставите да умра от пневмония. — Гласът му се сниши до шепот. — Защо го направихте?

Очите й, отразяващи светлината на огъня, срещнаха погледа на Дан открито и доброжелателно и в тях грееше отговорът, който бе по-красноречив от всякакви думи.

— Нима не знаеш? — промълви задъхано. Но да му каже, че го обича, че и двамата го обичат, значеше да причини на Дан ненужно страдание. Затова само погледът й излъчваше чувството, което смекчи очите на Дан и в тях проблесна разбиране.

— Да… сигурно знам.

И двамата изведнъж се смутиха, защото нямаше нужда да изричат думите, за да стане ясно съдържанието им. Той взе ръката й, стисна я здраво с изненадваща за болен човек сила.

— Благодаря ви — каза дрезгаво.

За момент и двамата се загледаха в съединените си ръце.

— Не ми благодари, Дан, само… само моля те, не излагай повече живота си на опасност. — Погледът й беше умоляващ. — Моля те, не пий повече.

— Вече обещах на Рай, че няма.

Тя въздъхна и раменете й се отпуснаха с облекчение, после внимателно изтегли ръката си.

— Дан, има и други неща, за които трябва да поговорим и които са много трудни за казване.

— Мисля, че знам, Лора. Не съм глупак. Няма нужда повече да спя в това легло. Знам истинската причина, заради която вие с Джош спите оттатък. — Той кимна към пристройката.

Лора почувства, че кръвта й се надига и оцветява издайнически бузите й в червено. Тя нервно запремята престилката над коленете си и й бе невъзможно да погледне Дан в очите, когато той продължи:

— Лора, намерих банелата преди доста време.

— Така ли? — Тя рязко вдигна очи и лицето й почервеня още повече.

— Да.

— О, Дан, толкова съжаля…

Той вдигна длан и я прекъсна.

— Достатъчно се съжалявахме, не мислиш ли? Ти съжаляваше мен, Рай съжаляваше теб, аз съжалявах себе си и Господ ми е свидетел, че на мен ми беше най-тежко. Когато за първи път Рай дойде в къщата, просто не можех и не исках да приема истината. После намерих банелата и разбрах, че е неизбежно.

— Кое?

— Че той ще те отнеме от мен.

Като го чу да произнася тези думи, Лора почувства, че сърцето й се къса. Той изглеждаше уморен и победен и в нея отново се пробуди инстинктът да го закриля.

Дан забеляза, че Лора е не по-малко изтощена от него.

— За теб беше тежко да бъдеш по средата. През повечето време го забравях и мислех само за себе си.

— Дан, искам да знаеш, че аз… аз се опитах с всички сили да отбягвам Рай. Ти беше толкова добър с мен и заслужаваше…

Той пак я прекъсна с движение на ръката.

— Знам. Рай ми каза. Той ми откри всичко в деня, в който се събудих. Оттогава много мислих и разбрах, че не можеш да потиснеш чувствата си, така както и аз не мога да потисна своите. С това се борих най-дълго. Но когато видях банелата и имах доказателство за чувствата и на двама ви, отидох да се срещна с Езра Мерил и подадох молба за развод.

Лора прехапа долната си устна и впери в Дан невярващи очи.

— Вече си се срещал с Езра?

Дан кимна.

— През септември. Бях разгневен на… теб и Рай. По дяволите, това беше единственият начин да принудя сам себе си за този разговор с Езра — да се разгневя достатъчно. Но след като говорих с него, после нямах сили да довърша развода. И тогава… започнах да ходя в „Синята котва“. После плъзнаха слуховете за Рай и Дилейни Хъси и аз се обнадеждих. Отидох при Езра и му казах да спре делото.

Сърцето на Лора биеше лудо. Тя си спомни как Дан се бе отнесъл грубо с нея, давайки отдушник на гнева си. Да, трябва наистина да е бил вбесен, щом е пристъпил към действия.

Езра, разбира се, знае всичко за нас тримата и предполагам, че е бил достатъчно прозорлив, за да разбере колко особено е положението. Каза, че вече е завел документите и е представил случая на съдията Банкър, и въпреки че аз исках да оттегля молбата, той ме посъветва да изчакам, докато… просто да изчакам и да видя какво ще стане. Каза, че нищо не може да стане и без подписите и на двамата и без да се явим пред съдията, така че…

Нов пристъп на кашлица го преви на две. Когато накрая се облегна пак на възглавниците, бе останал без дъх. По време на паузата в ума на Лора нахлуха безброй въпроси, но Дан продължи:

— Документите са още там, заведени в градската картотека.

Очите им се срещнаха и тя несъзнателно започна да брои месеците до пролетта.

Когато продължи, гласът му бе станал още по-дрезгав.

— Дори и собствената ми майка разбира, че съм те задържал против волята ти, откакто Рай се е върнал.

Лора не можеше да му каже нищо утешително. Тя ясно си спомняше думите на Хилда Морган.

— И знаеш ли какво още ми каза?

Лора само се взираше в него, без да помръдва.

— Каза ми, че вие с Рай сте ми върнали живота и че е време и аз да ви върна вашия.

Настъпи тягостна тишина. Болката им пречеше да продължат. Свечеряваше се и отдалече се разнесе биенето на камбана, а в осветената от свещта стая всичко бе тихо.

— Коледа е време за подаръци и си мисля, че е подходящ момент… да ти дам това, което знам, че най-много искаш, Лора — свободата.

В гърлото й заседна буца. Тя преглътна, но чувствата продължиха да я терзаят. Въпреки че отчаяно се стремеше именно към свобода, никога не бе очаквала да я обземе такова усещане за празнота, когато я получи.

Дан разумно продължи нататък.

— Както казах, документите са още там и при тези обстоятелства съдията Банкър няма да откаже да разтрогне брака. Той ни познава, откакто сме се родили — прочисти гърлото си и продължи привидно спокойно:

— Както и да е, майка ми каза, че ще се радва в къщата й пак да има мъж, за когото да готви и да се грижи, така че веднага щом съм в състояние, ще се изнеса оттук… докато всичко се уреди по законния ред.

Лора бе загубила дар слово. Какво можеше да му отговори? Благодаря? Благородният, жест бе достатъчно болезнен за Дан, за да го обижда допълнително с благодарността си. Внезапно се почувства толкова ограбена, колкото знаеше, че би трябвало да се чувства и Дан. Сълзите, които се бе мъчила да сдържа досега, се изляха като потоп. Тя сякаш ненадейно се сломи и скрили в ръцете си, а стоновете разтърсваха раменете й. Въпреки че нито предвиждаше, нито предчувстваше такава реакция, не би могло да има по-подходящ отговор за думите на Дан. Краят на петте брачни години, които в по-голямата си част бяха хармонични и изпълнени с обич, заслужаваше този момент на страдание.

Седеше на ръба на леглото и тихо плачеше, а когато сълзите й секнаха, Дан пак бе хванал ръката й. Нежно я придърпа в обятията си и тя прислони глава под брадичката му. Не си казаха повече нищо. Но докато лежаха в тишината, неизречените им мисли се сляха в реквием за всичко, което бяха споделили не само през последните пет години, но и близо две десетилетия преди това.

 

 

Когато другите се върнаха, Рай веднага забеляза напрегнатата атмосфера. От пръв поглед разбра, че Лора е плакала, и за миг стомахът му се сви от ужас. Джош се втурна през стаята право към Дан, обезумял от възторг след първия урок по кънки. Рай се опита да срещне погледа на Лора, но тя упорито го отбягваше. Той се намръщи тревожно и се приготви да тръгва. Но думите на Дан го спряха на вратата.

— Рай, искам да те помоля за една услуга.

Високият мъж се извърна.

— Разбира се, каквото пожелаеш.

— Трудно ми е след всичко, което вече си направил, но всяка година Лора отива у Джейн няколко дни преди Коледа, за да й занесе свещи от лаврово дърво и други такива неща и за да се видят преди празниците. И тъй като аз… — Дан безпомощно разпери ръце. — Аз, разбира се, няма да мога да ги заведа тази година, дали ще имаш нещо против ти да ги закараш с Джош тези дни?

Рай обърна поглед към Лора, но тя се взираше в Дан с израз, който подсказваше, че й е трудно да не избухне в сълзи.

— Разбира се — отговори Рай. — Ще наема шейна и ще отидем, когато кажеш, Лора.

При тези думи тя повече не можеше да отбягва погледа на Рай. Помисли си, че ако този ден скоро не свърши, сърцето й ще се пръсне. Той бе преизпълнен с емоции и това бе последният удар, който заплашваше да я довърши. Искаше й се да извика: „Дан, не бъди така дяволски благороден!“. Но вместо това само страдаше от обхваналото я чувство, че съдбата е несправедлива към него. Накрая отговори:

— Когато… намериш време.

— Тогава утре, в ранния следобед.

— Ще се приготвим.

 

 

В уреченото време на следващия ден Рай дойде да вземе Лора и Джош с лъскава черна шейна, теглена от сива петниста кобила. След като сложиха горещи тухли в краката си и се покриха с тюленовата кожа, тримата потеглиха през заснежените полета. Дъхът на коня се виеше на кълба и се сливаше с цвета на земята и небето. Звънчетата на впряга изпълваха с музика студения въздух. Плъзгачите се врязваха в сухия сняг с приятен звук и оставяха две успоредни следи с конски стъпки.

На кожената седалка имаше място само за двама и Джош седеше в скута на майка си. Двете му колена се опираха в лявото бедро на Рай. Джош говореше повече от майка си и баща си и когато попита дали може да подържи поводите, Рай със смях се съгласи, премести момчето между краката си и сложи юздите в малките му ръце. Конят усети разликата и се обърна, после пак тръгна напред и ходът му не трепна, докато Рай наблюдаваше внимателно.

С Джош между разтворените си колене Рай плътно притисна топлото си бедро към Лора. Докосването беше вълнуващо, но никои от двамата не се обърна да погледне другия.

Когато стигнаха до къщата на Джейн, Джош незабавно се измъкна от завивката. Щом Рай се размърда, Лора сложи ръка върху рамото му.

— Джош, тичай вътре и кажи на леля Джейн, че сме пристигнали. Рай и аз трябва малко да си поговорим.

Рай пусна Джош през преградата от своята страна, докато краката му докоснаха земята.

Когато останаха сами, Рай и Лора за първи път се погледнаха открито в очите.

— Здравей — промълви той.

— Здравей. — Дали някога ще ми омръзне да се вглеждам в тези светлосини очи, помисли тя. Никога… никога.

— Вчера беше много тъжна.

— Да, бях.

— Ще ми кажеш ли защо?

Тя чувстваше до бедрото си сигурната му топлина.

— Казах на Дан, че заминавам с теб през пролетта, и той ми отговори, че ще ми направи коледен подарък. — Спря, защото разбра, че той бе познал какъв. — Каза, че ми връща свободата, моята и на Джош.

От ноздрите на Рай спряха да излизат облачета бяла пара. След един дълъг, дълъг миг той въздъхна дълбоко.

— Кога?

— Ще отиде да живее при майка си, когато се оправи достатъчно, за да може да се премести. А относно закона, говорил е с Езра Мерил през септември и е започнал бракоразводно дело. Веднага след като е намерил банелата.

Рай бавно се извърна и я погледна. В сериозния му израз нямаше нищо от триумфа на победителя. Лора сложи облечената си в ръкавица длан на рамото му. Юздите още висяха от пръстите на кожените му ръкавици, но той не ги забелязваше.

— Изпрати ни днес, за да имаме възможност да кажем на Джош — двамата заедно.

Рай мълчеше. Гледаше в някаква точка над главата на коня. Въздъхна пак и сведе глава. Дълго седя, потънал в мисли. Конят разклати глава, звънчетата на впряга прозвънваха и извадиха Рай от забравата му.

— Защо не ми се ще да празнувам? — попита тихо той.

Тя само стисна рамото му. И двамата знаеха отговора.

Посещението у Джейн мина като през мъгла, защото мислите на Лора се стремяха все към къщи. Когато тримата отново се настаниха в шейната, я изпълни тревога. Реакцията на Джош бе от жизненоважно значение. Тя гледаше главата му с дебелата плетена шапка, шала, чиито ресни потрепваха в ритъма на конските копита. Затвори очи и потърси в себе си надеждата.

— Джошуа, Рай и аз трябва да ти кажем нещо.

Румените като ябълки бузи на Джош и червеният му от вятъра нос се обърнаха към нея. Рай притисна бедро в нейното под покривалото в знак на подкрепа.

— Рай и аз… ние… ние се обичаме много, скъпи, и не искаме никога да… да…

Когато тя заекна, Рай продължи:

— Искам да се оженя за майка ти през пролетта и тримата да заминем за Мичиганската територия заедно. Ще вземем и баща ми.

За миг лицето на Джош отрази пълно неразбиране. Но когато осъзна за какво става въпрос, не се усмихна.

— Татко ще дойде ли?

— Не, Дан остава тук.

— Тогава и аз няма да дойда! — заяви инатливо Джош.

Погледът на Лора се плъзна към Рай, после обратно към сина й.

— Знам, че ти е трудно да го приемеш, Джош, но Рай е истинският ти баща и когато аз се омъжа за него, ти ще си наш син. Ще трябва да живееш заедно с нас.

— Не, не го искам за баща! — Джош издаде враждебно напред долната си устна и затрепери. — Искам си моя баща и да живеем пак в същата къща!

Обзе я отчаяние.

— А не искаш ли да търсиш нови приключения в Мичиганската територия, където никога досега не си бил?

— Това далече ли е?

Лора се страхуваше да му каже истината, но знаеше, че лъжата впоследствие щеше само да усложни нещата.

— Да, далече е.

— Трябва ли да се качваме на ферибота, за да стигнем дотам?

Не само на ферибота, Джош, помисли си тя, но каза:

— Да.

— А тогава как ще се виждам с Джими?

— Ами… няма да се виждаш с него, но ще си намериш нови приятели там, където ще живеем.

— Не искам нови приятели. Искам да остана тук при Джими, при татко и при теб. — Враждебността бе изчезнала от лицето на Джош и сълзите, които той геройски се опитваше да възпре, вече трептяха на златистите му ресници и се търкаляха по зачервените му бузи.

Лора го притегли към себе си и притисна главата му под брадичката си. Прегръщаше го и се чудеше как да го накара да разбере, но изведнъж се сети за нещо, което бе казал Рай. Тя се обърна и го погледна.

— Джоузия със сигурност ли ще дойде?

— Да. Казва, че костите му са поели колкото са могли от влагата и мъглата. Но според мен просто не иска да пропусне приключението.

Идеята Джоузия да бъде близо край тях беше добра, но все пак не можеше да разсее облака, предизвикан от нежеланието на Джош.

В опит да спечели благоразположението на сина си Рай попита:

— Искаш ли пак да подържиш юздите, Джош?

Но момчето само поклати глава и се зарови още повече в майка си. Цялото внимателно градено доверие между баща и син като че ли се бе срутило. Господи, мислеше си Лора, няма ли някога да ни стане по-лесно? Винаги ли пред нея и Рай щяха да се изправят препятствия?