Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (2)

Втора глава

Китоловният занаят бе втъкал като стан сушата върху основата на морската вода, за да се получи килимът, наречен Нантъкет. Нямаше островитянин, който да не взима участие; повечето си изкарваха прехраната чрез него, пряко или косвено, още от края на седемнайсети век, когато един нантъкитски собственик на едномачтов платноход уловил първия кашалот.

Самият остров изглеждаше предопределен от природата да стане седалище на китоловния занаят. Бе разположен близо до естествените пътища за миграция на китовете, а бъбрековидната му форма го правеше удобен за пристанище, без да се налагат някакви допълнителни промени. Така че градът лежеше по протежение на извивката на Голямото пристанище и започваше направо от брега на океана.

За Нантъкет ловът на кашалоти не бе само поминък, но и традиция, предавана от поколение на поколение. Синовете на капитаните ставаха също капитани; майсторите на платна предаваха занаята на своите синове; такелажникът учеше наследника си на изкуството да съединява въжетата, държащи нависоко платната; потомството на корабостроителя чиракуваше при него, за да усвои умението да се поправят кораби; корабните дърводелци учеха своите синове да извайват фигури на носа на кораба, за които се смяташе, че носят щастие и връщат живи и здрави моряците на брега; оттеглилите се корабни ковачи виждаха как синовете им се качват с чука и наковалнята на заминаващ китоловен кораб.

Така беше и с Джоузия Далтън. Той бе пето поколение бъчвар, бе предал знанията си за правене на бурета на своя син и видя как също като него на младини Рай отплава надалече.

Буретата се правеха на брега, разглобяваха се, товареха се на борда на кораба и при необходимост, се сглобяваха отново, когато се уловяха китове. Затова бъчварите имаха предимството да упражняват професията си и на сушата, и на борда на кораба, ако изберат риска на пътуването заради по-високия залог, защото техният дял от печалбата — техният пай — бе четвърти поред след тези на капитана и на първия и втория помощник.

На младини Джоузия Далтън бе спечелил три такива значителни дяла, но бе изстрадал и несгодите на три пътувания и сега изработваше буретата си, стъпил здраво с двата крака на твърда земя.

Беше се прегърбил от дългите години над магарето за рязане и от бутането на тежкото стоманено ренде. Изпъкнали сини вени обвиваха ръцете му, загрубели от стискането на двете дръжки на инструмента. Торсът му бе като изкован от желязо и толкова мускулест, че не бе съразмерен с краката и му придаваше малко маймунски вид.

Но лицето му бе меко, обточено от бръчки, напомнящи структурата на дървото, с което работеше. Лявата му буза бе винаги разтегната в усмивка заради лулата от корен на изтравниче, която постоянно стърчеше между зъбите му. Лявото му око бе неизменно присвито и носеше синьо-сивия оттенък на дима, точещ се винаги покрай него, сякаш с годините бе поело някак и ароматните изпарения. Косата му бе сива и къдрава като милионите стружки, излезли изпод рендето му.

Рай спря пред отворената двойна врата на бъчварската работилница и надникна. За минута пое дълбоко мириса, гледката и звуците, от които бе отвикнал. Стените бяха целите в полици с бурета — с широка средна част, с плоски стени. Тук-таме имаше и по някое овално, но тях не ги качваха на кораба. Недовършени бъчви се разтваряха като маргаритки над обръчите. Дъгите на други пък киснеха във вода. Рендетата бяха спретнато окачени на една от стените, а точилото си беше както винаги под тях. Въторът, с който се правеха жлебове в двата края на всяка дъга, теслите с извити остриета и заглаждащите рендета висяха високо над влажния под, така както Джоузия винаги бе учил, че трябва.

Джоузия. Ето го — с талази от пресни стружки върху обувката, притиснала педала на дърводелското магаре, той наместваше една дъга на мястото й.

Доста е остарял, помисли си внезапно натъжен Рай.

Щом сянката от вратата падна в работилницата, Джоузия вдигна глава. Бавно извади с жилестата си ръка лулата от устата си. Още по-бавно преметна крак и стана от седлото на дърводелското магаре. Издайнически сълзи блеснаха в очите му, когато видя сина си, висок и строен, застанал на прага.

Хилядите пожелания, които си бяха обещавали, ако пак се видят живи, им се изплъзваха. Най-накрая Джоузия наруши тишината с възможно най-безличната забележка.

— Значи се върна. — Гласът му ужасно трепереше.

— Аха. — Гласът на Рай пък прозвуча ужасно ниско.

— Чух, че си бил на „Омега“.

Рай само кимна. Те стояха безмълвни. Старецът изпиваше с очи младия мъж, а той на свой ред жадно поемаше познатата гледка пред себе си, която на моменти се бе съмнявал, че изобщо ще види пак. Необичайни за такова завръщане чувства за миг ги приковаха към глинения под, но най-накрая Рай се втурна към баща си с разперени ръце. Прегръдката им бе здрава, силна, задушаваща. Ръцете на Рай също познаваха тежкия труд с рендето. Те се разделиха, потупвайки се по гърбовете, и се усмихнаха. Сините очи срещнаха още по-сини, но и двамата още не бяха в състояние да говорят.

Стара жълтеникава кучка с посивяла муцуна се дотътри и запълни празнината. Тя се наклони напред и весело заразмахва опашка за поздрав.

— Шип! — възкликна Рай и коленичи да поглади с обич главата на кучето. — Какво правиш тук?

О, каква гледка, помисли бащата при вида на момчето си, навело отново глава над своя домашен любимец.

— Животинката си знаеше, че ще се върнеш при нас, ако изобщо оцелееш. Избяга от къщата на хълма, не искаше да живее там без теб. Тук те чакаше през последните пет години.

Рай се наведе и обгърна с две ръце главата на кучето. Старият лабрадор се опитваше да го близне по брадата. Рай се смееше и се дърпаше, но после се приведе напред, за да получи няколко влажни ласки.

Имаше кучето от момче. Бе намерил жълтия лабрадор в плитчините. Животното се бе спасило от корабокрушение и плуваше към брега. Оставено на произвола на съдбата, кученцето веднага стана собственост на малкия Рай Далтън и получи името Шипрек^[1].

При вида на старата вярна Шип, очакваща го и радостно виеща за добре дошъл, Рай си помисли: „Ето най-сетне нещо, останало непроменено отпреди“.

Докато гледаше Рай и кучето, старецът пак захапа лулата си. Радваше се на завръщането на сина си, но се натъжи, че Марта не бе тук да сподели щастието му.

— Значи сирените не успяха да те докопат — язвително отбеляза Джоузия и гърлено се засмя, за да прикрие чувствата си, които не намираше начин да изрази.

— Не. — Рай вдигна очи, но още поглаждаше ушите на кучето. — Направиха всичко възможно, но бях свален от кораба преди корабокрушението, защото се разболях от едра шарка.

Дръжката на лулата посочи лицето на Рай.

— Ясно. Тежка ли беше болестта?

— Достатъчно, за да ми спаси живота.

— Аха — изръмжа Джоузия и погледна изпитателно с присвито око.

Рай се изправи с ръце на хълбоците и огледа работилницата.

— Виждам, че тук има промени — отбеляза той тържествено.

— Да, и то доста.

Погледите им се срещнаха и двамата съжалиха, че изминалите пет години не бяха пощадили нито единия.

— Май и двамата загубихме жените си — каза мрачно младият мъж. Кучето се галеше в краката му, но той почти не му обръщаше внимание. Взря се в бащините очи и забеляза новите бръчки около тях и блясъка на напиращите сълзи.

— Значи вече си разбрал. — Джоузия заразглежда лулата си. Поглади с палец топлата й издутина, все едно беше женско личице.

— Да — достигна до него глухият отговор.

Кучета се вдигна на задни крака и опря предни лапи на бедрото на Рай, като за малко не го бутна. Но той не забеляза. Ръката му несъзнателно търсеше златистата глава, докато гледаше как баща му поглаждаше лулата си от корен на изтравниче.

— Къщата не е същата без нея.

— Е, тя живя добре, въпреки че издъхна покрусена от мисълта, че си се удавил в морето. Май така и не успя да го приеме. Като че ли доста преди мен предчувстваше, че си жив и здрав. — Джоузия тъжно се усмихна на сина си.

— Как умря?

— Влагата я повали… студът и влагата. Поболя се от възпаление на белите дробове и си отиде за три дни. Едновременно изгаряше от треска и трепереше от студ. Нищо не можеше да се направи. Беше през март, а ти знаеш колко сурова може да бъде Сивата Дама през март — каза той. Говореше без озлобление. Всеки жител на острова знаеше мъгливата му природа и я приемаше като част от живота… а също и от смъртта.

— Да, може да бъде дяволски коварна тогава — съгласи се Рай.

Старецът въздъхна и потупа Рай по рамото!

— Е, аз свикнах да живея без майка ти, доколкото можах. Но ти… — Джоузия остави мисълта си недовършена и изпитателно се вгледа в сина си.

Рай отклони поглед през прозореца.

— Вече си ходил горе на хълма, а?

— Да.

Стегнатите лицеви мускули втвърдиха очертанията на сочната уста на Рай. Но срещна въпросителния поглед на баща си и напрежението на лицето му се стопи.

— Аз загубих само една жена, момче, а ти загуби две.

Устата му пак се напрегна, но този път в знак на решителност.

— Засега. Мисля да намаля загубата наполовина.

— Но тя се омъжи за него.

— Защото е мислела, че съм мъртъв!

— Да, като всички нас, момче.

— Но не съм и ще се боря за нея, докато съм жив.

— А тя какво мисли?

Рай си спомни целувката на Лора, последвана от предпазливото й отдръпване.

— Мисля, че още е в шок от това, че се завърнах така неочаквано. В първия момент май ме взе за призрак. — Рай обърна волевата си брадичка към баща си. — Но аз й показах, че не съм, за бога!

Джоузия глухо се изсмя и кимна, а под загара на сина му изби червенина.

— О, залагам си копчетата, че си го направил, момче. И като гледам как си тръснал сандъка си на пода ми, май си дошъл да ми дрънкаш врели-некипели.

— Не с теб, старче, а с Шип смятам да си подрънкам врели-некипели, така че си скрий солената физиономия и престани да се заяждаш!

Джоузия избухна в одобрителен смях и лулата за малко да изпадне от нестабилната си позиция между пожълтелите му зъби.

— Изобщо не си се променил, Рай. Предполагам, че жена ти сега се чуди къде да дене излишния си съпруг, а? Така че разтоварвай си багажа и добре дошъл. Шип и аз ще ти бъдем достатъчно добра компания. От две години къщата е опустяла и дори твоят остър език ще ни дойде добре. — Той отново насочи дръжката на лулата към носа на Рай и добави: — Стига да не прекаляваш.

Очите им се срещнаха и двамата почувстваха, че им олекна — застаряващият родител и детето, пораснало по-високо и силно от баща си.

 

 

В къщата на хълма Лора, още трепереше от шока да види Рай отново и да го целуне. Веднага след като той изчезна надолу по пътеката, й се стори, че всичко е било сън. Но когато застана лице в лице с Дан, реалността я връхлетя с нова сила заедно с необходимостта да приеме невероятната истина и да се справи с нея.

Пред вратата тя затвори за миг очи, притисна с ръка неспокойния си стомах и престъпи прага.

Дан седеше на масата, подпрял лакти до недокоснатата чиния. Брадичката му бе скрита зад преплетените пръсти. Докато минаваше през стаята, Лора усети, че я следят онези пъстри очи, които познаваше, откакто се помнеше, и които сега й бе трудно да погледне открито.

Тя мина покрай дървената маса и се зачуди какво да каже и дали мъжът, който безмълвно я гледаше, бе все още неин съпруг. Погледът му се премести върху ръцете й и тогава тя се усети, че нервно премята през пръсти връзките на престилката си. Бързо ги пусна и зае мястото си на пейката срещу Дан. Нервите й бяха опънати като въжета. В стаята цареше болезнена тишина. Чуваха се само обичайните за острова звуци: чукове, чайки, камбанките на шамандурите и далечното свистене на нара от пощенския кораб от Олбъни, който акостираше долу на параходния кей.

Внезапно Лора се приведе, с лакти, опрени от двете страни на чинията, и скри с длани лицето си. Минаха няколко безкрайни минути, изпълнени с мълчание, преди тя да вдигне очи и да погледне отново Дан. Той разсеяно си играеше с една лъжица, натискаше я силно към масата и я въртеше, сякаш искаше да я забие в дървото.

Спря, когато забеляза, че тя го гледа, красивата му ръка остана неподвижна. Въздъхна, прочисти гърлото си и каза:

— Е…

Кажи нещо, смъмри се тя. Но не знаеше откъде да започне.

Дан пак прочисти гърлото си и седна по-изправен.

— Къде е Джош? — попита тя тихо.

— Нахрани се и излезе да си поиграе.

— Нищо не си хапнал.

— Ами… не бях много гладен — отговори той, без да я погледне.

— Дан… — Тя посегна да хване ръката му, но той не отговори на жеста.

— Изглежда здрав като бик и съвсем жив.

Тя сви ръце в скута си и се загледа в чинията, която той бе напълнил за нея, докато я нямаше.

— Да, май… така е.

— Дълго ли стоя тук?

— Тук? — тя вдигна бързо очи.

— Тук. В къщата.

— Знаеш кога пристигна „Омега“.

— Не, не точно. Никой не ми каза, че и Рай е на борда. Странно, не мислиш ли?

Тя пак сложи ръка върху неговата.

— О, Дан, нищо не се е променило… нищо.

Той рязко издърпа ръката си, скочи на крака и й обърна гръб.

— Тогава защо ми се струва, че светът се руши под краката ми?

— Дан, моля те.

Обърна се и направи крачка към нея:

— Дан, моля те? Моля те за какво? Седя тук… на неговата маса, в неговата къща, с неговата…

— Стига, Дан!

Той пак се извърна, но думите „негова съпруга“ отекваха в ушите му така ясно, все едно ги беше произнесъл. Почти всичко тук принадлежеше на Рай Далтън или бе му принадлежало преди време — и хората, и имуществото. Дан Морган с мъка се опитваше да приеме факта, че приятелят му бе абсолютно жив и бе дошъл тук, за да предяви претенциите си към всичко свое.

Лора го гледаше как сложи ръка на тила си и отпусна брадичка към гърдите си.

— Дан, ела, седни и си изяж обяда.

Ръката му се отпусна отстрани, той се обърна и я погледна.

— Трябва да се върна в кантората, Лора. Ще… ще се справиш ли?

— Разбира се.

Тя стана и го придружи до вратата. Там му подържа сакото, докато го обличаше. Видя как взе цилиндъра от закачалката, но вместо да си го сложи, прекара разсеяно пръсти по ръба му. Бе обърнат с гръб към Лора. Като гледаше унилата му поза, гърлото й се сви и тя стисна здраво ръце.

Дан направи крачка към отворената врата, спря, пое дълбоко въздух, после се завъртя и я притисна толкова силно към гърдите си, че дъхът й спря.

— Ще се видим на вечеря — прошепна той с измъчен глас и тя кимна до рамото му още преди той да се отдели от нея и бързо да престъпи прага.

Докато се движеше по стъпките на Рай Далтън по мидената пътека, си помисли, че точно така бе вървял след него през целия си живот.

След като Дан се скри, Лора се разплака. Върна се вътре и пред очите й изникнаха безброй неща, свързани със странното преплитане на техните три съдби. Докосна вилицата на Дан в недовършения обяд на дървената маса и се сети, че преди години Рай ядеше с нея.

По всяка вероятност тя още му принадлежеше. Тя разсеяно разтреби остатъците от прекъснатото ядене и спомените продължиха да нахлуват в главата й. Затвори вратите на нишата с леглото, за да скрие от очите си мястото, където синът на Рай Далтън спеше до редицата от дървени войници, принадлежали на малкия Дан Морган. Кутията за пури до креслото бе подарък на Дан от Рай. Самото кресло Дан избра, след като се ожени за Лора, а табуретката до него бе подарък от някакъв гост на сватбата на Рай и Лора.

Почти против волята си Лора се озова пред вратата на навеса и очите й се спряха на леглото. Колко мъчително бе да го гледа сега. На него тя и Рай бяха заченали Джош. На него Джош се роди. На това легло бе приседнал до младата майка и Дан, който, след като надникна към малкото розово вързопче под памучните одеяла, изрече своето предсказание: „Ще стане същият като Рай“. Очите на Лора затрепериха под спуснатите клепачи, като си спомни думите на Дан. Беше ги изрекъл, защото усети, че точно това има нужда да чуе тя в този момент. Но най-вече това легло бе свидетел на тяхната объркана история. Бяха го използвали и тримата. Дърворезбованите ъглови стълбове от борово дърво бяха държали саката и на двамата мъже, а рамката между тях Лора бе стискала с ръце в пристъпи и на екстаз, и на болка.

Гърлото й се сви и тя се извърна.

Кой от двамата е моят съпруг сега? Първо на този въпрос трябваше да си отговори.

 

 

След половин час имаше отговора. Когато излезе от кантората на градския адвокат Езра Мерил, почувства, че няма сили да се върне отново в къщата и да се изправи лице в лице със спомените. И въпреки че бе на двайсет и четири години и самата тя бе майка, изпита непреодолимо желание да се хвърли в прегръдката на майка си.

Беше оставила Джош у семейство Райърсън, затова се отправи към сребристо кафявата къща на улица „Бримстоун“, в която бе израснала. С приближаването спомените изплуваха още по-ярки, спомени и за нея самата, и за Рай, и за Дан — безгрижна, тичаща насам-натам тайфа, преди още да са поели никакви ангажименти. Изпълни я мъка и огромна нужда да поговори с някой за тези дни и тези хора, с някой, който ги познаваше от самото начало.

Но едва бе престъпила прага на всекидневната на майка си, когато разбра, че Далия Трахърн няма да й помогне кой знае колко.

Далия едва се справяше с ежедневните решения в живота си, камо ли да дава съвети на другите. Беше едно неспирно мрънкало и се бе научила да си пробива път чрез непрестанно оплакване за най-незначителни неща. А когато нямаше никакви дребни несгоди, тя си измисляше въображаеми проблеми.

Съпругът й Елиъс бе роден на острова. Беше майстор на платна и въпреки че цял живот ги произвеждаше, никога не бе плавал под тях, защото само при споменаването, че смята да постъпи на кораб, Далия пристигаше с някаква нова болест и го караше да й обещае, че никога няма да я остави. Той почина, когато Лора бе на дванайсет години, и тогава някои казаха, че Далия преждевременно го е вкарала в гроба с непрестанните си оплаквания и хипохондрия, но че той сигурно е преминал в отвъдното щастлив, щом се е отървал от нея. Други пък казваха, че Далия е трябвало да държи по-здраво дъщеря си след смъртта на Елиъс Трахърн, защото момичето растеше свободно като птичка, след като баща й си отиде, кръстосваше острова без вечерен час, без да я повикат от къщи, движеше се с момчетата и се учеше на съвсем не женски работи, а Далия пръста си не мръдваше да я контролира. Имаше и трето мнение — на тези, които снизходително обясняваха слабохарактерността на Далия, като изтъкваха: „Е, все пак тя е чужденка“.

Да, Далия не бе родена на острова, въпреки че живееше тук от тридесет и две години. Но и още сто години да прекараше на Нантъкет, нямаше да се отърве от клеймото, което всички родени на континента носеха, понеже чужденецът винаги си остава чужденец. Може би точно защото усещаше това студено презрение, Далия се държеше така — слабохарактерна и хленчеща.

Сега тя поздрави дъщеря си, като изви виещ глас като сирена:

— О, Лори, не очаквах да те видя днес.

— Майко, може ли да говоря с теб?

Изражението на Лора внезапно накара майка й да заподозре, че има някакъв проблем, и възрастната жена се поколеба. Като че ли не й се искаше много да покани дъщеря си. Но Лора се мушна вътре, седна на пейката до масата, въздъхна дълбоко и каза с треперещ глас:

— Рай е жив.

Далия почувства остра болка между очите.

— О, не.

— О, да, и се е върнал в Нантъкет.

— О, Боже. О, мили… защо… как… — Далия вдигна разтреперани ръце към челото си и разтри слепоочията си, но преди да си измисли някаква болест, Лора продължи. Изля пред нея на един дъх цялата история и доста преди да стигне до края, слисаният израз на Далия се бе сменил с тревога.

— Ти… не смяташ… да се виждаш с него, нали, Лори?

Лора я гледаше със свито сърце от другата страна на масата.

— О, майко, вече се видяхме. А дори и да не бяхме, как бихме могли да го избегнем на остров, голям колкото Нантъкет?

— Но… но какво ще си помисли Дан?

Лора едва потисна вика си. А аз? Какво мисля аз? Дори не ме попита. Вместо това тя отговори безизразно:

— И Дан се видя с него. Рай дойде у нас.

— У вас… О, Боже… — Далия премести пърхащи пръсти от слепоочията към треперещите си устни. — Какво ще кажа на хората?

Несигурността бе винаги основната тревога на Далия. Лора разбра каква лудост бе да очаква майка й да разбере положението, в което сигурността се олицетворяваше единствено от Даниел Морган, дългогодишна опера в живота на Лора, за разлика от Рай, който бе заминал и я бе оставил, „зарязал“, както често казваше Далия.

Лора не можа да се въздържи и си призна.

— Вече говорих с Езра Мерил и разбрах, че Дан ми е законен съпруг. — Тревожните й очи търсеха успокоение. — Но аз… аз още обичам Рай.

— Шшт! — веднага вдигна ръце Далия. — Не говори такива неща. Само ще донесат нещастие. Дори не трябваше да се виждаш с него.

Лора се разпали още повече.

— Майко, къщата е на Рай. Джош е негов син. Не бих могла да го държа настрана.

— Но той… той може да ти отнеме всичко!

— Майко, как можа да помислиш такова нещо за Рай! — Съвсем типично за Далия бе да се тревожи за подобни неща в такъв момент. Лора скочи и се заразхожда.

— Не позволявай да те изработят, Лори. Добре ли си? Ще трябва да поговоря с Дан да ти вземе някакви капки, успокоително…

— Нищо ми няма!

Но за жена като нея, която можеше да измисли болест само при споменаването на нещо неприятно, беше задължително да открие някакво неразположение.

Тя се приближи и се опита да сложи длан на челото на Лора, ала младата жена ловко отстъпи встрани.

— О, майко, моля те.

Позьорската ръка се отпусна, измъченото лице с неизменния израз на страдание като че ли придоби няколко нови бръчки. Сразена от неспособността на майка си нито да даде съвет, нито да й съчувства, Лора едва не се разплака.

О, майко, не виждаш ли от какво имам нужда? Имам нужда от подкрепа, от допира на бузата ти до моята коса. Имам нужда да се върна с теб в миналото, за да мога да разбера настоящето.

Но Далия никога не можеше да успокои човек. Какво й бе станало на Лора, за да помисли, че сега ще може? Обърканото й бръщолевене само влошаваше нещата и Лора не се изненада, когато майка й се завлече до един стол, притисна опакото на ръката си към челото си и каза:

— О, Лори, май имам ужасно главоболие. Ще ми направиш ли билков чай? Ей там… — Тя махна немощно с ръка. — На полицата ще намериш корен от валериан и анасон. Смеси ги… с малко вода… моля те. — Вече бе останала без дъх.

И така, Лора се оказа в положението да обслужва майка си, вместо да бъде успокоявана от нея, и докато си тръгне от къщата на улица „Бримстоун“, вече имаше главоболие. Върна се вкъщи и прекара следобеда в тежки размисли за миналото и тревоги за бъдещето.

В края на деня се върна и Дан. Той огледа всекидневната, като едва ли не очакваше да намери там Рай. Окачи палтото си и срещна погледа на Лора от другия край на стаята, но явно никой от двамата не бе в състояние да говори.

Дан втренчено следеше Лора, докато тя слагаше масата. По време на вечерята напрегнатата атмосфера не се разведри. И двамата избягваха темата Рай Далтън.

Но вечерта Джош с точната си детска интуиция изстреля въпрос, който едновременно улучи две цели. Дан седеше зад малкото дъбово писалище с писалка в ръка. Джош попита:

— Защо мама се уплаши, когато онзи човек беше тук?

Дан изкриви реда, който вписваше в счетоводната книга. Неговата ръка се вцепени върху страницата, ръката на Лора — по плетивото. Очите им се срещнаха и Лора сведе поглед.

— Защо не попиташ мама? — предложи Дан и видя как по страните на Лора изби червенина. Той още не разбираше какво се бе случило между тях двамата, когато Рай дойде.

Джош заподскача и се хвърли в скута на майка си.

— Страх ли те е от онзи мъж, мамо?

— Не, миличко, съвсем не. — Тя разроши косата на Джош.

— Изглеждаше така, все едно те е страх. Очите ти се бяха разширили и така отскочи от него, както ме караш мен да се дърпам, щом се приближа много до огъня.

— Бях изненадана, а не уплашена. И не съм отскочила от него. Само си говорехме, това е всичко. — Но вината изби по бузите й още по-пламтяща отпреди. Знаеше, че Дан внимателно я гледа. Тя така трескаво се захвана с плетивото си, сякаш покривчицата трябваше да е готова, преди да си легне. — Мисля, че е време да строиш войниците на полицата и да си сложиш пижамката.

— Вие с татко искате да си говорите възрастни разговори, а?

Лора не можа да скрие усмивката си. Джош беше будно и остроумно дете, въпреки че имаше моменти, когато с удоволствие би му запушила устата, за да не слуша невинните му забележки. Но между Лора и Дан съществуваше ново напрежение, което не произтичаше от думите на Джош и което с приближаването на времето за лягане ставаше все по-осезателно. Когато най-накрая се оттеглиха в спалнята, на Лора и се струваше, че върви по натрошено стъкло. Нещата допълнително се усложниха от събличането.

Дневното облекло бе направено за дами с камериерки. Роклята и корсетът се завързваха на гърба, така че беше невъзможно да се обличат и събличат без чужда помощ. Лора се бе противопоставила на настояването на Дан да си купи такава рокля, вместо сама да си ушие, обаче той страшно държеше да покаже, че може да задоволи всичките й потребности, и тя се почувства задължена да си вземе от неудобните рокли, та сега по два пъти дневно се нуждаеше от помощта му да облече и да съблече тези дяволски неща.

Но тази вечер почувства странно неудобство да го помоли за услугата, която бе станала неизменна част от ритуала преди лягане, толкова обичайна, както и загасването на последната свещ.

Ала тази вечер бе различно.

Дан постави свещта на тоалетката, развърза първо вратовръзката си, после свали ризата си и ги окачи на ъгловия стълб на леглото. Лора, овързана като пълнена пуйка, преди да я пъхнат във фурната, безмълвно се разбунтува срещу женската орисия. Защо жените се обличат в толкова непрактични дрехи? Мъжете не би трябвало да се примиряват с такива неудобства.

Как й се искаше незабелязано да изхлузи дрехите си, да се мушне в нощницата и после бързо под завивките. Вместо това тя с усилие помоли:

— Дан, би ли ми разхлабил връзките?

За неин ужас лицето му почервеня. Тя се обърна и застана с гръб към него. След близо четири години помощ при събличането Дан се изчервяваше!

Той освободи лъскавите куки на кръста и дръпна връзките, промушени през металните капси по гърба на корсета й. Усети го, че се заплете, после го чу да промърморва нещо под нос. Накрая се освободи и прекрачи роклята си, сложи корсета върху кедровата ракла и разкопча фустата. Остана само по долните гащи с копче на кръста и корсажа, който се завързваше, отпред с атлазена панделка.

Гънките на корсажа се бяха отбелязали по кожата й през деня във формата на кръстосани червени резки, които я сърбяха ужасно. Дан често я закачаше, когато си лягаха и тя веднага започваше да се чеше.

Но тази вечер бе съвсем тихо, когато си легнаха под завивките с гръб един към друг. Във въздуха се носеше само димът на загасената свещ. От далечината се чуваше непрестанното припляскване на океана върху брега, а по-близо отвън — къткането на козодоя, което предшестваше песента му. Пак се чу къткане, а Лора лежеше в тъмното толкова напрегната, колкото и Дан, и си казваше, че е имало и други нощи, когато са заспивали, без да се докоснат. Защо тази вечер това й правеше такова впечатление?

Чу го да преглъща. Ребрата я сърбяха, но не смееше да помръдне. Тишината задълго надвисна над тях. Накрая, когато козодоят пропя за стотен път, Лора посегна към ръката на Дан. Той се вкопчи в нея като удавник за сламка, кокалчетата й меко изпукаха, а от неговата страна на леглото се чу гърлен звук, изразяващ наполовина облекчение, наполовина отчаяние. Тя чу как прошумоля пухената възглавница, когато той обърна лице към нея. С палеца си галеше опакото на ръката й, в жеста му имаше отчаян стремеж за притежание.

Когато накрая проговори, гласът му прозвуча гърлени от напиращите емоции.

— Страхувам се, Лора.

Думите се забиха като трън в сърцето й.

— Недей — окуражи го тя, въпреки че също се страхуваше.

Имаше неща, които той не можеше да изрече и не би изрекъл, които се разбираха от само себе си, които никой от двамата не бе признавал, но които внезапно бяха изплували помежду им.

През детските и младежките години постоянно се движеха тримата, приятели завинаги. Но за никого не бе тайна, че Лора има очи само за Рай. Когато вестта за неговата смърт стигна до Нантъкет, Дан се измъчи заедно с нея. Двамата се разхождаха по пометения от ветровете бряг и разбраха колко особено тежко е страданието за тези, които жалят мъртвец, без да са видели трупа му. Те безпомощно се скитаха, търсещи доказателство за безвъзвратността на смъртта. Но ново, окончателно доказателство им бе отказано от ненаситния океан, който малко се интересуваше от човешката нужда да остави духа да почива в мир.

През тези неспокойни дни отчаянието на Дан трая по-кратко от това на Лора, защото, след като Рай го нямаше, той можеше да я ухажва, за което винаги бе мечтал. Но тези дни бяха белязани за него и с чувство на вина — бе едновременно благодарен за смъртта на Рай и измъчван от угризения за благодарността си.

Той спечели Лора най-вече като стана незаменим за нея.

Една сутрин тя се събуди от звука на брадва в задния двор и видя Дан там да цепи дърва за зимата. Когато режещият студ предупреди за настъпващата зима, той пак дойде, без да го бе молила, с товар кафяви водорасли, с които да укрепи къщата срещу упоритите течения и суровия климат. Когато бременността й напредна, Дан идваше всеки ден да носи вода, дърва за печката, пресни портокали, настояваше тя да си вдигне краката и да си почине, когато я измъчваха болките в гърба. Щом започнаха родилните болки, Дан беше този, който повика акушерката и майката на Лора и който крачеше трескаво в задния двор, както би правил Рай, ако беше там. Дан пръв отиде до леглото й да види новороденото, помилва я по челото и й обеща, че винаги, когато тя и Джош се нуждаят от него, той ще бъде до тях.

Така постепенно тя стана зависима от цялата съпружеска подкрепа, която той изгаряше от желание да й даде дълго преди да поиска ръката й. Отношенията им преляха в брак така естествено, както избелелите дъски на древните плавателни съдове се носят от прилива към брега. И ако силната страст не бе белязала втората женитба на Лора, сигурността и приятелството бяха нейните основни черти.

Както при повечето бракове, единият обичаше повече; в случая това беше Дан. Все пак той си отдъхна накрая, защото съперникът му за чувствата на Лора вече го нямаше. Най-после тя бе негова и го обичаше. Той никога не разнищи тази любов, никога не си призна, че в по-голямата си част бе породена от благодарност не само за физическата и финансовата помощ, но и защото той обичаше Джош искрено като свой син и му бе не по-лош баща от истинския.

Но когато този следобед влезе в къщата и видя Рай Далтън, Дан почувства, че основите на брака му се разклащат.

Сега лежеше до Лора и в гърлото му болезнено напираха въпроси, които не се осмеляваше да зададе, за да не чуе отговорите, от които се страхуваше. Все пак имаше един, който не можеше да потисне, въпреки че сърцето му бе натежало от мрачно предчувствие само при мисълта да й го зададе. Погали пак с палец ръката й. Преглътна и отправи въпроса си в тъмното със странен, стегнат глас.

— Какво правехте с Рай, когато влязох днес?

— Правехме? — Думата прозвуча измъчено и неестествено.

— Да… правехте. Защо Джош каза, че си отскочила, когато е влязъл?

— Ами… не знам. Бях нервна, разбира се — кой не би бил, ако… един мъртвец ей така влезе в дома му?

— Престани да увърташ, Лора. Знаеш какво те питам.

— Тогава недей, защото няма значение.

— Искаш да кажеш, че те е целунал, така ли? — Като не получи отговор, той продължи. — Беше изписано на лицето ти, когато ви прекъснах.

— О, Дан, съжалявам, наистина. Но той ме свари съвсем неподготвена и това не означаваше нищо друго, освен поздрав. — Но тя знаеше, че не е така.

— Ами когато го изпрати надолу по пътеката — тогава пак ли те целуна?

— Дан, моля те…

— Два пъти! Целунал те е два пъти! — Той дръпна болезнено ръката й. — И втория път пак поздрав ли беше?

Досега не познаваше ревността на Дан, защото не бе имало повод. Тази сила доста я уплаши и тя трескаво затърси отговор.

— Дан, за бога, причиняваш ми болка. — Той охлаби ръката й, но не я пусна. — Когато дойде тук, Рай нямаше представа, че сме женени.

— Той да не би да иска да заеме старото си място като твой… съпруг?

— Ти си мой съпруг сега — каза тя меко с надежда да го укроти.

— Единият от двамата — каза той горчиво. — Този, който днес още не си целунала.

— Защото не си помолил — изрече тя още по-меко.

Той се повдигна на лакът и се наведе над нея.

— Аз не моля — прошепна зловещо. — Вземам си това, което ми принадлежи по право.

Устните му яростно се нахвърлиха върху нейните, като че ли за да я накажат за нещо, за което нямаше вина. Целуваше я, обзет от дива решителност да изгони Рай Далтън от мислите й, от живота й, от миналото й, с ясното съзнание, че беше невъзможно.

Езикът му се стрелна надълбоко и я нарани с грубостта, която тя не познаваше у него.

Изведнъж той се разкая и като я стисна така силно в обятията си, че почти я задуши, зашепна дрезгаво в ухото й:

— О, Лора, Лора, съжалявам. Не исках да те нараня, но така се страхувам, че ще те загубя след всичките години, които ми трябваха да те спечеля. Когато влязох тук и го видях, се почувствах като преди десет години, когато те гледах да се влачиш след него като болно кученце. Кажи ми, че не си отвърнала на целувките му… кажи ми, че няма повече да му позволиш да те докосва.

Никога преди не беше признавал, че е ревнувал от Рай през онези отминали години. Домъчня й за него и тя протегна ръце да приглади косата на тила му. Прегърна го, притвори очи и го целуна по слепоочието. Изведнъж разбра колко крехка беше сигурността му сега, когато Рай се бе върнал. И все пак се страхуваше да даде обещание, което не бе сигурна, че може да удържи.

Но едно можеше да каже и го каза с абсолютна сигурност:

— Обичам те, Дан. Никога да не се съмняваш в това.

Усети как през тялото му мина тръпка и ръцете му започнаха да се движат по тялото й. Това докосване съвпадна с внезапното й нежелание да се люби с него тази нощ. Веднага се почувства страшно виновна заради тази мисъл. Преди никога не бе и помисляла да му откаже. С чувство за дълг тя го погали по врата и по гърба и си каза, че това е същият Дан, с когото се е любила повече от три години, че Рай Далтън няма да се появи по пътеката и да отхвърли този мъж.

И все пак така не й се искаше това. Господ да й е на помощ, така не й се искаше.

Той плъзна пръсти по устните й, вдигна нощницата и тя разбра нуждата му да се реабилитира. Отвори тялото си за него. Движенията й бяха механични; накрая, когато той изстена и свърши, тя го прегърна силно, потискайки чувството, че изневерява на другия. Предишната нощ всичко би изглеждало като най-естественото и желано нещо на света.

 

 

Рай Далтън лежеше по гръб в плевника над работилницата, разстроен от празнотата, която създаваше липсата на жена в къщата. Всяка позната мебел извикваше спомен за майка му, как седи, работи, почива. Чувстваше присъствието й толкова силно, сякаш наистина беше там.

Първото домашно ядене бе значително по-добро от моряшката порция, но пък не беше като вкусните гозби, които майка му или Лора можеха да приготвят. Леглото от момчешките му години, макар и по-широко от койката на „Омега“, бе жалък заместител на пухеното легло от палисандрово дърво, което се бе надявал да сподели тази нощ с жена си. Като си легна, тялото му се приготви за познатото от последните пет години люшкане и неподвижността на сегашната постеля му пречеше да заспи. Навън вместо свиренето, на вятъра в такелажа се чуваха тропот на копита по новия калдъръм, откъслечни гласове, свистене на камшик и затваряне на вратичката на някой уличен фенер.

Никакви обезпокояващи шумове, просто по-различни.

Стана от леглото и отиде до южния прозорец. На дневна светлина от него се виждаше част от къщата, защото дърветата на острова бяха ниски. Подравнявани неспирно от вятъра, те рядко се извисяваха над съграденото от човешките ръце.

Но беше тъмно и почти безлунната нощ обвиваше хълма в мрак.

Рей си представи Лора в леглото, което някога делеше с него, а сега с Дан Морган. Мисълта го прониза като харпун.

В съседното легло Джоузия неспокойно се завъртя и от тъмното долетя гласът му:

— Няма да се почувстваш по-добре, ако цяла нощ си мислиш за нея, момче.

— Да не би да не го знам. Точно в този миг, докато аз седя тук и си мечтая, тя е там, в леглото с Дан.

— Утре ще имаш достатъчно време да й кажеш как си се чувствал.

— Няма да има нужда да й казвам — тя знае.

— Значи те отпрати, така ли?

Рай облегна лакът на рамката на прозореца и се почувства още по-разстроен.

— Да, отпрати ме. Но момчето беше там. То си мисли, че Дан му е баща, и го обича като баща, поне така казва тя. Това е нещо, с което трябва да се съобразя.

— Значи ти е казала за момчето?

— Да.

Непрестанното бучене на океана проникваше през дебелите стени на къщата, а Рай не помръдваше и гледаше втренчено тъмния квадрат пред себе си. После с новопридобита гордост, която караше гласа му да трепери, тихо каза:

— Той е сладко момченце.

— Да, в устата прилича на баба си.

Рай се извърна към леглото, на което лежеше баща му, но не успя да различи ясно очертанията му в тъмното.

— И ти загуби внука си, както аз — жена си. Никога ли не го е водила тук, за да се запознаете?

— Е, идвала е по работа в работилницата. Но не мисля, че на детето му липсват дядо и баба. Родителите на Дан се справят добре. Чух, че го обичали като свой внук.

Положението все повече се усложняваше. Рай си спомни дните, когато можеше без покана да влезе в къщата на семейство Морган като у дома си.

— Значи още се държат? — попита той.

— Да, и двамата пращят от здраве.

След кратко затишие Рай пак попита:

— А Дан… какво работи, че живеят толкова нашироко?

— Работи в кантората на стария Старбък.

— Старбък! — възкликна Рай. — Да не искаш да кажеш Джоузеф Старбък?

— Същият.

Този факт порази Рай, защото Старбък беше собственикът на китоловния флот, част от който бе и „Омега“. Помисли си колко нелепо беше, че бе тръгнал да преследва богатства, разпределяни от този, който му бе отнел Лора.

— Видя ли трите нови къщи по Главната улица? — продължи Джоузия. — Старбък ги строи за синовете си. За проекта е наел архитект чак от Европа. Трите Тухли, така ги нарича. Потръгна му на Старбък. „Герой“ и „Президент“ се върнаха препълнени със стока, същото очаква и от „Тримата братя“.

Но Рай почти не го слушаше. Проклинаше деня, в кой го се бе втурнал за богатство. И богатство бе спечелил. Делът му бе една шейсета от общата печалба и възлизаше на близо хиляда долара, а това не бе малка сума по всички стандарти. Но парите му не можеха да откупят обратно Лора. Очевидно тя живееше добре с Дан. Той печелеше достатъчно, за да издържа нея и детето. Рай преглътна и надникна в тъмното към къщата си. Спомни си своето и на Лора легло в новия навес.

По дяволите! Той я обладава в собственото ми легло, докато аз спя на момчешката си кушетка и ям ергенски вечери.

Но не за дълго, закле се Рай Далтън. Не за дълго.