Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (19)

Деветнадесета глава

Нощните ветрове изливаха гнева на разбунения Атлантически океан върху старите къщи на Нантъкет. В пристроената стая на Крукид Рекърд Лейн Рай Далтън седеше в дървеното кресло, подпрял крака на леглото, и ту задрямваше, ту се сепваше. Дан продължаваше да спи и само от време на време спазми разтърсваха пръстите му в ръкавиците. Рай се наведе и докосна челото му с длан — бе станало по-топло. Лявата ръка на Дан се помръдна и Рай си помисли: кога ли ще се събуди. Тогава болката му щеше да е ужасна. Дали щеше да вика? Щеше ли Джош да го чуе? И Лора ли трябваше да стане свидетел на мъките му? Рай искаше да може да им го спести.

Подиря лакти на коленете си и се приведе напред, сложи брадичка върху студените си китки и се загледа в Дан. Той дишаше с голямо усилие и Рай наблюдаваше повдигането и спадането на гърдите му под завивките, а собствените му несвързани мисли все повече се объркваха в главата му… приятелю, помня как делеше с мен леглото си, когато бяхме деца… защо не можеш да контролираш пиенето си… обичам жена ти… знаеш, че бяхме заедно, когато Закари умря, нали?… Господи, човече, виж се на какво си заприличал… всъщност хич не ми се иска да седя тук, но сърцето ме задължава… ще напусна този остров напролет… няма друг начин… спокойно, приятел, не си мърдай така ръцете… няма ли да съмва вече… трябва да отида при Хилда и да й кажа какво се е случило… Лора прочете истината на лицето ми… част от мен ще умре, ако я напусна, но… Джош мирише прекрасно… дишането ти се влошава… ами ако умреш, Дан…

Черната мисъл го стресна и той ужасен подскочи в стопа. Погледна часа — пет сутринта. Беше задрямал, значи не носеше пълна отговорност за мъглявите си мисли. Стана и тихо отиде във всекидневната, за да сложи още един пън в огнището. Когато дървото хвана и се разгоря, той клекна пред него с лакти на коленете, загледа се и се замисли пак за онова ужасно нещо. Ами ако Дан умре…

След няколко дълги минути се изправи, въздъхна, прокара ръка през косата си и отиде до леглото в нишата, като разтриваше тила си.

И тримата сияха дълбоко, но той докосна само Шип, която усети присъствието на стопанина си и вдигна сънено глава, после се протегна, потрепери и пак потъна и сън. Рай погали с поглед извивката на гърба на Лора, въпреки че бе завита с юргана до носа. Разрошената й плитка лежеше на възглавницата и стигаше чак до завивките — когато нежно плъзна ръка по главата на кучето, Рай едва се сдържа да не я докосне. После се върна към бдението в пристроената стая.

Отново сви едрото си тяло в твърдото кресло с извита облегалка, но след като огънят почти беше угаснал, в стаята бе станало по-студено. Обгърна с ръце гръдния си кош и кръстоса крака върху ръба на леглото. Гледаше как се повдигат и спускат гърдите на Дан, и му се струваше, че сега диша по-учестено, но клепачите му скоро натежаха. Дънерът в огнището излъчи малко топлинка, която се промъкна през вратата, ала той вече спеше дълбоко.

Лора се събуди и погледна през рамо. Огънят още гореше, а бурята продължаваше. Хвърли поглед към прозорците, но те бяха тъмни. Отметна завивките и изпълзя от леглото. Странен звук пригласяше на шума от снежната виелица. Джош дори не се помръдна, когато тя стъпи безшумно на пода и отиде до вратата на спалнята.

Дан все така лежеше по гръб, добре завит, а ръцете му бяха на гърдите над пухения юрган. Рай дремеше до леглото с отпусната глава, леко подпрял лакти на облегалките на креслото. Изведнъж разбра, че особеният звук идваше от затрудненото дишане на Дан. Приближи се малко до леглото, вгледа се в лицето му, което просветваше и потъмняваше под неравномерните проблясъци на пращящия остатък от свещта върху нощната масичка.

 

 

Почти минута остана неподвижна, като гледаше как юрганът се вдига и спуска, слушаше тихото свистене и се опитваше да си спомни дали дишането му звучеше така и преди. Сравни ритъма на Рай и Дан и откри, че дишането на Рай е по-бавно, без този плашещ шум.

— Рай? — Тя го докосна по рамото. — Събуди се, Рай.

— Какво? — Той отвори очи объркан и вдигна глава.

— Лора? — Все още размътена от съня, главата му се разклати, после той рязко се изправи на стола и разтърка лице. — Какво има, Лора?

— Чуй дишането на Дан. Не ти ли звучи странно?

Рай веднага се наклони напред и стана, приведе се над Дан, сложи длан на горещото му чело.

— Има треска.

— Треска — повтори тя безжизнено и загледа ръката на Рай, която провери кожата на шията и после се плъзна по гърдите на Дан.

— Целият гори. Направи му компреси с оцет за челото.

Лора незабавно излезе от стаята да изпълни нареждането му. Когато се върна и сложи кърпата на главата на Дан, състоянието му не се бе влошило видимо. Свещта догаряше и тя взе от новите, запали една и я постави в свещника. Стаята грейна отново.

— Ще остана малко с него. Защо не отидеш да поспиш?

Но Рай вече се беше разбудил напълно.

— Май съм поспал. А и няма място, където да легна, така че и аз ще остана.

Отиде до всекидневната и взе още един стол, които сложи от другата страна на леглото. Седнаха един срещу друг и се загледаха в мъжа между тях. С напредването на времето дишането му ставаше все по-затруднено. Дан напрягаше гърди за всяка глътка въздух и скоро дишането му се превърна в мъчително хриптене.

Лора вдигна разтревожени очи към Рай. Той се приведе и притисна със свити палци устните си, като втренчено се взираше в гръдния кош на Дан. Като че ли усети погледа й и вдигна очи, но нейните се отместиха, нямаше сили да го погледне.

Прозорците леко изсивяха, дишането на мъжа в леглото се затрудняваше все повече и в него се появи отчетлив хрип.

Този път Рай пръв вдигна поглед. Лора също насочи нагоре очи, привлечени от неговите. Взираше се, без да мига.

— Мисля, че има пневмония. — Рай произнесе думите с дрезгав, стържещ шепот, който едва стигна до отсрещната страна на леглото.

— И аз така мисля — беше разтрепераният й отговор.

Седяха, без да мърдат, впили поглед един в друг.

Между тях гърдите на мъжа се повдигаха болезнено и новият свистящ звук ставаше по-пронизителен с всяко вдишване на сухите устни. Отвън един клон се удряше в стряхата, в другата стая синът им се въртеше и говореше нещо насън. Лавровата свещ хвърляше сенки по стените на пристройката и разнасяше горчиво-сладък я носталгичен аромат над леглото, което някога бяха споделяли. За миг се върнаха във времето, когато нищо не стоеше между тях. А някъде, в една местност, наречена Мичиган, ново начало очакваше Лора и Рай Далтън. Място с високи зелени дървета, където един бъчвар можеше сто години да произвежда бурета и никога да не закъса за дървен материал; място, където едно момче можеше да възмъжее, без да му се припомня миналото; място, където никой не знаеше имената и историите им; място, където можеха да си построят дървена къща и да спят в едно легло, да си даряват взаимно любовта, която копнееха да споделят.

И в кратък миг на откровение, в който мислите на Лора и Рай се сляха, те бяха поразени от внезапно прозрение, а сърцата им силно забиха. Страх разшири зениците им, когато осъзнаха с болезнена яснота, че всичко това — всичко това! — може да бъде тяхно.

Трябваше… просто да не правят нищо.

Разрешението на проблема. Премахването на пречката. Съдбата отново щеше да им върне онова, от което ги бе лишила.

Просветлението ги вцепени. Всеки виждаше в очите на другия разбиране, готовност за безмилостния обрат.

Нищо. Трябваше да не правят нищо и кой щеше да ги обвини? Ефраим Бидъл би се заклел, че се е спънал в полумъртвия пиян човек, а дори никой да не приемеше думите на пияница като Еф, Хектор Горъм би потвърдил, че Дан е бил донесен безчувствен като пън в „Синята котва“. Дори конфликтът между Рай и Натан Маккол бе доказателство, че Рай е бил истински загрижен за оздравяването на приятеля си. А целият остров знаеше, че доктор Фулгър е бил задържан от бурята някъде на другия край на острова.

Рай и Лора се гледаха като восъчни кукли над борещото се за живот тяло на Дан и през мислите им минаваха стотици оправдания. И двамата разбираха, че моментът е съдбоносен и може да промени целия им по-нататъшен живот.

Обичам те, Лора, говореха напрегнатите сини очи.

Обичам те, Рай, отвръщаха разтревожените кафяви очи.

Всичко това продължи не повече от няколко секунди — прозрението ги бе разтърсило и обезпокоило и те отчаяно се устремиха един към друг.

После изведнъж, сякаш магията на зъл вълшебник бе развалена, едновременно скочиха и се засуетиха.

— Трябва да го приближим до огъня.

— Ще ти помогна.

— Не, вземи Джош и го донеси тук. Ще си сменят леглата. Имаш още чаршафи, нали?

— Да.

— И още много плодове от лаврово дърво, които не си сварила за свещи?

— Повече от достатъчно.

— Както и кромид лук за лапа?

— Да, но ако това не свърши работа, имам евкалиптово масло и синап, и… и…

Внезапно спряха и очите им се срещнаха, озарени от новия пламък на себераздаване.

— За бога, той ще оживее — закле се Рай. — Ще оживее!

— Трябва!

Размениха местата на двамата спящи без премеждия. Леглото на Джош бе идеално за парна баня заради вратата на нишата. Настаниха Дан там. Лора намаза гърдите му с евкалиптово масло, Рай подсили огъня и като безпощадно хвърли пълна кошница с плодове от лаврово дърво в желязното гърне, го окачи на куката. Лора приготви гъста лапа от пържен лук и покри с нея гърдите на Дан, а Рай направи импровизирана фуния от ленени чаршафи, през която насочиха парата от врящите лаврови плодове към леглото в нишата. Затоплиха тухли и ги пъхнаха под завивките, за да греят тялото на Дан.

Болката в ръцете започна да изплува в размътеното му съзнание, след като парата над него се сгъсти. Той започна да стене и да се мята, а Лора мъчително сви вежди.

— Как ще издържи на болката?

Без да вдига поглед, Рай бързо отвърна:

— Ще го държим пиян. Поне веднъж това ще бъде по-скоро полезно, отколкото вредно.

Така и направиха.

И вчерашното проклятие се превърна в днешна благословия. Обезболяващото действие на алкохола направи Дан безчувствен. Лавровите плодове за свещи осигуриха гъст облак ароматен дим, който разсейваше натрупванията в дробовете му. Даваха му бренди на всеки час, като отваряха само за малко една от вратите, за да запазят парата вътре. Топлата пара и алкохолът действаха като наркотик. Дан остана вцепенен и с упоено съзнание през часовете на най-тежката агония. Иначе за него щеше да бъде истинско мъчение — пръстите му горяха и пулсираха, а дишането му се задавяше от болезнената кашлица, която го разтърсваше, докато средството за отхрачване си вършеше работата. Рай и Лора чакаха първия ужасен знак за умъртвяване на кожата: отделянето на тънки слоеве, но нищо подобно не последва. Пръстите му бяха подути и червени, в тях очевидно течеше здрава кръв. Когато най-силните им страхове се уталожиха, Рай й каза:

— Трябва да отида да кажа на Хилда. И на Джоузия. Той ще се тревожи.

Лора го погледна за миг. Беше брадясал през нощта, косата му бе разрошена, очите — зачервени.

— Първо ще хапнеш. Изглеждаш съсипан.

— Ще взема нещо от работилницата.

— Не ставай глупав, Рай. Огънят е напален, ще ти приготвя риба.

Изпържи му костур, овалян в брашно, както най-много го обичаше, и той седна за пръв път да яде на собствената си маса, но не както си го бе представял. Джош седеше срещу него и преценяваше всички събития, като странеше от Рай. Лора наглеждаше тъмната ароматна смес, която къкреше на куката над огнището и трябваше да се бърка. От леглото в нишата непрестанно долиташе кашлицата на Дан, пресечена от време на време от някой слаб стон и съвсем несвързани думи.

В късната сутрин, когато Рай се готвеше да тръгне, бурята още не бе стихнала. Лора го наблюдаваше, докато стоеше до вратата и си закопчаваше палтото, нахлупваше шапката ниско над ушите и си слагаше ръкавиците. Шип стоеше до крака му, гледаше нагоре и махаше с опашка.

Рай се обърна към Лора.

— Скоро ще се върнем. Имаш ли нужда от нещо?

За миг черпакът спря да бърка лавровите плодове и очите им се срещнаха.

Имам ли нужда от нещо?

Очите й потънаха в неговите, но знаеше, че Джош ги наблюдава, затова само се усмихна и поклати глава, после продължи да бърка.

Рай внезапно бе озарен от спомен, който го пренесе в началото на пролетта, когато влезе тук и я намери в позата, в която бе сега, с лъжицата в ръка. За да напусне Нантъкет завинаги му трябваше воля, която не бе сигурен, че притежава.

Обърна се и дръпна вратата. През входа във всекидневната се срути преспа сняг. Къщата бе затрупана до нивото на кръста му. Джош зарадван се спусна да си вземе една шепа, а Рай отстъпи и погледна пода.

— Снегът направи поразия…

Лора вече прекосяваше стаята с метлата в ръка. Когато стигна до Рай, погледна го в очите и промълви:

— Пази се да не изстинеш.

— Да.

После Шип се гмурна в белотата и Рай я последва, след като силно придърпа вратата след себе си.

Прозорците бяха замъглени от парата, която се събираше в ъглите и образуваше триъгълници скреж. Лора почисти малко петно на стъклото и се загледа подир Рай и Шип, които прекосяваха преспите. Рай напредваше с гигантски крачки, а Шип приличаше на делфин, който изскача и пак се гмурка в океана. Тя произнесе наум благодарствена молитва, че Рай беше до нея, когато най-много имаше нужда, после се обърна да помете снега.

 

 

Джош застана на пост до прозореца, нетърпелив да зърне отново Шип. След час каза:

— Мамо, приближават се двама души!

— Двама?

— Мисля, че е баба!

Лора застана зад стола на Джош и последна навън. Беше Хилда Морган, която се бореше със стихията заедно с Рай и кучето. Лора отвори вратата и посрещна обърканата жена с леко докосване на бузите. Снегът и вятърът се втурнаха вътре и огънят затанцува, а от течението пепелта се вдигна в огнището.

— Как е той? — попитаха Рай и Хилда веднага щом вратата се затвори.

— Няма голяма промяна.

Изтупаха снега от обувките си и Хилда разгледа импровизираната палатка около Дан.

— Добре сте се потрудили двамата — отбеляза, подаде палтото си на Лора и се приближи до леглото в нишата.

Хилда остана до здрач и много помогна на Лора — отменяше я с лавровите плодове, слагаше фитили в калъпите и помагаше при наливането. Тя бе проницателна жена, която бързо схвана ситуацията и я прецени правилно. Въпреки че Лора и Рай искаха да й спестят истината как Дан бе изпаднал в тази беда, Хилда беше пълна противоположност на Далия Трахърн и посрещаше живота с вдигнато чело, вместо да се самозаблуждава. Тя бе стигнала до извода, че пиенето на Дан е причина за състоянието му, още преди Джош да й разкаже какво се бе случило предната вечер. Забеляза също и старанието, с което Рай и Лора отбягваха да се поглеждат или да се пресрещат, докато се суетяха из къщата.

Но когато тримата седнаха в късния следобед на чаша горещ ябълков сайдер, Хилда постави въпроса и изненада Рай и Лора, като направо призна:

— Синът ми е глупак. Никой не го знае по-добре от мен. В деня, в който ти се върна, Рай, му казах, че ако задържи Лора при себе си, това ще е против волята й. Предупредих го: „Дан, трябва да приемеш нещата такива, каквито са. Момчето е негово, жената е негова и колкото по-бързо свикнеш с това, толкова по-леко ще ги бъде“.

Тя огледа изненаданите им лица и продължи:

— Не съм толкова сляпа, че да не виждам какво става. И не съм толкова глупава да не разбирам, че можехте да го оставите да си загуби пръстите и да се задуши до смърт. Само се надявам и се моля, когато се събуди, да разбере колко обич е била необходима — и от двама ви — за да направите всичко това за него. — Тя се пресегна през масата и покри ръцете им със своите, стисна ги силно и добави: — Благодаря и на двама ви от все сърце.

Като се престори, че не забелязва смущението им, отпи последната глътка от чашата си и стана.

— Сега най-добре да си отнеса старите кокали вкъщи, преди да се е стъмнило. — Тонът й стана шеговито суров: — Е, Рай Далтън, цял ден ли ще седиш тук, или ще ме изпратиш до къщи?

Хилда каза по въпроса само още едно нещо, и то съвсем изуми Рай. Вървяха тежко през снега, привели ниско глави пред бурния вятър, и когато стигнаха до къщата на Хилда, той сви рамене и я изчака да влезе вътре, за да си тръгне към къщи.

Хилда се извърна към него. Вятърът развяваше шала й, носът й се беше зачервил. Тя извика през бурята:

— Онази Хъси не е за теб, Рай — в случай че мислиш обратното — отвори вратата и изчезна зад нея. Той се загледа вцепенен в дъските. Имаше ли на острова поне един човек, който да смята, че Лора принадлежи на Дан.

Ненадейно Рай реши пак да се отбие в работилницата и да разкаже всичко на Джоузия. Така и така беше там, използва възможността да се измие, да се избръсне, да се преоблече и да се среши. Чак тогава осъзна, че вярното му куче бе останало при неговия син.

Когато отвори вратата на къщата на хълма, веднага забеляза, че Лора също бе отделила няколко минути на външния си вид. Кестенявата й коса спретнато бе свита на тила, тя бе облякла чиста семпла рокля от сукно, върху която бе вързала дълга до пода бяла престилка. Рай закачи палтото си и изтупа снега от крачолите си. Когато мина покрай масата, забеляза, че е сложена за трима. Джош и Шип бяха погълнати да дърпат едно килимче, а Лора вадеше препечени с масло кифлички от чугунената тава. Рай за миг блажено потъна в представата, че всичко е така, както изглежда — мъжът се връща в собствения си дом при сина си, кучето и жена си, която шета в кухнята и сервира вечерята. Ама че абсурд, помисли. Всичко е точно така и все пак не съвсем.

Неспокойно раздвижване от леглото в нишата напомни за присъствието на Дан.

— Как е той?

— Кашля повече, но по-леко.

— Добре… добре. — Рай пристъпи към огъня, протегна длани и ги потри една в друга. Лора се въртеше наоколо и се занимаваше с домакинската си работа. Думите на Хилда още звучаха в ушите им и те не смееха да се погледнат.

— Вятърът май малко поутихна — започна Рай.

— О, добра новина! — Тя вдигна весело поглед, но веднага пак го извърна, щом срещна очите му.

Рай се вгледа в огъня. Лора бе спряла да вари лавровите плодове, за да направи място за вечерята. Той погледна назад през рамо към трите прибора на масата и започна да брои месеците, годините, през които бе чакал тази вечер.

— Джош, вечерята е готова. Идвай на масата — повика го тя.

Рай се извърна от огнището и застана неуверено, като гледаше как Лора слага последните блюда на масата и настанява Джош на мястото му.

Тя погледна нагоре и срещна погледа му. В слабата светлина на свещта и тлеещия огън бледосините му ириси приличаха на лъскави сапфири.

— Сядай, Рай — покани го тихо.

Сърцето му подскочи и изведнъж се почувства плах като момче, както първия път след сватбата им, когато тя му приготви яденето и го повика на масата.

Когато всички се настаниха, тя подаде на Рай познатия супник, който беше принадлежал на баба му. Той вдигна капака и видя едно от любимите си ястия: едри късове еленско месо, полети обилно с гъст кафяв сос.

Джош забеляза, че майка му и Рай се гледат по-различно от майка му и баща му. Въпреки че разбираше, че Рай е истинският му татко, той все още удостояваше с тази титла само Дан. Но като гледаше размяната на погледи между двамата на масата, бе озадачен от порозовелите бузи на майка си и удоволствието на бъчваря от всяка хапка.

Бяха напрегнати, докато се хранеха. Откъслечният разговор съвсем замря и накрая бе изоставен напълно. Когато свършиха с вечерята, Рай отиде при Дан, смени превръзката на изгореното място и забеляза, че той бе почнал да отхрачва зелен секрет — добър знак. Опъна едно памучно парче на възглавницата, обърна Дан на хълбок, и подпря гърба му с няколко възглавници.

— Защо го правиш? — попита Джош.

— За да не се задави — отговори Рай и Джош за пореден път се удиви колко много знае този мъж. Това добави още един щрих към новите му наблюдения за големите грижи, които той и майка му полагаха за баща му. Много неща около едрия бъчвар озадачаваха Джош. Понякога му струваше голямо усилие да не го заговори, защото все още чувстваше, че ако го направи, това ще означава да подели верността си, а в детските му представи подобно нещо изглеждаше нередно.

Така че разговорът по време на вечерята секна от нежеланието на Джош да се включи, когато Рай го заговаряше. Освен това момчето чувстваше вина за онова, което бе казало и направило, когато влетя в работилницата.

В сумрачната всекидневна Шип бе приключила с яденето и Джош не можа да я накара да си поиграят още, затова гледаше как Рай отива до закачалката, за да вземе парче дърво и нож от джоба на палтото си. Без да проговори, Рай сложи стол до огъня, седна, протегна крака и опря пети на огнището. Заподсвирква тихо между зъби, а късият нож се впиваше в дървото и отделяше спираловидни стърготини, които падаха в скута му. Интересът на Джош се усили, но той продължи да бъде предпазлив.

На куката бе закачен друг съд с лаврови плодове и Лора и Рай се редуваха да ги наглеждат. В почивките Рай седеше и дялкаше.

Сложиха Джош да си легне в леглото в пристройката и когато целуна майка си, той я попита:

— Рай ще остане ли тук през нощта?

— Да. Трябва да се редуваме да наглеждаме татко.

— О! — Джош се замисли за миг, после попита: — Той какво прави?

Лора отметна копринените кичури от челото му и се усмихна:

— Не знам. Защо не го попиташ?

Джош размисли малко и изведнъж й зададе изненадващ въпрос:

— Защо през цялото време го гледаш така особено?

Лора бе поразена и каза първото, което й дойде на ум:

— Не съм забелязала!

Когато се върна във всекидневната, Рай бе оставил дялкането и се бе привел над Дан, за да го види отново. Изправи се, без да забележи зад себе си Лора, която наблюдаваше как подпира с една ръка гърба си, а с другата — врата, и се обтяга назад с дълбока въздишка.

— Рай, не си мигнал от четирийсет и осем часа.

Той рязко се обърна.

— Добре съм. Поспах малко предната нощ.

— В стола до леглото?

— Има още плодове за варене и е най-добре да го държим на пара поне до сутринта.

— Имаш нужда от почивка.

— После… след малко.

Дан се изкашля. Рай се обърна да избърше устните му, после затвори вратата, за да не излиза парата.

Лора отиде до огнището и пак заразбърква плодовете. Усети, че Рай тихо се приближава зад нея.

— Знаеш ли… — Тя уморено се засмя. — Обичах да правя свещи от лаврово дърво, но мисля, че през целия си живот няма да направя нито една повече, веднъж само всичко да свърши.

Почувства ръцете на Рай върху напрегнатите жили, спускащи се от врата към раменете й, и притвори очи, а лъжицата замря в ръката й. Въздъхна уморено и наклони глава назад, докато се опря на гърдите му.

— Лора — промълви той и нежно я обърна.

— О, Рай…

Очите им за миг се срещнаха, после тя замижа и се отпусна върху силното му тяло, а бузата му се притисна към косата й и те се прегърнаха отпаднали. Прегръдката бе предизвикана по-скоро от изтощение, отколкото от желание, за вдъхване на сили, усещане за опора и може би утеха.

Дълго и двамата не проговориха. Лора сложи длани на гърба на пуловера му и почувства с бузата си грубата плетена материя. Усети миризмата на кедър, пропита във вълната, а през нея и топлината на тялото му.

Рай вдъхна аромата на лаврово дърво и положи леко устни върху копринените й къдрици, а ръката му леко стисна ръката й, после я потърка в знак на подкрепа.

— Ще оживее — промърмори в косата й.

— Слава богу — каза тя и въздъхна облекчено.

Изведнъж коленете на Рай, сякаш се подкосиха от пълното изтощение. Тя го почувства, отстъпи назад и се вгледа в зачервените му очи.

— Все още имам сили за няколко часа. Моля те, Рай, почини си. Ще те събудя в полунощ, обещавам. Иди се изпъни при Джош.

Рай едва можа да разбере какво му говори, и се почувства безсилен да устои на изкушението да затвори очи за малко и да потъне в забрава. Заспа в собственото си легло за първи път от пет години, макар и не по начина, за който бе мечтал, не с Лора до него. Вместо това спеше с нежния дъх на сина си, падащ спокойно върху китката му, която лежеше на възглавницата между тях.

Събуди се посред нощ и се заслуша в звуците на стихващата буря, в равното дишане на Джош и в упоритата кашлица на Дан. Седна и се заслуша, погледна Джош и се измъкна по чорапи през вратата на спалнята. Отдавна минаваше три сутринта. Въглищата тлееха, нова партида свещи висеше за фитилите на колело, подпряно на два стола. Една свещ гореше на масата до Лора, която се бе захлупила отгоре и дълбоко спеше.

Кашлицата на Дан спря и той избърбори нещо несвързано, после се укроти. Рай отиде до леглото, пипна челото му и откри, че се е поохладило. После се обърна към Лора, мушна ръце под колената и гърба й и я вдигна от масата.

Клепачите й се размърдаха, после паднаха натежали.

— Рай… — опря чело в извивката на врата му и ръката й легна на гърдите му, докато той я отнасяше в спалнята. Без да осъзнава напълно какво казва, по-скоро още спяща, отколкото будна, тя проговори дрезгаво и глухо: — Рай, обичам те.

— Знам. — Той нежно я сложи при Джош и внимателно я зави.

Преди отново да заспи дълбоко, Лора почувства топлите му устни върху челото си и се сгуши в леглото, което още пазеше топлината на тялото му.

На другия ден продължиха с нови сили бдението си. Един от тях винаги беше при Дан. Когато Рай поемаше реда си, често вдигаше крака на масата, започваше тихо да си свирука и се правеше, че не забелязва растящия интерес на Джош към работата му.

Но когато тайнственият предмет започна да прилича на дървена кънка, Джош нямаше повече сили да се прави на безразличен. Той се приближаваше все повече до стола на Рай и накрая, когато любопитството му надделя, попита:

— Какво правиш?

— Кое… това ли? — Рай размаха във въздуха полуготовата кънка.

Когато очите му се спряха на двойните плъзгачи, Джош кимна енергично.

— Ами това е кънка.

— За теб? — Вторачените очи на Джош се уголемиха още повече.

— Не, аз си имам вече.

— Така ли? — Джош едва откъсна очи и ги вдигна към лицето на Рай.

— Просто си убивам времето, както го правех на кораба с резбата върху кост. — Рай дялна с острието, огледа критично резултата и изведнъж каза престорено изненадан: — Тази кънка изглежда точно като за теб, момче!

Едва се сдържа да не се разсмее, а Джош погледна към малкото си краче, после пак нагоре към кънката.

— Я дай да видим. — Рай се наведе да сравни кънката с обувката на Джош и когато двете идеално съвпаднаха, започна да размишлява на глас: — Ммм… чух, че миналата седмица си имал рожден ден. — Без да поглежда, Рай усети усмивката на Лора.

След това Джош постоянно се въртеше около, стола на Рай и му задаваше въпроси, интересуваше се от всичко, което Рай му говореше за годините си в морето. Бъчварят му разказа за унинието и как заради него много моряци започвали да запълват времето си с резба върху кост. Описа му надбягванията с шейни в Нантъкет, главоломния устрем на лодката, след като китът е пронизан с харпуна и тегли моряците през кипналите води в смъртоносна схватка, понякога продължаваща с дни. Постепенно Рай мина към истории от репертоара на дружеството на китоловците лъжци от Нова Англия. Джош слушаше прехласнат и облещен легендите за приказния моряк на далечни плавания Стария Шормалонг, който бил осем метра от палубата до дългия си нос, ядял супа от кит, обичал сурово месо от акула с кожата и бъркани щраусови яйца заедно с черупките, а след закуска лягал по гръб и си чистел зъбите с гребло от бял дъб.

— Шест метра дълго, за по-добра опора! — завърши Рай и скри усмивката си, като видя недоверието на Джош.

— Да, да, само си измисляш! — Но се хилеше и бе нетърпелив за още такива измишльотини.

През тези часове на взаимност Рай забавляваше сина си с моряшки истории и нарочно забавяше дялкането, за да има повече време да опознае Джош.

 

 

Към края на третия ден свалиха фунията от чаршафи и спряха дажбата от уиски. Бурята стихна и остави след себе си две педи снежна покривка, през която мина шейната на доктор Фулгър, за да го докара от другата страна на острова. Той прегледа Дан и съобщи, че не може да направи нищо повече от това, което вече е направено, и Дан определено е вън от опасност.

Рай и Лора не бяха водили никакви лични разговори от първата нощ. Сега, на четвъртия ден от бдението им, седяха на два стола срещу огнището. Джош си бе легнал в пристройката, а Дан изглеждаше по-спокоен през отворената врата на нишата.

Лора плетеше вълнени чорапи за Джош. Рай ръчкаше огъня, преметнал единия си глезен върху коляното на другия крак.

Куките непрестанно потракваха в тишината. Рай се наведе и подпря лакът на крака си.

— За Мичиганската територия…

Куките спряха да тракат. Лора затаи дъх. Обърна се към Рай — гъстите му бакенбарди бяха позлатени от огъня, в който той се взираше. Бавно се извърна и погледна над рамото си.

— Няма да ходя там с Дилейни Хъси — каза той с дълбок и тих глас.

— Няма?… — Сърцето на Лора така се блъскаше в ребрата й, че за малко да ги счупи.

— Ще отидем с теб.

Кръвта нахлу към лицето й. Несъзнателно погледна към отворените врати на нишата с леглото, а сърцето й продължи да бие силно, задвижвано сякаш от някаква свръхчовешка сила. Устните й се разтвориха и тя с усилие си пое дъх, после трескаво подхвана плетката.

— Значи си мислиш, че можеш! — Той продължи да я наблюдава през рамо. Тя премяташе куките с бясна скорост. — Ще спреш ли с това проклето плетене — заповяда й той тихо, но нетърпеливо. Ръцете й се отпуснаха в скута и погледът й ги последва. Рай се облегна пак назад, но без да я докосва.

— Платихме дълга си към Дан, Лора. Той ще живее. А ние?

Тя вдигна очи. Рай упорито я гледаше.

— Бях до теб три дни и три нощи и разбрах какви глупаци сме били да се оставим да ни ръководят дългът и вината. Ние си принадлежим. И пет пари не давам дали ще живеем в тази къща в Нантъкет, или по някакви други места, които изобщо не сме виждали. Само знам, че ти означаваш дом. За мен домът е там, където си ти. Обичам те и ми омръзна да се извинявам за това. Не искам повече недоразумения между мен и Дан. Когато се събуди, държа да му кажа истината, за да планираме всичко, както трябва. Вече писах на Трокмортън и се съгласих да се присъединя към неговата група. Тръгват от Олбъни на петнайсети април, което означава, че трябва да заминем оттук с багажа към края на март. Остават само три месеца, а има много приготовления. Питам те за първи и последен път, Лора. Ще дойдеш ли с мен в Мичиган през пролетта заедно с Джош?

Беше съвсем сериозен. Очите му нито за миг не се отклониха. Гласът му беше тих, но твърд и решителен. Лора вярваше на това, което каза… и което не каза: през пролетта той щеше да тръгне със или без нея. Дълбоко в сърцето си знаеше, че е прав. Бяха постъпили достойно. Бяха спасили живота на Дан. Но имаха ли друг избор? И двамата обичаха Дан, винаги щяха да го обичат. Но през последните три дни Лора бе разбрала, че обичта понякога се проявява по ужасни и зловещи начини.

Пред очите й изникна шилото, забито в плътта на Дан, водено от нетрепналата ръка на Рай, и разтрепераните му рамене, когато след това осъзна какво е направил. Чу пак гневния му глас, когато изби вендузата от ръката на Маккол, почувства състраданието за ненужното изгаряне на Дан. Спомни си ужаса на мига, в който срещна очите на Рай над хриптящия и страдащ Дан. В този натежал от емоции момент, когато се чудеха дали да оставят Дан да умре, и двамата бяха развали истината: трябваше да го спасят, за да спасят и себе си.

Рай още чакаше отговора й. Взираше се в лицето й, на което бе изписана умората от дългата им борба за живота на Дан. Да, той щеше да оживее, както и те имаха право на живот. Лора можеше да отговори само по един начин.

— Ще дойда с теб, Рай. И двамата ще дойдем с теб. Но дотогава няма да накърняваме честта на Дан по никакъв начин.

— Разбира се, че не.

Странно или не, те приеха това условие с най-делови тон. Сега, когато Дан още лежеше болен, не бе време за сърдечни излияния. Щеше да има достатъчно време по-късно, когато дойде пролетта, сезонът на прераждането.