Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (18)

Осемнадесета глава

Когато Рай Далтън се върна в къщата, Маккол не се виждаше никакъв. Лора беше напалила огън и топлеше вода за чай. Той се спря в сянката до вратата и при звука от влизането му тя вдигна поглед с чайник в ръка. Докато бе зает с Дан, Рай не бе забелязал облеклото на Лора. Той се спря и разгледа мекия фланелен халат, скромно закопчан от горе до долу, превързан с колан през кръста и скриващ формите й. На краката си беше обула дебели плетени чорапи. Огънят танцуваше и искреше, като очертаваше косата й, небрежно прибрана в плитка, а няколко къдрици се разпиляваха около лицето й, краищата им искряха заедно с огъня. Тя гледаше към застаналия в сянката Рай.

Той потрепери и мушна студените си пръсти под колана на панталона, за да ги стопли до корема си, но в момента, в който Лора се спря и очите им се срещнаха, от спомените ток прониза тялото му. За първи път я виждаше такава — Лора, която помнеше движеща се насам-натам из къщи и заета с познати неща, облечена съвсем домашно. Тя като ли прочете мислите му, остави чайника на масата и се обърна с лице към огнището, а плитката шавна по гърба й, когато се наведе напред.

С дълбока въздишка Рай върна блуждаещите си мисли към настоящия проблем; сега не беше най-подходящият момент за спомени и желания.

Прекоси всекидневната, но когато мина покрай леглото в нишата, забеляза, че Джош лежеше в здрача с широко отворени очи и го гледаше. Рай спря, все още с ръце на корема си, и развълнуваният му поглед срещна сините очи на детето. Над леглото проникваше достатъчно светлина, за да може да различи уплашения въпросителен детски поглед. Той се наведе настрани и леко прекара върха на пръста си по ръба на юргана, покриващ момчето.

— Татко ти… — Но момчето вече знаеше истината, нямаше нужда тя да се прикрива. Гласът на Рай беше много тих, но необичайно твърд, когато пак заговори. — Дан ще се оправи, обещавам ти, синко. Аз и майка ти ще се погрижим.

Джош се опита да не заплаче, но малката му брадичка затрепери и по светлите му мигли заблестяха сълзи. Гласчето му беше нестабилно.

— Трябва… да се оправи, защото… ми обеща да ме научи… да се пързалям с кънки.

За първи път Рай почувства, че му се плаче. Гърдите му се стегнаха, а сърцето му натежа. Той се отпусна на коляно, придърпа юргана към брадичката на момчето и задържа за момент ръка на гърдите му. Под завивката усещаше тежкото му дишане. Заля го обич и той се наведе да направи това, за което толкова пъти бе мечтал — целуна нежно сина си по челото.

— Обещавам ти, Джошуа — каза до топлата му кожа, която миришеше по-различно от кожата на другите хора, приближавали се до него — детска миризма, млечна и нежна, с лека отсянка от плодове на лаврово дърво.

— А през това време не се срамувай да си поплачеш — прошепна Рай. — Ще ти олекне и ще ти помогне да заспиш. — Още преди да бяха изречени последните думи, сълзите на Джош потекоха и той захълца. Като разбра, че го е срам от сълзите, Рай тайнствено му каза. — И аз съм плакал често.

— Та… така… ли?

— Да. Плаках, когато чух, че майка ми е починала, докато аз съм бил в морето. Плаках също, когато… е, много пъти съм плакал. За малко да заплача и сега, но реших, че ако го направя, сълзите ми ще замръзнат и няма да мога да се помръдна.

По време на разговора им плачът на Джош беше постихнал. Рай докосна русата коса на челото на сина си.

— Лека нощ, синко.

— Лека нощ.

Когато се изправи и се обърна, разбра, че Лора ги бе наблюдавала през цялото време. Бе стиснала здраво ръце и бе прехапала долната устна. Тя също се разкъсваше от емоции, защото лицето й изразяваше едновременно нежност и болка. Рай премести поглед от нея към вратата на пристройката, откъдето ги гледаше Маккол. След него и Лора отмести поглед.

Смутена, че Маккол става свидетел на нещо, което не му влизаше в работата, Лора веднага се опита да му отклони вниманието. Тя откачи три чаши от стената и ги сложи на масата. В този момент иззад Рай долетя гласът на Джош.

— Къде е Шип?

Рай се обърна.

— Тя е тук, на постелката до вратата.

— Може ли да дойде при мен?

Без да се колебае, Рай и нареди:

— Тук, момичето ми. — Ноктите на кучето зачаткаха по дървения под. — Долу — заповяда Рай и лабрадорът легна послушно по корем.

Джош се надвеси над ръба на леглото си и погали Шип по главата, после вдигна умолителен поглед към майка си:

— Може ли да се качи при мен, мамо? Моля те!

Рай видя, че идеята не допадна особено на Лора, и бързо се намеси:

— Тя е научена, че мястото й е до леглото, не върху него, Джош. Ще остане при теб и ще ти прави компания.

— Нали ще е тук, когато се събудя?

Рай обърна очи към Лора през осветената от огъня стая. После пак се извърна към сина си.

— Да, тук ще бъде.

И двамата се почувстваха неудобно под погледа на аптекаря.

Маккол се покашля и каза:

— Трябва ми топла вода.

Лора напълни чайничето със запарката и му подаде горещия чайник.

— Ако искате още, ще го напълня пак.

Аптекарят само изръмжа в отговор и изчезна в спалнята. Лора и Рай седнаха на масата и тя наля чай в двете чаши. Огънят пращеше, а вятърът виеше зад прозорците. От спалнята се чу шуртене на вода.

Рай вдигаше чашата за втори път към устата си, когато някакво шесто чувство се обади. Скочи и изрита пейката далеч назад. Отиде решително до вратата на спалнята и се спря там със стиснати юмруци.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Маккол!

Гневът му съперничеше по сила на бурята отвън. След секунда Лора застана до Рай. Тя с ужас гледаше към нагрятата на пара чаша, която Маккол бе поставил върху голите гърди на Дан.

— Трябва да възстановим кръвообращението му… — Маккол вдигаше с пинсети втора тумбеста чаша от врялата вода, когато и двете бяха избити от ръцете му и полетяха из стаята.

— Изчезвай оттук — изрева Далтън — заедно с проклетите си чаши!

Рай веднага се хвърли към леглото и потърси нещо да подпъхне под облия ръб на вендузата, за да спре всмукването. Пред очите му попадна шилото и той бързо го пъхна под тумбестото стъкло с големина на половин орех и без дръжка. Сграбчи изцапаната с бренди кърпа и махна чашката от кожата на Дан, а от мястото се вдигна малко облаче пара. Като видя изгореното, Рай изруга:

— Проклет глупак!

— Глупак! — възмутеният аптекар изгледа злобно Далтън. — Ти ме наричаш глупак? — Вендузите бяха толкова разпространено средство, колкото и компресите, защото се смяташе, че вакуумът под нагретите на пара чашки изсмуква болната кръв и лекува болестите на дихателната система, като раздвижва кръвта под кожата, затова в гласа на Маккол имаше превъзходство и презрение. — Хора като теб си мислят, че знаят повече от един обучен медик. Виж какво, Далтън…

— Обучен медик! Ти го изгори, човече! Изгори го без нужда! — Лицето на Рай бе изкривено от гняв и силният му глас тресеше къщата.

— Не съм измислил аз това лечение, Далтън, само го прилагам.

— И сигурно много се забавляваш! — Гневът на Рай пак се надигна, защото знаеше, че ако не се бе появил навреме, Маккол несъмнено щеше да покрие целите гърди на Дан с болезнените „вълшебни“ средства. Ако аптекарят бе показал поне малко съчувствие към страданията на пациента си, Рай щеше да се смили.

Но Маккол само отиде да прибере чашките от пода с носната си кърпа и тръгна към Далтън, за да си вземе чантата.

— Изгарянията са неприятен страничен ефект, но в края на краищата са за доброто на пациента — заяви самоуверено аптекарят.

Рай не можеше да понася чистата глупост и жестокост на такива възгледи. Той рязко се извърна, за да направи път на Маккол, и ненадейно притисна горещата чашка в бузата му. Очите му проблеснаха от омраза.

— Ти си луд, Далтън — изръмжа Маккол. — Първо ме викаш за помощ, после използваш собствените си странни методи и отказваш да ми позволиш да приложа общоприетото лечение, но ще се погрижа да си платиш за тази обида!

— Още колко начина беше измислил да го мъчиш? Не само аз съм луд, Маккол, ти също! Ти и всички като теб, които вършите жестокости в името на медицината! И не повиках теб. Пратих за доктор Фулгър, макар да не съм много сигурен, че неговите методи са по-малко ужасни от твоите! Как се чувстваш, а? Харесва ли ти да те изгорят. Да не мислиш, че на Дан му харесва повече? — След всяко обвинение Рай се приближаваше застрашително с крачка напред и накрая изтика аптекаря почти до вратата на спалнята. Там се спря и изръмжа: — Сега си вземи скапаната чанта, измитай се оттук и да не си припарил повече до вратата на къщата ми!

— Н… но вендузите ми! — Разширените очи на Маккол се обърнаха към горещия чайник на нощното шкафче.

— Ще останат, където са! Вън! — И с разтреперан показалец му посочи пътя.

Маккол си взе наметката, подви опашка и побягна.

 

 

С разширени очи и посивяло лице Лора се наведе над Дан и й призля от ненужната рана, причинена на човек, който бе прекалено зле, за да може да се противопостави на лечението.

Когато се обърна към нея, Рай забеляза, че кръглото изгаряне бе червено и лъскаво и бе започнало да образува мехур.

— О, Господи, погледни какво е направил проклетият глупак. — Излезе от стаята и след момент се върна с шепа сняг, която сложи върху изгореното.

Той веднага взе да се топи, Лора взе кърпата с петната от бренди и започна да попива стичащите се капки.

— О, Рай, как можа Маккол да направи такова нещо? — Очите й се насълзиха.

— Той е говедо! Той и всички като него. Това, от което преживяват, е престъпление — кръвопускане, вендузи, дренажи. Трябва върху всички да приложат собствените им „лекове“, за да престанат да мъчат другите с тях.

— Ще приготвя мехлем. Как са пръстите му?

Въпросът й отклони вниманието на Рай и нервите му се поуспокоиха. Той погледна пръстите на Дан, които вече бяха започнали да се затоплят и да кървят. Вдигна очи към Лора и в синия му поглед имаше болка.

— Няма да те лъжа, любов моя. Доста ще страда, преди да се оправи.

И двамата погледнаха мъжа на леглото, после очите им се срещнаха.

— Знам. Но ние ще бъдем тук, за да му помагаме. И двамата.

Под мъждукащата светлина уморените бръчки около устата на Рай изглеждаха още по-дълбоки. От мястото си Лора можеше да различи всяка кръгла сянка от белезите на шарката по лицето му.

— Да, и двамата — потвърди той.

Трепетната тишина, настъпила след тези думи, направи клетвата им още по-тържествена. Лора се обърна и излезе от стаята.

Увиха ръцете на Дан в ленени бинтове и отгоре сложиха чифт ръкавици с по един пръст, после намазаха с мехлем изгореното място, покриха го с меко памучно парче, завиха го с пухен юрган и се върнаха във всекидневната.

Лора отиде до огнището, за да притопли чая, но погледна през рамо, когато чу Рай да казва тихо:

— Погледни.

Бе застанал до леглото на Джош и се взираше в сенките в нишата. Лора надникна иззад широките му рамене и видя, че Шип бе дълбоко заспала в долната част на леглото, свита до краката на Джош, а детето също спеше спокойно.

Рай премести поглед върху нея и тя вдигна спокойно лице. Очите й с цвят на кафе се рееха по него, спряха се върху косата, очите, устните, бакенбардите и накрая се приютиха пак в очите му. Навън вятърът блъскаше в капаците на прозорците, а в огнището един пън изпука и се разпадна с мек звук. Безкрайно му се искаше да я обвие с ръце, да допре бузата си до косата й, да затвори за миг очи и да почувства главата й, опряна на гърдите му. Но не го направи. Палците му останаха пъхнати в колана и той се опита да измисли нещо незначително, за да преодолее внезапния си порив.

— Съжалявам, Лора, знам, че не обичаш кучета да се катерят по леглата. Да я накарам ли да слезе?

— Джош има такава голяма нужда от нея, както… — Тя се овладя точно преди да каже „както аз от теб“. Но погледът на Рай й подсказа, че думите й са разбрани ясно. Не знаеше какво да каже. — Благодаря ти, че дойде.

— Няма нужда да ми благодариш, много добре го знаеш. Нищо не би ме спряло, ако ти или Дан имате нужда от мен. — Той спря и за момент се замисли, после се усмихна печално. — Странно, не мислиш ли? Всички на острова знаят истината. Но когато намериха Дан, се сетиха първо за мен точно както са отишли първо при него, когато са научили, че съм се удавил.

Те стояха и мълчаха, премисляха пак размяната на ролите на двамата мъже в живота на Лора.

Накрая тя призна:

— Не знам какво щях да правя, ако не беше ти. Никога нямаше да мога да се противопоставя на Маккол като теб, нито щях да знам кое е най-доброто за Дан.

Рай въздъхна и погледна към вратата на пристройката.

— Да се надяваме, че наистина сме направили най-доброто за него. — После погледна надолу към косата на Лора и попита: — Готов ли е чаят?

Тя тръгна напред към огнището, а Рай отиде до пейката при дървената маса. Лора сложи горещите чаени чаши и седна отсреща.

Съвсем естествено бе, че мислите им се върнаха пет години назад, когато за последен път бяха споделяли тази маса. Тя вдигна поглед и видя, че Рай я гледа, докато поднася чашата към устните си. Отпи и бръчката между веждите му стана по-дълбока. Той сведе очи към чашата си.

— Медът, спомняш ли си? — Сините му очи отново се устремиха към нея.

— Разбира се, че си спомням. Трябва да съм ти правила чай с мед и индийско орехче стотици пъти.

Дъхавата ароматна течност извикваше много спомени, но те знаеха колко е опасно да ги съживяват.

— Когато бях на кораба и се развихряха ледени бури, съвсем като тази отвън, се сещах как седяхме с теб така пред огнището, и бях готов да дам целия си дял за една чаша от твоя чай.

— И аз бих дала същото, за да можех да ти го приготвя — каза тя просто.

За първи път той изразяваше съжаление за избора си. Лора се мъчеше да гледа накъдето и да е, но не към него, обаче очите отказваха да й се подчиняват и от време на време срещаше погледа му. Вдигнаха чаши, отпиха по една голяма глътка, Рай извъртя дългите си крака под масата и коляното му се удари в нейното. Тя се дръпна на безопасно разстояние, а той седна по-изправен.

За първи път Рай усети острия аромат на лаврово дърво, който изпълваше стаята. Погледна към огнището, покрай камъните от едната му страна, забеляза калъпите за свещи, кофата с плодовете, една от които бе разсипана, гърнето и черпака с дълга дръжка за изливане на стопения восък. Той бавно обърна очи към нея.

— Правиш свещи от плодовете на лаврово дърво.

Тя кимна, клепачите и потрепнаха нагоре, после пак бързо надолу.

Той затвори очи, пое дълбоко с пълни гърди уханието на вечнозеленото растение и леко отмести назад глава.

— Ааах… — издаде дълъг гърлен стон, пълен с удоволствие, и пак погледна Лора. — Какви спомени ми навява този мирис.

Ароматът на лавровото дърво замайваше главата му като тамян и връщаше спомена за него и Лора — млади, търсещи усамотение в гъстата лаврова горичка. После, след като се ожениха, тя започна да прави свещи от плодовете и след това през нощта разточително запалваха по шест от ароматните светлинки, слагаха ги около леглото и се любеха в златния мъждукащ кръг, а есенцията пропиваше в кожата им.

Докато седяха сега сред същия аромат около тях, двамата се усещаха така пълноценно като мъж и жена, както през целия онзи предишен живот. Сенките от игривия огън танцуваха по лицата им и обагряха ръкава на халата й в по-наситено розово. Чашата й беше празна и тя за сетен път потърси спасение в нея, като се насили да вземе чайника и да развали магията на момента. Но преди да успее да го направи, Рай протегна ръката си с дланта нагоре на масата между тях. Погледът й се плъзна по дългите му пръсти към морскосините очи, които не се отделяха от нея. Сърцето й подскочи и заби силно, тя стисна дръжката на чашата си и пак погледна надолу към мазолестата ръка, която я чакаше.

— Не се тревожи — каза той ниско и дрезгаво. — Не бих постъпил така с Дан, докато лежи в безсъзнание… Просто имам нужда да те докосна.

Тя бавно помръдна ръка и я сложи върху неговата, пръстите му нежно обвиха нейните: искаше да каже нещо подходящо, но в главата й се въртяха само нежности.

— Рай, получих бележката ти за Джош. Исках да ти благодаря, че я изпрати, когато бях в работилницата да поръчам капака, но си изпуснах нервите и…

— Съжалявам за думите си онзи ден и че не слязох, когато дойде да си вземеш капака. Знаех, че си долу, и чух как каза на стареца, че искаш да говориш с мен.

— О, не, аз трябва да се извиня заради думите си за Дилейни Хъси. По-късно осъзнах колко нечестно е от моя страна да ти налагам ограничения, когато аз… ами… — Тя остави мисълта си недовършена и вместо това попита: — Как разбра, че Джош знае, че ти си му баща?

— Дойде в работилницата и го отрече, после ме удари в корема и избяга.

Лора несъзнателно покри дланта на Рай с другата си ръка.

— О, Рай, не! — Очите й бяха тъжни, а устните — изкривени от съчувствие.

— Явно беше, че е много разстроен, и след това се тревожех за него денонощно. Чудех се какво ли става в главицата на хлапето, а също и в твоята. После, когато дойде в работилницата, дори не се сетих да попитам как е разбрал и как го е приел.

— Разбрал е от Джими… — Лора му разказа случките от онзи ден и когато свърши, Рай се бе загледал в хванатите им ръце и галеше с палец китката й.

— Каза ли му за нас? За началото?

— Да. Опитах се така да му обясня, че да разбере всичко за детството ни и защо ти замина, как се чувствах, когато те мислех за мъртъв, та чак до времето, когато се върна.

— А той как реагира?

— Искаше да знае дали съм омъжена и за двама ви и дали и двамата… — Но реши, че е по-добре да млъкне.

Рай я стрелна рязко с поглед и тя усети, че е разбрал и без думи. Интуитивно осъзна: Рай искаше някакво потвърждение, че Джош е склонен да приеме неговото бащинство. По челото на Лора се появиха загрижени бръчки.

— О, Рай, сигурността му е така разколебана. Вече забелязвам промени в него и вярвам, че започва да свиква с истината, но всъщност не мога да кажа какво изпитва. Мисля, че още е много объркан.

Рай въздъхна, после разсеяно погледна към чашата и я завъртя в кръг по масата.

Лора освободи ръката си и отиде да донесе чайника. Когато пак седна срещу Рай, тя нарочно хвана чашата с две ръце, загледа се в извиващата се от нея пара и каза тихо:

— Значи се виждаш с Дилейни Хъси.

Тя вдигна очи. Рай я гледаше сериозно, като че ли обмисляше как да й отговори. Накрая се изпъна на мястото си.

— Да… няколко пъти.

Лора сведе очи към масата, където лежеше ръката му. Съсредоточи се в мястото, където две изпъкнали вени се сливаха под твърдата кафеникава кожа.

— Заболя ме, когато разбрах — призна си тя с дрезгав глас.

— Не го направих, за да те накарам да побързаш, а защото бях самотен.

— Знам.

— Тя постоянно идваше в работилницата…

— Не си длъжен да ми обясняваш. Свободен си да…

— Не се чувствам свободен. Никога няма да се почувствам свободен от теб.

Съживените чувства накараха сърцето й да забие по-бързо и въпреки думите, че не е длъжен да й обяснява, не можа да се въздържи и попита.

— Хареса ли ти с нея?

— Отначало не, но тя… о, какво, по дяволите… забрави, Лора. — Рай погледна встрани. — Тя не означава нищо за мен, съвсем нищо. Когато я целунах…

— Ти си я целунал! — Лора се взря в него поразена и сърцето й се сви.

— Не ме остави да довърша. Когато я целунах, усетих, че я сравнявам с теб, и щом осъзнах какво правя, изведнъж се почувствах… не знам точно как… предател, глупак, нещо такова.

— Пак ли се видя с нея след това?

— О, Лора, защо ми задаваш тези въпроси?

— Защото Дилейни Хъси ти е хвърлила око от години.

— Казах ти, нямам никакви намерения спрямо нея, нищо, че тя почти ми предложи… — рязко спря и отпи голяма глътка чай.

— Какво ти предложи?

— Няма значение.

— Какво ти предложи, Рай? — настоя Лора.

Той сви устни и се намръщи. Прокле се, че не си бе държал езика зад зъбите. Лора пое дъх, все едно чаят й бе прекалено горещ, но когато той пак я погледна изпод смръщените си вежди, видя, че лицето й е болезнено изкривено.

— Какво толкова ти предложи?

— Добре де! Да се оженя за нея! — призна ядосано.

В този миг Лора разбра каква горчивина е трябвало да потиска Рай всеки път, когато я е виждал с Дан или си е мислел за тях двамата. Моментално я обзе ревност, усилена от гнева, че друга жена би могла да посегне към мъжа, който бе смятала единствено за свой почти през целия си живот. Стомахът й се сви и лицето й пламна.

— Казах ти, че тя не означава нищо за мен — настоя Рай.

— Значи затова смяташ да напуснеш Нантъкет и да отидеш на границата, за да започнеш нов живот с нея — защото не означава нищо за теб? — Лора само опипваше почвата и внимателно чакаше реакцията на Рай. Призля й, когато Рай не отрече.

Вместо това той си допи чашата, избърса устни с опакото на дланта си и пъргаво се изправи.

— Уморена си, Лора. Защо не се опиташ да поспиш, докато аз постоя при Дан. Ако нещо се случи, ще те събудя.

Кръвта на Лора се смрази, когато Рай заобиколи масата, хвана я за лакътя и я вдигна. Кажи ми, че греша. О, Рай, нима наистина ще заминете?

Но знаеше, че е така, и нямаше нужда да го пита защо. Джейн го бе казала съвсем вярно: островът е тесен и за тримата. Затова Рай накрая бе взел мерки да осигури повече свободно пространство.

Лора вдигна очи към него. Стояха сред уханието на лаврово дърво, до игривите и лениви оранжеви пръсти на огъня. Вятър и сняг се блъскаха в стените на къщата.

Тя още се надяваше, че Рай ще отрече, но той само й предложи:

— Защо не се сгушиш за малко при Джош? Мисля, че там има място и за теб.

Нямаше къде другаде да легне в къщата. Не й се спеше, но също така не искаше и да мисли. Още по-малко искаше да погледне истината в сините очи на Рай. Той я обърна към нишата и я побутна натам. Тя се съпротиви, но само привидно, като прошепна:

— Ти също си уморен.

— Ще те събудя да го наглеждаш, ако почна да задрямвам — обеща й той и пак я побутна.

Тя покорно отиде до леглото, вдигна завивките, мушна се вътре и се сви до малкото топло телце на Джош. Кучето тежеше на юргана зад стъпалата й, но тя вдигна колене и се обърна към стената. Изобщо не забеляза тясното пространство. Прегърна плътно Джош и чу отзад как Рай взема стол и отива към пристройката. Последва глухо тропване на пода и продължителна дълбока въздишка.

Опита се да не мисли за брачното предложение на Дилейни Хъси и за разговора на Рай с непознатия Трокмортън. Но тези образи се промъкнаха зад стиснатите й клепачи и се смесиха с образа на Рай, седнал на стола до леглото на Дан, чийто живот сега беше в ръцете му.