Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (17)

Седемнадесета глава

Ноември се изнизваше и обвиваше Нантъкет с мъгла, която изглеждаше вечна. Вдигаше се само за кратко, после от югоизток задухваше силен вятър и тя пак се появяваше, като сива ивица на хоризонта, втурваше се през водата и развяла мантия, обгръщаше острова, след което не можеше да се види нищо на разстояние от двайсет ярда. Влажният остър въздух проникваше до костите и караше рибарите да се навличат като арктически китоловци. Но подобно на риболова мъглата бе неотменима част от живота на Нантъкет и тези, които събираха плодовете на Атлантика, само се обличаха по-топло и тихо подсвиркваха през зъби, докато си вършеха работата, примирени с капризите на времето.

Костурите и леферите се събираха около Рип Пойнт, където прибоят бушуваше над плитчините, прииждаше и се дръпваше обратно навътре, буен и пенест. Джон Дърнинг, Том Морган и други като тях излизаха срещу стихиите ежедневно и дърпаха мрежите, докато премръзналите им ръце ставаха по-сини от рибите, които ловяха.

Техните лодки, издърпвани на брега в края на деня, често се появяваха като многоцветни видения, плъзгащи се през мъглата призрачни съдове. Чуваха се поздрави, гласове им отговаряха, но по местата, от които идваха, не се виждаше човек, защото мъглата изкривяваше звуците и ги караше да отекват през мрачната белота като несвързан разговор на духове.

Рай споделяше тези сиви дни с Джоузия и си мислеше за настъпването на пролетта и за възможностите, които му предлагаше Мичиганската територия. Все по-често си представяше как ще започне там нов живот с Лора и Джош. Но наистина ли тя щеше да изостави Дан, както бе обещала? И ако това станеше, възможно ли бе разводът да приключи дотогава? Може би тя нямаше да иска да напусне острова, на който е родена. Рай не се съмняваше, че Дилейни Хъси би го последвала там като негова съпруга. Но искаше ли я той? Имаше цялата зима пред себе си, за да си отговори на този въпрос, но ако ухажваше Дилейни и се оженеха, изникваше проблемът с баща му, който открито показваше неприязънта си спрямо нея. Щеше ли да успее да убеди стареца да тръгне с него към Мичиган, ако Дилейни дойдеше като негова съпруга вместо Лора?

Рай и Шип се разходиха един ден до къщата на Крукид Рекърд Лейн, но докато стоеше на мидената пътека и гледаше нагоре, Рай знаеше, че ще е неразумно да почука на вратата. Той се взираше в нея с ръце пъхнати дълбоко в джобовете и плетена вълнена шапка на главата. Знаеше, че Лора е там, защото прозорците светеха в мрачния ден. Несъмнено и Джош беше там и докато гледаше къщата, която някога бе негов дом, Рай отново почувства болката от деня, в който момчето се бе втурнало към него и като го удряше и плачеше, крещеше: „Ти не си моят баща!“. Много пъти след това Рай се бе чудил дали Джош вече е приел истината. Безброй пъти проклинаше нрава си, който не можа да овладее, когато Лора дойде да поръча капака и когато бе толкова ядосан, че не можа да попита как е момчето.

Вятърът виеше сред голите клони на ябълковите дървета и люлееше високите туй към пристройката, карайки я зловещо да проскърцва. Рай потрепери.

Изведнъж забеляза, че основите на сградата не са уплътнени за зимата. Значи пиенето на Дан бе започнало да се отразява и върху отговорностите му. Всяка къща на острова се укрепяваше срещу теченията, които се промъкваха през всяка пукнатина през студените месеци, и той беше сигурен, че Дан се е грижел за това всяка зима по време на отсъствието му. Каква ирония на съдбата, че сега Рай трябваше да се погрижи, докато Дан „отсъстваше“.

Хвърли още един поглед към прозореца, завъртя се на пети и тръгна надолу да потърси капитан Сайлъс, за да го попита дали не знае някой, който би могъл да свърши тази работа.

 

 

Паднаха първите снегове; шейните замениха каруците. Езерата замръзнаха по хълмистите поля и малките деца се пързаляха по тях с дървени дъсчици, прикрепени към обувките. Понякога вечер край ледените езера се виждаха огньовете от забавите с кънки на младежите. Куките за плетене не спираха из всекидневните и плетяха топли вълнени чорапи.

Един ден теглена от кон шейна достави за облекчение на Лора водорасли, защото, въпреки че бе натрупала пухени завивки по леглата, до сутринта теченията вледеняваха водата в каната, а и носовете им не бяха в по-добро състояние.

В началото на декември настъпи ден, в който мъглата се вдигна през Атлантика и скъпернически остави след себе си небе, затрупано със сиви облаци, които превръщаха деня в здрач. Ветровете от северозапад се усилиха и удариха като плесница острова.

Лора бе оставила за такъв ден приготвянето на свещи от плодовете на лаврово дърво. Когато стана сутринта и видя надвисналите облаци и брулещия вятър, тя зарадва Джош със съобщението, че точно днес ще се заемат с тази задача. След като Джош се сдобри с Джими, той омекна и към Лора и сега се въртеше около нея и й „помагаше“ в приготвянето на свещи. Седеше на масата с майка си и сортираше първата партида плодове, отделяйки клонките.

Когато натрупаха достатъчно, той се примоли:

— Може ли да ги сложа в гърнето, мамо?

Но тогава плодовете се разсипаха по пода и се затъркаляха на всички страни, последвани от Джош, който пълзеше да ги търси.

Процесът беше бавен и отнемаше много време, та докато разбъркваше гърнето на огъня, Лора се радваше на приказките на Джош.

— Татко ще си бъде ли довечера вкъщи? — попита той от масивния стол до огнището.

— Разбира се, че ще си бъде вкъщи. Той си идва всяка вечер.

— Да, но искам да кажа за вечеря.

— Не знам, Джош.

— Той ми обеща кънки тази година и каза, че ще ме научи да карам.

— Така ли? Кога?

Джош сви рамене и погледна към лъскавите въглища и гърнето.

— Отдавна.

Лора го погледна. Горкият малък Джош, помисли си тя. Дан не иска да те разочарова, нито пък аз, но вече не мога да му измислям извинения.

— Може би трябва да поискаш кънките за Коледа.

Джош изглеждаше отчаян.

— До Коледа трябва да чакам толкова много! Джими вече се е пързалял два пъти с кънки.

Лора не знаеше какво да му отговори.

— Ела. Искаш ли да разбъркваш малко — предложи тя весело.

— Може ли! — Очите му, сини езерца, бяха пълни с въодушевление.

— Дай си стола тук.

Той се изправи на стола и Лора го прегърна с една ръка през кръста. Момчето започна неумело да бърка сиво-зелените късчета, които вече бяха почнали да се размекват и отделяха тежък растителен аромат. Когато мерната размекната маса се покажеше на повърхността, образуваше се восък. После сместа трябваше да се охлади, да се обере восъкът, да се прецеди и да се стопи втори път, след което се получаваше почти прозрачен восък, готов за изливане в калъпите. Но дълго преди края на процеса Джош вече се беше уморил и бе полегнал по корем върху една от дървените пейки.

По обед заваля пороен дъжд и когато първата капка удари по стъклото на прозореца, Лора вдигна глава от работата си — премерваше и режеше фитилите.

— Северозападният вятър — отбеляза тя лениво и се зарадва, че е вътре в топлата къща.

След като фитилите бяха нарязани и калъпите бяха напълнени за първи път, Лора си направи чаша горещ чай и седна да си почине, преди да се захване със следващата партида. Джош стоеше прав на стола и надничаше през прозореца; тя прекоси стаята и застана зад него. Дъждът бе преминал в суграшица, която покриваше снега и вледеняваше клоните на ябълките, та накрая те утроиха размера си и заприличаха на лъскави ледени пръсти.

— Искам да се пързалям с кънки — проплака Джош и притисна носа си в прозореца.

Тя разроши косата му и загледа как вятърът люлееше ледените клони.

— Днес никой няма да се пързаля.

Джош изглеждаше отчаян и самотен и тогава на Лора й се прииска да имаше още едно дете, което да му прави компания. Ако през всичките тези години беше омъжена за Рай, колко ли деца щеше да има?

— Ела, Джош, можеш да ми помогнеш да отделим клонките от другата партида.

— Не ми харесва да отделям клонки — реши той. — Искам да се пързалям.

— Джошуа! Да не би да ближеш прозореца?

Той погледна виновно през рамо и въпреки че не отговори, на стъклото имаше две петна разтопен скреж. Лора не можа да се сдържи и се усмихна.

— Слез оттам. Хайде да направим още свещи.

С напредването на деня времето се влоши. Суграшицата покри всичко с опасен слой лед, преди да отстъпи място на твърдия сух сняг, който се изви в снежна буря над хлъзгавите калдъръмени улици.

Долу в пристанището лодките не помръдваха. От платната косо се спускаха ледени висулки, замразени от вятъра под странен ъгъл, като че ли земното притегляне бе изменило посоката си. Чайките се бяха сгушили под кейовете и перата им настръхваха, когато силният вятър атакуваше гърбовете им. Търговците се привеждаха ниско и стискаха яките си, когато в края на деня се прибираха вкъщи.

 

 

Дан Морган излезе от кантората, вдигна високо яка и затисна с ръка цилиндъра си, защото вятърът заплашваше да го отнесе в Испания. Приведе се ниско и тръгна към „Синята котва“, вече предвкусвайки затоплящото действие на ромовия пунш в този дяволски ден. Долу мачтите на платноходите лудо се люлееха от бурните кипящи вълни. Дан се подхлъзна веднъж, но успя да се задържи и тръгна по-внимателно по пътя.

В „Синята котва“ огънят пращеше и миризма на врящи стриди и раци изпълваше въздуха. Но Дан презрително отклони порцията задушени миди с лук и си поръча веднага пунш, после се приведе над чашата и отпи първата дългоочаквана глътка.

Изпразни чашата и си поръча нова, а обичайната тълпа от пиячи се струпа около огъня и нямаше никакво желание да се помръдне от удобното място, за да се изправи срещу снежната виелица навън.

Влезе Ефраим Бидъл, поръча си питие и отиде при Дан.

— Закарах водораслите у вас, както си наредил.

Дан за първи път се сети, че бе пропуснал да се погрижи за водораслите.

— Така ли.

— Не ги ли видя?

— О, да, разбира се.

Ефраим вдигна питието, глътна юнашки и избърса устата си с опакото на дланта.

— Е, би трябвало. Капитан Сайлъс дойде долу при бараките и каза, че дава два долара на този, който уплътни с водорасли основите ти, та аз взех двата долара и свърших работата.

— Рай — избъбри Дан на чашата си, после добави под нос: — Рай Далтън… проклет да е. — Отпи голяма глътка пунш, тресна го на масата и поръча: — Още един!

Свечери се и лактите в „Синята котва“ се подпряха по-тежко по дървените маси. Синята котва отвън над вратата проскърцваше под напора на вятъра. Вихрушката навяваше преспи край оградите. Снегът полепваше по ъглите на къщите, катереше се нагоре сантиметър по сантиметър и образуваше красиви бели стълбове. Малко странно беше, че такъв лют вятър можеше да извая такава красота. По улицата пред кръчмата се стелеше неспирно сняг и покриваше с бялата си пелена опасния лед по калдъръма. В камбанарията на енорийската църква вятърът удряше камбаната, зловещият тътен се носеше над разлюлените лодки в пристанището и се сливаше със свиренето на стихията в платната им.

Беше десет и половина, когато най-накрая Дан Морган стана, олюлявайки се, от пейката в „Синята котва“ и тръгна на зигзаг към вратата. Бяха останали само съдържателят Хектор Горъм и Ефраим Бидъл, като му пожелаха лека нощ. С гръб към двамата Дан вдигна ръка да отвърне на пожеланието им и престъпи през вратата в нощната виелица. Не бе направил и крачка по улицата, когато цилиндърът му излетя от главата и се понесе към пристанището Нантъкет — първо във въздуха, а после падна и се затъркаля по земята.

— По дяволите — изгъгна Дан и се обърна да го последва, опитвайки се да фокусира черния предмет, който бързо изчезваше от очите му. Примири се със загубата и се насочи към къщи, като се бореше с вятъра, който сграбчваше пешовете на палтото му и ги разтваряше, колкото и да се опитваше той да ги придържа с голата си ръка. — Трябваше да си взема ръкавиците, промърмори пак той под носа си и се заклати по улицата.

Виелицата бе успяла да загаси всички улични лампи и пътят беше съвсем тъмен, просветваше само белотата на снега, завихрящ се из краката на Дан.

Някъде из дълбините на размътения му мозък изплува мисълта, че не си е закопчал палтото, и той се помъчи да го направи, когато нова снежна стена се блъсна в него като разярен бик. Краката му се подхлъзнаха, той се опита да запази равновесие, но стихията го поде нагоре и го пусна на калдъръма с безгрижието на дете, което разглежда играчка и после я захвърля настрани без интерес. Главата му глухо се удари в каменната настилка и, с изключение на бурята, това бе единственият звук в безлюдната нощ. Когато падна, палтото, което се опитваше да закопчае, се разтвори и заплющя край краката му, изпружени на ледената улица. Голите му ръце бяха обърнати с дланите нагоре, сняг се събираше в косата му и покриваше топлото кърваво петно, което бързо замръзвате в червени ледени кристалчета. Безгрижен към деянието си, северозападният вятър изливаше лудостта си върху падналия мъж, който добре познаваше от дългите години живот на родния остров суровостта на безмилостната зима. Сега лежеше беззащитен по гръб и дъхът му замираше, а снегът се трупаше в краката му като по оградите, събираше се край него и попарваше тялото му.

 

 

Повече от час по-късно Ефраим Бидъл пое последната си глътка, издаде дълбок гърлен звук на задоволство и се повдигна от уютното си местенце, посягайки към копчетата на палтото си.

— Няма начин, трябва да се преборя с дългия път до вкъщи — провлече той. — Лека нощ, Хектор — кимна към съдържателя.

— Лека нощ, Еф. — Хектор изпрати последния посетител до вратата и пусна резето след него.

Ефраим се заклатушка по улицата с ругатни на уста, ниско приведен, да се задържи на крака, нещо доста съмнително при нетрезвото му състояние. Снегът и вятърът се хапеха бясно, той придърпа яката си и се наведе още по-ниско, за да предпази лицето си от гнева им. Когато се спъна в безжизненото тяло на Дан Морган, отстъпи назад, огледа неподвижната купчина в краката си и промърмори:

— Ка… какво е това?

Пред погледа му се откри човешко тяло и Ефраим се подпря на едно коляно, като се опитваше да фокусира раздвоения си поглед.

— Морган? Възможно ли е? — той разтърси отпуснатата му ръка. — Ей, Морган, ставай! — изведнъж Ефраим изтрезня. — Морган? — каза той с нотка на безпокойство. — Морган! — разтърси още по-силно Дан, но без никакъв резултат. Той лежеше, без да помръдва, без да продума, а снегът вече трупаше преспи около него. — О, Господи, не… — Ефраим стана и се втурна обратно към „Синята котва“, като някак си успяваше да се задържи на крака по заледения калдъръм, почти изтрезнявайки от ужас.

Хектор вече бе свалил тирантите от раменете си, когато на вратата долу се чу думкане.

— По дяволите — изруга той, вдигна тирантите, взе ядно свещта и заслиза по стълбите.

— Идвам! Идвам!

— Хектор! Хектор! — чу през вратата, а думкането ставаше все по-силно. — Хектор, отвори!

Той отвори и видя обзетия от паника Ефраим Бидъл.

— Хектор, трябва да дойдеш с мен! Намерих Дан Морган паднал мъртъв на улицата!

— О, Господи, не! Ще си взема палтото!

Бидъл зачака разтреперан на вратата, страхувайки се да направи и една крачка сам. Когато Хектор се върна, те се приведоха заедно в бурята и тръгнаха по вече почти заличените следи на Бидъл към неподвижното тяло в снега. Без ни най-малко да се колебае, Хектор се наведе и мушна силните си ръце под раменете и коленете на Дан Морган, занесе го обратно в „Синята котва“ и го положи върху дървената маса пред огнището, в което въглищата вече бяха угасени за през нощта.

— Мъртъв ли е? — Очите на Бидъл бяха като на недовършена мраморна скулптура, широко отворени и хлътнали, а на лицето му бе изписан потискащ страх.

Хектор притисна пръст под челюстта на Дан.

— Още се усеща пулс.

— К… какво ще правим?

— Не знам. Не искам да умира тук и да създава лоша репутация на заведението. — Съдържателят се замисли: Бащата на Морган е мъртъв, какво биха могли да направят майка му и жена му? — Аз ще донеса юрган и ще стъкна огъня, а ти иди до бъчварската работилница и доведи Рай Далтън. Кажи му какво се е случило. Той ще знае какво да направи.

Бидъл кимна и тръгна обезумял към вратата. Никога през живота си не се бе изплашвал така. Вечер след вечер пиеше с Морган и сега бе отрезвен в много отношения, след като видя докъде може да доведе алкохолът. Господи, можеше съвсем спокойно аз да съм на негово място, помисли си Бидъл.

 

 

Рай и Джоузия спяха, когато изведнъж ги събуди блъскане по вратата.

— Какво, по дяволите… — промърмори Рай, подпря се на лакът и прекара в тъмното ръка през косата си.

Гласът на Джоузия долетя от другия край на стаята.

— Май някой има спешна работа.

— Аз ще отида — каза Рай, претърколи се в леглото и затърси огнивото. Когато фитилът се запали, той бързо се мушна в панталона си и тръгна по грубите стълби към тъмната дупка, където беше работилницата.

— Далтън, събуди се!

— Идвам! Идвам! — Вратата се отвори и Рай безцеремонно дръпна Ефраим Бидъл вътре. — Бидъл, какво, по дяволите, искаш по това време на нощта?

Очите на Бидъл изглеждаха така, сякаш е отровен от пиене.

— Заради твоя приятел Дан Морган. Напи се и падна на улицата. Ние го намерихме да лежи там проснат и почти премръзнал до смърт.

— О, Господи, не!

— Хектор каза, че още има пулс, но…

— Къде е? — извика Рай през рамо, докато взимаше две по две стълбите нагоре.

— Хектор го е сложил на една маса в „Синята котва“, но не знае какво да го прави. Каза ми да дойда да те извикам, защото ти си знаел какво да правим.

— Какво има? — попита Джоузия от леглото.

Рай се втурна през стаята, навлече пуловера и посегна към палтото, ръкавиците и шапката.

— Намерили са Дан замръзнал в бурята.

Джоузия също посегна към дрехите си.

— Искаш ли да дойда с теб?

Шип заскимтя и не изпускаше нито едно движение на Рай, който набързо нахлузи ботушите си и тръгна пак по стълбите надолу.

— Не, стой тук, по-далеч от бурята. Ще ми трябва силен огън, когато се върна. — Шип следваше стопанина си по петите. — Стига, Бидъл — нареди Рей и бързо излезе, затваряйки вратата, преди кучето да може да го последва.

 

 

Рай Далтън бе заобиколил с кораб нос Хорн. Познаваше опасностите, криещи се в заледената палуба, която се мята, клати се и заплашва да изхвърли мъжете в бушуващото море. Бягането по заледения калдъръм бе детска игра за него. Той блъсна вратата на „Синята котва“ преди Ефраим Бидъл да успее да намери следите му. Закрачи през сумрачната стая към неподвижното тяло на дървената маса.

— Махни го от огнището! — изрева Далтън. — Да не си откачил? — Без да спира, натисна с цялата си тежест ръба на масата и я плъзна далеч от огъня, после посегна и издърпа юргана, с който Хектор с най-добри намерения бе покрил Дан. — Донеси свещ!

Хектор се спусна да изпълни рязката заповед, а Рай потърси ръката на Дан. Под мъждукащата светлина веднага забеляза, че пръстите на Дан са замръзнали. С бързо движение разпери юргана на пода, вдигна Дан и го положи на него, после даде нови нареждания.

— Колко време мислиш, че е бил там?

— Може би цял час, откакто си тръгна.

— Не трябва да покриваш толкова скоро замръзнал човек, иначе вече няма да е човек, Хектор!

— Аз не зна…

— Иди при доктор Фулгър и му кажи да дойде у нас — искам да кажа, в къщата на Дан — незабавно. Той ще има нужда от грижи, които само жена му може да положи, след като докторът види ръцете му. — Рай сложи собствените си ръкавици на ръцете на Дан, шапката си на главата му, загърна го в юргана като дете, вдигна го от пода и тръгна към вратата. — И изпрати по доктора една пинта от най-силното бренди, което имаш. Размърдай се, Хектор! — Далтън ритна вратата след себе си и се понесе напред в снежната нощ.

 

 

Лора се събуди от ритане по вратата. Помисли, че е Дан, спусна боси крака на ледения под и забърза към всекидневната, където мощното тропане продължаваше да отеква, сякаш Дан се опитваше да изкърти вратата.

— Лора, отвори!

Тя позна гласа на Рай. Вятърът отскубна вратата от ръката й и я тресна в стената.

— Рай? Какво се е случило?

Той се втурна вътре, понесъл нещо на ръце.

— Затвори вратата и запали свещта, Лора.

Преди да може да се помръдне да изпълни нарежданията му, той вече крачеше към вратата на спалнята. Сянката на Шип се шмугна след него, после вратата се затвори с трясък от вятъра и Лора заопипва за огнивото. Тя ритна кофа с плодове от лаврово дърво в тъмното и ги чу да се търкалят по пода, но не им обърна внимание и пак извика:

— Какво се е случило, Рай?

— Донеси тук свещта. Имам нужда от помощта ти.

— Това Дан ли е? — потрепери гласът на Лора.

— Да.

Накрая свещта бе запалена и тя с нарастващ ужас се приближи до вратата. Рай вече бе сложил Дан на леглото в спалнята и наведен над него, притискаше пръсти към врата му. Стомахът на Лора се сви от тревога, после изведнъж натежа като олово. От страх дланите й се изпотиха, тя бързо отиде от другата страна на леглото и се приведе над безчувственото тяло.

Джош се събуди от суетнята, изхлузи се от леглото, последва майка си към вратата на пристройката и ги загледа, без те да забележат присъствието му.

— О, мили Боже, какво му се е случило?

— Напил се в „Синята котва“ и паднал по пътя за вкъщи. Сигурно е лежал там около час, преди Ефраим Бидъл да се спъне в него.

— Жив ли е?

— Да, но пръстите му са измръзнали. Може да има и други премръзвания.

Джош прочете страха по лицето на майка си и безпокойството по лицето на Рай докато двамата стояха приведени над Дан от двете страни на леглото. Те почти не се поглеждаха, само докосваха Дан, сякаш искаха да го събудят. Рай бързо започна да събува обувките му.

Лора притисна длани към челото и слепоочията на Дан, опитвайки се да овладее страха, който караше ръцете й да треперят и стягаше гърдите й. Тя прехапа устни и почувства, че сълзите й напират, и страхът и безпомощността започнаха да я надвиват. Лора Морган, не се отпускай точно сега! Избърса безполезните сълзи с опакото на ръката си, обърна се към Рай и овладя емоциите си.

— Какво трябва да направя? — попита тя стегнато.

— Свали му чорапите. Трябва да видим дали и пръстите на краката му не са замръзнали.

Тя изхлузи единия чорап и видя, че пръстите на краката му са зачервени, но се огъваха.

— Слава богу, не са — въздъхна Рай, огледа безстрастно стаята, а мозъкът му трескаво работеше. — Доктор Фулгър ще дойде. Трябват ни чук и шило, а ти започни постепенно да разпалваш огъня — изхлузи палтото си на пода и пак се взря в Дан. — Донеси някоя чиста кърпа и малък съд с вода. — Чак тогава Рай забеляза детето по пижама да стои в рамката на вратата с разширени от страх и неразбиране очи. Когато Лора тръгна към всекидневната, Рай даде още една команда, но с по-мек глас.

— И дръж момчето настрана.

— Ела, Джош. Чу какво каза Рай.

— Татко умрял ли е?

— Не, но е много зле. Връщай се на топло в леглото и аз ще…

— Искам да видя татко. Той като дядо ли ще умре?

— Рай се грижи за баща ти. Хайде, Джош, моля те, не ми пречи.

Лора нямаше време да се занимава с Джош, докато търсеше нещата, които Рай поиска. Нито пък имаше време да се замисли защо ги иска.

От вратата на спалнята долетя твърдият му глас.

— Лора, имаш ли малка дъска за хляб?

— Да.

— Донеси я!

Докато я търсеше, Шип излая веднъж и Лора я видя да лежи на постелката си до вратата. Едва успя да се обърне, когато нетърпеливо се почука и вратата се отвори, но влезе не доктор Фулгър, а Натан Маккол, който носеше чанта от алигаторска кожа.

Без да спира нито за миг, Маккол нахлу вътре.

— Къде е?

— Там. — Лора кимна към пристройката и последва през вратата обвитите в мерен шал рамене на Маккол. Ръцете й бяха заети с нещата, които Рай бе поискал.

При влизането на другия мъж Рай се изправи и сви вежди.

— Къде е докторът?

— Задържа се на другия край на острова. Когато Бидъл не го намери, стигнал му умът да дойде при мен.

Въпреки че лекарите и аптекарите бяха упълномощени да вършат почти едни и същи дейности, Рай никога не бе харесвал Маккол и не му се доверяваше. Но сега нямаше голям избор и човекът пристъпи самоуверено напред.

Маккол провери пулса и прегледа едната ръка на Дан.

— Премръзване.

— Да, нямаме и минута за губене, преди да се е затоплило — заяви нетърпеливо Рай и посегна към нещата, които Лора бе донесла.

— Не може да се спасят. По-добре да се опитаме да предотвратим пневмонията.

Рай изгледа ядно Маккол.

— Не може да се спасят! Ти си полудял! Може и ще се спасят, ако започнем да действаме, преди да са се затоплили.

Маккол погледна дъската за хляб, чука и шилото и по лицето му се изписа самодоволство.

— Да разбирам ли, че с медицината си на „ти“ повече от мен?

— Разбирай го, както искаш, Маккол. Никога не си пътувал с кораб и не си виждал ръцете на моряк, който цяла нощ е дърпал платната в ледена буря. Какво мислиш, че прави капитанът с премръзналите пръсти? Отрязва ги? — Лицето на Рай беше буреносно. — Няма да оставя ръцете му да се размразят, без да направя каквото мога. Ако не успея да ги спася, болката ще е еднакво силна. Но ми трябва помощ. — Тръгна към леглото, за да остави пособията си, но Маккол пристъпи напред и му прегради пътя.

— Ако смяташ да правиш това, което предполагам, аз не искам да имам нищо общо. Няма да поема отговорност за счупени кости и възпаления, които…

— Махни се, Маккол! Губиш ми времето! — Изразът му бе решителен и гневен, докато се изплъзваха безценните секунди.

— Далтън, предупреждавам те…

— По дяволите, Маккол, този човек ми е приятел и си изкарва прехраната като счетоводител — с писане! Как ще го прави без пръсти? Сега или ми помогни, или се махни от пътя ми! — Рай почти изрева последното нареждане, бутна с рамо аптекаря и се наведе над леглото.

— Лора?

— Да? — Тя колебливо пристъпи напред.

Рай сложи дъската за хляб на гърдите на Дан, постави едната му ръка отгоре и срещна очите й.

— След като Маккол реши, че няма да ми помогне, трябва да помоля теб.

Тя кимна мълчаливо, но изведнъж я обзе ужас от това, което трябваше да се направи, защото, каквото и да бе намислил Рай, изглеждаше повече от страшно.

— Само ми кажи какво трябва да правя, Рай.

Той я погледна окуражително и каза рязко на Маккол:

— Донесе ли брендито?

Аптекарят му подаде бутилката и сведе празен поглед надолу.

— Предполагам, че е необходимо, за да се подкрепите с госпожа Морган.

Рай не му обърна внимание.

— Вземи, Лора, махни тапата и налей малко в съда. После седни на леглото и здраво дръж ръката на Дан. — Той покри дъската с кърпата и нагласи пръстите му, докато легнаха плътно върху плоскостта.

— Ще загазиш, ако му счупиш костите, Далтън, предупреждавам те.

Рай си помисли, че ако времето не бе така ценно, щеше да отдели няколко секунди, за да фрасне един на Маккол!

— По-добре счупена кост, отколкото отрязан пръст. Костите ще зараснат.

Лора приготви съда, но лицето й бе пребледняло и очите й се бяха разширили от страх.

Рай се спря и я погледна право в тях.

— Трябва да държиш здраво пръстите му, докато аз ги продупча, а после, като ти кажа, ще сипеш бренди в дупките. Можеш ли да го направиш, скъпа?

Тя за момент отклони поглед и сякаш й прилоша. Преглътна, силата на Рай я окрили и накрая кимна.

— Добре, седни тук. И без това загубихме много време.

Тя отиде от другата страна на леглото, седна и внимателно загледа как Рай нагласява пръстите на Дан върху плоскостта, после погледна към нея.

— Дръж точно така.

Тя натисна пръста към плата и усети колко е студен и вдървен. Доповръща й се, когато вида Рай да вдига чука и шилото с дървена дръжка и острие като алпинистки никел. Той положи инструмента върху пръста на Дан и удари два пъти с чука. Когато острието потъна в премръзналата плът, Лора усети, че храната се надига към гърлото й.

— Лора, любов моя, не припадай точно сега.

При тези полунежни, полугруби думи очите й рязко се вдигнаха нагоре и срещнаха погледа на Рай, който пак я окуражи.

— Няма. Само побързай.

Шилото прониза първия пръст на три места, по една дупка на всяка възглавничка, и тогава Рай и нареди:

— Сипвай.

Брендито потъна в дупките и после изцапа със светлокафяви петна плата.

Маккол отказа да помага, но стоеше отстрани и наблюдаваше, стъписан от лечението и от ласкавите имена, с които Рай Далтън наричаше Лора Морган. Зад него на вратата стоеше детето и също гледаше. До него беше кучето. Двамата бяха толкова тихи, че никой не ги забелязваше, докато ударите върху шилото отекваха в тихата стая, последвани от невисоките, но решителни заповеди: „Сипвай!“. За щастие мъжът на леглото продължаваше да е в безсъзнание, за първи път в живота му алкохолът в неговото кръвообращение бе полезен за нещо. Не само го бе упоил, но и даде възможност на Рай да направи по-малко дупки, отколкото при други обстоятелства.

На Лора й бе много трудно да помага. От време на време преглъщаше надигащия се към гърлото й стомашен сок. Ръцете на Рай и Дан заплуваха пред насълзените й очи. Тя ги изтриваше в рамото си, овладяваше емоциите си и се насилваше да хване следващия пръст.

Рай не се поколеба нито веднъж. Движенията му бяха сигурни и ефикасни, удряше внимателно с чука и отмерваше дълбочината на всяка дупка най-грижливо. Лора пак погледна към него чак когато и последната дупка бе полята с бренди. Порази я бледостта на обърнатото към Дан лице. Рай отвори уста и пое дълбоко въздух, за да си върне равновесието, после хвърли чука и шилото и изскочи от спалнята. След миг външната врата се тресна.

Лора погледна Маккол в очите и изведнъж си спомни, че Рай я бе нарекъл „любов моя“. После видя Джош, чиято брадичка трепереше и чието лице бе мокро от сълзи. Вдигна го и го прегърна силно, целуна косата му и започна да го утешава.

— Шшт, Джош. Татко ще се оправи. Ще видиш. Няма защо да плачеш. Ние ще се грижим добре за татко и той ще те научи да се пързаляш с кънки веднага щом пак се почувства добре. — Сложи го в леглото, зави го и прошепна: — Опитай се да поспиш, миличък. Аз… аз трябва да се върна при Рай.

Тя се обърна да вземе един вълнен шал и излезе в бурната нощ. Рай седеше на дървеното стъпало, приведен напред и подпрял глава на скръстените си ръце. Шип беше пред него и тихо скимтеше, като се опитваше да навре нос в лицето на стопанина си.

— Рай, не трябва да излизаш. Дори не си си облякъл палтото.

— Само минута.

Вятърът развяваше ресните на шала пред лицето на Лора, а снегът щипеше непокритата й кожа. Тя клекна до него и сложи ръка на плещите му. Той неудържимо трепереше, и то не само от студ.

— Шшт — успокои го тя, сякаш и той беше дете. — Всичко свърши, а ти беше великолепен.

— Великолепен! — отвърна той рязко. — Треса се като някакво проклето бебе.

— Имаш право. Това, което направи, едва ли може да се нарече лесно. Дори на Маккол не му стигна смелост. Ами аз — ако ти не беше толкова уверен, щях да се разпадна на парчета.

Той вдигна глава и изтри страните си с изтощени ръце.

— Никога през живота си не съм вършил подобно нещо.

Раменете му продължиха да се тресат под прегръдката й и тя нежно го целуна по главата, вкусвайки ледения сняг по косата му.

— Хайде, да не искаш и ти да хванеш пневмония.

Той се изправи с пресекваща въздишка, тя продължи да стои до него.

— Дай ми само минута, Лора. Ей сега ще се оправя. Ти влизай вътре.

Тя тръгна към вратата, но гласът му я спря.

— Благодаря ти за помощта. Нямаше да се справя без теб.

Вятърът стенеше под черния купол на нощното небе. И двамата бяха поразени от важността на извършеното. Нямаше задни мисли. Те бяха реагирали инстинктивно, когато разбраха, че Дан има нужда от тях. Беше като в деня на смъртта на Зак. Тримата пак бяха едно цяло и не можеха да променят нишките на съдбата.