Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (16)

Шестнадесета глава

На следващия ден лицето на Лора бе мрачно като небето над Нантъкет, когато тръгна към Джейн, за да прибере Джош. Широкото поле вече не бе като вълшебен пъстър килим. Сладката папрат, дивото грозде и боровинковите храсти бяха попарени от опустошителния студ, златните и ръждиви краски бяха изчезнали. Клоните на боровинковите храсти бяха като почернели ръце на скелет, протегнати зловещо към небето. Лозите, които някога падаха като зелена стена, сега покриваха оградите с оголени криви вейки. Измежду тях се чуваха пронизителни самотни крясъци на фазани, търсещи някое останало зърно. Коловозът от каруците се виеше пред Лора и изчезваше между хълмовете тъжно и самотно, в хармония с настроението на края на октомври. Небето беше оловносиво и схлупено, на места почти докосваше оголелите поля, сред които вятърът виеше и стенеше за отминалата есен. Скоро щяха да задухат силните северни ветрове и островът щеше да се подложи на буреносните океански вълни, преди да се скове в лед и мраз.

Сякаш целият свят бе потънал в мрачна тъга, която допълваше настроението на Лора. С натежало сърце тя трепереше във вълнената наметка. Прибра по-плътно качулката под брадичката си и забърза нататък.

Джейн хвърли един поглед на сестра си и каза:

— Най-добре да сложа чая. Мисля, че имаш нужда.

Половината от челядта на Джейн беше на училище и къщата беше почти спокойна. В огнището гореше огън. Джош изтича да прегърне майка си за поздрав, после Джейн предвидливо го отпрати заедно с братовчедите му в другата стая и им остави пълна купа с хрупкави парченца печена тиква. Двете сестри седнаха една срещу друга на масата с чашите силен ментов чай.

— Изглеждаш ужасно — започна откровено Джейн. — Очите ти са подути и лицето ти е подпухнало.

— Плаках снощи, затова.

— И заради кого от мъжете в живота ти?

— Заради този, когото се опитвам да отбягвам — Рай.

— А, Рай. Значи сигурно си чула за Дилейни Хъси.

Лора рязко вдигна глава.

— Ти… знаеш?

Джейн спокойно срещна погледа й.

— Целият остров знае за безсрамното търчене на Дилейни Хъси след Рай. Не трябва да си толкова изненадана, че съм чула.

— Защо не си ми казала?

— Нямах възможност. Ти се криеш там долу, сигурно за да не налетиш на Рай.

Лора въздъхна.

— Права си. Крия се, защото много се боя да не го срещна някъде.

В стаята настъпи тишина, а Джейн се вглеждаше в очите на сестра си. Под тях имаше големи подпухнали лилави сенки.

— Толкова ли е силно чувството между вас двамата?

Истината бе изписана във всяка черта на умореното й лице.

— Да, Джейн, толкова. Аз… ние… — Изведнъж сълзите й потекоха. Тя покри лицето си с длани и подиря лакти на масата. — О, Джейн, срещнах се с Рай насаме, бях… бях с него пак и това ми отрови живота.

Джейн сложи утешително ръка на рамото на Лора и леко я погали с пръсти.

— Била си с него? Искаш да кажеш като мъж и жена в пълния смисъл на думата?

Това не беше съвсем въпрос.

Лора кимна съкрушено. Джейн търпеливо чакаше да премине пристъпът на плач. После сложи носна кърпичка в ръцете на Лора и докато Лора си издухваше носа, двете си размениха по една плаха усмивка.

— О, Джейн, сигурно ме мислиш за много порочна, като ме слушаш.

— Не, скъпа, не те мисля. Въобще. И преди ти казах, винаги съм знаела как стоят нещата между вас с Рай. Да не мислиш, че съм била сляпа през всичките тези години, през които си омъжена за Дан? Знаех, че нещо… нещо липсва между вас двамата. Само не знаех кога ще си признаеш. Явно трябваше Рай да се върне, за да се случи.

— Опитах се да стоя далеч от Рай, повярвай ми, Джейн, наистина — тревожните очи на Лора молеха за разбиране. — Но един ден, когато отивах до мелницата да поръчам брашно, го срещнах на хълма. Джош беше с мен и… аз… ами той ме помоли да се срещнем и аз се съгласих. На следващия ден. Тогава доведох Джош тук и тогава… тогава умря Закари.

Скритият смисъл на думите й порази Джейн.

— О, Лора, не — каза тя съчувствено.

Лора с мъка преглътна и кимна. Подкрепи се с глътка чай и стопли дланите си от чашата.

— Мислех, че може да си се сетила.

— Разбирах колко ви е тежко, но не предполагах, че се е случило точно този ден.

Лора се вгледа в чашата, припомняйки си.

— Това е знамение, не мислиш ли? Докато аз и Рай… мамехме Дан, той е бил в морето и е търсел баща си край плитчината.

— О, Лора, да не би да се обвиняваш за смъртта на Закари?

Лора обърна към сестра си пълни с болка очи.

— Нима не разбираш? Ние бяхме заедно и когато се върнахме в града, ни чакаше вестта, че Закари е изчезнал. След това с Рай се видяхме… долу на кея. Но и Дан беше там и… о, Джейн, никога няма да забравя как Дан погледна Рай, когато той се присъедини към спасителната група. Опита се да… да се въздържи да отиде при него, но не можа. Имаше нужда от утеха и пред очите на целия град двамата се хвърлиха в обятията си точно след като Рай… о, всичко е толкова объркано. — Лора пак скри лицето си в дланите. — Чувствам се толкова виновна!

— Мисля, че е нормално, но да се обвиняваш за смъртта на Закари, е глупаво. За това, че Зак се е удавил, имаш точно толкова вина, колкото и за това, че Рай не е! Може би наистина моментът не е бил най-подходящият, но нищо повече.

— Но ти не беше вечерта след погребението, когато Дан се напи.

— Не бях, но чух за това.

— О, Джейн, беше ужасно. Но беше прав за всичко, в което ме обвиняваше. Дан пие заради мен, обаче аз не мога да потуля чувствата си към Рай. Заклех се да стоя далеч от него шест месеца, поне по време на траура. Но Дан усеща как се чувствам. Винаги се връща късно през нощта, залитайки, и е толкова пиян, че дори не можем да поговорим. А аз през цялото време се чудя как дори след шест месеца, ако се разведа с Дан и се върна при Рай, ще погледнем Дан в очите?

Джейн ненадейно скочи и отиде да донесе още горещ чай.

— Ти знаеш отговора, Лора. Винаги си го знаела. Островът е прекалено тесен за трима ви. Винаги е бил.

— П… прекалено тесен?

Джейн върна чайника на огнището и прониза сестра си с поглед, който я накара да приеме истината.

— Прекалено. Няма значение, за кой от двамата си омъжена. Тогава другият ще страда и ти ще трябва да утешаваш и двамата и отново, и отново да се ровиш в миналото. Някой ще трябва рано или късно да се махне.

— Но Нантъкет е нашият дом, и на тримата! — извика Лора.

Джейн енергично се върна на стола, но изведнъж стана неспокойна. Вдигна чашата си и впи очи в нея, сякаш искаше да си гледа.

— Тръгнал е слух, Лора.

— Слух? — Лора изглеждаше озадачена.

— Виждам, че не си чула.

— Какво да съм чула?

— На острова е дошъл един човек, казва се Трокмортън. Той е агент на поземлена компания, тя събира семейства, които да отидат през пролетта в Мичиганската територия.

— Мичиган? — Лора вдигна вежди.

— Мичиган. — Джейн отпи от чая си. — Да основат нов град. А както знаеш, нито един град не може да мине без… без бъчвар.

Лора се сети за какво става въпрос, и долната й устна се отпусна.

— О, не — прошепна тя.

— Този човек, този господин Трокмортън, е ходил в работилницата няколко пъти.

Лора наивно погледна към вратата, сякаш очакваше зад нея да види бъчварската работилница.

— Рай? Рай смята да отиде на границата? — потърси очите на Джейн с надеждата, че там ще види отрицание.

— Не знам. Не съм чувала. Чух само, че господин Трокмортън е изпратен в Нова Англия да възбуди духовете и да търси способни мъже, такива, които ще могат да осигурят оцеляване в пустошта. Казват, че ще получат колкото искат земя. Тя още е ничия. Всичко, което трябва да направят, е да живеят на нея, да я разчистят и да я обработват цяла година.

— Но Рай не е фермер.

— Разбира се, че не е. Съмнявам се, че ще се захване с ферма. Ако отиде, ще е заради нуждата от уменията му като бъчвар, които ще му донесат повече успех от фермерството.

— О, Джейн! — тихо простена Лора.

— Не съм казала, че Рай заминава. Казвам само каквото съм чула. Мислех, че знаеш.

Лора си спомни отблъскващата му враждебност предния ден, как й бе обърнал гръб след думите, които импулсивно му каза. Нима смяташе да избяга от Нантъкет и този триъгълник на напрежение, като просто се захване за Дилейни Хъси и границата, приемайки тяхното двойно предизвикателство?

Мисълта не излизаше от ума на Лора до деня, в който отиде пак до бъчварската работилница, за да прибере капака, поръчан от нея. Имаше ясното намерение да застане очи в очи с Рай и да го попита за бъдещето. Но нямаше тази възможност, защото, когато пристигна, завари там само Джоузия. Обаче имаше силното усещане, че Рай я наблюдава и току-що е изтичал в стаите на горния етаж, защото, когато влезе, Джоузия бе застанал до вътрешната стълба и гледаше нагоре.

— Добро утро, Джоузия.

— Дъще — кимна той.

— Дойдох за капака.

— Да. Готов е.

Той го взе и й го подаде, видя я как тя го пое почти гальовно.

Лора го погледна открито.

— Аз… искам да говоря с Рай. Тук ли е?

Пронизващите му сиво-сини очи обходиха работилницата и той отговори явно уклончиво.

— Не го виждаш наоколо, нали?

— Не, Джоузия, не го виждам — натърти тя.

— Тогава ще ти е малко трудно да говориш с него, нали?

— Нарочно ли не иска да ме вижда? — попита тя.

Джоузия се обърна с гръб.

— Виж, на това не мога да ти отговоря. Попитай него, като го видиш.

— Джоузия, идвал ли е тук мъж на име Трокмортън, за да говори с Рай?

— Трокмортън… чакай да видим… — Той замислено се почеса по брадата. — Трокмортън… ммм…

— Джоузия! — търпението й се изчерпваше.

— Да. Като си помисля, идва.

— Какво искаше?

Джоузия се престори, че е зает с почистването на масата с инструментите, и вдигна много шум, докато ги разместваше.

— Не слушам бръщолевенията на всички, които се мъкнат тук да говорят със сина ми. Ако го правех, нямаше да мога да си върша работата.

— Откъде е Трокмортън?

— Откъде? Как откъде?

— От Мичиганската територия ли е?

Джоузия пак почеса побелялата си брада и накрая се обърна с лице към нея, но не изглеждаше много заинтересован.

— Е, май чух да споменава Мичиган, не че обърнах много внимание.

Сърцето на Лора се блъскаше в гърдите й.

— Благодаря ти, Джоузия. Какво ти дължа за капака?

— Да ми дължиш? Не ставай смешна, момиче. Рай жив ще ме одере, ако само се опитам да ти взема пари.

Сърцето й подскочи, тя не се въздържа и попита:

— Той ли го направи, или ти?

Старецът пак се извърна.

— Той.

В същия момент Лора чу една дъска отгоре да проскърцва и каза високо:

— Благодари му от мое име, Джоузия, нали ще го направиш?

— Да, ще го направя. Бъди сигурна, че ще го направя.

След няколко минути Рай слезе долу и се спря на последното стъпало с ръка на парапета.

— Отиде си — рече Джоузия. — Няма нужда да се криеш повече. Не можахме да я заблудим. Тя знаеше, че си горе.

— Да, чух я да ми благодари.

— Докъде стигнахме, да караш стария човек да лъже жена ти — каза недоволно Джоузия, — а през това време да се криеш над главата ми като някакъв крадец.

— Ако наистина ми беше жена, и то само моя, нямаше да има нужда.

— Новините за Трокморгън и дейността му тук са я стреснали.

— Да, но не достатъчно, за да напусне Дан.

— Откъде знаеш, щом не й даваш възможност да си каже думата?

— Ако го беше решила, щеше да се качи по стълбите и нищо нямаше да може да я спре. Познавам Лора.

— Да, сигурно е така, но трябваше да видиш израза й, когато спомена Трокмортън. Кой мислиш, й е казал за него?

— Нямам представа, но той е говорил и с други, освен с мен. Много хора от острова знаят какво търси тук.

— А ти помисли ли за предложението му?

Рай смръщи вежди така, че те почти се събраха над носа му, но не отговори. Джоузия взе един инструмент, обърна му гръб и отиде до точилото, като опитваше с пръст тъпото острие. После попита разсеяно:

— А помисли ли тогава върху предложението на онази Хъси?

Рай се обърна и се вгледа в гърба на баща си. Джоузия произнесе името й доста двусмислено.

— Да, ще я придружа.

Джоузия надникна през рамо и видя самодоволната усмивка в ъгълчето на устата му.

— Тя прави дяволски хубави портокалови бисквити.

— Хм! — воят на стържещото в стоманата томило прекъсна по-нататъшния разговор.

 

 

Последният за сезона пикник на брега се организираше всяка година, когато всички запаси за зимата бяха прибрани и брегът още не бе замръзнал. Капитан Сайлъс беше неотменното допълнение към ямата с огъня и всяка година можеше да се види в деня преди тържеството да събира необходимите миди и водорасли по скалите. Търпеливо пълнеше торбите от зебло с жълто-кафявите водорасли, съдържащи малки въздушни мехурчета, които, след като се спукваха, придаваха вкусен аромат на храната. Мъкнеше торба след торба, всяка по около петдесет килограма, към мястото на тържеството необезпокояван от ветровете, достигащи до четиридесет мили в час — нещо обичайно за това време на годината.

— Ще намерим завет — казваше той и винаги така ставаше.

Сърцатите жители на острова, без да се замислят много се справяха със задачата и награда им бяха сочните миди, които вадеха до пристанището Полпис и складирани в кошове заедно с картофите, тиквите и наденичките, които се изпичаха заедно с морската храна.

В деня на годишния морски пикник Рай и Дилейни Хъси пристигнаха на дюните в късния следобед. Тълпата вече се бе събрала и старият Сайлъс ръководеше стъкването на огъня, следейки като някакъв деспот всяка стъпка от процедурата. В пясъка бе изкопана плитка дупка, в която имаше съчки и камъни.

— Това е тънката част — нареждаше Сайлъс всяка година. — Трябва така да подредите купчината, че въздухът да преминава около всеки камък, иначе няма да се затоплят достатъчно!

Дилейни Хъси се притисна към Рай и прошепна иззад шепата си:

— Добре, че ни каза!

Рай беззвучно се засмя и свъси подигравателно вежди.

— Хубаво затопляне ще стане — прошепна в отговор.

Той не изгаряше от желание да прекара деня с Дилейни Хъси, но закачката й го поотпусна. Тя не изглеждаше зле и той установи, че никога не бе оставал достатъчно време с нея, за да е наясно дали има чувство за хумор, или не. Изведнъж разбра, че знае прекалено малко за нея. И докато стоеше до ямата с огъня, под силния вятър, реши да се забавлява колкото можеше по-добре този ден. Благодареше се, че семейство Морган е още в траур и няма да присъства.

Сайлъс запали огъня и се оказа, точно според думите му, че го бе стъкнал майсторски. Гостите веднага се приближиха, за да топлят на него халбите с ябълков сайдер, и зачакаха командата на Сайлъс. Когато камъните започнаха да пукат и да пръскат искри, той грижливо ги разпръсна и ги покри с водорасли. Отгоре сложи храната, после още един пласт водорасли. Рай помогна на мъжете, които хвърлиха брезент върху купчината, а това беше единственото, което Сайлъс позволяваше да свърши някой друг, освен него. Той се захвана да затиска брезента с пясък, за да не избяга топлината. Най-накрая от ямата се вдигна дим и тълпата се разпръсна да пуска хвърчила — традиционната игра за този ден.

Когато Дилейни и Рай се отдалечаваха от огъня, той я огледа с крайчеца на окото си. Тя носеше семпла шапка от подлепена синя коприна, която покриваше и ушите й. Вълненото палто с пелерина бе закопчано високо до брадичката й, а ръцете й се топлеха в сиви ръкавици. Рай вдигна яката на дебелото си палто и още веднъж си повтори, че ще се забавлява този ден.

Стояха на една скала, вятърът духаше в гърбовете им и те пуснаха хвърчилото, което се зарея заедно с останалите над бушуващия океан. Високите вълни с грохот се разбиваха в брега и пръски от тях достигаха чак до опашките на хвърчилата, които се снишаваха и издигаха, сякаш за да дразнят вълните.

Рай от години не бе пускал хвърчило и на душата му стана леко, докато следеше как пъстрият триъгълник се бореше с вятъра и проскърцваше като корабно платно. Той погледна нагоре й видя как хвърчилото се смалява. Изведнъж Дилейни се засмя до него. Той рязко се извърна и видя лицето й, вдигнато към небето. Въжето на хвърчилото се дърпаше в сивите й ръкавици.

— Знаеш ли, че като бяхме деца, мечтаех да пусна хвърчило с теб?

— Не — отговори той изненадан.

Тя го погледна.

— Да. Но нали знаеш какво казват хората — тя пак се извърна към хвърчилото, — по-добре късно, отколкото никога.

Рай не знаеше какво да отговори, само стоеше с ръце в джобовете и гледаше хвърчилото. Гласът на Дилейни беше плътен и дълбок.

— Най-много завиждах на Лора Трахърн.

Рай почувства, че се изчервява, но Дилейни се бе съсредоточила в хвърчилото.

— Тя можеше да те следва навсякъде, такава… такава свобода за едно момиче. Винаги съм й завиждала за тази свобода. Ние, останалите, бяхме затворени във всекидневните и се учехме да плетем дантели и да бродираме, я тя търчеше боса по пясъка. — Дилейни се обърна и погледна към масивната долна челюст на Рай, обградена от бакенбардите, които копнееше да докосне от първия миг, в който ги видя. — Карам ли те да се чувстваш неудобно, Рай? Не исках да кажа нищо. Нямам нищо против, че си влюбен в Лора.

Очите му се извърнаха към нея и срещнаха спокойния й сигурен поглед.

— Всички на острова знаят какво чувствате двамата един към друг. Просто искам да знаеш, че и аз съм наясно, но това няма значение за мен. Смятам да се наслаждавам, щом сме заедно, защото е нещо, което искам от много, много време.

Рай пак не знаеше какво да каже, просто зяпна от изненада. Изведнъж Дилейни пак стана весела и закачлива.

— Кажи ми, Рай, бил ли си в Португалия?

— Да, разбира се.

Дилейни пое дълбоко въздух през разширените си ноздри и се загледа в далечния хоризонт.

— Винаги съм искала да видя Португалия. Тя е там, само си представи, сега гледам право към нея. Какво ли не бих дала, за да я видя или някое друго място, освен този задушаващ малък остров. До смърт съм отегчена от него и от миризмата на китова мас и катран.

— Не останах с такова впечатление онази вечер, когато говори за жените масонки. Звучеше, сякаш се гордееш с Нантъкет и неговите… китоловци.

— А, това ли? — Тя се усмихна самоиронично. — Казах го само за да ми обърнеш внимание, не разбра ли. Изобщо не ме интересува дали един мъж е убил кит, или не. — Вятърът подхвана кичур от косата й и го духна през устните й. Рай бързо извърна поглед. — Кажи ми, вярно ли е това, което разправят, че са ти предложили да отидеш в Мичиганската територия, където ще строят нов град?

Той й хвърли кос поглед, но тя го наблюдаваше внимателно, затова бързо отклони очи към вълните под тях.

— Предложиха ми.

— О, как ти завиждам, че си мъж! Мъжете имат такава свобода на избор.

— Не съм избрал да напусна Нантъкет.

— Не, но можеш, ако поискаш. Така, както можеше да избираш да станеш моряк. Доста си мисля за това напоследък, как жените са осъдени да чакат със скръстени ръце нещо да промени живота им, докато годините се изнизват. Мислех си колко е различна Лора, как отхвърля традицията и прави каквото й харесва. И си казах, Дилейни Хъси, време е и ти да правиш каквото ти харесва! И ето ме сега, говоря ти неща, които една дама не бива да казва на мъж. Но вече не ме интересува — няма да стана по-млада, а все още съм сама, а… а не ми е приятно. — Дилейни сниши глас, сякаш не искаше друг да чуе желанието й. — И бих дала всичко, за да получа възможност да започна нов живот на място като… като Мичиганската територия.

Рай се вгледа в профила й, а тя не откъсваше очи от хвърчилото. Господи, тази жена му предлагаше женитба!

— Дилейни, аз…

— О, не бъди толкова стъписан, Рай, и не се чувствай задължен да казваш каквото и да било. Хайде просто да се забавляваме и да изядем цели купища миди! — Тя весело се усмихна, а той усети, че вероятно се чувства доста засрамена от това, което току-що бе признала. Досега никога не се бе замислял за съдбата на жена, която иска да се омъжи, но никой не й предлага.

Ненадейно хвърчилото се изплъзна и се зарея далеч над Атлантика.

— Я виж! — Дилейни вдигна ръка към шапката си, която се обръщаше от силния вятър. Засмя се пак и смехът й се понесе на изток към четири спускащи се чайки, после каза:

— Полетя към Португалия. — Предницата на палтото й се развя и докосна крачола му.

Той се усмихна, хвана я под ръка и я обърна към огъня.

— В Португалия няма такива хубави неща, като нантъкетските миди. Хайде.

Върнаха се към ямата и отново се почувстваха безгрижни.

Капитан Сайлъс грижливо повтори по обратен ред действията си отпреди час. Махна брезента сред гъст облак дим и извади омекналите водорасли, чийто силен аромат се разнесе и в соления въздух.

Рай и Дилейни седнаха един до друг на общо одеяло и си взеха от сочните миди, крехките зеленчуци и наденичките с много подправки, които бяха най-вкусни задушени. Облизваха устни, смееха се, бършеха се с опакото на дланите си и се чувстваха все по-добре заедно.

Щом се наядоха, почти всички мъже запалиха лули или пури.

— Ти не пушиш — забеляза Дилейни.

— Нямам нужда, достатъчно е да дишам въздуха, който баща ми оставя след себе си.

Пак се засмяха и Рай обгърна с ръце свитите си колене, а Дилейни си мислеше колко години бе чакала тази вечер.

Когато жаравата изстина, вече се бе стъмнило и хората от острова тръгнаха по брега към домовете си. Въпреки че с настъпването на нощта вятърът бе замрял, пак беше студено заради влагата, която бе изпълзяла сега от океана и проникваше под яките и фустите.

Рай и Дилейни вървяха мълчаливо към града. От време на време раменете им се докосваха. Тя беше стиснала яката на палтото си и гледаше към тъмната си широка пола.

— Студено ли ти е? — попита той, като я видя да потреперва.

— Като на всички на острова по това време на годината.

— Да, а най-лошото тепърва предстои. — Досега никога не бе докосвал по-интимно Дилейни, но този път преметна ръка през раменете й и потри ръкава й. Бели облачета пара се издигаха от устите им сред нощния въздух.

Тръгнаха по градските улици, където някой забравен фенер хвърляше петна от светлина в тъмния здрач. Дилейни живееше в сребриста, облицована с дъски къща близо до площада и когато приближиха оградата, Рай свали ръка от раменете й, отвори портата и я пусна да мине пред него. Тя забави крачка, когато приближиха до вратата, и се обърна с лице към него.

— Прекарах прекрасно през цялото време и съжалявам, ако…

— Не трябва да съжаляваш за нищо, Дилейни.

Той се вгледа във вдигнатото й нагоре лице през тъмното. Беше по-дребна от Лора и ароматът й беше друг, по-скоро пикантен, отколкото цветен. С лека изненада разбра, че тази вечер за първи път се сеща за Лора.

Дилейни го гледаше в очите; той стоеше толкова близо, че роклята й допираше крачолите му.

— Рай, има нещо, което искам да направя още от вечерята у семейство Старбък. Ще имаш ли нещо против да… си задоволя каприза?

Не беше сигурен, че иска да целуне Дилейни Хъси, но нямаше начин да го избегне, без да я обиди.

— Съвсем не — каза той тихо.

Но вместо да се повдигне на пръсти, тя внимателно свали ръкавицата си, вдигна ръка и го поглади по бакенбардите.

— О, ама те са меки! — възкликна тя.

Той се засмя, когато тя го поглади с външната част на пръстите си от другата страна, после пак се върна на първата, като си играеше с върха на пръстите си с меките косми.

— Разбира се, че са меки. Ти какво очакваше?

— Ами… не знам. Те правят челюстта ти да изглежда твърда като стомана и аз очаквах, че ще са… остри.

Ръката й не помръдваше, но тя не я отдръпваше. Бузата на Рай беше топла, а нощта — студена и влажна.

— Винаги ли си била толкова импулсивна, Дилейни Хъси?

— Не, невинаги. Бяха ме учили като всички добре възпитани госпожици никога да не показвам чувствата си. — Пръстите й се преместиха върху вдлъбнатината на бузата му и гласът й се сниши до шепот. Нощта плътно ги обгръщаше, а светлината от свещите в къщата очертаваше профилите им в размито оранжево.

— Дилейни, това, което каза днес… Нямах и представа, че…

— Шшт. — Тя сложи пръст върху устните му.

Той също беше топъл и галещ и в очите и докосването й се четеше явна покана. Никога не бе имал желание да целуне друга жена, освен Лора. Нямаше намерение да води Дилейни Хъси в Мичиганската територия. Но тя беше жена, изпълнена с копнеж, пръстът й нежно се плъзгаше по долната му устна и неочаквано кръвта бурно нахлу в слабините му.

Какво толкова, по дяволите, помисли си той. Опитай.

Нежно захапа върха на показалеца й и посегна с две ръце към кръста й. Когато се наведе да притисне устни в нейните, тя се повдигна и вплете пръстите на голата си ръка в гъстата коса на тила му.

Тя го беше обработвала целия ден и Рай Далтън го знаеше, но в този миг това нямаше значение. Беше самотен и податлив, а тя имаше вкус на масло и мирис на сандалово дърво. Устата й така пламенно се разтвори, че го изненада, и той отвърна със същото. Тя издаде тих гърлен звук и се потисна плътно, предницата на палтото й се залепи в грубата вълна на неговата връхна дреха. Дилейни Хъси, помисли си той. Кой би могъл да предположи, че ще се случи това? Тя подканящо движеше устните, и главата си, мушна длан в топлата вътрешност под яката му. Естественото любопитство надви у Рай. Той прокара ръка по дебелото й палто, на онова място, под което се издигаха гърдите й, и тя още по-плътно се притисна към него. Отново чу гърлен страстен звук и ръката му се мушна между телата им, за да откопчае първо собственото му палто, после нейното; двете му ръце се плъзнаха вътре по топлия й гръб.

Притиснаха се плътно един до друг и Дилейни Хъси почувства твърдата мъжественост на този, за когото бе копняла години. Ръката на Рай се плъзна към гърдите й и по тялото й премина тръпка.

Той я усети и почувства леко доволство, като си спомни признанието й от този следобед колко дълго бе таила чувствата си към него. Гърдите й бяха по-налети, отколкото на Лора, и вкусът на устата й беше различен. Но когато бедрата й се извиха, той осъзна какво прави. Сравняваше.

Прекъсна целувката и вдигна глава. Стисна кръста й под палтото и леко я отблъсна.

— Дилейни… аз… слушай, съжалявам, не трябваше да го правя.

— Рай, нали ти казах. Няма значение, че Лора е на първо място в сърцето ти…

— Е, е — каза той тихо, пусна я и отстъпи крачка назад. — Хайде да спрем дотук за тази вечер, може ли? Точно сега животът ми е пълна бъркотия и нямам право да ти натрапвам усложнения.

— Да ми натрапваш? Ти не разбираш…

— Разбирам, но не съм свободен да… — Той въздъхна, прокара ръка през косата си и отстъпи още по-далече.

Изведнъж тя сведе поглед и пак сложи ръкавицата си.

— Съжалявам, че прибързах. — Дилейни вдигна умолителен поглед: — Ще ми простиш ли?

Той се смекчи и сложи длани на раменете й.

— Няма какво да ти прощавам, Дилейни. И на мен денят ми хареса. — Той я целуна бързо за довиждане, стисна раменете й и каза: — Лека нощ, Дилейни.

— Лека нощ, Рай.

Той се обърна и тръгна по пътеката, а тя чу как желязната порта изскърца и стъпките му отекнаха в тъмнината.

Проклета да си, Лора Морган! — помисли си тя. Един мъж не ти ли е достатъчен?