Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (15)

Петнадесета глава

Често казваха, че световната търговия би замряла без скромните дървени бурета. Един ден в края на септември на вратата на бъчварската работилница се появи дребен спретнат господин, който високо ценеше занаята и знаеше, че бъчварите са измежду най-ценените и търсени хора от търговците. Посетителят пристъпи през прага, извади носна кърпа от фин лен и си избърса носа, върху който бяха кацнали очила с телени рамки.

— Добър ден — избъбри Джоузия зад лулата си и хвърли едно око към непознатия.

— Добър ден — отговори носово той. — Търся бъчваря Рай Далтън.

— Синът ми е ей там. — Джоузия посочи към Рай с дръжката на лулата си.

— А, господин Далтън. Името ми е Дънли Трокмортън.

Той тръгна към дъното на работилницата, където Рай се обърна и пое добродушното му ръкостискане с яката си ръка.

— Добър ден, господине. Аз съм Рай Далтън, а това е баща ми Джоузия. С какво можем да ви помогнем?

— Не искам да ви прекъсвам работата. На света са нужни бурета и аз мразя да се чувствам виновен, че забавям производството им дори за миг. — Трокмортън пое въздух и кихна силно, след това се извини. — Страхувам се, че времето на морския бряг не ми понася — избърса си носа. — Моля ви, господин Далтън, моля ви, работете си.

Трокмортън наблюдаваше Рай, който се върна и се зае пак с полуготовото буре, вече стегнато с обръчи и с подравнени от теслата краища. Рай го доизглаждаше с рендето. Трокмортън бе приковал очи в мощните рамене, които се движеха в ритъма на рендосването. Мъжът имаше в ръцете си сила, достойна за завист, сила, от която Америка се нуждаеше сега, когато разширяваше границите си на Запад.

— Кажете ми, Далтън, чували ли сте някога за Мичиганската територия?

— Да, чувал съм.

— Прекрасно място е Мичиган, също като тук, със снежни зими и меки лета, само без океана, разбира се, но затова пък с огромното езеро Мичиган.

— Така ли? — избоботи Далтън безразлично, без да прекъсва рендосването.

Трокмортън се покашля.

— Да, прекрасно място и цялата му земя е свободна за заселване.

Гостът усети незаинтересоваността на Далтън и се зачуди как да убеди младия мъж да го последва към границата. Беше в разцвета на силите си на възраст, когато можеше да има деца, а това бе важно за бъдещето на новите градове. Добре владееше занаята си и можеше да го предаде и на други. Здрав, смел и сръчен млад мъж Рай Далтън бе точно човекът, който Трокмортън търсеше. Но конкуренцията за добрите бъчвари бе голяма.

— Как върви търговията, Далтън?

Рай се засмя:

— Задаваш такъв въпрос на бъчвар от град, който се прехранва с лов на китове? Ти в какво си мислиш, че тези заминаващи кораби държат водата, бирата, брашното и осоленото говеждо и херинга? И в какво си мислиш, че връщат китовата мас? Как вървяла търговията? — Той не се сдържа и пак се засмя, а и вече бе усетил защо Трокмортън душеше наоколо. — Светът ще спре да се върти, ако не прави бурета, Трокмортън. Търговията процъфтява, както можеш да предположиш.

Трокмортън знаеше, че е истина. Китовата мас имаше голям дял в стоките, превозвани в бурета към световните пазари. Но все пак попита:

— Мислил ли си някога да се махнеш оттук?

— Да напусна Нантъкет? — В отговор Рай само се изсмя и гостът пусна в действие най-убедителния си глас.

— А защо не? И в други части на страната има остра нужда от бурета.

Рай пак се изсмя:

— Някой ти е дал грешна информация, друже. Или пък не си чувал, че фабриките на янките доставят в другите краища на страната всичко необходимо — от пирони до барут? Да не говорим за спиртоварните в Бостън и Нюпорт — цялата им продукция се превозва в бурета. Значи, освен че можем да спрем света да се върти, можем да го държим и трезвен и да накараме търговията съвсем да замре.

Това, което казваше Далтън, беше вярно. От Канарските острови и Мадейра се доставяха с кораби меласа и нерафинирана захар за спиртоварните в Нова Англия, които на свой ред закарваха уиски и ром в Африка, оттам вземаха роби за карибските плантации и така затваряха триъгълника. А той се крепеше на производството на бурета по северното крайбрежие, тъй като доставките на дървен материал от Европа бяха крайно намалели.

Трокмортън поклати глава в знак, че се предава.

— Не мога да отрека това, Далтън. Истината казваш. Нека да си сваля картите. Трябват бурета, за да се строят нови градове, и с мен са една група мъже и жени, уверени, че Мичиган е най-подходящото място за това. — Трокмортън млъкна, за да подсили думите си, после продължи. — Събираме група в Олбъни, която през пролетта ще тръгне за Мичиганската територия веднага щом голямото езеро се размрази, но имаме нужда от бъчвар.

Ръцете на Рай спряха да се движат и той погледна към госта изпод смръщените си вежди.

— Караш ме да дойда с теб в Мичиган и да основем град?

— Да. — Спретнатият мъж пламенно заръкомаха. — Няма да можем да оцелеем там без бурета за брашно, царевица, зърно, сироп от клен, сайдер, осолено месо и… и… — Трокмортън въздъхна тревожно. — Дори и домакините ще имат нужда от теб за корита, ведра, съдове за биене на масло… ще забогатееш за нула време, Далтън, и ще спечелиш голям авторитет същевременно.

Рай пак се приведе над работата си.

— Имам авторитет и тук, Трокмортън, и нямам враждебно настроени индианци, за които да мисля. Ако имах толкова голяма нужда да сменя обстановката, че да напусна Нантъкет, защо да ходя в забравена от бога земя? Бих могъл да отида на юг и да продавам бурета за пренасяне на ориз, индиго, катран, терпентин, смола — да не изброявам повече. Защо да идвам с теб, след като Югът вече и населен. Нито бих могъл да живея без удобства…

— Глупости! Югът! — Дребничкият мъж скръсти ръце зад гърба си и започна да се разхожда като ядосан учител. — Какво ще търсиш в това ужасно място? Никой, който е свикнал с… със здравословната кратка северняшка зима, не може да се чувства добре в онзи горещ, противен климат! — Той театрално махна с ръка.

Рай се ухили, но веднага стана сериозен, щом Трокмортън го погледна.

— Не съм казал, че искам да живея там. Исках само да изтъкна факта, че бих могъл да си изкарвам прехраната навсякъде. Не съм бил седем години чирак, за да си сложа главата в торбата и да тръгна след някой непознат към пустошта. Освен това съм доволен от живота си тук.

— Да, но в този спокоен живот има много малко предизвикателства, момчето ми. Помисли какво е да участваш в изграждането на Америка, да разширяваш границите й!

Човекът добре си върши работата, помисли Рай, на когото това убеждаване му въздействаше повече, отколкото показваше. Трокмортън имаше дар слово, добронамереност — беше доста приятен човек и разбуди у Рай страстта към спора. Бъчварят с радост се впусна в обсъждането на предимствата на границата пред цивилизацията.

Все още с ръце на гърба, Трокмортън се взираше в него изпод вежди.

— Казват, че си плавал, Далтън. Вярно ли е?

— Да, веднъж.

— Ето! Значи си от този тип хора, които търсят приключенията и знаят как да се справят с трудностите, ако се наложи.

— Пет години на кораба ми бяха достатъчни, за да си докарам трудности за цял живот, Трокмортън. Сбъркал си адреса.

Очилата на госта се обърнаха към внушителната гледка на бъчваря, надвесен над бурето и оформящ вътрешния дълбок жлеб, в който трябваше да прилегне капакът. По дяволите, човекът си разбираше от занаята прекалено добре, за да го остави да му се изплъзне!

— Как си с доставките на дървен материал, Далтън?

— Прекрасно знаеш, че правим размяна с хората от континента.

— Точно така! — Той вдигна за по-убедително показалец нагоре. — Представи си, ако обичаш, не този обветрен остров, където океанът не позволява на нито едно дърво да се пръкне по-високо от най-близкия му завет, а такава гъста и висока гора, че да можеш да правиш бурета до стотната си година и никога да не закъсаш за материал.

Рай не се сдържа и се ухили, когато човекът погледна нагоре и вдигна ръка към тавана, сякаш се намираше в зелена гора. Кимна и посочи към непреклонния мъж.

— Е, тук ме хвана натясно, Трокмортън. Това вече е друго нещо, съгласен съм.

Бъчварят продължи да оформя жлеба и другият се възползва от малката си преднина.

— Ковачът, който ще тръгне с нас, не е така облагодетелстван откъм суровини, както би бил ти. Всеки грам желязо ще му се докарва с кораб от Изток. И все пак е готов да поеме риска.

Рай вдигна изненадано поглед.

— Намерил си ковач?

— Да, и то добър — на лицето му се появи сянка на самодоволство.

Рай промърмори на себе си:

— Ще имам нужда от ковач. — После си спомни, че Джоузия ги слуша, и хвърли изпълнен с вина поглед към стареца. Той не даваше да се разбере, че е чул последната забележка на Рай, но Рай знаеше, че попива всяка дума.

— Досега сме намерили всичко на всичко петдесет души и между тях — необходимите за оцеляването на града занаятчии, но без лекар и бъчвар. Не се съмнявам обаче, че ще намеря лекар тази зима в Бостън. Както казах, групата тръгва веднага щом пукне пролетта и реките във вътрешността на континента се размразят.

Само за момент мисълта да започне отначало в място като Мичиганската територия разпали приключенския дух на Рай. Той наистина бе ходил на лов за китове, а това бе едно от най-вълнуващите приключения на света. Но мисълта да напусне Нантъкет го изпълваше и с носталгия по дома. Той пак хвърли поглед към Джоузия, зает със събирането на една голяма бъчва. Той нагласяше временния стягащ обръч от кожа, все едно слагаше колан на човек. Над главата му се стелеше облак дим. Младият бъчвар се обърна и срещна блесналите очи зад кръглите стъкла на очилата.

— Не е за мен, Трокмортън, но ти благодаря за поканата. Имам… имам семейство, което не бих искал да изоставя.

— Вземи и баща си — каза сърдечно агентът. — Познанията му са ценни като твоите. Обзалагам се, че може да научи по-младите на много неща, освен занаята. На Запад всички възрасти са необходими. От старите — опитът, от младите — децата. Кажи ми, Далтън — Трокмортън се огледа наоколо, — женен ли си? Имаш ли семейство?

Рай се изправи и инструментът увисна в ръката му. Агентът сведе очи да провери и видя златна венчална халка. Но Далтън отговори:

— Аз… не съм, господине, не.

— Е… жалко, жалко. — Но после се засмя лукаво и потупа копчетата на жилетката си, сякаш се канеше да си тръгне. — С нас ще пътуват и много млади жени.

— Да… — каза безизразно бъчварят.

Изведнъж Джоузия повдигна бъчвата на ръба, после я пусна с тропот на пода както винаги, без да бърза, присви очи и дръпна от лулата си:

— Млади човече, ако бях на вашата възраст, щяхте да ме убедите да тръгна с вас. Особено в ден като този, когато Малката сива дама ми върти ревматичните колена. — Той извади, лулата от устата си и замислено я поглади. — Но синът ми няма ревматизъм, който да го изпрати на такова голя-я-ямо приключение. — Той провлече предпоследната дума, както само кореняк от Нова Англия го можеше.

Рай рязко извърна глава. Май Джоузия го предизвикваше, без да поглежда сина си, той продължи с безпристрастна прозорливост:

— Ако дойдеш, когато костите му скърцат и ръцете му не държат, и вече не го бива за много работи, може и да го накараш да ти се върже на акъла.

Веднага след последната дума Трокмортън кихна и им напомни за влажния климат на Нантъкет. След като избърса носа си и сгъна носната си кърпа, той стисна ръка на двамата първо на Джоузия, после на Рай, чиято ръка задържа, и му отправи последна молба.

— Ще ви помоля да си помислите, Далтън. Ще имате цяла зима за това и ако решите да дойдете с нас, можете да ме намерите в хотел „Астор“ в Бостън. Групата тръгва от Олбъни на петнайсети април.

— По-добре потърсете друг, господине. Съжалявам. — С последно сърдечно ръкостискане Рай пусна ръката на госта и той веднага си тръгна.

Джоузия мушна ръце между колана на панталона и гърба на ризата си, залюля се на пети, а димът тихо изсвистя в лулата му. Той се съсредоточи върху вратата, през която Трокмортън току-що бе изчезнал.

— Идеята не е лоша. Особено за човек, попаднал в такъв триъгълник, който го мъчи като кокоши трън в петата.

Рай смръщи вежди към баща си.

— Да не би да искаш да тръгна?

— Не казвам, че искам… не казвам, че искам. Само че на този остров стана прекалено тясно за теб и Дан Морган, след като възмъжахте.

Странното изказване на стареца заседна в мислите на Рай и остана там до края на септември. Джоузия беше стар. Рай не можеше да го остави. Но да не би старецът да искаше да дойде с него? Рай умуваше над разговора и реши пак да повдигне въпроса, защото това би внесло яснота, която той не бе готов да постигне сам. Трябваше да мисли за Лора и за Джош. Тогава пред него се откри главозамайващата възможност да вземе и тях.

 

 

Започнаха първите студове, а с тях и най-красивият сезон на острова. Полята заискриха в есенно многообразие от цветове. Около Майлстоун Роуд се зачервиха зреещите боровинки и постепенно цветът им се смекчи до ръждиво. Дивият бръшлян радваше окото с нови нюанси от червено и жълто. Ниските дъбове придобиха цвета на медни монети, а плодовете на лавровите дървета посивяха. Бяха готови за бране и ароматът им бе омайващ.

Черниците в дворовете също узряха, а хризантемите бяха по-красиви от всякога. Застудяванията зачервиха и страните на ябълките.

По целия остров се носеше сладко благоухание и сякаш самият океан бе пълен с ябълков сок, когато дървените ябълкови преси цъфнаха в дворовете и започна производството на сайдер. Прекрасният му мирис се усещаше навсякъде. В големи котли се варяха на желе и пюре белените ябълки. Резенчета бяха разпръснати да се сушат на слънце и покривите на къщите заплашваха едва ли не да се срутят от тежестта им.

В къщата на Крукид Рекърд Лейн бяха складирани кошници с плодове от лаврово дърво за студените дни на декември, когато Лора щеше да започне да прави свещи. От тавана висяха гирлянди от ябълкови резенчета и тензухени торби със съхнещи билки — градински чай, мащерка, риган, мента — и изкълваха всекидневната с аромат.

Лора беше оставила приготвянето на ябълковото пюре за накрая. Беше ранен следобед, когато тя набиваше с чук дървената капачка на последния съд, но тя ненадейно се счупи и едно от парчетата падна в пюрето.

Тя хвърли чука, измърмори някакво проклятие и бръкна в съда да извади парчето, после го облиза и го хвърли в огъня. Потърси нова капачка, но от тези, които имаше, нито една не пасваше на съда.

Погледна през прозореца към залива в далечината и една забранена мисъл мина през главата й. Нямаше какво да я спре — Джош беше в Джейн за ежегодното правене на тиквени фенери. Лора яростно започна да опитва всяка капачка още веднъж, но никоя не пасваше без значение как ги въртеше, натискаше и обръщаше.

Изведнъж ръцете й спряха. Тя пак погледна през прозореца. Сиви облаци, тъмни по края препускаха по небето като диви мустанги, а вятърът люлееше листата на черниците и ги блъскаше в прозореца. Лора стисна очи, наведе се напред и се подпря на бедрата си, както си седеше на земята пред огнището. Не трябва да се приближавам до него. Гърнето може да се покрие с чиния.

Но само след минута вече мереше диаметъра на съда с дантелената връзка, после престилката й полетя и падна на стола, а тя забърза надолу по мидената пътека към бъчварската работилница.

Вратите й бяха затворени. Тя се поколеба, преди да ги отвори, огледа улицата към кея, където голяма синя котва висеше пред кръчмата, в която Дан прекарваше повечето вечери. Потрепери, загърна се в наметката си и влезе в помещението, където се спотайваха сладки спомени. Беше мрачно, но и ароматно, миришеше на прясно отрязан кедър. Топлината на камината я по здрави за добре дошла.

Вътре завари Джоузия над магарето за рязане. Над посивелите му вежди се виеше тютюнев дим. Той вдигна глава, отпусна рендето и бавно се наведе да го подире до магарето. Доброжелателният му поглед не се отделяше от Лора, докато се изправяше пак и посягаше към лулата си.

— Здравей, дъще — каза познатият глас.

Винаги бе наричал снаха си така и обръщението заедно с протегнатите му ръце предизвика у Лора прилив на топли чувства.

Тя се притисна към фланелената му риза с мирис на дърво и затвори очи, когато брадичката му докосна слепоочието й.

— Здравей, Джоузия.

Той се отдръпна назад и се усмихна мило.

— Бях почнал да си мисля, че тази стара работилница никога повече няма да види усмивката ти.

Тя се озърна наоколо.

— Да, доста време мина, Джоузия. Никак не се е променила и мирише приятно както винаги. — Очите й се спряха на другото магаре за рязане, но то бе празно. Прониза я горчиво разочарование.

— Без съмнение търсиш сина ми.

Тя се обърна и започна малко прекалено весело да уверява Джоузия:

— Не… не… аз… дойдох само да поръчам капак за гърне.

Джоузия присви очи, захапа лулата и продължи, сякаш не беше я чул.

— Излезе за малко, отиде до стария северен кей да види буретата, които се товарят на борда на Марта Хамънд.

Лора потърси прикритие зад магарето за рязане и се обърна с гръб, но скоро се отказа от преструвките и тихо попита:

— Как е той? — Зад нея се чу свистенето на лулата на Джоузия.

— Горе-долу. По-добре от Дан, доколкото знам.

Лора се извърна, лицето й бе побеляло и издължено.

— Май… май всички на острова са разбрали, че Дан пие откакто… откакто баща му умря.

— Да. — Джоузия взе брадва и опита острието й с мазолестия си пръст. — Доста се приказва. — Остави инструмента и пак седна на магарето за рязане, обръщайки гръб на Лора и захващайки се пак за работа. — Говори се и за тази Дилейни Хъси, дето все си намира извинения и се влачи в работилницата почти всеки ден.

Лора впери поглед в мърдащите рамене на Джоузия.

— Дилейни Хъси?

— Да.

— И какво иска тя?

Джоузия тайно се усмихна на внезапната язвителност на Лора.

— Какво иска една жена, която си изсмуква извинения от пръстите, само и само да е по-близо до някой мъж? — Джоузия замълча, за да усили въздействието на думите си, и продължи да дърпа рендето към коленете си, отнемайки една след друга широки бели стърготини от дъгата. После провери вдлъбнатата повърхност, като прокара няколко пъти пръсти по нея, и освободи дъгата от дървените челюсти на менгемето. — Дойде да купи ведро за майка си, после донесе кошница сливи, после портокалови бисквити.

— Портокалови бисквити?

Джоузия пак се усмихна, но Лора не можеше да го види, защото той продължаваше да стои с гръб към нея.

— Да, много бяха вкусни.

— П… портокалови бисквити? Тя е донесла на Рай портокалови бисквити?

— Да.

— А той какво каза?

— Ами доколкото си спомням, каза, че са вкусни. Май страшно му харесаха. После като че ли бяха захаросаните ябълки, после — я да видим — о, разбира се. После дойде да го пита дали ще ходи на пикника на брега.

— Какъв пикник?

— Ежегодният пикник на Старбъкови. Последен за сезона. Целият остров ще е там. Дан не ти ли е казал?

— Трябва да е забравил.

— Доста забравя напоследък. Дори забравя да се прибере вечер вкъщи за вечеря, така говорят.

— Много ти мели устата, старче! — Чу се силен глас от вратата.

На входа стоеше Рай, висок и широкоплещест, с черни ботуши, прилепнал черен панталон и дебел пуловер с висока яка, която подчертаваше силните му рамене. Сърцето на Лора подскочи.

Рай хвърли мрачен и ядосан поглед на баща си, а Джоузия невъзмутимо и дружелюбно се съгласи.

— Така е.

— По-добре я заключи! — отвърна грубо синът му и Лора се зачуди откога ли слуша.

Невъзмутимият Джоузия само попита:

— Защо се забави? Клиентката чака.

Рай накрая погледна направо към Лора, но погледът му се плъзна от лицето към ръката й и тя се усети, че стои до неговото магаре за рязане и пръстите й галят дръжката на менгемето. Тя подскочи и отдръпна ръка, после отиде до Джоузия и извади дантелената връзка от джоба на наметката си.

— Казах ти, че не ми трябва Рай. И ти можеш да ми свършиш работа. Трябва ми само… капак за гърне. С такъв диаметър.

Джоузия примижа с едното си сиво-синьо око към връзката в ръката й, издуха дима веднъж-дваж, после се обърна незаинтересовано.

— Не правя капаци. Той прави. — И кимна назад към Рай.

Тя безпомощно се вторачи във връзката и се сети за Дилейни Хъси и за пикника. Почувства се крайно засрамена, че изобщо е дошла в работилницата. Но точно тогава почувства, че Рай стои до лакътя й.

— За кога ти трябва?

Гласът му бе съвсем безстрастен. Широката позната мазолеста ръка се появи в полезрението й, протегната за връзката. Тя я подаде, като направи всичко възможно да не го докосне.

— Когато имаш време.

— За края на седмицата става ли?

— О… разбира се, но няма нужда да бързаш.

Той прекоси помещението и хвърли връзката на работната маса, после застана с гръб към работилницата и се подпря с широко разтворени ръце на плота.

— Ще дойдеш ли да я вземеш? — Гледаше през прозореца над масата.

— Аз… да, да, разбира се.

— Ще я направя.

Гърбът му беше като стена. Той нито се обърна, нито проговори пак и Лора почувства, че в очите й се появяват сълзи. Усмихна се престорено и несигурно на Джоузия.

— Е, приятно ми бе да те видя пак, Джоузия. И тебе, Рай.

Широко разтворените ръце и упоритите плещи не се помръднаха. Сълзите й всеки момент щяха да потекат, затова Лора се обърна и хукна към вратата.

— Лора!

След крясъка на Рай тя дори не забави стъпка. Бутна вратата и зад нея долетя приглушено проклятие, после пак:

— Лора, почакай!

Но тя изскочи на улицата и Рай я подгони с широки крачки. Той излетя през вратата и излезе на силния вятър.

— Трябва! — заповяда й той и като я сграбчи за лакътя, я накара да спре.

Тя се извърна и издърпа ръката си.

— Не ми говори, все едно съм… нещастният ти китоловен кораб!

— Защо дойде тук? И без това ми е достатъчно тежко! — Очите му горяха срещу нейните.

— Трябваше ми капак за гърнето. Такива неща се вземат от бъчварската работилница!

— Можеше да си вземеш и от бакалницата.

— Следващия път ще направя така!

— Казах ти да не ми се мяркаш пред очите.

— Простете, господин Далтън, паметта нещо ми изневерява. Бъдете сигурен, че няма да се повтори, освен, разбира се, ако не е абсолютно неизбежно. И в такъв случай непременно ще нося пълна кошница с портокалови бисквити, за да си платя за услугата.

Той сведе очи, отстъпи крачка назад и пъхна палци в колана си.

— Старецът не знае кога да си затваря устата.

— Не съм съгласна. Намирам разговора ни за много… обогатяващ.

Рай посочи с пръст нагоре по улицата и гневно се намръщи.

— Значи ти може да живееш там горе на хълма с него, но когато стане въпрос за мен и Дилейни Хъси, нещата стоят другояче, така ли?

— Можеш да правиш каквото си искаш с госпожица Хъси! — процеди тя.

— Благодаря ви, госпожо, точно така!

Тя очакваше той да отрече, че се вижда с Дилейни. Но когато вместо това го потвърди, болката й стана непоносима. Надменно погледна, после насочи към него студен взор и вдигна едната си вежда.

— Научи ли я вече как да ползва магарето за рязане? Сигурна съм, че ще й хареса.

Рай сякаш щеше да я удари. Пръстите му се впиха в ръката й, но после я пусна, обърна се и гневно закрачи към работилницата. Тръшна вратата зад себе си.

Лора веднага се разкая и й се прииска да изтича след него. Но не можеше да върне ядните си думи.

Те още звучаха в ушите й вечерта, когато си легна и заплака. Защо казах такова нещо, о, защо? Той е прав — нямам никакво право да му се сърдя, че се вижда с Дилейни Хъси, след като аз живея с Дан.

Но съществуваше съвсем реална възможност Дилейни накрая да успее да очарова Рай и това изпълваше Лора с ужас. Рай беше самотен и нещастен и по-податлив от всякога към флиртовете на жените. Лора много ясно си спомняше вечерята у семейство Старбък и прелъстителните погледи на Дилейни, а също и онази история за жените масонки. Нямаше съмнение, че се бе устремила към Рай. Както беше изоставен, колко ли дълго можеше да устои на предлаганата топлота… и не само?