Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (13)

Тринадесета глава

Погребението на Закари Морган се състоя два дни по-късно. Денят беше безупречно ясен, чайките крещяха във ведрото небе, опечалените се бяха събрали в широк кръг около гроба. Там беше и майката на Лора заедно с Джейн и Джон Дърнинг и всичките им деца. Там беше и Джош, а така също лелите и чичовците на Дан и Рай — повечето хора на острова бяха роднини. Бяха дошли и приятели, за да отдадат последна почит, Дилейни Хъси, семейство Старбък и всички, които работеха в кантората, затворена тази сутрин.

Лора бе в черна вълнена рокля и носеше малка шапка с воалетка, покриваща лицето й до брадичката. Тя стоеше до Дан и семейството му, а Рай бе застанал срещу нея от другата страна на гроба. Бе застинал в почитание, както обикновено на погребение — с леко разтворени крака, ръцете отпред. Зад черния си воал Лора оглеждаше мрачното му лице, докато монотонният глас на пастора се носеше над събралото се множество. После и той замря и роклята й изшумоля, когато Джош неспокойно се обърна и се притисна до крака й. Дръпна я за ръката и тя погледна надолу.

— Нали няма да заровят дядо в пръстта? — попита жално детето и гласът му прозвуча отчетливо над тихото гробище. — Не искам да заровят дядо в пръстта.

Лора поглади Джош по косата с ръка в черна ръкавица и се приведе над главата му, за да му прошепне няколко успокоителни думи, когато след невинния му въпрос приглушеният плач се усили.

Като се изправи, Лора усети през гроба насочения към нея поглед на Рай. Джош започна да скимти и Рай го погледна безпомощно.

Дан се наведе и взе Джош на ръце, зашепна му нещо, а Рай отново го проследи с поглед и впери очи в ръката на детето върху бузата на Дан. Двамата си говореха съвсем тихо и не можеше да ги чуе от другата страна на гроба. Лора приближи глава до Дан и сложи ръка върху гръбчето на Джош, после му прошепна нещо. Когато пак насочи вниманието си към ритуала, видя, че Рай продължава да ги гледа със същия наранен поглед. Усети, че Рут следи всичко, затова сведе очи към ковчега с черни драперии и стръкчета гладиоли и хризантеми от нечия градина на острова.

Бяха казани и последните молитви, изпети и последните псалми. След знака на свещеника Рай и още трима мъже се наведоха и хванаха въжетата, за да освободят ковчега от дървените подпори. Въжетата заскърцаха, той леко се залюля и докосна земята. Рай коленичи и започна да издърпва своето въже с две ръце, Лора се съсредоточи в действията му, докато се бореше с нов пристъп на плач. Когато Рай пак се изправи, тя премигна и видя по черния плат на единия му крачол светъл пясък. При тази гледка отново я изпълни тъга. Вдигна безутешен поглед зад черния воал, тишината се наруши от тих плач и на Лора й се прииска да отиде при Рай, да изчисти пясъка от коляното му и агонията от лицето му. Очите му казваха стотици неща, но едно се открояваше над всички: кога? След това, което се случи — кога?

Тя се извърна, неспособна да му отвърне дори с един успокоителен поглед, нищо, че страшно искаше да го направи. Там беше Хилда, която заплака, щом първите лопати пръст паднаха, както и Дан с насълзени очи, и Джош, прекалено малък да разбере, но принуден да дойде от строгия религиозен обичай, който Лора не можеше да промени.

Беше минало пладне, когато погребалното шествие се запъти към дома на Том и Дороти Морган, за да сподели храната, донесена от съседите от острова. Облечени в черно жени наредиха на дървената маса във всекидневната месо, сладкиши и хляб, пълнеха чиниите и после ги миеха над оловната мивка. Бира имаше в изобилие, в Нантъкет тази напитка почти заместваше водата и се носеше при всяко отплаване за предпазване от скорбут.

Къщата на Том Морган приличаше на другите на острова — състоеше се от всекидневна с две пристройки и плевник — място, недостатъчно да побере всички, дошли да изразят съболезнованията си. Рай стоеше в двора, препълнен с хора, които пиеха бира, пушеха лули и коментираха последните новини. Някой си Хенри Торо, завършил в Харвард, бил изобретил някакъв нов уред… някои твърдяха, че има опасност китовете да изчезнат от океана, други пък казваха, че такава мисъл е налудничава… разговорът премина към обсъждане на печалбите от евентуалното използване на китоловните кораби за транспортиране на лед от Нова Англия до тропиците.

Но интересът на Рай към тази тема се стопи, когато видя Лора да излиза от задната пристройка с кофа в ръка. Прекоси двора и отиде до кладенеца, наведе се над каменната му ограда и се опита да закачи куката. Рай бързо се огледа за Дан и като не го видя се извини и отиде до кладенеца, който се състоеше от дълга греда, закрепена за други две, здраво забити в земята. На късия край на горната греда имаше каменна тежест, а дългият висеше над изкопа на двора. Така бе по-лесно да се извади пълна кофа с вода, но и по-трудно да се спусне празната кофа. Когато Рай се приближи, Лора се бе привела над кладенеца и дърпаше надолу въжето.

— Нека ти помогна.

— О, Рай! — като чу гласа му, Лора рязко се изправи. Въжето се изплъзна от ръката й и гредата полетя във въздуха. Тя притисна ръка до сърцето си и бързо огледа двора. Беше свалила шапката си и воалът вече не скриваше лицето й.

— Изглеждаш уморена, скъпа. Трудно ли ти беше? — Рай хвана с една ръка въжето, но не направи никакво движение да го дръпне надолу, а вместо това гледаше уплашените очи на Лора.

— Мисля, че повече не трябва да ме наричаш „скъпа“.

— Лора… — Той като че ли щеше да пусне въжето и да пристъпи към нея.

— Спусни кофата, хората ни гледат.

С бърз поглед наоколо Рай се увери, че е така, и се зае да спуска ведрото надолу с две ръце, докато не се чу цопване.

— Лора, това не променя нищо.

— Как можа да го кажеш?

— Още те обичам. Още съм баща на Джош.

— Някой може да ни чуе.

Ведрото бе извадено. Той пое въжената дръжка и го остави да виси и да капе над кладенеца. Капките звучаха като далечна кристална музика, докато той изпиваше Лора с очи.

— Нека чуе. Всеки на острова знае какво чувствам към теб и че първо си била моя.

Тя хвърли скришен поглед към хората наоколо, които ги следяха, и сенките под очите й станаха още по-дълбоки.

— Моля те, Рай — прошепна тя. — Дай ми ведрото.

Той посегна над кладенеца и очите й проследиха силните мускули под черното сако, докато раменете му се напрягаха от вдигането на ведрото. Обърна се и подмина ръката, протегната към него, после закрачи към задната пристройка, като не остави друг избор на Лора, освен да го следва. Спря и я пусна пред себе си, после влезе след нея в разхвърляното помещение с различни дървени ведра и легени, закачени по стените. Вътре бяха скрити от двора и къщата.

Лора хвърли нервен поглед към вратата за всекидневната, но тя оставаше затворена.

— Не мога, Рай…

— Шшт — пръстите му докоснаха устните й.

Очите им се срещнаха — тревожни сини, приковани в развълнувани кафяви очи.

Докосването на пръстите му до кожата й бе като балсам, но тя се насили да се отдръпне.

— Не ме докосвай, Рай. Така само ми става по-трудно.

— Обичам те.

— И не казвай това… не сега. Всичко се промени, не виждаш ли?

Погледът му се плъзна по лицето й и се опита да проникне в очите й, в чиито дълбини откриваше неща, които не му се искаше да открива.

— Защо трябваше това да се случи точно сега? — попита той съкрушен.

— Може би е послание към нас.

Лицето му се изопна и той просъска:

— Не говори така — дори не си го помисляй! Смъртта на Закари няма нищо общо с нас, нищо!

— Така ли? — Тя го погледна открито.

— Да!

— Тогава защо имам чувството, сякаш аз съм обърнала онази лодка?

— Лора, знам, че това си мислеше, докато седяхме с Дан онази нощ на кея, но няма да ти позволя да си въобразяваш подобни неща. — В едната си ръка още държеше ведрото, а с другата я стисна за рамото и роклята прошумоля.

— Така ли?

Очите й не помръдваха от него и се опитваха да го накарат да признае ужасната истина. Искаше му се да отговори с не, но не можа. Вечерната светлина се отразяваше в белите мидени черупки отвън, осветяваше отдолу лицето й и му придаваше ефирен ореол като на ангел-съдник. Тя посегна към дръжката на ведрото, но той отказа да й го даде. Взираше се в лицето й и я искаше по-отчаяно от всякога, сега, след като пак бе опитал сладостта на тялото й. Но не само за тялото й копнееше. Копнееше всичко — да се върне такова, каквото беше преди — да се върнат радостта, хармонията, съвместният живот в техния дом, вече копнееше и за техния син. Но колкото и да го желаеше, Рай Далтън не можеше да отрече думите й, нито да я принуди да се върне при него, преди да е готова. Ръцете им се доближиха на дръжката на ведрото, той вдигна глава и я докосна по брадичката.

— Толкова ли голям грях е, че искаме да сме заедно, защото се обичаме?

— Това, което извършихме, е грешно, Рай, да.

В очите му пак се появи болка.

— Как можеш да го наричаш грях, като знаеш какво беше — какво винаги е било между нас? Как можеш да си отидеш и…

Вратата на кухнята внезапно се отвори.

— О, извинете. — Рут Морган се изпречи пред тях и всяко мускулче на сериозното й лице излъчваше укор.

— Вече си мислехме, че Лора е паднала в кладенеца, но сега виждам какво толкова я е забавило.

Рай хвърли презрителен поглед към сестрата на Дан и си помисли, че ако някога сърцето й бе трепвало от копнеж по мъж, нямаше в гърдите й да бушува такава буря, когато другите сърца трептяха. Рут Морган не бе нищо друго, освен посърнала стара мома, която, и да се омъжеше, нямаше да знае какво да прави с мъжа си. Така си помисли Рай, когато пусна с трясък ведрото на земята и гневно влезе във всекидневната.

През остатъка от деня Лора се чувстваше все по-неудобно, когато неодобрението на Рут Морган все по-явно се проявяваше. На няколко пъти, докато се движеше из всекидневната и разчистваха съдовете, тя показно прибра полите си, за да не се докосне до роклята на снаха си. Рай не си тръгна, както се бе надявала Лора. Напротив, остана с другите до вечерта и продължи да пие от несвършващата бира. Дан вече бе попрекалил и бе достигнал състоянието на онова сълзливо пиянство, което се придружаваше от униние и самосъжалителни бръщолевения.

Той седеше на дървената маса във всекидневната с още няколко души, увесил глава, и от време на време лактите му тежко се изхлузваха от ръба на масата.

— Старецът все настояваше да стана рибар — извърна се към човека от лявата си страна и го погледна с мътни очи. — Никога не съм обичал вонята на риба, нали, Лора? Не като теб и Рай. — Той се обърна да я погледне: тя седеше с другите жени, а Рай стоеше до огнището зад гърба на Дан и наблюдаваше.

Лора стана.

— Хайде, Дан, нека да си ходим.

— Какво? Да не би и Рай да си тръгва? — Дан се размаза в пиянска усмивка към мъжете на масата и махна с трепереща ръка. — Щом Рай Далтън го няма наоколо, и забавата свършва за жена ми. Казвал ли съм ви…

— Ти си пиян — прекъсна го Рай и се приближи зад отпуснатия му гръб. — Време е да оставиш чашата и да се прибирате с Лора вкъщи. — Взе халбата от ръката му и с решително тупване я постави на масата.

Дан се извърна и насочи пиянски взор към изправения зад него мъж.

— Е, щом така казва моят приятел Рай Далтън, с когото споделям жена си. — И се усмихна накриво.

Лора с ужас видя, че всички в стаята извръщат погледи от неудобство. В ужасната тишина като гръм проехтя гласът на Рай.

— Достатъчно, Дан! — каза остро и прониза пияния мъж с предупредителен поглед. През цялото време чувстваше как Лора неуверено очаква какво ще стане, хванала за ръка Джош, и как Рут хвърля смъртоносни погледи от ъгъла на стаята.

— Само исках да разкажа историята за тримата мускетари, дето винаги споделяли всичко. Но така или иначе май вече всички я знаят. — Очите на Дан се плъзнаха по хората около масата и пак се върнаха към Рай. — Да! Май всички я знаят. Няма смисъл да разказвам нещо, което вече знаят. Къде ни е жената, Рай?

Лицето на Лора бе червено като мак, а Рай изглеждаше заплашително. Стоеше напрегнат, без да помръдва, и едва се сдържаше да не вдигне Дан на крака и да не му удари един юмрук, за да му затвори устата.

— Тя е твоя жена и те чака да си събереш ума, за да си тръгне с теб за вкъщи. Остави халбата и престани да се правиш на глупак.

Замъглените очи въпросително обиколиха лицата около масата.

— На глупак ли се правя?

Накрая някой предложи:

— Защо не направиш, както ти казва Рай? Тръгвай си вече с Лора.

Дан глупаво се усмихна към масата, после кимна.

— Да, май си прав. Защото, ако аз не си тръгна с нея, моят приятел ще го направи.

— Дан! Забрави ли, че синът ти е в стаята? — отсече Рай и гневът му очевидно се усилваше с всяка следваща дума.

— Моят син… ето ти тема, по която искам да поговорим.

Рай не чака повече. Вбесен, той сграбчи Дан за раменете и го изправи рязко на крака, а масата проскърца, когато тялото на Дан се блъсна в нея. Рай го извъртя и го хвана грубо за реверите, после процеди през зъби:

— Жена ти те чака да се съвземеш и да отведеш нея и Джош у дома. Ще го направиш ли, или ще трябва да ти фрасна един, за да ти дойде умът в главата?

Малко поотрезвен, Дан се издърпа от хватката му, оправи сакото си, залитна за момент, докато се опитваше да събере достойнството си, което не бе лесна работа, след като играта бе загрубяла.

— Винаги си знаел какво да правиш с нея, Рай още от времето, когато бяхте…

Това бе последната дума, която Дан произнесе. Юмрукът на Рай профуча и глухо се стовари в стомаха на Дан. Той изхриптя, прегъна се на две и падна в ръцете на Рай.

Лора бързо вдигна длани към устата си, а Джош изведнъж хукна през стаята с плач.

— Ти удари моя татко! Ти удари моя татко! Пусни го! Татко… татко!

Жалостивото малко създание се втурна да защити Дан, но Рай се наведе, подложи рамо под неподвижното тяло и го вдигна на широките си плещи като чувал с картофи. Преди Лора да може да го спре, Джош се залепи за корема на Рай и започна да го удря и да крещи:

— Мразя те! Мразя те! Ти удари моя татко!

Всичко стана толкова бързо, че Лора окаменя. Накрая тръгна напред, за да махне Джош от Рай и да го успокои, после го поведе към вратата.

Рай намести Дан по-удобно на раменете си и каза на втрещените Том и Дороти Морган:

— Извинявайте за тази сцена, но Дан имаше тежък ден. Моите съболезнования. — И продължи към Лора, без да обръща внимание на любопитните зяпачи: — Хайде, да заведем него и момчето в техния дом.

Те напуснаха къщата, без да се обръщат назад, но почувстваха как зад гърбовете им се надигнаха вълни от предположения. Рай широко крачеше по калдъръма, а Лора подтичваше зад него. Джош още плачеше, но тя го дърпаше за ръката.

— Защо той удари татко? — заскимтя Джош.

Рай продължи да върви бързо напред, без да поглежда нито към Лора, нито към Джош.

— Татко ти пи прекалено много бира — беше всичко, което можа да измисли за обяснение.

— Но той го удари!

— Млъкни, Джошуа.

Краката на Рай тежко потропваха отпред, а Лора го следваше със свито сърце и със сина си, който бе прекалено малък, за да разбере каквото и да било.

— И той сложи дядо в онази дупка, за да го затрупат с пръст.

— Джошуа, казах да млъкнеш!

Тя дръпна детето за ръката и главата му се отметна назад. Но когато обвиненията му се смениха с подсмърчане, очите й се напълниха със сълзи и чувството за вина я изгори отвътре. Тя се наведе да вземе Джош на ръце и да го носи по остатъка от пътя, а той завря мокрото си лице във врата й и смутено я прегърна.

Когато стигнаха до разклонението на пътеката, Рай тръгна напред и тя последва шума от стъпките му по мидените черупки. На вратата спря и я пусна да мине първа. Тежкото отпуснато тяло на Дан причиняваше непоносима болка в рамената му, докато стоеше и чакаше Лора да запали свещта. Когато светлината се разля около тях, тъмните й очи потърсиха Рай, после веднага нареди на Джош:

— Обличай си пижамата, след малко ще дойда да те завия.

Остави го насред всекидневната и понесе свещта към пристроената спалня. Отдръпна се и видя как Рай стовари неподвижното тяло на леглото. Той се изправи и очите му обиколиха стаята, като се движеха от леглото към полуотворената врата на гардероба, в който висяха дрехите на Лора и Дан, към малката тоалетка с гребена й от китова кост, поставен до каната и легена. Когато погледът му пак се върна на застаналата със скръстени ръце до вратата жена, лицето му беше напрегнато и непроницаемо.

— По-добре го съблечи.

Лора преглътна буцата в гърлото си и влезе по-навътре в стаята. Но помещението беше тясно и когато се приближи към леглото, Рай бе принуден да я заобиколи. Той отиде до вратата, а тя се наведе над Дан и започна да го събува.

Рай я гледаше от вратата как вдига единия му крак, после другия и безшумно оставя обувките му на пода до леглото. Разхлаби вратовръзката, свали я и я остави на тоалетката. Разкопча копчето на врата му, а Рай си спомни как същите тези ръце го събличаха съвсем скоро на полянката. Намръщи се, когато Лора седна на ръба на леглото и се замъчи да свали сакото на Дан, но отпуснатото му тяло не се подчиняваше. Накрая й каза:

— Остави го на мен и иди да се погрижиш за момчето.

Тя пак се изправи срещу него и той видя пълните й със сълзи очи и треперещите устни. Мина покрай него, като прибра плътно полата си, и бързо излезе.

Рай свали палтото на Дан, панталона и ризата му и успя да го претърколи под завивките. Той спеше безчувствено и хъркаше. Дълго се вглежда в него, после бавно се извърна към другия край на стаята. Пристъпи до тоалетката, взе гребена на Лора и прокара нокът по зъбците му. Докосна с външната страна на пръстите си кърпата, закачена под огледалото до каната с вода.

Бавно се извърна и застана пред гардероба. Отвори леко с пръст резбованата махагонова врата. Тя тихо се открехна, той махна пръста си от нея и го мушна в джоба на жилетката си. Погледът му се плъзна по съдържанието на гардероба, където роклите й висяха до ризите и костюмите на Дан. Посегна да докосне ръкава на жълтата рокля, която носеше онзи първи ден, когато я видя на пазара. Потри леко плата, после уморено отпусна ръка и въздъхна, дълбоко и продължително. Погледна през рамо спящия мъж и тихо затвори вратата на гардероба, преди да духне свещта и да се върне във всекидневната.

Лора седеше на ръба на леглото в нишата и завиваше Джош. Рай заповяда на краката си да останат на място, но изкушението беше прекалено голямо. С бавни стъпки прекоси стаята и застана до леглото, после погледна надолу към Джош през рамото на Лора. Тя се наведе да целуне детето, което още бе подпухнало и зачервено от плач.

— Лека нощ, миличък.

Но устата на Джош трепереше и очите му виждаха само мъжа, надвесен над майка му. Обвинителният му поглед прониза сърцето на Рай, ала той потисна болката и се приближи още една стъпка. Бедрата и коремът му леко докоснаха гърба на Лора. Той се пресегна през рамото й и докосна мекия бретон на момченцето с мазолестия си пръст, но очите на Джош оставаха враждебни и чужди.

— Съжалявам, че ударих баща ти.

— Каза, че си му приятел — обвини го детето с разтреперан глас.

— Да, така е.

Лора гледаше как дългият загорял пръст се плъзва от русата косица някъде зад нея и още чувстваше успокоителното му докосване до гърба си.

— Не ти вярвам. — Малката брадичка се разтресе. — И… и ти сложи онзи сандък с дядо в земята.

— Той ме научи да ловя риба, когато бях немного по-голям от теб. Аз също го обичах, но сега е мъртъв. Затова трябваше да го сложим в земята.

— И никога повече няма да го видя?

Без да продума, Рай тъжно поклати глава, поемайки ролята на баща, без да бе предполагал досега колко болезнена може да бъде тя. Джош сведе поглед към одеялото върху гърдите си и го зачопли с показалец.

— И на мен не ми се вярваше, но никой не ми беше казал със сигурност.

Рай усети как през тялото на Лора премина тръпка, и нежно сложи ръка на рамото й.

— Защото не са искали да ти причиняват болка и да те карат да плачеш. Мислели са, че няма да можеш да разбереш, защото си още на четири години.

— Почти на пет.

— Да, знам. Значи си достатъчно голям да разбереш, че за известно време на… на татко ти ще му бъде много мъчно за неговия татко. Ще е нужно много да го развеселяваме. — Рай погледна надолу към главата на Лора. — И майка ти също — добави той с голяма нежност.

На Лора й бе вече невъзможно да седи между двамата, без да заплаче, затова се наведе пак да целуне Джош.

— Заспивай, миличък. Аз ще съм тук.

Той се обърна към стената и се сви на топка. Когато усети, че Лора стана от леглото му, погледна през рамо.

— Мамо, не ми затваряй вратата.

— Н… няма, Джош, няма.

Тя остави вратите на нишата широко отворени и избърса сълзите от очите си. Отиде в далечния край на стаята, където Джош не можеше да я види, а Рай не помръдна, вперил поглед в момчето. От спалнята идваше похъркването на Дан и това беше единственият шум в здрачната стая. Рай погледна гърба на Лора, после уморено закрачи и се спря зад нея накрая. Заразглежда сложния кок на тила й, прилепналата по приведените й плещи черна траурна рокля. Сложи длани на гърба й, погали я нежно й, докато гледаше шията й, тя скри лице в ръцете си и тихо заплака.

— О, Лора, любов моя — трепетно пошепна той и я придърпа към гърдите си, под дланите му раменете й се тресяха. Тя заглушаваше стоновете си в шепи, той извади носна кърпа от джоба си и й я подаде. Остави я да си поплаче, а и на самия него му се плачеше, но преглътна с мъка, притвори очи и пак поглади раменете й.

— О, Рай, чувствам се толкова виновна и още повече се срамувам, че тъжа за нас толкова, колкото и за Закари.

Той я завъртя и силно я притисна към себе си. Тя обви врата му с ръце, а неговата глава се отпусна на рамото й и те се залюляха прегърнати, утешавайки се взаимно.

Джош чу плача на майка си и спусна крака от ръба на леглото в нишата. Стъпи колебливо до него, едната му ръка още беше под одеялото и се загледа в широкия гръб на мъжа, приведен от прегръдката. Видя ръцете на майка му да обгръщат врата на Рай, след това едрият мъж я залюля в обятията си, както тя понякога люлееше Джош, когато се чувстваше зле и плачеше. Съвсем объркан, Джош безмълвно ги гледаше и се чудеше дали да се сърди на Рай, че удари баща му. Изглежда, и майка му трябваше да му се сърди… но не беше така. Вместо това го прегръщаше, а той бе заровил лице в шията й, точно както бе направил Джош, когато Лора го носеше към къщи тази вечер. Той пак чу глухите стенания на майка си и докато двамата се люлееха, Джош зърна голямата ръка на Рай да притиска главата на майка му към себе си. Погледа още малко и си спомни как Рай бе казал, че и майка му ще има нужда от окуражаване. После тихо вдигна колене и се изкачи пак на леглото, за да слуша и да се чуди, че и майките обичат да ги прегръщат.

Лора плачеше горчиво, изливаше цялата си мъка така, както не бе имала възможност през последните три дни.

— Лора… Лора… — каза Рай до косата и.

— Прегърни ме, Рай, о, прегърни ме. О, скъпи, сигурно много си страдал през последните три дни.

— Шшт… тихо, любов моя — каза тихо той.

Но тя продължи:

— Сърцето ме заболя, когато те видях да гледаш към Дан от другия край на кея и… и да го прегръщаш, за да го утешиш. И после на брега, докато търсехме. О, Рай, исках да се втурна към теб, да те прегърна и да ти кажа, че те обичам заради това, което правиш за него. Той… той така отчаяно се нуждаеше от теб тогава. Понякога си мисля, че съдбата нарочно ни събира, защото знае, че тримата имаме нужда един от друг.

— Проклета да е съдбата тогава. Получих от нея повече, отколкото бих могъл да понеса! — Гласът му трепереше. Той я притисна и я погали по гърба.

— Рай, съжалявам за Джош тази вечер. Но той ще го превъзмогне и ще спре да те обвинява.

Рай рязко се дръпна назад и сграбчи главата й с две ръце.

— Не ме интересуват другите. Нямам нужда от тях. А от теб!

Той наблегна на последната дума, като разтресе леко главата й, и погледите им потънаха един в друг. После пак я придърпа плътно към себе си и вдъхна аромата на косата и кожата й, а гласът му бе пълен с отчаяние.

— Защо трябваше да се случи това? Защо сега?

— Може би трябва да платим за греховете си.

— Ние нямаме грехове! Ние сме жертви на обстоятелствата, също като другите. Но ние сме тези, които страдат, които са разделени, а нямаме никаква вина. Ние си принадлежим, Лора, повече, отколкото ти и Дан.

Сълзите й рукнаха наново.

— Знам. Но… не мога да го изоставя сега, не виждаш ли? Как бих могла да го изоставя в най-тежкия период от живота му, когато той ме подкрепяше през най-тежкия период от моя живот? Какво ще кажат хората?

— Пет пари не давам какво ще кажат. Искам те обратно заедно с Джош.

— Знаеш, че е невъзможно, не и сега… поне за известно време.

Той пак се отдръпна от нея.

— Колко? — В сините му очи започна да проблясва гняв.

— Докато мине траурът.

— По дяволите траурът! Закари Морган е мъртъв, защо трябва да се преструваме, че и ние сме мъртви заедно с него? Ние сме живи и вече сме пропилели пет години.

— Моля те. Рай, моля те, разбери. Искам да съм с теб. Толкова те обичам.

Изведнъж Рай се закова. Вгледа се в лицето й под слабата светлина на свещта в другия край на стаята.

— Но обичаш и него, така ли?

Очите й се сведоха към гърдите на Рай и тя дълго време нито погледна нагоре, нито проговори. Той я хвана за шията, впил пръсти под челюстта й, и я принуди да го погледне в очите.

— Обичаш и него — произнесе пак с болка.

— И двамата го обичаме, нали, Рай?

— Така ли е?

Той се вглеждаше в кафявите очи, обградени от мокри, слепнати мигли, а от спалнята долиташе непрестанното хъркане на Дан.

— Да, затова ни боли толкова много да го гледаме в това състояние.

— Често ли пие толкова много?

— Изглежда, че напоследък все по-често. Знае чувствата ми към теб и… пие, за да забрави.

— Каквото и да стане, неговото пропиване ще те обвърже към него с чувство за вина. Ако останеш, той ще пие, защото ще знае, че искаш да го напуснеш. А ако го напуснеш, ще пие, защото не си останала.

— О, Рай, толкова си жесток. Той е много по-слаб от теб. Не можеш ли да го пожалиш?

— Не ме карай да го жаля, Лора. Достатъчно е, че го обичам, Господ да ми е на помощ, но няма да го пожаля, че използва слабостта си, за да те задържи.

— Не е честно, Рай. Островът е толкова малък. Какво ще кажат хората, ако го напусна сега? Видя какви погледи ни хвърляше Рут.

— Рут! — възкликна Рай с възбуден шепот. — Рут по-добре да отиде и да си разтвори краката под някой мъж, за да разбере на какво си подложена!

— Моля те, Рай, недей…

Той я сграбчи за брадичката и я целуна по устата в дива забрава, но изведнъж усети, че тя се опитва да се освободи от хватката му. Тогава разкаяно я прегърна.

— О, Господи, извинявай, Лора. Просто не мога да понеса мисълта, че ще си тръгна оттук, а ти ще легнеш до него, когато в това легло трябва да сме ти и аз както преди.

— Шест месеца — каза тя. — Можеш ли да изчакаш шест месеца?

— Шест месеца? — извика той с побелели устни. — Да беше казала шест години, усилието ще е същото.

— За мен няма да е по-лесно, Рай, би трябвало да го знаеш.

Погали я по бузата нежно и с обич.

— Кажи ми дали е възможно да си заченала второ дете от мен? Защото няма да ти позволя да останеш при него, ако имам и най-малка възможност.

— Не, неподходящ период от месеца е.

Жадните му очи обходиха лицето й.

— Защо му позволяваш да те люби?

Тя се отскубна и се обърна с гръб към него.

— Рай, защо се измъчваш…

— Защо? — Той я хвана за ръката и я обърна. Очите му блестяха. — Ти наистина го обичаш, за бога, иначе и ти щеше да се измъчваш само при мисълта за това!

Тя го стисна за раменете.

— Съжалявам го. Аз му измених и заради това съм му длъжница.

— Ами ако, докато си плащаш дълга, забременееш от него? Тогава какво ще правиш? Ще молиш за още време да решиш на кой от бащите да дадеш благоволението си следващия път?

Тя посегна да го зашлеви, но той се отдръпна точно преди плесницата й да го удари.

Разкаяна, тя посегна да докосне гърдите му.

— О, Рай, съжалявам. Не разбираш ли, че се вбесяваме от това, което сме принудени да правим, а не от нас самите? Нахвърляме се един върху друг, защото не можем да се нахвърлим върху истинската причина за нещастието ни.

— Истинската причина за нещастието ни е твоят инат и ти можеш да сложиш край на всичко с една-единствена дума — да! Или избираш другата възможност.

Той тръгна към вратата.

— Рай, къде отиваш?

Той се обърна и като видя тъмното леглото в нишата зад нея, сниши глас:

— Оставям те на пияния ти съпруг, който не те заслужава, но някак си успява да те държи вярна дори когато хърка в такова окаяно състояние. Шест месеца ли поиска? Добре, давам ти шест месеца. Но през това време не ми се мяркай пред очите или ще се погрижа пак да измениш на съпруга си и няма много да ме е грижа къде, кога и кой ще разбере за това. Пет пари не давам дали целият остров ще ни гледа, а Рут Морган и подобните й ще могат да научат нещо!