Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (12)

Дванадесета глава

Следобедът отминаваше и те трябваше да се съобразяват с църковната камбана, която отмерваше всеки четвърт час. Лежаха по гръб, преметнали крака един върху друг, и голите им стъпала се докосваха. Рай държеше ръката на Лора и разсеяно потриваше с палец дланта й.

— Знаеш ли какво направих в нощта, преди да заминеш? — попита тя и се усмихна на спомена.

— Какво?

— Похлупих една черна котка с леген.

Той се засмя и я прегърна през раменете със свободната си ръка.

— Не ми казвай, че вярваш в тези бабини деветини!

— Вече не. Но бях толкова отчаяна, че бих направила всичко, за да те задържа да не отплаваш. Но дори и котката под легена не докара достатъчно силна буря, та да не позволи на кораба ти да напусне пристанището на другия ден, както би трябвало да стане.

Той се извърна и я погледна.

— Липсвах ли ти, както ти на мен?

— Беше… гадно. Ужасно. — Те станаха сериозни, докато си спомняха.

Рай прехвърли тежестта си на една страна и положи ръка на корема й.

— Коремът ти е по-закръглен… и бедрата ти са по-налети.

— Родих ти дете, докато те нямаше.

— Защо не роди и на Дан?

Магията се развали. Тя седна, преви гръб и обгърна с ръце коленете си.

— Казах, че не искам да говоря за него.

Рай се подпря на лакът и се вгледа в нея.

— Не му каза снощи, нали?

— Ами… не можах. Опитах се, но просто не можах.

— Повече от мен ли го обичаш?

— Не… не! — Тя бързо извърна пламнали очи, после пак му обърна гръб. — Пред теб той е… о, Рай, не ме карай да казвам неща, които само ще ни накарат да се чувстваме по-виновни, отколкото вече сме.

— Не ми харесва да го лъжем, точно както и на теб. Но не искам да спиш с него нощ след нощ и да не му казваш, че между вас всичко е свършило.

— Рай, знам, че обещах, но… но трябва да се съобразяваме и с чувствата на Джош.

Той седна и разсеяно дръпна стръкче трева.

— А твоите чувства към мен? Те нищо ли не струват? Или искаш аз — ние — да го вършим скрити между хълмовете, да се любим веднъж в месеца, а Дан да ти напомня постоянно, че имаш задължения към него и момчето. — Рай гневно захвърли тревичката.

— Не — каза тя тихо.

— Тогава какво?

Чувстваше се ужасно и не можеше да отговори. Рай се бе вторачил в земята и си мислеше, че има сили да каже на Дан истината и веднъж завинаги всичко да свърши, но се ядоса на себе си при тази мисъл, защото Лора му имаше доверие, че няма да го направи. Очите му се плъзнаха по голия й гръбнак, после към ръката й, която посегна към дрехите.

— Лора, ако продължаваме така, ще стане по-лошо. Ти си отиваш вкъщи при него, аз си отивам при баща ми и всички сме нещастни.

— Знам.

Когато тя облече първата си дреха, камбаната пак удари отдолу. Рай също посегна към панталона си. Докато го слагаше, видя как тя посегна към долната си риза, облече я и започна да завързва панделката. Както стоеше зад нея, не можа да се държи и я попита:

— Често ли се любите, Лора?

— Не — каза тя, без да се обръща.

— А откакто се върнах?

— Само няколко пъти.

Рай разтреперан пое дъх и приглади косата си.

— Не трябваше да питам, извинявай — каза мрачно.

Тя заговори с тръпнещ глас, като все още седеше с гръб.

— Рай, с него никога не е както с теб… — извърна се и го погледна: — Никога! — Гърлото й се сви. — Предполагам, защото аз… аз го обичам от благодарност, не от страст, а между двете има огромна разлика.

— И от благодарност ще останеш с него, това ли искаш да кажеш?

По миглите й вече се виждаха сълзи.

— Аз… аз…

Тогава Рай Далтън изрече най-тежките думи в живота си:

— Няма вечно да търпя това. Ти трябва да избереш. И то колкото може по-скоро, иначе ще напусна завинаги острова.

Тя подозираше, че нещо такова може да се случи. И все пак как да каже на Джош? Как да каже на Дан?

— Обещай! — заповяда Рай, здраво стъпил пред нея, и всеки мускул на тялото му бе напрегнат. — Обещай, че довечера ще му кажеш. После ще отидем до континента и веднага ще започнем бракоразводното дело. — Като я видя, че се колебае, думите му станаха още по-сурови. — Ти ме изкушаваш в сънищата ми нощем, в скитанията ми по брега, когато съм на мили от теб и през всеки час от деня. За мен все още си моя жена и аз направих, каквото ме помоли — дадох ти време да скъсаш. Колко още мислиш, че мога да търпя да живееш при него?

Лора се хвърли към Рай и те се прегърнаха.

— Ще му кажа. Довечера. Заклевам се в любовта си към теб. Винаги си бил единственият, винаги, още от времето, когато започнахме да различаваме момчетата от момичетата. В сърцето си никога не съм прекрачвала обета, който ти дадох, Рай. Обичам те. — Тя се отдръпна, покри страните си с длани и каза, вперила поглед в сините му очи: — Обещавам, че ще му кажа довечера и ще се срещна с теб утре при ферибота. Ще направим, както казваш. Ще отидем до континента и ще започнем бракоразводното дело.

Той сграбчи ръката й и със затворени очи я целуна страстно по дланта.

— Обичам те, Лора. Господи, колко те обичам.

— И аз те обичам, Рай.

— Ще се срещнем при ферибота.

Тя леко го целуна по устните.

— При ферибота.

Обещанието още гореше на устните й след един час, когато с Джош за ръка вървеше по покритата с миди пътека. Щом къщата изникна пред очите й, тя разбра, че нещо не е, наред, защото на стъпалата седеше най-добрият приятел на Джош, Джими Райърсън. Но вместо да скочи, когато ги видя, Джими седеше тихо и ги гледаше как се приближават.

— Здрасти, Джими! — Джош весело се втурна към него.

— Здрасти. — Джими изглеждаше прекалено делово за шестте си години, когато каза: — Не можем да си играем. Трябва да кажа нещо на майка ти и след това трябва да дойдеш с мен у нас.

— Какво има, Джими? — попита разтревожено Лора и го хвана за раменете.

— Не можаха да ви намерят и ми казаха да седя тук и да ви чакам, докато дойдете, и да ти кажа веднага да отидеш на кея.

Очите на Лора се стрелнаха към залива.

— Кой?

Джими сви рамене.

— Всички. Те всички са там, баща ти също, Джош. Казват, че лодката на дядо ти се е обърнала в плитчините и сега не могат да го намерят.

Сърцето на Лора подскочи.

— Н… не могат да го намерят?

Джими поклати глава.

— О, не — прошепна тя жално и покри с пръсти устните си, преди отново да погледне надолу към залива. През главата й се заредиха бързи мисли: трябва да има някаква грешка… Закари Морган не може да се е преобърнал, той познава тези води доста добре… всички са ме търсили… всички знаят, че и Рай го нямаше… къде е Дан?

— Откога го търсят? — попита тя.

— Не знам — пак сви рамене Джими. — От доста време ви чакам тук. Казаха ми, че не трябва да…

Но със здраво стискане на рамото му Лора го прекъсна. Обърна се към него и към Джош на пътеката и нареди:

— Отивате у Джими и оставате там, както са ви казали. Джош, ще чакаш, докато татко или аз не дойдем за теб. Трябва да побързам към кея да го намеря.

Очите на Джош се разшириха.

— Какво става, мамо? Всичко наред ли е с дядо?

— Не знам, миличък. Надявам се.

Предчувствайки нещастието, Джош изведнъж се задърпа.

— Не искам да ходя у Джими. Искам да дойда с теб да търсим татко и дядо.

Въпреки че сега всяка секунда бе дълга колкото час, Лора коленичи и приглади косата на сина си, за да го успокои.

— Знам, че искаш, миличък, но… най-добре е да тръгнеш с Джими. Ще се опитам да дойда колкото може по-скоро при теб. — Прегърна го за потвърждение и заради него се насили да изглежда спокойна, но всеки мускул от тялото й бе напрегнат.

Накрая Джими се притече на помощ на Лора:

— Хайде, Джош. Мама е направила плодов кейк и каза, че ще ни даде като отидем.

Споменаването на плодовия кейк приспа недоверието на Джош и той тръгна по пътеката към дома на Джими. Лора обърна невиждащи очи към отдалечаващите се деца и изведнъж й се прииска да не ходи на кея. Тя притисна с ръка устата си, затвори очи и помисли: Не! Не! Това е само… някаква глупава момчешка грешка!

Но след малко вдигна полите си и полетя като платноход, носен от силна буря — надолу по мидената пътека, по песъчливите алеи, по калдъръма, върху който отекваха разтревожените й стъпки, пресече пустия площад на Главната улица и се затича към сините води на залива, в който мачтите вече се бяха приютили за през нощта. Колкото повече се приближаваше към кея, толкова повече нарастваше ужасът й, защото виждаше насъбралата се тълпа, всички лица извърнати към плитчините, където между рибарските лодки бяха опънати въжета. Осъзна, че вятърът се бе обърнал на север и люлееше океана. Плитчините винаги бяха опасни, но най-много, когато вятърът духаше на север. Все пак изглеждаше невъзможно да се е случило нещастие, защото оттук вълните не изглеждаха достатъчно високи, за да заплашват с беда.

Лора си проби с лакти път през тълпата. Чу след себе си ропот и почувства в гърба си насочени погледи.

— Ето я най-накрая.

— Намерили са я.

— Това е Лора.

Строги лица се обърнаха към нея, докато с повдигнати поли тя се промъкваше към кея. Поглеждаше умоляващо хората и като вдървена се движеше през множеството. Търсеше поне едно лице, което да не изразяваше нещастие. Едва дишаше след стремителния бяг, а очите й се бяха разширили и в тях проблясваше страх.

— Къде… къде е Дан? Какво се е случило?

Нечия ръка съчувствено я докосна по рамото, но явно всички си бяха глътнали езиците. Искаше й се да закрещи, да разтърси някого, да накара най-накрая някого да проговори!

— Къде е Дан? — Думите прозвучаха необичайно, защото гърлото й се бе стегнало от наближаваща истерия.

Най-после се чу глас:

— В морето с другите. — Беше старият капитан Сайлъс. Той гледаше към групата на края на кея — семейството, а коленете на Лора омекнаха и тя не можеше да отиде при тях.

Сграбчи жилестата ръка на капитан Сайлъс.

— От… откога търсят?

— Вече близо два часа. Не се плаши, момиче. Всичко, което можеш да направиш, е да чакаш с нас.

— Ка… какво се е случило?

Сайлъс захапа здраво дръжката на черешовата си лула, извърна сълзящите си очи към нея и отговори кратко:

— Преобръщане.

— Преобръщане? — повтори недоверчиво Лора. — Но как? Сам ли е бил?

— С брат си Том както винаги. Но Том бе изхвърлен невредим. И той е в морето да го търси.

Погледът на Лора пак се отклони към търсачите. Том бе отишъл да търси с другите? Да търси собствения си брат, след като двамата бяха ловили риба в тези води цял живот?

— Но как? — повтори Лора и вдигна въпросителен поглед към капитан Сайлъс. — Как можа да им се случи такова нещо, след като така добре познават всеки каприз на водата?

— Претоварили лодката — отговори безизразно капитан Сайлъс. Той беше китоловец четиридесет години и след това бе станал пазач на кея. Беше видял всичко, което можеше да се случи в техния занаят. С мрачната примиреност на мъдър старец бе разбрал, че животът и смъртта не означават нищо за морето. Ако човек се изхранва от него, знае, че може и да умре в него. Гадно чудовище е морето.

— Добър улов днес — продължи, оглеждайки хоризонта. Гласът му стържеше като втвърден от сол моряшки брезент. — Останали да напълнят още няколко бурета, каза Том. Видели, че лодката се клати, и сложили малко тежест на кърмата, преди да се блъснат в плитчината. Но не достатъчно. Една вълна я подхванала и я преобърнала като детска играчка. — Той дръпна от лулата си. — След това само Том изплувал на повърхността.

И в най-спокойните дни в Нантъкетската плитчина имаше големи вълни. Когато идваха откъм океана, както в този случай, ставаха още по-големи. Лора си представи как Зак и Том са се връщали, щастливи от големия улов, как не са преценили добре скоростта, с която да атакуват вълната, носът се е спуснал рязко надолу в основата, а гребенът се е мушнал под борда и е преобърнал кърмата върху носа.

И сега Том Морган беше в морето да търси брат си, а Дан Морган — баща си.

Лора не можеше да отлага повече. Погледна към края на кея. Там, взираща се в океана, стоеше майката на Дан, Хилда, плътно загърната в черен шал, който сякаш я предпазваше да не рухне. До Хилда стоеше жената на Том Морган, Дороти, в почти същата поза. Раменете на двете жени почти се докосваха. Какво ли им минаваше през главите, докато гледаха ненаситните води, в които брат търсеше брат си и син — баща си?

Лора погледна в посоката, в която се взираха двете жени. Това, което ставаше там, приличаше на нещо не по-забележително от хвърляне на мрежи за дребна риба. От мястото й фигурите на търсачите изглеждаха много малки и тя не можеше да различи Дан. Как ли се чувстваше там, в морето, когато всеки път мрежите излизаха празни? И, о, Боже, от колко ли време вършеха това? От два часа, през които аз и Рай лежахме голи на полянката и го мамехме? Пронизващото чувство за вина накара стомаха й да се свие.

Тя се вгледа във високите рамене на двете жени на края на кея, спомни си своя следобед с Рай и тихо заплака. Мили боже, какво направих?

Изведнъж разбра, че прекалено е отложила отиването при Хилда и тръгна към свекърва си. Жените на Нантъкет поколения наред се бяха учили да чакат мъжете си моряци, без да хленчат, и когато Лора сложи ръка на рамото на Хилда, видя пред себе си въплъщението на този стоицизъм: гърбът на Хилда бе твърд като китова кост.

— Хилда, току-що чух.

Хилда се обърна, но изглеждаше твърда като капитан Сайлъс.

— Дан е там, и Том също, заедно с другите. Всичко, което можем да направим, е да чакаме. — Изправеният й гръб отново се извърна.

Лора скръсти ръце като Хилда и Дороти и по тялото й побиха тръпки, когато присви очи към Дан в морето, защото в главата й нахлу споменът как бе получила вестта за смъртта на Рай. О, тази смърт без труп. Не и Дан. Не пак.

Чу стъпки, обърна се и видя по-голямата сестра на Дан, Рут, да стои отзад с две чаши димящо кафе. Гледаше бялата рокля и широкополата шапка на Лора и от всеки мускул на лицето й лъхаше студенина. Очите й бяха зачервени, а устните плътно стиснати от голямата мъка. Когато погледна злобно към Лора, още по-плътно стисна устни и повдигна многозначително вежди.

Мина покрай нея, подаде чашите на майка си и леля си и разблъска с лакти тълпата, сякаш да подчертае, че тя е тази, която ги утешава в този момент!

Лора отстъпи назад, но Рут се обърна и я изгледа с тъмносивите си очи.

— Опитвахме се да те намерим. Дан щеше да полудее.

Лора преглътна и й стана още по-зле от необходимостта да лъже.

— Ходих до Джейн този следобед.

Рут не направи никакво усилие да прикрие мнението си за облеклото на Лора, което беше съвсем неподходящо за разходка през полето. Критичните й очи я огледаха от главата до петите, после я погледнаха в лицето.

— Можеше да кажеш на Дан къде отиваш.

— Ми… мислех, че знае. Джош искаше да отиде да прекара деня с братовчедите си.

Но изразът на Рут показваше, че не вярва нито дума.

Дали са изпратили някой при Джейн да ме търси? Дали Джейн се е опитала да ме прикрие?

Без да каже повече нищо, Рут се извърна и застана покровителствено до майка си, като изолира Лора.

Тя знае! Тя знае! А щом тя знае, скоро всички на острова ще научат. Рут ще се погрижи за това. Чак сега Лора огледа лицата на кея — Дилейни Хъси беше тук, и Езра Мерил, и… дори братовчедът на Рай — Чарлс! Целият град бе видял късното й пристигане! Лора неконтролируемо затрепери. Разкъсваше се от вина не само заради днешната си постъпка, но и защото сега се притесняваше повече да не я разкрият, отколкото за настоящата трагедия.

Не, не е вярно, каза си тя. Страхуваш се за всички тези хора. Мъката им е и твоя.

Все пак Рут Морган постигна целта си. Лора се чувстваше омърсена, отхвърлена и разяждана от угризения. Тя стоеше далече от трите жени, гледащи зловещия спектакъл във водата. Малко след плитчината търсачите бяха издърпали мрежи, вдигнали котва, и обръщаха носовете на лодките към брега. Приглушен отчаян стон се изтръгна от гърлото на Хилда Морган. Тя покри устата си и като видя как лодките се насочват навън, заплака на рамото на Дороти Морган.

Лора стоеше зад тях и се чувстваше безпомощна. Искаше й се да посегне и да утеши Хилда, но Рут и Дороти все още бяха от двете й страни. Съжалявам. Аз ли съм причината за всичко това? Не исках, не исках. Лора прехапа устни, за да не се разплаче, когато лодките се приближиха. Дано е жив, замоли се тя, въпреки че по лицата на приближаващите мъже разбра, че не са намерили бащата на Дан — нито жив, нито мъртъв. Очите на Лора все още бяха сухи и различиха побелялото лице на Дан измежду другите. Как ще му отговоря, като ме попита къде съм била? С още лъжи?

Като че ли Рут притежаваше някакво шесто чувство, защото се обърна и прониза Лора с обвиняващ и осъждащ поглед. Но след малко укорителният й поглед се премести зад рамото й и се прикова там, докато Лора не се обърна да види какво гледа Рут.

На няколко метра отзад стоеше Рай. Все още беше с дрехите от този следобед. С мрачен вид премести очи от Лора към приближаващата лодка.

Откри Дан измежду другите и пак погледна към Лора. Вече усещаше посоката, която поемаха мислите й, и едва се въздържа да не се спусне към нея и да й каже: „Лора, Лора, така или иначе щеше да се случи. Нямаме вина“.

Лора почувства, че Рут наблюдава безмълвната размяна на погледи, и отклони очи от Рай. Но когато се обърна да посрещне спасителните лодки, осъдителният й поглед все още бе студено вперен в нея и Лора се почувства прозрачна.

Лодките се приближиха още и Лора пак видя посърналото лице на Дан, празните хлътнали очи, мъртвешки бледата кожа. Все още бе с вълнения костюм, който бе облякъл тази сутрин, преди да тръгне за кантората, и като го видя сред раздърпаните мъже, чувството й за вина се усили. Погледна мокрите му до лакти ръкави, измачканите, изцапани панталони, представи си го как седи зад писалището, поглежда нагоре към приближаващия се човек, носещ ужасната новина, после как тича към къщи, за да й каже, и намира дома празен. Дали е крачел трескаво из стаите и се е чудел къде е тя? Дали е тръгнал със спасителната група двойно по-отчаян, защото тя не е била там, когато му е била необходима? Дали, докато е теглел мрежите този следобед, не е подозирал, че Лора и Рай могат да увеличат мъката му?

Мъжете унило и уморено тръгнаха по кея, за да се изправят пред другата мъчителна задача — да утешат опечалените жени. Дан се спусна към майка си, взе я в обятията си, притисна буза в косата й, а тя заплака в прегръдката му. Лора видя как майката търсеше опора в сина си, създаден от мъжа, който морето бе прибрало — баща и съпруг, загубен и за двамата в неумолимия житейски кръговрат.

Лора стоеше тъжна и неуверена и чакаше Дан да я забележи. Когато това стана, той предаде майка си в ръцете на леля си, чичо си и сестра си и отиде при нея. Тя видя как погледът му веднага се премести към Рай, който още стоеше до нея. Силно го прегърна, изпълнена с противоречиви чувства — съжаление, срам, вина и любов. Лора го притискаше до себе си, над кея се носеше ужасният плач на Хилда и Том Далтън, но Дан не издаваше нито звук, само конвулсивно преглъщаше до слепоочието на Лора. Той я притисна в задушаваща прегръдка, а Рай Далтън и целият град ги гледаха.

Накрая Дан каза задавено:

— Цял… живот е минавал през п… плитчината. — Все още не можеше да разбере как е могло да се случи такова невероятно нещо.

— Знам, знам — беше всичко, което Лора можа да каже. Той я залюля напред-назад в прегръдката си и от очите й рукнаха сълзи.

— Къде беше? Търсих те навсякъде.

Въпросът му като нож прониза сърцето й и тя бе принудена да му каже половината истина.

— Заведох Джош у Джейн.

— Бях толкова… — Той преглътна и спря, а тя усети как тялото му затрепери. — Имах нужда от теб. — Очите му бяха здраво стиснати, бузата му се притискаше в косата й.

— Тук съм, тук съм — увери го тя, въпреки че половината й сърце бе с мъжа, който ги гледаше от няколко крачки.

Дан отвори очи и видя, че Рай ги гледа. Но приятелствата не умират така бързо, както рибарите от Нантъкет… и в погледите на двамата мъже изплува радостта от хилядите щастливи вчера, която се завръщаше в тъжното днес. И двамата почувстваха нужда да споделят мъката си с най-близкия приятел. Движеха ги необясними сили.

Дан пусна Лора от прегръдката си. Сърцето му биеше силно, а очите на Рай Далтън бяха изпълнени с най-дълбока мъка. Те застанаха един срещу друг, изпънати и напрегнати, и Рай беше този, който направи първата стъпка.

Срещнаха се гръд до гръд, сърце до сърце, в тлееща, безмълвна агония, и съперничеството им за жената, която ги гледаше, временно бе потушено от далеч по-голямата значимост на смъртта. Докато притискаше Дан до себе си, всичко у Рай се обърка както никога преди: любовта се смеси със съжалението, нуждата да го утеши — с вината за това, което бяха извършили с Лора.

— Дан — каза той дрезгаво.

— Рай, радвам се, че си тук.

Отпуснаха прегръдката си. Рай постави голямата си длан на рамото на Дан. Сакото му беше мокро.

— Ще остана с теб, ако искаш. Той винаги е бил добър с мен… добър човек.

Дан покри с длан твърдата, успокоителна ръка на Рай и я придърпа по-плътно към рамото си.

— Да, моля те. Мисля, че мама би се радвала… и… и Лора също.

Страничните наблюдатели пристъпваха от крак на крак и се споглеждаха многозначително. Те местеха поглед от Рай към Дан и към жената до тях. Лицето на Лора Далтън бе много измъчено. Ръцете й бяха здраво стиснати до гърдите. На клепачите й проблясваха сълзи, които се търкулнаха надолу по страните й, докато наблюдаваше трогателната сцена.

След това се отдалечиха, Дан застана до Лора, Рай — до Хилда. Когато Рай обгърна с ръка майката на Дан, тя пак заплака.

— Р… Рай…

— Хилда — беше всичко, което той можа да каже, когато положи едрата си кафеникава ръка на посивелия кок на тила й и я остави да си поплаче в сигурната му прегръдка.

Времето се върна назад и Рай пак беше момче, търчеше навън-навътре в къщата на Хилда по петите на Дан. Ловеше риба със Закари, подаряваше на Хилда свежия улов и оставаше за вечеря, когато тя направеше рибата. После по нареждане на Хилда с Дан донасяха вода, за да се измият чиниите, и им се караха по равно, когато разливаха водата по чистия под. В онези дни Рай стигаше до рамото на Хилда; сега тя едва стигаше до неговото. Той преглътна и я притисна по-силно.

Докато ги гледаше, в гърлото на Лора заседна огромна буца. Доколкото знаеше, Рай за първи път говореше с Хилда след завръщането си. Лора си спомни как Хилда я утешаваше след вестта, че Рай е потънал без следа. Каква ирония на съдбата бе, че сега той предлагаше утехата си, когато нейния съпруг го бе постигнала такава съдба.

Лора вдигна очи към Дан. Той гледаше към Рай и майка си с блеснали от сълзи очи и преглъщаше конвулсивно.

Накрая Хилда се освободи от прегръдката на Рай. Гласът на капитан Сайлъс май беше единственият, който внасяше някакво спокойствие, може би защото той бе преживял много такива сцени и се бе научил как да ги посреща.

— Отливът ще започне след няколко часа. Дотогава всички можете да си отидете вкъщи. Вървете да хапнете.

Тълпата се раздели да направи път на Том и Дороти Морган, които последваха съвета на Сайлъс. Рут и Хилда вървяха отзад. След тях беше Дан, а от двете му страни — Рай и Лора. Останалите се разпръснаха. Когато тримата стигнаха до изтърканите пейки от двете страни на вратата на бараката за стръв, Дан се обърна към капитан Сайлъс:

— Имаш ли нещо против, ако почакаме тук? Бих предпочел да остана.

Капитан Сайлъс се настани на едната пейка и посочи с дръжката на лулата другата:

— Заповядайте.

Тримата седнаха: Рай, Дан и Лора. Местата им в края на краищата се бяха сменили, Лора виждаше във всичко това някаква зловеща проява на справедливостта — денят, в който тя и Рай съзнателно бяха измамили Дан, завършваше за тях с опит да му предложат подкрепата и утехата си. Тя държеше ръката на Дан, облегнала глава на излъсканите дъски на стената на бараката, а съзнанието за вина я караше да се чувства като болна. Ако Закари беше мъртъв, най-вероятно могъщата ръка на Провидението се бе протегнала, за да й наложи жестоко наказание и да й даде урок. Тя стисна по-здраво ръката на Дан и зачака отлива.

Над острова и залива се разля залезът. Кюкавците се прибраха в гнездата си. Чуваха се зловещите звуци от последната вечерна песен на брегобегачите. Неспирният крясък на чайките замря, когато те се настаниха по гредите и подпорите на кея доволни и с пълни гуши. Вятърът спря и тихият плясък на водата под кея като че ли беше единственият звук в целия свят, докато камбаната на енорийската църква не заби за вечерня.

Скоро щеше да започне отливът, но независимо дали носеше тялото, или не, тягостното чувство оставаше.

Лора притвори клепачи и отново изживя ужаса на онези дни, след като вестта за смъртта на Рай стигна острова. Чувстваше до ръката си ръкава на Дан. Той седеше съвсем неподвижен и примирен. Сега тя щеше да го утешава, както той я утешаваше навремето. Отвори очи и се вгледа в меланхоличната му поза — прегърбен, с лакти на коленете. Рай също се изпречи пред погледа й. Лора пак затвори очи и реши да остане с Дан като негова съпруга.

Когато отново вдигна клепачи, почувства, че Рай я гледа. Извърна се и видя, че е подпрял уморено глава на стената и лицето му е обърнато към нея. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а краката — здраво стъпили на земята, с разтворени колене. Сините му очи мрачно се взираха в нея. В тях видя натрапчивата красота на спомените от днешния следобед. Но в тях имаше и безнадеждност. Изражението му бе печално и влюбено и тя дълго не можа да отклони поглед. После едновременно пак обърнаха глави по посока на залива.

Точно тогава Дан въздъхна. Раменете му се повдигнаха и пак се приведоха, той се вторачи в дъските между стъпалата си. Лора положи ръка на гърба му. Очите на Рай я проследиха. Дан погледна през рамо към Лора, после пак към пристанището. Сякаш търсеше утешително потвърждение, че животът продължава, когато попита:

— Къде е Джош?

Лора усети как Рай пак я погледна, когато отговори.

— У Джими.

— Добре ли прекара у Джейн?

— Да… да, той обича да ходи там. — Това бе всичко, което можеше да му отговори.

— Какво правиха днес?

Виновно Лора ровеше в мозъка си за някоя от измислиците, които бе сътворила набързо, докато вървеше с Джош към къщи. Усети, че Рай задържа дъха си в очакване на отговора, и изведнъж си спомни какво й бе казал Джош.

— Правиха си карамел.

С крайчеца на окото си видя как Рай с облекчение отпусна рамене и затвори очи. Лора отново започна да се измъчва от двуличието, което проявяваха с Рай. После, за техен ужас, Дан се изпъна, почеса се зад врата и каза:

— Не знам дали защото спомена нещо за ядене, но си мисля, че ми мирише на портокали.

Рай подскочи на пейката, а лицето на Лора пламна, но Дан не се обърна.

— Гладен ли си, Дан? — попита Рай.

— Не, не мисля, че бих могъл да ям.

Въпреки това Рай отиде за кафе и пак зае мястото си до Дан, като с усилие отбягваше да поглежда към Лора.

Падна здрач. Те си изпиха кафето. Някой им донесе сандвичи, но никой не яде. Дан въздъхна пак, стана от пейката и се разходи безцелно по кея. Погледна над водата. Беше с гръб към Рай и Лора, сега разделени само от разстоянието, равно на неговите липсващите между тях плещи.

Скоро се върна, седна на мястото си и уморено се облегна назад, после заговори тихо.

— Спомням си, когато дойде вестта, че си мъртъв, Рай. Разказвала ли ти е някога Лора какво трябва да преживее една моряшка вдовица?

— Да, малко. Каза ми, че ти си й помогнал да го преживее.

Гърлото на Дан издаде звук, донякъде подобен на печален смях, и той поклати уморено глава, като че ли за да опресни спомена си. После се наведе пак напред и пред двамата отново замряха унило извитите му рамене, а той с натежал глас, извиращ сякаш от дъното на отчаянието, продължи.

— Аз бях този, който се нагърби със задачата да отиде до… къщата ти и да каже на Лора, че корабът е потънал. Изпратиха мен, защото новината пристигна в кантората и аз бях там на работа. А, разбира се, и знаеха, че си ми… най-добрият приятел. — Той спря, за момент наведе брадичка към гърдите си, после я вдигна и отправи празен поглед към пристанището.

Лора искаше Дан да се облегне назад и да закрие Рай от очите й, но той не го направи. Рай седеше напрегнат и мрачно гледаше врата на Дан.

— Знаеш ли какво направи Лора, когато й съобщих новината? — Рай не отговори. Дан хвърли поглед през рамо и пак се загледа в далечината. — Тя се засмя и каза: „Не ставай глупав. Рай не може да е мъртъв. Той ми обеща, че ще се върне“. Щеше да бъде толкова по-лесно, ако беше заплакала или нещо такова, но тя не го направи. Чак месеци по-късно. Предполагам, че е нормално — отхвърлянето, искам да кажа, още повече като нямаше труп за доказателство.

Дланите на Лора бяха влажни. Стомахът й бе свит. Искаше да скочи, и да избяга, но бе принудена да седи и да слуша.

— След това всеки път щом се покажеше платно, тя тичаше към кея и чакаше, сигурна, че корабът те връща и има някаква грешка. Още я виждам да бърза през площада с онази ужасна, прекалено весела усмивка, размазана на лицето й, а аз се чудех какво да направя, за да я накарам да приеме истината и да продължи нататък. Спомням си една вечер, когато не се показаха никакви платна, за първи път я срещнах на пустото пристанище да чака. Казах й, че не се виждат никакви платна, че се заблуждава, че ти никога няма да се върнеш, че хората са започнали да шушукат за бедната смахната Лора Далтън, която се върти на кея и чака призрака на мъжа си. Тя ми удари плесница… силна. И след това избухна в сълзи… за първи път.

Спри, Дан, спри! — замоли се наум Лора. Защо го правиш? За да ни накажеш? Но той пак продължи.

— Тя стоеше там и ме гледаше упорито, по лицето й се стичаха сълзи и накрая каза: „Не разбираш ли, той трябва да се върне, защото… защото нося неговото дете“. Тогава разбрах защо толкова дълго бе отказвала да приеме смъртта ти.

Лора гледаше пристанището със сухи очи и си спомняше бденията там, когато молеше морето да й върне Рай. И то го бе върнало… но прекалено късно. Сега седеше само през един човек от нея, но ги делеше пропаст, дълбока и грамадна като самия ад. Монологът продължи.

— Един ден я проследих, мисля, че беше през ноември. От север се задаваше буря. Когато я настигнах, тя стоеше на върха на скалите и както винаги се взираше в океана. Но този път видях, че се е примирила. Господи, тя беше жалка гледка, дъждът се изливаше по лицето й, а тя не помръдваше, като че ли не го забелязваше или не я интересуваше. Тя… — Дан преглътна шумно — вече се беше закръглила и когато й казах, че не би трябвало да излиза в такова време, че трябва да мисли за бебето, каза, че изобщо не й пука за бебето.

Никой от тримата не помръдваше. Гърбът на Дан бе като окаменял и Лора и Рай не откъсваха очи от него. Гласът му се сниши до едва доловим шепот.

— Този път аз й ударих плесница. Щях да умра, след като го направих. Аз… аз… си бях помислил, че е застанала там, защото… иска да се самоубие, а заедно с нея щеше да умре и бебето. — Дан зарови лице в ръцете си. — О, Господи — прошепна в шепите си. Настъпи мъчителна тишина, накрая той вдигна глава, пое дълбоко дъх и продължи: — Бяха минали седмици, откакто научихме за смъртта ти, но тя за първи път заплака, искам да кажа, рухна и заплака, както никога не я бях виждал да плаче. Каза, че сърцето й е потънало заедно с теб. Точно това бяха думите й — „Сърцето ми потъна заедно с Рай“, но поне най-накрая призна, че си потънал. След това се съгласи и за погребението. — Дан пак облегна рамене и глава на сградата. Затвори очи и уморено поклати глава. — Не искам вече никога да преживея подобно нещо. И сега какво — молим се за… за… — но не можа да довърши.

След дълга пауза се покашля.

— Такова погребение е тежко за жената. Не искам майка ми да го преживее. — После рязко стана и затрополи по екливия кей, загледа се в Нанъткетския залив, като остави другите двама да се чудят за причината, предизвикала болезнената изповед.

На места звучеше така, сякаш той се готвеше да отстъпи Лора на Рай и да го признае за победител, като се откаже от борбата. Но в други моменти даваше да се разбере, че продължава да има претенции и за нея, и за Джош.

Рай Далтън сплете пръсти на корема си. Стомахът му се бе разбъркал от живите картини, които Дан нарисува. Въпреки че очите му следваха тъжната фигура отпред, вниманието му бе приковано към Лора. Искаше му се да се пресегне през пространството, което ги делеше, да я вземе в обятията си, да целуне очите й, да я успокои за всичко, което бе изстрадала заради него. Отчаяно се нуждаеше да я докосне — като уверение, че животът продължава, докато чакаха заедно потвърждението на една смърт. Обичаше я, за нея копнееше по времето на тази трагедия, и съвсем естествено. Но можеше само да седи и да притиска ръце към корема си, за да не посегне.

 

 

Падна мъгла, зловещите й пръсти придадоха призрачност на тълпата, която се върна на кея с непогрешимата точност на тези, които живееха в ритъма на прилива и отлива. Отливът бе нисък, по това време на лунния месец имаше най-малка разлика между прилива и отлива. Лора се зачуди дали това означава, че шансът да изхвърли тялото е по-добър. Странно бе, че след като цял живот бе живяла на острова, не знаеше отговора на този въпрос. Щеше ли след четири-пет часа престой във водата тялото да е подуто? Когато видя Хилда да се връща с останалите, преживя отново собствения си ужас, когато си представяше тялото на Рай, погълнато от морето и превърнало се в храна за рибите. Искаше й се да отиде при Хилда и да я утеши, но нямаше утеха за тази болка. Ако на съпругата й се спестеше несигурността на смърт без труп, то тогава трябваше да изстрада кошмара да види деформираното тяло или, още по-лошо, част от него, ако рибите са били гладни.

Групата за издирване се събра. Хората в нея говореха тихо и почтително. Носеха фенери, горящи със скъпоценната китова мас — за такъв случай можеха да я пожертват. Мъгливата светлина се пречупваше през гъстия солен въздух и бе живо потвърждение, че Нантъкет наистина живееше и умираше от риболова.

Капитан Сайлъс ги накара да се разделят на групички по двама-трима и така да претърсят пристанището. Лора, Дан и Рай пак се движеха заедно и шепотът им се сливаше както в онези времена. Топлото океанско течение бе затоплило като чай водата, но Рай го побиваха трънки от ужас пред страшното задължение да нагази бос през плитчините и да очаква всеки момент кракът му да се сблъска с меко, инертно тяло. Дан и Лора вървяха по мокрия пясък, по който бе минал отливът.

Рай носеше фенер и тримата едва пристъпваха напред, по-бавно от другите търсачи, защото се бояха повече от всички да се натъкнат на трупа. Фенерът освети нещо тъмно и те се спряха, а очите им инстинктивно се затърсиха. Под мъждукането на китовата мас в мъглата лицата им едва се виждаха.

— Аз ще проверя — каза Рай, стисна челюсти и тръгна напред. Когато мъждивата светлина падна върху тъмния предмет, той въздъхна с облекчение и се обърна към Дан и Лора.

— Пън.

Продължиха напред в нощната мъгла, двамата мъже и жената, която, както преди, бе и с двамата. И по време на търсенето те си я поделяха по равно, и тя бе по равно с двамата, без мисъл за притежание и принадлежност. Засега враждата бе изчезнала и бе заменена от нуждата да са един до друг, да се подкрепят и да събират сили за това, което им предстоеше.

 

 

Тялото беше намерено малко след полунощ, оставено на брега от отдръпващия се към океана отлив. Църковната камбана веднага извести събитието. Когато чуха в далечината приглушеното й биене, трите глави рязко се вдигнаха. Никой не помръдна. Рай още стоеше във водата. Роклята на Лора бе мръсна и съсипана и тя стоеше като призрак до Дан в неговия измачкан костюм.

Рай наруши тишината.

— Трябва да са го намерили. По-добре да отидем.

Все още не им се искаше да тръгнат назад. Вълните меко плискаха около глезените на Рай. Нощният въздух беше гъст и непроницаем. Зловещото биене на камбаната ги караше да потръпват.

Накрая Рай отиде до Дан, сложи ръка на рамото му и го усети как се тресе.

— Добре ли си?

Дан се бе загледал в нищото.

— Да се надяваме, че морето е изхвърлило цялото тяло.

Рай прегърна Дан през врата и остави ръката си да предаде чувствата му, прекалено силни, за да бъдат изречени. Той се извърна, фенерът проскърца на пантите, по някакъв нечут сигнал Лора и Рай застанаха от двете страни на Дан и тримата тръгнаха обратно, без да чувстват как местят краката си сред мъглата, а раменете им се докосваха от време на време.

Морето се бе показало благосклонно. Бе върнало Закари Морган цял и необезобразен. Но живите не приличаха на себе си след събитията от деня и нощта, защото в момента, преди да се разделят, когато Дан стоеше с празен поглед и се олюляваше, сякаш щеше всеки момент да припадне, той протегна към Рай ръка да му благодари. Когато дланите им се докоснаха и после се стиснаха, те пак се хвърлиха в обятията си, а Лора стоеше сред движещата се мъгла и ги гледаше.

Когато се отдели от Дан, Рай се обърна към нея и тихо й каза:

— Заведи го вкъщи да си легне. Има нужда от сън — докато изричаше думите, Рай също се почувства като удавник.

Лора вдигна ужасно уморени очи към Рай. По бузите й бяха останали безцветни следи от сълзи, които отразяваха светлината от фенерите. Изведнъж се приближи и обви Рай като нощната мъгла. Прегръдката й, бузата й, притисната до неговата, за миг успокоиха болката му.

— Благодаря ти, Рай.

През рамото й видя, че Дан ги гледа, и от гърлото му се изтръгна една-единствена дрезгава дума:

— Аха.

Ръцете му за кратко докоснаха гърба на Лора и тя си тръгна с Дан през зловещата мъгла, която ги погълна, а Рай остана отхвърлен и сам.

Докато уморено изкачваше пустите стъпала към горния етаж над работилницата, той си представи как Дора и Дан си лягат заедно и взаимно се утешават. Хвърли се на леглото с изтощена въздишка, затвори очи и замечта за прегръдка, която да утеши и него. Събитията от деня се завъртяха като на лента в ума му. Той се претърколи и се сви до стената.

Изведнъж заплака с болезнени стонове на безнадеждност и мъка, каквито не бе изпитвал от момче. Шип чу и бързо прекоси тъмната стая. Застана несигурна до кушетката и нададе съчувствен вой. С разширени ноздри кучето се обърна към мястото, където лежеше старецът. И оттам не се чу никакъв отговор. Шип пак жално изви, но плачът от леглото продължи и любящата ръка не посегна да я успокои. Тя сложи глава на топлия гръб и заскимтя, а гръдният кош на стопанина й се разтърсваше дори когато накрая заспа от изтощение.