Лавърл Спенсър
Два пъти обичана (10)

Десета глава

Денят беше прекрасен, небето — искрящо синьо, в тревата подухваше лек ветрец. Следобедната тишина се бе настанила над земята и морето, само няколко лодки се движеха долу в пристанището, когато Лора и Джош напуснаха покритата с миди пътека и се отправиха към хълмистата долина и меките възвишения зад нея. Прелитащите чучулиги ги изпращаха с най-сладките си летни песни. Полските цветя бяха поизсъхнали и навели глави под топлото слънце. Скакалците се шмугваха, когато някоя чайка изпищеше отгоре.

Джош отиде да разгледа един мравуняк и Лора го последва, но вместо на мравките се наслаждаваше на радостта на детето.

— Я погледни тази! Погледни какъв голям камък носи!

Лора се засмя и погледна, после потъна в миниатюрния свят на насекомите, в който песъчинката се превръщаше в голям камък.

След малко тръгнаха по песъчливата пътека. Голите хълмове около тях бяха обсипани с кремави цветя, поклащащи се от вятъра.

— Почакай малко! — викна Лора и се отдели от пътеката, за да откъсне няколко стръка, към които прибави и малко бял равнец, така че се получи чудесен букет.

— Виждам я! Виждам я! — извика Джош, когато платната на мелничните перки се появиха на хълма. — Мислиш ли, че господин Понд ще ми позволи да се повозя на въртящата се греда?

— Трябва да видим дали воловете са впрегнати в нея днес.

Лора не носеше шапка и пладнешкото слънце, което образуваше ореол зад вятърната мелница, почти я заслепи. Перките бавно се въртяха. От слънцето се отдели тъмна сянка и тя сложи длан над лицето си, за да я разгледа, докато сянката се превърна в силует на мъж, слизащ от хълма към тях.

Когато ги видя, той се спря. Въпреки че не можеше да познае лицето му, тя различи дългите стройни крака във високи ботуши и издутите от вятъра бели ръкави. След малко около глезените му се появи друга сянка и се спря. Куче… голям жълт лабрадор.

— Рай — прошепна тя, без да се усети. Името дойде на устните й като рефрен на дълго повтаряна молитва.

Мъжът и жената останаха за момент неподвижни. Той бе нагазил до колене в тревата на хълма, а тя с една ръка стискаше полата си, букетът от диви цветя в другата хвърляше пернати сенки по лицето й. Детето се затича нагоре по хълма, а кучето се спусна надолу, но нито Рай, нито Лора ги забелязаха. Вятърът изду розовата й басмена пола, а двете сърца забиха силно.

Рай се приведе и тръгна надолу по хълма след кучето. Движеше се на подскоци, лактите му се повдигаха и спускаха, докато се спускаше със същото нетърпение, което накара нея да забърза нагоре, хванала полата си с две ръце. Те стигнаха до Джош и Шип — буйното дете и преизпълненото с радост куче бяха погълнати един от друг точно като мъжа и жената. Джош бе коленичил и Шип размахваше не само опашка, но и цялото си тяло.

— Твой ли е, Рай? — попита Джош, забравил всичко наоколо, освен кучето и розовия му език, който радостно се опитваше да избегне.

— Твоя — поправи го Рай, приковал очи в Лора.

— Твоя — повтори Джош. — Твоя ли е?

— Да, моя е. — Сините му очи не виждаха нищо друго, освен лицето на жената пред него.

— Сигурно много я обичаш, нали?

— Да, синко, обичам я — долетя дрезгавият отговор.

— Отдавна ли я имаш?

— От дете.

— На колко е години?

— Достатъчно, за да знае на кого принадлежи.

— Ох, защо не беше моя.

— Да — отговорът този път беше по-мек.

Последва дълга напрегната пауза, през която се чуваше само играта на вятъра в полата и шумоленето на тревата. Лора почувства, че всички диви цветя на поляната разцъфтяха в гърдите й. Устните й бяха разтворени, а сърцето й буйно подскачаше под роклята от розова басма. Нантъкетските хълмове ги прегърнаха и всичко друго изчезна.

Изведнъж изпита желание да го докосне, само да го докосне.

Тя протегна ръка за поздрав.

— Здравейте, господин Далтън. Не очаквах да… да се натъкнем на вас тук.

Той обгърна дланта й със своята и я задържа като съкровище, а очите му се впиха в нейните над златистата главица на сина им, който си играеше в краката им.

— Здравей, Лора. Радвам се, че стана така.

Дланта му бе мазолеста, твърда и позната.

— Отиваме към мелницата да поръчаме брашно и трици.

Той мушна показалеца и средния си пръст между маншета и нежната кожа на китката, а с останалите пръсти покри опакото на ръката й. Под докосването му пулсът й лудо заби.

— А аз бях на мелницата, за да взема поръчка за бурета.

— Е — тя се засмя нервно, — май всички сме излезли да се порадваме на слънчевото време.

— Да, всички. — Тогава Джош се изправи на крака и те осъзнаха колко дълго и ласкаво си бяха държали ръцете. Рай веднага пусна нейната. Но Джош и Шип заподскачаха в кръг около тях и ги оставиха да се съзерцават един друг.

— Ти… ти често ли идваш насам? — попита тя.

— Да, с Шип доста се разхождаме.

— И аз така чух.

— А ти?

— Аз?

— Често ли идваш насам?

— Не, само когато отивам към Джейн.

— И поръчваш брашно. — Той й се усмихна и тя му отвърна с усмивка. — И береш диви цветя.

Тя кимна и сведе поглед към букета в разтрепераната си ръка.

— И аз веднъж се отбих у Джейн — каза Рай.

— Да, тя ми каза. Много мило, че си занесъл подаръци на децата. Благодаря ти.

Стояха и чувстваха, че се задушават, докато говореха за незначителни неща, а искаха да си кажат толкова много, да се попитат за толкова неща. Непреодолимо бе желанието им да се докоснат. Погледът на Лора се плъзна по чертите на лицето и по косата му. Искаше й се да проследи с върха на пръстите си новите за нея бакенбарди, които обграждаха суровите му скули. Искаше й се да зарови пръсти в гъстата коса с цвят на ръж и да излее сърцето си: „Потъмняла е, откак се върна, но така повече ми харесва, защото такава я помня“. Искаше й се да целуне всеки от новите белези от шарка на лицето му и да му каже: „Разкажи ми за пътуването. Разкажи ми всичко“.

Джош прекъсна съзерцателния им унес, като попита:

— Как се казва?

Рай откъсна поглед от Лора и подпря коляно на земята — така бе по-безопасно; иначе в следващия момент щеше да посегне към Лора пак, но вече за нещо повече от ръкостискане.

— Шип.

— Смешно име за куче, нали? И двамата имате смешни имена.

Гръмкият смях на Рай се разнесе над обсипаното с цветя поле.

— Да, и двамата имаме смешни имена. Всъщност нейното име е Шипрек, защото от корабокрушение дойде. Намерих я да плува към брега, когато една барка се разби в плитчините.

Кучето успяваше да ближе Джош по лицето, а той я бе прегърнал през врата и весело се смееше. После се обърнаха, Джош остана под нея, а тя продължаваше да го души и да го ближе, той стискаше очи и се кикотеше. Лора и Рай също се присъединиха към смеха му. Джош се извиваше като броненосец, а големият лабрадор не го оставяше на мира.

Рай се наведе, опря лакът на коляното си и се усмихна на Лора.

— Ако нямаш нищо против, Джош може да остане тук да си поиграе с Шип, докато ти отидеш горе да говориш с Аса. Ще те изчакаме да се върнеш.

По-скоро би спряла прилива и отлива, отколкото да му откаже. Самият Рай, коленичил под силното слънце, красив и загорял, с наведени напред рамене и свободно падащи ръкави, докато държеше китката си с другата ръка, бе достатъчно убедителен. Той бе вдигнал към Лора усмихнати очи и очакваше отговора й.

Джош също спря играта:

— Да, моля те, мамо! Само докато отидеш до мелницата.

— А какво стана с язденето на въртящата се греда? — подразни го Лора.

— Така или иначе, воловете не са впрегнати и аз искам да остана тук да си играя с Шип. — И двамата се претърколиха във високата трева.

— Добре. Веднага се връщам.

Очите й срещнаха погледа на Рай и се задържаха, докато той безмълвно кимна. Тогава, без да иска, ръката й направи нещо много изненадващо. Тя се протегна и докосна врата му — половината върху косата му, половината в яката — докато минаваше зад него.

Рай рязко се извърна, лакътят му се изплъзна от коляното и очите му заблестяха от изненада. Но тя бе с гръб към него и вече се изкачваше по хълма. Той се загледа в отдалечаващата се фигура, розовата й пола се издуваше, докато се изкачваше с широки стъпки. Когато изчезна зад върха на хълма, той отново насочи вниманието си към Джош и Шип. Те си поиграха, докато Шип не се отпусна задъхана.

Джош също се отпусна на земята до Рай и завърза разговор.

— Откъде познаваш леля ми Джейн?

— Живея на острова, откакто съм се родил. Познавам Джейн, откакто бях не по-голям от теб.

— И мама ли?

— Да, и майка ти. Ходехме заедно на училище.

— И аз ще ходя на училище, но чак идната година.

— Така ли?

— Аха. Татко вече ми купи буквар и каза, че ще дава дърва в училище, за да не седя далеч от огъня.

Рай се засмя, защото знаеше, че учениците, чиито родители даряваха дърва, можеха да си избират места близо до огъня.

— Мислиш ли, че ще ти хареса в училището?

— Ще ми е лесно. Татко вече ме е научил на повечето букви.

Рай откъсна тревичка и я захапа.

— Изглежда, много се разбираш с баща си.

— О, татко е най-добрият от всички на света… без мама, разбира се.

— Разбира се — за миг Рай зарея поглед към хълма, после пак сведе очи към сина си. — Ти си щастливо момче.

— И Джими така казва. Джими… — Но Джош спря и го погледна въпросително. — Познаваш ли Джими?

Рай поклати глава, омагьосан от приказното дете. Реши, че е по-добре да не му казва, че Джими Райърсън му е втори братовчед.

— Ами Джими ми е най-добрият приятел. Някой ден ще ти го покажа — каза делово Джош, — ако доведеш Шип, за да я види и той.

— Разбрахме се. — Рай се опъна на тревата, а Джош продължи:

— Както и да е. Та Джими казва, че съм щастлив, защото татко ми направи кокили и съм единственият, който има кокили. Понякога му давам да походи с тях, но той не може да стои добре изправен като мен, защото татко ме научи да държа кокилите под… — Джош вдигна ръка над главата си и посочи мишницата си, като се помъчи да се сети. — Как се казваше?

Рай потисна смеха си и отговори най-сериозно:

— Мишници.

— Да… мишници. Татко казва, че трябва да държиш кокилите под мишниците и да прилепиш крака за тях, а Джими винаги ги държи пред себе си, ей така.

Джош скочи на крака, за да покаже. После падна на колене като живак.

Рай се изпълни с радост. Детето бе сладко и будно като майка си.

— Баща ти, изглежда, е умен човек.

— О, той е най-умният от всички! Работи в кантората.

— Да, виждал съм го там. — Рай откъсна друга тревичка. — И с баща ти ходехме заедно на училище.

— Така ли? — Очите на Джош страшно приличаха на очите на Лора, когато бяха учудени.

— Аха.

Джош придоби замислен израз, после попита:

— Защо ти казваш „аха“, а татко казва „да“?

— Защото съм бил на китоловен кораб и толкова често съм чувал другите моряци да го казват, че не помня как започнах и аз да го казвам.

— Говориш странно. — Джош се закикоти.

— Искаш да кажеш насечено? Това е защото на кораба често нямаш време да държиш речи. Трябва бързо да се изказваш, иначе ще загазиш.

— О — и след малко: — Харесва ли ти на китоловния кораб? Забавно ли ти беше?

Рай пак погледна към върха на хълма, после се обърна към сина си и видя на лицето му израз, който виждаше в огледалото си, когато понякога се замисляше.

— Беше ми самотно.

— Беше ли взел Шип?

Рай поклати глава.

— А тя къде беше?

Рай посегна към голямата глава на лабрадора. Кучето лениво, отвори очи, после пак ги затвори. Той желаеше да отговори: „Отначало Щип живееше с майка ти, може би дори и с теб, когато си бил бебе. Сигурно затова двамата така се харесвате. Тя те помни“. Но вместо това каза:

— Живееше с баща ми в бъчварската работилница.

— Тогава сигурно наистина си се чувствал самотен — посъчувства му Джош.

— Е, нали се върнах — оживи се Рай и се усмихна на момчето.

Джош също се усмихна и каза напевно:

— Ти си добър. Харесваш ми.

Тези думи предизвикаха буря от чувства у Рай, защото бяха импулсивни и искрени. Искаше му се да бъде открит като него и да го прегърне, да му каже истината. Джош беше сладко дете, честно и добре възпитано. Лора и… и Дан бяха свършили добра работа.

 

 

Когато Джош и Рай се показаха пред очите й, Лора спря. Бяха доста далеч, детинският смях на Джош едва се чуваше, носен от бриза, на моменти Рай се чуваше по-ясно. Бяха се изтегнали на тревата до кучето. Рай лежеше на една страна с кръстосани глезени и дъвчеше една тревичка, подпрял брада на ръката си. До него синът му бе облегнал глава върху заспалата Шип, която спеше равномерно, свита до стопанина си с глава на лапите. Около тях витаеше абсолютна завършеност, за каквато Лора безброй пъти бе мечтала. Синът, когото обичаше и баща му, когото също обичаше.

Лора пак се сети за думите на Джейн: „Кой би казал, че не е случайност, ако се натъкнеш, на него в полето?“.

Тя се вгледа в мъжа, изтегнат сред кремавите цветчета. Кой би разбрал? Кой би разбрал? Забърза надолу по хълма, вятърът духаше в лицето й, слънцето светеше в косата й, а сърцето й биеше лудо.

Лора веднага разбра кога Рай я видя да идва, въпреки че лежеше отпуснат, само сините му очи я следяха, докато приближаваше. Когато вече можеше да ги чуе, измести тревичката към ъгъла на устата си и каза:

— Ето, майка ти идва. — После бавно седна, завъртя се на една страна, вдигна коляното си и подпря ръка на него.

— Трябва ли вече да си тръгваме? Трябва ли? — питаше Джош умолително, докато вървеше по пътеката към Лора. Притисна се в нея в здрава прегръдка, която залепи полата й за бедрата.

Тя му се усмихна и му разроши косата, очите й се стрелнаха към Рай. Отговори тихо:

— Не, още не.

Момчето я пусна, тя отиде и застана до протегнатия крак на Рай. Ръбът на роклята й докосна крачола му и погледът му се плъзна по рамото, гърдите и корема й, после пак се спря на кафявите й очи.

— Искате ли да се разходим към езерото Хамък? — попита той.

Вместо да отговори направо, Лора попита Джош:

— Искаш ли да се разходиш към езерото Хамък?

Той се обърна към Рай.

— И Шип ли ще дойде?

— Аха. — Тревичката в устата на Рай подскочи.

— Тогава, аха… и аз искам! — отговори момчето на майка си.

Тя погледа как Джош и Шип заподскачаха напред, а Рай остана и също следваше момчето с поглед, докато то се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе. После обърна очи към Лора и притегли погледа й като мощно мъртво вълнение. Известно време никой не проговори, после Рай изплю тревичката.

— Попитах тебе дали искаш да се разходиш към езерото Хамък — каза той.

— Повече от всичко на света — отговори просто тя.

Той вдигна длан. Погледът й се плъзна към детето, което се катереше по хълма, после обратно към мазолите му. И без повече колебание мушна ръката си в ръката на Рай, неговите силни пръсти се сключиха около нейните и тя го издърпа, за да се изправи.

Хамък бе част от верига езера, простираща се от север на юг през западния край на централната част на острова. Имаше формата на бастун, чиято дръжка достигаше до южния бряг на Нантъкет, където свежата вода на езерото почти докосваше соления Атлантически океан. Като деца Лора и Рай ловяха там бял и жълт костур и той я беше учил как да слага стръв на въдицата. Преди години си правеха излети до Рам Пасчър и се разхождаха като сега, от Норт Хед към океана, който се чуваше, но не се виждаше в далечината.

— Мечтаех да дойдем тук с теб и Джош — каза Рай зад рамото й.

— Аз също. Само че в мечтите ми ти учеше Джош да лови риба, както учеше мен.

— Искаш да кажеш, че още не знае?

— Не още.

— Тогава не си го възпитавала както трябва. — Но в гласа му имаше усмивка.

— Той се справя добре с хвърчилата и кокилите.

— Да, разказа ми за кокилите си. — Тонът му стана сериозен. — Ти и Дан сте се грижили добре за него. Той е очарователно дете.

Минаха през полянка с теменужки, слънцето грееше в лицата им и те знаеха, само че са много близо един до друг и искат да се приближат още повече. Толкова много за казване, толкова чувства и толкова малко време.

— Искам Джош да те опознае, Рай, и да знае, че ти си му баща.

— Аз също. Но започвам да разбирам колко ще е трудно да му го кажем. Той обича сегашния си баща, както аз обичам моя.

Тук земята под краката им беше на бабуни и Рай посегна към лакътя й да я подкрепи. Червенокрили косове с крясък излетяха от папура и острицата по мочурливия бряг на езерото, а Рай държеше здраво лакътя на Лора, тя подскочи и стъпи на по-равното.

— Бих искал да сме едно семейство — изрече той на глас мечтата си.

— Аз също.

Те продължиха да мислят за това и бавно се придвижваха в благодатния следобед. Времето, прекарано заедно, бе скъпоценно, но свършваше с края на разходката. Обиколиха неравния бряг на езерото, натъкнаха се на боровинкови храсти — тяхната горска постеля — гъвкавата им мекота сякаш ги канеше. Но те само можеха да се разхождат и да се ограничават с някое случайно докосване на пръсти или среща на погледите, докато момчето и кучето разузнаваха напред.

Бученето на океана се усили и в далечината се видяха белите гриви на високите вълни. Скоро грохотът заглуши всичко наоколо и те стояха на брега пред оттеглящата се вода, довлякла на сушата медузи, към които се спуснаха момчето и кучето.

— Не пипай! — извика Рай. — Парят!

Кучето знаеше и стоеше на разстояние. Момчето махна и тръгна към следващата си находка. Рай мушна ръце в колана на панталона и широко разтвори крака в позата, с която бе свикнал на люлеещата се палуба. Неговият поглед, следващ Джош, бе изпълнен с любов.

— Толкова много неща съм пропуснал. Такова едно малко предупреждение към него ме изпълва целия с радост.

Очите им се срещнаха и в тях се примесиха и горчивината, и насладата.

— Когато чух, че си отишъл на континента, помислих, че повече няма да се върнеш.

— Отидох да сключа договор за дървен материал. — Той пак погледна към океана. — Но докато бях там, говорих с един адвокат за… за нашето объркана положение. Мислех, че ще ми каже нещо друго, но ти май наистина си съпруга на Дан.

Лора гледаше към далечните вълни на хоризонта.

— Мисля да се разведа с него — каза тихо Лора и самата тя се изненада, защото нямаше намерение да го признава.

Усети как Рай се обърна към нея изненадан.

— Това не се случва често.

— Не, но не е често и загинал моряк да се върне от морското дъно. Би трябвало да ме разберат. — Тя въпросително се вгледа в лицето му. — Откъде можех да знам? — почти проплака всяка дума тя.

— Не можеше.

Стояха на голия пясък и около тях бяха само прибоят, момчето и кучето — нищо друго не се виждаше на бялата, дълга една миля ивица. Рай с усилие на волята се въздържа да не я сграбчи в прегръдките си.

— Рай, не те ли притеснява това, което ще причиним на Дан?

— Гледам да не мисля за него.

— Започнал е да пие почти всяка вечер.

— Да, чух. — Главата му рязко се обърна към Майакомет Рип и лицето му се изопна.

— Чувствам се виновна за това.

Той се обърна към нея, внезапно разпален.

— Никой не е виновен. Това е… Провидението.

— Провидението — повтори тъжно тя.

Той усети, че тя се изплъзва, и се намръщи.

— Лора, не мога… — започна, после ръката му се вдигна и се плъзна по устните му, преди да попита рязко: — Трябва ли да чакам, докато ти дадат развод?

— Не.

Светкавично обърна очи към нея, но тя гледаше към хоризонта.

— Тогава докога?

— До утре — отговори тя, все още загледана в морската шир.

Хвана я за лакътя и нежно я обърна към себе си.

— Искам да те целуна.

— И аз искам — призна тя. Дори и при първите си срещи с него не бе чувствала такова чувствено нетърпение. Но не тук… не сега.

Той остро въздъхна и пусна лакътя й. Обърнаха се и загледаха тъмнокръстия кюкавец, който крачеше през вълните и ядеше водни бълхи. Рай разбра колко много се бе вълнувала, докато вземе това решение.

— Опитвах се да постъпя по най-правилния начин. Странях от теб — каза тя. — Но днес, когато те видях да слизаш от хълма… — Тя погледна към стъпалата си.

— Аз… вече не знам кое е правилно и кое не е.

— Разбирам. И при мен е същото. Скитах през цялото си свободно време, но така и не успях да те залича от живота си. Ти си навсякъде по старите места, на които се срещахме.

— Измислила съм как ще стане — каза тя уж на птицата.

— Как? — Той я погледна въпросително.

— Джош ме молеше да прекара един ден у Джейн.

— Тя ще заподозре ли нещо?

— Да, предполагам. Всъщност, знам, че ще заподозре.

— Но…

— Тя вече знае какво чувствам. Никога не съм успявала да скрия нещо от нея. Каза ми, че е знаела за нас и какво сме правели още преди да се оженим. Сега ще ни помогне.

— Ами… той?

— Довечера ще му кажа.

— Да, и той ще дойде утре сутринта в работилницата и ще трябва да го убия, за да не ме убие той.

Тя леко се усмихна.

— Не, няма да му кажа за това. Ще му кажа, че искам да се разведем.

Рай пак стана сериозен.

— Искаш ли да съм с теб, когато ще му го кажеш?

Тя вдигна очи към него. Косата му се полюшваше от вятъра като ръж.

— Искам да си с мен… навсякъде. Но не. Това трябва да го свърша сама.

Той огледа брега в двете посоки. Нямаше никой друг, освен тях. Джош тичаше след края на прииждащата и отдръпваща се вълна. Рай импулсивно наведе глава и целуна бързо Лора.

— Извинявай, не можах да се въздържа. Мислех, че на кораба е ад, но през целия си живот не съм се чувствал повече като в ада, отколкото през последните десет седмици. Когато се съберем, никога вече няма да се отделя от теб.

— Рай, нека да потърсим място.

Усмихнатите им очи се срещнаха, пълни с копнеж.

— Няма да ни е трудно. Познаваме ги всичките, нали?

Раменете й се разтърсиха от сладостно предчувствие.

— Да — отвърна тя с нисък, чувствен глас. — Да, познаваме ги всичките, Рай Далтън.

Той остро изсвири с уста. Момчето и кучето вдигнаха глави.

— Хайде! Тръгваме! — извика.

Намериха едно място на завет край езерото Хамък, където южният му край се извиваше и издигаше нагоре. Там, в малката прислонена горичка от бор и дъб, намериха тайна полянка, оградена от околния свят с къпини и шипки. По този естествен параван висяха клонки диво грозде и украсяваха в зелено импровизираната беседка. Висока до кръста трева покриваше полянката, а под нея срамежливо надничаха белите главички на дивите цветя. На места тревата бе слегната, сигурно някоя сърна бе спала там. В дъбовите клони се гонеха и пищяха катерички. Нямаше вятър, а слънцето печеше силно над тях и над Шип и Джош, които си играеха по моравата.

— Тук? — попита Рай и погледна Лора.

— Тук — потвърди тя.

Сърцата им забиха силно и те отправиха молитва за слънце.