Бъртрис Смол
Непокорната (6)

Глава 5

Снежната буря продължи през цялата нощ и на другия ден. Хю и Изабел не се появиха от покоите си до обяд. Младоженката изглежда възторжена, а женихът доста доволен от себе си, отбеляза Ролф с усмивка. Хранеха се лакомо и говореха малко. Щом се наобядваха, двамата отново изчезнаха в стаята си, хванати за ръце. Голямата зала се изпразни, тъй като всеки се залови със следобедните си задължения. Алет седна до стана, а Ролф сложи сабята си върху коленете и започна да я лъска.

Внезапно Алет се разхлипа шумно, скрила лице в ръцете си, като ридаеше.

— О, бедното ми дете — проплака тя. — Бедното ми дете!

Ролф остави сабята си и бързо отиде при нея.

— Лейди, какво ви тревожи? Не плачете, умолявам ви! — Той коленичи до нея, като се опита да изтрие сълзите й с голямата си длан.

Алет се разплака още по-силно.

Като не знаеше какво друго да направи, Ролф сложи ръка върху раменете на жената, като я утешаваше с ласкави думи и нежно галеше русата й коса.

— Не плачете, любима — молеше я той. — Не мога да понасям да ви гледам нещастна. Просто ми кажете какво ви е разтревожило. Ще направя всичко възможно да оправя нещата, Алет. — Той я държеше внимателно.

— Те не излязоха от стаята си до обяд — изхълца Алет. — След като се нахраниха, той отново я повлече към спалнята си. Бедната ми дъщеря! Сигурно се възползва от нея безмилостно. Не съм предполагала, че Хю Фокониер е толкова низък. Не мога да направя нищо, за да помогна на детето си. О, Изабел! Трябваше да те предупредя! Трябваше да те предупредя! — Алет погледна Ролф и сърцето му щеше да се пръсне от мъка, когато тя каза: — Никога няма да ми прости! И как би могла?

Ролф знаеше, че покойният съпруг на Алет не е бил особено внимателен мъж, но сега бе сигурен, че Робърт де Манвил е бил и брутален любовник, ужасил до смърт своята съпруга. Хю не беше такъв.

— Лейди — изрече рицарят с възможно най-благ тон, — дъщеря ви е щастлива жена, кълна ви се! Не я ли видяхте, когато се появи със своя лорд на обяд? Сияеше от задоволство. Хю е нежен мъж. Никога няма да злоупотреби с жена. Напълно грешите в своите предположения.

— Така ли? — Очите на Алет бяха тъжни, когато го погледнаха. — Защо тогава не станаха при зазоряване и да се заловят с обичайните си занимания? Защо я отвлече обратно в стаята им, след като обядът привърши? — Тя потрепери от отвращение, осъзнавайки, че ръцете на Ролф бяха на раменете й.

— Лейди Изабел нямаше вид да е малтретирана — изрече тихо Ролф, като забеляза смущението й и отдръпна ръцете си. — Познавам Хю от дете. И двамата сме били за пръв път с една и съща жена, а после сме имали много приключения заедно. Той е страстен любовник. Жените винаги са се наслаждавали на ласките му. Вярвам, че е така и с дъщеря ви, лейди Алет. — Ролф продължи да коленичи до нея, където му бе много по-лесно да не откъсва поглед от нея.

Сините й очи го изгледаха с недоверие.

— Да се наслаждават на това? — прошепна тя. — Как може една почтена жена да се наслаждава на похотта на мъжа?

— Мисля, че може, ако желанието е взаимно — отвърна Ролф. — Никога ли не сте изпитвали желание към мъж, лейди Алет? Нито веднъж?

— Бях четиринайсетгодишна — обясни откровено Алет, — когато се омъжих за Робърт де Манвил. Понеже останах малка сираче, живеех при леля и чичо, докато навърших десет години. После заедно с братовчедките ми бяхме затворени в местния манастир, докато ни бъдат уредени подходящи женитби. Единственият мъж, когото виждахме там, бе престарелият свещеник, който изслушваше изповедите ни и ни раздаваше благословия. Бях виждала няколко пъти Робърт де Манвил, защото ни беше съсед. Не ме е ухажвал. Беше ми напълно непознат, когато се оженихме. Никога не съм познавала друг мъж, освен Робърт де Манвил. Срам ме е да призная, но никога не съм изпитвала нищо към него, с изключение на страх и омраза.

— Бил е жесток с вас — каза Ролф. Това бе заключение, не въпрос.

Алет се загледа в него с тъжните си очи. После за негова изненада тя продължи да разказва за ужасите, които бе изживяла през първата си брачна нощ и нощите, които следваха, докато не бе освободена от брачните си задължения, заради бременността си. А след това, когато Робърт де Манвил не можеше вече да прави любов с нея, я бе обвинявал за своя неуспех. Разказваше за жестокостта му, за побоите, които бе понесла. И изтощена, Алет замълча отново.

След доста време Ролф заговори.

— Ако бяхте моя съпруга, Алет, щях да се отнасям към вас с уважение и да ви използвам нежно. Щях да ви науча да пеете от радост, като ви докосна. Никога няма да се страхувате отново, ако сте моя. — Бе шокиран от признанието й. Много мъже от неговото поколение се държаха грубо с по-слабия пол, но нито той, нито Хю някога бяха проявявали жестокост към дамите. Да се отнеме девствеността на девойка, насилена върху гърба на коня, бе ужасно. Искаше шанс да докаже на Алет, че не всички мъже са грубияни, че страстта може да бъде и сладка.

— Никога няма да се омъжа отново, дори кралят да ми заповяда — изрече с мрачна решителност Алет. — По-скоро бих умряла, отколкото да се оставя на милостта на друг мъж.

— Но сега Хю Фокониер е лорд на Лангстън — напомни й Ролф. — Вие вече сте под неговото командване, лейди Алет.

— Той няма да ме безпокои, ако поддържам добре къщата му, Ролф де Брайърд, нито ще бъда принудена да задоволявам низките му желания. Уви, моята бедна Изабел обаче трябва да го прави.

Изведнъж тя осъзна колко близо е до нея. Алет поруменя нервно и като забеляза това, Ролф се изправи.

— Хю никога няма да ви отпрати, лейди — каза й Ролф, — но вие няма да имате подходящото място в тази къща, след като дъщеря ви си поеме задълженията. Какво ще правите тогава? Все още сте млада и много по-хубава от Бел.

— Не трябва да ми говорите така, Ролф де Брайърд — сгълча го Алет. — Мисля, че сте твърде смел.

— Не — отвърна той с бавна усмивка. — Със сигурност никога не са ме наричали твърде смел, мадам, по-скоро обратното, но сега ви предупреждавам честно, че възнамерявам да ви ухажвам. Милорд Хю не възразява, защото вече изразих възхищението си от вас пред него. Ще ви докажа, моя малка Алет, че не всички мъже са безмилостни и жестоки. Ще ви науча да копнеете за ласките ми, да ви доставя удоволствие, когато се любим. Вие ще бъдете моя съпруга и само предаността ми пред Хю Фокониер и крал Хенри ще имат предимство пред любовта ми към вас. Какво ще кажете? — Погледът му бе сърдечен, гласът — решителен.

— Мисля, че сте се побъркали, Ролф де Брайърд — отговори му Алет. — Вече ви казах, че никога повече няма да допусна мъж в леглото си. Няма да се подложа на милостта ви, както е било с Робърт де Манвил.

— Мисля, че лейди Изабел е наследила част от своя дух от майка си, не само от баща си — подразни я Ролф. — Имате най-съблазнителните устни, моя малка.

Стъписана, Алет поруменя, изправи се рязко и напусна голямата зала, за да се скрие на спокойствие в стаята си. Ролф де Брайърд бе прекалено смел, каквото и да твърдеше за себе си. И все пак думите му й въздействаха по начини, които не разбираше. Нито един мъж никога не й бе говорил така. Със сигурност, не и съпругът й. Това ли е, което братовчедките й наричаха „ухажване“? Разговорите й с Робърт бяха почти едностранни. Той й казваше какво желае. Тя се подчиняваше. Той ще я критикува за нещо, истинско или измислено. Тя смирено ще се извини за това, което не му се е харесало.

Нито веднъж през всичките години, докато бяха женени, Робърт де Манвил не й каза, че я обича, че се вълнува от нея, че тя го е задоволила, по какъвто и да е начин. Когато Изабел се роди, той избухна яростно, че не е успяла да му даде още един син. Не бе поблагодарил на Господ, нито на Дева Мария, че благополучно е преминала през родилните болки и се е освободила от бременността, нито че го е дарила със здраво бебе.

Двамата му синове не бяха по-добри от баща си. Вилхелм, по-големият, като че ли по някакъв начин я държеше отговорна за смъртта на майка си, въпреки че не бе познавала никого от фамилията Де Манвил преди женитбата си. Вилхелм бе на осем години, когато майка му почина от усложненията при раждане на мъртво дете — трети син, погребан заедно с нея. Робърт непрекъснато напомняше на втората си съпруга, че Сибил е знаела задълженията си. Вилхелм бе любимецът на майка си. Алет знаеше, че не би могла да измести Сибил от сърцето на детето, но се надяваше поне да му бъде добра майка. Той обаче не го допусна, а и онази ужасна старица, гледачката му, насърчаваше момчето да бъде грубо, да се държи лошо, да проявява открито враждебността си към младата си, несигурна втора майка.

Ричард, по-малкият й заварен син, беше почти същия. Като втори син, той всъщност не бе дете на никого. Ричард се радваше на грижите и вниманието, които Алет полагаше, защото на пет години, той все още се нуждаеше от майка. Бедното дете обаче бе разкъсвано между милата си мащеха и по-големия си брат, на когото се опитваше да се хареса. Накрая поведението му едва ли бе по-добро от това на Вилхелм, докато Вилхелм не навърши четиринайсет години и не се върна в Нормандия, за да наглежда имението, което един ден щеше да му принадлежи. Ричард, естествено, приемаше, че ще наследи Лангстън. Когато няколко години по-късно узна, че имението е завещано на природената му сестра, разочарованието му бе явно.

— Не можахте ли да ме предупредите? — гневеше се той на втората си майка. — Голяма зестра ще бъде добре за Изабел, нали? Момиче с дебела кесия е подходяща партия за имотен мъж. Успели сте да убедите в своето баща ми и сте допуснали да ме остави без земя! Вилхелм ме предупреждаваше! Казваше ми, че обичате това рижо момиче, което сте родили, много повече от мен. Останах излъган. Никога няма да ви го простя.

И тогава той се върна в Нормандия, при брат си в Манвил. Алет не го видя повече, което всъщност беше голямо облекчение. Такъв бе опитът й с мъжете.

И сега се появи този Ролф де Брайърд, който й шепнеше нежни, ласкави думи, караше сърцето й да тупти както никога досега, обърквайки я напълно! На мъжете не можеше да се вярва. Нима животът не я бе научил на това, дори да не я бе научил на нищо друго? Все пак трябваше да признае, че Изабел съвсем не изглеждаше нещастна. Ако не друго, поне видът й напомняше на Алет на дебел, угоен котак, който се е добрал до млякото. Малко неща бяха изненадвали Алет през живота й, но това бе едно от тях. Какво бе превърнало избухливата й дъщеря в усмихната, сдържана млада дама? Дали зет й не бе заплашил съпругата си? Не бе чула никакви викове, макар че стоеше през половината нощ в голямата зала, ослушвайки се, докато Ида не се бе появила, за да я накара да си легне.

 

 

През следващите дни Алет наблюдаваше внимателно, но не забеляза никакви признаци, че Изабел е нещастна. Дъщеря й всъщност започваше да проявява все по-голям интерес към домакинските задължения. Задаваше непрекъснато въпроси, как се съхранява храната, как се прави сапун и всичко останало за поддържането на домакинството. Тя също, като че ли даваше инициативата двамата със съпруга й да стават от масата веднага след вечеря. Някои вечери дори не оставаха в залата. Вземаха хляб, месо, сирене и вино в покоите си и затваряха плътно вратата след себе си. Веднъж дочу Изабел да се смее така изкусително, че Алет остана шокирана. Ролф спря поглед върху нея и се подсмихна.

— Не бъдете толкова самодоволен! — процеди Алет. — Той я е омагьосал. Като всички мъже, и той ще си покаже истинските зъби.

— Много сте глупавичка, малката ми — каза Ролф.

Няколко дни по-късно, Хю и Изабел се скараха жестоко. Изабел изтича в стаята им, като затръшна гневно вратата след себе си.

Хю се спусна след нея и яростно заудря с юмрук по вратата, като крещеше:

— Отвори веднага, Бел! Не възнамерявам да не спя в леглото си, заради твоите настроения!

— Вратата не е заключена, тромав глиган такъв! — извика тя отвътре, така че всички да я чуят.

Алет гледаше ужасена, когато зет й нахлу в господарската стая, блъскайки вратата след себе си толкова силно, че пантите й изскърцаха. Останалите в залата чуваха буреносните крясъци зад затворената врата. Вътре сякаш се счупи глинен съд. И после всичко потъна в тишина. Алет изтича до вратата на господарската стая в панически страх, ослуша се, но не чу нищо.

Трепереща, тя прошепна сякаш на себе си.

— Той я е убил! И има пълното право. О, Изабел!

— Много по-вероятно е — изрече утешително Ролф — да я целува. В края на краищата, това бе скарване на любовници, малката ми.

— Откъде знаете? — пропита Алет, когато той нежно я отдръпна от вратата и я заведе да седне на един стол до огнището.

— Милейди Изабел видяла Хю да говори с едно много хубаво крепостно момиче тази сутрин. Момичето безсрамно флиртувало с господаря. На Хю му било забавно. Харесало му поведението й, макар че не я е насърчил с нищо. Видях как лейди Изабел наблюдава девойката и съпруга си. Не забелязахте ли, че цял ден не му говори? Лейди Изабел ревнува. Вярвам, че започва да харесва твърде много съпруга си. Подозирам, че в този миг изглаждат недоразуменията помежду си чрез най-стария начин, известен на света. Освен това Хю не е жесток човек, малката ми. Много по-вероятно е лейди Изабел да го удари, отколкото той нея. Страховете ви са безпочвени, както обикновено.

Алет не каза нищо и Ролф помисли, че въпросът е уреден, особено когато Ида дойде, за да отведе господарката си в леглото. Рицарят й пожела приятни сънища и остана седнал до огъня, загледан в пламъците. После задряма и внезапно се стресна от някакъв шум, който не можеше точно да определи. Посегна към сабята си и огледа залата. Всичко бе наред. Изправи се и тогава зърна Алет, в бялата й риза, присвита до вратата на господарските покои. Въздъхна и отиде при нея. Заговори й нежно.

— Алет, малката ми, какво правите? — Косата й бе разпусната, очите й гледаха диво.

— Не чувам нищо — почти изхълца тя.

— Защото Хю и милейди или спят, или са се отдали един на друг, малката ми — обясни й той. Наведе се и я вдигна.

Алет го изгледа открито. Изражението в сините й очи почти го съкруши.

— Толкова се страхувам — изрече тихо.

Той я вдигна на ръце, когато тя почти припадна. За миг я задържа така, без да е сигурен какво да направи. Как би могъл да я отнесе в стаята й, без да събуди двете слугини, които спяха с нея? Щяха да вдигнат такава врява. И тогава опасенията на Алет щяха да станат известни на всички. Ролф чувстваше със сърцето си, че никой друг, освен един нежен любовник, не би могъл да я излекува от ужасните й страхове. Той бързо тръгна към своята стая, отвори вратата и сложи Алет върху леглото си. После затвори вратата след тях, съблече се, но остана по долна риза и легна до нея.

Алет се размърда.

— Къде съм? — попита тя.

— С мен, в стаята ми — отвърна тихо Ролф.

Тя потрепери.

— Пуснете ме, милорд — умоляваше го жената.

— Вратата не е залостена, Алет, но ако останете, малката ми, ще ви покажа, че не трябва да се страхувате от желанието на мъжа.

— Ще ме насилите ли? — Гласът й бе ужасен, докато изричаше думите. После потрепери отново.

— Никога! — заяви той пламенно. — Не бих взел от вас, Алет, нищо, което няма да ми дадете доброволно. Не съм варварин, казвал съм ви го и преди. Понеже Робърт де Манвил е бил звяр, вие си мислите, че всички мъже са такива, но не е вярно. Страхувате се за дъщеря си, но лейди Изабел цъфти от страстта, която споделя със съпруга си. Ясно е като бял ден. Ако решите да си тръгнете сега, аз, разбира се, ще съжалявам, но ще ви разбера и ще бъда търпелив. Може да не ми повярвате, но ви обикнах от мига, в който ви видях. Знаете, че ви искам за съпруга. Няма да взема никоя друга, ако не мога да ви имам, малката ми.

Алет мълчеше неподвижна. Бяха минали много години, откакто бе лежала до мъж. И много повече, откакто бе отдавала тялото си. Потрепери. Беше й студено. Знаеше, че трябва да стане и да си тръгне, и все пак някъде дълбоко в нея се бе появило едно малко, любопитно пламъче. Може и да се страхуваше, но не бе глупава. Ролф де Брайърд по нищо не приличаше на Робърт де Манвил. Очевидното задоволство на Изабел от Хю Фокониер бе накарало майка й да се замисли. Както и сърдечните излияния на рицаря.

— Не съм лекомислено крепостно момиче — изрече тя обезсърчена.

— Вие ще ми бъдете съпруга — отвърна той решително.

— Никога няма да се омъжа отново — заяви Алет.

— И ще предпочете да ми станете метреса, вместо съпруга? — подразни я той.

— Въобще нямам предвид това! — извика смутена Алет.

— Искам да се любя с вас — изрече Ролф де Брайърд и прекара пръста си по носа й.

— Ох, аз не искам! Толкова се страхувам, Ролф, и все пак…

Той я придърпа в обятията си и я целуна нежно. Устните му се притиснаха към нейните, което започна леко да я възбужда. Развърза ловко ризата й, съблече я до кръста и обхвана пълните й гърди.

— Ох! — извика Алет уплашена. Спомни си как Робърт обичаше да стиска и да нараняват гърдите й с ненаситните си ръце; как бе хапал връхчетата им, докато тя пищеше от болка. Ролф обаче не направи нищо подобно. Пръстите му внимателно я галеха. Когато се наведе да целуне топлата плът и пое едното й връхче в устните си, тя се стегна от ужас, но той само леко ги смучеше, от което по гърба й преминаха студени вълни.

— О, скъпа — каза той, а гласът му пламенен от страст, — имате най-прекрасните, най-съвършените гърди, които някога съм виждал! — И обсипа с дъжд от целувки тръпнещата й плът.

Започна да й се замайва главата от ласките му. Беше толкова приятно. Защо съпругът й никога не я бе докосвал така? Нима Изабел изпитваше подобно нещо в ръцете на Хю Фокониер? Нищо чудно, че бе щастлива.

— Ласките ми доставят ли ви удоволствие, Алет? — пошушна Ролф близо до ухото й, като го целуваше бързо.

— Да! — изрече тя. Удоволствие! Наистина изпитваше удоволствие. Никога преди не бе усещала наслада от допира на мъжа й.

Ролф ставаше по-смел. Бавно, внимателно, той съблече ризата й, разкривайки прекрасното й тяло. Тя не се противопостави, нито го помоли да спре, но той усети как се стяга, като че ли очаква удар. Докато я милваше търпеливо, Ролф долови отпускането й. Наведе се над нея и започна да я обсипва цялата с топли, леки целувки. Алет се размърда под него.

— О, мили боже! — въздъхна пламенно тя.

Ролф се усмихна под бледата светлина на единствената запалена в стаята свещ. Езикът му достигна в долчинката, разделяща закръглените й гърди. После продължи надолу по стомаха, задържайки се около пъпа й.

— Оххх! Аххх! Аххх! — стенеше Алет, а главата й бе замаяна от множеството усещания, всички до едно прекрасни. Бе пламнала от желание, което никога не бе изпитвала, дори не бе подозирала, че съществува.

Той отново я придърпа към себе си. Главата й се отпусна назад. Русата й коса се разпиля върху раменете му. И отново целувките му изгаряха плътта й, шията, гърдите й, настръхнали от възбуда. Устните му се спряха първо върху едната гръд, за да посуче малко, да я подразни с език; после върху другата. Остави я да легне по гръб и започна да я изучава още по-интимно. Първо докосна бедрата й от вътрешната им страна, после венериния й хълм. Пръстите му се плъзнаха надолу и потърсиха малката й перла. Започнаха да я възбуждат. През тялото й премина топлина, каквато никога не бе чувствала досега.

„Защо му позволявам да прави това с мен?“ — чудеше се замаяно Алет. Знаеше, че трябва да го спре, преди да е станало твърде късно, преди да хвърли маската на агне и да се превърне в свиреп лъв, какъвто би трябвало да е.

Трябваше да го спре. Но краката й сами се разтвориха, когато достигна върховна възбуда. Трябваше да го спре! Той вече бе върху нея. Ръцете й се опитаха да го отблъснат, но вместо това се увиха около врата му и го придърпаха по-близо. Какво й ставаше? О, господи, усещаше оръжието му в преддверието на пещерата си. Той проникваше в нея! Той я изпълваше! Движеше се с нежна страст над нея и тя го желаеше! Тя го желаеше! Тя ридаеше пламенно, ноктите й се забиваха в мускулите на широките му рамене. Той се движеше все по-бързо и по-бързо над нея. Тялото й му отвръщаше пламенно, като се надигаше нагоре, когато той натискаше надолу и беше прекрасно!

Устните му се долепиха до нейните, като прекратиха виковете й от наслада. Никога, помисли си замаяно Ролф, никога преди не бе изпитвал подобни усещания. Напрежението нарастваше в него, докато най-после не можеше да издържа повече, и страстта му се изля в сладкото й тяло, соковете на любовта му заляха утробата й. Останаха да лежат прегърнати, дишайки тежко сред насладата на задоволството. И после, все още прегърнати, двамата се разплакаха тихо.

— Омъжете се за мен — умоляваше я той. — Съмнявате ли се, че ви обичам, че ви боготворя, че никога няма да ви нараня? Омъжете се за мен!

— Не — отвърна тихо Алет.

Ролф измърмори обезсърчено.

— Защо не?

— Казах ви — продължи Алет. — Никога няма да позволя отново мъж да ме контролира. Но ще ви бъда метреса, защото ми показахте каква наслада може да съществува между мъжа и жената.

— Накрая ще ви убия — изстена Ролф.

Алет се засмя.

— Не! — отвърна тя и стана от леглото. — Можете да ме убиете само от истинско удоволствие, мой скъпи Ролф де Брайърд.

— Къде отивате? — попита той, когато тя облече ризата си и тръгна към вратата.

— В моята стая — отговори тя. — Ако някоя от прислужниците се събуди и види, че не съм в леглото си, ще вдигне такава суматоха! Едва ли ще бъде добре да ме открият във вашето легло, нали? Никой не би очаквал подобно нещо от мен.

— Това ви харесва — обвини я той, когато тя се засмя отново.

— Лека нощ, милорд — каза Алет. Никога през целия си живот не се бе чувствала толкова щастлива, освен при раждането на Изабел.

— Останете — помоли я той. — Ида няма да се събуди, любов моя. Така хърка, че се чува в цялата голяма зала. Спи тежко.

— Но не и Агнета — отговори Алет. Отвори вратата и се измъкна на пръсти.

— По дяволите Агнета! — измърмори Ролф. Защо ли прислужницата на Изабел все още спеше в стаята на Алет? Ако нейната господарка не бе готова да я приеме да спи в покоите й, защо не спеше заедно с другата прислуга на тавана. Тогава го осени една лоша идея. Агнета бе хубаво, силно момиче и той бе забелязал, че поглежда към оръженосеца му, Джайлс. Джайлс спеше на тавана. Ако й дадеше малко аванси, тя с желание щеше да се премести да спи на тавана, за да съблазни Джайлс или той нея. Тогава Ролф щеше да се наслаждава на Алет, чиято прислужница Ида заспиваше така дълбоко, само да се докоснеше до възглавницата, че дори тръбата на архангел Гавраил не би я събудила.

Трябваше му да прекарва повече време насаме със своята изгора, за да прогони глупавите й представи за женитбата. Ролф се размърда неспокойно, като се опита да си намери удобна поза.

— По дяволите Робърт де Манвил. Той и всички като него да вървят в пъкъла! — изрече мрачно. Ако Робърт се бе държал поне малко почтено с жена си, тя щеше с нетърпение да се омъжи повторно. И какъв е този мъж, който първо е трябвало да нарани жената, за да получи удоволствие? Вероятно е бил страхливец! Ролф най-после заспа.

 

 

— Забелязвате ли промяна в майка ми? — попита Изабел съпруга си няколко дни по-късно, докато обикаляха на конете си, за да проверят пораженията от последната снежна буря. Бел със задоволство установи, че няма никакви щети. Всъщност снегът помагаше за заздравяването на земята. Преди шестнайсет месеца морето бе причинило незапомнено наводнение. Приливът бе залял земята почти на две мили навътре и Блайт бе придошла и наводнила някои от нивите в Лангстън с необичайно солена вода. За щастие, солеността няколко мили нагоре от морето бе много по-малка, отколкото надолу по реката, където ще трябваше да минат години, докато земята отново стане плодородна. Все пак бяха получили реколта от наводнените земи миналата година. Сега с всички дъждове и снега през зимата почвата отново щеше да бъде добра.

— Каква промяна? — попита на свой ред Хю.

— Усмихва се много повече, отколкото си спомням, и си пее непрекъснато, докато тъче. Това е твърде тревожно, милорд — изрече Изабел.

Той се почуди дали да й разкрие истината, и реши, че така ще е най-добре.

— Ролф де Брайърд е станал любовник на майка ви, моя Бел — каза той. — Ролф я обича и тя е щастлива. Толкова е просто.

— Как се осмелявате да изричате такава гнусна лъжа по адрес на майка ми? — извика гневно Изабел и подкара коня си в галоп.

Хю я последва през полето и покрай реката, където гъските се разлетяха уплашено. Двамата минаха през гората, препускайки лудо из ливадата. Тя яздеше забележително. Хю се чудеше, кога ли ще се умори от това преследване. Защо така се разтревожи, че майка й отново е намерила щастието си? Може би не разбираше, че Ролф иска да се омъжи за Алет. Естествено, когато й обясни всичко, тя ще се успокои. Конят на Изабел се препъна и тя излетя над главата му, като се приземи в една преспа. За негова изненада и успокоение, веднага скочи на крака, като кълнеше цветисто, и изчетка снега от наметалото си.

Хю скочи от жребеца си.

— Добре ли си, моя Бел? — попита той притеснено, като се втурна към нея.

Изабел го изгледа и го удари с всичка сила.

— Лъжец! — изпищя тя, като го удряше с юмруци. Хю се опита да й сграбчи ръцете, но тя му се изплъзна и продължаваше да му нанася удари, където успееше.

— Престани, непокорнице! — извика той. — Престани веднага! Не съм те излъгал. Попитай майка си дали Ролф не й е любовник.

— Как се осмелявате да ме накарате да задам подобен въпрос на майка ми? — изкрещя Изабел. — Никога не бих обидила нейната деликатност по такъв начин, нито паметта на баща си, която тя тачи.

— Баща ти се е държал брутално с майка ти — извика в отговор Хю. — Ролф де Брайърд е нежен и внимателен с Алет. Никога мъж не се е държал така с нея. Знаеш ли, че си е мислила, че те изнасилвам, понеже прекарваме толкова много време заедно? Стояла е свита до стаята ни нощем и е слушала дали не те бия. Два пъти са я намирали там — веднъж Ида, веднъж Ролф. Сега знае, че мъжът може да е мил и внимателен. Вече не се страхува за теб. Попитай я, проклета непокорнице! Нямам навика да лъжа.

Изабел отпусна ръцете си. Изглеждаше изцедена.

— Ще я попитам — бе всичко, което каза. После възседна коня си, който стоеше наблизо, и препусна към крепостта.

Хю въздъхна след нея. Какво го бе накарало да повярва, че я е опитомил толкова лесно? После се засмя на наивността си. Изабел му бе чудесна партньорка в леглото. Беше страстна и бързо се учеше. Поне това ги свързваше, помисли си той накриво, но той откриваше много повече неща в съпругата си, освен склонността й към любовни наслади. Бе интелигентна, умна и предана. Имаше и избухлив нрав, който ни най-малко не се бе променил, защото й харесваше да се люби с него. О, да. Той бе глупак. Глупак, който започваше да се влюбва в собствената си съпруга. Възседна коня си и тръгна към дома си, като се чудеше какво ли ще завари при пристигането си.

Като стигна в крепостта, Изабел не се виждаше никъде, но конярят отвеждаше коня й към конюшнята. Извика момчето да се погрижи за жребеца му, скочи от него и бързо изкачи стъпалата към голямата зала. Алет тъчеше гоблена си. Ролф бе седнал на стол до нея. Бел стоеше прикрита и ги наблюдаваше. Когато рицарят взе ръката на майка й и започна да я целува, погледите им се кръстосаха нежно.

Изабел прекоси залата, без да подозира, че съпругът й е точно зад нея.

— Така, мадам — изрече тя високомерно, — ето как пазите паметта на баща ми! Казаха ми, че сте станали любовница на този мъж. Срамота! Срамота!

Алет пребледня, но се изправи и застана смело пред дъщеря си.

— Как се осмеляваш да ме критикуваш, Изабел? — изрече тя гневно. — Бащата, когото ти обичаше, ми беше лош съпруг, въпреки че никога не съм се оплаквала. И за теб беше лош баща, макар че ти не го знаеш. Ако беше по-добър баща, щеше да ми позволи да те наказвам, когато се държеше непокорно. Това, за съжаление, е във вреда и за двете ни.

— Винаги сте били по-страхлива от мишка, за да се осмелите да се оплачете от лошото отношение на Робърт де Манвил — процеди Изабел.

— Никой друг, освен съпруга и съпругата, не знае какво става зад затворените врати на спалнята им — бързо отговори Алет.

— Колко смела станахте изведнъж, мадам — бе присмехулният отговор.

— Любовта, дъще моя, ме направи едновременно силна и смела — каза тихо Алет, като застана гордо до Ролф.

— А той обича ли ви, мадам? — попита Изабел. — И ако е така, защо не ви направи своя съпруга? Този мъж иска само това, което е между краката ви. Не показва никакво уважение към вас. Баща ми поне го правеше.

— Поисках ръката на майка ти, Изабел — обади се и Ролф, — но тя отказа. Все едно, ще я преследвам, докато се съгласи, защото я обичам от цялото си сърце. Наистина я уважавам.

— Така ли е, мадам? — Изабел попита майка си.

— Никога няма да се омъжа отново — изрече тихо Алет. — Няма да допусна никой мъж да ме контролира. Сама ще си бъда господарка.

Отец Бернар, който седеше до камината през цялото време, стана и се приближи до воюващите страни.

— Дъще — обърна се той към Алет, — подобно поведение не дава добър пример на другите. Зная, че това не е обичайно за вас. Сър Ролф ви е направил почтено предложение за брак. Ако изберете да не го приемете, тогава имате пълното право да си запазите положението на вдовица на сър Де Манвил. Все пак, като ваш духовен наставник, трябва да ви забраня да продължавате подобно непристойно поведение. — Той се завъртя така, че строгият му поглед да обхване и Ролф де Брайърд. — На вас ви се забранява, сър, всякаква физическа близост с тази жена, Алет де Манвил, освен ако тя не ви приеме за съпруг. Ако някой от вас не се подчини, тогава няма да получи причастие. Разбирате ли какво ви казвам? — завърши той остро.

Алет изгледа злобно дъщеря си и без нито дума повече се оттегли в стаята си, като хлопна вратата след себе си.

— Вие ще ми дадете клетвата си на рицар, милорд — каза свещеникът. — Жените са слаби, но мъжете са още по-слаби, когато жените ги умоляват красиво. Вашата клетва, сър Ролф!

— Имате я, добри отче — изрече неохотно Ролф, като изгледа презрително Изабел, но тя отвърна самодоволно на погледа му.

Хю забеляза изражението й.

— Върви си в стаята, Бел — нареди й той тихо, но с тон, нетърпящ неподчинение.

Тя отвори уста, за да протестира, но яростният му поглед я възпря.

— Да, милорд — изрече смирено.

— И остани там да изчакаш наказанието си, докато дойда — добави той.

Бел преглътна отговора си и изпълни заповедта. Когато излезе, Хю се обърна към приятеля си.

— Аз съм виновен. Казах й истината, защото бе забелязала промяната у майка си през последните няколко дни. Съжалявам, Ролф.

Рицарят присви рамене вяло.

— Защо не желае да се омъжи за вас, сине? — попита свещеникът.

Ролф му обясни. Попът поклати глава.

— Докато мъжът наистина има право на живот и смърт над своята съпруга и свети Пол заповядва на жените да се подчиняват на мъжете си за всичко, твърде много мъже ще злоупотребяват с правата, отредени им от Бога. Жените са по-слабия и по-нежен пол. Към тях трябва да се отнасят с уважение, да се почита способността им да даряват нов живот. Имате позволението ми да продължите да ухажвате своята дама, сър Ролф, но никакви прелюбодейства повече, докато тя не ви се врече пред мен. Сега вървете и я утешете, защото съм сигурен, че е съкрушена. Нежното ви сърце ще я спечели накрая. Ще се моля за това.

Ролф излезе бързо и свещеникът се обърна към Хю.

— Милорд, струва ми се, че съпругата ви трябва да се укроти. Не ви завиждам за това, но трябва да се погрижите.

Хю кимна и тръгна мрачно към господарската стая, където Изабел го чакаше. Тя го изгледа гневно, но вътрешно бе уплашена, когато той затвори вратата и демонстративно завъртя ключа.

— Какво ще кажеш, моя Бел, за необузданото си поведение спрямо майка си и сър Ролф? — попита той.

— Дори свещеникът каза, че съм права — защити се тя. — Майка ми греши, като се държи като някоя обикновена повлекана, готова да се предложи на първия срещнат мъж, прошепнал й нежни думи.

— Майка ти не се държи като повлекана — каза тихо Хю. — Ти отскоро знаеш какво е страст, моя Бел. Харесва ли ти?

— Чудесно е! — избухна тя.

— Майка ти също от скоро знае какво е страст. И тя мисли, че е чудесно, иначе не би се отдала на Ролф — каза Хю. — Ролф отчаяно се опитва да преодолее разбираемото нежелание на лейди Алет да се омъжи повторно. Мисля, че след време ще успее, но ти нямаш право да ги излагаш публично в залата. Слава Богу, добре, че слугите не бяха наблизо. Ролф е нашият управител. Можеше да урониш авторитета му с това избухване. Нарани също и майка си и принуди отец Бернар, който можеше да се направи, че не забелязва, да им забрани да се любят, за да не загубят безсмъртието на душите си. Държа се като своенравно, разглезено дете, моя Бел. Мое задължение като твой съпруг е да те накажа. И аз нямам друг избор. Свали си дрехите.

— Какво? — Тя го погледна стъписана.

— Свали си дрехите, мадам. Трябва да бъдеш набита — повтори Хю. — Държа се като дете. Ще бъдеш наказана и като дете.

— Няма да посмеете! — задъхано изрече тя.

— Какво, мадам, ново непокорство? — Той повдигна вежди заплашително.

— Нима не ми казахте, че нямате навика да биете жени? — попита тя.

— Не ми остави избор в този случай, Изабел — продължи той. — Сега ми се подчини, мадам. Веднага!

Бел бе онемяла. Той наистина възнамеряваше да го направи. Щеше да я накаже физически. Стомахът й се сви от страх, но външно не показа никакъв признак на нервност. Изгледа го право в очите и внимателно съблече полата си, като я сгъна прилежно встрани. После погледна въпросително Хю, седнал на леглото.

— Ела тук — направи й той знак и когато тя застана пред него, той й каза. — Вдигни ризата си и легни върху коленете ми, с лицето надолу, Изабел. — Погледът му бе много строг.

— Някой ден ще ви убия — изсъска тя.

— Но не и днес — отвърна Хю, като я хвана и придърпа над коленете си. — Това, Бел, е за майка ти — и ръката му се спусна силно над дупето й. Тя изпищя повече от гняв, колкото от болка. — А това е за Ролф. — Ръката му отново се стовари върху нея. — А това е за мен. — И той я удари трети път. — Сега, невъзможна непокорнице, продължавай да крещиш — нареди й той. — Искам всички в залата да повярват, че си получаваш заслуженото наказание.

Тя чу ръката му да удря нещо друго и извика, ужасена, докато проумее, че той биеше дюшека, а не нея. По лицето й потекоха сълзи на облекчение и тя се опита да ги изтрие, като през цялото време хълцаше и викаше с всички сили, заради тези, които ги слушаха.

— Така — чу тя Хю да казва силно. — Това ще те научи как да се държиш за в бъдеще, Изабел. Надявам се, че си научила урока си и вече ще проявяваш повече достойнство. В края на краищата, ти си господарката на крепостта Лангстън. — После я обърна, придърпа я в прегръдките си и изрече нежно: — Беше много лоша, мадам.

— Вие също. — Не остана длъжна Бел. — Защо не ме набихте наистина, милорд? Заслужавах си го — призна тя.

— Кучето, което яде бой, не започва да обича господаря си, моя Бел — бе изненадващият отговор.

— Аз не съм животно! — възкликна момичето, като се бореше да седне.

— Не, не си и затова трябва да проявяваш повече разум, за да не се държиш както преди малко в залата. Майка ти не дължи нищо на баща ти. Тя все още е млада и красива. Може да бъде щастлива с Ролф. Толкова ли я ревнуваш, че искаш да й отречеш това щастие?

— Не, не! — извика Бел. — Зная, че баща ми не се държеше добре с нея, но с мен винаги бе добър. Нейните спомени и моите са съвсем противоречиви.

— Тогава се опитай да разбереш нейните по-добре, скъпа. — Той бавно целуна пухкавите й устни. — Причиних ли ти болка?

— Имате тежка ръка, милорд — призна тя, като разтриваше мястото, където бе ударена. — Всичко ми е изтръпнало.

— Добре! — каза Хю на разгневената си съпруга. — Следващия път, когато се изкушиш да действаш прибързано, ще си спомниш тежката ми ръка и ще проявиш повече мъдрост, моя Бел. Нали? — В очите му се появиха пламъчета, докато говореше.

— Наистина ще ви убия някой ден — изрече мрачно Бел и той се засмя.