Бъртрис Смол
Непокорната (4)

Глава 3

Лангстън бе малка крепост. В единия край на постройката бяха килерите за провизии. Господарските покои се намираха точно зад голямата зала. Те заемаха две трети от етажа. От залата се влизаше направо в стаята на Изабел. Бе отделена от останалите две спални за гости. Домашната прислуга спеше на тавана. Под голямата зала имаше огромно помещение за съхраняване на хранителни запаси, оръжие и други сухи неща, както и кухните.

Хю и Ролф узнаха, че в крепостта няма васал, нито организирана военна част. Вратарят бе стар, нямаше пазач, нито войници. Хю осъзна, че пристигането на двама рицари с техните оръженосци е било подтикнато от съдбата.

— Как щяхте да се защитите, ако ви бяха нападнали? — попита той Бел. — Лангстън е бил неподвижна мишена твърде дълго и само изолираното му местоположение ви е запазило. — Той бе почти ядосан.

— Кой ще ни атакува? — отвърна презрително Бел. — Освен това селата щяха да се съберат, ако имаше опасност.

— Крепостните ти селяни ще побегнат в горите и ще се скрият — изрече той кратко. — Съмнително е дори дали ще се сетят да вземат добитъка със себе си. Двете с майка ти можехте да сте убити или дори още по-лошо.

Ролф обиколи селата, за да попита кой би предпочел да стане войник, вместо да оре земята. Върна се с доста внушителна група по-малки синове, готови и нетърпеливи да бъдат обучени за войни. Шестима малко по-възрастни мъже бяха включени към тях, но за да станат пазачи на крепостта. Престарелият вратар щеше да бъде заместен от внуците си. Всеки ден мъжете маршируваха във вътрешния двор под зоркото наблюдение на двамата оръженосци, Фалк и Джайлс, които също учеха подчинените си как да използват копие, пика и лък. Понякога при тях идваха Хю или Ролф и даваха нови предложения.

Като управител на Лангстън, сега задължението да ръководи имението бе на Ролф. Той щеше да се занимава с обичайните правни и финансови въпроси, да дава инструкции на крепостните и свободните селяни. В по-голямо имение, за различните задължения имаше отделни отговорници, които бяха подчинени на управителя, но Лангстън бе прекалено малък за такова разточителство. Засега Ролф предпочете да остави Алет да се занимава с прислугата в крепостта. За негова най-голяма изненада, Изабел се оказа изключително полезна. Книгите, до смъртта на предишния управител, бяха водени педантично точно. Очевидно е бил стриктен и внимателен човек.

Тъй като Бел не можеше нито да пише, нито да чете, тя бе запаметила всичко до най-малките подробности. Сега седеше търпеливо с Ролф няколко сутрини подред в голямата зала и му диктуваше цифрите от изминалите години, докато той ги вписваше в книгите.

— Паметта й е безпогрешна — възхити се Ролф пред Хю, докато яздеха един следобед към най-отдалеченото село на Лангстън, за да проверят какъв ремонт бе необходимо да се направи преди пролетта. — Не се въздържах и попитах лейди Алет, защо дъщеря й ми помага толкова много, когато очевидно негодува срещу присъствието ни. Милейди отговори, че дъщеря й се чувства облекчена отново да има управител, който да поеме имението, защото предпочита отговорността за Лангстън да падне от крехките й плещи. Мисля, че лейди Алет малко се преструва, защото Изабел обича земята си повече от всичко. Вероятно е истинско мъчение за нея да се откаже от властта си. Все пак не е глупава и трябва да е разбрала, че няма друг избор. Изабел приема отговорността с желание, когато й се налага — продължи Ролф. — Похвално е за девойка да изпълнява така обязаностите си към семейството. Ако успееш да я укротиш, може и да ти стане добра съпруга.

— Била е добър администратор? — Хю попита приятеля си впечатлен от хвалебствията на Ролф.

— Да! Крепостните може да се оплакват и да твърдят, че се радват да имат господар отново, но това е, само защото са негодували да ги управлява жена. Държала се е с тях строго като мъж. Следяла е данъците да се плащат редовно, земята да се обработи и ожъне навреме, да се вземе висока цена на пазара. Не е допуснала в селата да настъпи разложение, нито бракониерите да изтребят твърде много дивеч в горите. Да, лейди Изабел се е грижила много добре за Лангстън, докато господарят е отсъствал.

Хю Фокониер остана доволен от думите на приятеля си. Щеше да дойде време, и то не далечно, когато кралят щеше да ги призове на война. Хареса му да узнае, че Изабел ще се справи в тяхно отсъствие.

Всичко вървеше гладко, с изключение на ухажването му. Бел си оставаше яростно враждебна. Като че ли нямаше начин да се доближи до нея с нежност. Забеляза обаче, че Ролф събираше смелост да се сближи с овдовялата лейди Алет. Не бе споменал нищо за чувствата си, но Хю не бе сляп. Интересите на приятеля му не бяха останали скрити. Трябваше да построи къща във вътрешния двор на крепостта за своя управител, помисли си той с усмивка.

 

 

Утрото на следващия ден бе мрачно и влажно. Цялата седмица бе много студено. Въпреки това Бел сложи наметалото си и изчезна от голямата зала след закуска. Хю я наблюдаваше, докато прекосяваше двора към хамбара. Влезе вътре и излезе след няколко минути, като носеше платнена торба. Озадачен, той реши да я проследи. Равнинната местност го улесняваше да не я губи от погледа си, като в същото време вървеше доста след нея, за да не привлече вниманието й.

Изабел вървеше бързо по замръзналото поле. Земята под краката й бе твърда. Нямаше вятър, бледото слънце се опитваше да проникне през забуленото небе, но не съвсем успешно. Бел видя реката пред себе си. Покрай бреговете й се бе образувала тънка ивица лед. На утринната светлина високите, златисти тръстики приличаха на часовой на пост. На брега бе оставена една преобърната кола. Като стигна до нея, Бел седна и се загледа във водата. На няколко мили по-надолу започваше морето.

Хю спря, като наблюдаваше момичето, изпаднало в съзерцание. Никога не я бе виждал толкова спокойна.

Малко ято снежнобели гъски прелетя над реката и се спусна във водата близо до Изабел. Тя не помръдна дори, когато те доплуваха до брега и се събраха около краката на момичето. Бръкна в торбата и разпръсна житни зрънца. Птиците ядяха бързо, лакомо, и когато привършиха, се сгушиха до нея, като проточваха шии да бъдат помилвани. Хю Фокониер бе смаян от гледката. Тогава, като че ли по недоловим сигнал, гъските забързаха обратно към водата с много шум и пляскане на криле. Той се учуди, но след това зърна два огромни бели лебеда да се появяват от тръстиките. „Толкова са тромави на сушата“ — помисли си мъжът.

Изабел стана, бръкна в торбата и разпиля зърна и за лебедите. Когато се притиснаха към нея, Хю се разтревожи, защото лебедите бяха известни с лошия си нрав и можеха да хапят наистина жестоко. Бел обаче продължи да стои, без да се плаши. Лебедите очевидно й бяха стари приятели. Хю разбра какво търпение бе необходимо, за да се спечели доверието на тези същества, защото той самият бе отглеждал, опитомявал и дресирал ястреби и соколи през целия си живот. От самото начало бе усетил, че Изабел е подобно същество. Сега, докато наблюдаваше гъските и лебедите, той осъзна, че щом дивите птици ядяха от ръката й, въпреки упоритостта й и избухливия й нрав, у момичето, определено му за съпруга, имаше много доброта. Бе видял достатъчно. Обърна се и тръгна по най-незабележимата пътека обратно към крепостта.

 

 

— Дали ще завали сняг? — учуди се Алет вечерта, когато се бяха събрали в голямата зала.

— До сутринта — отговори Бел на майка си. — Влагата почти се виждаше във въздуха. От няколко дни е доста студено, а и цял ден нямаше вятър, мадам. Прибраха животните от полето. Видях ги да ги карат, като се прибирах днес следобед. Крепостните познават какво ще бъде времето почти така добре, като мен.

— Дълбоки ли са снеговете тук през зимата, Бел? — попита Хю.

— Обикновено са леки, но понякога падат изобилни валежи — отговори тя. — Защо ме проследихте днес, милорд?

— Видяла си ме? — Хю бе изненадан. Бе внимавал.

— Първо ви чух. Вие сте едър човек и се движите шумно. После ви видях — поясни тя — с ъгълчето на окото, докато хранех птиците си.

— Исках да видя къде отиваш — каза той откровено.

— Да не сте си помислили, че отивам на среща с таен любовник? — попита тя с лека обида в гласа. — Не обичам да ме шпионират.

— Не съм си и помислил, че имаш любовник — каза той тихо.

— Какво? Нима не съм достатъчно привлекателна? — Тонът й бе още по-остър.

— Не, но чувството ти за чест е много по-силно от страстта, която може да изпитваш — каза й Хю. — По време на краткото ни познанство останах с впечатлението, че не вдигаш лесно полата си, моя Бел.

За пръв път от деня, в който се запознаха, Бел му се усмихна. Без съмнение, отговорът му й достави удоволствие. Тя не каза нищо повече по въпроса.

— Играеш ли шах? — попита той.

— Да, и съм много добра. И двамата ми братя не можеха да ме бият, милорд. Може ли мъжката ви гордост да понесе мисълта да бъдете победен от жена?

— Донеси шахматната дъска, моя Бел — каза й той с усмивка.

Масичката бе донесена, а фигурките — извадени от една гравирана кутия, за да бъдат подредени. Започнаха да играят — мълчаливо в началото, после се присмиваха един на друг, когато някой вземеше фигура на противника. Бел бързо победи, но Хю само се смееше, като поиска незабавен реванш, на което тя се съгласи с охота.

— Мислиш ли, че той напредва с нея? — Ролф попита тихо Алет, докато двамата седяха до огнището и посръбваха вино.

— Дъщеря ми е истинска загадка за мен — отвърна чистосърдечно Алет. — Признавам, че никога не съм я разбирала напълно. Наследила е смелия дух на баща си, не моя. Страхувам се, че това, което е добро за мъжа, не е добро за жената.

— Толкова си красива — изрече той внезапно, изненадан от собствената си смелост.

— Какво? — Не бе сигурна, че е чула правилно.

— Казах, че си толкова красива — повтори той по-уверено. — Никой никога ли не ти го е казвал, милейди Алет? — Тъмните очи на Ролф я изгледаха топло. — Аз съм от добро потекло — каза той, — въпреки че нямам право да ти говоря по този начин.

— Не зная дали имате или не — отговори Алет. — Никой никога не ме е наричал красива, въпреки че леля ми веднъж ми спомена, че съм доста хубавка.

— Съпругът ти не ти ли е казвал колко си прекрасна? — Бе стъписан. Как е могъл Робърт де Манвил да погледне Алет и да не признае красотата й, сладкото й лице, нежния й глас? В очите на Ролф тя бе олицетворение на истинско съвършенство.

— Робърт се ожени за мен, за да има деца. Обичаше да казва, че в тъмното всички котки си приличат. — Не, никога не е казвал, че съм хубава, милорд.

— Лейди, имам единствено положението си, което дължа на любезността на приятеля ми Хю, но бих желал да ви ухажвам — каза Ролф на стъписаната жена. — Възрастни сме, нямаме роднинска връзка, не виждам никакви пречки, а вие?

— Милорд, ласкаете ме прекалено, но само ще си изгубите времето. Не възнамерявам да се омъжвам отново — изрече нежно Алет. Сърцето й туптеше учестено, като че ли бе млада девойка с първия си ухажор. Робърт де Манвил никога не бе проявявал такава любезност към нея. Ролф де Брайърд искаше да я ухажва.

— Защо няма да се омъжите отново, лейди? — поинтересува се той.

— Като вдовица, милорд, имам много по-голяма лична свобода, отколкото като съпруга. Съпругата според мен има малко повече свобода от крепостния селянин. Дъщеря ми не проявява голямо уважение към мен. Струва ми се, че противопоставянето й да вземе сър Хю за съпруг се дължи на факта, че е наблюдавала окаяната ми участ като съпруга на баща й. Мъжът може да бие жена си, да я малтретира, открито да говори за любовницата си пред нея. И тя трябва да приеме всичко това, без да се оплаква. Никога не съм била по-щастлива през целия си живот от мига, когато съпругът ми замина на кръстоносен поход. Тъгувам за смъртта му, защото не съм безчувствена, но се радвам, че никога повече няма да се върне, за да ме нарани отново. Бе много по-добър с кучетата си, отколкото с мен.

— Аз не съм Робърт де Манвил, лейди — каза й Ролф. — Ще ви глезя и ще ви обичам до края на дните си, ако някой ден ме приемете за съпруг. — И той пое ръката й, вдигна я до устните си и я целуна. После я обърна и притисна пламенно устата си към китката й, след това до дланта й.

Тя потрепери и когато погледите им се кръстосаха, Алет бе почти объркана от страстния израз на кафявите му очи. Жената остана безмълвна.

— Позволете ми да ви ухажвам — изрече той с тих, настойчив глас. — Позволете ми да ви покажа, че не всички мъже са жестоки и нелюбезни, сладка лейди. Когато ме опознаете, ако все още имате същото мнение, тогава ще се опитам да разбера, но моля ви, дайте ми шанс да ви докажа обратното.

— Вие сте толкова убедителен, сър — изрече тя, останала без дъх. Никога не се бе чувствала така преди. Робърт никога не я бе поглеждал с такива чувства в очите, нито й бе говорил така. Когато я срещна за пръв път, той й каза доста строго, че чичо й му е дал разрешение да се ожени за нея. Никога не стана въпрос за любов. За ухажване. Той се бе съгласил да вземе това сираче с нищожната й зестра за съпруга, а тя щеше да бъде майка на децата му в замяна. Беше просто сделка и нищо повече.

— Ще ми позволите ли да бъда вашия рицар, лейди? — попита нежно Ролф.

— Може би известно време — отговори му тя, най-после възвърнала способността си да говори. — Но, сър, не ви давам никакви обещания.

— Разбирам — отвърна Ролф, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Щеше да докаже на Алет, че не всички мъже бяха жестоки и безсърдечни към дамите си. Постепенно щеше да й покаже, че е достоен да й бъде съпруг. Нима този звяр Робърт де Манвил не бе разбрал каква скъпоценност е Алет? Тогава е бил глупак!

Тя стана.

— Късно е, сър.

— Ще ви изпратя до стаята ви, милейди — отвърна той, застанал прав.

Залата се изпразни. Останаха само Хю и Изабел, наведени и дълбоко замислени над шахматната дъска. Тя бе спечелила първата игра, защото той бе подценил възможностите й. Уважението й към него започна да нараства неохотно, когато осъзна, че той не възнамерявала й позволи да го победи втори път.

Хю Фокониер не приличаше на никой друг, когото познаваше. Бе обичала баща си, който й прощаваше всичко, но бе прикривала страха си от него. Никога не бе сигурна дали жестокостта, с която се отнасяше към майка й, няма да се обърне и към нея някой ден. Бел тайничко се питаше, дали трябва да бъде смела, или да се поддаде на страха си, както Алет бе правила толкова често пред съпруга си. Робърт де Манвил бе мил с единствената си дъщеря, но и тя бе все още дете, когато замина. Сега се чувстваше облекчена, че няма да се върне никога.

Братята й бяха съвсем друго нещо. Вилхелм, първородният, беше с десет години по-голям от нея. Въпреки че никога нямаше да го признае пред майка си, Алет бе права, когато каза, че е проявявал търпение към нея единствено заради желанието на баща им. Малкото пъти, когато бяха оставали сами, Вилхелм изпитваше огромно удоволствие да дразни природената си сестра, че неговата майка е от много по-благороден произход от нейната. А Бел знаеше, че майка й е благородничка. Присмиваше й се, че е по-едра от другите момичета на нейната възраст, когато идеалът за изисканите жени бе да са дребни.

— Ти си малко теле с рижа глава, което един ден ще се превърне в голяма крава с рижа глава — обичаше Вилхелм да й повтаря. За щастие, когато порасна, той прекарваше повечето от времето си в Нормандия и това й спестяваше заядливостта му. Бе особено доволна, че никога нямаше да се върне от кръстоносния поход и не бе оставил съпруга или законни наследници.

Ричард де Манвил, по-малкият от двамата, не бе така враждебен със сестра си. Шест години по-голям от нея, той бе прекарал повече време под грижите на лейди Алет от Вилхелм. Обикновено бе любезен с Изабел, но понякога, когато никой не ги виждаше, той се нахвърляше ядовито върху нея, обзет от ревност, че тя ще наследи Лангстън, а Вилхелм — Манвил. Нямаше достатъчно пари, за да го направят духовник и да му отредят важно положение. Ричард де Манвил трябваше сам да си пробие път като рицар. Трябваше сам да спечели своя престиж и състояние.

Тази съдба съвсем не му допадаше. Понякога в гнева си той щипеше малката си сестра там, където нямаше да се види. Тънките му пръсти изкусно оставяха синьо-черни следи по нея. Бел бързо се научи да се защитава от брат си, като дори го и риташе. Реакцията й го забавляваше. Започваше да се смее толкова силно, че гневът му се стопяваше. Изабел можеше да си представи щастието на Ричард, когато брат му е загинал в битката, оставяйки Манвил на него.

И това бяха единствените мъже от нейната класа, които бе познавала, помисли си Бел. О, понякога минаваше някой благородник, търсейки подслон за през нощта, но те обикновено пристигаха късно и заминаваха рано, без да й направят особено впечатление. Повече от четири години двете с майка й бяха живели сами в Лангстън, като се изключи прислугата. Три от тези години, тя бе ръководила имението без ничия помощ. Бе много уплашена, когато старият управител почина, но ако не искаше да гладуват или крепостните селяни да въстанат и избягат, трябваше да поеме управлението и да бъде силна. Най-малката проява на слабост би довела до разоряването им. Докато мъжете, крепостни и свободни, осъзнаха, че тя е дамата на имението в действителност, както и по право, щяха да се опитват да й се противопоставят.

Всеки ден излизаше навън, независимо от времето. Упражняваше властта си, наблюдаваше всичко зорко. Бързо научи това, което не знаеше за обработването на земята, сеитбата и жътвата, от жените в имението, които, за да се противопоставят на мъжете си, искаха тя да успее. Бел дори се научи сама да подрязва плодните дръвчета. Не се страхуваше да скочи от коня и да помогне за прибирането на кокошките в курника при внезапна буря. Ръководеше справедливо, правеше се, че не забелязва, ако някой понякога убиеше заек в гората, за да нахрани семейството си; нареждаше да се обеси бракониерът, който бе предупреден веднъж и втори път бъдеше заловен да убива сърна, като се опитва да я продаде на селяните и да задържи печалбата за себе си. Семейството на незаконния ловец безмилостно бе прокуждано от пределите на имението, защото Изабел знаеше, че ако им позволи да останат, ще си има само неприятности. Хората в Лангстън я уважаваха, макар и да не я харесваха. „Ако бях мъж — мислеше си горчиво Изабел, — постъпките ми нямаше да се считат за необичайни.“

Сега трябваше да преодолее нов проблем: Хю Фокониер, рицар. Наследник на последния саксонски феодал в Лангстън. Изпратен от краля, за когото дори не бе чувала, за да вземе не само земите й, но и нея самата. Защо, питаше се Изабел, докато обмисляше следващия си ход, наведена над шахматната дъска, защо никога не се бе замисляла над възможността да има съпруг? Баща й не бе обсъждал този въпрос, макар че, ако не бе заминал, вероятно досега да я бе сгодил и омъжил. Някак си, през тези години, бе свикнала да бъде господарка сама на себе си и това й харесваше. Не искаше да предаде властта си на съпруг. Лангстън бе неин! Тя премести офицера и веднага осъзна, че направи погрешен ход.

— Шах — каза тихо Хю, като взе офицера. — Защо направи такъв глупав ход?

— Разсеях се — отговори тя откровено. — Мислех си за нещо друго, милорд. Спечелихте тази игра честно. — Тя дори леко му се усмихна.

— За какво си мислеше? — попита я той.

— За вас — изрече тя, като го изненада.

— За мен? — Русите вежди над сините му очи се повдигнаха въпросително.

— Зная, че не сте виновен, милорд, но не мисля, че е честно кралят да ми отнеме Лангстън — каза Изабел. — Зная, че съм само една жена, но запазих земите си мирни и процъфтяващи.

— Какво щеше да правиш, ако бе избухнала война? — попита той тихо. — Как щеше да защитиш Лангстън от нападение? Как щеше да изпълниш задължението си към своя крал да му изпратиш войници за защита? Ти сама не можеш да отидеш на война заради господаря, нито можеш да обучиш войници. И кой е твоя господар, Бел? На кого ще дадеш клетва за вярност: на крал Хенри или на херцог Робърт? Ами ако брат ти поиска тези земи за себе си? Какво ще направиш?

— Ще има ли война? — попита тя.

— Вероятно през пролетта или през лятото. Крал Хенри ще победи, разбира се, но Лангстън е твърде близо до морето. Ако брат ти, верен поданик на херцога, пристигне тук и ви завари сами с лейди Алет, със сигурност ще отнеме тези земи в името на херцога. Кралят няма да го допусне, моя Бел. Не си малко глупаво момиче, което не разбира това, което му обяснявам. Ти си смела и интелигентна. Никога не съм предполагал, че ще използвам тези думи за жена, но те ти подхождат. Лангстън трябва да има господар да го защитава и ти трябва да имаш съпруг, освен ако, разбира се, не предпочиташ да станеш монахиня. Ако е така, няма да заставам на пътя ти. Ще те настаня в манастира, който си избереш. Тогава майка ти може да се върне в Нормандия в имението Манвил. Може би на брат ти няма да му се понрави, но няма да има право да откаже на вдовицата на баща си подслон и храна.

Изабел се изправи, отиде до извития прозорец и се загледа в тъмнината.

— Заваля сняг — каза тя, като забеляза танцуващите снежинки навън. Дочу изскърцването на стол и стъпките му, които спряха зад нея, и тогава ръцете му се плъзнаха върху тънкия й кръст. Тя замръзна.

— Защо се страхуваш да се омъжиш за мен? — попита той тихо.

— Не е заради вас, милорд — каза му тя. Усещаше топлия му дъх на тила си. — Не се страхувам от нито един мъж. Нямам и склонност към религиозен живот. Просто искам да бъда свободна. Нито една омъжена жена не е свободна. Може да ме биете без причина или да ме прогоните неоснователно, без да имам никаква защита. Английският закон и законът на църквата са на ваша страна. Баща ми не е бил груб с мен, но никога не се държеше добре с майка ми. По-скоро бих останала неомъжена, отколкото да водя живот като нейния. О, може да ми обещаете, че няма да се държите така. Вероятно дори ще си го мислите, докато ми го казвате, но накрая ще стане същото и с мен, както беше с майка — заключи Бел.

— Майка ми починала наскоро след раждането ми, а баща ми при Хейстингс, както знаеш — започна той. — Отгледан съм от баба си и дядо си. Никога, през целия си живот не съм видял Седрик Мерлинсоун да вдигне ръка срещу съпругата си, лейди Ема. Баба ми имаше избухлив нрав като теб, моя Бел, но дори изблиците й не можеха да ядосат до такава степен дядо, че да я удари. Много мъже биха го направили, зная това, но не и дядо ми.

Дядо и баба живеят като равностойни партньори, както крал Вилхелм и добрата кралица Матилда, Бог да даде покой на душите им. Именно такъв брак ти предлагам, Изабел. Няма да бъдеш моя слугиня. Ще ми бъдеш другар. Ще бъдеш майка на децата ми. Ако трябва да отида на война заради краля, ще бъдеш мой заместник тук, в Лангстън. Не зная по какъв друг начин да те уверя, освен да ти кажа всичко това. И двамата нямаме избор. Кралят е наредил да се оженим. Положил съм клетва за вярност пред Хенри Боклерк и ще се подчиня на заповедите му. Зная, че си почтена жена. Можеш ли да постъпиш по друг начин?

— Ще напишете ли всичко това, милорд? — попита Бел.

— Ще ме дадеш ли под съд тогава, малката ми? — Хю наистина се забавляваше. — Освен това не можеш да четеш и няма да знаеш дали написаното е вярно.

— Имам ви доверие, че ще бъде точно, милорд — отвърна тя.

— Ще ми се довериш, Бел? Защо?

— Защото не приличате на баща ми, нито на братята ми — изрече простичко тя.

Това бе най-шокиращата клетва за вярност, която някога му бе давана. Да отхвърли доверието й, щеше да е неразумно.

— Ще накарам отец Бернар да запише това, което ти ще му продиктуваш, моя Бел, и аз ще се подпиша пред теб. В замяна искам и ти да направиш нещо за мен. Искам да се научиш да четеш и пишеш. Така ще станеш много по-добра дама на имението. Ще ми обещаеш ли? — Той я завъртя така, че да я погледне в лицето.

— Кой ще ме учи, милорд? — учуди се момичето.

— Отец Бернар. Ще се научиш ли?

— Да, милорд, и то с удоволствие, но ще ме научи ли и да смятам? — Тя го изгледа нетърпеливо. — Ако вие с Ролф де Брайърд заминете и ме оставите да отговарям за всичко, трябва да съм сигурна, че книгите ще се водят правилно, че няма да ни мамят.

Той кимна, като си мислеше, че тя има най-прекрасните очи, които бе виждал. Не бяха сини като на майка й, а загадъчно зеленикаво златисти. Не успя да се въздържи и докосна с устни нейните.

Тя се отдръпна назад с потъмнели очи, ядосана и озадачена.

— Защо направихте това, милорд? — попита тя.

— Просто скрепих сделката ни с целувка, моя Бел — изрече той сериозно.

— Това винаги ли се прави?

— Никога ли не си целувана досега? — отговори той на въпроса с въпрос, като предварително знаеше отговора.

— Кой би могъл да ме целува, сър, и защо ще иска да го прави? — каза раздразнено Изабел. — Не съм лекомислено крепостно момиче, нетърпеливо да се повъргаля из гората. Един-единствен път съм видяла баща ми да целува майка ми, когато замина на кръстоносния поход с херцог Робърт.

— Целуването е хубаво нещо — каза Хю, като се усмихна бегло. — Дядо ми обичаше да целува баба, когато тя най-малко очакваше. Ще се опознаем по-добре, ако се целуваме редовно, моя Бел.

— Подигравате ми се — изрече тя. — Не обичам да ми се присмиват, милорд. Не виждам някаква ползва от мляскането на устните.

Хю се засмя.

— Твърде си млада и невинна, моя Бел — отбеляза той нежно. — С времето ще ти покажа как умелите целувки водят до съвсем полезно завършване. Освен това на омъжените двойки им е позволено да се целуват, където поискат и колкото често поискат.

— Ние не сме женени — каза тя троснато, но после престана да диша, когато той я придърпа силно към себе си.

— Ще се оженим, и то скоро, моя Бел — отвърна той. Свободната му ръка подпря главата й отзад. — Затвори очи. По-хубаво е, когато си с притворени очи, скъпа.

Защо ли се подчиняваше на такава глупава молба? Изабел не знаеше, но миглите й се допряха до лицето й. Устните му се долепиха до нейните, притисна я силно и тогава по гърба й полазиха тръпки от удоволствие. Бе удивена и се отдръпна от него стъписана.

— Какво има? — попита Хю.

— Изпитах… — Тя се замисли за момент. — Удоволствие — реши най-после тя. — Да. Целувката ви ми достави удоволствие, милорд.

— Тогава значи съм успял, моя Бел. Целувката трябва да бъде приятна.

— И какво следва след целувката? — попита тя.

— Изкуството да се целуваш, е много повече от това, което току-що изпита — обясни той, като милваше нежно с пръст носа й. — След време ще открием всичко заедно, но сега мисля, че трябва да си лягаш, моя Бел. Майка ти ще се чуди къде си отишла, а аз не искам да я плаша. — И той я пусна.

За миг Изабел не бе сигурна, че ще може да ходи, но му се поклони вежливо, обърна се и прекоси голямата зала до вратата към стаята си.

Спалнята й бе тъмна. Тя внимателно си проправи път между сламеника и подвижното легло, където нейната прислужница Агнета, и тази на майка й, Ида, спяха дълбоко. Тъй като майка й се бе изнесла от господарската част, Бел бе принудена да спи с нея на едно легло. Нямаше абсолютно никакво уединение. Може би все пак щеше да си заслужава да се омъжи за Хю Фокониер, за да се настани в господарската спалня, която със сигурност бе много по-голяма от нейната. Седна на леглото и събу меките си обувки, които носеше в къщата. Изправи се, развърза колана си и го остави на едно столче до леглото. След това свали туниката и полата си, сложи ги върху колана и се мушна в леглото до майка си.

— Ще се омъжа за него — каза тя тихо на по-възрастната жена, като усети, че все още не е заспала.

— Защо? — попита Алет с любопитство. — Да не те е бил на шах и е заслужил уважението ти, Изабел?

— Спечелих първата игра, а той втората. Говорихме си. Той няма да е като баща ми, мадам. Съгласи се да подпише един документ. Иска да се науча да чета и да пиша. Свещеникът ще се погрижи за това — разказа й момичето. — В края на краищата, както и сама казахте, нямам друг избор. Кралят е наредил, Хю Фокониер е човек на краля. Нима мога да покажа по-малко вярност?

Алет почувства как напрежението в тялото й я напуска.

— Кога? — попита дъщеря си. — Той каза ли кога ще отпразнуваме сватбата?

Изабел присви рамене в тъмнината.

— Нека той да реши, мадам. За мен няма значение. — И тя се обърна на една страна, с което подсказа на майка си, че разговорът им е приключил.

По-възрастната жена почувства облекчение. Чудеше се, какво ли бе накарало Изабел да престане да се противопоставя на кралската заповед. „Той се съгласи да подпише документ.“ Какво ли означаваше това? Какво общо можеше да има някакъв документ, за да убеди неуправляемата й дъщеря да се подчини? Пресвета Богородице! Трябваше да поговори с Изабел за… за… онова. Можеше ли да допусне дъщеря й да се омъжи, без да има поне малка представа за това, което й предстои? За това, което се очакваше от нея?

Алет си припомни своята първа брачна нощ и потрепери. Робърт де Манвил бе напълно непознат; съсед на чичо й. Може би го бе виждала едва няколко пъти през живота си. Бе достатъчно възрастен, за да й е баща, и имаше хубава, горда жена, на която завиждаха всички благородници в радиус от двайсет мили. Един ден чичо й съвсем случайно спомена, че бедният сър Робърт овдовял внезапно. Няколко месеца по-късно чичо й съобщи, че съседът им се нуждаел от нова съпруга. Бил готов да вземе Алет въпреки малката й зестра.

— Но защо мен, чичо Хубърт? — бе попитала невинно. — Сър Робърт би могъл да си намери жена с по-добро име от Алет Д’Омонт.

— Така е — съгласи се чичо й. — Но той иска съпруга веднага. Тези негови палави синове се нуждаят от майка. Сър Робърт би желал и други деца, защото лейди Сибил бе с крехко здраве в продължение на години. Ти си хубаво, здраво момиче, Алет. Ще му подхождаш.

Нямаше какво повече да се каже. Не й бе останал никакъв избор. Не знаеше обаче, че никое друго семейство не би позволило на една от дъщерите си да се омъжи за Робърт де Манвил. Имаше сприхав нрав. Бе обожавал покойната си съпруга. Нито една жена след Сибил де Манвил нямаше да го задоволи, дори да бе най-красивата девойка и най-богатата наследница. За Хубърт Д’Омонт това обаче бе шанс да сроди своето семейство с по-добро. Дори би дал на Де Манвил собствената си неомъжена дъщеря, но бе само на десет години, не бе достатъчно зряла нито да бъде обяздвана, нито да ражда деца. Разполагаше единствено с племенницата си. И с радост я пожертва заради амбициите си.

Преди да я отведат пред свещеника, за да извърши бракосъчетанието, при нея бе отишла леля й Елиза.

— Исках да ти разкрия някои неща, как да задоволиш своя господар в леглото — започна тя, — но сър Робърт ми забрани. Сам щял да те научи. Чичо ти се съгласи с него, но мисля, че и двамата не са прави. Все пак, ако ти кажа нещо, сър Робърт може да разбере и да не му се понрави. Тогава чичо ти ще ме набие, Алет. Чуй само това, детето ми. Подчинявай се на съпруга си във всичко. Не му се противопоставяй. Той е суров човек и ако имах право на избор, малката ми, никога нямаше да те дам на него.

С тези доста тревожни думи, звучащи в главата й, Алет Д’Омонт се омъжи за Робърт де Манвил. Знаеше, че чичо й бе направил дългове, за да плати пиршеството, което последва. Когато всичко завърши, тя се качи пред съпруга си на големия му боен кон, за да прекосят полето и да стигнат до неговата къща. И при това пътуване й бе дадено да разбере какво я очаква. Като пришпорваше коня си с жилестите си бедра, Робърт де Манвил опипваше закръглените малки гърди на треперещата си жена. Бе изпил доста вино, но не бе пиян. Едната му ръка се плъзна под полата й.

— Пощипвали ли са те някога по малкото ти бижу, Алет? — попита той, като извъртя лицето й, за да залепи влажна целувка върху устните й.

Бе го изгледала с недоумение, нямаше представа за какво й говори.

— Монсеньор? — И после се задъха, когато върхът на пръста му започна да търка едно особено чувствително място, което не подозираше, че реагира така. Започна да се извива, но той й нареди през зъби да стои мирно. Беше й невъзможно, макар и да се опитваше да му се подчини. Последва още по-голям шок. Робърт напъха дебелия си пръст в тялото й. Ужасена, тя започна да хлипа, докато пръстът му навлизаше все по-навътре и изведнъж спря.

— Добре! — измърмори съпругът й на себе си. — Непокътната си. Чичо ти не ме е излъгал. Не съм бил с жена, откакто почина моята Сибил, Алет. Толкова съм напращял през последните месеци, че няма да чакам нито миг повече, за да се задоволя. — Той спря големия си кон сред дърветата. — Сега прави точно каквото ти кажа, Алет — изрече той. — Вдигни полите си и възседни коня, както те поставих пред мен. — И когато тя му се подчини, той продължи. — Сега се наведи напред, малката ми, колкото можеш повече.

Тя го изпълни, но каза:

— Не мога да задържа гърба си наведен, монсеньор. Срам ме е, ако някой мине от тук.

— Бъди търпелива, малката ми — изрече той с почти успокояващ глас и прекара длани по млечнобялата плът, така сладко оголена. Като повдигна украсената си туника, той извади своята мъжка гордост. Беше голяма и твърда. Като се надигна леко на шпорите си, той придърпа момичето назад към себе си, сложил едната си ръка под стомаха й, за да я задържи, а другата му ръка търсеше мястото, в което да постави възбуденото си оръжие.

Тя го почувства. Почувства го да напира там, където наскоро бе пръстът му, но каквото и да беше, то бе много по-голямо. Алет простена, изплашена, обзета от болки.

— Наранявате ме — ридаеше тя. — Моля ви, не ме наранявайте!

Пръстите му се забиха в нежните й бедра. Отдръпна я отново напред и проникна в тялото й с натиск. Тя изпищя. Втори път. Тя го умоляваше. И накрая, третия път, докато пищеше от болка, той изсъска:

— Млъкни, малка кучко. Болката ще премине, а виковете ти ми развалят удоволствието. — Помпаше я силно, докато накрая потрепери и въздъхна шумно. — Аххх! Да, това ще ме уталожи, докато стигнем до вкъщи, малката ми. Възнамерявам да те обладая няколко пъти тази нощ.

Дръпна полите й надолу и я постави в предишното й положение, като подкара отново коня си.

По лицето на Алет се стичаха безмълвно сълзи. Защо леля й не я бе предупредила за този ужас? Мястото в тялото й, в което той така брутално бе нахлул, я болеше страшно. Опита се да си възвърне спокойствието, защото скоро щяха да пристигнат в новия й дом. Не искаше да смущава съпруга си. Като стигнаха, той слезе пръв от коня, после свали и нея, представи я на синовете си, на слугите. Алет поздрави всички учтиво, целуна заварените си синове, които я изгледаха неприятелски. Едва стоеше на краката си. Болеше я толкова силно, но премина гордо през голямата зала и остана, за да приеме тоста, вдигнат от приближените на Де Манвил. После я отведоха в стаята й, където Ида вече я чакаше.

— Сама ще се оправя, Ида — каза тя тихо, като освободи слугинята, за да не открие срама й. Алет бързо се съблече и остана покрусена, като забеляза кървави петна по долната си риза. Нима й бе дошъл цикълът? Кръвта се бе стекла надолу по бедрата й. Мястото, където той бе влизал в нея, бе така подуто. Преди обаче да успее да се измие, вратата на стаята се отвори и Робърт де Манвил се появи.

Като забеляза окървавената дреха и петната по краката й, той се ухили доволно.

— Свършил съм добра работа, малката ми — каза той и започна да сваля дрехите си.

Часовете, които последваха, бяха истински ужас в паметта й. Съпругът й бе ненаситен. На зазоряване вече си мислеше, че е полумъртва. Тялото й бе покрито с драскотини и синини. Всяка следваща нощ бе повторение на първата, докато не му съобщи, че очаква дете.

Изабел се роди единайсет месеца след женитбата им. Тогава живееха в Лангстън и когато Алет се възстанови след раждането, съпругът й, колкото и да се опитваше, не бе в състояние да прави с нея това, което бе правил преди. Вероятно Бог бе чул молитвите й, припомни си Алет. След това обаче, той започна да я оскърбява повече, но тя бе готова по-скоро да понесе побоите му, отколкото отново да бъде изложена на похотта му. Това бе всичко, което знаеше за физическата близост между мъжете и жените. Как би могла да обясни на дъщеря си болката, унижението, ужаса на брачния акт? Изабел бе с достатъчно бунтарски дух. Ако знаеше какво я очаква, щеше да промени решението си. Тогава какво щеше да стане с тях двете? Не. Всяка жена трябва да изстрада похотта на мъжа. Изабел няма да направи изключение. Няма да й казва нищо. Нищо!