Бъртрис Смол
Непокорната (20)

Глава 19

Плаването мина благополучно. Хю Фокониер, съпругата му и мъжете с тях стъпиха на английска земя, след като прекараха три дни в морето. Слязоха на скалистия бряг близо до Уеймаут Бей. Платиха на рибарите останалата половина от среброто и те незабавно потеглиха обратно към Бретан-сюр-Мер. Преди да отплават обаче, Хю им разказа за трагедията, сполетя Дьо Бретан.

— Свободни сте, приятели — каза той на стъписаните мъже. — Не е необходимо вече да се страхувате от тях. Магьосничеството им изчезна заедно с тях.

Жан-Пол поклати глава.

— Може би, рицарю — промълви неуверено той.

Изабел не знаеше дали тя, или конете се почувстваха по-спокойни да усетят твърда почва под краката си. Всъщност нямаше основания да се оплаква. Пътуването бе минало гладко, без никакви инциденти. Все пак, скърцането на пясъка бе като музика за ушите й. Намериха вода за конете и потеглиха за Уинчестър, където Хю се надяваше, че ще научи новини за краля. Изабел не бе доволна, че ще видят краля отново, но Хю я успокои.

— Опитът му да те прелъсти не е бил разгласен. Не си го изложила публично, когато си избягала от двора, но е разбрал урока, който си му дала. Няма да се опита да пречупи съпротивата ти отново, особено след като и аз съм с теб, моя Бел.

— Въобще не трябваше да прави подобен опит — отвърна троснато Изабел.

— Той е крал — отговори Хю и присви рамене.

— Не е извинение за лошото му поведение — не отстъпваше Бел.

Хю не си направи труд да отвърне на съпругата си, защото как би могла Изабел да разбере човек като Хенри Боклерк. Със сигурност нямаше да му е приятно Хенри да се забавлява с жена му, но все пак кралете бяха различни. Ако беше с нея, това нямаше да се случи. Ако бе послушала съвета на Ролф и бе останала в Лангстън, нямаше да се стигне до това положение. Разбира се, ако го изречеше на глас, Изабел отново щеше да му отговори, че ако не бе отишла в двора, а след това и в Бретан, той едва ли щеше да си възвърне паметта и вероятно все още щеше да е пленник на Дьо Бретан. Хю Фокониер се усмихна сам. В този случай бе по-добре да замълчи, вместо отново да изслуша строгата лекция на съпругата си за разюздаността на крал Хенри.

 

 

В Уинчестър разбраха, че кралският двор в момента се намира там, но владетелят е заминал две седмици на лов. Хю Фокониер потърси личния управител на краля и му съобщи, че се е завърнал в Англия и се прибира у дома си в Лангстън. Като излезе от стаята на управителя, той зърна Ролф де Брайърд в коридора и му викна.

Дочувайки гласа на приятеля си, Ролф се обърна и по красивото му лице се появи усмивка от изненада и радост. Двамата мъже се прегърнаха и Ролф попита:

— Къде, по дяволите, беше Хю? Лейди Изабел с теб ли е? Не можем да се върнем при Алет без дъщеря й.

— Да, Бел е с мен — отговори Хю. — Благодарение на скъпия й брат, и двамата с Бел бяхме затворени при приятели на Де Манвил. Бяхме в Бретан, затова не сте могли и да ни намерите, въпреки че Бел успя да ме открие. С помощта на мъжете от Лангстън и соколарите ни, успяхме да избягаме неотдавна и да се завърнем в Англия. Бих казал, че моята Бел и аз прекарахме часовете, докато бяхме в плен, изключително приятно. През пролетта очакваме дете.

Това бе историята, която бяха съчинили с Изабел, за да обяснят дългото си отсъствие. Соколарите и войниците се съгласиха, че този вариант е достоверен и се заклеха, че ще повтарят същото. Те и без това знаеха малко от случилото се в действителност, но и то ги бе изплашило до смърт. Като рибарите от Бретан-сюр-Мер и те не бяха сигурни, че е сложен край на магьосничеството на Дьо Бретан. Колкото по-малко се говореше за престоя им в Бретан, толкова по-добре.

Изабел остана доволна, като узна, че кралят е отишъл на лов и два пъти по-доволна да види втория си баща.

— Не ми се карай, татко Ролф — каза тя. — Хю нямаше да се прибере у дома без помощта ми.

— Вероятно щеше да си дойде много по-скоро, ако не беше с него, за да се тревожи — отговори Ролф, все още раздразнен от начина, по който така хитро го бе надиграла и заминала за Бретан.

— Не — Хю защити съпругата си, като добави още малко подробности. — Бях получил тежък удар по главата и докато Бел не ми помогна да възвърна паметта си, не можех да си спомня кой съм. Дължа оздравяването си на Бел.

 

 

Потеглиха към Лангстън на следващия ден. Лондон й се стори още по-шумен и по-мръсен от предишния път. Изабел се радваше, че бързо се измъкнаха от града и поеха по широкия път към Колчестър. У дома! Бяха толкова близо. Дори въздухът й бе познат.

Стигнаха река Блайт един дъждовен, мъглив следобед. Докато чакаха лодкарят да ги прекара на другия бряг, Изабел забеляза, че крепостта вече има две каменни кули. Най-после лодката пристигна и мъжът в нея остана с отворена уста от изненада, като видя Хю и Изабел.

— Милорд! Милейди! Мислихме си, че сте мъртви — възкликна той.

— Кой е твърдял подобно нещо? — попита Изабел с предишния си повелителен тон.

— Старият Албърт бе убеден, че никога повече няма да ви видим. Тъжеше толкова много затова, преди да почине — отговори лодкарят и после погледна към Хю. — Не мога да ви преведа през реката, милорд. Трябва да съобщавам на всички посетители, че е забранено влизането в крепостта Лангстън, която в момента се пази в името на херцог Робърт. — Лодкарят запристъпя нервно от крак на крак и заби по-дълбоко пръта си в калта край брега на реката, за да задържи лодката си.

— Кой държи Лангстън? — попита Хю тихо.

— Лорд Ричард де Манвил — отговори мъжът.

— А лейди Алет? — попита Ролф.

— Заключила се е с децата в новата кула, милорд. Казват, че всеки ден проклина човека, превзел крепостта, когато я кара да се предаде — обясни лодкарят.

— Колко души е довел със себе си лорд Ричард? — попита Хю.

— Има още един рицар и четирима войници.

— Как, по дяволите, е успял да завладее крепостта с четирима войници и един рицар? — избухна Хю. — Със сигурност, дамата не го е пуснала сама?

— Вината е моя, струва ми се — намеси се Ролф. — Взех по-опитните мъже с мен, когато кралят ни извика. Бяхме изпратени в Нормандия, за да се свържем с феодалите, верни на крал Хенри. Не можеш да пътуваш в днешно време из Нормандия без тежковъоръжен ескорт. Тогава повярвах, че сър Де Манвил вече е загубил интерес към Лангстън. Оставих само младоци да пазят крепостта. Де Манвил вероятно направо е влязъл като у дома си, защото тези зелени хлапета едва ли са предположили, че двама рицари и четирима войници представляват заплаха.

Лодкарят кимна.

— Да, лорд, точно така стана.

— Върни се и ако те попитат, кажи, че някакви пътници са търсили подслон. После, като се стъмни, ела да ни прекараш през реката, за да завземем отново Лангстън. Предай в кулата тази вечер да се погрижат за сър Де Манвил да се почерпи добре, за да го хванем неподготвен. Има още един рицар, казваш?

— Да, милорд. Някой си Люк де Сай, много неприятен човек — отговори изчерпателно лодкарят. После се оттласна от брега и премина реката.

Изабел започна да киха.

— Дъждът се усилва — каза тя. — Още колко ще трябва да чакаме? Няма ли подслон наблизо?

— Трябва да се върнем обратно към горичката, за да не ни забележат от стените на крепостта — каза Хю. — Групата ни е достатъчно голяма, за да обезпокои брат ти, ако ни зърне, а не искам да ни залостят вратите.

— Няма значение — обади се Ролф. — Когато строихме новата кула, прокопахме тунел, който излиза извън стените на крепостта. Щом се стъмни, ще прекосим реката под прикритието на нощта и ще успеем да проникнем вътре. Все още няма проход, който да свързва новата кула със старата. Възнамерявахме да го направим по-късно. При изграждането на кулата оставихме една част от стената за този проход, но до отвора се достига само през една врата или през този таен тунел.

— Отлично! — Хю се усмихна доволно. — Ричард де Манвил е много суеверен, или поне така Вивиен дьо Бретан ми е обяснявала. Имам съвършен план да го прогоним от Лангстън, без да дадем нито една жертва.

— Ще е по-добре да го убиеш, и рицаря му също — обади се мрачно Изабел. — Няма лесно да се откаже от манията си да превземе Лангстън. Докато не умре, ще прекараме остатъка от живота си, като се чудим кога ще се появи отново. Ще предаде фикс идеята си на синовете си и никога няма да се отървем от фамилията Де Манвил. Убийте го сега, докато имаме възможност, милорд. — И тя кихна отново.

— Има стар обор наблизо, където дамата може да се подслони — прекъсна ги един от войниците.

Бързо го намериха. Събраха все още сухи дърва и запалиха малък огън вътре. Оставиха птиците в една дървена преграда, където се държеше сламата. Всички бяха гладни, изморени и нетърпеливи да се преоблекат със сухи дрехи.

— Какво възнамеряваш да правиш с Де Манвил? — попита Ролф, когато най-после се настаниха около огъня, за да чакат.

Хю се усмихна бавно.

— Местното население вярваше, че хората, които ни държаха в плен с Бел, са магьосници. Спекулираха със славата на фамилията си, за да държат крепостните в подчинение, а съседите си надалеч. Ричард им е дал клетва за вярност и те му обещали, че ще си възвърне Лангстън. Първия път, когато е дошъл и Изабел го е изгонила, той се върнал при тези набедени магьосници много сърдит. Уверили го, че ако прояви търпение, ще постигне своето. Как само се смееха зад гърба му, защото, естествено, бяха измамници — разказа Хю на Ролф, представяйки в такава благоприятна светлина цялата история. — Аз обаче ще убедя Ричард де Манвил и палячото му, че съм придобил магьоснически способности и ще го накажа със своята магия, ако не се върне в дома си в Нормандия и не остане там.

— Никога няма да ти повярва! — вметна скептично Ролф.

— О, ще повярва — изсмя се Бел. — Спомням си, когато бях малка, че Ричард се страхуваше от някои неща. Ако черна котка му минеше път — а ние имахме една писана, която непрекъснато раждаше само черни котенца — той се кръстеше, завърташе се три пъти и плюеше. Ако се появяваха гръмотевици през зимата, както понякога се случва, той твърдеше, че дяволът вдига шум. Плаши се от всичко, на което не може да даде логическо обяснение. Сигурна съм, че с подходящи заплахи, Хю ще успее да го убеди, че е станал магьосник. Въпреки това мисля, че трябва да го убием — заключи Изабел. — На брат ми не може да се вярва.

— Нека се опитаме да решим въпроса по мирен начин — не отстъпваше Хю.

Почти се стъмни и потеглиха с конете надолу към реката, където лодкарят ги чакаше. Дъждът бе престанал, но от водата се издигаше лека мъгла. Войниците бяха превозени първо. Така, в случай на изненадваща атака, господарите им нямаше да бъдат без защита. Ролф се качи с първата лодка. Последният курс бе за Хю, Изабел и двамата соколари. Лодката се допря до брега и Изабел пришпори леко Гри. Другите я последваха. Групата мина бавно през селото до крепостта. В мъждиво осветените къщички селяните стояха смълчани, но всички се усмихваха, до последния.

Появи се вятър и отново заваля, докато се изкачваха нагоре по хълма. Както и предположиха, портите бяха залостени. Ролф ги поведе покрай стените, където се издигаше втората кула. Като отмести един грижливо поставен храст, той им показа вратата. Извади ключ от туниката си и отключи. Тя се отвори безшумно на добре смазаните си панти. Другите слязоха от конете си и ги завързаха между дърветата, за да не бъдат открити, и тръгнаха след Ролф де Брайърд в тунела. Той изчака всички да влязат, направи им знак с ръка да минат напред и заключи след себе си.

Взе факли от поставките на стената и ги запали от единствената каменна лампа, която гореше в коридора, като подаде по една на всеки, за да си осветяват пътя. После мина отпред и нареди:

— Следвайте ме!

Тръгнаха през каменния тунел. Въздухът бе застоял и студен. Вървяха няколко минути и пред тях се появиха очертанията на друга врата. Без никакво предупреждение, тя се отвори и в коридора се появи светлина. Зърнаха нечий силует и Ролф и Хю посегнаха към сабите си.

— Мислех си, че ще дойдете от тук, милорд — извика отец Бернар. — Добре дошли у дома! Милейди Изабел ли виждат очите ми? — Свещеникът ги изведе в една квадратна зала, която бързо се напълни с войниците от Лангстън.

— Къде сме? — попита Хю.

— Това е входът за новата кула откъм вътрешния двор, милорд — отговори отец Бернар. После спусна един гоблен, който прикриваше входа, и избута дъбова маса до стената. — Майка ви, ви очаква горе, милейди — каза той на Изабел. — Молих се дълго и упорито за благополучното завръщане и на двама ви.

— Молитвите ви не са останали нечути, добри отче — отговори Изабел учтиво. Не бе необходимо да споменава, че би желала Бог да им бе помогнал по-бързо. Свещеникът бе непорочен човек. Никога не би могъл да си представи какво бяха преживели двамата с Хю. Тя изтича нагоре по стъпалата при майка си.

Алет погледна дъщеря си и избухна в сълзи.

— Слава богу! — хълцаше тя.

Бел я прегърна и я сгълча нежно:

— Мадам, трябва ли винаги да плачете? Завърнах се жива и здрава и вие скоро ще имате още един внук, когото да глезите. Къде е синът ми? Искам да го видя още сега!

— Децата спят, Изабел. Не можеш да събудиш Хю. Той все още е малък и ще го изплашиш. После няма да мога да го приспя отново. Трябва да почакаш до сутринта.

— Но аз не съм виждала сина си повече от година! — запротестира Изабел.

— Вината не е моя — отговори Алет, — нито Хю е виновен, че майка му избяга и го изостави, когато едва бе навършил годинка. Ще почакаш до сутринта. Няма да разбудя детската стая в този час. Освен това искам да узная, кога съпругът ти ще ни отърве от Ричард де Манвил.

— Хю ще трябва да ви каже това, мамо — отвърна Бел. Бе разочарована, че не й позволиха да види детето си, но в случая майка й бе напълно права. Погледна Алет и се усмихна. — Вие също очаквате дете! — Засмя се. — Колко ще станат с това, мадам?

— Три — отговори самодоволно Алет. — Надявам се този път да е момиче, защото бих желала да имам дъщеря да ме утешава на старини.

— Което означава — изрече леко обидена Изабел, — че не сте убедена, че можете да разчитате на мен, така ли е, мадам?

— Ти си прекалено независима, Изабел — отговори майка й. — Ще имам нужда от теб, а ти ще бъдеш на някое приключение. Искам хрисима, кротка дъщеря, която ще порасне и ще стане жена като мен — каза Алет, — а не непокорница, която да препуска из цялата страна. — Тя скръсти ръце върху издутия си корем. — Къде се губи през цялото това време?

Изабел внимателно разказа версията, както двамата с Хю се бяха уговорили. Когато свърши, Алет кимна и за изненада на Бел се съгласи с дъщеря си, че е била абсолютно права да последва инстинкта си и да тръгне след съпруга си.

— Не мислех, че ще ме сметнете за права в този случай — призна Бел, — защото, както сама отбелязахте, ще постигна своето.

— Хю нямаше да си възвърне паметта отново, ако не си била ти, Изабел — каза Алет. — Ясно е, че си постъпила правилно.

Хю и Ролф влязоха в малката семейна зала на новата кула. Алет изтича към съпруга си и го прегърна.

— Била си толкова смела, й умна също, любов моя — похвали я гордо Ролф.

— Не съм смела — отвърна Алет. — Никога не съм се страхувала от Ричард, милорд. Той е страхливец по душа. Как ще го убиете? — попита тя. — И кога?

— Може да не се наложи да го убиваме — намеси се Хю.

— Ако не го убиете, никога няма да ви остави на спокойствие — Алет предупреди зет си. — Такива са мъжете от фамилията Де Манвил. Добре дошли у дома, Хю — додаде Алет. — Изабел ми разказа приключенията ви.

— Къде са войниците? — попита внезапно Бел съпруга си, като забеляза отсъствието им.

— Промъкнаха се от новата кула към казармата — обясни Хю. — Трябва да пленят четиримата войници на брат ти, за да сме сигурни, че няма да вдигнат тревога. Един от хората ни ще се добере до голямата зала, за да се увери в какво състояние са Ричард и спътникът му. Ако все още не са пияни, нашите хора ще им помогнат. Когато най-после се напият до безсъзнание, ще ги пренесем през реката в онзи обор, за да се наспят хубаво.

— Къде е Агнета? — учуди се на глас Изабел и погледна майка си. — Тя в безопасност ли е?

Алет кимна.

— Скрита е в селото, защото е прекалено хубава, за да се навърта покрай брат ти или Люк де Сай. Ще изпратим да я извикат, дъще, и тя ще се зарадва да те види.

Не след дълго се появи един от войниците и докладва на Хю, че четиримата нормандци са пленени и заключени. Слугите вече бяха узнали, че истинските им господари са се завърнали и са в крепостта. На Ричард де Манвил и Люк де Сай им бе предложено най-хубавото вино, което имаха, примесено с една билка, която щеше да ги упои и да заспят непробудно поне десет часа.

— Ще мине известно време, преди да можем да ги преместим — каза Хю. — Мисля, че трябва да си починеш, моя Бел. Ако можех, щях да ти помогна да съблечеш тези мокри дрехи. — И той й намигна закачливо.

— Искам гореща баня — отговори тя.

— Не и преди да разчистим брат ти и приятеля му от залата, скъпа. Доколкото си спомням, последния път, когато пожела гореща баня си навлече доста неприятности.

— Гласът му бе много тих, така че само тя чу думите му. — Този път трябва да се въоръжиш с търпение.

— Само този път — усмихна се тя уморено.

— Няма ли да си починеш вече? — попита Алет дъщеря си.

— Не, не още — отговори Изабел. — Въпреки че наметалото ми е мокро, дрехите ми отдолу са сухи. Бих пийнала малко вино и мога да хапна нещо, мадам. Ела, Ролф де Брайърд, и ми разкажи как вървяха нещата в Лангстън, докато отсъствахме. — Тя свали пелерината си и се настани пред една голяма камина, в която пламтеше буен огън. Алет й подаде бокал със затоплено вино и се зае да реже хляб и сирене.

— Лятото, когато заминахте, както вероятно си спомняш — започна Ролф, — беше лошо. Реколтата бе оскъдна — както зърнените култури, така и плодовете. Имаше много болести по добитъка и загубихме доста животни, макар че овцете оцеляха. В деня на свети Лорънс се разрази страхотен вятър, какъвто никой преди не бе виждал. Нанесе неизмерими щети, не остана нито един покрив на колибите в селото. Тази година бе по-добра, макар че кралските налози, заради войната в Нормандия, не ни помогнаха да се възстановим. Няма васал, който да е пощаден. Крал Хенри изцежда и последната монета от всички ни, а ние правим същото с крепостните. Опитвам се да ги пощадя, когато успея, и се опитах да разберат, че всички трябва да се жертваме заради Англия. Повечето разбират и миналата година се погрижих никой да не гладува. В Лангстън нямаме въстания както в други имения.

— Справил си се успешно, милорд — каза Изабел. — И ти благодаря. Без теб, Лангстън щеше да стане плячка кой знае на кого. Двамата с Хю няма да го напускаме вече.

— Хю е длъжен да служи на краля, Изабел — обори я Ролф. — Ако ни призове, ще заминем. В противен случай ще се сметне за държавна измяна.

Изабел замислено отпи глътка вино, но не каза нищо. Нямаше какво да каже. Молеше се единствено Хенри Боклерк да забрави за съществуването на Хю Фокониер и Ролф де Брайърд, когато настъпеше часът да превземе Нормандия от брат си Робърт. Изморена повече отколкото предполагаше, тя заспа на стола, чашата в ръката й се наклони и останалото вино се разля на пода.

Хю измъкна бокала от пръстите й и тогава седна да вечеря.

— Оставете я така, докато изместим натрапниците от крепостта — каза той тихо. — После ще я събудя и ще си легнем в нашето легло след всичките тези месеци.

— Историята, която ми разказа, бе простичка, но имам чувството, че в нея се крие нещо повече — изрече Алет проницателно. — Ще добавиш ли нещо?

— Дори да има нещо — отвърна мрачно Хю, — по-добре е да не питате моята Бел. Казали сме ви това, което е необходимо да знаете. И двамата няма да допълним нищо повече, Алет. Моля ви, не позволявайте любопитството ви да вземе връх над здравия разум. — Хю Фокониер можеше да си представи как щеше да реагира тъща му със своята изтънчена деликатност, ако узнаеше за перверзиите на Ги дьо Бретан и сестра му. Алет щеше да получи ужасен шок. Не възнамеряваше да сподели дори с Ролф де Брайърд, най-добрия му приятел. Двамата с Изабел обаче трябваше да поговорят за това.

Към полунощ един от войниците им съобщи, че двамата рицари са заспали непробудно в залата. Хю и Ролф отидоха незабавно, за да контролират преместването на натрапниците. Усмихнаха се, като влязоха в залата и чуха силното хъркане на нормандците. Опиянените мъже бяха изнесени навън и поставени върху носилка, опъната между два коня. Животните и товарът им бяха изведени от вътрешния двор надолу по хълма, през заспалото село, до лодката, която премина от другата страна на тъмната река. Конете бяха отведени до малкия обор, където Хю и групата му се бяха приютили през деня. Ричард де Манвил и Люк де Сай бяха свалени от носилката и оставени в сламата, като продължаваха да спят дълбоко.

— Как бих искал да съм тук сутринта, когато „приятелчетата“ ни се събудят — засмя се Ролф. — Чудя се какво ли ще си помислят, че им се е случило.

— В началото ще бъдат объркани, не се съмнявам — отговори Хю, — но после ще решат, че по някакъв начин сами са преминали реката. Първите съмнения ще ги обхванат едва когато прекосят реката и се завърнат в крепостта, за да открият, че сме я превзели. Тогава ще започне истинската игра.

Върнаха се заедно с хората си и конете. Настроението им бе приповдигнато, когато Хю Фокониер, лорд на Лангстън, влезе във вътрешния двор. Портите отново бяха залостени и Хю отиде да вземе съпругата си, за да се приберат в спалнята си. Коленичи до нея и я целуна по бузата.

Бел отвори бавно очи.

— Свърши ли се?

— Да, моя Бел. Ричард де Манвил бе отнесен извън крепостните стени, заедно с приятеля му — отговори той, като й помогна да се изправи. — Ела, нека да те отведа в нашата стая. — Той я вдигна на ръце и я понесе към старата кула. Главата й бе отпусната върху рамото му. Беше много, много изморена.

Агнета се появи от сянката с усмивка.

— Добре дошли у дома, милорд. Добре дошли, милейди. — Погледът й се спря върху Линд и начинът, по който той я изгледа, й каза всичко, което искаше да узнае. Все още я обичаше. Опита се да си възвърне спокойствието. — Докато изнасяхте онзи натрапник — обясни Агнета, — събудих прислугата и разчистихме господарските покои от вещите му, сменихме чаршафите на леглото, милорд. И двамата ще спите добре в собственото ви легло тази нощ. Да остана ли и да помогна на милейди да се съблече?

— Мисля, че е прекалено изморена — каза нежно Хю. — Лягай си, а утре господарката ти ще се зарадва да те види. Ще махна само ботушите й и ще я сложа под завивките. Както виждаш, вече е заспала.

Изабел чуваше гласовете им. Познати гласове. Инстинктивно усещаше, че е в безопасност, и като измърка, потъна в сън.

* * *

Като се събуди на разсъмване, за момент се учуди къде се намира и тогава осъзна прекрасната действителност. Беше у дома! У дома, в Лангстън, в собственото си легло!

— Събуди се. — Хю бе до нея.

— Вкъщи сме — изрече тя щастлива.

— Да, но преди отново да заживеем като преди, трябва да разрешим няколко въпроса, моя Бел. Първият е брат ти. Ще ми помогнеш ли за малката измама?

— Разбира се, милорд — отговори тя. — Но мисля, че е глупаво, ако не го убиете. Вие може да си мислите, че сте приключили нещата с него, но не и той. Ричард ще продължи да ни създава неприятности, докато е жив.

— Въпреки това, скъпа, аз съм господарят тук и моята воля е закон. Желая да реша проблема така — отвърна й Хю.

Тонът му я подразни. Държеше се като надут глупак. Ричард де Манвил бе опасен, а човек не отстраняваше злото, като му обърнеше гръб. Със сигурност щеше да дойде момент, когато Хю Фокониер да съжалява, че е позволил Ричард де Манвил да си замине, вместо да го изпрати в дървен ковчег.

— Струва ми се, че дочух гласа на Агнета снощи, преди да заспя — каза Бел на съпруга си, като смени темата.

— Да. Обзалагам се, че е някъде наблизо.

Беше прав. Агнета се появи в стаята откъм банята.

— Приготвила съм ви банята, милейди — каза момичето, като че ли Изабел никога не бе отсъствала. — Ох, как само ме изплашихте, когато се събудих онази сутрин в Уинчестър и бяхте изчезнали. Постъпихте много лошо. Притеснявах се седмици наред след това, като се чудех какво ли ви се е случило.

Изабел се къпеше пред слугинята си и двете разговаряха за приключенията на Бел. Естествено, за версията, която тя разказваше на всички останали. След като красивата й огнено златиста коса бе измита, изсушена и сплетена на една плитка, Бел се облече в любимия си зелен цвят и се забърза с Агнета, за да види Хю Младши.

— Няма да повярвате колко е пораснал, лейди. Ада, гувернантката му, наистина се грижи добре за него. Той ходи, дори може да говори, а все още не е навършил три годинки! Всички го обичат. Старият Албърт седеше пред колибата си в последните дни на живота си и го чакаше да иде при него. Дялкаше му от дърво различни животни с изкривените си пръсти.

Минаха през голямата зала, прекосиха вътрешния двор и стигнаха в новата кула. В детската стая очите на Изабел се разшириха. Не можеше да бъде! Все пак бе истина. Малкото момченце, доведено от преданата Ада, бе огледален образ на баща си. Изабел протегна ръце.

— Хю, синчето ми, ела при мама.

Детето се скри свенливо зад полата на гувернантката си. Изабел се усмихна нежно.

— Хю, мъничкият ми! — каза тя. — През пролетта, може би дори точно на рождения ти ден, ще ти дам за подарък малко братче или сестриче. Ще ти хареса ли?

Хю Младши се замисли за момент, после кимна тържествено.

— Може ли да играя с него? — попита.

— След време, сине мой — отговори тя и го прегърна. — О, бебето ми, колко много ми липсваше!

Появи се и Хю Фокониер, също слисан да завари малко момченце, когато си спомняше пухкаво бебе с розови бузки.

— Аз съм баща ти, Хю — представи се господарят на стъписаното момченце, вперило невинните си очички във високия мъж. Хю се наведе и вдигна сина си на ръце. — Мъжете — додаде той — трябва винаги да говорят лице срещу лице. — После целуна детето, сложи го на пода и погледна Бел. — Хайде да отидем в залата и да почакаме гостите си, мадам — предложи й.

В залата всички слуги бяха усмихнати, докато поздравяваха своите истински господари. На масата бяха сложени яйца със сос, овесена каша със стафиди, пресен хляб, наскоро избито масло и голям съд с мед. Изабел от месеци не бе имала подобен апетит, макар че й се струваше малко странно да се храни сама. Хю също си похапна добре. Бе поставил наблюдатели, обясни на съпругата си, така че щяха да ги предупредят навреме, когато Ричард де Манвил преминеше реката.

Когато привършиха със закуската си, Хю събра всичките си слуги в залата. Обясни им, че той и съпругата му са държани в плен през всичките тези месеци в Бретан. Разказа им, доколкото им бе необходимо да знаят, за връзката между Ричард де Манвил и Дьо Бретан.

— Сега — завърши той, — когато зет ми се завърне в крепостта днес, аз ще го убедя, че съм го преместил на другия бряг с помощта на магия и че силата ми е достатъчна, за да го накажа, ако отново се опита да завладее Лангстън. Тъй като не искам моите хора да се страхуват от мен, трябва да знаете, че няма никаква магия, но Ричард де Манвил не бива да разбере. Той е суеверен и ще се уплаши. Ще си замине и повече няма да ни притеснява. — Хю изгледа обърнатите към него лица. — Сега ми се доверете и се заемете с ежедневните си задължения.

Към обяд им съобщиха, че са забелязали Ричард де Манвил заедно с Люк де Сай на другия бряг на реката да викат лодкаря.

Като влезе в голямата зала, Де Манвил нареди да му донесат вино, после замръзна на мястото си. Лицето му изгуби цвета си, когато той забеляза Хю Фокониер и сестра си Изабел, застанали зад голямата маса.

— Така, братко — изрече Изабел подчертано враждебно. — Виждам, че си се върнал в Лангстън, въпреки предупреждението ми при последното ти посещение. Толкова ли си глупав, че не можеш да запомниш? Не си добре дошъл тук и въпреки това, като се върнах от Бретан, открих, че си изолирал майка ми и сина ми в новата кула и си ги заплашвал. Така няма да стане, Ричард. Просто няма да стане.

— Била си в Бретан? — Ричард де Манвил бе пребледнял като тебешир. — Какво си правила в Бретан, малка кучко?

— Търсих съпруга си, когото си примамил в Манвил, а после си предал в ръцете на Вивиен дьо Бретан — отговори Изабел. — Имаш да отговаряш пред нас за много неща, братко, но сега господарят на Лангстън ще се погрижи за теб и спътника ти, Люк де Сай.

— Добре ли спа, Ричард? — попита невинно Хю. — Оборът беше ли удобен? — Той се засмя обидно.

— Откъде знаеш къде сме спали? — попита нервно сър Де Манвил. — Дори нямам представа, как сме се озовали на онова място.

— Аз ви изпратих там — отговори внимателно Хю. — Малък трик, на който приятелят ми Ги дьо Бретан ме научи, милорд.

— Научил те е? — Ричард сега очевидно бе изплашен.

— Малко магия — поясни Хю. — Не беше нищо кой знае какво. Приятелят ти наблизо ли беше? Понякога, когато човек прави този трик, невинаги се получава точно. И ти ли беше в обора, Люк де Сай, или беше навън? — Хю повдигна въпросително вежди.

— Бяхме на противоположните страни — отговори бавно Люк де Сай. Тъмните му очи се изпълниха със страх.

— Добре! — отговори Хю. — Когато Ги дьо Бретан ме научи за пръв път на този номер, преместих слугата от магическата стая на Ги на най-високата кула на Цитаделата, вместо в голямата зала. Бедният човек така се изплаши, че падна и намери смъртта си на земята, но той бе само един крепостен. Имаме достатъчно крепостни, нали, Ричард? — Гласът му бе съвсем убедителен.

Сър Де Манвил потрепери.

— Не ти вярвам — заекна той.

Хю се усмихна бавно, пъклено.

— Не вярваш? Да те изпратя ли обратно в Манвил, Ричард? Разбира се, аз не съм толкова добър на големите разстояния като Ги дьо Бретан. Лесно можете да свършите по средата на Ламанша. Плуваш ли добре, Де Сай?

— Милорд! — Люк де Сай започна да пелтечи ужасен. — Ще си тръгна от Лангстън още тази минута, но недейте, умолявам ви, да ме омагьосвате! Никога повече няма да ме видите, кълна се!

Хю се стори по-висок от обикновено на присъстващите в залата. Изгледа ледено Люк де Сай и му каза:

— Разкарай се! — После, като впери поглед в зет си, той щракна пръсти и от върха им се появи малък пламък. — Е, братко Ричард?

Очите на Ричард де Манвил се разшириха, когато от ръката на Хю излезе огън. Сърцето му започна да тупти неудържимо. Той отвори уста, за да каже нещо, но не излезе нито звук. После се свлече на пода.

— Мъртъв ли е? — попита Изабел слугата, коленичил до брат й, за да провери дали има пулс.

— Да, лейди, мъртъв — бе стъписаният отговор.

— Добре! — изрече триумфално Бел.

Люк де Сай плю на петите си и побягна колкото сили имаше навън от голямата зала. Нямаше никога повече да го видят.

— Не погребвайте Ричард на английска земя — каза категорично Изабел на съпруга си. — Нека хората му да го отнесат обратно в Манвил. Късна есен е и тялото няма да се разложи по пътя. Снаха ми едва ли ще скърби дълго за смъртта му.

Слугите излязоха бързо, за да изпълнят заповедта на господарката си. Тялото бе изнесено от голямата зала на крепостта и сложено в сандък, за да бъде върнато в Нормандия от четиримата войници на Ричард. Изабел се чудеше дали брат й щеше да стигне до имението Манвил или мъжете ще изоставят трупа му по пътя и ще потърсят някой друг феодал, за да му служат. Поне Ричард нямаше вече да притеснява Лангстън.

— Как направихте от пръстите ви да се появи пламък? — попита с любопитство Бел.

Той се усмихна.

— Някои неща е по-добре да бъдат запазени в тайна, моя Бел — отговори й Хю. — Не исках да изплаша брат ти до смърт с такъв елементарен трик, но предполагам, че собственият му страх от магии спомогна доста.

— Беше глупак — изрече бездушно Изабел. — Зная, че ме мислите за жестока, милорд, но се радвам, че е мъртъв. Няма повече да ни причинява неприятности и сега може да живеем без страх.

— Трябва да уредим някои други неща, моя Бел, преди да се случи това — каза й Хю сериозно.

— Не днес — отвърна жената. — Оставете ме да се порадвам, че съм у дома, поне един ден и тогава ще говорим милорд. — И тя прекоси залата, за да излезе навън и да се наслади на слънчевия есенен ден.

Хю въздъхна. Разбираше неохотата й да си изяснят положението, но докато не го направеха, едва ли между тя можеше да съществува истински мир. Искаше отношенията им да се възвърнат като преди, а не само да се преструват, за да спазят благоприличието заради семейството си.

Вечерта, когато се уединиха в господарските покои, той подхвана въпроса. Наля два бокала с червено вино и каза:

— Трябва да изясним това сега, моя Бел.

Изабел въздъхна. Мъжете бяха толкова трудни. Не можеше ли Хю да се задоволи, че са се завърнали благополучно у дома и тя го обича?

— Не зная какво има за говорене, милорд — отвърна му тя.

— Веднъж ми каза, че не обичаш Ги дьо Бретан — започна Хю.

— Така е — съгласи се тя. — Казвала съм му го, защото му доставяше удоволствие и той ми имаше доверие, а доверието му ми бе необходимо, за да успея да ви помогна, Хю Фокониер. Защо отказвате да разберете?

— И все пак вярвам, че ти харесваха ласките му — изрече навъсено Хю.

Тя се замисли дълго и после отговори:

— Понякога, да — призна съпругата му. — Като че ли не можех да контролирам тялото си, но това не е любов, милорд. А вие, не се ли наслаждавахте на Вивиен дьо Бретан? И докато не си възстановихте паметта, благодарение на усилията ми, не изпитвахте ли някакви чувства към магьосницата? Каква е разликата между нас, Хю? Обяснете ми и ще помоля за прошката ви.

— Аз съм мъж, мадам — заяви той високопарно. — Мъжът, добър или лош, може да прави каквото пожелае, под закрилата на закона. Добрата жена трябва да запази добродетелта си, независимо от обстоятелствата.

Изабел запрати бокала си с вино към съпруга си.

— Магаре такова! — изкрещя тя. — Какво общо, в името на бога, има вашата мъжественост с всичко това? Няма да разговарям с вас повече по този въпрос, след като не можете да проявите благоразумие. Лягам си.

И тя му обърна гръб в леглото.

Хю бе стъписан, инстинктивно му се прииска да я сграбчи и да я нашляпа хубаво. Не го направи. Вместо това тресна вратата на стаята им и излезе без нито дума повече.

На следващата сутрин бе очевидно както за Алет, така и за Ролф, че нещо не бе наред между господарите на имението. Когато те излязоха от залата, Алет изгледа нещастно съпруга си.

— Страхувам се, Ролф, че мирните ни дни свършиха. Забелязвам, че отношенията между Хю и дъщеря ми са доста влошени. Чудя се дали могат да се оправят?

— Ако могат — отвърна мъдро Ролф, — трябва сами да го превъзмогнат, малката ми. И двамата не са с лесни характери. Изабел е упорита, а Хю горд. Задължението ми е да управлявам Лангстън и теб, както и да се погрижа децата, нашите и малкия Хю, да не бъдат тревожени неоснователно от войната между Хю Фокониер и Бел от Ада.

— Не я наричайте така! — процеди Алет на съпруга си, който се засмя на внезапния й гняв. — Никога няма да забравя стария Албърт, Бог да даде мир на душата му, задето измисли този ужасен прякор на дъщеря ми.

Хю не се върна в залата тази вечер. Алет внимаваше в разговорите си с Бел, но не бе необходимо да се тревожи. Изабел изглеждаше разсеяна, основният й интерес бе насочен към сина й и тя прекара целия ден да си играе с него, като го сложи да си легне вечерта. Не възнамеряваше да го премести от детската стая в новата кула, защото там се чувстваше щастлив с двамата си чичовци. Тя отново спа сама в господарските покои.

На сутринта Бел влезе в голямата зала и завари Хю на масата, пребледнял, да пие от сребърен бокал.

— Намерихте ли си вече някоя селянка за любовница, милорд? — попита тя троснато, като направи знак на една прислужница да й донесе храна.

— Прекарах нощта сам — отговори й той.

— Изглежда също сте прекарали нощта, наливайки се с голямо количество долнопробно вино, милорд. Пребледнели сте като смъртник.

— Нима долавям загриженост в гласа ти, моя Бел? — измърмори той. — Липсвах ли ти през нощта? Можех да остана, но острият ти език и избухливият ти нрав не ми дадоха голям избор.

— Нито вашата арогантност ми е по вкуса — процеди тя през зъби. — Спете, където желаете, милорд. За мен няма значение. — И тя посегна към бокала.

Той бързо сграбчи китката й.

— Престани, лейди. Изморен съм от лошото ти настроение.

— А аз от вашето презрение, милорд. Пуснете ме, Хю. Просто искам да си пийна, а не да хвърлям чашата срещу вас. Ще ме нараните с вашата бруталност. — И тя го отблъсна.

— Нима моята бруталност не е така изискана като на Ги дьо Бретан? — попита той.

— Вие сте непоносим, милорд — каза изморено Изабел и изведнъж гласът й стана спокоен. — Ги е мъртъв, Хю. Нямаше да съм жива, ако той не бе поел удара, предназначен от Вивиен за мен. Нима предпочитате да е така? Да бях умряла, и бебето заедно с мен? И двамата сме длъжници на Ги, колкото и странно да изглежда.

— Каквото и да му дължа, лейди — изрече студено Хю, — ти, моя Бел, си изплатила дълга хилядократно.

— Значи това е същността на въпроса, нали, Хю? Ги дьо Бретан бе мой любовник и вие не можете да го забравите, нали? Аз мога да ви простя Вивиен. Вие не можете да ми простите Ги? Не го обичах. Обичам вас! — Тя го изгледа гневно. Беше така непоправим. Нима си мислеше, че споменът й за връзката му с Вивиен е по-малко болезнен от неговия за отношенията й с Ги? Това трябваше да остане в миналото им, иначе никога отново нямаше да бъдат щастливи.

— Бих предпочел да бяхте стояли в Лангстън, като добра съпруга, и да не бяхте тръгвали да ме търсите — повиши той глас.

— Колко пъти трябва да повтаряме това, милорд? Ако не бях ви търсила, сега нямаше да сме у дома. Трябва да сте ми благодарен, вместо да ми се сърдите! Когато се появихте в Лангстън, нима съм ви питала колко жени сте имали?

— Тогава не бях женен за теб, по дяволите! Как си мислиш, че се чувствах, като знаех, че Ги дьо Бретан се люби с теб, че те държи в обятията си, че те целува, че те кара да крещиш от удоволствие? Обичам те, Изабел, но не зная дали някога ще мога да ти простя! — Грозноватото му лице бе изкривено от болка.

— Тогава сте глупак, Хю — изрече тя тихо. — Позволявате на гордостта си да застане между нас. Не мога да повярвам на това, милорд. Мислех ви за по-мъдър.

— Тогава какво трябва да направим? — попита той с тъжен глас.

— Докато не оставите миналото зад себе си, милорд, не зная какво можем да направим — отговори тихо Изабел. — Готова съм да продължа живота си като господарката на Лангстън. Вие сам трябва да прогоните собствените си демони, Хю. — Тя стана от масата и без нито дума повече, излезе от залата.

Хю Фокониер наблюдаваше съпругата му да се отдалечава с високо вдигната глава. За миг почти успя да повярва, че всичко е както преди, но тогава едрите му рамене се отпуснаха и той скри лице в длани. Изабел бе лежала с друг мъж. Никога нямаше да го забрави, а щом не можеше да забрави, как щеше да й прости? Беше ужасен, омагьосан кръг, от който нямаше изход.

 

 

През следващите седмици Лангстън като че ли си възвърна нормалния ритъм на живот. Слугите се държаха, сякаш Изабел бе отсъствала съвсем кратко време и сега се бе завърнала, за да заеме отново мястото си на господарка. Дори Алет се подчиняваше на дъщеря си без затруднения. Малкият Хю наваксваше загубеното време с хубавата си майка, като я следваше навсякъде, докато тя изпълняваше задълженията си, и се притискаше нежно в скута й. Гледаше с обич, когато тя сядаше до камината в залата.

Единствено Хю Фокониер не бе в състояние да прогони образите на съпругата си, които го измъчваха: Изабел, склонила глава върху рамото на Ги дьо Бретан. Собственическият поглед на Ги; елегантните му, дълги пръсти й предлагат някоя хапка, после глътка вино от чашата му; Ги поставя фалоса в гърчещото й се тяло, докато тя крещи от удоволствие. Ги бе притежавал Изабел така, както Хю никога не бе вярвал, че е възможно мъж да притежава жена. Дали наистина се бе съпротивлявала? Това съмнение го разяждаше, а той знаеше, че не трябва да изпитва никакви съмнения към съпругата си. Тя, изглежда, бе напълно откровена с него, и все пак подозренията не го напускаха, защото продължаваше да вижда Изабел сгушена в скута на Ги дьо Бретан, доволна и по-красива от всякога.

Сега тя се движеше из познатия си свят с достойнство и спокойствие, каквито не бе предполагал, че притежава, закръгленият й корем се очертаваше с всеки изминал ден. Тя бе по-самоуверена от всякога, а той нямаше нищо общо с това. Дали Ги бе причината? Защо Дьо Бретан продължаваха да контролират живота им? Бяха мъртви и погребани и двамата, но като че ли магическата им сила продължаваше да витае из въздуха.

Най-накрая Алет не издържа и се опита да поговори с дъщеря си.

— Двамата с Хю не можете да продължавате така — сгълча тя нежно Изабел.

— Какво искате да направя, мадам? — попита Изабел търпеливо. Нямаше начин да сподели истината с майка си. Как би могла нежната й, деликатна майка да я разбере?

— Все би трябвало да има нещо, което можеш да направиш — отговори Алет.

Изабел се засмя.

— В състояние ли сте да върнете времето назад, лейди? Тогава го направете, умолявам ви. И на мен не ми харесва това положение.

Ролф също се опита да подхване темата, докато яздеха из полето един зимен следобед.

— Двамата с Алет се безпокоим, че ти и Изабел не успявате да превъзмогнете различията си, каквито и да са те — започна той. — Какво можем да направим, за да ви помогнем? Не понасяме да ви гледаме толкова нещастни повече.

Тогава Хю осъзна, че няма избор. Бремето, което таеше в себе си бе твърде голямо, за да го понесе сам.

— Никога не трябва да издаваш пред Алет това, което ще ти кажа — започна той и разказа на приятеля си с подробности как двамата с Изабел бяха прекарали времето си в Цитаделата, като завърши: — Ако можеш да ми помогнеш да изтрия спомените, които имам за съпругата си с друг мъж, тогава го направи, приятелю мой. Живея в агония, защото обичам Изабел повече от всичко на света, но не мога да забравя.

Ролф бе стъписан от тези разкрития. Все пак той бе разумен човек.

— Хю, ти си глупав — каза той. — Съпругата ти не е виновна за това, което я е сполетяло в Цитаделата. Тя го знае, иначе не би понесла срама. Как би могло едно невинно момиче като Изабел да предположи, че женското тяло би реагирало по подобен начин под ласките на изкусен любовник, Хю. Ти си бил единствения й мъж. Можеш ли да си представиш какъв шок е изживяла, когато е открила, че друг — човек, когото дори не е обичала — е успял да предизвика такава реакция в нея? И все пак е запазила здравия си разум. Такава храбра жена! Моята мила Алет би се пречупила и полудяла. Не и Изабел. Приела е това, което не може да промени, и всичко, което е направила, го е направила, за да те освободи, Хю, от магията, която си вярвал, че ти е сторена. Пожертвала се е напълно за любимия си съпруг. Нито една жена не би могла да обича повече! Тя е страхотна и ти трябва да се гордееш с нея.

— Продължавам да ги виждам заедно! — изстена съкрушен Хю.

— Това, което виждаш — продължи Ролф мъдро, — е замъглено от прекалената ти гордост, приятелю. Изабел скоро ще ти роди още едно дете. Въпреки че обстоятелствата, при които е било заченато са странни, меко казано, то е създадено от вас двамата. Прогони старите спомени с новите, които ще имате заедно, след като вече сте у дома. Едва тогава ще успееш да се отървеш от терзанията си. Знаеш, че Изабел те обича и винаги те е обичала, зная, че и ти я обичаш.

Изведнъж дочуха вик зад тях. Двамата се обърнаха и видяха, че един крепостен тича към господарите, размахва ръце и крещи. Мъжете подкараха конете си към него.

— Лейди Алет — изрече задъхано човекът, когато стигнаха при него. — Казва, че бебето идва, милорд!

Хю и Ролф изминаха в галоп няколкото мили до крепостта, но когато влязоха в голямата зала, Изабел се приближи усмихната до тях с бебето на ръце.

— Имам сестра — съобщи им весело и подаде новороденото на баща му. — Майка каза, че ще я нарече Едит, защото така се е казвала кралицата, преди да дойде в Англия.

Ролф се взря в малкото розово същество в ръцете си. Имаше кичур златиста коса, а сините й очи го гледаха внимателно.

— Прилича на моята Алет — изрече той с просълзени очи.

— Забелязах — подсмихна се Изабел. — Да се надяваме, че наистина ще е дъщерята, за която мама си мечтае, а не опърничава като мен. — После, като забеляза притеснението на Ролф, тя го подразни: — Човек никога не знае какви ще са децата му, Ролф.

В дните след раждането на Едит, Хю Фокониер размишляваше над думите на приятеля си. Никога не бе чувал Ролф де Брайърд да говори така разумно. Той обикновено бе безгрижен. Изведнъж приятелят му се стори по-възрастен, изпълнен с мъдрост. Хю премисляше отново и отново всичко, което Ролф му бе казал. Нима бе възможно да е прав? Нима помирението с Изабел щеше да се окаже ключът да заличи спомена за това, което се бе случило? Нима бе толкова просто? Господ му бе свидетел, че копнееше да се помири със съпругата си. Ново начало. Ами ако Ролф грешеше? Какво щеше да стане с тях тогава?

Трябваше да размисли още, преди да реши какво да предприеме. Дали Изабел щеше да приеме ласките му, или щеше да го отблъсне? Забелязваше как го гледа, когато си мисли, че той не я вижда. Очите й бяха изпълнени с тъга, но ако случайно погледите им се кръстосаха, тя се държеше гордо и предизвикателно.

Изабел усети, че нещо се бе променило. Хю не се държеше така войнствено, когато се обръщаше към него. Все пак не бе споменал нито дума, която да й подскаже, че е превъзмогнал дилемата си. Какво се бе случило? Дали въобще бе станало нещо, или тя просто си въобразяваше? Нито майка й, нито вторият й баща бяха казали нещо необичайно. Изабел знаеше, че ако се забележеше и най-малката промяна в поведението на Хю, майка й щеше да го отбележи радостно.

 

 

Родилните болки на Бел започнаха рано сутринта в последния ден на март. Хю бе при нея, както при раждането на Хю Младши. Присъствието му я успокояваше и в началните фази, докато Алет я инструктираше какво да прави, той се погрижи люлката на бебето и пелените му да бъдат при тях, и Ида — сестрата на бавачката на малкия Хю, Ада — да е готова, за да се погрижи за новороденото.

Изабел бе настанена удобно, доколкото можеше да се чувства жена в нейното положение. Детето щеше да се появи, когато му дойде времето. Раждането на малкия Хю бе лесно, доколкото си спомняше. Хю дойде на бял свят прекалено бързо. Изабел се намръщи. Сега раждането се очертаваше доста трудно.

Продължи да изпитва болки през целия ден — в началото леки, но с течение на времето все по-силни. Детето обаче не се раждаше. Хю не се отделяше от съпругата си. Слугите му донесоха храна и вино, но той хапна едва, притеснен единствено за Бел.

Най-накрая, почти преди полунощ, стана ясно, че детето скоро ще се роди. Бел се напъваше и напрягаше и детето бавно излезе от тялото й.

— Момиче е! — извести Алет.

— Не плаче — прошепна изплашена Изабел.

За изненада и на двете жени, Хю инстинктивно взе дъщеря си, сложи я върху тялото на Бел, разтвори устните на новороденото и пъхна пръста си в гърлото на бебето, за да отстрани парче слуз от него. После се наведе и вдиша нежно няколко пъти в устата на дъщеря си. Тя се закашля, очичките й се отвориха, пое си въздух и проплака с всички сили.

Бел плачеше неудържимо от облекчение. После притисна бебето към гърдите си и го утеши.

— Вие я спасихте, милорд! Вие я спасихте, милорд! Как знаехте какво да направите, Хю?

Той самият бе изненадан и поклати глава.

— Нямам представа, моя Бел — отговори й той откровено. — Но не можех да позволя дъщеря ни да умре след всичко, което преживяхме, за да я имаме.

Бебето бе поето от бавачката, окъпано и поставено в люлката. Хю продължи да стои до леглото на Бел, хванал ръката й. Известно време двамата мълчаха, после той заговори.

— Ще я наречем Матилда, като кралицата.

— Ще я кръстим Розамунд, милорд. Не ми допада името Матилда, макар да харесвам кралицата — отговори Изабел. — Никакъв Хенри и никаква Матилда, благодаря.

Той се засмя.

— Съгласен съм с теб, мадам. Аз също не харесвам името Матилда.

— И щяхте да кръстите дъщеря ни така. Срамота, милорд! — сгълча го Изабел.

— Спомням си колко добра беше с мен майката на краля, първата Матилда. Желанието ми бе по-скоро да почета паметта й — каза Хю. За миг им се стори, че всичко е като преди, но изведнъж стената помежду им отново се издигна.

 

 

Няколко седмици по-късно пристигна кралски вестоносец в Лангстън, призовавайки сър Хю, барон Лангстън, и сър Ролф де Брайърд, заедно с другите двама рицари в крепостта — сър Фалк и сър Джайлс, оръженосци преди, посветени в рицарски сан в отсъствието на господарите от Ролф — да се присъединят към армията на краля, който подготвяше кампанията си в Нормандия.

— Не възнамеряваш да заминеш! — изрече Изабел на съпруга си.

— Едва ли мога да откажа на краля — отвърна раздразнително Хю.

— Вкъщи сме едва от шест месеца — изкрещя тя възпламенена. — Не мога да повярвам, че Хенри Боклерк няма достатъчно рицари, за да му трябваш точно ти. Нима предишната ти служба в Нормандия не бе достатъчна? Струва ни почти живота! Ролф, Джайлс и Фалк заминават. Нима трима рицари не са достатъчно от Лангстън? Този път искам съпруга си вкъщи и ще го заявя лично на краля, по дяволите!

— Мадам — изкрещя в отговор Хю, — кралят няма да те изслуша! Ще си затвориш устата и ще ме оставиш да изпълня дълга си, както винаги съм го правил! Какъв пример ще дам на Хю Младши, ако кръшкам от служба?

— Вървете тогава! — каза гневно Изабел. — Но ако не се върнете благополучно у дома, никога няма да ви го простя, Хю Фокониер. Никога!

Чувството за хумор на Хю Фокониер изведнъж взе връх над него при тези нелепи думи. Той избухна в смях.

— Ох, моя Бел, ако не се върна при теб, никога няма да узная дали си ми простила или не, скъпа. — Той пристъпи напред и я притисна в обятията си. — Изабел, Изабел, какво ще правим? Обичам те толкова много, че не мога повече да ти се сърдя. Ти нарани душата ми, но аз все пак те обичам. Не мога да живея без теб. — И той помилва меката й коса, като се опияни от уханието й на лавандула.

— Ох, Хю — измърка тя и зарови лице до рамото му. — Аз също те обичам. Исках само да бъдем заедно отново. — Той никога нямаше да разбере нейната част от приключенията им в Бретан, помисли си Изабел, но какво значение имаше? Искаше съпруга си обратно и наистина го имаше. Тя се прилепи още по-силно до него и въздъхна щастливо.

Той отново се засмя, но този път нежно.

— Избра странен начин, за да постигнеш своето, лейди — каза той.

— Това означава ли, че сме се помирили? — попита хитро тя. — Не мога да ви пусна да заминете на война, ако не е така.

В отговор, той я вдигна и я понесе през залата към стаята им. Тя не се противопостави, а се сгуши до него, като мъркаше тихо. Наблизо нямаше слуги, всички бяха изчезнали. Хю постави съпругата си върху леглото и се строполи върху нея. Лицето й бе изкривено от двете му ръце, които я стискаха, докато я засипваше с порой от целувки. Щастието взе връх. Тя отвърна на ласките му пламенно, прегръщаше го, милваше го. „Беше толкова отдавна“, помисли си тя.

Хю така и не разбра как всичко се случи толкова бързо, но вече бяха голи, преплели нозе, отдали се на своята страст.

— Толкова много ми липсвахте, милорд — прошепна тя тихо.

— Беше истински ад без теб, Бел — додаде също така тихо Хю.

— Кажи ми, че ми прощаваш прегрешението, както и аз съм ти простила.

— Прощавам ти, невъзможна, но неустоима непокорнице — въздъхна той, като се настани между нозете й. — Напълно… изцяло… безусловно… ти прощавам. Ох, моя Бел! — изстена той и започна да се движи пламенно върху нея.

Удоволствието, което й достави, бе несравнимо и Изабел знаеше защо. Защото се обичаха безрезервно. Това не бе похот. Бе любов! Тя му се отдаде с щастлив вик, като се извиси високо към звездите и после се заспуска надолу, обзета от горещо задоволство. Разплака се от чувствата, взели връх над нея.

— Ах, моя Бел — утешаваше я той. — Не плачи. Не плачи! — Но Хю Фокониер също плачеше, сълзите се стичаха надолу по лицето му. Почти се бяха изгубили, но всичко свърши.

— Толкова съм щастлива — ридаеше Изабел, докато двамата се прегръщаха.

В голямата зала слугите се движеха притихнали, всички знаеха, че господарите им в момента се сдобряват, защото подобни неща не можеха да останат скрити. Алет изгледа Ролф с надежда. Не бе чула гневни викове или счупени съдове. Дали да се надяват, че Хю и Изабел най-после са разрешили различията си?

В целия Лангстън се почувства, че господарите отново бяха като преди. Изабел не бе щастлива, че съпругът й заминава на война, но знаеше, че честта не би му позволила да постъпи другояче. Беше благодарна обаче, че разрешиха спора си, преди да потегли, не защото се опасяваше, че е изложен на опасност, а защото го обичаше и искаше той да се погрижи за оцеляването си.

Колко различно бе всичко сега, помисли си тя в деня на отпътуването му. Само преди няколко години Лангстън бе крепост с една кула, сега имаше две. Имаше двама рицари, сега бяха четирима. Имаше малка група от войници, сега бяха петдесет. Като целуна съпруга си и им пожела Господ да ги пази, Изабел от Лангстън изпита невероятна гордост.

 

 

Крал Хенри събра огромна войска и потегли за Нормандия в края на август. Там бе посрещнат от няколко силни нормандски семейства, дали му клетва за вярност предната година. Бяха останали предани на Хенри Боклерк, след като решиха, че от наследниците на Вилхелм Завоевателя, той е най-достоен да ги води и управлява. Все още бяха съмнителни Робърт де Белъм и Уилиям от Мортън. Де Белъм се бе завърнал в Англия преди една година, правейки опит да се помири с Хенри, но кралят го бе отхвърлил, не можеше да му се довери, но не го и изпрати в затвор.

На двайсет и осми септември, в лето господне хиляда сто и шесто, същия ден, когато преди четирийсет години Вилхелм Завоевателя, херцог на Нормандия, бе стъпил с войската си в Англия, най-малкият му син, Хенри, поведе люта битка около замъка Тинчебрай, за да превземе Нормандия. В края на деня той я бе спечелил. Херцог Робърт бе победен и изпратен в Англия, където прекара остатъка от дните си в спартански манастир. Участта му бе споделена от Уилиям от Мортейн. Робърт де Белъм избяга от страната, но по-късно бе заловен и затворен. За най-голяма изненада на всички, нито един рицар не бе убит в тази битка за Нормандия, но Хю Фокониер бе ранен и загуби едното си око.

— Като че ли — каза Хю Фокониер на съпругата си, когато се завърна у дома — Всемогъщият Господ пожела да реши проблема ни завинаги.

— И повече няма да ходите на война, милорд? — попита Изабел.

— Ще потегля, ако кралят ме призове — отвърна закачливо Хю, — но Хенри Боклерк твърди, че не се нуждае от едноок рицар, макар и със силна сабя. — Той я прегърна и я придърпа плътно към себе си. — И така, моя Бел, страхувам се, че си осъдена да споделяш компанията ми до края на дните си.

Изабел от Лангстън обърна глава, за да изгледа съпруга си и му отвърна с усмивка.

— Присъда, която заслужавам и се радвам да приема!

— Амин! — изрече отец Бернар радушно и в залата отекна радостен смях.

— Амин, наистина — отвърна Изабел от Лангстън, която винаги имаше последната дума.