Бъртрис Смол
Непокорната (18)

Глава 17

Невъзможното стана. За една-единствена нощ, Вивиен дьо Бретан разлюби Хю Фокониер и се влюби безумно в Саймън де Бомон, своя съпруг. Тя едва вярваше, когато го съобщи на брат си.

— Прекрасен е, Ги! Той е всичко, което винаги съм искала да е един мъж. Неуморен любовник! И не се страхува от нас. Дори ме наби — завърши шепнешком тя.

— Той какво? — Ги дьо Бретан бе вбесен. Сигурно не бе чул добре. Той обичаше да наказва нежно жените, но винаги го правеше с обич, не брутално. Едва сега забеляза, че по бялата кожа на Вивиен личаха следи от удари. Ги дьо Бретан никога не бе белязал жените така. Никога!

— Бях много непослушна — засмя се сестра му.

— Да не си загубила разсъдъка си? — попита я гневно брат й. — Ти си Вивиен дьо Бретан, а не някоя глупачка с незначително потекло. Този човек дори не ти е равен, иначе сам щеше да притежава земя. Как се е осмелил да се държи жестоко с теб?

— Хареса ми — призна тихо Вивиен. — Не разбираш ли, братко? Този мъж е по-силен от мен. Цял живот съм била великата Вивиен дьо Бретан, магьосницата, опасна дори да се погледне. Всички любовници, които съм имала, се страхуваха от мен. Може би Хю не, защото, след като не помнеше нищо, не знаеше какво е страх, но ще ти призная нещо, което никога не съм се осмелявала да изрека на глас, макар дълбоко в сърцето си да го знаех. Хю е обичал преди. Която и да е била, дори без да я помни, той все още я обича подсъзнателно. Никога не ми се отдаде напълно, макар и да беше предан. Аз го обичах, но не смеех да му се посветя всеотдайно от страх, че паметта му ще се възвърне и тогава ще ме презре. Със Саймън не е така. Той все още не ме обича, но и това ще стане. Аз го обичам така, както никой друг. Той ще ме има изцяло! Тялото ми, ума, да, дори душата ми; или ще ме убие. Вече ми го каза. Но аз съм щастлива да съм негова.

Ги дьо Бретан бе ужасен.

— Виви — изрече той мило. — Държиш се като глупаво дете. Хора като нас не смеят да обичат по този начин. Това ни прави слаби. — Той взе ръцете й. — Малката ми сестричка, наслаждавай се на похотливия си жребец, но не го обичай с такава дълбока и пламенна страст. Това ще те обрече на гибел.

— А ти, брат ми — отговори му тя също толкова мило. — Не обичаш ли твоята хубава Бел така? Не ме лъжи. Забелязала съм начина, по който я гледаш.

— Да — призна Ги. — Обичам я, Виви, но никога няма да й позволя да вземе връх над мен, както ти допускаш да стори това новият ти съпруг. Аз винаги владея положението.

— Изтощена съм да се контролирам. Уморена съм да вдъхвам страх — каза Вивиен. — Искам да бъда като другите жени, Ги.

— Ти никога няма да бъдеш като другите — отвърна й той ядно — и когато желаеш това, ти посрамваш рода ни! Ние сме Дьо Бретан! Произхождаме от велика фамилия. Ти, сестра ми, си като прекрасна расова кобила, но си взела за партньор обикновен глиган от гората. Надявам се да не съжаляваш!

— Трябва да отпратиш Хю — каза Вивиен, като пренебрегна очевидния яд на брат си.

— Не! — Ги бе категоричен. — Няма да го направя. Сама му кажи какви чувства изпитваш към съпруга си. Тогава ще му предложиш да остане като рицар в замъка или да си тръгне. Ще се моля да остане, Виви, защото съм убеден, че ще ни е необходим в дните, които ни предстоят, в противен случай твоят съпруг може да напълни Цитаделата със себеподобни.

— Ще останеш ли поне с мен, когато съобщя на Хю? — попита Вивиен брат си. — Ако се ядоса, зная, че можеш да го успокоиш.

— Ще остана. Къде е Саймън сега?

— Спи. — Тя поруменя. — Ще се върна скоро при него.

Ги изсумтя, не можеше да повярва. Никога през живота си не бе виждал Вивиен да се изчервява като момиче. Всичко това бе твърде смущаващо.

Хю се появи от клетките на соколите в компанията на Бел, но и двамата Дьо Бретан бяха прекалено объркани, за да забележат.

— Ела да пийнем, Хю — покани го Ги. — Вивиен има доста шокиращи новини. — Той напълни бокалите и отчупи голямо парче хляб, което плъзна върху масата към другия мъж. — Седни в скута ми, Бел, и ще те нахраня, докато сестра ми говори.

Изабел покорно се настани в обятията му и отвори уста като малко птиче. Бе привикнала да се храни по този начин.

— Хю — започна Вивиен, — не трябва да казваш на Саймън, че си ми бил любовник. Дори не трябва да правиш подобен намек. Разбираш ли ме?

— Щом така желаеш, лейди, на заповедите ти съм — отговори Хю, като се чудеше за какво става въпрос. Обикновено Виви се държеше смело с любовниците си. Сега изведнъж започна да заеква като някоя девица. Забавно.

С тихия си, драматичен глас Вивиен дьо Бретан обясни и причините за молбата си, като завърши забележителното си обяснение с думите:

— Можеш да останеш в Цитаделата като рицар или си свободен да заминеш с хората си, но никога повече между нас няма да има нищо, Хю. Схващаш, нали?

Той бе поразен. Само преди един ден тя се кълнеше във вечна, неумираща любов към него, вбесена и вилнееща от решението на граф Алън да й даде непознат за съпруг. Сега изведнъж всичко, което бе имало между тях, бе станало незначително пред тази нова велика страст. Хю изпита невероятно облекчение, но се почувства и леко обиден. За секунда погледът му се кръстоса с този на Бел. После преглътна с усилие. Това бе единственото, което успя да направи, за да запази спокойствие.

— Няма ли да кажеш нещо? — попита Вивиен. Бе очаквала протести, любовни обяснения, а не мълчание.

— Лейди, стъписан съм от думите ти — започна той.

— Няма да издадеш нищо на Саймън? — В гласа й се долови отчаяние.

Хю поклати глава.

— Вие възстановихте здравето ми и съм ви благодарен. Нямам желание да се противопоставям на онзи огромен звяр, за когото се омъжи, Виви. След време тази твоя нова страст ще избледнее и ти ще ме пожелаеш обратно в леглото си, скъпа.

— Оставаш или заминаваш? — попита тя раздразнително.

Колко по-лесно щеше да й бъде, ако изчезне, помисли си Хю, но не можеше да напусне Цитаделата, без да намери начин да вземе и съпругата си. Съпругата, за която дори не подозираха, че има. Той се засмя грубо.

— Зная, че ти се иска да си тръгна, но засега ще остана да ти служа. Нямам къде другаде да ида.

— Да! — обади се ентусиазирано Ги. — За мен това е добре.

Вивиен определено не бе очарована от този развой на нещата, затова Хю реши да й подскаже нещо, с което да отвлече вниманието й.

— Не исках да ти казвам, защото знаех колко много се страхуваше от това — изрече Хю, — но преди няколко дни паметта ми се възвърна. Моите войници потвърдиха самоличността ми. Не са се осмелявали да ми помогнат да се излекувам, защото са се страхували прекалено много от теб.

— Знаех си! — изрече триумфално Вивиен, но бе изненадващо успокоена.

— Аз съм Хю Фокониер; обикновен рицар от Уорчестър. Тъй като съм по-малък син, обикалям заедно с хората си, за да си намеря място. Сър де Манвил ми обеща, но когато не успяхме да се споразумеем за условията, той ме хвърли в тъмницата си, където ти ме намери.

— И нямаш съпруга? — попита тя.

— Не, лейди, имам любима в Англия, която вероятно вече се е омъжила за друг — отвърна хитро Хю. — Може би някой ден ще се завърна у дома и ще намеря друго момиче, но засега нямам какво да предложа на никоя.

Вивиен изпита върховно облекчение. Възвръщането на паметта му бе преимущество за нея. Сега нямаше да я предаде.

— Благодарна съм, че ще бъдеш на служба при мен, сър Хю Фокониер. — Тя се усмихна, взе малко храна и допълни: — Сега трябва да се върна при съпруга си. Ще се събуди и ще иска да утоли глада си. — И тя бързо излезе.

— Напълно е загубила разсъдъка си — изрече гневно Ги, когато сестра му напусна голямата зала. — Държи се като девица с първия си мъж. Радвам се, че оставаш, Хю. Може да ми е необходима помощта ти, за да защитим това, което принадлежи на Дьо Бретан, от този побойник, който графът ни изпрати. Като че ли сестра ми е омагьосана. — Очите му изведнъж заискряха. — Това трябва да е. Магьосницата е омагьосана.

— Не! — намеси се тихо Бел. — Тя просто е убедена, че наистина го обича, милорд. Не й отказвайте това щастие.

— Никога не съм го правил — отговори Ги, — но Саймън де Бомон е като опасен глиган в шубраците. Не ми харесва, нямам му доверие. Той първо е човек на графа, а след това съпруг на сестра ми.

— Мъж, който се заклева във вярност, прави това първо към своя владетел, а след това към съпругата си — каза Хю благоразумно. — Нека да видим как този човек ще се държи с Виви.

Ги кимна мрачно. В момента наистина не можеше да стори нищо. Ако Саймън де Бомон се окажеше такъв, за какъвто го смяташе, тогава все някога щеше да се издаде и те щяха да действат.

Изабел се опита да разсее лошото настроение на Ги дьо Бретан. Наклони се и прошепна нежно до ухото му:

— Мога да си представя какво прави сестра ви и женихът й сега, милорд Ги. А вие? — Тя духна леко в ухото му. — Дали да не запълним времето си по същия начин? Хю може да се погрижи за ежедневните дела в Цитаделата, нали? Ох, как ме стягат тези дрехи!

Ги дьо Бретан се изправи, прегърнал любовницата си. И без да каже нито дума, излезе от помещението.

Хю ги наблюдаваше да се отдалечават, разбирайки тактиката на Изабел, но въпреки това обзет от ревност. Не можеше да избегне факта, че е любовница на Ги. Когато той притежаваше Вивиен, не му се струваше толкова лошо. Сега обаче всичко бе различно и той бе излишния. Нима постъпи глупаво, като отказа да напусне замъка, когато Вивиен му даде тази възможност? Но как би могъл да вземе Изабел със себе си? Ако тя изчезнеше, бързо щяха да разберат къде е отишла. Трябваше да има начин да я измъкне от Цитаделата, за да се приберат в дома си.

Може би щеше да успее да убеди Саймън де Бомон да отведе Вивиен в двора на граф Алън. Хю поклати глава. Не се съмняваше, че Саймън ще бъде горд да се поперчи с красивата си съпруга и до каква степен я командва, но не те бяха проблема. Проблема бе Ги. Те нямаше да поискат да го вземат със себе си, а и Ги нямаше да остави Изабел. Маниакалната му страст към нея бе очевидна. Хю напрягаше ума си, за да намери отговор.

 

 

Когато пристигна в Цитаделата, Саймън де Бомон донесе новини от света около тях. Седна на господарската маса вечерта, влязъл в ролята на господар на замъка, докато Ги вътрешно кипеше от гняв. Беше му измислил много сполучлив прякор — Глигана. Бе висок колкото Хю, но много здрав и як. Тъмните му очи бяха малки. Блестяха като черен кехлибар и непрекъснато се въртяха, като рядко се задържаха на едно място, докато се озъртаха наоколо. Почти нищо не убягваше от вниманието му.

— Наследниците на Завоевателя отново са в конфликт — разказа той, а пълната му ръка стискаше бокала. — Граф Алън е мъдър. Стои настрана и наблюдава, но не се намесва.

— Как може? — попита Хю. — Женен е за сестра им и не може да прояви предпочитание към единия или другия, освен ако това не е абсолютно неизгодно за него.

— Да! — потвърди Саймън и удари с чаша върху масата. — За него не е изгодно да се намесва, въпреки че и двамата го подтикват да го направи. — И той отпи голяма глътка вино.

— Какво се е случило, милорд Саймън, за да подтикне братята отново да се скарат? — попита тихо Бел. Нуждаеха се да съберат колкото могат повече информация, тъй като трябваше да прекосят Нормандия, за да се доберат до Англия.

— Отново тези проклети Монтгомъри — обясни Саймън. — Херцог Робърт приел с отворени обятия Робърт де Белъм в двора си. И то след като крал Хенри го прокуди от Англия заради бунта му. Английският крал бе силно обиден от постъпката на брат си.

— Да — каза Бел. — Разбирам защо.

— Нима Хенри е започнал военни действия, само защото брат му е приел радушно Робърт де Белъм? Сигурно има нещо повече — попита Хю.

— Да — отговори Саймън. — Де Белъм плячкосваше земите в Нормандия на васалите, верни на английския крал. Херцогът или не можеше, или не искаше да го спре. И тогава херцог Робърт го прие тържествено в двора си. Естествено, крал Хенри бе обиден. — Саймън взе един еленски бут и отхапа от месото, като започна да дъвче шумно. Засмя се доволен, когато Вивиен лично му наля сребърната чаша с червено вино.

— Англичаните изпратили ли са армия? — почуди се Хю.

— Малка — отговори Саймън. — Тези нормандци! Такива хора! Не може да им се има никакво доверие, но вие англичаните го знаете. Най-видните благородници на херцога се съюзиха с английските рицари. Не че това имаше някакво значение. После един от най-високопоставените нормандски благородници, Уилиям Мортейн, напусна Англия, за да направи заговор с херцога срещу краля. Кралят си присвои земите му. Пфу! Нормандци! В Бретан поне човек знае ясно кои са му врагове. — И той отпи отново от виното. — В Бретан враговете никога не се променят. Ако някой ти е враг, такъв си и остава, докато единият не умре. Така е много по-лесно.

Хю не успя да въздържи усмивката си.

— Да — съгласи се. После добави: — Предполагам, че е опасно да се пътува из Нормандия. Хубаво е, че сме далеч, тук, в Цитаделата, нали?

Саймън де Бомон кимна утвърдително.

— Участвал съм в достатъчно битки, за да ми стигнат до края на живота. Бях с граф Алън на кръстоносен поход. Вече съм готов да остана на едно място и да създам семейство.

Изразяваше се недодялано, помисли си Хю, но по принцип не бе лош човек, въпреки очевидната неприязън на Ги дьо Бретан към него. Саймън де Бомон бе праволинеен, предан на своя господар. Колко такива като него познаваше? Щеше да защитава замъка заради своя владетел на всяка цена. „Както аз бих сторил същото в Лангстън заради Хенри, ако някога успея да се прибера у дома“ — помисли си горчиво Хю.

Положението, описано от Саймън де Бомон, бе доста лошо. Хю не би се осмелил да вземе Изабел и да се опитат да прекосят Нормандия. Беше прекалено опасно, особено за жена в нейното положение. Съмняваше се дали той самият и хората му щяха да минат без жертви. И със сигурност не можеха да потърсят убежище в двора на херцог Робърт. Хю бе човек на крал Хенри. Нямаше да предаде стария си приятел. И двамата с Изабел щяха да бъдат изложени на опасност в Руан, особено ако Ричард де Манвил беше там и се ползваше със закрилата на херцог Робърт.

Изабел позна по лицето на Хю за какво мисли. Бяха попаднали в капан и едва ли щяха да успеят да избягат от Цитаделата в близко бъдеще.

— Вземи мъжете и вървете сами — умоляваше го тя, когато се срещнаха следващия път при соколите. — Зная, че ще ви бъда в тежест, но вие сигурно ще преминете. Тук съм в безопасност. Можеш да се върнеш за мен, Хю.

— Нетърпелива си да се отървеш от мен, за да продължиш да се въргаляш с любовника си, без да изпитваш вина? — Мразеше се, докато изричаше тези думи.

В очите й бързо се появиха сълзи, но тя не каза нищо, само се обърна и напусна помещението.

— Тя носи дете от друг — обади се Алън. — Може би ще е най-добре да я оставим тук, милорд.

Хю изруга тихо.

— Тя носи моето дете, момче, не на друг. — И понеже нямаше избор, защото искаше доброто име на Изабел да не бъде опетнено в бъдеще, той разказа на Алън и Линд истината.

Двамата соколари бяха стъписани от тази история.

— Тези Дьо Бретан със сигурност са изчадия на дявола — Алън успя да промълви най-после. Той бе пребледнял.

Линд не каза нищо, но Хю можеше да си представи какво си мисли, защото младежът обожаваше Изабел. Тя бе неговата господарка.

 

 

Състоянието на Изабел започна да проличава по леко заобления й корем под полата и туниката. Есента настъпи с приятните, топли дни и прохладните, дълги нощи. Еротичните страсти на Ги дьо Бретан като че ли започнаха да намаляват, докато наблюдаваше Бел да наедрява с детето, което той считаше за свое. Начинът на действителното му зачатие нямаше значение, защото не бе ли споделил и той сладостта на Бел заедно с Хю Фокониер през онази нощ? Участието на Хю при създаването на бебето, което щеше да се роди през пролетта, вече не бе важно. Ги смяташе детето за свое и ако някой се осмелеше да твърди обратното, щеше да понесе последствията. Саймън де Бомон не знаеше истината. Вивиен не би я споделила с него, защото това означаваше да признае и своя дял в заговора.

Ги мразеше зет си. Бе толкова обикновен човек. Бе взел красивата, екзотична Вивиен и пред ужасения поглед на брат й я превръщаше в обикновена жена. Вече носеше прекрасната си черна коса на плитки, главата й бе покрита скромно с бял воал. Приличаше повече на някоя монахиня, отколкото на възбуждаща дама от плът и кръв. Когато подхвана този въпрос една вечер, зет му заговори пръв, вместо да остави Вивиен да му обясни.

— Старите саксонци са карали съпругите си да бръснат главите си в знак на покорство — избоботи той. — Жената трябва да изглежда скромна. Вивиен бе прекалено пищна, но не е знаела, след като е била изолирана тук цял живот. Като неин съпруг, мое задължение е да коригирам поведението й. Не съм ли прав, ангел мой?

— О, да, скъпи милорд — изрече смирено Вивиен, като взе голямата, космата ръка на съпруга си и я целуна. — Аз съм на твое разположение.

Ги изпита физическа болка. Какво бе станало с гордата му и независима сестра? Неспособен да го понесе, той напусна залата. „Трябва да убия този негодник, който така промени прекрасната ми Виви — помисли си Ги. — И ако не го сторя скоро, тя толкова ще се промени, че никога няма да мога да я направя същата.“

 

 

На Бел й бяха показани стъпалата към брега и след като научи кога е приливът, сега слизаше до морето всеки ден, за да се разхожда. Повечето пъти беше сама, което предпочиташе. Вятърът и мъглата, изглежда, я успокояваха. Никъде другаде не намираше такъв покой. Напрежението между Ги и Саймън ставаше все по-лошо, с всеки изминал ден.

Саймън де Бомон в началото се бе опитал да успокои чувствата на Ги дьо Бретан към Вивиен, но когато стана очевидно, че няма да успее, Саймън престана да полага каквито и да било усилия, като вбеси още повече Ги, заявявайки му, че той, Саймън де Бомон, е господар на Цитаделата. Ако това не допада на Ги, може да си потърси дом на друго място. Вивиен стоеше до съпруга си със самодоволна усмивка на красивото лице, докато Саймън говореше.

— Вивиен знае, че не мога да си тръгна — отговори тихо Ги. В гласа му обаче се долавяха опасни нотки и като го чу, сестра му пребледня.

— Замълчи, брат ми! — извика тя. — Знаеш, че си добре дошъл тук, докато решиш да останеш и уважаваш авторитета на съпруга ми. — Тя се обърна към Саймън. — О, милорд, трябва да се опиташ да се разбираш по-добре с брат ми.

— Защо трябва да остане? — попита Саймън. Търпението му вече се изчерпваше.

— Защото моето дете, детето, което моята Бел носи, ще наследи имението на Дьо Бретан — отговори Ги.

— Тези владения се наследяват по женска линия — противопостави се Саймън.

— Да, но ти твърдиш, че ще имаш само синове от сестра ми, и все пак все още не съм забелязал доказателство, че очаква дете — отговори Ги. — Следователно дъщеря ми — защото съм сигурен, че Бел ще ми роди дъщеря — ще наследи този замък. Едва ли ще отгледам дъщеря си далече от дома й, милорд. — Той се усмихна. — Така правим ние.

— Времената се менят — изръмжа Саймън. — Не възнамерявам да гледам синовете си ограбени от някакво момиче!

Ги отново се усмихна.

— Когато съпругата ти роди син, милорд, ще обсъдим този въпрос отново. Дотогава е глупаво да говорим. — Тъмновиолетовите му очи се впериха в тези на Вивиен предизвикателно.