Бъртрис Смол
Непокорната (17)

Глава 16

Цитаделата и Лангстън

Лятото на 1104 — есента на 1106

— Мари ми каза, че не си пил подсилващия си еликсир днес — обърна се Вивиен към любовника си в леглото вечерта. Тя погали гърдите му с дългите си, изящни пръсти.

— Не се нуждая от повече лекарства, Виви — отговори Хю Фокониер на любовницата си. — Брат ти сигурно ти е разказал за доброто ми представяне със скъпоценната му Бел снощи. Не се нуждая от отвари, Виви, освен ако не ме опияняваш с тях, като се опитваш да предотвратиш възвръщането на паметта ми. Защо това те плаши? — Той взе ръката й в своята, вдигна я до устните си и започна да смуче пръстите й.

— Не е вярно — излъга тя, но сърцето й затуптя притеснено.

— Добре! — съгласи се той. — Тогава е уредено. — И той легна върху нея, за да изпълни любовните си задължения, а чувствените й викове отекнаха в ушите му. Това бе всичко, което тя искаше от него, осъзна той — способността му да й доставя плътско задоволство и да се върти послушно под свирката й. Това, че се подчиняваше на властта й и се съгласяваше малодушно с нея, я бе накарало да повярва, че го обича. Засега щеше да продължи да я задоволява. Докато решеше какво да предприеме.

Смущаваше го Изабел. Имаше пълното право да си тръгне и да я остави на съдбата, която си бе избрала. Защо не бе останала в Лангстън като добра съпруга? И все пак, усмихна се той, това, което бе направила, да се предреши като мъж и да тръгне след него, бе напълно в стила й. Тя просто бе една непокорница. Отговорностите и майчинството не са я променили, осъзна той. Ако не бе тръгнала да го търси, дали паметта му щеше да се възвърне, както това стана снощи, когато извика името му в своя екстаз? Може би без нея щеше да остане оплетен в магията на Дьо Бретан завинаги. Може би й бе по-голям длъжник, отколкото можеше да осъзнае.

Но нима можеше да забрави, че през изтеклите месеци тя бе най-всеотдайната любовница на Ги дьо Бретан? „А твоята метреса, която лежи сега до теб?“, обади се един вътрешен глас в него. Беше различно. Мъжът можеше да има любовница, но жената трябваше да остане вярна и предана на своя господар. Все пак как би могла Изабел от Лангстън да му остане вярна при обстоятелствата, в които и двамата се бяха озовали? Нима щеше да предпочете съпругата му да се хвърли от кулата на Цитаделата, обзета от угризения? Трябваше да говори с нея. И да обмисли начин, по който всички да заминат от замъка. Ако наистина съпругата му е забременяла от него, Дьо Бретан не трябваше да се доберат до детето.

Той се измъкна от спалнята сутринта. Виви спеше непробудно след бурната нощ. Отиде при клетките на соколите и завари Изабел да храни Купър.

— Добро утро, Изабел от Лангстън — каза той тихо.

Стреснатите й зеленикави очи го изгледаха открито.

— Ти си спомняш? — прошепна тя нежно. — О, Хю! Кажи ми, че си спомняш!

— Спомням си, моя Бел — измърка той.

Мигновено тя бе в обятията му с насълзени очи.

— Как? Кога? — попита го тя.

— Когато извика името ми онази нощ — отговори той.

Тя го погледна и се изчерви.

— Никой не искаше да ми помогне, Хю. Кралят дори се опита да ме прелъсти. Искаше да остана в двора му като поредното развлечение. Ролф не знаеше какво да прави. Бях убедена, че не си мъртъв. Просто не знаех къде си, но трябваше да се опитам да те намеря, Хю! Ужасно ли си ми сърдит? — Думите се сипеха една след друга, докато се опитваше да му обясни всичко. Дали щеше да разбере? Или щеше да я намрази заради това, което се бе случило?

— Защо не остана в Лангстън, Изабел? — попита той.

— И ако бях останала? Войниците пленени заедно с теб толкова са се страхували от магьосничеството на Дьо Бретан, че дори не са се опитали да ти помогнат или да избягат, за да мога да намеря подкрепа и да те спася. Ако аз не те бях потърсила, Хю Фокониер, кой друг щеше да го направи? Твоят приятел Хенри Боклерк бе по-развълнуван от идеята да прелъсти съпругата ти, отколкото да те намери. Толкова е непочтено, като си помислиш само, че замина за Нормандия по негова молба! Херцог Робърт не бе по-добър. Ако двамата с Линд не бяхме тръгнали да те търсим, щеше да се опиташ да направиш дете на някоя друга преди два дена! — Тя се бе разпалила, отдавна не й се бе случвало.

Хю не можа да се въздържи да не се засмее. Беше най-своенравната жена на света, която щеше да отстоява всичко, за да си върне своето. Придърпа я към себе си и я целуна по устните. За миг тя се разтопи, но после се откъсна от него и го удари силно.

— Бел! — запротестира той.

— Какъв доверчив глупак си да отидеш в имението Манвил, като знаеш какъв негодник е брат ми Ричард? Не можа ли да сключиш примирието, което той те е подмамил да повярваш, че иска, в двора на херцог Робърт? Трябваше ли да посетиш Манвил?

— Струваше ми се, че не е любезно да отхвърля поканата му, особено след като се бе държал с такова благоприличие пред херцога — отговори Хю, докато разтриваше ръката си. Непокорницата със сигурност го бе насинила.

— Вината е напълно твоя, Хю Фокониер! — изсъска Изабел.

— Милорд, лейди — Алън влезе в помещението. — В двора на замъка има раздвижване. Вече не е безопасно да разговаряте тук.

— Той е прав — каза Бел. — Не трябва да ни виждат заедно прекалено често, за да не събудим подозрение. Ще си предаваме съобщения чрез соколарите, Хю.

Съгласи се, но преди да си тръгне, попита:

— Очакваш ли дете, моя Бел?

— Прекалено рано е, за да зная — отвърна тя, — но не би могло да се каже, че не се постара да дадеш на Хю Младши братче или сестриче, милорд. — Тя се усмихна леко.

— Обичаш ли го? — попита Хю.

Изабел го изгледа загадъчно и без нито дума повече излезе от клетката с Купър в ръка. Наблюдаваше я да оставя сокола върху камъните навън, за да подиша свеж въздух и да го нахрани с любимото му сурово пиле. Защо не му отговори? Въпросът бе обикновен. Дали обича Ги дьо Бретан? И ако го обичаше, тогава какво щеше да стане с тях двамата? С Лангстън? Със сина им? Възнамеряваше да вземе своя сокол и да излезе при нея, но когато погледна отново, тя бе изчезнала. Трябваше пак да говорят, но едва ли бе разумно да го направи толкова скоро. Тази Изабел не бе момичето, което помнеше. Тази бе много по-силна. Почти заплашителна. Не бе лесно да ти бъде съпруга.

 

 

Лятото напредваше, житните класове на полето се наляха със зърно. Дьо Бретан наблюдаваха Бел, когато си мислеха, че тя не ги забелязва, макар тя винаги да усещаше. Разбираше какво ги интересува: някакво потвърждение, че очаква дете. Вниманието на Ги към корема й бе станало маниакално. Голямата му ръка го галеше непрекъснато. Постоянно й слагаше различни хапки в устата, за които си мислеше, че й харесват. Тя се чувстваше като гъска за угояване.

— Мислиш ли, че очакваш дете? — попита той най-после след няколко седмици.

Бел знаеше колко е нетърпелив.

— Все още не съм напълно сигурна — призна тя честно, защото той имаше представа от месечния й цикъл. — Може би, но трябва да изчакам още малко, за да съм напълно убедена, милорд Ги.

— И аз мисля така. — Той взе ръката й и я целуна. — Ще оставим Вивиен да се представя за майка, но всъщност ти ще си истинската майка на детето. Ти ще си тази, която ще го откърми и отгледа.

— И ще го обичам — добави тихо Бел. — Моля ви, нека изчакаме още малко, преди да съобщите официално. Все още не съм сигурна, милорд.

Същия ден в Цитаделата пристигна конник, първия посетител, когото Изабел видя, откакто двамата с Линд бяха дошли тук преди толкова много месеци. Вивиен остави човека да се нахрани и да си почине, после го извика да й се представи и да й съобщи по каква работа е дошъл в замъка.

Младият мъж се поклони вежливо.

— Моят господар, графът на Бретан, иска да му се закълнете във вярност, лейди — заяви пратеникът. — Трябва да се представите в двора му преди Мартиновден, заедно с брат си, и да дадете обет. Тогава ще имате право да си изберете съпруг сред няколко рицари, който ще отбраняват Цитаделата в името на графа. — Пратеникът се поклони отново.

Вивиен дьо Бретан изглеждаше стъписана.

— Вярност? — повтори тя. — Обет? Съпруг? Господарят ти да не е полудял? Не знае ли той коя съм аз? Двамата с брат ми сме потомци на великата магьосница Вивиен, съпруга на Мерлин. Ние не даваме клетва за вярност на никого, още по-малко на някакъв си дребен граф на Бретан. Що се отнася до това да си избера съпруг… — Смехът й прокънтя в залата и дори слугите се засмяха заедно с нея. — Предай на господаря си, че не желая съпруг, освен ако сама не си го харесам. Вече съм си взела мъж. Дьо Бретан винаги сами са се грижели за Цитаделата. Кажи на графа си, че ако ни мисли за безпомощни да я удържим, да заповяда и да ни я отнеме! — И тя отново се изсмя. — Ще ми достави удоволствие да превърна армията на господаря ти в крякащи крастави жаби! — И в залата отново се разнесе зловещ кикот. — Тази нощ ще те подслоним, но на сутринта заминавай обратно при господаря си и му предай думите ми. Намесата му не е желана тук.

Когато в залата останаха само Дьо Бретан и любовниците им, Ги се обърна към сестра си.

— Разумно ли постъпи да се държиш така с пратеника на графа, сестричке?

Теменужените очи на Вивиен потъмняха от гняв.

— Мислиш ли, че не зная какво иска граф Алън? Иска да присъедини нашето имение към своите владения и това е само първата стъпка. Няма да го позволя! Надявам се, че славата ни на магьосници ще го задържи далеч от тук след заканата ми.

— Може би ще е най-добре — изрече Хю дрезгаво — да се прибере реколтата колкото може по-рано, скъпа. Цитаделата може да бъде защитавана, но не искаш да изгубиш посевите си. Ако графът приеме предизвикателството ти, първото нещо, което ще направи, Виви, е да опожари полетата ти. При добра година едва изкарвате да преживявате и трябва да купувате храна от съседите, за да допълвате запасите си. Ако узнаят обаче, че си във война с господаря им, няма повече да ви продават, затова трябва да съхраниш всичко, което имаш сега.

— Откъде знаеш подобни неща? — попита тя подозрително. Напоследък бе станал по-независим. Нима започваше да си спомня предишния живот, какъвто и да е бил той? Тя нямаше представа естествено, защото Ричард де Манвил не й бе разказал нищо за него. Тогава не я и бе грижа. Грозноватото му лице я бе привлякло толкова силно и тя го бе пожелала. Беше достатъчно. Сега разбираше, че може би трябваше да узнае историята му.

— Предложението ми е логично — отговори Хю на красивата си любовница. — Убеден съм, че разбираш. Просто си вбесена, че граф Алън се обръща към теб по такъв обикновен начин. Не възразявам, ако имаш съпруг, скъпа. Колко забавно ще бъде да му слагаме редовно рога. — И той се засмя мрачно.

Ги кимна.

— Хю е прав да организираме защита, малката ми сестричке. Замисли се и ще разбереш. Трябва да започнем да планираме нещата, като че ли вече сме във война.

— Може би и двамата сте прави — каза бавно Вивиен дьо Бретан. — Наистина бе неразумно от страна на графа, че не дойде лично да говори с мен. Това подсказва, че той мисли малко за семейството ни и повече за земите ни. Мога обаче да си представя евентуалните мъже, които ми е избрал. Големи, честни, недодялани рицари, предани единствено на него. Да, ще е най-добре да се подготвим и да се защитим от него.

— Подозирам, че няма да чака до Мартиновден — изрече Хю.

— Откъде знаеш това? — попита отново тя.

— Той ти направи предложение. Ти му отказа, Виви. Осмели се да го предизвикаш да завземе това, което желае със сила, вместо с добро. Алън Бретански е закоравял в битките рицар. Сега ще му се наложи да превземе Цитаделата, за да не бъде засрамен пред васалите си.

— Паметта ти се е възстановила! — извика Вивиен дьо Бретан.

Изабел притаи дъх, като се чудеше какво ли щеше да отговори съпругът й на любовницата си. Дали щеше да признае?

— Виви, въпреки че не мога да си спомня миналото с подробности, и двамата знаем, че съм бил войник. В момента ти говоря като войник. Чувствата ми са инстинктивни. Нищо повече. Все още съм с теб. Не можеш ли да се задоволиш с това? Защо е толкова важно да не си спомням нищо от миналото си преди теб? — Погледът му бе открит и прям. — Той хвана малките ръце на Виви. — Скъпа?

— Не искам да ме изоставиш — призна тя тихо.

— Не ставай глупава — отговори той. — Освен това къде другаде бих намерил такъв лесен живот и толкова красива жена, която обичам, освен в Цитаделата? Сама твърдеше, че след като никой не ме е потърсил, трябва да съм бил незначителен човек. Незначителните хора не водят такъв живот, какъвто имам тук с теб.

Изабел бе изумена от Хю Фокониер. Никога не би си и помислила, че съпругът й е способен толкова ловко да се изплъзва от дадено положение. Никога не го бе виждала в подобна светлина. Дали и чувствата му към нея не бяха някаква маска? Трябваше да помисли над това.

— Струва ми се, че е разумно — обади се Ги — да поверим отбраната на Цитаделата в ръцете на Хю.

Сестра му се съгласи.

 

 

На следващата сутрин Хю изпрати пратеника на графа.

— По кой път дойде? — попита той.

— Покрай брега — отговори конникът.

— Тръгни покрай тресавищата — посъветва го Хю. — Малко по-дълго е, но наближава буря и крайбрежният път ще стане непроходим.

— Благодаря — изрече пратеникът.

Хю наблюдаваше от стените на замъка и видя, че мъжът потегли към брега. Усмихна се. Беше му казал абсолютната истина, но, естествено, след като бе приет така лошо от Вивиен дьо Бретан, си бе помислил, че се опитва да го заблуди; кой знае — дори да го убие. Хю погледна към морето. Облаците бяха тъмни и бързо се носеха към сушата. На нещастния пратеник щеше да му се наложи да се подслони някъде през следващите дни. Така щеше да се върне обратно при господаря си много по-бавно, отколкото ако бе послушал съвета. Това бе добре, тъй като те се нуждаеха от време.

Хю отиде при соколите и завари Изабел там. За пръв път му се откриваше възможност да поговори с нея насаме след първата им среща преди няколко дни.

— Нямаш ли контрол над тази жена? — попита съпругата му сърдито. — Тя е на път да започне война с графа на Бретан. Как ще избягаме, ако това стане? Всички ще ни убият!

— Ти очакваш дете — каза той спокойно. Припомни си колко раздразнителна бе Изабел, когато бе забременяла със сина им.

— Разбира се, че очаквам дете! — изсъска тя.

— Не отговори на въпроса ми онзи ден — каза той.

— Какъв въпрос? — попита тя, макар много добре да знаеше.

— Обичаш ли го? — повтори Хю.

— Разбира се, че не го обичам, макар той да вярва в противното, защото съм му го казвала. Иначе имаше вероятност да ме изгони от замъка. Тогава как щях да успея да ти помогна? Как въобще можеш да ми задаваш подобен глупав въпрос, Хю Фокониер? — попита Изабел. — Обичта ми към теб винаги е била истинска.

— Сигурна ли си? — Гласът му бе сериозен.

— Ние имаме деца — отговори тя. — А ти не изпитваш ли някакви чувства към Вивиен дьо Бретан? Забелязах колко покровителствено се държиш с нея, дори след като паметта ти се възвърна.

Той въздъхна.

— Да — потвърди. — Тя е толкова безпомощна, въпреки безмерната си жестокост. Виви по някакъв странен начин е все още дете. Придържа се към някакъв живот, който отдавна е минало и по този начин е обрекла както себе си, така и Ги на нещастие, макар и да не го разбира.

— Ние никога няма да забравим и двамата — отбеляза Изабел, — но трябва да простим, Хю.

— Първо трябва да избягаме от Цитаделата и да се върнем в Лангстън. Няма да е толкова просто, моя Бел.

— Може би трябва да тръгнете и да ме оставите тук — предложи Изабел. — Можеш да се върнеш за мен, защото съм твоя законна съпруга и детето, което нося, е твое, каквото и да си въобразяват Дьо Бретан. За вас и войниците ни ще бъде много по-лесно да избягате сега, преди да бъдем обсадени, отколкото по-късно, а и да бъдете затруднени от присъствието на жена.

— Не — Хю бе категоричен. — Няма да те оставя. Не и този път. Ще намеря начин, обещавам ти.

— Трябва да им кажа, че очаквам дете — въздъхна Изабел. — Ги вече подозира, а аз не смея да го лъжа.

— Не го прави — съгласи се Хю. — Състоянието ти ще е предимство за нас. Не забравяй, че жена в твоето положение е придирчива и трябва да се грижат добре за нея. Не забравяй, Изабел, те отчаяно копнеят за това дете.

Тя го помилва нежно по бузата.

— С изключение на променения ти глас, ти си отново същия Хю. Такова успокоение е да открия пак благородния мъж, за когото се омъжих. Не харесвах грубия, жесток любовник на Вивиен дьо Бретан. Чудя се защо бе станал такъв, след като си загубил паметта си? Все пак налага се да продължиш да се преструваш, иначе ще се усъмнят. — После Изабел го целуна по бузата и бързо излезе.

 

 

— Знаех! — засия Ги, когато Бел обяви състоянието си вечерта пред него и сестра му.

Вивиен не каза нищо. Тя искаше детето заради фамилията, но не бе особено очарована от предстоящото раждане. Главните й притеснения сега бяха, че начинът им на живот бе застрашен от граф Алън. Въпреки че бе заплашила графа с магия, тя много добре знаеше, че фамилия Дьо Бретан отдавна не притежаваха магическа сила. Предшествениците й бяха загубили тази вълшебна власт. Последните няколко поколения управляваха замъка и земите чрез страх и заплахи. Църквата никога не бе имала влияние в имението им. Крепостните бяха невежи и суеверни и Цитаделата бе толкова изолирана от централните пътища, че никой не се интересуваше от нея. Защо изведнъж граф Алън се бе разтревожил за тях? Дали грубата заплаха, отправена към пратеника му, ще бъде достатъчна да го откаже от намеренията му? Вивиен дьо Бретан се надяваше на това. Просто искаше да я оставят на спокойствие и сама.

Хю обаче започна да подготвя замъка, като че ли бе обявена война. Всички селяни бяха изкарани на полето и принудени да работят денем и нощем, за да приберат реколтата, която се складираше зад стените на крепостта. Плевниците бяха препълнени със сено. Плодовете бяха обрани от овошките, както и гроздето. Само тези крепостни, които имаха някакви умения, щяха да се скрият зад стените на замъка, заедно със семействата им. Другите щяха да се защитават сами.

Портите се заключваха рано, подвижният мост се вдигаше и не се спускаше до сутринта. На кулите стояха часови по двайсет и четири часа в денонощието. Вероятно обаче не са били толкова бдителни, защото една сутрин, когато се събудиха, армията на граф Алън се бе разположила пред замъка. Пред вратите бяха сложени на куп злите кучета, които обикаляха на свобода всяка нощ.

Хю се усмихна мрачно, когато му съобщиха.

— Графът е приел любезната ти покана, скъпа Вивиен — изрече той сухо. — Сега можеш да избираш: да защитаваме Цитаделата, докато ни превземат, или да изнемогнем от глад и изтощение, или последната възможност — да сключиш мир с него. — Той изгледа събраните рицари и войници. — Бих ти предложил да се примириш.

— Да не си полудял? — изкрещя тя. — Да приема съпруг, да се закълна във вярност на този глупак? Никога!

— Ги, не можеш ли да вразумиш сестра си? — попита Хю.

Ги хвана ръцете на разгневената жена.

— Бретанците сме известни с избухливия си нрав, Виви, но много добре знаеш, че не сме в състояние сериозно да се противопоставим на графа на Бретан. Не вярвахме, че ще отвърне на предизвикателството ни, но той го направи. Приеми предложението на графа за съпруг. Нима не можем да го победим и да продължим да си живеем, както желаем? Графът ще бъде доволен, убеден, че е осигурил нашите земи, и ние ще сме доволни, че се е оттеглил с армията си. Укроти гнева си, сестричке, и нека да сключим мир, преди да е станало твърде късно. Ако упорстваш глупаво и Цитаделата падне, каква си мислиш, че ще бъде съдбата ни? Ще ни набият на кол, не се съмнявам. Семейството ни ще изчезне и графът ще превземе замъка, каквато е всъщност и целта му.

Тя не каза нищо, но накрая въздъхна и кимна леко с глава.

— Хю — обърна се Ги към рицаря, — излез с бяло знаме и уреди въпроса, тъй като изглежда, разбираш от тези неща.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита Вивиен любовника си.

— Какво искаш да ти кажа? — отвърна той с дрезгавия си глас. — Ще приемеш съпруг, а ние ще му слагаме рога. Не възнамерявам да се откажа от теб, Вивиен. Може би ще ти хареса, ако двамата с него правим любов с теб, както брат ти и аз обладахме Бел? — Смехът му бе злокобен, но той знаеше, че отговорът му ще задоволи детинската й суетност.

— Ти ме обичаш! — възкликна щастлива Вивиен. — О, Хю, ще направя всичко, каквото пожелаеш, стига да сме заедно. — Теменужените й очи сияеха като диаманти.

Хю Фокониер възседна голям черен кон, нареди да спуснат подвижния мост и бавно подкара жребеца с бяло копринено знаме в ръка, символ на примирие. От другата страна го посрещна воин, равен по сан с него, и го поведе към шатрата на графа. Чудеше се дали ще е разумно да разкаже на графа истината за присъствието си в Цитаделата, но знаеше, че владетелят на Бретан няма голяма политическа изгода от синовете на Вилхелм Завоевателя, макар и да бе женен за сестра им. И как би могъл да обясни скандалното поведение на Изабел в цялата тази история? Не. Щеше да е по-добре да се придържа към плана, замислен от Ги. Не искаше да го въвличат още повече в спора им с графа. Нека бъдещият жених да отвлече вниманието им, докато той намери начин за бягство.

Хю Фокониер се поклони ниско на графа на Бретан и след като му позволиха да говори, каза:

— Милорд, господарката на Цитаделата, както е присъщо на всички жени, промени решението си. Тя ще приеме съпруг от вас и ще положи клетва за вярност.

— Вие не сте бретанец — отбеляза графът.

— Не, милорд. Англичанин съм. Казвам се Хю. Не си спомням друго име, както и нищо от живота си, преди Дьо Бретан да ме намерят ранен и да ме доведат тук, за да ме излекуват. Останах да им служа, тъй като няма къде другаде да отида. Дължа им живота си и сега ще се опитам да им помогна.

— Изглеждаш от благородно потекло и говориш добре — изрече бавно графът.

— Мислят, че съм бил рицар, защото изглежда имам рицарски умения — отговори Хю, тъй като не искаше графът да се почувства обиден, че са му изпратили за парламентьор обикновен свободен селянин.

— Какъв съпруг бихте ми предложили да избера за господарката на Цитаделата, сър Хю? — попита откровено граф Алън. — Никога не съм я виждал, въпреки че славата на семейството й като магьосници все още се носи и може да уплаши някои. Все пак ние, бретанците, сме келти, но аз съм убеден, че каквато и магьосническа сила да е имало някога, тя отдавна е изчезнала, иначе армията ми сега щеше да бъде жабешки хор, нали? — И той се засмя многозначително.

Хю си позволи да се усмихне леко.

— Дамата умее да приготвя лековити отвари, милорд, талант, необходим за всяка добра господарка, която носи отговорност за хората си. Що се отнася до съпруг, бих й избрал много силен мъж, защото тя самата е силна и има изключително избухлив нрав. Рицарят, подходящ да се справи с нея, трябва да е издръжлив и упорит, и доста похотлив.

— Имам точно такъв човек — усмихна се графът. — Ценя откровеността ви, сър Хю. Вие сте верен на Дьо Бретан, но разбирате и задълженията на васала. Ако пожелаете, в двора ми може да се намери място за вас.

— Изключително съм признателен, милорд — отговори Хю, — но човек като мен, без да помни миналото си, е по-добре да остане тук. Освен това в замъка има само двама рицари, братът на господарката и аз.

— Оставете моста спуснат — нареди графът на Бретан. — Ще дойда с малка свита и жениха по обяд. Накарайте господарката си да ни чака в голямата зала.

Хю се поклони ниско и излезе от шатрата, като се върна в замъка, за да им съобщи какво се бе случило. Мостът остана спуснат по негово нареждане, защото осъзнаваше, че подобно действие е израз на доверие между Дьо Бретан и графа.

— Какво става? — попита Вивиен, когато той се върна.

— Граф Алън ще влезе в замъка по обяд. Ще дойде с малка група приближени и бъдещия ти съпруг.

— Трябваше да имам избор! — извика Вивиен.

— Загуби това право, когато отхвърли първото му предложение — обясни й Хю. — Сега той ще го избере. На теб единствено ти остава да приемеш. Сега се приготви да го посрещнеш, докато аз изнеса нещата си от стаята ти. Когато ме пожелаеш, Виви, ще трябва да идваш при мен, защото едва ли връзката ни ще може да продължи в брачното ти ложе.

Ги наблюдаваше двамата с интерес. Положението бе изключително трудно за гордата му сестра. За пръв път през живота си трябваше да се държи като останалите жени. „Поне временно“, засмя се той тихо.

— Зная какво си мислиш — изсъска му тя злобно.

— Тогава знаеш и защо се смея.

— Мразя всички ви! — заяви пламенно тя.

Този път Ги се изсмя високо.

— Хайде, Виви — успокои я той. — Трябва да се държиш добре само малко. Граф Алън ще остане тук днес. Женихът ти ще бъде здравеняк и тъп, абсолютно предан на графа. Ще му трябва само да те погледне и да загуби ума си, очарован от теб и обзет от желание да се настани между краката ти. Ще го въртиш на малкото си пръстче. Графът ще си замине доволен, че Цитаделата е в сигурни ръце, и животът ни ще продължи, както си знаем. Нищо няма да се промени, освен че сър Който-и-да-е, ще бъде с нас. — И той прегърна собственически Изабел. — Когато детето се роди, ще отровим съпруга ти и ще известим графа, че имаш наследник, но, уви, си останала вдовица. Ние обаче ще държим крепостта от негово име. Малко е вероятно да ти изпрати нов съпруг, след като е убеден, че не представляваме заплаха за него.

— Ние и сега не сме заплаха за него — запротестира Вивиен — и все пак той е навън и ми нарежда да се омъжа за някакъв непознат.

— Вероятно сме единственото благородническо семейство в Бретан, което не му е дало клетва за вярност, Виви — каза брат й. — Не забравяй, графът граничи с Нормандия, а на юг е Поату. Трябва да е сигурен в собствените си земи. Той вярва, че след като не сме с него, със сигурност сме против него.

— Мъжете са смешни! — заключи Вивиен дьо Бретан и напусна като буреносен облак голямата зала.

— Ще направи каквото е необходимо въпреки гнева си — отбеляза Ги. — Тя не е така мила и покорна като теб, Бел. Отвори си устата, скъпа, и хапни това парченце сирене. Искаме детето ни да е силно. — Той сложи хапката в устата й и я целуна. После я сложи да седне в скута си и започна разсеяно да я милва по гърдите. — Съжалявам, Хю, че ще трябва да се лишиш от компанията на сестра ми за известно време. Аз не бих искал да загубя Бел, независимо от причината.

— Ако страстта ми се разгори — изрече сухо Хю, — има множество слугини, които ще ме развличат с готовност. — После се изправи и излезе от стаята. Беше му невъзможно да стои повече и да наблюдава как Ги дьо Бретан се държеше със съпругата му. Не понасяше да гледа как Бел слага глава върху рамото на съперника му. Все пак Хю знаеше, че и тя като него играеше своята роля. Знаеше, че тя имаше доверие в него, че ще открие начин да избягат от Цитаделата. Но как? За пръв път през живота си не можеше да измисли план за действие. Не знаеше какво да прави, а Бел, соколарите и войниците разчитаха на него да ги отведе от тук.

 

 

В залата Бел се бе сгушила в скута на любовника си и мъркаше от удоволствие, докато той я милваше. Състоянието й я бе освободило от мъчението на малкия фалос. По неизвестна причина, ръцете на Ги сега я успокояваха, докато преди само я дразнеха или възбуждаха.

— Нека се разходим покрай морето, милорд — предложи тя. — Толкова ми е приятно да стоя на брега и въпреки че пътеката е стръмна и тясна, аз все още не съм толкова наедряла и съм доста подвижна.

— Винаги можеш да се разхождаш край морето, когато пожелаеш — каза Ги благосклонно. — Не е необходимо да слизаме по скалата. Можем да стигнем до брега и от замъка, скъпа моя. — Голямата му длан галеше косата й.

Изабел го погледна изненадана.

— Можем?

— Да — потвърди той. — Има стъпала от подземията, които водят направо през скалата към брега. Прадедите ни са ги направили. Днес не можем да отидем заради граф Алън, но когато си тръгне, ще ти ги покажа и можеш да се разхождаш на брега винаги, когато пожелаеш, при условие че някой знае, когато тръгваш.

Изабел едва успя да сдържи вълнението си. Най-после имаха начин за бягство! Как ли щеше да дочака удобен случай, за да съобщи на Хю. Целуна страстно Ги по устата.

— Благодаря, милорд — каза тя весело. — Толкова обичам морския бряг!

— Трябва да внимаваш с прилива, скъпа — предупреди я той. — При пълнолуние приливът се вдига бързо и залива пещерите под замъка.

 

 

Граф Алън и малка група благородници прекосиха моста и стигнаха до вътрешния двор на крепостта. Влязоха в голямата зала, където ги очакваше Вивиен дьо Бретан. Бе облечена с любимите си пурпурни цветове. Тъмната й коса се диплеше свободно върху раменете й, прихваната единствено от една диадема от злато и сребро, обсипана с аметисти. Беше много красива и величествена.

До нея стоеше брат й, когото графът разпозна по поразителната прилика със сестра му. От другата страна на господарката на Цитаделата бе сър Хю, а до Ги бе застанала не по-малко красива жена, с тъмнозелена пола и светлозелена туника, със златиста бродерия. Пламтящата й червеникава коса бе сплетена на две плитки.

Граф Алън се поклони на Вивиен дьо Бретан, като й подаде ръка.

— Елате, лейди, и се запознайте с мъжа, когото съм избрал за ваш съпруг и защитник.

Вивиен слезе от господарската трапеза и кимна леко с глава, за да поздрави графа.

— Милорд — изрече тя, а погледът й тайно се плъзна към придружаващите го мъже. Бяха шестима, единия свещеник. И преди да се осмели да направи някакво предположение, графът вече й говореше и тя обърна изящната си глава към него.

— Красотата ви, лейди, е легендарна, но след като лично ви видях, мога само да кажа на света, че мълвата бледнее пред вас — започна той галантно. — Все пак дама с такъв финес се нуждае от съпруг, който да я защитава и да я обожава. Цитаделата е голяма отговорност за такова крехко създание като вас.

— Милорд — изрече дръзко Вивиен, — щастлива съм да ви дам клетва за вярност, въпреки че такава официална клетва никога досега не е искана от фамилия Дьо Бретан, защото никога не сме предавали графовете на Бретан. Но не съм доволна, че сте се заели със задачата да ми намерите съпруг. Вярно е, че жените от нашия род винаги сами са си избирали мъже, и все пак сме оцелели през вековете.

— Времената се менят, лейди — отговори графът. — Силата, която семейството ви е притежавало някога е изчезнала. За мен е необходимо да зная, че Цитаделата е в сигурни ръце. Убеден съм, че брат ви разбира това. Сър Хю ме увери, когато дойде да ми предложи приятелството ви тази сутрин. Съжалявам, че не мога да ви дам друг избор, освен да се подчините на волята ми.

— Тогава нека брат ми Ги да пази крепостта — предложи Вивиен.

— Наследството във вашето семейство винаги се е предавало по женска линия — отговори спокойно графът. — Не желая да променям това, лейди. Знаете колко суеверни са хората ни. Такава радикална промяна ще ги смути. Не! Вие ще се омъжите за човека, когото съм ви избрал, преди да е изминал този час, а той ще държи крепостта. Това е волята ми. — И граф Алън махна с ръка към придружаващите го и изрече тържествено: — Саймън де Бомон, ела тук.

Един едър мъж се отдели от петимата рицари и излезе напред. Бе висок като Хю, но много по-набит. Косата му бе черна като на Вивиен, очите му — тъмни. Имаше къса, добре оформена брада.

— Милорд — изрече той.

— Лейди, това е рицарят, когото съм ви избрал. Отец Пол ще извърши бракосъчетанието веднага.

— Милорд! — Вивиен бе вбесена. — Няма ли да ми позволите да опозная този непознат, за когото сте решили, че ще стане мой съпруг?

Изабел и Хю се спогледаха за част от секундата, припомняйки си тяхната първа среща. Тя наистина съжаляваше Вивиен дьо Бретан. Саймън де Бомон не изглеждаше нито търпелив, нито мил. Очите му безсрамно оглеждаха жената, която скоро щеше да му стане съпруга; задържаха се прекалено дълго върху едрия й бюст и той се облиза.

— Едва ли има по-добър начин да опознаете мъжа от този да се омъжите за него — каза графът. — Няма нищо необичайно булката и младоженецът да се срещнат за пръв път в деня на сватбата. Хайде, отец Пол, да започваме. Вече загубих достатъчно време в Цитаделата.

— А ако отново променя решението си и ви откажа, милорд? — попита Вивиен, правейки последен опит да определи сама съдбата си.

— Ще ви убия, лейди, и брат ви също, на място. Като се вземе предвид репутацията ви, едва ли ще бъда обвинен — отговори хладнокръвно графът и като взе елегантната ръка на Вивиен, я постави в грубата лапа на Саймън де Бомон.

Вивиен направи опит да измъкне ръката си, но бъдещият й съпруг я сграбчи силно и изръмжа:

— Хайде, лейди, не бъдете глупава.

Свещеникът извърши бракосъчетанието колкото можеше по-бързо. Не се чувстваше добре в голямата зала на Дьо Бретан. Със сигурност мястото бе прокълнато. Съмняваше се дали някога тук бе споменавано името Божие. Когато привърши, бързо направи кръстния знак над младоженците и кимна към графа.

— Сега — изрече граф Алън весело, като че ли събитието бе щастливо — накарайте слугите си да донесат вино, лейди, и ще вдигнем тост за вас и съпруга ви, а след това двамата с брат ви ще ми се закълнете във вярност.

Когато всички бяха с бокали в ръце, графът вдигна своя и пожела:

— Дълъг живот и много деца!

Саймън де Бомон се засмя и изненадващо белите му зъби се откроиха върху загорялото му лице.

— Ще положим всички усилия да ви дарим с поколение предани синове и дъщери — обеща той и прегърна съпругата си през кръста, но бе принуден да я пусне, за да може Вивиен и брат й да се закълнат във вярност.

— Преди да си тръгнем — попита графът, — ще ми кажете ли коя е другата дама тук?

— Съпругата ми — отговори Ги дьо Бретан.

— Хубава е — отбеляза графът. После се обърна към Саймън. — Знаеш инструкциите ми, Де Бомон. Пази Цитаделата за Бретан. — Графът и малката му група напуснаха замъка.

— Ще наблюдавам от стените — предложи Хю — и ще ви докладвам, лейди. — Той се поклони и бързо излезе от залата.

— Хората ти трябва да научат, че сега аз съм господарят тук — изрече строго Саймън де Бомон.

— Ти си съпруг на сестра ми, Де Бомон — каза му Ги, — но Цитаделата принадлежи на Виви. Може да планираш отбраната й, но съпругата ти е господарката тук. Без волята й, никой няма да се подчинява на заповедите ти.

— Ще противоречиш на владетеля на Бретан? — настръхна Де Бомон.

— В думите ми няма предизвикателство. Ти просто не разбираш. Позволи ми да ти обясня, но ела да се настаним удобно, докато говоря. — Той се върна до масата, седна и сложи Бел в скута си, като започна да я храни с хляб и сирене. — Тук, в Цитаделата, цари матриархат. Замъкът е бил наследяван от най-голямата дъщеря в продължение на толкова много векове, че никой не си спомня откога е установена тази традиция, Де Бомон. Жените понякога са имали съпрузи, друг път не, но винаги са били единствените господарки на Цитаделата. Съпрузите и любовниците им не са били нищо друго, освен приятно развлечение. О, между другото, знаеш ли, че сестра ми е имала любовници, откакто навърши четиринайсет години? Надявам се, че си добър в леглото, братко Саймън. Вивиен е ненаситна в своята страст. Сега разбираш, нали? Няма да ти пречим по никакъв начин да изпълняваш дълга си към граф Алън, но и ти не трябва да смущаваш начина ни на живот в замъка.

Саймън де Бомон бе вбесен, но като се огледа наоколо и забеляза бандата грубияни в залата, осъзна, че шансовете му да оцелее са малко, ако се противопостави. Вероятно искаха да се опълчи срещу тях, за да го убият. В какво леговище на злото го бе изпратил господарят му? Новият му роднина се усмихваше хищнически и той се ядоса. Нямаше да позволи този мъж, нито сестра му да го заплашват.

— Защо храниш съпругата си? — попита той, за да смени темата.

— На Бел й е позволено да яде и да пие, само когато аз пожелая — поясни Ги дьо Бретан. — Тя е много покорна малка женичка. — И той погали гърдите й под туниката. — Аз я къпя също, нали, мила? Тя е толкова сладка, нали, Бел?

— Щом вие казвате така, милорд — отговори Изабел.

Ги се засмя.

— Виждаш ли, братко Саймън. Тя е истинско съкровище!

Хю отново влезе в залата.

— Армията на графа се скри зад хълма — съобщи той. — Изпратих конници след тях, за да сме сигурни, че са се оттеглили, а не е някаква измама. — Той седна от другата страна на Вивиен и посегна към каната с вино. Наля си пълна чаша и изпи на един дъх червената течност.

Яденето бе сервирано и те започнаха да се хранят мълчаливо. След това Ги подметна злобно:

— Сестричке, мисля, че е време да отведеш съпруга си в леглото. Външността му подсказва, че може да се окаже ненаситен жребец. — Той се обърна към Саймън. — Ще внимаваш да не я смачкаш под огромното си туловище, нали? Ще останеш доволен от съвършеното й телосложение и бялата й кожа.

— Говориш, като че ли я познаваш — отбеляза Саймън де Бомон.

Ги се изсмя бурно.

— Разбира се. Кой си мислиш, че е бил първия любовник на сестра ми? Аз!

Рицарят пребледня шокиран.

— Това е забранено — каза той.

— Забранено? — Ги се изсмя отново. — Нищо не е забранено за Дьо Бретан, братко Саймън. Абсолютно нищо!

— О, Ги! — Вивиен сгълча брат си. — Трябва ли да му издаваш всичките ни тайни? — После и тя се изсмя. — Е, може би не всички!

— Лейди — изрече строго Саймън де Бомон, — отсега нататък ще се държите като добра съпруга християнка или ще се наложи да ви запозная с правилата на благоприличието.

Вивиен се засмя.

— Искаш ли да приличам на Бел, Саймън, съпруже мой? Бел е толкова покорна. По желание на брат ми тя легна заедно с него и със сър Хю, за да се развличат с нея. Ще позволим ли на сър Хю да прекара някоя нощ с нас, след като двамата се опознаем по-добре? — измърка тя в ухото му и облиза устни.

Саймън де Бомон бе шокиран. Не бе сигурен дали да й повярва, но тонът й бе така изкусителен. Тя цялата бе възбуждаща. Той усети как желанието се надига в него, стана и я дръпна.

— Заведи ме в стаята си, Вивиен. Възнамерявам да те опозная по-добре. Но искам да те предупредя, лейди, че съм неуморен любовник.

— Аз също — засмя се Вивиен и го поведе.

Ги стана.

— Да последваме примера им — каза той и изведе Бел от залата.

Хю остана сам. В известен смисъл бе успокоен, че се е отървал от тях. Тази вечер щеше да спи сам за пръв път от месеци насам. Стана и отиде при соколарите в плевника.

— Успяхте ли да поговорите с хората от Лангстън? — попита той. — Какво ви казаха?

— Няма да тръгнат без лейди Изабел — отговори Алън. — Проклети глупаци! Като че ли ще я изоставим тук.

— Тя предложи това — разказа Хю. — Но аз й отговорих, че когато потеглим, всички ще сме заедно.

— Но как, милорд? И кога? — обади се Линд.

Хю поклати глава.

— Чувствам се като истински глупак — призна той. — Все още не зная. Напрягам мозъка си, но не успявам да измисля никакъв план. Смятах да разкажа на граф Алън историята ни, но се опасявах, че няма да предприеме нищо. Ще се върна утре сутринта, когато моята Бел ще посети Купър. Ще поговорим тогава. Може би тя ще има някакво предложение. — Той ги остави и отиде в новата си стая в замъка, за да спи.

 

 

Когато настъпи утрото, Хю отново се отправи към клетките на соколите и завари Бел там.

— Зная път от замъка навън, без да се минава през подвижния мост — изрече тя развълнувана. — Научих вчера за него, но не успях да намеря удобно време, за да ти кажа, с цялата тази суматоха около женитбата на Вивиен.

— Какъв е пътят? — попита Хю.

— Ги ще ми го покаже днес. Има стъпала от най-дълбоките зимници, през скалата към брега. Трябва да научим кога се вдига приливът обаче, защото понякога се наводнявали и ако попаднем там, може да се удавим — продължи бързо Изабел. — Хю! Хю! Най-после имаме шанс!

— Да — съгласи се той, но после додаде: — Ще трябва да узнаем и какво е разстоянието покрай брега оттук до Нормандия и дали може да се минава. Трябва да намерим начин да изведем конете си от тук, и Купър също.

— Може би хората от Лангстън биха могли да излязат през портите и да изведат конете, за да ги потренират малко. Аз мога да взема Купър. Не, по-добре Алън и Линд. Ще отведат птиците на полето, за да ги дресират. Никой няма да се усъмни в тях. Точно това ще направим! — После се замисли. — Но къде ще отидем, милорд? В двора на херцог Робърт в Руан? Той сигурно ще ни помогне да се върнем в Англия. Не се сещам за друг начин, а вие?

Хю поклати глава.

— Можем само да се молим да е в добри отношения с крал Хенри, моя Бел. Ако братята са във война, ние отново ще попаднем по средата. За двама души, чието единствено желание е да водят спокоен живот… — И двамата се засмяха.