Бъртрис Смол
Непокорната (16)

Глава 15

Изабел сподели наблюдението си с Алън и Линд, когато посети клетките на соколите на следващата сутрин. Двамата бяха поразени.

— Как можете да сте сигурна, че не съществува истинска магия? — попита Алън, подозрителен както винаги. Тонът му бе неодобрителен, защото наистина не разбираше, нито беше благосклонен към връзката й с Ги дьо Бретан.

Изабел каза мъдро:

— Помислете и двамата. Видели ли сте някакви признаци на магьосничество? Нещо необичайно, свръхестествено? Не, не сте. Свидетели сме на неописуема жестокост, страх и заплахи. Разказаха ни историята на фамилията Дьо Бретан и ни предупредиха да се подчиняваме, без да задаваме никакви въпроси. Но нима това е магия?

Соколарите поклатиха глави.

— И това е — продължи тя триумфиращо, — защото няма никаква магия! Спекулират със славата на семейството си, за да държат всички в страх. Хю не може да възвърне паметта си заради някакъв еликсир, сигурна съм, а не защото е омагьосан. Не ми ли разказа ти, Алън, че Хю първоначално е загубил паметта си вследствие на силен удар по главата? Не съм чувала за нищо, което би могло да заличи завинаги паметта на човек. Вивиен сигурно непрекъснато му дава някаква отвара. Ако знаем какво да наблюдаваме, момчета, ще успеем да разгадаем тайната и да освободим Хю!

— По-вероятно е вие да откриете този еликсир, отколкото ние — каза Линд. — Вие прекарвате повече време с тях, лейди.

— Може би — съгласи се Изабел, — но въпреки всичко искам и вие да бдите. Сприятелете се с прислужниците. Слугите винаги виждат неща, които не трябва — подсмихна се тя и двамата се усмихнаха, че тя го знае.

Сега Изабел преднамерено реши да се сприятели със сестрата на любовника си. Не смееше да го прави прекалено открито, но бе убедена, че ако успее да се приближи до Вивиен, бе по-вероятно да узнае тайните й. И тогава една вечер й се откри подобна възможност. Вивиен се оплакваше, че гарвановочерната й коса е загубила блясъка си от зимните студове.

— Опитвали ли сте с ябълков оцет? — попита Бел по-възрастната жена. — Чувала съм, че въздействието му е отлично за възстановяване блясъка на тъмна коса, или поне майка ми, която е веща в приготвянето на лекарства от билки, винаги е твърдяла така. Виненият оцет е подходящ за по-светли коси.

— Ябълков оцет? Никога не съм чувала да се използва за тази цел, но със сигурност няма да ми навреди да опитам — изрече Вивиен замислено. — Ако грешиш обаче, ще накарам да те закачат на стената в залата и да те набият с камшик като всички останали нещастници. Не си мисли, че като си метреса на брат ми, не мога да го направя. Аз съм господарката на Цитаделата.

— Лейди, не бих ви причинила преднамерено нищо лошо. Ако желаете, бих могла лично да ви умия косата — изчурулика напевно Изабел.

Вивиен дьо Бретан се замисли за момент и кимна.

— Да, бих искала лично да се погрижиш за косата ми, Бел. Ако си умна и ми угаждаш, някой ден ще те взема за моя прислужница, когато престанеш да забавляваш брат ми.

— Този ден няма да настъпи никога, сестричке — каза тихо Ги. — От днес нататък взимам Бел за моя съпруга. Ако се заеме с косата ти, Виви, то ще е от обич към нас двамата, не защото ти е слугиня.

Ако Изабел остана стъписана от думите му, Вивиен дьо Бретан бе два пъти по-силно смаяна.

— Ще я вземеш за съпруга, Ги? Защо? Тя знае ли, че не можеш да й дадеш дете? Разказвал ли си й за проклятието, което тегне над нас? Нито един мъж от фамилията Дьо Бретан, никога не е вземал жена извън рода ни за съпруга.

— И защо да не го направя? — отговори й той троснато. — При тези обстоятелства каква разлика има, Виви? Обичам това момиче. Не искам никога да се разделям с него. Ако не мога да й дам дете, поне мога да й дам името ни. Тя е прекалено хубава, за да ми бъде само метреса.

— Милорд… — Бел докосна ръката му и го погледна в лицето. — Не бих желала да причинявам дрязги между вас и сестра ви, която винаги сте обичали. Каквото и място да пожелаете да ми отредите във вашия живот, ще бъда доволна да го приема.

— Няма свещеник, който да изрече думите, Бел, но от този момент те признавам за моя съпруга — произнесе тържествено Ги. — Ако сестра ми ме обича така, както аз винаги съм я обичал, ще го приеме.

— А нашият план? — прошепна Вивиен отчаяно на неразбираем за другите език.

Ги я помилва по бузата, като й отговори на същия древен бретонски диалект.

— Ще бъде изпълнен, както сме го замислили, сестричке. Дори двамата с теб ще участваме в него. Довери ми се. Никога не съм те подвеждал, Виви, но това момиче го искам за съпруга.

— Така да бъде тогава — каза Вивиен, като започна да говори на съвременен френски отново. — Ако това наистина ще те направи щастлив, Ги, как бих могла да ти откажа? — Тя се обърна към Бел. — Поздравявам те като съпруга на брат ми — изрече тихо. — Сега си и моя сестра, Бел.

— Сестрите си помагат взаимно — отвърна Бел. — Ще измия косата ви и ще й помогна да възвърне блясъка си.

Колко странно съдбата си играеше с нея, помисли си с благодарност Изабел. Тя отпи автоматично от чашата, която Ги поднесе към устните й.

— Къде се носиш? — попита той закачливо.

Тя го погледна със зелено-златистите си очи. Не трябваше да се издава, когато бе толкова близо вече до целта си.

— Чудя се, че с няколко думи можете да ме направите ваша съпруга — призна тя откровено. — Защо не можете да ме дарите с дете? — Тя бе истински изненадана, че през всичките тези месеци, откакто живееше с него, не бе заченала.

— Един от моите предшественици бил прокълнат от разгневена майка — каза той. — От векове мъжете от нашия род не са в състояние да създават деца, което е и причина Цитаделата да се управлява от жените. Ще ме обичаш ли по-малко заради това, Бел?

— Разбира се, не — отвърна тя, тайничко успокоена. Когато паметта на Хю се възвърне, той сигурно щеше да й прости връзката с Ги дьо Бретан, но ако родеше дете от любовника си, как би могъл Хю да забрави изневярата й, когато доказателството за това щеше да расте всеки ден в къщата му? Щеше да бъде абсолютно невъзможно и за двама им, както и за бедното, невинно дете. Така беше много по-добре.

— Имам специален начин да отпразнуваме сливането си — прошепна Ги до ухото й, като го дразнеше предизвикателно. — Изключително вкусен.

— Знаете, че съм на вашите заповеди, милорд — измърка тя.

Теменужените му очи заискриха.

— Изненадващо си смела за жена — похвали я той.

— А вие измисляте толкова неприлични неща — подразни го тя опасно. Заостреното й малко езиче облиза устните й.

— Тази вечер ще те науча как да бъдеш много, много лоша — обеща й той.

Сърцето й затуптя учестено. В края на масата седеше законният й съпруг, загубен за себе си, а може би и за нея, но тя все още не се бе опитала наистина да го освободи. Колко лесно, осъзна тя с ужас, би било да се предаде, да остане тук, в Цитаделата, като съпруга на Ги. Би ли могла обаче да забрави Лангстън? А Хю Младши?

Това я крепеше и й напомняше какво трябва да направи. Малкият им син не трябва да расте без баща. А другите деца, които се надяваха да имат? Децата, които щяха да останат неродени, ако не успееше да върне Хю у дома. Ами ако не успееха да избягат от Цитаделата!

— Ела! — Гласът на Ги бе повелителен. Хвана я за ръка и я отведе от масата. — Докато мечтаеше, дадох някои заповеди — изрече той многозначително. — Прекарах много седмици да те науча как да изживяваш удоволствие. Тази вечер ще те науча как да доставиш удоволствие на мен по начин, какъвто не можеш да си представиш.

— Изобретателността ви винаги ме е смайвала, милорд — отговори му Изабел с усмивка. — Заинтригувана съм от това, което сте намислили, но не се съмнявам, че и на двама ни ще ни хареса.

Когато стигнаха в покоите му, Ги я разсъблече, после тя него. Изкъпаха се заедно и се върнаха голи в спалнята. Тялото му бе красиво, макар и космато, бе грациозно и стройно. Беше много висок, но със съвършени пропорции. Бел си помисли, че е жалко, задето не може да има деца.

Върху масата в нишата, където обичаше да си играе на специалните игри, бе поставена сребърна купа. Надникна и видя, че е пълна с необичайно гъсто, златисто вещество. До купата имаше дълга четка със сребърна дръжка. Ги запали ароматизираните газени лампи, които обичаше в особени случаи. Стаята се изпълни с мирис на алое. Той протегна ръка към нея.

— Какво има в купата? — попита тя.

— След време ще ти разкрия съдържанието й — обеща й Ги. — Вземала ли си някога мъжки член между устните си, Бел?

— Не. — Очите й се разшириха. Но и защо не, помисли си тя. Нима той не я вкусваше всеки път, когато правеха любов. Защо и тя да не го опита? Коленичи пред него, подтикната от лекия натиск на ръцете му върху раменете й. Слабините му бяха гладки и бели, без тъмните косми, които покриваха гърдите, ръцете и краката му.

Той взе отпуснатата си плът и я потърка до устните й.

— Отвори уста, Бел, и го лапни, скъпа моя. Внимавай да не го нараниш със зъбите си. Може да го смучеш и да го дразниш с език — инструктира я той.

Като следваше упътванията му, тя остана удивена как членът започна да нараства в устата й. Порасна толкова бързо, че едва успяваше да го задържи, и се задави леко. Сложил ръка върху огнената й коса, той я насърчаваше. Бел започна да се възбужда неимоверно и главата й се замая от удоволствието, което изпитваше.

Най-после Ги каза тихо:

— Престани, Бел — и когато тя отвори уста, той го извади, огромен и настръхнал. Усмихна й се, доволен от нарастващото желание в зеленикавите й очи. Знаеше, че задачата й е харесала.

— Сега — продължи той — сложи купата на пода до теб, Бел, и с четката първо намажи члена ми, а после топките.

Очарована, тя се подчини, като размаза обилно гъстото, бледозлатисто вещество. Като свърши, остави четката върху ръба на купата и зачака инструкциите му.

— Сега — каза той — го измий целия с уста и език, красавице. Много старателно, защото ако усетя, че е съвсем малко лепкав, когато свършиш, ще получиш шест удара с камшика ми, любимке.

Тя коленичи и започна да облизва подутия му член. Мед! В сместа имаше мед.

— Хммм — прошепна момичето, — вкусно е, милорд!

И тя прилежно продължи със задачата си, като се възбуждаше все повече и повече. Той не казваше нищо, но в стаята се чуваше учестеното му дишане.

— Достатъчно! — изстена той. — Достатъчно, ти, лисицо! — Вдигна я насила, повдигна я и проникна в нея.

Бел уви крака около любовника си, като ридаеше от желание, докато я носеше към леглото им. Постави я по гръб и започна да я люби страстно, докато тя започна да крещи от удоволствие, каквото не бе изпитвала. Имаше чувството, че ще умре. Пред очите й избухнаха познатите звезди и почти мигновено загуби съзнание.

Съвзе се и усети езика му върху тялото си. Бел отвори очи и го наблюдаваше как маже стомаха й с медената паста, а после чувствено облиза кожата й.

— Толкова е хубаво — измърка тя. — Толкова е хубаво, няма да го понеса, но ако спрете, ще умра, милорд!

— Харесва ли ти тази игра? — попита той невинно.

— По-добра е дори от гроздето — увери го тя.

— Да — засмя се той ниско, — забелязах колко много ти допадна, Бел. Имаше един момент, когато си помислих, че ще ме глътнеш целия. Не ми остави извинение, за да те набия. — Той отпусна глава върху стомаха й. — Имаш тяло на древна богиня. Колко жалко, че не можем да имаме дете заедно. Особено сега.

— Защо сега? — учуди се тя високо.

— Когато предшественикът ни бил прокълнат — разказа й Ги, — проклятието не било само за мъжете на фамилията. Отправено е и към жените. Историята е, че благородничката е прокълнала Жан дьо Бретан и всички мъже, които биха могли да се родят след това. Впоследствие проклела и жените, но проклятието щяло да се сбъдне след години. Искала да накара фамилията да страда, както тя е страдала. Жените щели да бъдат принудени да си търсят любовници, за да продължават рода, но един ден щяла да се роди жена Дьо Бретан, която нямало да може да зачене и така фамилията да загине. Изглежда, това е сестра ми Вивиен. Тя сменяше любовниците си един след друг, откакто навърши четиринайсет години, но досега нито веднъж не е заченала.

— Какво е ставало с другите й любовници? — попита Бел.

— Освобождаваше ги, когато разбираше, че не могат да й дадат това, което най-много желае — дете.

— Дали ще освободи и Хю?

— Не, влюбила се е в него, както аз съм влюбен в теб — отговори Ги.

— Кой е той? Откъде е дошъл? — Бел милваше тъмните кичури на своя любовник.

— Зная малко за него — отговори искрено Ги. — Струва ми се, че е англичанин. Вивиен има един васал, пълен глупак, Ричард де Манвил. Този мъж бил в тъмницата на Де Манвил поради някаква причина и феодалът искал да се отърве от него. Де Манвил е прекален страхливец, за да го убие. Вивиен видяла Хю и въпреки окаяното му състояние тогава, решила, че го иска. Доведе го заедно със соколаря Алън и шестима войници, които го придружавали.

— Сигурно обича сестра ви, иначе би се опитал да се върне в родината си — отбеляза Бел.

— Той всъщност не помни нищо от миналото си — поясни Ги. — Соколарят разказал на Вивиен, че господарят му бил ударен по главата. Аз обаче подозирам, че и сестра ми смесва някакво питие, което му дава, за да не се върне паметта му. Щом е щастлива, това за мен няма значение. Хю едва ли е нещо повече от един обикновен рицар, иначе семейството му щеше да го потърси. Освен това всеки, който си има работа с Ричард де Манвил, е незначителен човек. — Той се надигна и започна да я целува. Тя се насили да отвърне на напористите му прегръдки. Имаше още толкова много неща, които искаше да узнае, но не смееше да го притиска повече.

 

 

На сутринта, когато Изабел отиде в клетките при соколите, тя попита Алън:

— Защо не си казал на Вивиен дьо Бретан, че господарят ти е Хю Фокониер от Лангстън, приятел на крал Хенри? Ако беше говорил, всички ние можехме да сме си у дома и нямаше да ни се случи нищо.

— Вие не бяхте там, лейди — отговори Алън. — Аз бях. В мига, когато го зърна, тя се влюби. Трябваше ли да кажа на една магьосница, че не може да има мъжа, когото желае? Че е женен и има дете? Щеше да ме убие и кой тогава щеше да се грижи за него през онези първи дни?

— Не можа ли ти или някой от войниците да избягате от тук и да се върнете у дома, за да ми съобщите какво се е случило? Чакахме месеци наред да получим някакво известие. И тогава отидох в двора, за да потърся помощта на краля, за да се превърна в жертва на сластолюбивите му желания! — Изабел ходеше нервно напред-назад из помещението, единственото място, където можеха да говорят на спокойствие. — Сега вече няма значение.

— Какво ще правите, милейди, ако не успеете да възвърнете паметта му? — попита Линд. Той бе мълчалив момък, но винаги улучваше право в целта.

— Не зная — отговори им Бел, обърна се рязко и излезе от клетките. Какво щеше да прави? Обичаше Хю и искаше отново да заживеят както обикновено в Лангстън. И все пак, дали някога отново щеше да бъде щастлива със своя добър Хю, след като се бе запознала с Ги? Ги, който я даряваше със страст, каквато не бе изпитвала досега. Дълбоко в сърцето си знаеше какво трябва да се направи.

Прислужницата на Вивиен отиде при Изабел и й съобщи, че господарката й желае да я види.

— Донеси ми едно яйце и малка кана с ябълков оцет — каза тя на слугинята. — Ще отида сама в покоите й. Нали са в южната кула?

— Да, лейди — потвърди жената.

Завари господарката на Цитаделата да лежи в обятията на любовника си само по пола. Хю разсеяно си играеше с гърдите й. Погледна я като влезе, но не каза нищо.

— Изпратих прислужницата ви за това, което ще ми е необходимо — каза Бел.

— Надявам се да се получи — отвърна Вивиен дьо Бретан раздразнено. — Каква е тази магия, която си направила на брат ми.

Изабел се засмя.

— Няма магия, освен ако не вярвате, че любовта е магическа, лейди. Ако милорд Ги е доволен от мен, бихте ли искали да отхвърлите щастието му?

— Усещам, че си заплаха за мен — отвърна искрено Вивиен.

Изабел почти се разтрепери.

— Не представлявам опасност за тези, които обичам, лейди — отговори тя хладнокръвно. После се усмихна. — Не можем ли да бъдем приятелки, лейди?

— Аз нямам приятели — изрече Вивиен дьо Бретан.

— Ето и прислужницата ви с оцета — каза тактично Бел.

Бе донесена вода и хубав позлатен леген. Като използва сапун с аромат на лилии, Изабел изми косата на Вивиен дьо Бретан. Беше много мръсна и Изабел ни най-малко не се изненада, че е загубила блясъка си.

— Какво? — извика Вивиен. — Миете я отново?

— Първия път бе да се махне мръсотията, лейди. Втория път, да се възстанови блясъкът й — поясни Изабел, като счупи яйцето, донесено от прислужницата. Тя го смеси с малко сапун и го натърка старателно върху косата.

— Мирише ми на яйце! — каза Вивиен и слугинята се изсмя.

— Да, лейди. В момента е на косата ви, но ако проявите малко търпение — отвърна угоднически Изабел, — скоро ще го измия. Жълтъкът подхранва косата.

— Отново рецепта на майка ти, не се съмнявам — изрече саркастично Вивиен. — Не ме е грижа, че брат ми те е провъзгласил за съпруга, ако нищо не се получи, ще се постарая да си изтърпиш наказанието!

— Излей оцета в голяма кана с топла вода — каза спокойно Бел на прислужницата. — Разбъркай течността с ръка. Така е добре. — Тя изплакна косата на Вивиен първо с чиста вода, после с оцета и отново с чиста вода. — Свърших — обърна се към прислужницата. — Изсуши косата на господарката си, като я търкаш силно с кърпата, за да стимулираш растежа й, после я среши, докато не остане и капчица вода. След това я потъркай с коприна. Блясъкът трябва да се възвърне. — И без да каже нито дума повече, Изабел напусна покоите на Вивиен дьо Бретан с лека усмивка върху устните си.

— Не съм й разрешила да си върви! — изрече злобно Вивиен.

— Въпреки това, скъпа, тя си отиде — измънка Хю. — Изключително независима е, нали? Разбирам защо брат ти я харесва. Напомня ми за някого, но, естествено, не мога да се сетя. — Той се засмя. — Няма значение, нали, Виви?

— Усещам, че е заплаха за нас — упорстваше Вивиен.

— Да не се страхуваш, че е магьосница като теб и може би силата й е по-голяма от твоята? — подразни я той.

— Говори за любов и лицето й грейва — каза Вивиен дьо Бретан. — Любовта не съществува, Хю. Има похот, страст и омраза, но любов? Не!

— Разбира се, че съществува, Виви. Ти ме обичаш, иначе едва ли щях да се радвам още на благоволението ти, скъпа. Ако не изпитваш обич към мен, отдавна да съм последвал останалите ти любовници. — Той се наведе и целуна мокрото й рамо. — Мисля, че проблемът ти е ревността. Ги е намерил щастие, което не е свързано с теб. Зная какви дълбоки чувства изпитваш към него.

— Ако му причини нещо лошо… — предупреди Вивиен.

Хю се засмя.

— Вивиен, кога най-после ще осъзнаеш, че Ги е много по-силен от теб? Защото във вашето семейство царува матриархат, ти, естествено, се мислиш за по-силната, но не е така. — Той я целуна по нацупените устни. — Сега престани да се тревожиш за тази Бел.

 

 

Зимата бавно напредваше. Морето ревеше оглушително под стените на замъка. Имаше студени, безоблачни и слънчеви дни, но по-често времето бе мрачно и мъгливо. Когато бе хубаво, Изабел излизаше заедно със соколарите из полето и упражняваха птиците, които линееха, като стояха прекалено дълго затворени в клетките. Тя обичаше да наблюдава как Купър се издига високо в небето.

— Ако имахме крила, можехме да прелетим обратно у дома в Лангстън — каза тя един ведър ден на соколарите. В своя ентусиазъм бе забравила, че Хю е с тях.

— Къде е Лангстън? — попита я Хю.

— Имение, където някога живеехме с Алън и Линд — отговори тя, като знаеше, че той няма да задава повече въпроси, защото не го интересуваше. — Милорд Ги казва, че сте загубили паметта си, преди да дойдете в Цитаделата. Вярно ли е, че не помните нищо? Нито съпруга, нито семейство? Нищо?

За миг той я изгледа с любопитство и сърцето на Изабел подскочи, но после той каза:

— Понякога виждам образи, но те толкова бързо се появяват и изчезват, че не мога да ги задържа. Не трябва обаче да казвате това на Виви. Ще се изплаши.

— Какви образи? — подпита внимателно Бел.

— Предимно на соколи, затова и Вивиен ги гледа, заради мен — проговори той бавно. — Но понякога виждам каменна кула и река. Друг път прибягват сенки на хора, но не мога да различа лицата им. — Той се усмихна нежно, за пръв път приличаше на стария Хю, когото познаваше. Нейният Хю! — Не бих могъл да съм важен човек, Бел, иначе някой щеше да ме потърси. Погледнете сокола си! Как само се издига в небето.

След този разговор, Изабел се обърна към соколарите:

— Не ми казвайте, че няма да успеем да възвърнем паметта му, убедена съм, че това може да стане! Трябва да му помогнем и ще узная какво му дава тя.

— Сприятелих се с една от младите слугини в покоите й, Джийни — каза Линд. — Джийни ми разказа, че всяка сутрин, преди лорд Хю да стане от леглото му се поднася малка сребърна чаша. Според Джийни съдържанието й трябвало да подсили потентността му, защото лейди Вивиен е ненаситна в ламтежа си за ласки — довърши соколарят, като се изчерви.

— Това трябва да е! — извика Изабел. — Линд, Джийни трябва да узнае какво има в чашата. Кажи й, че и ти искаш от това питие, за да бъдеш потентен с нея. Няма друг начин, за да узнаем съдържанието му.

— Дори да откриете това — напомни й практичният Алън, — как ще предотвратите да не му го дават?

— Не зная, но ще намеря начин — обеща Бел. — Не извървяхме ли вече прекалено дълъг път, момчета? Не можем да се провалим сега!

— Ще видя какво мога да направя — каза Линд, — но не забравяйте, лейди, трябва да напредвам бавно с момичето, за да не събудя подозрителността й. Ще се наложи да я ухажвам, за да ми издаде тайните на господарката си. — Той въздъхна. — Вие няма да кажете на Агнета, когато се върнем у дома, лейди, нали? Няма да й хареса.

Линд и Агнета! Не бе разбрала досега.

— Не, няма да спомена нито дума на Агнета, както и вие не трябва да казвате за малките ми приключения също, нали? — Тя им се усмихна.

— Всички сме направили това, което е трябвало — изрече директно Алън.

 

 

Вече се забелязваха първите признаци на пролетта: тук-там някое зелено листенце, малка теменужка близо до слънчева стена. Един следобед над замъка прелетяха три лебеда, докато Бел се разхождаше. Тихото пърхане на крила я накара да погледне нагоре внезапно. Сподели с другите на вечеря какво бе видяла през деня.

— Лебеди в блатата, сигурен признак на пролетта — отбеляза Хю.

— Откъде знаеш подобно нещо? — попита Вивиен.

Той поклати глава, за момент смутен.

— Нямам представа — каза най-после с дрезгавия си глас. — Просто го зная.

Бел се засмя.

— Мисля, че споменах нещо подобно на Хю вчера, и ето, днес, лебедите вече се завръщат. — Разтревожи се Вивиен да не си помисли, че паметта му се завръща и да му даде някое ново, по-силно питие.

— Откъде знаеш толкова много за лебедите? — попита Вивиен.

— Не забравяйте, че съм израснала в провинцията — отговори Бел. — Вие също живеете в провинцията. Сигурно и вие знаете за лебедите.

— Те не ме интересуват, освен като храна — отвърна Вивиен.

Ги се изсмя.

— Виви, толкова си жестока и глупава — каза й той. — Лебедите са красиви същества.

— От които става превъзходно ядене — продължи да упорства сестра му.

— Някога имах два лебеда за любимци — припомни си Бел. — Всички се изненадваха, защото те са ужасно подли птици, но с мен бяха мили.

— Ти си магьосница! — извика Вивиен. — Знаех си! Ги, трябва да я изгониш! Сигурно го разбираш сега!

Брат й хвана ръката й. Бе така малка и почти се загуби в едрата му длан. Чертите им обаче бяха еднакви и можеха да минат за близнаци.

— Виви — изрече кротко той, — ако моята скъпоценна Бел наистина притежава сила на магьосница не е ли по-добре, отколкото да е обикновено момиче? Започваш да ме отегчаваш с ревността си, малка сестричке, и вече губя търпение с теб. — Теменужените му очи потъмняха, докато я гледаше.

За миг Изабел съжали Вивиен дьо Бретан. Ги като че ли се ядосваше най-много на сестра си, отколкото на някой друг, и бе очевидно, че тя го усеща.

— Прав си, Ги — каза тя тихо. — Забравих за нашата цел.

Продължиха да разговарят за незначителни неща и Бел се успокои, че подминаха темата за паметта на Хю. Веднъж го хвана, че я гледа въпросително, но бързо отклони поглед от нея, като се наведе, за да прошепне нещо на ухото на любовницата си. Когато Вивиен се засмя, Изабел изпита ревност, но лицето й остана каменно, за да не се издаде.

 

 

Пролетта настъпваше с пълна сила, дърветата и храстите бяха обсипани с прекрасни цветове. Полетата около замъка се раззелениха. По хълмовете пасеше угоен добитък, а по зелените ливади овце.

Дойде Еньовден. На крепостните селяни бе дадена почивка, за да празнуват, както бе обичай в Цитаделата, и през нощта буйни огньове лумнаха край стените на замъка и по хълмовете. Лятото се долавяше дори във въздуха, небето над Цитаделата бе обсипано с ярки звезди.

Ги нареди покоите му да бъдат украсени за празника. Балдахинът над огромното им легло бе сменен с нов, избродиран със сребърни луни и тъмносини звезди. Винаги чистите, снежнобели чаршафи, ухаещи на лавандула, бяха заместени с такива от синя коприна. Въпреки че бе достатъчно топло, за да се пали камината, тя бе изпълнена със запалени, ароматизирани свещи с различни форми и размери. На всяка равна повърхност в стаята също бяха поставени свещи. На масата, близо до леглото, бе оставен сребърен поднос, а върху него — чаши от светложълт кварц, няколко кристални гарафи и половин дузина мраморни бурканчета с различен цвят. Капаците на всички прозорци бяха отворени и пропускаха бледите лунни лъчи, лек ветрец раздвижваше опияняващия мирис на цветя в стаята.

Ги и Бел привършиха с къпането. Той нежно изсуши бледата й кожа, като я разтри с фолиатум, мехлем, подсилващ еротичните желания. Беше бледорозов, с някакъв екзотичен мирис, доста тежък. „Ще попие в кожата ти и ще я направи изключително чувствителна към всяко докосване за часове наред.“ Бе привикнала към неговите изобретения и всъщност дори се бе научила да им се наслаждава. Още повече, когато вече знаеше, че не съществува истинска магия. Бе просто невъзможно да се устои на подобни възхитителни масажи и Изабел не се чувстваше грешна. В края на краищата, той едва ли би останал доволен от хленчеща, обзета от вина, жена. Щеше бързо да я замени с нова партньорка, която проявяваше повече желание, и тогава как би могла да помогне на своя Хю?

Ги поднесе една чаша до устните й.

— Изпий я — нареди й.

Отпи от горчивата течност, любопитна, защото никога досега не бе опитвала точно тази смес.

— За какво е? — попита, като пресуши чашата.

— Специален малък еликсир, който приготвих за теб по този случай — отговори той. — Червено вино с пелин, по-късно ще откриеш еротичното му въздействие.

— Не се нуждая от подобни еликсири, за да се възбудя от вас, милорд Ги — отговори тя, като знаеше, че ще му достави удоволствие.

— Зная — потвърди той с усмивка, — но тази вечер Хю ще участва в любовните ни изживявания. Искам да те подготвя, за да приемеш и неговите ласки, моя обожавана Бел. Не трябва да бъдеш срамежлива, малката ми.

— Хю ще участва с нас? — Сигурно не бе чула добре. Нима виното вече бе замъглило разума й?

— Да — потвърди Ги, като я придърпа в обятията си, галейки нежно гърдите й. — Колко много обичам тези малки плодове — прошепна той, наведе се и бързо целуна и двете по връхчетата им.

— Защо Хю ще участва с нас? — Изабел се отдръпна от любовника си. Нима Ги дьо Бретан вече се бе изморил от нея и искаше да я дели с други мъже? Какъв щеше да е следващият му ход? Да я изпрати в стаята на часовоите, за да бъде новата курва? Лицето й издаде опасенията й.

Той отново я притегли до себе си.

— Не се страхувай, прекрасна Бел. Не си ли се убедила вече, че те обичам истински и няма да направя нищо, което да ти навреди? Тази вечер обаче е магическа и ние ужасно се нуждаем от тази магия. Зная, че си забелязала новите завивки на леглото, но видя ли клонките, отрупани с плодове, и житните класове, които украсяват стаята?

Бел се огледа. Наистина, цялата стая бе изпълнена с цветя, плодове и житни класове, дори и под леглото. Тя го изгледа въпросително и на красивото му лице се появи усмивка.

— Тази нощ, любов моя, ти ще заченеш дете за фамилията Дьо Бретан; дъщеря, следващата господарка на Цитаделата. Затова тук са поставени тези символи на плодородието. — И той нежно помилва лъскавата й коса.

— Но вие ми казахте, че не можете да имате деца, милорд Ги — изрече тя нервно. Какво общо имаше Хю с това?

— Съвършената истина. Нито Вивиен, нито аз сме способни на това, но ти и Хю можете. Двамата със сестра ми решихме, че ти и Хю, след като сте част от фамилията Дьо Бретан, тази нощ ще направите дете, което ще бъде нашето поколение.

— О, милорд, моля ви, не искайте това от мен! — запротестира Бел. Мисълта детето й от Хю да принадлежи на Дьо Бретан бе смразяваща. Той обаче изтълкува погрешно безпокойството й.

— Не се страхувай, скъпа — увери я. — Няма да те оставя сама с грубия любовник на сестра ми. Ще бъда с теб през цялото време. Ще лежиш в моите ръце и ще усещаш моите целувки върху устните си, докато той те язди и те изпълва със семето си. После той ще те гали, докато аз те забавлявам докрай. Ако не знаеше тайната на Дьо Бретан, щеше да ми повярваш, че детето е мое; и наистина, моята страст ще помогне да заченеш тази нощ, Бел.

— Нима съм някаква расова кобила, която трябва да се чифтоса с избрания от вас жребец? — попита гневно Бел. Наистина, мислеше си тя, дори да заченеше, детето щеше да бъде съвсем законородено, тъй като Хю бе истинският й съпруг, но нито Ги, нито Вивиен знаеха това. Ами ако бяха избрали някой друг мъж да изпълни това задължение? Мисълта бе прекалено ужасна и тя потрепери от възмущение.

Той отново изтълкува погрешно, убеден, че нежеланието й е породено от любовта й към него, и изрече с хубавия си глас:

— Скъпа, зная, че трябва малко време да осмислиш тази идея, но сигурно ще разбереш. Знаеш историята ни, Бел. Не можем да допуснем родът ни да загине. Нека да извикам Хю при нас.

— А Вивиен? — попита Бел, като отчаяно се опитваше да отложи неизбежното. — Знае ли за плана ви да използвате любовника й така? Тя го ревнува много и вече е наказала няколко слугини, задето са се осмелили да го погледнат с възхищение.

— Разбира се, че знае, и искаше да участва с нас — отвори й Ги, — но аз имах чувството, че ще е по-добре да не го прави. Напълно си права за ревността й и намирам, че не би могла да издържи да види как Хю се забавлява с друга жена. Освен това тя ще извършва заклинанията, докато ние се любим, за да успеем. Сестра ми го разбра. В края на краищата, тя ще бъде майката на детето. — Той я помилва по косата. — Добре ли си вече, мое малко бижу?

Изабел кимна. Какъв ли избор имаше. Както и да е, вече знаеше какво трябва да направи, защото нямаше да даде детето си на Вивиен дьо Бретан. Ако забременееше и все още не можеше да намери начин да помогне на Хю да възвърне паметта си, щеше да бъде принудена да го остави и да избяга обратно в Лангстън. Може би, ако крал Хенри е превъзмогнал похотта си към нея и погледът му бе обърнат на друга страна, щеше да й помогне да върне съпруга си в Англия, след като вече знаеше къде се намира. По-скоро щеше да умре, и детето заедно с нея, отколкото да позволи на Вивиен дьо Бретан да отнеме бебето й.

Погледна към Ги.

— Вие разбирате, че ласките му може да ме възбудят, милорд. И тогава ще ми е приятно да правя любов с него. Ще ме накажете ли заради това?

— Ти дойде при мен способна да се наслаждаваш на страстта си — каза спокойно Ги. — Не очаквам да потискаш чувствата си, Бел, дори и такъв като Хю да ти доставя удоволствието. Не обичаш него. Обичаш мен. — Той я поведе към вратата на спалнята им, отвори я и извика: — Хю, заповядай при нас.

Хю влезе тържествено. Бе току-що изкъпан и обръснат. Тъмнорусата му коса бе вързана на опашка. Като видя скъпото му, познато тяло. Бел започна да се разтапя вътрешно. Наблюдаваше как двамата мъже се подготвяха за ритуала, който щеше да последва. Изпиха по чаша вино, което и тя бе опитала малко преди това и което започваше да оказва доста силно еротично въздействие върху нея. Като видя тези двама мъже с хубаво телосложение, тя започна силно да се възбужда. Трябваше да признае, че Ги бе по-хубавия. Все пак за нея грозноватото лице на Хю оставаше по-привлекателно.

Ги взе най-големия мраморен буркан. Беше черен, с бели и златисти жилки, които минаваха през него. Вдигна гравирания му капак, напълни шепа със съдържанието му и го изяде. После го подаде на Хю, който направи същото и го предаде на Бел. Тя последва примера им и го върна на Ги, но той поклати глава.

— Не, любов моя. Като дъвчем пиретрума, възбудата ни ще се усили, но ти трябва също и да натриеш членовете ни с него. Ще им помогне да бъдат неуморими.

Изабел се подчини безмълвно. Старателно изпълни поръчението и само след миг и двата станаха корави като стомана. Тя сложи обратно капака, облиза пръстите си и погледна към Ги за следващите инструкции.

Двамата мъже я поведоха заедно към отворения прозорец. Бяха застанали от двете й страни и луната ги огряваше. Хванаха ръцете й и ги вдигнаха нагоре.

— Велика Майко — изрече силно Ги, — направи плодовита тази жена, чиято градина тази нощ ще бъде засята със семената на живота. Нека тя узрее като плодовете в градините и житото в полето. Моля те за това в името на нашата велика и властна предшественица, твоята дъщеря, Вивиен.

— Нека бъде така, Велика Майко на Земята — отекна като ехо дрезгавият глас на Хю. — Нека семето ми се хване в тялото на тази жена. Затова те моля в името на великата и властна магьосница, Вивиен, твоя дъщеря и почитателка.

— Когато луната отново избледнее — завърши Ги, — нека утробата на тази жена да бъде изпълнена с нов, растящ живот.

Думите им заглъхнаха и настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от плясъка на вълните под Цитаделата. Без дума повече, тримата се отправиха към широкото легло. Ги легна пръв и придърпа Бел към себе си. Като разтвори краката й така, че да я покаже на Хю, той каза:

— Виж колко е бледа кожата й на фона на тъмните чаршафи. — Хю се загледа в Бел и се качи на леглото от другата страна, така че тя бе настанена между двамата.

Пиха отново от чашите от златист кварц. Ги добави още малко еритракон към сместа: Бел знаеше от следобедите, прекарани в магьосническата му стая, че това е от рода на сатирикона и поражда неутолима страст. Любовникът й не искаше да рискува Хю да се провали тази нощ. Ги масажира гърдите и стомаха й с тази билка. После разтри малко и около долните й устни и върху вече пулсиращата й перла за наслади. Пиретрумът, приготвен от едно растение, стрито и смесено с джинджифил и есенция от люляк, я възпламени цялата и тя започна да стене от желание, устните й имитираха ритъма на любовта. Двамата мъже се засмяха похотливо, готови да я задоволят.

Ги хвана гърдите й с ръце, като ги показа на Хю.

— Зная, че Виви има големи, хубави гърди, приятелю — изрече той, — но погледни съвършените малки ябълки на моята обожавана Бел. Връхчетата й винаги са така чувствителни. Опитай едното и ще се убедиш — подкани той другия. И като обърна лицето й към себе си, Ги започна да я целува.

Устните му бяха топли и нежни; езикът му търпеливо търсеше нейния, намери го и започна да си играе с него закачливо. Тя отвърна на целувките му както винаги — с удоволствие; и тогава, шокирана, тя почувства устни и върху гръдта си. Настръхна объркана.

— Всичко е наред, скъпа — увери я Ги. — Хю си доставя удоволствие, а и на теб също. Да бъде любена от двама мъже е рядък и специален дар за жената. Искам да ти е хубаво. Бел.

Да й е хубаво? Беше истинска лудост, мислеше си тя, и въпреки че се опитваше да не си признае, бе принудена да каже, че е много възбуждащо. Не се държаха грубо с нея. Целуваха я, милваха я любящо. Възбудата бе непрекъсната и нейното собствено желание се засилваше с всеки миг, въпреки въздържаността й.

Ги седна, като се подпря върху няколко възглавници. Придърпа Бел между краката си и прошепна тихо.

— Разтвори нозе за него мое съкровище. Добро момиче. — Бе хванал с по една ръка гърдите й, пръстите му мачкаха нежната плът. Усещаше горещия му дъх до ухото си. — Прекрасна си, скъпа — мъркаше той окуражително.

Хю коленичи между млечнобелите бедра на Бел, като я помилва нежно. Наистина бе много хубава, помисли си той. Разтвори долните й устни и докосна език до перлата й.

Като че ли през нея премина пламък. Тялото й се гърчеше, тя стенеше с цял глас.

— Мили боже! Мили боже!

Без нито дума, Хю я обязди. Ридаейки от желание, Бел се повдигна, за да прегърне Ги през врата. Наведен напред, Хю целуваше и смучеше гърдите й, докато тялото й се извиваше нагоре към неговото с неукротима страст. Скоро той я изпълни с любовните си сокове и тя извика името му. Хю се претърколи от нея, като скри лицето си.

Ги бързо зае мястото му. Беше го предупредила, че е вероятно Хю да я възбуди.

Хю лежеше замаян, докато Ги и Изабел се любеха. Само преди миг, когато тя бе извикала името му в страстта си, паметта му се завърна. Той си спомни абсолютно всичко, което се бе случило, преди да дойде в Цитаделата и след това. Не знаеше обаче как съпругата му бе попаднала тук и как щеше да се въздържи да не убие Ги дьо Бретан. Но мигновено осъзна, че не може да разкрие самоличността си пред Дьо Бретан, ако не иска да изложи на опасност Изабел. Братът и сестрата бяха безмилостни, когато преследваха желанията си. Трябваше да продължи да се преструва, че е същия Хю, когото Вивиен дьо Бретан бе довела от Де Манвил. Нямаше да е лесно, като си помислеше, че жената, която обича, майката на сина му, сега се отдаваше с удоволствие на любовника си.

Ги дьо Бретан се махна от любовницата си, като дишаше с усилие. Членът му бе още твърд, както и този на Хю.

— Обязди я отново, братко — каза той на съучастника си. — Тя е неуморна малка вещица и още е далеч от оргазъм.

Като прикри чувствата си, Хю придърпа Изабел върху себе си и й каза грубо.

— Ела, моя красива, малка кучко, да видим колко хубаво ще ме яздиш.

Прекалено възбудена, Бел притисна гърди до неговите и устните им се сляха за пръв път. Изведнъж тя почувства ръцете на Ги върху бедрата си, а членът му проникна на място, където тя дори не би си помислила.

— Извий гърба си още — нареди й той решително, като натискаше все по-силно, докато мускулите й, които предотвратяха проникването му, не се отпуснаха.

Така продължи през цялата нощ. Мъжете се редуваха да се любят с Изабел, после се къпаха и пиха възстановителни течности, които Ги бе сварил за тях. Ги я хранеше с малки хапки от време на време.

— Да имаш сили, скъпа моя — шепнеше й той.

Накрая изтощението взе връх над нея и тя заспа.

— Справи се много добре, приятелю — Ги дьо Бретан похвали Хю. — Със сигурност е заченала тази нощ, но ако не е, ще опитаме отново след няколко седмици.

— Извърших го заради Вивиен — отговори Хю. — Едно дете ще я направи щастлива. Поне тя така твърди, макар че аз не вярвам.

Ги едва го чу. Вниманието му бе насочено към Бел. Беше пребледняла, но спеше спокойно. Не чу, когато Хю излезе от стаята. Щом забеляза, че са останали сами, сложи глава на възглавницата и заспа.

— Беше ли необходимо да оставаш цялата нощ с тях? — Вивиен попита любовника си раздразнено, когато той влезе в спалнята им.

— Брат ти искаше да е сигурен, че ще я заплодя — отговори Хю. Той също бе изтощен и копнееше единствено да поспи. Не желаеше да отговаря повече на ревнивите й въпроси.

— Колко пъти го направи? — попита Вивиен.

— Три, четири, не си спомням. Ги непрекъснато ни даваше някакви възбуждащи напитки, за да подклажда желанието ни. Виви, искам да спя, а не да говоря за това. Остави ме сега. Изпълних заповедта ти, защото това ще те направи щастлива, но съм уморен.

Да, беше уморен. Но щеше да има проблем и с вземане на решение в положението, в което двамата с Бел бяха попаднали. Първо обаче се нуждаеше от сън. Не беше много разумно да взема решения, след като е така слаб.

— Много добре, мили Хю — каза Вивиен. — Спи. Предполагам, че си го заслужил тази нощ. — И тя замълча.

 

 

Когато Хю се събуди, беше вече обяд и Вивиен бе станала. Той продължи да лежи тихо, като обмисляше възможностите си, след като паметта му се бе възвърнала. Дали да каже на Дьо Бретан, че помни всичко? Ами съпругата му, превърнала се в курвата на Ги дьо Бретан? Как е дошла тук и защо? Двамата му соколари със сигурност щяха да знаят някои отговори. Той се измъкна от леглото и стана.

Не си направи труда да повика прислужницата и се облече сам. Влезе във всекидневната на Вивиен и стресна жените, които прислужваха там. Едната се изправи на крака, бързо отиде до масата и му наля малка чашка с кехлибарена течност. Той й махна с ръка.

— Не се нуждая вече от подсилване, Мери — каза той. Проклетото питие вероятно е затормозявало паметта му, помисли си Хю. Виви знаеше да приготвя какви ли не отвари. Непрекъснато смесваше и бъркаше нещо. Дори и сега вероятно беше в малката вътрешна, каменна стая и вареше някой еликсир.

— Къде е господарката ти? — попита той слугинята.

— В специалната си стая, милорд — бе отговорът.

— Ще я видя, преди да отида при соколите. — Така щеше да предотврати прислужницата да изтича при господарката си и да я предупреди, че е отказал да изпие дозата си. Той обаче се отправи направо към соколите.

— Линд, Алън, при мен — извика той, като влезе в каменното помещение.

Двамата соколари мигновено застанаха пред него, като изпяха в хор:

— Милорд!

— Спомням си — бе всичко, което той каза.

— Хвала на Господа и на благословената му майка! — изрече Алън.

— Никой друг обаче не знае и все още не съм решил дали ще им кажа. Само ние тримата знаем — обясни Хю.

— А лейди Изабел? — попита Линд.

— Тя как е дошла тук? — попита Хю Фокониер младия човек.

— Двамата със сър Ролф отидоха в двора на крал Хенри, за да узнаят нещо за вас, милорд, когато не се завърнахте. Милейди бе полудяла от притеснение. Кралят обеща да им помогне, но тогава хареса милейди и я застави да остане в двора. Тя го отбягнала много умело, моята Агнета ми каза, като се скрила сред придворните дами на кралицата. Един ден ми съобщи, че трябва да тръгнем за Нормандия, защото узнала, че ви били видели за последен път в компанията на брат й, Ричард де Манвил. Сър Ролф не знаеше и аз помолих милейди да обмисли отново решението си, но тя не се отказа. Не зная как, но успя да се сдобие с мъжки дрехи, отряза косата си и я боядиса с орехи. Пътувахме за Нормандия с кервана на архиепископ Анселм, защото милейди успя да убеди управителя му, че двамата й соколари трябвало да занесат един сокол на новородения син на херцога, подарък от краля за племенника му. Когато се разделихме с хората на архиепископа се отправихме за Манвил. Там останахме няколко седмици, за да дресираме един сокол за брата на милейди. Съпругата на сър Ричард се сприятели с нас и милейди разкри коя е пред лейди Бланш. Тя ни каза къде са ви отвели. Аз отново я предупредих да внимава, но милейди Изабел искаше да е сигурна, че наистина сте тук, преди да се обърне към херцог Робърт за помощ. След като се съгласихме да служим на Дьо Бретан обаче, вече не успяхме да напуснем Цитаделата, без да привлечем вниманието и да започнат да ни преследват. Тогава лорд Ги разкри, че милейди не е момче, и останалото го знаете.

— Не, останалото съпругата ми ще трябва сама да ми разкаже — изрече заплашително Хю.

— Милорд — обади се практичният Алън. — Всички сторихме каквото бе необходимо, за да ви освободим. Сега трябва да използваме първата възможност, за да избягаме от това място и да се завърнем у дома в Лангстън. Там ви чака вашият син. Милейди се опасяваше, че детето ще израсне без баща. Тя е добра и храбра жена, която рискува прекалено много, за да ви освободи.

— По кое време обикновено идва тук? — попита Хю.

— Около десет часа, милорд — отговори Линд.

— Ще се опитам и аз да съм тук тогава утре — каза Хю. — Ако не успея, не й казвайте, че паметта ми се е възстановила. Трябва лично да й го съобщя.

Двамата соколари кимнаха в съгласие със своя господар.