Бъртрис Смол
Непокорната (15)

Глава 14

Бел бе заспала и за миг Ги се изкуши да не я събужда, защото знаеше, че е изтощена след дългия, тежък ден. После реши да не я глези. Храната щеше да я възстанови, а той не искаше да се отказва от удоволствието да я обладае още тази нощ. До леглото имаше поставка за свещник и той остави чинията на него, като през цялото време изпиваше заспалата девойка с поглед. Тя наистина бе хубава, с късата си къдрава, златисточервеникава коса и млечнобяла кожа. Доброто й възпитание бе повече от очевидно. Седна до нея и плъзна пръсти по голата й ръка, наведе се и целуна рамото й. Тя се размърда.

— Донесох ти да похапнеш нещо — каза той. — Отвори очи, Бел. Трябва да ядеш.

Тя въздъхна и неохотно седна. Ги подпря възглавници на гърба й и отметна завивката, за да се наслаждава на прекрасните й стегнати гърди, докато се храни.

— Изненадана съм, че не сте забравили да ми донесете храна — изрече тя с признателност. — Другите ви апетити изглеждат по-големи. — Бел протегна ръка към чинията, но той я отдръпна.

— Освен ако аз не ти разреша, Бел, единствената храна, която ще поемаш, ще бъде лично от мен — каза той тихо, като остави отново чинията и отряза малко парче месо. Поднесе го към устните й с усмивка.

За миг момичето се изкуши да го прати по дяволите, откъдето очевидно бе дошъл, но после се отказа. Кой знае какво можеше да направи този магьосник с нея? Тя все пак трябваше да се храни и ако това бе единствения начин, по който можеше да получава храна, така да е. Тя отвори уста и захапа месото, като го дъвчеше бавно. Погледът му не се откъсваше от нейния. В началото момичето се почувства неудобно, но после просто престана да му обръща внимание и реши да не отклонява очи в страни първа, противопоставяйки му се по единствения възможен начин. Осъзна, че този напевен, музикален глас и нежното му докосване бяха измама. Той лесно можеше да се превърне в опасен и жесток човек. И все пак, ако задоволяваше капризите му, щяха да й позволят да остане в замъка. Щеше да има възможност да се добере до Хю и да му помогне да се освободи от магията на злата вещица.

Ги хранеше момичето в леглото си, като се чудеше, какво ли си мисли в момента. Месото и хлябът свършиха.

— Сега оближи пръстите ми, Бел — нареди той.

Тя хвана първо едната му ръка, после другата, доближи ги до устата си и бавно, като му достави удоволствие, облиза много старателно соса от месото и остатъците от маслото от пръстите му. Розовото й езиче се плъзгаше напред-назад по дланите му, докато по тях не остана и следа от вечерята й.

Той се усмихна.

— Беше добре — направи й комплимент. После сряза узрялата круша на четири и й ги подаде. Сладкият сок се стече надолу по гърдите й. Той наведе глава й го облиза, езикът му обхождаше плътта й в търсене и на последната капчица сок. Когато и крушата бе изядена, тя отново взе ръцете му и ги изми с език, без дори той да я накара. Беше интелигентна и това му допадаше. Струваше му се, че с това момиче би могъл да продължи по-дълго отколкото с всички останали преди нея. Надяваше се, че няма да бъде арогантна като множеството малки селянки, които решаваха, че Ги дьо Бретан не може да живее без тях. Тогава те започваха да му създават затруднения и да бъдат прекалено горди, затова той безмилостно ги пускаше на войниците да се поразвличат с тях няколко нощи. Надменността и неподчинението на горделивката се лекуваха най-добре под потните тела на дузина мъже, чиято единствена цел е да изхвърлят семето си колкото могат по-бързо. Забеляза, че Бел погледна към чинията, в която все още имаше чепка грозде.

— Може да хапнеш две-три — съгласи се. — Останалите са за мен. — Откъсна зрънцата и ги постави в устата й.

Тя ги глътна и каза:

— Мислех си, че докато ви нямаше, сте се нахранили добре.

— Предпочитам гроздето си по специален начин — обясни той. — Не бъди толкова лакома. Не искам да станеш дебела и надута като селянка. — Прие добре фалоса, Бел. Не сдържа страстта си. Предишният ти любовник, изглежда е бил добър учител. Колко любовника си имала преди, красавице?

— Имах съпруг, милорд. Не любовници — отговори тя.

— И какво стана с този съпруг? — полюбопитства Ги.

— Брат ми го уби — каза тя, но се поправи. — Не, Линд. Ричард, господарят. Не съм лека жена, милорд.

— Леките жени не са страстни — поясни той. — Ти определено не си такава. Достави ми удоволствие да наблюдавам изпълнението ти. — Той се наведе към нея. — Ела и ме целуни по собствено желание, Бел. Искам да почувствам сочните ти устни да се движат под моите.

Изабел погледна в тези дълбоки теменужени очи. Волята й отново я напускаше под напора на погледа му. Изглежда, не бе в състояние да му се противопоставя. Ръката й сама се протегна и докосна брадичката му. Кожата на лицето му бе така светла на фона на тъмната му коса.

— Никога не съм целувала мъж, когото не съм обичала — отговори тя тихо.

— Аха, ще ме обикнеш, Бел — отговори той.

Думите му я изплашиха, защото в тях прозвуча такава сигурност. Дали щеше да го обикне? Как би могла да го обича, след като обичаше Хю? Но Хю я бе забравил, не я познаваше. Очите на Ги не се откъсваха от нейните и тя почувства топлината на желанието в погледа му. Трябваше да вярва, че любовта към съпруга й щеше да го освободи! Но ако разгневеше Ги дьо Бретан, можеха да я прогонят от Цитаделата и тогава едва ли щеше да има някаква надежда. Налагаше се да го целуне, и то с истински плам. Този мъж бе прекалено вещ по сърдечните въпроси, за да повярва на лъжа.

Устните й го докоснаха предпазливо. Той едва дишаше от страх да не развали магията. Това бе всичко, което можеше да направи, за да не я сграбчи бурно в обятията си. Остави устните й да се движат в собствен ритъм и, за негов шок, сърцето му се разтуптя както никога преди. Бе пленен от усещането и се потопи в него.

Устните му бяха нежни и в същото време твърди и като че ли се разтвориха по невидим сигнал. Малкото й езиче се плъзна в устата му, обикаляше я, дразнеше я, докато той не издържа повече. Като изрева, той я притисна назад към възглавницата, а устните му изведнъж станаха настоятелни. Започна да я целува почти до припадък, защото не можеше да диша. Като забеляза това, той се отпусна на леглото, където можеше по-лесно да я има.

Почувства устните му, горещи и влажни, настоятелни и страстни, докато бавно, бавно, се движеха надолу по бялото й като слонова кост гърло. Продължиха още по-бавно надолу към гърдите й, като изгаряха от очакване настръхналите им връхчета. Тя не успя да въздържи тихото стенание, което се изплъзна от устните й.

Той се притисна по-близо до нея. Едната му ръка обгърна цялата й гръд, за да си играе с нея, докато тъмнокосата му глава се сведе над другата. Езикът му не се откъсваше от връхчето й, докато то не набъбна, и тогава зъбите му се впиха в нежната плът, от което по тялото й полазиха иглички. Той впи уста по-силно в нея и тя извика леко, изпитвайки подобно желание в онова скрито местенце между бедрата си. Тялото й се изви леко в дъга.

Той пусна гръдта й и ръката му се плъзна надолу, за да открие малката й перла за удоволствия.

— Ах, Бел — сгълча я той ласкаво. — Такова нетърпение. — Той продължи да я милва, докато тя си мислеше, че със сигурност ще умре от сладостта, която се разливаше по вените й. Внезапно той спря и като постави една твърда възглавница под хълбоците й, нареди: — Разтвори си нозете за мен, Бел. По-широко. По-широко. Да, така е достатъчно скъпоценната ми. — За миг погледът й се плъзна надолу. Видя се разкрачена така пред него, и по бузите й изби руменина. Топлината се разля от гърдите й към лицето.

— Не, не — каза той, като докосна пламналата й буза. — Много си красива там, Бел. — После тя отново бе шокира от следващото му действие. Ги започна да къса зрънцата грозде и силните му пръсти ги поставяха едно по едно в пещерата й. Очите на Изабел се разшириха.

— Не трябва… не… не можете… — Тя заекна, когато очите му се спряха върху нея и безмълвно й нареди да замълчи. Какъв беше този мъж, чудеше се тя, изплашена. Бе така нежен, така ласкав и в същото време постъпките му я стъписваха. Смути се. Не й причиняваше болка и все пак…

Ги дьо Бретан постави последното зрънце в пещерата й.

— Сега — нареди той тихо — ще лежиш неподвижно, скъпоценната ми. Скоро ще извадя плодовете от сочната купа, където временно съм ги оставил. Дръж краката си разтворени, Бел — заповяда той остро, когато бедрата й потръпнаха и се прибраха сами. Той добави още една възглавница под нея и вдигна тялото й по-високо. После се наведе напред, разтвори долните й устни и започна да дразни перлата й за удоволствия с език.

— Мили боже! Мили боже! — извика момичето, а тялото й се извиваше.

— Стой мирна! — нареди той грубо, като повдигна тъмнокосата си глава, за да може да види гневния му поглед. — Трябва да се научиш да контролираш инстинктите си, за да можеш да се насладиш на удоволствието повече. — После отново сведе глава, за да я вкуси.

Не би могла да издържа това повече, помисли си Изабел ужасена. Какво ли щеше да стане, ако го разсърдеше? Щеше да я изпъди от замъка. Трябваше да го понесе. Трябваше! Той я смучеше с настървение, тялото й се свиваше в спазми, но тя се насилваше да остане неподвижна.

— Добре! — похвали я Ги. — Знаех, че можеш да го направиш, скъпата ми. — После почувства как главата му се заравя между бедрата й и той започна да изважда зрънцата грозде, едно по едно. Усещаше как той засмуква дълбоко и как малкото зрънце изскача от нея. Когато и последното зрънце излезе, той я обходи с език, после легна до нея и се отпусна.

— Ето, така обичам да ям грозде — усмихна й се. — Съгласна си, че е трудно да се направи в голямата зала, нали Бел? И на теб ти хареса, малката ми. Соковете ти бяха прекрасни и дори по-вкусни от плода. — Той се наведе и я целуна силно, вкарвайки езика си дълбоко в устата й — Такъв е вкусът им — каза той, като я пусна за малко.

— Никога не бих могла да си представя — започна Бел, но той я прекъсна.

— Разбира се, че не можеш — засмя се Ги. — Тези неща са забранени за хората, които се смятат за порядъчни, но тук в Цитаделата, ние не сме такива. Ние сме магьосници, прокълнати, затова можем да правим това, което другите дори не биха си и помислили.

— Вие сте толкова противоречив — каза искрено Бел. — В един миг сте нежен, в следващия — гневен и странен.

— Аз съм всичко това, и много повече — усмихна се той, — но съм и мъж. Бях много търпелив тази вечер, но сега, скъпа, трябва да задоволя своя нагон. — Той се преметна върху нея и бързо проникна в пещерата й.

Изабел извика от изненада, защото не го очакваше. Беше едър мъж и кожената му пръчка бе по-дълга и по-дебела от тази на съпруга й. След като се настани добре вътре, той престана да се движи, за да й се усмихне. Като че ли в отговор на безмълвната му команда, тя обви ръце около врата му, като го притисна по-плътно до себе си. Тъмната му коса възбуждаше чувствителната й кожа. Нозете й се усукаха около него и тя почувства как той се плъзга още по-дълбоко в тялото й. Той пулсираше в нея и тя си припомни кожения фалос. Потрепери и прошепна една-единствена дума в отговор на неизречения му въпрос.

— Да!

За нейна изненада, той й достави невероятно удоволствие тази нощ. Сега се бе заел да засити собствения си глад. Движенията му бяха бавни, възбуждащи, като постепенно ставаха все по-бързи, по-настойчиви, докато тя се гърчеше под него, викайки от задоволство. Главата й се замайваше за стотен път през последните няколко часа. После зад притворените й очи избухна плеяда от звезди и тя чу как той вика, достигнал кулминацията на своето за доволство. За миг се отпусна върху нея, после вдигна глава и я погледна дълбоко в очите.

— Друга жена не ми е доставяла такова удоволствие като теб. Бел. Мисля, че никога няма да те пусна да си отидеш. — После се претърколи по гръб и заспа дълбоко.

Беше го задоволила. Изабел почувства облекчение. Нямаше да я отпрати и скоро щеше да може да освободи Хю от магията на Вивиен дьо Бретан. Трябваше да узнае с какво омайваха Хю. „И когато научиш, какво ще правиш“, попита я един вътрешен глас. За миг бе обзета от съмнение, но после се съвзе. Каквото и да се случи, ще намери начин. Не бе стигнала толкова далеч, за да се провали. Щеше да спаси Хю, да опази себе си и двамата заедно да се върнат у дома в Лангстън, при сина си.

 

 

За негова изненада, Ги дьо Бретан спа през цялата нощ, както никога преди. Когато се събуди, той отведе Бел в банята и двамата се изкъпаха взаимно. Върнаха се в спалнята, той се облече и тъкмо щеше да излезе, когато тя каза:

— Къде са ми дрехите, милорд?

— Наредих да ги изгорят, скъпоценната ми. Освен това засега няма да са ти необходими, Бел — отговори той спокойно.

— Защо няма да са ми необходими? — попита тя.

— Защото няма да напускаш тези стаи. Искам те само за себе си. Искам винаги да си ми на разположение, когато те пожелая. Сега ме пусни да вървя, да заситя глада си. Ще ти донеса храна след това. — Той излезе и тя, естествено, не можеше да го последва.

Как щеше да се добере до Хю, след като не можеше да напусне покоите? Сърцето й се сви. После сама се успокои, като си припомни, че Ги бе казал за „известно време“. Не възнамеряваше да я държи тук завинаги. Тя бе новата му играчка и той просто искаше да я пази само за себе си. Беше мъж, но като повечето мъже имаше и нещо детинско в него. Изабел се върна в неоправеното легло, протегна се и заспа отново. Ги дьо Бретан бе неуморим и изобретателен любовник. Щяха да са й необходими сили, за да бъде на ниво с него.

Вивиен дьо Бретан бе сама в голямата зала на замъка, когато брат й се появи.

— Мислех си, че ще спиш до обяд — изрече подигравателно тя. — Не прекара ли нощта в игра?

Той седна на масата до нея и си наля чаша вино.

— Прекарах страхотна нощ, сестричке, и след това съм спал както никога преди. Момичето поне засега е безстрашно и много, много страстно. — Той кимна на прислужника, който сипа бъркани яйца със сос в чинията му.

— Значи възнамеряваш да я задържиш? — попита Вивиен.

Ги кимна.

— Тя е момичето, което очаквахме, Виви. Не се съмнявам. Тя и Хю са съвършено подходящи за нашата цел. Ще започнем в началото на следващото лято, но дотогава възнамерявам да си поиграя пълноценно с нея. — Той хапна от яйцата и отпи от гъстото червено вино.

Сестра му отчупи парче хляб от големия самун на масата, намаза го с масло и му го подаде.

— Разкажи ми какво прави с нея, Ги. Тя съпротивлява ли ти се?

Той се засмя на нетърпението й да узнае всичко.

— Започнах внимателно, Виви. Не искам да я изплаша. — И той разказа с най-малки подробности как бе преминала вечерта му.

— И тя не се противи на гроздето? Прекрасно! — възкликна Вивиен. — Сега разбирам защо вярваш, че е способна.

— До началото на следващото лято — обеща той — ще я обуча напълно да прави каквото поискам от нея, без да задава никакви въпроси. Не й позволявам да яде, освен храната, която поема лично от мен. Помислих си, че може да възрази, но не го направи. Забелязах желанието й да се противопостави, но накрая здравият й разум надделя. Много, много съм доволен от Бел, сестричке.

— Радвам се, Ги, защото без нея ще бъдем загубени. Като си помислиш само, че родът на Вивиен, съпругата на Мерлин, ще завърши така! Проклет да е предшественикът ни Жан дьо Бретан, заради безумната му и егоистична постъпка! Той също може да ни е проклел, Ги!

Ги дьо Бретан кимна, взе ръката на сестра си и я помилва, за да я утеши. Семейството им произхождаше от съпругата на великия магьосник Мерлин, която също била магьосница, равна по сила на Мерлин. Били отлъчени от местното население от самото начало, но и те предпочитали да живеят така. Всяко следващо поколение раждало син и дъщеря, които се съвкупявали, за да се сдобият със следващия син и дъщеря. Наследниците на Вивиен, съпруга на Мерлин, не възнамерявали да смесват кръвта си или да споделят тайните си с никой друг.

И тогава, преди почти двеста години, се родил син с несравнима жестокост, Жан дьо Бретан. Той изнасилил и убил единственото дете на техен съсед, овдовяла благородничка. Майката проклела фамилията Дьо Бретан. Оттогава нито един мъж от тях не бил способен да създава деца. Проклятието не засегнало похотливостта им, но те вече не били в състояние да се възпроизвеждат. Жените също били прокълнати, защото родили такъв изрод като Жан дьо Бретан. В определено време в бъдещето и те щели да спрат да зачеват. Дьо Бретан щели да загинат като фамилия, както фамилията на убитото момиче изчезнала с преждевременната му смърт.

Жан дьо Бретан се изсмял над проклятието. Те били магьосници. Как би могъл един смъртен да ги прокълне? Но колкото и страстен да бил Жан, не могъл да има деца от сестра си. Най-накрая остарелите им родители, като разбрали, че магиите и заклинанията им са безполезни, решили, че дъщеря им може да има любовник, който да я дари с деца. Той, естествено щял да умре, след като я ощастливял с две деца. И така продължило през последвалите години. Всяка дъщеря на Дьо Бретан си намирала любовник, за да продължи рода. И именно по тази причина имението се наследявало по женска линия. Децата обаче се научавали да работят заедно, за да запазят семейството.

Но сега Вивиен не можеше да зачене. Бе имала дузина любовници, откакто стана четиринайсет години, а скоро навърши двайсет и пет. Нито един от тях не успя да й направи дете. Двамата с Ги трябваше да приемат факта, че и втората половина от проклятието се е сбъднала. Не искаха обаче да оставят фамилията им да загине. Щяха да имат дете, дори да не е от тяхната кръв. Щяха да го направят тяхно. Този нов живот щеше да развали проклятието, тегнещо над главите им от векове. Следващото лято щяха да съберат двамата си любовници и детето, което щеше да се роди от този съюз, щеше да бъде тяхно. Засега Вивиен обичаше Хю Фокониер. Щеше да обикне и отрочето му. Що се отнасяше до момичето, съдбата й щеше да е в ръцете на Ги дьо Бретан, след като им родеше желаните деца.

Като привърши със закуската, Ги стана от масата и напълни малка чиния с храна за Бел.

— Сигурно умира от глад — каза той с усмивка и остави Вивиен.

 

 

— Ставай, мързелано. — Ги сгълча шеговито Бел, като влезе в стаята. — Донесъл съм ти яйца, хляб и мед. Дори малко сирене и една хрупкава ябълка.

— И няма грозде — пошегува се тя, а той се засмя на бързия й ум.

— Няма грозде — отговори. — Намислил съм други игри, хубавице, но първо ще ядеш. — Като остави подноса встрани, той й помогна да се подпре на възглавницата. После взе лъжицата и започна да я храни с яйцата. Тя бързо изгълта всичко, което поднесе към устата й.

— Жадна съм — каза тя, защото той не й даде да пие нищо с яденето.

Ги се изправи, прекоси стаята, наля бокал с червено вино, върна се с него и седна отново до нея.

— Ще ти дам вино. Но ще го пиеш от моята уста и няма да го преглъщаш, докато не ти разреша.

Той отпи глътка, придърпа главата й към себе си и преля ароматната течност в нейната.

— Не преглъщай — предупреди я той. — Мисля, че можеш да поемеш още една глътка. Бел. — Той вдигна отново чашата.

Бел се мъчеше да не преглътне сладката течност. Беше ужасно жадна след закуската. Устата му отново се долепи до нейната и отново изля глътката вино, като я предупреди да не преглъща. Отдръпна се назад и започна да си играе с гърдите й. Бел почувства, че част от виното започна да се стича надолу по гърлото й, но не преглътна. Големите му ръце мачкаха нежната й плът. Той потопи пръст в бокала с виното и намаза връхчетата им с червената течност, после бавно ги облиза. Бел се задушаваше.

— Сега можеш да преглътнеш — разреши й той. — Справи се учудващо добре като за пръв път. Не искаш да ми се подчиняваш и въпреки това го правиш. Защо?

— Бях отгледана с нежност — обясни му тя. — Благодарна съм на брат ми Линд, че ме защитава, но можете ли да повярвате, че наистина ми харесваше този суров живот? Тук в замъка, с вас, милорд, е много по-приятно. Родена съм от извънбрачна връзка, израснала съм между два свята. Бихте ли ме обвинили, че предпочитам привилегирования живот, пред този на тежкия труд?

— Не — каза той, развълнуван от откровеността й.

— Метреса ли ще ме направите, милорд? — Бел го притисна, учудена от новооткритата си способност да прикрива истината.

Въпросът го изненада, но той отвърна на въпроса й с въпрос.

— Искаш ли, Бел?

— Мисля, че да, милорд — каза тя. По-добре да не проявява неразумна сигурност с този човек.

Теменужените му очи я погледнаха с топлота.

— Предназначена си да ми принадлежиш, Бел. Цял живот съм очаквал жена като теб. — Той я целуна нежно и каза: — Невинаги ще бъда мил, скъпа. Ако не ми доставиш удоволствие, ще те бия. Били ли са те някога?

— Не, милорд — отговори тя, а туптенето на сърцето й се учести.

— Няма да оставя белези по прекрасната ти кожа — изрече той утешително. После се изправи и я вдигна. — Ела! Ще ти покажа. Не се страхувай. Ти не си като тези бедни нещастници, които висят в залата от време на време, заради неподчинението си.

Той я издърпа от леглото и я поведе към нишата с черната пейка. Този път я сложи да легне по корем и бързо закопча оковите.

— Моля ви, милорд, страх ме е — прошепна Бел.

— Не е необходимо — увери я той, като постави твърд предмет под стомаха й, за да повдигне бедрата й. — Дори вашата църква позволява жените да се бият понякога, за да бъдат послушни. Ако ти ударя шест камшика сега, ще разбереш какво имам предвид. Малко е вероятно, че с такова интелигентно момиче като теб ще ми се наложи да го правя отново. Ще е по-добре да го изпиташ сега, вместо да чакаме, когато не ми се подчиниш и ме ядосаш. Ако ме разгневиш, може да ти ударя двайсет и четири камшика.

Докато говореше, той се разхождаше из нишата и тя не можеше да помръдне главата си от положението, в което беше, за да го види. Най-накрая той се приближи и застана пред очите й. В ръцете си държеше кожен камшик, широк няколко сантиметра. Краищата му бяха разделени на няколко тесни ивици и всяка от тях завършваше с по няколко възела.

— Ако наистина ме ядосаш, ще използвам камшика с топчетата, но тъй като сега искам само да ти покажа, че съм способен да те накажа, ще използвам конската опашка. Зная, че си смело момиче, затова не искам да крещиш, защото шест удара са нищо. Ако проявиш малодушие и не ми се понрави, ще прибавя по още един удар за всеки вик — предупреди я той. — Кажи ми, че ме разбираш, Бел.

— Да, милорд — прошепна тя.

— Добре! — прозвуча гласът му и той се отдръпна от нея.

Почувства ръката му да гали хълбоците й.

— Дупенцето ти е като хубава, узряла праскова — отбеляза Ги. И засили камшика към бледата кожа. Изабел преглътна желанието си да протестира. Вторият и третият удар бяха по-силни, след четвъртия кожата й започна да пламти. — Справяш се много добре — направи й комплимент и нанесе петия удар по-леко върху безпомощната й плът. — И шестият! — Последният бе най-силен, като че ли да се запечата в паметта й. — Ето, скъпа — утеши я той. — Не беше толкова лошо и ти бе много смела. Ако това бе истинско наказание, щях да те накарам да пищиш, докато прегракнеш. — Той разкопча веригите й и я отнесе обратно на леглото, като я сложи по корем и отново повдигна бедрата й.

Тя лежеше притихнала, сълзите й се стичаха по бузите и тогава, за най-голяма изненада, почувства члена му между краката си. Преди да успее да протестира, той бе проникнал в нея. Ръцете му стискаха бедрата й, докато навлизаше в изгарящата й плът.

— Толкова си примамлива в тази поза — прошепна до ухото й, като се надвеси над нея. — Топлината от хубавото ти, зачервено дупенце е върховна, Бел. Може да се пристрастя да те бия редовно, заради самото удоволствие. — Той започна да я язди настървено. — Ти си така сладка и зряла като летен плод, скъпоценната ми!

За неин най-голям ужас, Изабел почувства предателското си тяло да отвръща на тъмните му страсти. Не, повтаряше си тя в отчаян опит да го спре. Не! Но той вземаше връх над нея и вече нямаше начин да потисне възбудата, която започваше да се надига в нея. Този път двамата заедно достигнаха своя връх.

След това той намаза изтръпналата й плът с някакъв мехлем.

— Никога няма да бъдеш непослушна, нали Бел? — попита тихо, като я люлееше в прегръдката си. — Не. Ти си твърде интелигентна и се поучи от този малък урок, нали, скъпоценна?

— Да, милорд, но ви мразя заради това! — извика тя ниско.

Той се засмя и разроши късата й коса.

— Не, не ме мразиш. — После епизодът приключи за него и той каза: — Наистина трябва да ти дам нещо, за да може косата ти да порасте по-бързо. Въпреки хубавите ти гърдички, така все още приличаш на момче.

Бе изумена от бързата смяна на разговора, но нали той не бе изтръпнал от ударите, които й нанесе. Щеше да прави всичко, което се искаше от нея, само да не размахва този камшик отново върху тялото й. И после да я обязди — както жребецът се качва върху кобилата — възбуден от болката, която й е причинил. Бел потрепери. Ръцете му я притиснаха по-силно.

— Така, моя сладка Бел — приласка я той. — Всичко свърши засега.

Да, помисли си горчиво момичето, за него е свършило, но не и за нея. И тя отново започна да се окайва заради глупостта си да дойде в Цитаделата. Какво я бе накарало да си помисли, че би могла да спаси Хю? Не бе очаквала обаче, че ще я разкрият. Седмици наред успешно бе минавала пред всички, с които се бяха срещали с Линд, за момче; но и никой от тях не бе магьосник. Въпреки предупреждението на Бланш де Манвил, че Дьо Бретан са магьосници, не бе предположила, че някой, така незначителен като един млад соколар, ще привлече вниманието им. Този пропуск сега щеше да й струва скъпо. Ги дьо Бретан съвсем лесно бе разкрил истинската й природа. Сега бе негова пленница, попаднала в истински лабиринт, въвлечена в опасна игра.

Колкото повече дни минаваха, толкова по-малко се съмняваше, че е омагьосана. Всеки ден нейният пазач забъркваше ароматни напитки, като добавяше различни билки, оцветени прахове или изсушени цветя към дозите й. Поднасяше й ги в красиви чаши, направени от злато и сребро, украсени с диаманти. В началото трябваше да я увещава да ги изпива, но постепенно волята й отслабваше и тя ги приемаше с охота. За разлика обаче от бедния Хю, не губеше паметта си.

И лосионите, които приготвяше, бяха също част от властта му над нея. Приятни и уханни, той ги втриваше обилно в тялото й, след като я бе изкъпал. Нито една част от тялото й не бе пощадена. Някои бяха само да омекотят кожата й. Други обаче бяха предназначени да я възбудят. Веднъж я бе приковал към стената на спалнята си с разперени встрани ръце. Масажира я с някакъв бледорозов крем, като обърна специално внимание на интимните й части, и само миг след това тя се гърчеше от желание. Той стоеше пред нея, наблюдаваше я с възхищение, смееше се, докато тя го проклинаше, а страстта я изгаряше и тя не можеше да я утоли.

— Мразя те! — пищеше момичето срещу него, докато гърлото й прегракна.

Ги дьо Бретан най-после я освободи и й нареди да го задоволи. Бел отчаяно искаше да му се противопостави, но тъмните му виолетови очи я заставиха да се подчини, като в същото време се мразеше заради това, но попаднала в плен на злата му и похотлива магия, не можеше да направи нищо друго, освен да изпълни волята му.

Понеже бе изпаднала почти в истерия след това, той махна с ръка пред нея по загадъчен начин и тя мигновено потъна в дълбок сън, за да се събуди часове по-късно, изтръпнала и изтощена. И все пак бе щастлива, като го видя да й носи храна, и също така щастлива да се люби с него в тъмните часове на нощта. Да, със сигурност бе омагьосана като нещастния Хю. Иначе досега да е убила Ги дьо Бретан.

Господарят й, изглежда, бе много доволен от поведението й. Един ден я заведе в малката тайна стая, където приготвяше кремовете си и другите вълшебни напитки.

— Ще те науча да забъркваш любовните еликсири и специалните мехлеми, които използвам — каза й той и се усмихна. — Ти си интелигентно момиче и ако настъпи момент, когато вече не си ми забавна, ще трябва да вършиш други неща, за да плащаш за храната и подслона си, моя красива Бел, макар че не мога да си представя някога да дойде това време. А ти, любимата ми? Ти си моя. — Той хвана брадичката й между палеца и показалеца си. — Не е ли така, Бел? — Очите му проникваха дълбоко в душата й.

— Ваша съм — съгласи се тя тихо.

Той се усмихна от удоволствие и каза:

— Ще те науча да приготвяш питиета, които възпламеняват страстите на тялото. Ще започнем, като сварим малко вода. Наблюдавай всяко мое действие и следващия път ще ти позволя да го направиш сама. — Като изля вода от ведрото в едно черно канче, той го закачи над огъня в малката камина в ъгъла на стаята.

Никой нямаше достъп до тази стая, освен един огромен оранжев котарак, наречен Сейфрън.

— Сейфрън е кралят на замъка — обясни й Ги, като се засмя. — Той е баща на повече котенца от всеки друг котак, който някога съм виждал. Подозирам, че понякога облизва питиета, които се разливат на пода. — Той придърпа Бел до една чиста, но изтъркана дървена маса и й подаде малко ренде. — Ще настържеш тези бадеми — нареди й. После се обърна и се залови за работа. Бел го наблюдаваше с широко отворени очи. Той свали две бурканчета от една лавица. Отвори едното, напълни една лъжица гъсто, тъмнозлатисто вещество и го изля в кана с тесен отвор. Затвори бурканчето, върна го на мястото му на рафта и отвори другото. Бел не успя да види съдържанието му, но той сложи две щипки от него в каната.

— Бадемите готови ли са вече? — попита.

— Да — отговори тя, като изруга тихичко, защото си бе наранила пръста.

— Дай ми ги. — И той разбърка добре бадемите заедно с другите съставки в каната. Когато водата завря, Ги я изля в каната и отново разбърка всичко старателно. Взе две кристални чаши от шкафа и наля златистата топла течност в тях, като й подаде едната.

— Изпий я бързо! — нареди й, като сам глътна своята доза.

Бел изпи течността. Беше сладникава и все пак имаше някакъв натрапчив вкус, който не можа да определи, макар да й бе познат. Напитката се разля по вените й и тя изведнъж усети леко изтръпване, което се концентрира ниско долу в слабините й. Размърда се нервно. Ги разтвори халата си и й разкри мъжествеността си, набъбнала от желание. Без да каже нито дума, той повдигна Бел. Наниза я на кожената си пръчка, като я подпря на масата, върху която бе стъргала бадемите. Започна да я помпи с дълги, бавни движения. И двамата бързо достигнаха до взаимно задоволство.

Когато най-после я пусна да стъпи на земята, той отбеляза:

— По-слабо е, отколкото трябва да бъде. — После измърмори някакви думи над останалата в каната течност, които тя не успя да разбере, а елегантната му ръка се движеше в кръг над съда. — Така! Това ще го оправи. Ще дадем останалата доза на Виви и Хю и ще видим какъв ще е ефектът върху тях, а, Бел?

Тя кимна и го попита:

— Какво има вътре, милорд? Освен бадемите и горещата вода, имам предвид.

— Ще ти кажа следващия път — обеща й той. — Засега не е необходимо да знаеш. Хареса ли ти въздействието му, малката ми? На мен много повече ми харесва да ти доставям удоволствие, отколкото да те наказвам. Виви обаче обича понякога да изпитва болка. Изглежда я възбужда до краен предел. Хю сподели, че я бие с камшик редовно и след това тя подивявала от страст. — Ги погали косата й, която благодарение на други негови лосиони ставаше все по-дълга и по-гъста с всеки изминал ден. — Не ти се отрази особено добре моят камшик, нали, красавицата ми? Въобще не ти хареса.

— Да — потвърди Бел. — Така е, милорд.

Сега, в ретроспекция, Бел си мислеше колко хубаво бе, че я наби в онази първа сутрин. Споменът непрекъснато й напомняше колко опасен е този човек и до каква степен животът й бе в ръцете му. Едва ли можеше да направи нещо, за да помогне на Хю, докато не спечели напълно доверието на Ги, може би дори любовта му, и да се измъкне от затвора в този апартамент. Помисли си, че вероятно бе започнала да печели доверието му, след като й даваше да изпълнява незначителни задачи в магьосническата си стая. И все пак продължаваше да се страхува от Ги дьо Бретан и оставаше безпомощна пред магиите му и плътските мъчения, на които непрекъснато я подлагаше. Що се отнасяше до любов, Бел се съмняваше дали той въобще знае какво е това.

Един ден, преди Ги да остави Изабел, той завърза около бедрата й един позлатен каиш. Отпреде му висеше малка лента, а за нея бе прикрепен фалос с формата на палец. Лентата бе промушена между долните й устни и фалосът — поставен в нея. Бе направен от кожа, но към него бяха пришити перли.

После я придърпа в скута си и започна да си играе доста изкусително с гърдите й. Скоро тя не можеше повече да се въздържа и започна да се върти на коленете му. При тези движения фалосът се притискаше в нея и я възбуждаше до полуда. Като забеляза изненаданото изражение на лицето й, той се засмя перверзно.

— Това е да ти напомня за задълженията ти, докато ме чакаш.

— Скучно ми е само да чакам — изрече тя. — Мога да чета. Стоеше мирно, за да не бъде измъчвана отново.

— На какъв език? — попита той очарован от това откритие.

— На английски и френски — поясни момичето.

— Ще ти намеря ръкописи, с които да убиваш времето си — обеща той и излезе.

Ги удържа на думата си и Изабел четеше всеки ден, когато оставаше сама. И все пак бе досадно да лежи гола и да очаква Ги дьо Бретан да се върне при нея.

Така изминаха няколко седмици. Един ден, когато Ги се върна, той носеше със себе си красива туника и дълга пола. Подаде й ги.

— Ще бъдеш с нас в голямата зала довечера — каза той.

— Няма бельо — отбеляза тя.

— Не ти е необходимо. Накарах да подплатят туниката със заешка кожа, за да ти е топло — обясни й с лукава усмивка. — Не се ли радваш, че ще бъдеш с нас?

— Да — отвърна тя и го целуна сладко по устата. — Харесвам вашата компания, милорд, но и компанията на другите може да е не по-малко стимулираща.

Туниката бе красива. Изработена от меденозлатиста коприна, избродирана със сърма и пришити скъпоценни камини, които Бел не знаеше какви са точно. Никога не бе виждала толкова пищна дреха, дори в двора на крал Хенри. Високото деколте бе изрязано по шията й, а маншетите на ръкавите бяха с пришити скъпоценни камъни. Меката вълнена пола бе тъмнозелена, с копринена подплата. Когато той я изкъпа и я облече, взе една четка и бавно разреса красивата й коса, пораснала почти до раменете.

Помисли си, че едно от най-чувствените удоволствия, които бе изживявал, бе да я реши. Като махна четката, той я посипа със златен прах.

— Прекалено си красива, за да те показвам пред други хора — изрече той, когато бе готова. — Надявам се, че няма да съжалявам за решението си да ти дам малко свобода, Бел. Все пак време е да се запознаеш със сестра ми.

— Виждала съм я в залата. Изключителна красавица, милорд. Бих искала — въздъхна тя — да разбера как изглеждам.

Той се засмя на суетата й.

— Ела — хвана я за ръка и я поведе към един малък шкаф до стената. Отвори го и пред нея се появи овално огледало. — Ето, Бел! Харесва ли ти това, което виждаш?

— Това съм аз? — Бе изумена от жената, която я гледаше в огледалото. — Наистина ли съм аз? От какво е направено огледалото? Не е сребърно. Вълшебно ли е, милорд? — Бе очарована от образа си и се завъртя. Тази жена нямаше нищо общо с Изабел от Лангстън, която познаваше. Онази Изабел беше хубаво, но практично момиче. Новата Изабел бе красива, чувствена и сластолюбива. Дали и това не бе магия?

— Огледалото наистина е някакво вълшебство, Бел — каза й той, — но отразява истината. Както се виждаш, такава си и в действителност. Доволна ли си от себе си? — Той пристъпи зад нея и тя видя отражението на красивото му лице.

Изабел кимна.

— Хайде тогава. — Той затвори вратата на шкафа и я изведе от стаята.

Докато слизаха по тесните каменни стъпала, Изабел внезапно осъзна, че се страхува. Голямата, силна ръка, която я държеше, като че ли я успокояваше до известна степен. Беше хубаво, че ще види Хю тази вечер, защото започваше да изпитва чувства към Ги дьо Бретан, каквито не трябваше да има, дори да бяха породени от магия. Трябваше да се съпротивлява на това вълшебство. Бе любовница на Ги с една-единствена цел, да освободи Хю Фокониер, своя съпруг, за да могат да се върнат в Англия, при сина си.

— Дръж главата си високо, Бел — нареди й Ги, когато влязоха в голямата зала и трябваше да я прекосят по дължина, за да стигнат до господарската маса. Шумното помещение бе пълно със слуги и войници.

Изабел гледаше право напред. Ето го Хю! Нейният Хю! Тя изпиваше с поглед издълженото му, грозновато лице и орловия нос. Очите й се задържаха върху голямата му уста. Почти усети натиска на устните му върху своите и преглътна въздишката си. Харесваше начина, по който сега носеше тъмнорусата си коса: дълга, вързана на опашка с кожена лента. Придаваше му някаква примитивност, която тя намираше за странно привлекателна. Бе съвсем различно от късо подстриганите коси на нормандците. Изкачиха се по стъпалата към господарската маса и Ги стисна ръката й.

— Вивиен — каза той, — това е Бел.

Вивиен дьо Бретан я изгледа и Изабел бе поразена от факта, колко много прилича на брат си. Биха могли да минат за близнаци. И двамата бяха с гъсти, тъмни вежди и теменужени очи с бадемова форма. Вивиен имаше буйна, тъмна коса, която се диплеше свободно по раменете й, лицето й бе съвършено. Отдалече тя бе красива; отблизо — прелестна. Бел се чудеше как би могла да измъкне съпруга си от ноктите на подобна жена. Любов. Не трябваше да забравя, че силата на истинската любов може да превъзмогне всичко. Трябваше!

— Много си красива — отбеляза с леко неодобрителен тон Вивиен. Никога досега не й се бе налагало да седи на господарската маса с жена, която можеше да се мери с нея по красота. Обикновено любовниците на Ги бяха симпатични, но нищо повече.

— Вие също сте много красива — отговори Изабел, като реши, че смелото й поведение ще е най-подходящо в случая.

Вивиен за миг остана изненадана, но после се засмя.

— Брат ми твърдеше, че си храбра. Сега се убеждавам, че не ме е излъгал. — Тя се обърна към любовника си. — Хю, любов моя, запознай се с метресата на Ги. Не е ли прекрасна? Човек никога не би се досетил, че майка й е селянка.

Изабел погледна към Хю. Прекрасните му сини очи я огледаха безразлично. Тези очи, които някога бяха така сърдечни и изпълнени с обич, щом я погледнеше, сега бяха студени и враждебни.

— Хубава е, Виви — каза той, — но предпочитам тъмнокоси бретанки. — И той обърна гръб на Бел, като се наведе, за да целуне любовницата си.

— Ела, Бел, и седни — каза Ги и й помогна да се настани на стола. Тя чу гласа му и се подчини, но бе шокирана. Мъжът, който се наричаше Хю Фокониер, приличаше на Хю Фокониер. Дори долови признаци на познатия му глас сред грубия му тон сега. Но това не бе нейният Хю. Дали някога щеше да успее да си го върне? Това, което бе започнало като приключение се превръщаше в ужасен кошмар.

Менюто се състоеше от храни, известни с афродистичното си въздействие: студени, сурови стриди, уловени от морето под Цитаделата и сервирани в черупките им; печен пъдпъдък и задушен заек с лук, праз и джинджифил, аспержи и салата от вид зеле, което подсилваше любовните страсти. Хранеха се в златни чинии и пиеха вино, смесено с корени от тинтява, в бокали от розов кварц. Тинтявата бе добавена също, за да засили еротичните им желания. Всичко, сервирано пред Изабел, бе превъзходно, но тя нямаше апетит за хапките, предлагани й от дългите пръсти на Ги. Притеснен, той прошепна до ухото й.

— Добре ли си, Бел?

Тя мигновено застана нащрек. Сигурно бяха разбрали коя е и защо е дошла в замъка. Обърна глава и успя да се усмихне.

— Мисля, че просто съм поразена от всичко около себе си — отговори тя. — Свикнах вашите покои да бъдат моят свят. Може ли да пийна глътка вино за апетит? И може би малко пъдпъдък и от онова прекрасно грозде, милорд.

Той вдигна чашата до устните й, като я остави да я изпие до дъно. Даде й от пъдпъдъка, както бе пожелала, като се усмихна, докато облизваше пръстите му.

— Малко хляб и сирене? — предложи й той и тя го изяде. После започна да я храни с грозде, зрънце по зрънце, и когато тя облиза сока от ръката му, той взе още една чепка, като каза:

— За по-късно. — И двамата се засмяха заедно, сякаш бяха сами в техния собствен малък свят, и тя не трябваше да мисли за ужаса, сполетял съпруга й.

Бел видя двамата соколари в залата заедно с ловците. Кимна им и Алън й намигна. Чудеше се дали ще й позволят да посети клетката на соколите и да види Купър. Знаеше, че клетките са направени заради Хю. Ако можеше да поговори с Алън, щеше да знае кога Хю ходи при птиците. Може би щеше да успее да развали магията на Вивиен дьо Бретан, ако двамата с Хю попаднеха в позната обстановка. Всичко това щеше да отнеме време; много повече, отколкото бе предвиждала. И дори да успееше да помогне на Хю, как щеше да превъзмогне магията на Ги дьо Бретан?

 

 

Ги вече я извеждаше на разходки навън, като я водеше надолу по една тясна пътека сред скалите. Обикновено времето бе мрачно и влажно, но един зимен ден слънцето изгря и в далечината тя забеляза някакви по-тъмни очертания.

— Какво е онова? — попита тя.

— Англия — отговори й той и двамата продължиха да вървят по каменистия бряг, като наблюдаваха как чайките се реят в небето.

Въздухът бе напоен със солената миризма на морето, бе свеж и режещо студен. Тъмносинята вода блестеше под слънчевите лъчи.

— Липсва ли ти Англия? — попита той.

— Нищо не ме свързва с нея — излъга Бел. — Животът ми е много по-хубав тук с вас, милорд.

Той спря и я изгледа.

— Преди ти казах, че ще ме обикнеш, Бел. Сега обаче откривам, че аз съм този, който започва да се влюбва. Опасно е за мъж като мен да обича. Любовта е слабост и прави хората уязвими. Изпитваш ли някакви чувства към мен? — Тъмновиолетовите му очи като че ли проникваха до дъното на душата й.

— Мисля, че да — отговори момичето и помилва красивото му лице. — Никога не трябва да излагате сърцето си на показ, милорд. Това ви поставя на голяма опасност.

Той се усмихна.

— Ако не те интересувах, Бел, нямаше да ме предупредиш.

Продължиха да се разхождат и тя почувства лека вина, че го мами; но ако сестра му не й бе откраднала съпруга и не му бе отнела паметта, Изабел от Лангстън никога нямаше да дойде в този замък. И Ги дьо Бретан никога не би се влюбил в нея.

 

 

Зимното слънцестоене настъпи и бе отпразнувано с голям пир в Цитаделата. Около замъка и на хълмовете, принадлежащи на фамилията Бретан, бяха запалени големи огньове. По време на празненството на Бел й бе лесно да се смеси с хората в залата, без да породи подозрения. Тя лесно откри Алън и Линд. Никой нямаше да й задава въпроси, че е поседяла една минутка при тях. Те се почувстваха успокоени, като я видяха.

— И вие ли сте омагьосана? — попита я Алън.

— Да — отвърна тя тихо. — Страхувам се, че е така. Все пак, за разлика от милорд Хю, аз все още помня всичко.

— Господарят ни е загубен за нас — отбеляза мрачно Алън. — Нека да избягаме от Цитаделата, преди да са паднали зимните снегове и да ни задържат тук. Ако лорд Хю не може да дойде, лейди, тогава нека остане. Ще допуснете ли синът на господаря ни да бъде отгледан без родители?

— Все още не съм готова да се предам — отговори спокойно Изабел. — Не съм узнала с какви средства Вивиен дьо Бретан държи Хю в ръцете си, нито как Ги дьо Бретан ме омагьосва.

— Какво значение има това? — попита соколарят предпазливо. — Как бихте могли да се преборите с тези магьосници, лейди?

— Дори не зная дали мога, Алън — отговори искрено Изабел, — но бихте ли искали да избягам, без да науча това? Как бих могла да застана пред сина си, ако не съм положила всички усилия, за да освободя баща му? — Тя стана, усмихна се весело, в случай че някой я наблюдаваше, и добави; — Сега трябва да вървя. Линд, как е Купър?

— Чезне по вас, лейди — отговори момъкът.

— Ще се опитам да оправя това положение — отвърна Бел и тръгна към господарската маса.

— Задържа се много при соколарите — отбеляза Вивиен дьо Бретан, когато Изабел седна на масата.

— Притеснени са за сокола ми Купър — отговори Бел. — Отгледала съм го от съвсем малко пиленце, а сега останахме разделени през всичките тези седмици. Алън и Линд ми казаха, че соколът ми крее.

Вивиен дьо Бретан се обърна към брат си.

— Защо не позволиш на Бел да ходи при сокола си? Соколарите й казали, че птицата й е нещастна от загубата на господарката си. Не е редно такова хубаво същество да бъде пожертвано, братко. Бел трябва да има птицата си.

— Не я искам в покоите си — отвърна Ги. — Бел може да ходи в клетката, ако пожелае. Не възразявам. — Той се обърна към любовницата си: — Това задоволява ли те, моя скъпа?

— Да, милорд. Ще отида утре. Благодаря. — Тя го целуна леко по бузата. — Израз на признателността ми — усмихна се момичето.

— Очаквам много повече от това — отговори той предизвикателно.

— И ще получите всичко от мен, което пожелаете — обеща му Бел, като премигна прелъстително с дългите си мигли. — Цялата съм на заповедите на моя господар.

— Започваш да ставаш прекалено изкусна — оплака се той, но съвсем не бе недоволен от поведението й. Никога не бе срещал жена като Бел.

На следващия ден той й даде пълен гардероб с изящни дрехи. Тя посети клетката на соколите, взе Купър в ръка, помилва птицата, нахрани я, говори й ласкаво. Соколът мигновено се ободри от гласа на господарката си, като започна да надава весели звуци. Бел почти се разплака, защото в огромното си желание да намери начин и да спаси Хю, почти бе забравила за вярната си Купър.

Докато се разхождаше в двора към клетките с птицата върху юмрука си, тя поговори с Линд, защото Алън й бе сърдит, че не иска да избягат и да се върнат в Англия без Хю.

— Колко често лорд Хю посещава клетката? — попита тя.

— Почти всеки ден — отговори Линд.

— Идва ли в определено време?

— Обикновено рано сутрин — каза Линд.

Изабел въздъхна дълбоко. Щеше да бъде трудно, ако не невъзможно да се появи в клетката по това време на деня. Ги обикновено се събуждаше с първите лъчи на зората, отпочинал и изпълнен с желание за плътски наслади, преди да започне деня си. Нямаше да има шанс да се измъкне от него тогава, с изключение на няколкото дни, когато връзката й с луната се нарушаваше, нещо, което той уважаваше. За съжаление, съвсем наскоро цикълът й бе свършил и щяха да минат поне три седмици, преди отново да се появи. Нямаше друг избор, освен да чака.

— Линд, той въобще ли не ви познава? — попита тя.

Линд поклати глава.

— Не, лейди. Не познава и Алън, макар да му каза, че му е бил слуга. Лорд Хю не помни нищо друго, освен любовта си към птиците. Учим го отново на всичко за тях. Понякога единият от нас ще спомене дядо му и птиците на Мерлинсоун. Той се замисля, после клати глава и казва, че не е важно; но ние виждаме, че е обезпокоен от факта, че не помни. Сякаш това му причинява болка, когато се напряга. — Линд се намръщи. — Започвам да мисля, че може би Алън е прав, лейди. Вероятно трябва да заминем.

Бел поклати глава.

— Нека поне да изчакаме до пролетта, Линд. Дано дотогава успея да открия магията, която обвързва съпруга ми и мен към Дьо Бретан. Освен това сега няма да успеем да преминем морето. Погледни вълните и ще разбереш. И откъде ще намерим лодка? Ако опитаме да тръгнем по суша, лесно ще ни открият и ще ни върнат. Не. Трябва да подготвим добре бягството си, за да не им дадем възможност да ни заловят, Линд. Предай това на Алън и го помоли да не ми се сърди повече. Трябва да останем заедно.

Линд кимна, съгласявайки се с нея.

 

 

Бел се съмняваше, че е разумно да разкрие самоличността си пред Хю прекалено рано. Сърцето я подтикваше да изтича при него, да се хвърли в обятията му и да издаде коя е, но съзнаваше, че в сегашното му състояние, това съвсем не бе за препоръчване. Наложи си да чака, защо очевидно бе сляп за всичко, освен за любовницата си. Дори рядко разговаряше с Бел или въобще не забелязваше присъствието й.

Един ден, по средата на зимата, тя се изненада, когато го завари при соколите.

— Добро утро, милорд — изрече припряно тя.

Той кимна рязко.

— Казаха ми, че имате навик да идвате по-рано при клетките. Ако ви смущавам, ще си отида — каза тя.

— Не е необходимо — отвърна той дрезгаво.

Изабел веднага отиде при Купър и я взе в ръка.

— Добро утро, скъпа — изчурулика тя весело. — Изглеждаш особено красива в този мрачен ден.

Птицата записука радостно, като чу гласа й.

— Реагира много хубаво на присъствието ти — изръмжа Хю.

— Отгледала съм я от съвсем малка — отвърна тихо Изабел. — Подарък ми е от съпруга.

— Бил е соколар? — попита Хю.

— Да — потвърди Изабел. — И то добър соколар. Веднъж дори ме научи как се дресира исландски сокол да лови жерави.

— През пролетта ще ни покажеш — отговори Хю. — В блатата наблизо има много жерави. Бих искал да изляза на лов за тях. — После се обърна рязко и напусна клетките.

Вечерта на масата обаче, той започна да говори косвено за нея, като разказа на любовницата си какво е научил за лова на жерави.

— Ще излезем всички заедно на лов, нали? — завърши той.

— За кого е бил дресиран исландския сокол? — попита я Ги.

— За краля — отговори Бел, което бе част от истината.

— Покойният ти съпруг е обучавал исландски сокол за крал Хенри? — Вивиен дьо Бретан бе впечатлена. — Трябва да е бил добър соколар.

— Така е — отвърна тихо Бел.

По-късно, останали сами в покоите му, Ги не можа да преглътне ревността си.

— Говореше за него, сякаш си го обичала — обвини я той.

— Обичала съм кого? — попита Бел, защото не бе сигурна какво имаше предвид.

— Твоят съпруг соколар. Твоят груб англичанин!

Очите му бяха станали почти черни от жлъч.

— Естествено е, че го обичах, иначе нямаше да бъда толкова нещастна, когато брат ми го погуби — отговори Изабел.

— Защо го е убил? — попита Ги.

— Защото природеният ми брат ме преследваше — отговори тя, като бързо съчини историята. — Опита се да ме изнасили и съпругът ми ни завари. Наби брат ми заради това. Не е разумно да биеш господаря си, нали? Брат ми го обеси заради това провинение и ни прогони от имението си заедно с другия ми брат, Линд. Сега знаете цялата истина. Уталожи ли се ревността ви малко, милорд?

— Не — но в гласа му вече нямаше гняв.

— Какво ще я уталожи? — попита тя нежно.

— Да чуя, че ме обичаш така, както някога си обичала твоя соколар. Да го чуя от устата ти и да зная, че наистина е вярно — избухна Ги дьо Бретан.

— Не може ли вашето магьосничество да ме накара да ви обикна? — попита тихо Бел. Бе доста изненадана от настойчивостта му.

— Истинската любов не може да бъде породена от магия! Ти ми се подиграваш! — извика той гневно.

— Не! — противопостави се Бел, изплашена от опасния му поглед.

— Да — каза той бавно. — Подиграваш ми се, малката, и затова ще си получиш наказанието. Ела! Ще ми помогнеш да приготвим собственото ти страдание. — И той я повлече от спалнята към магьосническата си стая. Сейфрън ги изгледа сънено, тъй като Ги развали дрямката му със запалената свещ. Котаракът скочи от масата и изчезна.

— Подай ми сребърната чаша! — нареди й Ги.

С треперещи ръце, Бел се подчини. Изведнъж тази стая стана много страшна, свещите и огънят в огнището хвърляха призрачни сенки върху стените. И все пак, колко много приятни следобеди бе прекарала тук! Беше я научил да приготвя няколко приятни крема и мазила, които подсилваха чувствеността на кожата и увеличаваха удоволствията. Под зоркото му наблюдение бе смесвала различни отвари, над които той мърмореше странни заклинания, но не й бе издал тайната за какво се използват. Едната се състоеше от изключително приятни съставки: розова вода, миртова вода, портокалова вода, спирт и съвсем малко восъчно подобно вещество, наречено амбра. Насипаха я в кристални флакони, затворени със сребърен филигран.

Ги дьо Бретан взе чашата от Изабел. Бе събрал няколко буркана, кутии и шишета върху масата. Обзета от страх, тя наблюдаваше как той наля малко чиста изворна вода, добави една щипка от нещо и го разбърка старателно, после й го подаде.

— Изпий го! — нареди й с яростен тон.

Изабел се сви назад.

— Възнамерявате да ме убиете ли, милорд? — прошепна — Не го правете, умолявам ви! Ще ви се подчинявам във всичко, милорд!

— Веднъж вече ти казах, че не възнамерявам да те убия, Бел, но ти много ме разсърди и затова ще бъдеш наказана. Сега пий!

— Какво е? — потрепери тя. О, господи! Очите му я пронизваха и тя отново изпита познатата слабост, от която волята й се стопяваше.

— Нарича се кантаридис^[1] — отговори той. — Ще те възбуди така, както никога досега не си била възбуждана, и докато аз не реша, няма да бъдеш задоволена. — Той бутна чашата към нея.

Бел я взе въпреки волята си и изпи течността. Имаше вкус на плесен. Подаде й някаква изсушена билка. Тя знаеше, че тревата причинява любовен транс. Беше й разказвал, че древните племена са я използвали при оргиите си. Без желание, но изплашена, тя сдъвка билката, безпомощна пред волята му.

Той я заведе обратно в спалнята, като й нареди да се съблече. Когато и двамата останаха голи, я накара да застане по средата на стаята. Разпиля в кръг около нея стрити корени от розова циклама, като мърмореше някакви заклинания през цялото време. Никога преди Изабел не се бе ужасявала така както сега. И още по-лошо, главата й започваше да се замайва. Кръвта й закипя във вените и цялата й чувственост като че ли се бе събрала в една пулсираща точка между краката й.

Ги дьо Бретан се усмихна жестоко, като забеляза смущението й.

— Да, малката ми, започваш да разбираш, нали? Ще става още по-лошо, обещавам ти. Не мърдай от това място. Забравих да взема нещо от магическата стая. — Той излезе и бързо се върна. — От този крем кожата ти ще стане изключително чувствителна, малката ми — поясни й той и старателно намаза всяко сантиметърче от нея, като не пропусна и мястото между краката. После изля тънка струйка хвойново масло върху праха от циклама и го запали, така че около нея се образува огнен кръг. И отново измърмори някакви неразбираеми думи, като през цялото време обикаляше кръга от външната му страна.

После Ги дьо Бретан прескочи пламъците и влезе в огнения кръг, като подпря жертвата си с едната си ръка. С другата започна да милва тялото й.

— Колко си нежна — изрече той тихо, като я целуна по ухото и я близна с език.

Изабел изстена. Докосваше я ласкаво, но агонията бе почти непоносима поради неимоверното пулсиране между бедрата й.

— Моля ви! — ридаеше тя. — Моля ви!

— Сега разбираш, скъпа. Не е необходимо да прибягвам до камшика, за да те накажа. Колко по-изтънчено болезнено е това малко наказание, нали? Раздалечи краката си — нареди й той и тя бързо се подчини. — Сега — продължи той с измамна нежност в гласа — разтвори долните си устни с пръсти и ми покажи малката си перличка за наслади. — Тя отново се подчини и той продължи. — Ако затвориш перлата си без мое разрешение, сегашното мъчение ще бъде нищо в сравнение с магията, която ще ти направя, Бел. Разбра ли ме, скъпа?

Тя кимна, като се чудеше нервно на какви ли нови изтезания щеше да подложи безпомощното й тяло. Наблюдаваше го със страх, когато седна с кръстосани крака пред нея и като че ли от въздуха се появи едно паче перо със заострен връх. Той го допря точно до перлата й за наслади. Усещането бе изключително приятно и все пак болезнено. Очите й се разшириха шокирани. Той търкаше безмилостно перото напред-назад, като от време на време й даваше миг почивка.

— Ще ме убиеш — успя да промълви тя.

Той се усмихна жестоко.

— Засега го понасяш доста добре — отбеляза той и като протегна другата си ръка, вдигна една чаша към устните си, която тя не бе забелязала досега. Тези предмети като че ли се появяваха от въздуха, помисли си Бел.

— Тази напитка се нарича сатирикон — поясни Ги. — От нея оръжието ми няма да спадне цяла нощ. — Като допи съдържанието, той захвърли чашата, но Бел не я чу да пада върху каменния под.

Най-накрая Ги дьо Бретан остави перото, с което я измъчваше. Огънят около тях бе догорял.

— Сега можеш да се пуснеш — позволи й той, хвана я за ръка и я поведе извън омагьосания кръг към една козя кожа, постлана пред камината в стаята. — Коленичи — нареди й. — Първо ще те обладая така, както жребецът яха кобилата на полето. — Мина зад нея и вкара невероятно уголемения си член в изгарящата й плът.

Изабел извика, едновременно от облекчение и от болка, защото тази вечер той беше огромен и проникна в нея по-дълбоко отвсякога. Това бе само началото. През следващите няколко часа той използва множество пози; междувременно я накара да го намаже с лой от козел, която оказваше изумително въздействие върху способностите на мъжа. Бе почти загубила съзнание, когато той най-после реши, че е страдала достатъчно.

— Никога повече няма да ми се присмиваш, Бел — каза й той, после направи някакво движение с ръка и тя потъна в дълбок сън.

Когато Изабел се събуди, бе в леглото им, но Ги не се виждаше. Продължи да лежи тихо, като се надяваше, че е сама в стаята. Всички мускули на тялото й я боляха. Ги дьо Бретан бе разкрил част от себе си снощи. Тя се молеше никога повече да не го види в подобна светлина. И защо? Защото бе казала, че обича съпруга си, а той очевидно се бе почувствал заплашен от думите й. „Не може ли вашето магьосничество да ме накара да ви обичам?“ Това бе невинният въпрос, породил жестокостта и гнева му.

Въпросът се появи мълниеносно в главата й. Каква истинска магия бе видяла да прави, и Вивиен също? Вярно, приготвяха напитки и лосиони, но никога досега не бе станала свидетел да превърнат едно нещо в друго. Никога не ги бе видяла да призовават вятъра или да накарат дъжда да спре. Не правеха ли това магьосниците? Всяка стара вещица в гората можеше да направи любовни отвари и мазила. Магьосниците вършеха важни неща или поне тя винаги бе вярвала, че е така. Освен странното състояние на Хю, не бе видяла никаква сериозна магия. Ами страстният му вик, породен от гнева му: „Истинската любов не може да бъде породена насила.“ Беше ли възможно да не съществува магия?

И ако нямаше магия, тогава в каква жена се бе превърнала? Вероятно е истинска глупачка. Някога, може би, наследниците на великия Мерлин са притежавали магьосническа сила, но тя се е стопила с течение на вековете, предавана от поколение на поколение. Нима използваха спомена, за да плашат съседите си, да държат другите далеч от себе си? Защо иначе Ги дьо Бретан би я подложил на такава мъчителна и жестока нощ? Ако притежаваше истинска сила, просто щеше да я омагьоса да го обикне и да забрави съпруга си. Не би се разгневил така от обичта й към един мъртвец.

— Каква невероятна глупачка съм била — каза си тихо Изабел от Лангстън и бе обзета от изгарящ гняв. Какво ли развлечение е била за Ги и Вивиен през изминалите няколко месеца!

Все пак те не трябваше да се досетят за подозренията й. Щеше да продължи да е послушната метреса на Ги дьо Бретан заради Хю, докато откриеше начин да го освободи. Щом успяваше да заблуждава Ги, че го обича, щеше да бъде в безопасност. Дори и да не бе истински магьосник, той бе опасен. Ако не вярваше, че е единствено негова, можеше да я отпрати или дори по-лошо.

— Най-после си будна — каза той и тя се стресна от плътния му, напевен глас. Приближи се и седна в края на леглото. — Научи ли урока си, моя Бел?

Тя кимна и сведе очи покорно.

— И ще ме обичаш, ще прогониш от мислите си всички останали, към които някога си изпитвала нещо — нареди той.

— Не ви ли предупредих, милорд, че любовта е колкото сладка, толкова и опасна? Не искам да проявявате слабост заради това. Харесвам силата ви. Никога не съм срещала по-силен човек от вас — изрече тя.

— След снощи сигурно си разбрала, че не мога да бъда слаб — отговори той. — Трябва да зная, че ме обичаш!

„Ти ме излъга — помисли си тя. — Сега аз ще те излъжа, защото съм сигурна, че така ще успея да освободя отново любимия си Хю.“

— След тази нощ, нима можете да се съмнявате в любовта ми към вас, милорд Ги? Бих ли могла да достигна до такова задоволство с мъж, когото не обичам истински? Все пак веднъж ви чух да казвате, че отпращате тези, които ви обичат. Опитах се да запазя благоволението ви и да остана под приятното ви попечителство. Никога не съм искала да ви гневя, скъпи милорд.

„Обича ме!“ — помисли си той.

Бе произнесла името му за пръв път. През всичките тези месеци нито веднъж досега не бе казала името му, винаги се бе обръщала към него официално, с милорд. Сърцето му подскочи от задоволство, той я придърпа в обятията си и заяви:

— Признанието ти, че ме обичаш, ме направи най-щастливия мъж на земята. Няма да стана слаб от любовта ти, Бел. Обратното, тя ще ми вдъхне повече сили. — Той я целуна и тя се разтопи от ласките му, за да не би отново да се усъмни в искреността й.

Подсъзнателно обаче не я напускаше една мисъл. Дьо Бретан вероятно не притежаваха никаква магическа сила. Не съществуваше истинско вълшебство!