Бъртрис Смол
Непокорната (14)

Глава 13

В началото Алън бе изненадан, а после много доволен от уменията на Бел като соколар.

— Добре си я научил, Линд — похвали той стария си приятел. — Ще оставя чучулигарите и ястребите врабчари на нея. Компетентна е като всеки друг, когото съм познавал. — Алън наблюдаваше как младата жена изнася питомците си навън, за да привикват с времето. Всички птици бяха уловени от гнездата им и не бяха толкова лесни за дресиране като Купър, но Изабел се справяше забележително.

— Тя има същия подход към птиците като него — каза Линд. — Не аз съм я учил, а лорд Хю. Какво е станало с господаря ни, Алън? Като че ли е съвсем различен човек.

— Пристигнахме от двора на херцог Робърт в Манвил — започна разказа си Алън. — В началото всичко бе добре. Лорд Хю полагаше големи усилия, за да превъзмогне лошия нрав на домакина ни, макар и съпругата му да бе изключително любезна. Сър Манвил обаче не можеше да прогони мисълта, че лорд Хю му е откраднал Лангстън. Една вечер сипа приспивателно във виното му и ни хвърли всички в тъмницата. Когато лорд Хю се събуди на сутринта, онзи Люк де Сай дойде и му нанесе жесток удар по главата. Уплаших се, че го е убил. Има една килия зад бъчвите с вино. Там гнихме няколко дни без храна и вода. Щом лорд Хю най-после дойде на себе си, той започна да беснее и да обвинява глупостта си, че се е доверил на Ричард де Манвил. Крещеше и проклинаше нашия тъмничар, докато загуби гласа си. Люк де Сай се появи пак и го удари отново, за да го накара да замълчи. След това господарят ни вече не бе същия и не ни познаваше.

После пристигна тя. Стояхме с отворени уста, Линд, като селски идиоти, защото никога не бяхме виждали красавица като нея. Феодалът каза, че щом го желае, може да го има, но трябва да вземе и нас. Тя се засмя и се съгласи. Приближи се до килията ни и се усмихна на лорд Хю. Погледите им се срещнаха и той не можеше да откъсне очи от нея. Тръгна след нея като агне на заколение и ние след него доволни, че сме се спасили от Манвил. След като пристигнахме тук, на войниците им дадоха избор. Или да се закълнат във вярност към нея, или да умрат. Мен ме остави да се грижа за него, докато го излекува. Бях там, когато забъркваше различни отвари и караше господаря ни да ги пие. Постепенно гласът му се възвърна, но бе дрезгав. Изглежда, бе забравил абсолютно всичко от миналото си, с изключение на птиците. Затова ме и накараха да търся гнезда и да вземам малките пиленца миналата пролет. Тя иска той да е щастлив, Линд, защото е влюбена в него.

— Продължава ли да му дава от питиетата си? — попита Бел и те едва сега разбраха, че бе слушала през цялото време.

— Не зная, милейди — отговори Алън. — След като се заех с дресирането на птиците, друг пое обслужването на милорд Хю.

— Трябва да открием! — каза Бел. — Ако тя се нуждае от тези отвари, за да го държи в плен, щом попречим по някакъв начин да му ги дава, може би ще успеем да възвърнем паметта му и да го освободим.

— Но как? — попитаха и двамата соколари едновременно.

Изабел поклати глава.

— Все още не зная.

— Няма ли да е по-добре да се махнем от Цитаделата и да представим доказателствата си пред херцог Робърт — предложи разумно Линд.

— Твърде късно е! Съгласихте се да й служите — намеси се Алън. — Вече не можете да избягате. Предупредих ви да се махнете още първия ден, но не ме послушахте. Вие не сте момчета, които мият чиниите в кухнята. Ако бяхте такива, лесно щяха да ви заменят. Вие сте соколари. Тя се нуждае от вас. Сега сте в същия капан като нас. Господ да се смили над всички ни!

— Не, няма да се примиря — упорстваше Изабел. — Трябва да има начин да помогна на Хю и ще го намеря, обещавам ви. После всички ще се върнем у дома в Лангстън!

 

 

Дните им минаваха монотонно. Ставаха рано всяка сутрин, закусваха и прекарваха времето си при птиците. Хранеха се втори път в четири следобед и после Изабел се измъкваше от залата, където поведението на хората бе прекалено грубо за вкуса й, и се оттегляше в плевника. Копнееше да се изкъпе. Миеше се рядко и водата бе винаги студена. Носеше ножиците със себе си, така че подстригваше косата си редовно. Запасите от орехова боя щяха да й стигнат за няколко месеца, ако им се наложеше да останат тук толкова дълго.

Мислеше за сина си. Дали е добре? Колко ли е пораснал? Скоро щеше да навърши две години. Щеше да е забравил родителите си, но тя се успокояваше от факта, че майка й и Ролф го обичат и ще се грижат добре за Хю Младши. Изабел въздъхна. Ами ако никога повече не види детето си? Очите й се напълниха със сълзи при тази мисъл. Трябваше да намери начин да разреши дилемата им. Не можеше да прекара остатъка от живота си, преструвайки се на момче! Мразеше това неестествено положение. Бе обречена обаче, ако не успееше да освободи съпруга си от магията на Вивиен дьо Бретан.

Няколко дни по-късно придружиха господарката на Цитаделата, любовника й и брат й на лов. Бяха им наредили да изберат няколко птици, макар че щяха да ловуват елени сутринта. Бел взе Купър и един особено умен ястреб-врабчар, когото бе дресирала. Алън и Линд носеха исландски сокол и сокол-скитник. По-рано сутринта ловецът и помощникът му бяха подгонили заедно с хрътките плячката им, красив елен.

— Рядък екземпляр, лейди — обясни развълнувано Саймън на господарката си. Разпери палеца и показалеца си. — Следите му са толкова големи. Драскотините, където е търкал рогата си на дървото, са толкова високи. — И той отново посочи с ръка, преди да покаже ловджийския рог. — Ето и миризмата му.

— Прав си, Саймън. Едър дивеч. Ще го убия, преди да се е стъмнило. Да пуснем кучетата.

Ловецът се поклони, когато дамата вдигна своя ловджийски рог до устата и изсвири кратко няколко пъти. Това бе сигнал да се пуснат хрътките. Като подушиха миризмата на елена, те се спуснаха в гората, лаейки неудържимо, а ловците ги следваха на конете си.

Соколарите не можеха да се движат със същата скорост, тъй като бе прекалено бързо за птиците. Вървяха отделно, но се ослушваха в звуците на ловджийските рогове и лаещите кучета. Преследването щеше да продължи, докато убиеха елена или той успееше да се изплъзне. Соколарите настигнаха отново ловците, когато кучетата бяха обградили елена. Бе великолепно създание с червеникавокафява кожа и разкошни рога. Саймън, главният ловец, подаде пиката на господарката си. С пламтящи теменужени очи, Вивиен скочи от седлото и пое оръжието. Доближи се до елена, като стъпваше безстрашно покрай кучетата. Уби животното с един бърз удар. Бел извъртя глава, не искаше да наблюдава как ще бъде погубено това красиво и смело същество.

— Прегладняла съм, скъпи. — Дочу Вивиен дьо Бретан да казва весело. — Нека си направим пикник на тази поляна, докато одерат елена и нарежат месото. Хвърлете кожата му на хрътките, Саймън. Заслужиха я. — Тя се обърна към двамата си спътници. — Достатъчен ли ви бе ловът за днес, скъпи, или ще потърсим патици с ловните соколи следобед? Блатата наблизо гъмжат от дивеч.

— Каквото пожелаеш, скъпа сестричке — обади се Ги дьо Бретан.

Бел за пръв път бе достатъчно близо, за да чуе гласа му. Плътен, гърлен, почти мелодичен.

— Денят е подходящ да опитаме птиците — изрече дрезгаво Хю. — Да видим дали новите соколари си заслужават хляба, любов моя, или трябва да бъдат разпънати в залата и набити с камшик.

Изабел потрепери. Хю говореше така, като че ли щеше да му достави удоволствие да ги бие. „О, мили боже — молеше се тя мълчаливо, — помогни ми да намеря начин да спася съпруга си!“ Линд и Алън й донесоха малко хляб и сирене, но тя не можа да хапне нито залък. Ами ако птиците не изпълнят командите им? Боже опази!

Когато привършиха със закуската, ловците и кучетата им тръгнаха към близките блата, пълни с различни водни обитатели. Месото на елена бе отнесено в Цитаделата от няколко слуги. Кучетата бяха пуснати, за да подплашат птиците от скривалищата им сред тръстиката. Линд остави исландския сокол да кръжи над главата му. Когато най-после кучетата накараха няколко патици да излетят, соколът се спусна устремно надолу и бързо има успех. След това застана търпеливо до плячката си. Бел освободи Купър, която знаеше не по-зле задълженията си.

— Е, любов моя — каза Вивиен дьо Бретан на Хю, — достойни ли са тези соколари да ни служат?

— Да — потвърди той.

Магьосницата се засмя.

— Колко съвършен е животът — изрече самодоволно. — Хайде, да се връщаме в замъка. Слънцето скоро ще залезе, а ние ще си похапнем еленско месо и патица за вечеря!

— Еленът трябва да бъде окачен — каза Хю.

— Само малко, колкото да го опитаме — отговори любовницата му. — Обичам месото ми да е току-що убито, любов моя, както би трябвало да си разбрал вече.

Докато говореха, Изабел слезе от Гри и взе убитите птици. Завърза ги заедно за краката и ги сложи върху седлото. Възседна коня си и извика на Купър, която бързо кацна на ръката й. Бел умело й сложи качулката. Линд бе оправил другите соколи и заедно с Алън се върнаха в замъка. Бел отнесе патиците в кухнята, като предложи да ги оскубе в замяна на едно ведро топла вода.

Главният готвач се съгласи. Цената, която соколарят му искаше, бе малка, тъй като нямаше достатъчно време, за да приготви патиците за вечеря. Дори не му дойде наум да попита за какво му е притрябвала топла вода на младия соколар. Имаше други, много по-важни задължения. Не възнамеряваше да служи за вечерното забавление върху халките за камшичните удари, задето се е забавил с вечерята или не я е сготвил както трябва.

Изабел пренесе скъпоценното ведро с топла вода от кухнята през двора и в плевника. Движеше се бавно, за да не разлее нито капчица.

— Намерете ми някакво буре, в което да се изкъпя — каза тя на Линд и Алън, щом влезе в плевника. — И ми донесете още две ведра вода от кладенеца. Ще се къпя, момчета!

— Безопасно ли е да правите подобно нещо, милейди? — попита Алън, както винаги предпазлив.

— Кой влиза тук, освен нас? Освен това, ако толкова се тревожиш, двамата с Линд ще наблюдавате двора отгоре, докато се къпя. Ако забележите, че някой идва насам, ще имам време да изляза и да се скрия. Знаете ли откога не съм се къпала нормално? Не мога да понеса и минута повече. Колкото съм по-мръсна, толкова повече бълхите ме харесват.

— При перачките има малко дървено корито — каза Линд. — Сприятелих се с едно от младите момичета там. Ще ми го даде, ако го поискам, и няма да се чуди защо ми е, ако я целуна един-два пъти.

— Аз ще ви донеса още едно ведро вода — изрече Алън.

Двамата мъже излязоха бързо. Бел едва се въздържаше.

Най-после щеше да се изкъпе. Внимателно потопи пръст в горещата вода и го извади почти веднага, защото пареше. О, щеше да е толкова хубаво! Как селяните прекарваха целия си живот, без да се къпят редовно? Тя се покатери горе в плевника и взе от нещата си малък калъп сапун. После дочу вратата да се отваря и заслиза нетърпеливо надолу. Като се обърна от стълбата обаче, с изненада видя Ги дьо Бретан.

— Милорд? — Дали гласът й я издаде?

Тъмните му виолетови очи се впериха в нея. Бе много висок, поне с десет сантиметра над Хю.

— Коя си ти? — попита той най-после.

— Милорд? — Какво ли имаше предвид? Не можеше да е разбрал, че е жена.

— Наблюдавам те, откакто пристигна — изрече Ги дьо Бретан с плътния си глас. — Играеш много добре, скъпа. Понякога дори си мислех, че си въобразявам, но днес, когато извъртя главата си при убийството на елена, разбрах, че съм прав. Ти си жена. Сега ми кажи коя си и защо разиграваш този маскарад? Полът ти няма да те предпази от гнева на сестра ми.

Изабел бе онемяла. За миг дори забрави да говори от страх. Какво ли да му отговори? Естествено, не можеше да му разкрие истината.

— Тя ми е заварена сестра, милорд — обади се Линд, който влезе в плевнята с коритото под мишница. Остави го на земята и продължи смело. — И двамата сме от една майка, но нейният баща бе господарят на имението. Когато умря, законният му син и дъщеря я изгониха, въпреки че бе отгледана заедно с тях. Майка ни също бе мъртва. Останах единствения й кръвен роднина, когото имаше, готов да й помогне. Научих я на моето изкуство и двамата потеглихме по пътищата. Какво друго можех да направя, милорд? Безпомощна е без мен.

— Ако ме лъжеш — изрече бавно Ги дьо Бретан, — това е най-хитрата лъжа; и все пак допускам, че е възможно.

— Не лъже, милорд! — намеси се Алън, върнал се с ведрото студена вода. Бе дочул разказа на Линд и го подкрепи. Трябваше да предпазят господарката си на всяка цена.

— Тогава ти също си знаел за този маскарад?

— Да, милорд, знаех. Как можех да ги отпратя? Момичето е беззащитно без брат си, а е добра в занаята си като всеки мъж, както сам се убедихте днес. Соколът, който носеше, е неин. Сама го е дресирала.

— Наистина ли? — Ги дьо Бретан бе заинтригуван. — За какво ти е това корито?

— За да се окъпя, милорд — отговори тихо Бел със сведени към земята очи. — Исках топла баня. Не съм се къпала от месеци.

Той протегна ръка и повдигна брадичката й, за да я вижда добре.

— Как ти е името, момиче — попита. Погледът му не се откъсваше от нейния и тя пребледня. От очите му се излъчваше такава сила, като че ли проникваше дълбоко в душата й. Тя отмаля. За миг осъзна, че той я омагьосваше безмълвно, и бе безсилна да се противопостави. Приличаше на молец, заплетен в паяжина. Опита се да откъсне очи от него, но той не й позволяваше.

— Казвам се Бел — прошепна тя, изненадана, че все пак успя да проговори.

— Подхожда ти. И така, искаш топла баня, нали, Бел? — Засмя се. — Соколар, който желае да е чист. Забавна мисъл. Баня! Добре, ще се изкъпеш, хубава Бел, но не и в това корито за пране, с по едно ведро топла и студена вода! Как си успяла да си намериш топла вода?

— Оскубах патиците, които убихме днес, вместо готвача — каза тя. — Беше доволен да му помогна.

Ги дьо Бретан се засмя отново.

— Каква изобретателна мома си, скъпа! — Той я сграбчи за ръката. — Ела! Ще се окъпеш!

— Милорд? Къде ме водите?

— Милорд, недейте, моля ви, не наранявайте сестра ми! Нищо лошо не сме ви сторили — извика Линд. — Ще си тръгнем, ако искате!

— Не искам, момче. Престани да се вайкаш. Сестра ти иска да се окъпе. Ще се погрижа за това. Сега останете тук под страх от наказание. Може да излезете, само за да дойдете на вечеря в голямата зала. Разбрахте ли ме? И двамата?

И дръпна така силно Бел, че тя почти полетя напред, и я поведе през двора към замъка. Завиваше тук, после там, и тя бе принудена да подтичва след него по някакви стъпала. Нямаше никаква представа, къде се намира, тъй като бе виждала само голямата зала на Цитаделата и нищо повече. Не срещнаха никого по пътя си. После на Изабел й хрумна, когато започна да се съвзема, че замъкът имаше четири кули и той я води в едната. Изведнъж падна и ожули коляното си.

— Проклятие! — измърмори тихо.

Ги дьо Бретан се засмя.

— Мислех си, че си смела. Някое по-слабо момиче не би издържало живота, който си водила. Ето, пристигнахме! — Той отвори една дъбова врата, обкована с желязо.

— Къде сме? — попита тя, като влезе в стаята.

— В покоите ми, разбира се — поясни мъжът. — Имам специална стая за къпане, Бел, но ти, естествено, не можеш да знаеш за подобни неща. Ела! Ще ти я покажа. Дядо ми е бил мавър и е въвел тези удобства в Цитаделата. — Той отвори друга врата и я въведе в стаята.

Бел остана с отворена уста. Тази баня нямаше нищо общо с тяхната в Лангстън. Мраморните стени бяха гладки и бели, с лека зеленикава жилка. На пода бяха подредени големи блокове бял камък. В единия ъгъл забеляза вдлъбнатина с формата на раковина и златна решетка. Имаше дълго, правоъгълно корито, направено от същия мрамор като стените. Вътрешността му наподобяваше също раковина. До него бе направена мраморна пейка на височина на кръста. В стените имаше ниши, пълни с кърпи, различни шишета с ароматизирани масла и калъпи сапун.

— Къде е водата? — попита тя.

Той се наведе над коритото и завъртя опашките на две златни рибки, които се издаваха от стената, и водата потече от устата им.

Бел онемя, което очевидно му достави удоволствие.

— Как сте успели да го направите? — попита тя, наистина изумена.

— Част от магиите ми — отговори той тихо. — Сега да свалим дрехите ти, Бел.

Тя отскочи назад.

— Напълно съм способна сама да се съблека — каза тя нервно.

— Но за мен ще бъде много по-забавно аз да го направя — отговори й, а теменужените му очи искряха дяволито. — Девствена ли си?

Тя се замисли дали е разумно да го излъже и реши, че няма да е добре.

— Не, милорд. — Не каза нищо повече, а и той не попита.

— След като не си девствена, тогава знаеш, че няма причина да се срамуваш от голотата си, Бел — изрече той нежно. — Трябва да се научиш напълно да ми се подчиняваш, сладката ми. Сега ела при мен. — Ги взе ръката й и я придърпа към себе си. Погледите им отново се кръстосаха и Бел бе обзета от същата слабост. — Приличаш на див звяр — изрече той с напевния си глас, близо до ухото й. — Няма да те нараня, Бел. Не, просто искам да ти предложа удоволствие, хубавицата ми. — Пръстите му започнаха да си играят с дрехите й, като я ощипаха силно по едната гръд. Тя извика тихо и той се засмя ниско. — Чувствителна си, а? Обзалагам се тогава, че сигурно отдавна не си била с мъж. Ще поправим това положение много скоро, хубавице. Сега вдигни ръцете си нагоре, за да мога да те съблека. — И той издърпа горната й дреха и я хвърли на пода. После я повдигна върху високата мраморна пейка и събу първо единия й протрит ботуш, после другия, като цъкаше с език на окаяното им състояние. — Откога не си слагала нови ботуши на краката си? — попита той.

— Не си спомням — отговори, но отбягна погледа му. Не само едното връхче на гръдта й, което бе ощипал, а и двете пулсираха силно.

— Тези дори не ти стават — отбеляза Ги дьо Бретан, като видя скъсания й чорап. Захвърли ботушите върху купчината дрехи. После свали панталоните й и мълчаливо се възхити на изящните й нозе, като прекара длан по прасците й. Прегледа ходилата й, загрубели от седмици ходене.

Големите му ръце бяха топли. Плъзнаха се нагоре и се задържаха за миг върху бедрата й. Бел нервно слезе от пейката на пода.

— Бедните — каза тя — не могат да са придирчиви към облеклото си. Ботушите ми бяха подарени и бях щастлива, че ги имам. Никога не съм носила нищо ново — добави тя, за да подсили ефекта. Не трябваше да губи разсъдъка си, а с всеки изминал миг й бе все по-трудно. Магията му очевидно я правеше безсилна и тя ставаше напълно безпомощна. Въпреки смелостта си, Изабел започна да се страхува. Дали и Хю се е чувствал по същия начин, когато Вивиен дьо Бретан е започнала да го оплита с вълшебствата си? Все пак Ги трябваше да бъде убеден, че е незаконородена дъщеря на благородник, както Линд му обясни. — Носех изхвърлените дрехи на заварената ми сестра, докато Линд не реши, че ще бъда в по-голяма безопасност като момче.

Ги дьо Бретан не й отговори, защото бе прекалено концентриран да отстрани и останалата част от облеклото й. Най-после той свали бельото й и разви плата, който бе усукала около себе си, за да прикрие бюста си. После отстъпи назад и я огледа. Очевидно бе очарован от това, което видя.

— Иди и стъпи в раковината. Ще дойда при теб след малко.

„Какво чувствам!? — чудеше се Изабел, докато прекосяваше боса стаята, за да изпълни заповедта му. — Не трябва ли да бъда поне смутена?“ Не беше. Изабел от Лангстън се бе разграничила от Бел, незаконороденото момиче. Трябваше да го направи, ако искаше да оцелее. Трябваше да го направи, ако искаше да спаси съпруга си от Вивиен дьо Бретан. Ако откриеха истинската й самоличност, вероятно животът й нямаше да продължи дълго.

Съдбата й бе помогнала да проникне в замъка. Сега съзнаваше, че няма да си замине от тук скоро. Ги дьо Бретан бе едър, здрав мъж, с очевиден апетит. Не й бе предложил да се изкъпе от доброта. Не се забавляваше само да я изкъпе лично. Възнамеряваше да прави любов с нея и Бел осъзна, че ако иска да постигне истинската си цел, трябваше да му позволи. Помисли си какъв гняв бе изпитала, когато кралят се бе опитал да опетни добродетелта й на омъжена жена. А сега щеше да позволи на този загадъчен мъж да я прелъсти, за да помогне на съпруга си. Преди една година дори не би си и помислила подобно нещо.

Нека Господ и Пресветата му Майка да й простят, мислеше си тя, но не знаеше друг начин. Не можеше да напусне Цитаделата, преди да е сигурна, че Хю е тук, а след това вече бе прекалено късно, защото щяха да я преследват, убедени, че наистина е соколар. Животът е толкова сложен, когато бе далеч от дома, но ако не бе тръгнала на път, тогава нямаше никакъв шанс да си върне съпруга. А сега дали имаше шанс? В какво се забърка?

Ги дьо Бретан търсеше нещо сред кристалните си шишета, взе едно, отвори го, помириса съдържанието му одобрително, отиде до коритото и изля доста от бледочервеникавата течност във водата. После върна шишето на мястото му и спря водата. Бел го наблюдаваше с любопитство как наливаше вино в гравирана чаша от аметист, как добавя още нещо и го разбърква. После й подаде бокала.

— Изпий го, ще те успокои — каза той. — Изкуството на къпането е всъщност доста просто. Когато човек влезе в коритото, той трябва вече да е чист. Няма смисъл да седиш и да се киснеш в мръсна вода. Първо ще те измия, Бел, и после ще се отпуснеш в ароматизираната вода. Когато свършим, ще се съгласиш, че никога преди не си се къпала така, обещавам ти. Хайде сега, изпий виното — и той повдигна чашата към устните й, като я задържа, докато не погълна цялата течност. После напълни сребърния басейн с вода от коритото. Взе от близката ниша една мека кърпа, след това буркан от алабастър и вдигна златния му капак.

— Ароматът, който съм ти подбрал, се нарича фрезия. Нежно цвете, което вирее на юг. — Потопи кърпата в буркана и й я подаде, за да я помирише. — Харесва ли ти, Бел?

Мирисът бе сладникав, но опияняващ и чувствен. Понрави й се и му го каза. Той се усмихна доволен. Коленичи и започна да я мие от краката. Като изтърка старателно всяко пръстче и петите й, той попита:

— Косата ти естествено тъмна ли е, Бел?

— Не, милорд — отговори тя.

— Орехова боя?

— Да, милорд.

— Имам нещо, което веднага ще я отмие. Както и специален еликсир, който ще помогне косата ти да расте по-бързо. Колко дълга бе, когато я отряза?

— До хълбоците ми, милорд — каза той.

— И е с такъв прекрасен, огненочервен цвят като на венериния ти хълм? — попита той и пощипна пламналата й плът.

— Да, милорд.

Какъв странен разговор, помисли си Бел.

Той се засмя, като че ли прочете мислите й, от което тя доста се притесни.

— Косата ти ми харесва, но нито една дама не трябва да е обрасла между краката. Само селянките имат там косми. Скрива естествения блясък на жената и аз не го искам, Бел. — Той се изправи и взе от нишата друг буркан от алабастър, но с капак от розов мрамор. В него имаше гъста розова паста, която разтри по краката й и под мишниците.

— Ще го оставим да подейства няколко минути, докато продължа да те мия, и после ще те изплакна. Ръцете му се движеха върху стомаха й и нагоре по тялото й. Кърпата премина върху гръдта й, като се задържа там по-продължително, после към шията и раменете. Обърна я и изтърка гърба й до хълбоците, последваха двете й заоблени половинки и тя се стегна. Той се засмя и я потупа окуражително.

Като завъртя опашката на рибата на стената, той напълни една кристална кана няколко пъти, докато я изплакваше. Заедно с водата от тялото й паднаха и косъмчетата на краката, на венериния й хълм и под мишниците. Бел бе очарована, но и леко смутена да бъде така изложена на показ.

Ги донесе малко дървено столче и го сложи по средата на раковината.

— Седни, Бел. Искам да измия косата ти, преди да те пусна в коритото.

Тя седна и той намокри тъмните й кичури, като втри нещо ароматно в тях, а пръстите му масажираха скалпа й. Тя изохка, когато той изля цял леген вода върху главата й и после отново повтори същото. Щом свърши, отново коленичи пред нея и внимателно изтри лицето й с чиста кърпа. Докосването му бе така леко.

— Сега можеш да си отвориш очите — каза той и я поведе към коритото. — Влизай вътре, Бел. Ще те оставя да покиснеш няколко минути.

Тя се отпусна с благодарност в топлата вода. Ако трябваше да се каже истината, никога през живота си не се бе чувствала по-добре. Значи това означавало да изкъпеш някого. Бе научила много от него през този ден и щеше да го запомни. Докосна мократа си коса. Нима наистина бе естественият й цвят? Копнееше за сребърно огледало, в което да се види. Господарят вероятно имаше и щеше да й позволи да го използва.

— Хайде, време е да излизаш — подкани я Ги и й помогна да излезе от водата. Изсуши я бързо и после я сложи отново върху мраморната пейка. — Искам да легнеш върху нея по очи. — И започна да я масажира със същото масло, което бе излял и в коритото.

Беше великолепно. Бел почти се размърка от удоволствие, но не сексуално. Не си бе позволявала да мисли колко напрегнати бяха мускулите й до този момент, но пръстите му отнеха болката й. Ако това бе вълшебство, то сигурно бе много добро. Никога през живота си не се бе чувствала по-отпусната. Той я преобърна по гръб и продължи масажа.

Когато свърши й помогна да се изправи и през някаква врата я въведе в друга стая, която бе спалня. Ги бе стоял напълно облечен през цялото време, докато я къпеше, и застанала така до него, тя се почувства още по-уязвима. Като усети внезапната промяна в настроението й, той изля някаква бледозелена течност в малка, тясна сребърна чаша.

— Изпий това — нареди й и Бел пое бокала, но се колебаеше дали да погълне съдържанието.

— Може ли да си взема обратно дрехите, милорд? — попита го.

— Ще сложиш тези кирливи дрипи върху това великолепно, чисто тяло? — отвърна той.

— Можете да изпратите да ми донесат чисти — предложи Бел.

— Никога повече няма да облечеш мъжки дрехи, Бел — каза той. — Това е светотатство спрямо природата и майката, която те е създала.

— Какво ще нося тогава, милорд? — поинтересува се Бел.

— Все още не съм решил — отвърна й той искрено. — Докато реша, ще останеш гола, както си се родила. Имаш красиво тяло, макар и да си доста висока. Сега изпий напитката си. Ако го направиш, ще ти донеса сребърно огледало, за да видиш естествения цвят на прелестната си коса.

— Какво има вътре? — попита подозрително Бел, като подуши бокала.

— Вино и билки. Няма да ти навреди, малко глупаче. Не те изкъпах така нежно, за да те убия — засмя се той.

Изабел вдигна бокала до устните си и започна да отпива, като не откъсваше поглед от него. Бе най-красивия мъж, когото бе срещала през живота си. Сигурно бе най-красивия на света. Светлата му кожа се открояваше на катраненочерната му коса и теменужените му очи. Чертите му бяха съвършени и симетрични: овални очи, гъсти черни вежди, високо чело, изпъкнали скули, дълъг, изваян нос и тънки, изписани устни, квадратна брадичка с дълбока трапчинка. Никога не бе виждала по-висок мъж от него.

Последната глътка от странната ароматна напитка се плъзна в гърлото й. Той пое бокала от ръцете й и я поведе към една ниша в спалнята си, която не бе забелязала до тогава. Вътре имаше странно приспособление, облечено с черна кожа; единият му край бе с формата на буквата Х, другият приличаше на кръст. Преди Изабел да попита какво е, Ги дьо Бретан я вдигна и я сложи върху него, като бързо щракна златни белезници, обвити с агнешка кожа, първо на китките й, разперени върху кръста, после на глезените, разтворени широко над буквата Х. Тялото й бе легнало удобно върху пейката.

— Какво правите? — попита тя. Главата й бе леко замаяна, но неизвестно защо, не се страхуваше.

— Трябва да отида при сестра си и любовника й Хю в голямата зала за вечеря. Когато се върна, Бел, ще искам да утоля друг апетит. Докато седя с Вивиен и похапвам от сърната, която уби днес, и от патиците, уловени от твоите соколи, докато пия от превъзходното вино на сестра си, ще си мисля за теб тук — чиста и ухаеща; за красивото ти, разперено тяло, което ме очаква с нетърпение.

— Ще ви чакам, милорд, защото, доколкото виждам, нямам друг избор — отвърна Бел, като направи слаб опит да се пошегува, който той оцени, — но няма да бъда нетърпелива.

— Ще бъдеш, Бел — изрече той тихо. — Ще се погрижа за това. — Той се приближи до една малка маса и повдигна капака на дълга гравирана кутия, като извади от там някакъв предмет, какъвто никога преди не бе виждала. Вдигна го високо и попита: — Знаеш ли какво е това, Бел? Не, разбира се, че не знаеш. — Той го помилва. — Вгледай се внимателно и ми кажи на какво ти прилича, красавице. — И го доближи до нея.

Тя го погледна и очите й се разшириха. Предметът бе направен от мека, но еластична кожа. Беше дълъг и тънък. Формата му приличаше на пенис.

— Какво е това? — прошепна тя, а стомахът й се сви от страх.

Той не й отговори, а потопи пръстите си в стъкленица с някакво масло. После внимателно намаза венериния й хълм, като разтвори долните й устни, за да втрие грижливо течността. Бел обаче не откъсваше очи от предмета в другата му ръка. Той бе прикрепен към овален златен пръстен, през който Ги сега прекара пръстите си.

— Нарича се фалос — поясни мъжът, като забеляза погледи й. Потопи фалоса в същата течност. Остави стъкленицата и се надвеси над Бел. После, за неин огромен шок и изненада, той вкара плавно фалоса в тялото й, като го завъртя леко един или два пъти и се усмихна от изохкването й. — Сега — изрече той тихо, — когато се върна от голямата зала, Бел, наистина ще изгаряш от желание за мен. Фалосът със своята специална течност ще възпламени страстта ти. Можеш да викаш, ако желаеш. В тази кула живея единствено аз. Никой няма да те чуе, но само като си те представям така, моето собствено желание ще бъде неудържимо. Ще си доставим удоволствие тази нощ, Бел. Сега си само в моята власт — измърка той като котарак, наведе се над нея и я целуна по устата. После се обърна, излезе от стаята и тя остана сама.

В началото Изабел лежеше шокирана. О, господи, мислеше си, а сърцето й туптеше силно. Сигурно бе омагьосана, като нещастния Хю, иначе не би попаднала в подобно положение. Усещаше силно фалоса в тялото си. Беше огромен и като че ли пулсираше. Това не може да бъде! Не беше нищо повече от един неодушевен предмет. Никога не бе си представяла, че ще бъде насилена по такъв начин. Нито една жена не би могла да си го представи. Тя се раздвижи леко и остана с отворена уста, защото и най-незначителното движение бе истинско мъчение. Въпреки отчаяните й опити да се допира колкото може по-малко до фалоса това не се получаваше. Започна да тръпне от възбуда. Беше началото на истинска агония.

 

 

Ги дьо Бретан влезе в голямата зала на Цитаделата и откри, че Вивиен и Хю вече седяха на масата.

— Закъсняваш — отбеляза сестра му. Красивата й уста бе мазна от патицата, която дъвчеше лакомо.

— Направих доста интересно откритие — съобщи им Ги. — Младият соколар Ланг всъщност се оказа момиче! Какво ще кажете за това?

— Момиче? — Вивиен бе заинтригувана. После се засмя. — Вярвам ти, скъпи братко, че си открил подобно нещо. Имаш набито око за хубавичките девойки, макар че аз не забелязах нищо странно у този младеж. Как разбра?

Той се засмя.

— Трудно е да се обясни, скъпа. Предполагам, че е просто инстинкт. Днес, когато уби елена, Виви, младият соколар извърна глава. Нито едно момче, дори най-милостивото, не би направило подобно нещо. То поне би гледало, за да не му се присмиват останалите. — И тогава Ги им разказа за посещението си в хамбара, където спяха тримата соколари, и какво последва после.

— Сигурен ли си, че другите двама не лъжат? — попита Вивиен. — Да не е някакъв заговор, за да се пробие защитата на нашия замък?

Започва да ревнува, помисли си Ги. Виви винаги я обземаше ревност, когато той проявеше интерес към някоя жена, макар че тя не очакваше той да я ревнува от любовника й.

— Соколарите казаха истината — заяви той спокойно. — Момичето очевидно е от добро семейство и макар костите й да са доста едри, е добре сложена. Говори изискано, очевидно е отгледана в къщата на баща си. Не, не е заговор, а отчаян опит на един свободен селянин да защити сестра си. Отсега нататък обаче, аз ще я защитавам.

— Ще си я поделим ли? — Хю Фокониер изгледа твърдо Ги дьо Бретан. — Правили сме го и преди, братко.

— Не, все още няма да я разделя с теб, Хю. Както ти имаш Виви за себе си, така аз искам това момиче само за мен. Не съм започнал дори още да я изучавам, а докато го направя и ми омръзне, няма да я деля с никого, дори с теб, братко.

— Къде е? — попита Хю. — Защо не я доведе на масата, Ги?

Ги дьо Бретан отряза голямо парче еленско месо с ножа си и отхапа от него. Сдъвка го бързо, преглътна го и отпи глътка вино. Изтри уста с опакото на ръката си и отговори.

— Не я доведох в залата, поради няколко причини. След като видях състоянието на дрехите й, наредих да ги изгорят. Предположих, че гъмжат от паразити. Не бих я довел гола в залата, макар че възнамерявам да я държа точно така в покоите си. Засега ще я крия от всички, дори от прислугата ми. Ще я направя зависима от мен за всичко, дори за храната, която ще поема от пръстите ми, когато имам желание да й дам. Животът и оцеляването й ще зависят единствено от мен.

— О, братко — възкликна Вивиен, — дяволски сладко. Мислиш ли, че е достатъчно силна, за да издържи подобно отношение?

Той кимна.

— Не възнамерявам да пречупя духа й, Виви, защото това не е целта на играта.

Вивиен дьо Бретан бе изключително красива жена. Теменужените й очи с бадемова форма на сърцевидното й лице се оживиха от възбуда.

— Ги, мислиш ли, че това е момичето, което чакаме?

— Убеден съм, сестричке. Физически е силна и интелигентна. Отгледана е в добро семейство.

— Тогава да го направим сега! — изрече нетърпеливо Вивиен дьо Бретан.

— Не! — категорично каза той. — Ти се наслаждаваше на любовника си през всичките тези месеци, Виви. Сега ми дай време до следващото лято да се позабавлявам и аз. Освен това тя трябва да желае да изпълни повелята ми, независимо каква е. Не искам да има изнасилване. Разбираш ли ме?

Тя се нацупи, но Ги се засмя.

— Знаеш, че моята магия е по-силна от твоята, Виви. Това може и да не е било вярно за предишните поколения на фамилията ни, но сега е така и ти много добре го съзнаваш. Подчинявам ти се единствено по навик, но ако злоупотребяваш с търпението ми, имам възможности да те накажа. — И той помилва малката й ръка с дългите си, изящни пръсти. — Бъди добро момиче, Виви. Ако ми обещаеш, че ще се довериш на преценките ми по този въпрос, ще ти покажа новата си играчка.

— Кога? — попита Вивиен.

— Когато привършите с вечерята — усмихна се той на ентусиазма й.

Преди да почистят масата, Ги взе малка сребърна чашка и сложи в нея парче еленско месо, филия хляб, която намаза с масло, една круша и малка чепка грозде. После полегна назад и се заслуша, докато музикант им пееше трогателна старинна балада за очарователната им предшественица, Вивиен, съпругата на великия Мерлин.

Когато залата почти се изпразни, Линд и Алън, двамата соколари, помолиха да се доближат до господарската маса.

— Говорете — разреши им господарката.

— Ние просто искаме да попитаме — започна Алън, като погледна Ги — за малката Бел, милорд. — Линд мълчеше.

— Вече е изкъпана и е на сигурно място в покоите ми — увери Ги дьо Бретан и посочи чинията с храната. — Тъкмо отивам да й занеса малко ядене. Не трябва да се страхувате за Бел. Тя ми харесва.

— Няма ли да продължи да изпълнява задълженията си, милорд? — попита Алън.

— Бел вече има нови задължения в замъка, соколарю — отвърна Ги. — Вероятно ще я видите отново, но не скоро. Ще бъде прекалено заета с новите си задължения, за да прекарва времето си в клетката на птиците. Ще се грижите за нейния чучулигар, нали? Зная, че тя много цени красивото създание.

— Милорд, милейди. — Двамата соколари се поклониха и излязоха от залата. Не можеха да направят нищо повече, за да помогнат на господарката си, но знаеха, че е изобретателна жена. Щяха да чакат, ако тя да има нужда от тях.

Ги наблюдаваше как се отдалечават, а на красивото му лице бе изписано задоволство.

— Не са ли чаровни? — попита той сътрапезниците си. — Лицата им бяха изкривени от тревога. Сега убедена ли си, сестричке? Не е никакъв заговор срещу нас. Просто бедните се опитват да се справят, доколкото могат.

Вивиен скочи.

— Хайде да вървим, за да видим момичето ти! — подкани го тя нетърпеливо.

— Може да не идвате в спалнята. Ще ви заведа с Хю до отвора, през който надничате, за да я видите в цялото й величие.

— Оставил си я на черната пейка? През цялото това време? — Вивиен бе стъписана. — Тя пищя ли, когато я завърза там?

— Не. Беше изненадана. Не се съмнявах, че няма да се развика от тревога.

Тримата тръгнаха към кулата на Ги, влязоха в покоите му и продължиха към един вътрешен коридор, осветен от няколко факли. Когато Ги разкри отворите в стената, той подкани другите двама да погледнат.

— О, Ги, толкова си перверзен — възкликна Вивиен. — Оставил си я с фалоса за компания. Този с перлите ли е? — Не се опасяваше, че думите й ще бъдат чути, защото каменната стена заглушаваше гласа й.

— Не — отговори брат й. — Още не е готова за такива изискани удоволствия.

— Хубава е. Когато косата й порасне, ще бъде великолепна. Какво ще кажеш за нея, Хю? — попита любовницата му.

— Хубавичка е, Виви, но нито една жена на света не може да се сравнява с теб — изрече Хю. — Ги, върви при нея и повърти малко фалоса, за да наблюдаваме как ще стигне до върха. — Голото момиче пред него бе възбуждащо и той искаше да се отърве от Ги, за да се забавлява с Вивиен. Щеше да й хареса.

— О, да, брат ми! — подкани го Вивиен. — Направи го!

Той ги остави и мигновено Хю застана зад Вивиен. Бързо вдигна туниката й, развърза ризата й и ръцете му обхванаха едрите й, заоблени гърди, като започна да ги мачка жестоко. Знаеше, че обича това. Устните и езикът му се залепиха за рамото и шията й.

— Ако този коридор не бе толкова тесен — изръмжа той в ухото й, — щях да те изчукам още сега, докато не започнеш да крещиш от удоволствие, Виви!

— Гледай! — изрече тя, наслаждавайки се на вниманието на любовника си, но не по-малко очарована от това, което се виждаше през дупката.

Ги дьо Бретан влезе в спалнята си и пред стъписаните очи на своята пленница свали всичките си дрехи и остана гол като нея. Приближи се до черната кожена пейка, наведе се и я целуна за поздрав по устата.

— Прави ли ти добра компания фалоса, докато ме нямаше, Бел? — Той протегна ръка, за да хване златния пръстен. — Аха! — каза той нежно. — Виждам, че си го напоила с любовната си мъзга. Ще те науча да бъдеш по-въздържана в бъдеще.

— Извадете ми го! — прошепна тя тихо.

— Не още — отговори той. — Все още не съм ти показал какво удоволствие може наистина да ти достави, скъпа. — И той започна да го върти бавно, като се усмихна от тихия й вик.

— Моля ви, недейте! — ридаеше тя. Мислеше си, докато бе лежала така през цялото време, че бе успяла да овладее тялото си, но сега се убеди, че не е вярно. Това, което той правеше с нея, бе сладко мъчение. Никога не бе изживявала подобно нещо. Гърчеше се, правейки опити да го избегне, макар и да съзнаваше, че не може. Фалосът навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато тя загуби здравия си разум от удоволствието и болката, които й доставяше. Тя виеше от отчаяние, че не може да му се противопостави, но писъците й бързо се превърнаха във викове на жена, достигаща своята кулминация. После устата му се залепи над нейната и тя не помнеше нищо друго, освен вълна след вълна върховно задоволство, които преминаваха през тялото й.

Усети го да изважда фалоса, докато лежеше и дишаше тежко, а цялото й тяло бе потънало в пот. Не вярваше, че ще оживее след нечувания начин, по който я облада. Клепачите й бяха натежали и не можеше да отвори очи. Тялото й бе обзето от слабост, напълно изтръпнало. Почувства, че отключва оковите на китките и глезените й. Лежеше изтощена, неспособна да се помръдне. Последва нов шок, когато той започна да я мие с ароматизирана топла вода, бавно и приятно. Когато свърши, Ги я вдигна и я постави върху леглото си, като я зави с покривката. Чу вратата на стаята да се затваря и потъна в дълбок сън.

Ги завари Хю и сестра си във външната стая. И двамата не се смутиха от голотата му. Той им се усмихна.

— Хареса ли ви спектакълът? Прекрасно младо същество, нали?

Вивиен кимна в съгласие.

— Ти не видя, защото не се въздържа да я целунеш, но в мига, когато достигна своя връх, тялото й така се изви нагоре, че имах чувството, че ще излети от пейката, Ги! Доведе я до края съвършено — нито много бързо, нито много бавно, но ти всъщност винаги си бил изкусен в преценяването на времето — похвали го сестра му.

— А ти, Хю, хареса ли ти момичето?

— Аха — потвърди Хю. — Има хубави малки гърдички, а ти знаеш колко високо ценя това при жените. Виждам, че ще ти бъде прекрасно зимно развлечение и компаньонка — Замисли се за момент. — Струва ми се, че някога познавах момиче с такива коси, но не мога да си спомня.

— Не е необходимо да си спомняш, скъпи — измърка нежно Вивиен. — Единственото, което трябва да помниш, мой Хю, е колко много ме обичаш. Обичаш ме, нали? — За миг в погледа й пролича уязвимост, за най-голяма изненада на Ги.

— Никога не съм обичал друга преди теб, Виви — заяви Хю — и никога няма да обичам друга, дори да живея вечно. — Целуна я бързо. — Хайде да си лягаме, скъпа, и да оставим брат ти с новата му играчка. Вероятно вече е събрала сили за следващите му еротични занимания. — Хю Фокониер се засмя похотливо, обви с ръка талията на господарката си и я изведе от апартамента на брат й.

Ги погледна след тях, като си помисли колко зле беше, задето сестра му се влюби в своя пленник. Обикновено любовниците на Виви трябваше да задоволяват страстите й, но този се задържа по-дълго от останалите. Беше очевидно, че е влюбена в него. Все пак с Хю се живееше лесно. Ги поклати глава. Любовта бе слабост, която хора като него и сестра му не можеха да си позволят, но Вивиен не би искала да чува подобни неща. Той се усмихна. Докато Хю Фокониер продължаваше да я развлича, тя щеше да бъде щастлива, а щастието на Вивиен бе наистина най-важното нещо. Като взе чинията, която бе донесъл от голямата зала, той влезе в спалнята.