Елизабет Лоуел
Невинна като грях (71)

71.

Близо до Финикс

Неделя, 14,22 ч.

Мартин подаде на Ранд слушалки, свърза ги с радиостанцията и му направи място на седалката.

— Какво става?

— Фоли отвлече Кайла — обясни Ранд. Двата пистолета се забиха в гърба му, докато сядаше. Беше се надявал на нещо повече, но му се наложи да се задоволи с арсенала, който обикновено Бъртън бе държал на нощното си шкафче. — Отправил се е към оръжейния клуб на Андре. Самият той или вече е там, или всеки момент ще пристигне.

— Накъде да карам? — попита пилотът.

Ранд погледна табелката на гърдите му, върху която беше изписано името Лопес.

— Знаеш ли къде са запазените територии на хокам?

— Естествено. Просто трябва малко да се отклоним на изток. Щом минем казиното, ще се озовем в укрепения град.

— Давай нататък колкото може по-бързо. Въпросът е на живот и смърт.

— Ясно.

Хеликоптерът се издигна над пистата, наклони се, после бавно се насочи на изток. Пилотът се свърза с наземната контролна служба на Финикс. Няколко минути по-късно машината се издигна във въздуха като куршум, после застана хоризонтално. Покривите и улиците останаха на стотици километри под нея. Лицето и ръцете на мъжа бяха спокойни, а очите му не се откъсваха от уредите.

— Къде си се учил да пилотираш? — попита Ранд.

— В Калифорния и Афганистан.

— Значи можеш и да стреляш?

— Аха — отвърна Лопес, разчитайки данните.

— Улови ли обекта?

— Сега сме в Аризона. Как мислиш?

— Дръж го под око.

Телефонът на Ранд иззвъня.

— Да?

— Обажда се Стийл. Разполагаш ли с компютър, свързан с интернет?

Ранд погледна към лаптопа на Мартин, който имаше сателитна връзка.

— Бих могъл да използвам компютъра на един познат.

— Изпратих ти съобщение на електронната поща, към което са приложени сателитни снимки на оръжейния клуб. Има само един път и един вход. Мястото е оградено с бодлива тел. Прилича на военен полигон.

Без да продума, Ранд взе лаптопа на Мартин и въведе паролата на електронната си поща.

— Получих ги.

Увеличи изображенията и се увери, че Стийл беше прав. Клубът наистина приличаше на военна площадка.

— Трябва ли ти още нещо? — попита го той.

— Няколко заповеди за обиск и полицаи, готови да ни сътрудничат.

— Работим по въпроса.

— Значи да се надяваме на чудеса — измърмори Ранд.

— Такива не са предвидени — чу се от другия край на линията и връзката прекъсна.

Ранд прегледа електронната страница на оръжейния клуб. От нея разбра за откритите състезания по стрелба с пистолети и за хижа, намираща се някъде из пустинните хълмове. Зад стрелбището имаше изход, който водеше към един от въпросните хълмове. Разгледа внимателно снимките от вътрешността на клуба. Ориентира се в разположението на закритите помещения, магазините за оръжия и сувенири, както и за бара, предназначен за членовете, които гледаха на стрелбата като на глупаво занимание.

Наричаха го Клуб на богатите.

Споменаваше се и за специални места за стрелба, свързани с основната сграда, но снимки не бяха поместени.

Ето къде ще я отведе Бъртън. Приятно и спокойно място, с масивни, шумоизолирани стени и достатъчно усамотено, за да могат да се прилагат остарели методи за изтезание.

При тази мисъл стомахът му се преобърна. Кайла беше умна и съобразителна. Бъртън беше безпощаден.

Щеше да й смъкне кожата като на узрял банан.

— Колко остава още? — обърна се нервно към пилота.

Лопес вдигна два пръста.

Ранд отново върна на екрана картата на района и снимките. Отбеляза мястото на оградата и будката на портиера, блокираща достъпа до клуба. Погледна през предното стъкло с надеждата да открие познати очертания. Сградата се издигаше на няколко километра пред него, елегантна и лъскава, съвсем не на мястото си сред прашната, дива пустиня на Аризона.

— На около стотина метра южно от постройката, до подножието на склона, има пресъхнало речно корито. Виждаш ли го? — попита той пилота.

Мъжът вдигна палеца си нагоре.

— Остави ме там. След това се издигни нагоре и се задръж във въздуха на не повече от километър.

— Няма да имаме добра видимост от такова разстояние — възрази Мартин. — Според Фароу може да се стигне до престрелка.

— Ако останеш в обсега им, сам ще станеш мишена — предупреди го пилотът. — Хеликоптерът не е брониран.

— Ха — сряза го операторът, — голяма работа! Бил съм в Халуджа. След онова, което видях там, това ми се струва детска игра.

Лопес му хвърли смразяващ поглед и поклати глава. Когато ставаше въпрос за куршуми и смърт, нищо не изглеждаше като детска игра.

— В мазето на клуба има военен арсенал, с какъвто не разполагат всички бунтовнически групировки в Ирак, взети заедно — отбеляза Ранд. — Изчакайте, докато пристигнат полицаите и агентите. Няма да се бавят много. — Поне така се надявам. — След това ще можете да се приближите и да снимате колкото си искате.

Пилотът рязко снижи машината, пое на запад, после заобиколи хълма, като се стараеше да я държи извън обсега на евентуален обстрел.

Мартин се наведе напред, извади очила за далечно виждане и започна да разглежда местността.

Ранд рязко ги изтръгна от ръката му.

— Какво, по дяволите…? — подхвана операторът, но само един поглед към лицето му го накара да се откаже от протеста. — Е, добре, добре. Твои са. Порадвай им се.

Увеличителните стъкла значително приближаваха обектите. Хеликоптерът руско производство, който бе взел Кайла и Фоли от покрива на банката, бе оставен на паркинга. Единственото друго возило беше черен джип.

Бъртън.

Продължи да оглежда терена. Внезапно на фокус изскочи Кайла, която тичаше с всички сили през пустинята в противоположна на хеликоптера посока. Закопчана с белезници, нямаше никакъв шанс пред дългокосия преследвач, който я настигаше с всяка крачка, размахвайки свободно ръце около тялото си. На гърба му се мяташе автомат „АК-47“. Улови я, удари я силно и я повлече обратно към клуба.

— Можем ли да ги пресрещнем? — обърна се той към пилота. Знаеше отговора, но все пак трябваше да попита.

— Не и преди да ни свали или да я убие. А може би и двете.

По дяволите.

— След като сляза, не изпускай от очи онзи хеликоптер — нареди рязко Ранд. — Ако излети, проследи го. Прехвърли се на честотата за спешни случаи и уведоми полицията.

— Ами ти? — погледна го другият. — Не искаш ли да се върна да те взема, преди да тръгна след тях?

— Ако се издигнат във въздуха, значи вече съм мъртъв.

Лопес натисна дръжката и нагласи цикличния контрол. Машината се спусна рязко, забръмча и кацна върху покритото с пясък дъно на сухото корито, намиращо се на около десетина метра встрани.

— Успех, приятел! — подвикна, докато Ранд се готвеше да скочи.

В мига, в който краката му докоснаха земята, мощната перка над главата му го обви в гъст облак от прах. Успя с усилие да запази равновесие, докато хеликоптерът се издигаше във въздуха, използвайки стените на коритото като прикритие.

Затича, преди пелената от пясък да се бе разсеяла. Даваше си сметка, че разполага с по-малко от няколко минути.