Елизабет Лоуел
Невинна като грях (64)

64.

Финикс

Неделя, 13,45 ч.

Когато Ранд отново влезе през стъклената врата, охранителят във фоайето разговаряше едновременно по телефона и радиостанцията.

— Предупредих те да стоиш далеч оттук — изръмжа той. — Не, не теб — каза в слушалката, която придържаше с рамото си.

— Отвън стоят няколко мои приятели — бързо отвърна Ранд. — Двама са облечени в тениски и къси панталони и оглеждат паркинга. Третият наблюдава страничните изходи. Останалите са на път. Да не вземете да ги застреляте погрешка.

Мъжът се загледа в него няколко секунди.

— Да не сте полицаи?

— Работим частно. Кайла ни нае да я охраняваме.

— Май са ви прецакали.

— Пусни ме да се кача горе.

Охранителят поклати глава.

— Не ме интересува дори да сте агенти на ФБР под прикритие. Никой няма право да влиза. И бездруго шефът ми се вкисна, щом разбра, че съм се обаждал в полицията. После му казах, че е изчезнало момиче.

— Това е самата истина.

— По-добре не ме притискай, защото ще ме принудиш да ти сритам задника.

Ранд събра цялото си останало търпение и успя да се сдържи.

— Намираме се на публична собственост, но разберем ли, че е изпаднала в беда, ще се наложи да стъпчем излъсканите ти обувки. Ако това не те устройва, открий я преди нас!

Мъжът посочи към изхода с дългия си показалец.

— Ще претърсим сградата етаж по етаж веднага щом пристигне полицията. А сега се махай от очите ми.

Ранд хвърли поглед към асансьорите, но беше наясно, че другият само чака повод да го изхвърли навън. Ругаейки яростно, тръгна към вратата. Плъзгащите й се крила се разтвориха пред него.

Светлината на слънцето се стовари върху му като огън.

Бяха пристигнали четири коли. Жената, тичаща срещу него, беше стегната и подвижна и носеше радиостанции. Подаде му едната.

— Джеф и Барни са в гаража — уведоми го тя. — Открили са роувъра на Фоли.

— Кажи им да го държат под око. В никакъв случаи да не му позволяват да излезе.

— Вече го направих. Фароу покрива задния вход. Ще намерим жената.

— Онова, на което ще се натъкнем, е враждебност и няколко полицаи, на които ще са им необходими няколко часа, за да се организират.

Обърна се и огледа стъклената фасада на сградата. Обходи с поглед всеки прозорец с надеждата да види нещо по-различно от обзелия го страх. Жената говореше по мобилен телефон. Фароу я уверяваше, че страничните изходи са покрити.

Но никой не беше виждал Кайла.

Ранд видя обляното в кръв лице на брат си, върху което вече нямаше нито болка, нито страх, а просто бавна раздяла с живота.

Само че този път това беше Кайла, която си отиваше от него.

— Стегни се — нареди служителката и го сграбчи за ръката с учудващо силни пръсти — или се махни, за да не пречиш.

Той се загледа в сериозните й кафяви очи.

— Как се казваш?

— Мери. Снайперистка съм.

— Къде е оръжието ти?

— В момента съм в отпуска.

— Тогава какво, по дяволите, търсиш тук?

— Опитвам се да те опазя от куршумите. — Пое си дълбоко въздух и го изпусна бавно. — Истинският боец се бие най-ожесточено, когато знае, че смъртта му е неизбежна — продължи Мери.

— Любимата фраза на Фароу — с горчивина отбеляза Ранд. — Но какво прави истинският боец, когато се страхува не за своя живот?

Нямаше друг отговор, освен онзи, който вече му бе дала.

Трябваше да се стегне.

Той отмести поглед от сградата и се опита да открие нещо, върху което би могъл да фокусира вниманието си. Съвсем наблизо имаше дърво с напълно оголени клони. Ярко изпъстрено колибри се стрелна към него, задържа се за момент, огледа се наляво и надясно, търсейки някакъв цвят, съперник или женска. Слънцето проблесна в зеленикавите му пера и яркочервената гушка.

Колибрите на Анна. Дребно същество, което се опитваше да брани територията си.

Успех, птиче. Ще имаш нужда от него.

А птичката размаха криле и отлетя.

Ранд си пое дълбоко въздух и го издиша бавно.

— Е — обърна се към Мери, — вече съм добре.

Жената го изгледа изпитателно и кимна.

Тогава над тях се разнесе шум от хеликоптер.

— О, не! — извика тя и отново го сграбчи за ръката.

— Защо не? Бъртън разполага с повече от петдесет машини.

— В Африка.

— Не само там.

Звукът беше силен, но все още достатъчно далечен, за да могат да видят хеликоптера. Ранд се обърна и се загледа в сградата на банката. Добър пилот би могъл да кацне на моравата пред нея.

Мери проследи погледа му.

— Все още държим нещата под контрол — каза и посочи кожената чанта на кръста си. — Ако го приземи, бих могла да улуча турбината.

Той продължаваше да се взира нагоре. Внезапно прозрението го заля като ледена вълна.

— Не и ако кацне на покрива.

Втурна се към стъклената врата, докато жената включи радиостанцията и започна отривисто да докладва положението.

Миг по-късно тежката машина се приземи на покрива, без да намалява оборотите на перките. Вратата на товарното помещение се отвори.

Ранд се добра до фоайето точно когато хеликоптерът се издигна във въздуха и се отправи на изток. Пилотът беше висок рус мъж.

Не беше Бъртън.

Малко преди вратата на товарното помещение да се затвори, успя да види два силуета. Единият лежеше на пода, другият бе насочил към него пистолет.

После вече нямаше нищо, освен шум от отдалечаващи се двигатели.

— По дяволите. Ако снайперът ми беше тук… — тихо изруга Мери. Ала не разполагаше с нищо, освен с пистолет и пукаща в ръката й радиостанция. Щом Ранд пое към паркинга, силната й ръка го улови за рамото и го задържа. — Фароу иска да знае какъв е бил хеликоптерът, регистрационният му номер и всякакви други подробности.

— „Ми-24“, руско производство. Бъртън ги внася с военни цели.

— Мило.

— О, да, той изобщо е много мил човек.

И вече е ходещ мъртвец.

Освободи се с рязко движение и тръгна към взетия под наем джип.

— Къде отиваш? — подвикна след него Мери.

Но той не й отговори.