Елизабет Лоуел
Невинна като грях (8)

8.

Плежър Вели

Петък, 10,37 ч.

Кайла Шоу се бе вторачила в Бъртън сред мъртва тишина. Беше израснала в ранчо, можеше да язди, стреляше добре и сама бе убивала змиите с малкия сгъваем нож, който винаги носеше.

Но в момента изпитваше неприятното усещане, че мъжът пред нея далеч превъзхожда хлапашките й умения.

Твърде късно е да се притесняваш за работата си. По-добре е да се разтревожиш за свободата си.

След като бе казал това, Бъртън бе прибрал малкия й диктофон.

Дори не си направи труда да го поиска обратно. Знаеше, че няма да го получи.

— Струва ми се, че за първи път виждаме нашия банкер толкова мълчалив — отбеляза той и кимна към съпругата си.

Усмивката на Елена имаше за цел да я успокои.

Но не успя.

— Няма от какво да се страхуваш — небрежно отбеляза Елена и потупа плика, който Кайла беше изпуснала. — Това е огромна възможност за теб. Всяка жена има нужда от доходи, за да се чувства независима. Това е твоят начин да бъдеш свободна.

Кайла продължаваше да ги наблюдава мълчаливо. Инстинктивно долавяше, че колкото по-малко говори, толкова по-дълго ще се задържи върху плаващите пясъци, появили се внезапно под краката й.

Андре седна до нея и остави голям плик от груба кафява хартия върху бялата покривка.

— Или ставаш свободна, или губиш свободата си — каза той. — Изборът е твой.

Тя преглътна с надеждата гласът й да не издаде уплахата й.

— Какъв избор?

— Много прост. Ти си криминален престъпник.

— Моля?!

— Или си понасяш наказанието, или заобикаляш обстоятелството, че си престъпник — продължи мъжът. — Избирай.

— Не съм направила нищо.

Той се усмихна. С това съвсем не искаше да й вдъхне увереност.

— Прикрила си произхода на пет милиона мръсни пари.

Неспособна да произнесе дори дума, Кайла само поклати глава.

— Повярвай ми — иронично се изсмя Бъртън. — Парите бяха мръсни. Ти ги изпра. Според вашето жалко правителство това ще ти коства десет години във федерален затвор.

— Единственото, което съм правила, е да предлагам на теб и жена ти банкови услуги — дрезгаво възрази тя.

Мъжът прекара пръсти по кафявия плик.

— Ти разкри няколко сметки в Американската югозападна банка заради артистичните увлечения на съпругата ми, нали?

Адреналинът се втурна в кръвта, разтапяйки леда, сковал гърлото и стомаха й.

— Затова ми плащате — да ви откривам сметки.

— И получи няколко депозита от банките ни в Аруба и Барбадос, за да ги напълниш отново.

— Само когато разходите на жена ти ставаха прекалено големи. — Погледна към Елена, която отпиваше от кафето си и прелистваше някакво светско списание.

— Не забравяй за онези картини от руски художници, които купих за рождения ден на Андре преди няколко месеца — каза, без да вдига поглед. — Сумата възлизаше на няколко милиона долара. Пет, ако трябва да бъдем съвсем точни.

— Плати толкова, колкото ти поискаха от галерията. Доста скъпо, по мое мнение, но аз не съм оценител на произведения на изкуството.

— А при разплащането бяха ли представени нужните документи за произхода на парите? — сякаш без определена цел попита Бъртън.

Но погледът му съвсем не беше безцелен. Имаше вид на хищник, който се готви да се нахвърли върху плячката си.

В нея адреналинът и леденият страх се бореха за надмощие. Бе задвижила сделката с подаръка за рождения ден, защото Елена я бе уверила, че ще представи необходимите документи веднага щом картините пристигнат.

Сега разбираше защо тя винаги бе била „много заета“, щом повдигнеше въпроса за тях.

— Струва ми се, че положението започна да ти се изяснява — обади се Бъртън. — Разкривала си сметки и си внасяла пари в тях, без да си изяснила предварително произхода им.

— Това е техническо нарушение — твърдо отвърна тя. — Едва ли заслужава условна, още по-малко ефективна присъда.

— Но през последните няколко месеца бяха допуснати доста подобни технически нарушения — вметна Елена. — Кафе, Андре?

— Благодаря ти. — Той отново се обърна към Кайла: — Когато се съберат накуп, вече обезпокоително започват да приличат на системна съучастническа банкерска практика.

Адреналинът я подтикваше да избяга.

Разумът я възпираше.

От банката постоянно я бяха притискали да се съобразява с всички искания на семейство Бъртън. Действително на няколко пъти й се бе налагало да си затваря очите, защото знаеше, че Стийв Фоли — управителят на частния клон, би бил готов да се съблече чисто гол, да седне върху кол и да пее с цяло гърло: „Аз съм жена, чуйте ме как викам“, само и само да задържи милионите им във вид на депозити.

Не можеш да се бориш.

Не можеш да избягаш.

Мисли, нареди си яростно. Нямаш друг избор.

Бъртън отпи шумно от кафето си, процеждайки го през добре поддържаните си мустаци.

Кайла се обърна към Елена.

— Това ли трябваше да получа, след като през цялото време се стараех да ви бъда полезна?

— Не — обади се той, преди съпругата му да успее да отговори. Взе кафявия плик и й го подаде. — Ето какво ще получиш.

Тя погледна хартията, сякаш беше змия.

— Хайде, вземи го! — насърчи я Андре едва ли не нежно. — Вредата вече е нанесена.

— Става въпрос за чудесна възможност — вече нетърпеливо се намеси Елена. — Не бъди такава глупачка.

Кайла пое дебелия плик. Знаеше, че ръцете й треперят, но нищо не можеше да направи. Измъкна няколко листа и ги прегледа набързо.

Нотариално заверени документи.

Иск за освобождаване на собственост.

Моят подпис.

Подписът на Бъртън.

И тогава разбра всичко.

— Ти си този, който купи ранчото ми?

— Точно така — отвърна той. — Платих ти огромна сума за няколко акра пясък и за една малка порутена къща. Каквото и да ми разправят онези от агенция за недвижими имоти „Финикс“, ще минат години, преди това място да започне да се развива. Кой би допуснал, че световноизвестен бизнесмен като мен ще даде толкова пари за нищо?

Стомахът й се сви. Никой не би повярвал. Самата тя не би повярвала.

До този момент.

— Разкривала си сметки — започна да изброява на пръсти Бъртън, — извършвала си трансфери без необходимите документи, дори не се сети да поискаш копия от моята лична карта и тази на Елена.

Искаше й се да му възрази. Не можеше. Погледнати поотделно, нито едно от нещата, които бе правила, не би й създало проблеми.

Но взети заедно…

— Виждам, че ме разбираш — вдигна към нея чашата с кафе той, сякаш искаше да я поздрави. — За един подъл, подозрителен ум продажбата на ранчото ти ще изглежда като компенсация за незаконните услуги, които си ми правила.