Елизабет Лоуел
Невинна като грях (65)

65.

Финикс

Неделя, 13,50 ч.

Ранд се бореше със задръстването по Скотсдейл Роуд в неделния следобед, като ругаеше и криволичеше от платно в платно, докато едва не се удари в полицейска патрулка и не си наложи да действа по-разумно. Идваше му да строши с юмрук предното стъкло. Вместо това реши да се държи като примерен гражданин и съвестен шофьор.

Полицейската кола най-сетне сви към магистралата.

Ранд натисна педала на газта почти до пода.

Докато се носеше по главен път 101, водещ на север към Кейв Крийк и Плежър Вели, мобилният му телефон започна да вибрира. Извади го и включи високоговорителя.

— Какво има? — попита настойчиво.

— Какво правиш, дявол да те вземе? — изстреля в отговор Фароу.

— Карам.

— Я недей да ме баламосваш. Къде отиваш?

— Едва ли искаш да знаеш.

— В такъв случай вече знам. В Райската къща, нали?

Ранд не отговори.

— Тогава подбери много внимателно момента на престъплението, което имаш намерение да извършиш.

— Ще залича всички улики.

От другата страна на линията последва кратко мълчание. След това се чу звучна ругатня и после:

— На твое място бих направил същото. Ако мога да ти помогна с нещо, само се обади.

— Ченгетата откриха ли нещо в банката?

— Засега нищо. Опитват се да проследят хеликоптера.

— Няма да го намерят. Пилотът не беше Бъртън.

— Сигурен ли си? Летял е на такива машини, преди да може да си позволи да наеме някого, който да върши мръсната му работа.

— Беше прекалено висок. С дълга светла коса.

— По дяволите. Едно от нашите момчета работи в Управлението на гражданската авиация — каза Фароу. — Той може да ни даде координатите на птичето.

— Те ще разчитат на радара. Ако видя хеликоптера в къщата, в което силно се съмнявам, ще ти се обадя.

— В такъв случай защо отиваш?

— Не помниш ли? Не би искал да знаеш.

— Вече се запозна с Мери. Дадохме й всичко необходимо за нейната работа. Имай го предвид.

— Непременно.

Ранд затвори телефона и продължи да натиска газта, докато сви по междуградския път, който водеше към къщата на Андре Бъртън. Спря на върха на хълма и огледа имението отвисоко. Виждаше ясно гаража и човека, който миеше бронираната лимузина, която возеше Елена и децата, където пожелаеха. Ясно се открояваше и площадката за хеликоптера.

Беше пуста.

Това изобщо не го учуди. Фоли бе оставил след себе си такава разруха, че дори дипломатическият паспорт на Бъртън не би могъл да я разчисти.

Но Елена беше все още тук.

Може би и Бъртън.

Дано да си там, мръсно копеле.

Грабна мобилния телефон и набра номера на Фароу.

— Къде да изпратим Мери?

— Рано е още. Имам нужда от хеликоптер. Искам да изпробвам увереността на Кайла, че Елена е добра майка.

— Хм — тежко въздъхна другият. — Как го искаш? Да пристигне открито или незабелязано?

— Колкото може по-шумно. И дявол да го вземе, изпрати ми някоя нова машина.

— Дадено.

— Какво?

— Вчера ти казах.

— Тогава ми го повтори днес.

— Телевизионният екип на Светът в един час е сложил ръка върху местната телевизия, която следи времето и задръстванията. Направили са снимки на Финикс, на бизнеса на Бъртън и няколкото къщи, които е декларирал като собственост.

— Благодаря ти, господи.

— Няма защо.

— Ще гориш в ада заради това.

— Случайно да познаваш някого, който няма да отиде там?

— Не. В момента се намирам на върха на хълм, който е на половин километър от имението. Ако не успея да вляза вътре, пилотът достатъчно добър ли е да ме спусне отгоре?

— Питай Мартин. Имаш ли номера му?

Ранд не си направи труда дори да каже „дочуване“. Просто прекъсна връзката, позвъни на Мартин и зачака да му отговори.