Елизабет Лоуел
Невинна като грях (63)

63.

Финикс

Неделя, 13,41 ч.

Коридорът беше пуст. Фоли повлече Кайла към собствения си кабинет, натика я вътре и заключи вратата. Отне му по-малко от двайсетина секунди. Тя се надяваше, че охранителят я бе забелязал на камерата, монтирана отвън, но не разчиташе много на това.

Фоли я блъсна към един стол.

— Ако мръднеш, ще те застрелям — заплаши той.

Жената остана неподвижна. Все още усещаше вкуса на метал и смазочно масло в устата си, гърлото й беше пресъхнало. Наблюдаваше го как седна зад бюрото си, отключи шкафа и измъкна няколко кафяви картонени папки.

Заради ехидната усмивка загорялото му, гладко избръснато лице напомняше маска на мъртвец. Тропна с документите върху бюрото, после ги пъхна в куфарчето си.

Банкови досиета на клиенти.

Стомахът й се сви болезнено. Очевидно Фоли нямаше намерение да се връща. Подобна информация не биваше да се изнася от банката. При никакви обстоятелства.

Той я погледна.

— Представям си колко съжаляваш, че не си се сетила да си препишеш банковите справки и корпоративни документи на най-подозрителните си клиенти.

— Аз нямам такива клиенти. Отказвах да ги обслужвам или ги препращах към теб.

— Благодарил ли съм ти някога за тази услуга? Оказа се много доходоносна за банката. И многократно повече за мен. Бях особено доволен от Хесус дел Сантос и Рамон Херера Пара. Знаеше ли кои са, когато ми ги изпрати?

— Не.

— Дел Сантос беше военният губернатор на Халиско, а Херера — шеф на федералните служби на Северозападно Мексико. И двамата имат осемцифрени сметки в нашата банка.

— И как успя да изчистиш кръвта от парите им?

— С власт, миличка. С власт и помощ от влиятелни политици. Недей да ми се оплакваш, че не си успяла да ги впишеш в списъка на клиентите си.

Фоли отвори друг шкаф и извади метална кутия, в каквато обикновено се съхраняваха фотоапарати. Точно отключваше ключалките, когато телефонът на бюрото му иззвъня. Обърна се и погледна апарата.

— Твоята линия. Да не би да е приятелят ти?

Кайла вдигна към него невиждащ поглед.

Той погледна часовника си, после наклони глава и се ослуша.

— Съвсем скоро ще започнат да те търсят — каза повече на себе си, отколкото на нея.

Телефонът продължаваше да звъни.

Стийв отвори кутията.

Тя забеляза, че отвътре е облицована с дунапрен, изрязан в определени форми.

Звъненето не спираше.

Пистолетът върху бюрото идеално би паснал към една от тези форми. Веднага се досети, че лежащият в съседство черен метален цилиндър е заглушител.

Телефонът все още звънеше.

Черно върху сребристо не е на мода този сезон, помисли си тя. Но не го изрече. Нямаше доверие на гласа си.

Звънът не преставаше.

Фоли постави цилиндъра върху дулото на пистолета и бавно започна да го навива.

Телефонът.

Измъкна пълен пълнител от кутията и го пъхна в джоба на якето, което носеше върху копринената си риза.

Звъненето продължаваше все така настойчиво.

Той методично започна да отваря и затваря чекмеджетата на бюрото си.

Телефонът най-сетне замлъкна.

— Имаш два възможни избора — каза, пъхайки заглушителя между устните й. — Да дойдеш с мен и да си държиш устата затворена или да умреш още тук.

Изражението му не оставяше никакво съмнение, че говори сериозно. Банкерът буквално рухваше пред очите й. В момента го вълнуваше едно-единствено нещо.

Да се измъкне.

— Тръгвам с теб — успя да промълви тя.

С пръст върху спусъка, той се вторачи в нея за няколко безкрайни секунди. След това махна към вратата.

— Ще ползваме асансьора. Ако се натъкнем на някого — приятеля ти, охраната или чистачката, ще ги застрелям.

Кайла му вярваше напълно. Трябваше да издържи, докато стигнеха до гаража. А Ранд щеше да бъде там. Беше сигурна в това.

И нямаше да бъде само безобиден наблюдател.

— Стой кротко, иначе кръвта им ще изцапа твоите ръце, без значение кой е натиснал спусъка. Разбра ли?

Тя само кимна в отговор.

Фоли взе куфарчето и я блъсна към вратата. Тръгнаха сковано по дългия коридор. Подминаха служебните асансьори, завиха зад ъгъла и се насочиха към другите, обслужващи многоетажния паркинг. Той натисна бутона.

Някъде зад тях се разнесе боботенето на един от товарните асансьори, което подсказваше, че се качва кола.

Фоли блъсна Кайла към вратата, притисна я с тежестта на тялото си и допря заглушителя на пистолета до гърлото й. Стояха така, заслушани в скърцането на стоманените въжета и нечии забързани стъпки по коридора.

Охранителят чукаше силно по вратата на офиса й.

— Кайла! Кайла Шоу! — Гласът му се чуваше съвсем ясно.

Толкова близо.

— Първо теб, а после него — прошепна Стийв.

И толкова далече.

Тя чу как мъжът влезе в кабинета и отново я извика по име. После се върна в коридора и се разнесе изпукване на радиостанция.

— Централа, аз съм Уапнър. Няма я тук. Никакви следи от произшествие. И в офиса на Фоли няма никого. Искате ли да огледам стаите една по една?

След кратка пауза се разнесе глас:

— Не. Проверете само Оперативния отдел. Все още не сме наясно дали става въпрос за отвличане на вниманието или за истински инцидент. Когато пристигне подкреплението, ще претърсим сградата от първия до последния етаж.

— Ясно.

Фоли и Кайла чуваха отдалечаващите се стъпки на охранителя. Асансьорът го очакваше. Вратите му се затвориха със звук, подобен на този, който тя издаде, когато критичният момент беше отминал.

Докато Стийв натискаше бутона на товарния асансьор, за първи път си даде сметка колко приятно бе усещането да притиска тялото си до нейното. Усмихна се, плъзна пистолета към гърдите й и описа кръгове около зърната им със заглушителя.

— Много жалко, че никога не се разсъблече заради мен.

Тя се опита да потисне порива за повръщане, надигащ се в гърлото й.

Вратата се отвори. Кайла пристъпи бързо назад, за да се освободи поне за момент.

Мъжът се засмя и натисна копчето за желания етаж.

Тя не успя да прикрие изумлението си. Не отиваха в гаража.

Платформата пое към покрива.

Нямаше начин да се измъкне.

Поне ти си в безопасност, Ранд.

Каквото и да се случи оттук нататък, ти си в безопасност.

Вече не вярваше, че за нея съществува някаква възможност. В сравнение с потния пръст на Фоли, заплашващ всеки момент да натисне спусъка, срещата с федералните й се струваше детска игра.

С тях поне щеше да остане жива.