Елизабет Лоуел
Невинна като грях (62)

62.

Финикс

Неделя, 13,35 ч.

Когато Ранд отвори остъклената врата на банката, лицето му придоби изражение на обикновен мъж, който идва да вземе приятелката си. Беше съвсем наясно, че при комуникация с полицаи и охранители трябва да се държиш подобаващо. Ако се придържаш към добрия тон, печелиш приятели.

Ако се опиташ да ги предизвикаш, озоваваш се в затвора.

— Здрасти, офицер — каза и прекрачи прага. — Виждал ли си красиво момиче на име Кайла Шоу да влиза тук преди около петнайсетина минути? Закъсняваме, а имаме резервация за обяд.

Охранителят се усмихна.

— Изглежда, всички на този свят търсят това момиче. И ми е ясно защо. Такива невероятни крака!

Ранд се насили да отвърне:

— Дяволски си прав! Е, къде отиде?

— Ако се съди по регистрацията, на третия етаж. Каза, че се връща веднага.

Той прекоси фоайето, приближи се до регистратурата, облегна се внимателно върху плота и надникна в регистъра, все още обърнат към него. На страницата фигурираше единствено нейното име, срещу което бе отбелязан часът на влизане, но липсваше такъв за напускане на сградата.

— Предполагам, няма да ме пуснеш да се кача и да я измъкна варварски от офиса й — подхвърли небрежно.

— Не и ако нямаш служебна карта, издадена от Американската югозападна банка — отвърна офицерът.

— По дяволите. Ще изгубим резервацията.

— Съжалявам. Но тя трябва да се появи всеки момент. Един от оперативния отдел се обади преди малко и ми каза, че също я търси. Очевидно са имали определена среща, но според него нямало да продължи дълго.

Усещането, че по тялото му пълзят мравки, стана почти непоносимо.

— Виж ти. Изобщо не ми спомена, че трябва да се вижда с някого.

— Може да си има друг — засмя се мъжът.

Ранд посочи към книгата за регистрация.

— Не виждам да се е разписал друг, освен нея.

— Ами да. Нали ги знаеш какви са шефовете. Минал през входа откъм паркинга. А според правилника са длъжни да се подпишат при мен. Обеща да го направи, щом приключи срещата с момичето.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

Охранителят застина на мястото си. Очакваше се той да задава въпроси, а не да бъде разпитван.

— Винаги питам първо за името.

Ранд свали слънчевите си очила, като по този начин се озова срещу него очи в очи. Това беше жест, предназначен да печели доверие. Фактът, че мъжът сведе поглед, говореше красноречиво, че изражението му вече не беше нито нехайно, нито приятелско.

— И естествено, няма да ми го кажеш.

— Не влиза в задълженията ми.

— Така е. Твое задължение е да охраняваш служителите и самата банка.

Другият се втренчи в него.

— Значи, ако една добре изглеждаща частна банкерка се озове в неприятна ситуация или, не дай боже, нещо по-сериозно, задникът ти остава съвсем незащитен.

— Какво целиш с това?

— Кайла ми каза, че има проблеми е някакъв колега, неин шеф. Не се е оплакала на управителя, защото не искала да създава проблеми на жалкия нещастник. Честно казано, имам основателни причини да мисля, че в момента той е горе с нея.

— Как се казва?

— Фоли.

Охранителят поклати глава.

— Името е друго.

— Така ли? Или може би онзи ти се е представил с фалшиво?

Мъжът се протегна към прихванат със спирала бележник и зачете списъка на служителите. Намери буквата „Х“, изчете всички имена и погледна събеседника си.

— Кучият син ме е излъгал.

Ранд се запъти към асансьора.

Охранителят му препречи пътя. Пръстът му бе върху спусъка на пистолета.

— По-спокойно, господине. Доколкото ми е известно, ти, Кайла и онзи другият сте в комбина.

Ранд потисна желанието си да срита глупака в задника.

— Веднага позвъни в офиса й. Ако вдигне, кажи й да заключи вратата и да не пуска никого, докато не отидеш при нея.

Другият набра вътрешния номер и изчака, докато телефонът иззвъня пет пъти.

— Не отговаря, но това все още не означава, че нещо й се е случило — заяви той, срещайки суровия поглед на Ранд. — А сега, сър, искам да напуснете сградата, докато получа подкрепление.

— Можеш да използваш мен.

— Няма как. Против правилата е. Колкото по-дълго останеш тук, толкова повече време ще ми отнеме да разбера какво става.

Ругаейки под носа си, Ранд се насочи към изхода. Докато минаваше през масивната остъклена врата, забеляза „Миникупър кабрио“ да прекосява паркинга и да спира до джипа на Кайла.

Забърза нататък. Зад волана седеше Фароу, който скочи от колата, без да отваря вратата.

— Вътре е — съобщи Ранд. — Заедно с някого, който е минал през служебния вход.

— Бъртън? — нетърпеливо попита Фароу.

— По-скоро Фоли. Предполагам, че е въоръжен.

— Като се има предвид информацията, която получихме за него, предположението ти е много вероятно. Момчето има слабост към оръжията.

До миникупъра спря друга кола на „Сейнт Килда“. От нея излязоха двама здрави, млади мъже, облечени в тениски и къси панталони. Около кръста им бяха препасани кожени чанти, достатъчно големи да поберат пистолет.

— Охранителят няма да ни пусне да влезем, но бихме могли да блокираме всички изходи — каза Ранд. — Вие, момчета, идете зад ъгъла. Фоли е минал през входа откъм гаража. Най-вероятно ще се опита да се измъкне по същия път.

— Кара черен „Рейндж Роувър“ — съобщи Фароу.

— Аз ще завардя пътеката на паркинга — каза единият от мъжете и измъкна от чантата протрита кучешка каишка. — Нали се сещате: „Хайде, Мъфин, ела при татко, немирник такъв“.

— Добре — съгласи се Ранд. — Но не пречи на момчетата от охраната. Казах на онзи във фоайето, че Кайла е била преследвана. Той е бивш служител в полицията на Финикс. Няма да се учудя, ако се обади на колегите си. Изглеждаше ми много притеснен.

Двамата кимнаха и се отдалечиха.

— Аз ще поема другата страна — каза Фароу. — Едва ли има повече от два, най-много три изхода откъм юг и запад. Вече повиках екип, който ще следи от север. Хайде, Ранд, успокой се. Ще я измъкнем.

— А ако Грейс се бе оказала в опасност?

Другият не отговори. Просто забърза да заеме поста си.