Елизабет Лоуел
Невинна като грях (57)

57.

Финикс

Неделя, 13,22 ч.

Кайла пъхна служебната си карта в процепа на машината. Плъзгащата се стъклена врата се отвори.

Първата преграда беше преодоляна.

През още колко трябваше да мине?

Охранителят вдигна глава от списанието, което четеше. Имаше слушалка в ухото и похотлив поглед.

Никога досега не го беше виждала.

— Как така красиво създание като теб работи в събота? — попита той, като остави списанието настрана и прекоси фоайето.

— Дойдох да обера банката — весело отвърна тя. — Неделята ми се стори най-подходящият ден.

Охранителят извади регистрационната книга и й подаде химикалка, за да я подпише.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Ако чувалите се окажат прекалено тежки, ще те повикам.

— Обзалагам се, че в стаята на портиера има ръчна количка — каза той, докато я наблюдаваше как пише. — Само ми свирни.

Надвесена над книгата, Кайла забеляза, че е единствената служителка, регистрирала се от събота насам. Цялата сграда беше на нейно разположение.

Не биваше да губи време.

И тръгна към асансьора.

— Хм… — прочисти гърлото си мъжът.

— Има ли още нещо? — попита тя колебливо.

— Май не си наясно с реда, а? Трябва да видя личната ти карта.

Подаде му документа.

— Обикновено пазя почивните дни само за себе си, но този път… — нехайно повдигна рамене Кайла. — Няма как.

— Изглежда, само шефовете могат да си позволят да се наслаждават на уикендите.

— Аха. — Обикновено на голф игрищата.

Това беше общото между банкерите и съдиите.

Охранителят свери подписа й с този на личната карта, после прочете надписа върху служебната й значка.

— Частен банкер. Третият етаж, нали?

Тя кимна.

— Не ходи никъде другаде.

— Моля? — примигна срещу него Кайла.

— Шефът на охраната наложи нови правила. Не иска никой да се размотава из сградата след определен час. Ако искаш да използваш тоалетната, върни се във фоайето.

— Няма проблеми. Онова, което трябва да направя, ще ми отнеме само няколко минути.

— Както и да е — каза охранителят, като хвърли през рамо поглед към светещия бутон на асансьора. — От мониторите тук мога да наблюдавам всеки един етаж от партера до тавана, така че върви право в офиса си и се връщай обратно.

— Монитори? Сигурно са монтирани, с цел да запишат нещо интересно.

Мъжът се ухили.

— През миналия уикенд засякох вицепрезидента на банката. Бършеше стените на асансьора с чорапогащника на секретарката си, при това преди да го бе събула.

— Много информация. Прекалено много информация.

— Целта е вашата безопасност, миличка. Така имам възможност постоянно да ви държа под око.

— Вече се чувствам недосегаема. И отново тръгна към асансьора.

Четиридесетина секунди по-късно плъзгащите се врати се отвориха. Докато крачеше по коридора на третия етаж, помаха в камерата, монтирана малко под тавана. После се отправи направо към офиса си, включи осветлението и погледна към паркинга.

Ранд се бе облегнал на капака на джипа и бе вдигнал глава към прозореца й. Махна му с ръка. В отговор той вдигна към нея показалец, което беше знак да побърза.

— Добре, добре, добре — измърмори тя.

Хвърли чантата си върху бюрото, седна и включи компютъра.

Следващите няколко минути й се сториха безкрайни.

Машината зареди началната страница, след което дълго не можа да приеме въведените данни, преди върху монитора да се изпише надписът Невалидна парола.

Сърцето й сякаш спря.

Да не би да има някакъв специален код, който трябва да се използва през почивните дни?

Пое си дълбоко дъх и опита отново.

Компютърът посрещна въведената информация с приветстващ сигнал.

След десетина натискания на клавиши вече беше в сметката на Бъртън. Добре дошла в ада!

Двеста и четиридесет милиона долара!

Ръцете й потрепериха върху клавиатурата. Това са само цифри и нищо друго. Само цифри. Просто ги премести оттук там.

Не е кой знае какво.

По дяволите, банката разполага с депозити в размер на няколко милиарда, така че бълха ги ухапала.

В сравнение с такива суми, сметката на Бъртън беше смешна работа.

Но все пак би могла да купи огромно нещастие. Би могла да разедини беден африкански народ, да убие всеки, който би се осмелил да протестира, да източи националните ресурси и да остави след себе си глад, мизерия и разруха.

Постави пръсти върху клавишите.

Треперещи пръсти.

Оттук не тръгва нищо. Е, не съвсем нищо. Само някакви си четвърт милиард долара.

Набра инструкциите за прехвърлянето на парите на Бъртън, въведе ги и зачака. Секунди по-късно върху монитора се изписа информацията, че цялата сума е преведена по сметката на покойната й баба и в момента се намира на хиляди километри оттук.

Засмя се, отблъсна стола от бюрото, изправи се и се обърна към вратата.

И се озова точно срещу сребристото дуло на пистолета на Стийв Фоли.