Елизабет Лоуел
Невинна като грях (51)

51.

Молът „Чандлър“

Неделя, 11,34 ч.

Точно когато Ранд и Кайла минаваха покрай масата на Фароу, той се изправи и се блъсна в нея. Улови ръката й, за да й помогне да запази равновесие.

— Извинете. Не ви видях.

И с глас, толкова тих, че на Ранд му се стори, че си го е въобразил, каза в ухото на приятеля си:

— Разведи я из магазините. Положението е опасно.

Ранд я притегли към себе си.

— Добре ли си, миличка?

— Никога не съм била по-добре, жребецо.

Фароу стисна устни, за да прикрие усмивката си.

— Спомняш ли си онази дръзка розова рокличка, която ми показа? Е, реших да ти я купя точно сега.

Той я поведе извън ресторанта към ескалатора за втория етаж. При това се стараеше да стои между нея и прозореца, гледащ към паркинга. Не искаше да я излага на опасност, преди да е сигурен, че Габриел и приятелчетата му не са извадени от играта.

— Каква беше тази глупост? — измърмори тя под носа си.

— Фароу иска да ни държи далеч от паркинга — обясни той.

Ескалаторът му осигуряваше открита гледка на целия район. Навсякъде беше пълно с коли.

— Виж ти колко мило — засмя се Ранд.

— Нищо не виждам.

Мъжът се отмести.

Кайла видя пет бели вана на мола, паркирани по странен начин около очукания шевролет, който беше забелязала в Гуадалупе. Около колите, чиито задни врати бяха удобно насочени към изходите на ресторанта, се суетяха униформени полицаи. Трима от тях бяха отворили багажника на лекотоварен автомобил и оглеждаха вътрешността му.

Двама бяха забили поглед в асфалта, стиснали ръце зад гърба си.

— Това да не би да е… — подхвана тя.

— Ами да — отвърна той, преструвайки се, че милва косата й. — Ангелите на ада са се приближили прекалено близо до земята. Огън да ви гори, копелета мръсни.

Един от офицерите притича откъм задната част на колата, носейки карабина, която изглеждаше снабдена със снайперна оптика.

— Едното от момчетата, онова… слабичкото… — започна Кайла.

— Аха — продължи вместо нея той. — Това е нещо като фойерверк за сбогуване, мила.

— Оръжието, което видяхме в Гуадалупе?

— Обзалагам се, че е същото. Е, това е краят на разходката. Внимавай къде стъпваш.

Тя скочи от ескалатора, но не можеше да мисли за нищо друго, освен за онова, което беше видяла на паркинга.

— Ти се оказа прав. За всичко, което ми каза за оръжията.

— Естествено.

— Не звучи много весело. А мишената съм била аз, нали?

Това не беше въпрос.

— Не бих се учудил, ако е така — отвърна Ранд. — Но ако от другата страна на линията на Фоли е бил Бъртън, със сигурност е останал поразен.

— Защо?

— Защото ти, моят малък банкер, разполагаш с ключа към неговите милиони. Ако те убие, ще унищожи и себе си. Само дето не е бил наясно с това, когато е пуснал хилавия си наемен убиец по петите ти и му е наредил да натисне спусъка.

Устата й пресъхна.

— И сега какво?

— Кажи ми, че не си забравила паролата.

— Не съм.

Той въздъхна облекчено.

— Това, че имам цици, не означава, че нямам мозък. И със сигурност нямам черен кожен бележник, в който си записвам паролите.

— Страхотно — леко се усмихна Ранд. — Този път едва не ти се хванах.

Кайла го изгледа отстрани, докато я превеждаше през тълпата от непознати, безизразни лица.

— На някакво специално място ли ме водиш?

— Не. Ще изчакаме Бъртън да използва обичайната си парола.

— А какво стана с моята малка розова рокличка?

— Няма да ти се размине.