Елизабет Лоуел
Невинна като грях (34)

34.

Финикс

Събота, 22,01 ч.

Барът „Скачащият Чола“ на Индиън Скул Роуд беше удобно и близо до дома на Габриел Наваро място. Вкусът на бирата беше като на майчино мляко. Текилата пареше като удара на баща му през устата. Задименият въздух му действаше успокоително. Таверните, кръчмите и баровете в квартала бяха местата, където мъжете се чувстваха мъже и единствените присъстващи жени бяха или леки момичета, или професионални проститутки.

Когато Габриел беше дете, мъжете от неговия бранш се тълпяха в кръчмите и стриптийз клубовете. Ако бяха постоянни посетители, можеха да дадат телефонния номер на клиентите си и да бъдат сигурни, че сервитьорът ще прехвърли обаждането или ще приеме съобщението.

Срещу съответния бакшиш.

Мобилните връзки значително бяха намалили доходите на келнерите. Със собствен телефон Габриел беше само на едно позвъняване от клиентите си, без да се нуждае от посредничество. Но все още му харесваше да се придържа към стария си навик да се отбива в баровете на север от центъра и на запад от Сентрал Авеню. Въпреки стройната си мускулеста фигура, не му се налагаше да се бие всяка вечер, за да се доказва. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Така де, всички знаят, че Габриел Наваро е твърдо като камък, жилаво копеле.

Бяха изминали три години, откакто бе убил човек в същия този бар и не го бе направил, за да си създаде репутация. Негодникът заслужаваше да умре. И Габриел се бе погрижил за това.

Смесената клиентела на бара — индианци, индийци, мексиканци, странни чужденци, отразяваше собственото му наследство. Можеше да си пие тук и да играе билярд с тесноок китаец от Батън Руж за хиляда долара за игра, без никой да го притеснява. Е, момичето от бара през половин час го питаше дали не иска още една бира, но тъй като винаги минаваше достатъчно близо до него, за да може да го ощипе по задника, това не беше проблем.

Последното нещо, което бе очаквал да види, докато мажеше с тебешир върха на стика си, беше влизащият през задния вход Андре Бъртън.

О, по дяволите! Той има телефонния ми номер. Какво търси тук?

Андре веднага се спотаи в сянката и прецени с поглед бара. Не му беше необходимо дълго време, за да разбере що за място е това. Смесената миризма на тютюн, бира и мъжка пот му беше позната. В сравнение с местата, които беше посещавал из целия свят, този бар беше истински бардак. Поне някой си беше направил труда да прикрие вонята на урина със силен дезинфектант.

Но дори и заведението да беше съвсем без претенции, Бъртън нямаше да се притесни. Веднъж бе дал рушвет на един африкански министър на отбраната в далеч по-долнопробна дупка. Друг път бе застрелял български пилот на хеликоптер, който бе задигнал целия товар от противоракетни гранати. След това бе наръгал с нож нахалник, позволил си неволно да го настъпи по крака. Никой от собствениците на барове не се бе опитал да му попречи.

Ако бе решил, че Габриел го е излъгал за бягството на момичето, никой нямаше да го спаси от смъртното наказание, което заслужаваше.

Сервитьорът видя Бъртън, но се направи, че не го забелязва.

Андре почти се усмихна. Може би се дължеше на бялата, разкопчана около врата риза, на копринения панталон и на струващите хиляда долара обувки. Или на прическата му, за която беше заплатил повече, отколкото мъжете наоколо получаваха за седмица.

С трясък, подобен на пистолетен изстрел, келнерът остави върху бара чашата, която лъскаше в момента.

Всички глави се обърнаха първо към него, после по посока на погледа му.

Без да вдига очи от топката, която току-що бе ударил, Габриел подхвърли на провлачен английски:

— Знаех си, че ще ви видя отново. Но не и тук. Очевидно сте добър детектив.

— Веднъж вече те открих, Габриел. След като съм го направил, винаги бих могъл да те намеря отново.

С тези думи Бъртън се извърна, излезе през задния вход и се запъти към тъмния паркинг.

За изненада на всички клиенти, с изключение на самия него, Габриел хвърли щеката и тръгна след него.

Противникът му в играта имаше коса с цвят на чили и груб глас.

— Ей, братле, предаваш ли се? — подвикна след него.

— Смятай, че резултатът е равен, задник такъв.

Човекът не възрази.

Габриел завари Бъртън облегнат на лъскавия си брониран джип да дърпа от пурата, която току-що бе запалил. Между дебелите му пръсти проблясваше златна запалка.

— Разкажи ми какво се случи в действителност — нареди той.

— Каквото ви казах — повдигна рамене Габриел. — Кучката имаше нож. Отвори го с едната си ръка, сякаш знаеше как да го използва. Казахте ми, че не искате кръв, затова трябваше да премисля. В този момент проклетият бодигард включи осветлението. И реших да изчакам по-подходящ момент.

Андре дръпна от пурата и се загледа в събеседника си през дима. Човекът не беше много умен, нито съобразителен. Всъщност беше дори примитивен.

Но полезен и безскрупулен.

— Значи се прехвърли през оградата и се върна в къщата — отбеляза той.

— Охранителят имаше пистолет. Ако не се бях измъкнал, щеше да се вдигне шум, който не би ви допаднал, като се имаше предвид присъствието на толкова много изискани гости.

— А какво стана с твоето оръжие и останалите неща?

Габриел отвори уста, но я затвори, без да продума. Извади цигара и я запали с клечка кибрит.

— Имам собствен пистолет — каза накрая. — Бих могъл да използвам въже, когато я намеря.

— Ако изобщо я намериш, кретен такъв — остро отвърна Бъртън.

— Познавам Финикс. Вие следите летището. Ще я открия.

— Изпуснал си оръжието, белезниците и залепващата лента. Ако ги е взела, веднага ще се втурне в полицията. Но може да ги е прибрал и охранителят, за което не ми е споменавал, защото не съм го виждал, откакто Кайла изчезна.

Въпреки гнева в гласа на Андре, Габриел събра смелост да повдигне рамене.

— Искате ли да открия негодника?

— Казва се Джими Хам — отвърна Бъртън и пъхна в ръката му смачкан лист хартия. — Това е гражданският му договор. Там е последният му известен адрес. Провери го. Момичето може да е при него. Ако е така, убий ги и двамата.

Габриел размаха документа и се намръщи.

— Можеш поне да четеш, нали? — изсумтя другият.

— Да. Естествено. Имам основно образование. — Но някои от думите му звучаха загадъчно.

Далеч по-добре се справяше с ножовете.

Бъртън бе нахлул в личното му пространство. Което означаваше мълчалива заплаха. И двамата мъже бяха наясно с това.

Габриел схвана положението.

Андре притисна някакъв плик към гърдите му.

— Това са копия от служебното досие на Кайла и на някои от най-близките й колеги в банката. Не си прави труда да претърсваш отново ранчото или апартамента й. Не е толкова глупава. Концентрирай се върху приятелите й. Огледай се за колата й пред къщите им и дали не се е отбивала при тях.

— По дяволите, човече. Ако се промъкна към дома на някой банков служител посред нощ, ченгетата веднага ще довтасат с включени сирени.

— Използвай някои от твоите хора — кимна с глава към бара Бъртън. — Щом успяват тайно да пушат трева, значи ще ги бива и в дебненето.

Той подхвърли във въздуха нещо навито на руло.

С бързината на котка, ръката на Габриел улови въртящата се пачка банкноти от петдесет долара.

— Доведи ми я.

— Жива?

Андре отвори вратата на джипа и погледна към събеседника си.

— Намери я, убий я и ми донеси доказателство за смъртта й.

Вратата се хлопна и мощният двигател изрева. Бъртън даде на заден ход и включи фаровете, осветявайки Габриел. Остана в тази позиция няколко секунди, карайки другия мъж да се чувства уязвим като под прицел.

— Ще ми се да разплача майка ти, задник такъв — измърмори под носа си Габриел. — Но ти дори нямаш майка.

Джипът изчезна в тъмнината, оставяйки го с документите в едната ръка и рулото банкноти от петдесет долара в другата. Той прибра адреса на Джими Хам в плика, пъхна го под ризата си и се отправи обратно към бара.

Задименото помещение се изпълни с усмихнати лица, когато започна да разпръсква пари наоколо.