Елизабет Лоуел
Невинна като грях (28)

28.

Драй Вели

Събота, 20,20 ч.

Докато закачаха хранилки на перилата на верандата, Кайла мълчаливо размишляваше върху думите на Ранд. Още преди да успее да отстъпи назад, първите птички долетяха. Без да обръщат внимание на хората, те пиеха, пиеха и пиеха. След няколко минути почивка се отърсваха, почистваха перата си, но не бързаха да отлетят.

— Ето този ще се подкрепи още малко — тихо отбеляза Ранд, — а после ще се отправи към пустинята, за да си намери безопасно място за нощуване.

— Никога не съм виждала колибрита да се приближават по това време.

— Тази птичка се е измъкнала от ноктите на рис, за да се добере до този нектар. Отчаянието води и до такива подвизи. — Той погледна часовника си. — Време е да тръгваме.

— Сигурен ли си, че не мога да отида до апартамента си? — попита тя. — Единствените дрехи в кашоните тук са дънки и други подобни.

— Дънките са напълно подходящи.

Последва го в спалнята, където събра още няколко неща, които трябваше да отнесе в новото си жилище.

— Кой да взема? — погледна към кашоните Ранд.

— Кой? Но…

— Само един.

— По дяволите.

— Не се притеснявай. Във Финикс има доста маркови магазини.

Кайла изви очи към тавана и показа кашона с надпис „Работни дрехи“.

— Е, добре де. Нали сме в Аризона. Непретенциозното облекло е съвсем подходящо. — Хвърли му поглед отстрани. — Така ли е?

— Да не би да ме питаш защо си заминаваш оттук? — попита я той, поемайки от ръцете й багажа.

— Много остроумно.

— Финикс — отбеляза Ранд.

— Ройъл Палмс?

— Да.

— Джо Фароу? — продължи тя.

— Заедно с другите.

Последва го до джипа, заставайки пред него, преди да натовари нещата й.

— И трябва да приема всичко това на голо доверие?

— Не аз бях негодникът, който те преследваше с белезници и залепваща лента.

Кайла затвори очи. Единственото, което виждаше, бяха металните гривни и тиксото, което трябваше да заглуши виковете й.

— Схванах. Но това все още не обяснява защо се опитваш да ми помогнеш.

— Защото те желая.

Кайла застина.

— Е, това е малко вулгарно.

— Искаше честност. Е, получи си я. — Макар и само половината от нея. Останалото нямам право да ти го кажа.

Жената отстъпи назад.

— Внимавай какво си пожелаваш. Ясно?

— Напълно. — Той стовари кашона в багажника, после седна зад волана.

— Маккрий, това е моята кола.

— Което трябва да означава?

— Че ще карам аз.

— Имаш ли опит в скоростното шофиране?

Тя го изгледа втренчено няколко секунди, после покорно се настани до него. Вратата се затвори. С трясък.

— Проблемът с избора е — започна той, докато излизаше от двора на ранчото, — че никога не изглежда толкова категоричен, когато се наложи да го направиш.

— Откъде знаеш какво бих направила и какво — не?

— Ничии мотиви не са напълно почтени. Никога.

— Включително твоите?

— Естествено.

— „Сейнт Килда“? — продължи да настоява тя.

— Това е организация на хора, чиито намерения не са сто процента ангелски.

— Джо Фароу?

— А, виж, него никой не би могъл да го нарече ангел.

— Също като Бъртън — отбеляза Кайла.

— Не. Джо е истински кучи син, но е почтен човек. Докато твоят Андре е слуз от помийна яма.

— Ами ако не искам да отида в Ройъл Палмс? Имам ли избор?

— Същият като в градината, преди да се появя.

— Бори се до смърт — тихо въздъхна тя. — Наистина умееш да водиш приятни разговори с момичетата.

— Ти си жена.

— Което не означава, че не обичам приятните разговори.

— Всеки път, когато ти направя комплимент или те докосна, се стягаш така, сякаш допирът ми те изгаря.

Кайла сви рамене.

— Така е.

На светлината на командното табло изражението му се промени.

— Така или иначе, заговорихме за откровеността.

— Заплахата от отвличане винаги я отключва.

— Както и кучката в теб.

— Това също — с усмивка отвърна тя. — Но преди всичко ми напомня, че следващата глътка въздух е дар, а не даденост.

Той си помисли за Рийд и устните му се свиха в тънка линия.

— Амин. Удивително е как осъзнаването, но истинското осъзнаване на ефимерността на живота прави избора по-лесен. „Ако не постъпя така, дали ще съжалявам до края на дните си?“ става единственият въпрос, който има значение.

Първата й мисъл беше как щеше да се почувства, ако престанеше да се поддава на пламъка, лумнал между нея и Ранд.

От доста време насам никой мъж не успя да ме заинтригува, да ме докара до ръба, да ми даде знак, че е наясно с разликата между мъжете и жените.

Момиче, просто чуваш биологичния си часовник.

— Значи мериш своето време с нещата, които не си направил — подметна тя.

— Винаги.

— Затова ли работиш за „Сейнт Килда“, вместо да рисуваш през цялото време?

— Службата ми във фирмата може да не трае дълго.

— Защо ли имам чувството, че не си много щастлив да работиш за тях?

— Защото наистина е така. — Гласът му не насърчаваше нови въпроси.

Но тя все пак попита:

— Тогава защо си при тях?

— Направиха ми предложение, на което не можех да откажа.

— Да не би да са те заплашвали? — продължи стреснато.

Пръстите му стиснаха волана на джипа, воден единствено от слабия лъч на предните фарове. Пустинна нощ и мъжделееща светлина, която Рийд никога не би могъл да види.

— Причините ми да работя в „Сейнт Килда“ са лични и нямат нищо общо с твоето решение — заяви накрая.

— С кое решение?

— Дали да отидеш или не в Ройъл Палмс — каза й с известен сарказъм.

— „Да бъдеш или да не бъдеш“ — с горчивина отбеляза тя.

В колата се разнесе приглушен смях. И едва тогава мъжът си даде сметка от колко време не се беше смял.

— Харесваш ми, Кайла Шоу.

— И ти на мен, Ранд Маккрий. Е, през повечето време.

Изкушаваше се да я пита за останалото, но не се осмели.

— Но това не беше част от плана.

— Какъв план?

— Въпреки че не е съвършена, организацията „Сейнт Килда“ е много необходима днес в свят на нарастваща международна престъпност, рухнали и рухващи държави, варварски градове и единствено диви места между тях. Навсякъде, където избраните законни правителства са безполезни и всичко е разядено от корупция.

Тя се извърна и го погледна.

— Това отговор ли е, или опит да се измъкнеш?

— Да. Ако отидеш в Ройъл Палмс и ако Грейс и Джо те харесат, ще поискат да подпишеш договор за сътрудничество със „Сейнт Килда“. Но ако не изпитваш чак такава благодарност, би могла да откажеш.

— В такъв случай ще ми се наложи да избирам между Бъртън и федералните. — Или да се доверя на шефа си, Стийв Фоли, че ще ме измъкне. Лицето й се изкриви в гримаса. Но не в този живот. — В крайна сметка трябва да видя какво ще ми предложат от „Сейнт Килда“. Да смятам ли, че ще ми позволят да се оттегля, ако не ми допадне сътрудничеството с тях?

— Мога да ти гарантирам, че няма да има белезници и залепваща лента — отвърна Ранд. — Единственото им условие е да не споменаваш нищо за организацията нито на Бъртън, нито в банката, за която работиш.

— Няма. А федералните?

— Да се надяваме, че няма да се стигне до подобен въпрос.

— „Сейнт Килда“ не желае публичност?

— И това също. Преди всичко поради факта, че ние работим там, където щатските агенти не могат или не искат да се месят. Във всички оттенъци на сивото, които не се вписват в политическите лозунги. Създаваме си приятели. Но и много врагове. Да си част от организацията е товар. Понякога може да бъде опасен. Но през повечето време е просто досаден.

Когато я погледна, за да види ефекта от думите си, остана изненадан.

Кайла се усмихваше.

— Описваш „Сейнт Килда“ като колибри. Воюващи едно с друго и с останалия свят.

— Схванала си почти точно — отвърна на усмивката й той.

— Как би постъпил на мое място?

— Щях да побягна като луд към първия изход. Светлината на контролното табло правеше очите му сурови, почти сребристи.

— Много интересно. А ти защо не го направи?

— Моите мотиви нямат нищо общо с твоето решение. Помниш ли?

— А говорехме за откровеност. — Тонът й подсказваше груба откровеност.

Настъпи тежко мълчание.

— Виж, не мога да взема решение вместо теб — изсъска през зъби Ранд. — Това е изцяло твоя отговорност, защото ще се наложи да живееш с последиците от него.

— Също като теб.

— Да, също като мен. Това е твоят собствен ад с твоите собствени демони. — Внимателно избрани от самата теб.

— А какво ще кажеш за ангелите и рая?

— Поне досега не съм ги засичал с радара си.

— Никога?

— Разпознавам ги едва когато си отидат.

Прекалено късно.