Елизабет Лоуел
Невинна като грях (15)

15.

Финикс

Събота, 14,30 ч.

Кайла седеше зад бюрото си и й идваше да се разкрещи. Сградата на Американската югозападна банка беше почти празна. Единственият звук, който се чуваше в продължение на няколко часа, беше движението на асансьорите и отварянето на вратите им, докато охраната и чистачките вършеха работата си. Всички бяха отишли да се наслаждават на почивните дни.

Освен нея.

Дявол да те вземе, Фоли, къде си?

Вече двайсет и четири часа не беше виждала шефа си. Доколкото можеше да прецени, той бе напуснал офиса си малко след като бе разговарял с нея.

Осребри чека. С останалото се заемам аз.

И тя беше изпълнила своята част от договорката.

А той?

Тревогата я пробождаше като с иглички, отначало горещи, след това ледени.

Както бе правила вече безброй пъти, отново провери електронната си поща. Отговорът беше все един и същ.

Нищо ново от шефа й.

Почти отчаяна, отвори последното получено вчера съобщение от него:

„Спокойно, Кайла, работя по въпроса“.

— Добре, страхотно — измърмори под носа си. — Но колко време беше необходимо да се посъветваш с корпоративния консултант или с отдела за работа с клиенти? Дори ако трябваше да се срещне с всички административни директори, пак нямаше да му отнеме целия ден. Всички са в града. Проверих лично. Тогава къде е Стивън?

Пое няколко пъти бавно й дълбоко въздух, за да се успокои. Фоли може и да беше повърхностен човек, но в никакъв случай не беше глупак. Същото важеше и за шефовете му. Те щяха да разберат, че беше невинна.

А дали?

Затвори очи и се вкопчи в бюрото, докато усети болка в пръстите си. Намираше се на най-долното стъпало на тази хранителна верига. Ако някой трябваше да бъде изяден, това щеше да бъде тя.

Господи, как можа да се случи точно на мен?

Мислено прехвърли фактите, които щеше да й се наложи да повтаря отново и отново, докато с тази история се приключеше. И през цялото време се молеше да не й се налага да дава неубедителните си обяснения на някой федерален агент с леден поглед.

Част от нея се изкушаваше да грабне чантата и паспорта си и да се качи на първия самолет.

Друга искаше да се разкрещи.

Но най-вече изпитваше неустоимо желание да убие Бъртън и след това да танцува на погребението му.

Автоматично провери гласовата поща на телефона си с надеждата, че ще чуе съобщение от Фоли, в което той й казва, че всичко е уредено.

Нищо.

Отново отвори имейла си.

Нищо.

Намръщено се взираше в монитора.

Това е само един лош сън, нали? Не е истина.

Не е възможно да е истина.

Тя набра паролата си за достъп до основната база данни. С треперещи пръсти изписа номера на кореспондентската сметка, която бе разкрила в банката в Аруба по нареждане на Фоли. Екранът се фокусира, после премигна, сякаш се презареждаше.

Четиридесет и пет милиона и петстотин хиляди долара.

Въздухът излезе от дробовете й със свистене.

— Не е възможно! Чекът беше само за двайсет и два милиона.

Чувствайки, че всеки момент ще й прилошее, провери кода на банкера, оторизиран да извърши втората трансакция.

Беше нейният.

Не! Не съм внасяла друга сума.

Няколко пъти включи и изключи компютъра. Нищо не се променяше, освен собствения й пулс.

Значи не беше лош сън все пак.

Просто ужасяваща реалност.

Някой бе използвал личния й код, за да внесе неправомерно пари в кореспондентската сметка, която бе открила в банката в Аруба.

Дявол да те вземе, Фоли! Каза, че ще ми помогнеш.

За последен път отвори електронната си поща.

Нищо ново.

Не й оставаше друго, освен да повярва, че Стивън ще се заеме за работа, докато тя присъстваше на конкурса „Бърза рисунка“ и се преструваше на щастлива, за да може снимките да запечатат усмивката й заедно с тази на изнудвачите й.