Елизабет Лоуел
Невинна като грях (13)

13.

Виктория

Петък, 12,15 ч.

Ранд Маккрий оглеждаше хотелския апартамент на Джон Нето и не вярваше на очите си. Имаше телевизионни камери, прожектори, гримьор, фризьор и сценарист с клапа в ръка. Там бяха телевизионният гений Брент Томас със сериозно, но някак напрегнато лице, и чернокож мъж с протеза на ръката от лакътя до китката, който разказваше за ужасите на войната.

— Не ми спомена нищо за този медиен цирк — обърна се той към Фароу.

— Не е никакъв цирк, а интервю — отвърна другият. — Светът в един час е представление от висока класа.

Ранд мълчаливо му показа среден пръст. После се наведе и прошепна в ухото му:

— Струва ми се, че трябва да споделя с теб… От онова, което прочетох досега, Кайла Шоу не е особено подходяща.

— Не е мошеничка?

— Малко е вероятно. Опитай се да четеш между редовете на досието й. Обиколила е почти целия свят. По-малката й сестра има докторска степен по тропически болести, омъжена за лекар, двамата работят за „Лекари без граници“. Идеалното семейство до смъртта на родителите. Кайла не се увлича по хазарта, не пие, не взема наркотици, нито се движи из развратните кръгове. Средна класа, умна, работи упорито. Бъртън я е подмамил по някакъв начин. Обикновено действа точно така.

— Ще го имам предвид — отвърна Фароу. — А ти не забравяй, че повечето мошеници с бели якички не започват кариерата си с намерението да станат криминални престъпници.

— Значи наистина смяташ, че е замесена?

— Аз съм привърженик на мексиканската съдебна система — виновен до доказване на невинността му. Но Грейс мисли като теб, ако това изобщо има някакво значение.

Ранд повдигна рамене. Нищо друго нямаше значение, освен да се добере до Бъртън достатъчно близо, за да го убие.

Но наистина го болеше да гледа как невинни държави биваха разкъсвани от международни престъпници и правителства, които рядко се оказваха и наполовина толкова добри, колкото би трябвало да бъдат, за да оцелеят.

— Почивка — извика някой.

Тед Мартин забърза към Фароу.

— Е, това той ли е? — посочи с пръст към Ранд. — Фотографът, за когото ми говореше?

— Да.

— Добре, но ще му се наложи да изчака. С Нето току-що започнахме интервюто. Потресаваща история. Дори само тази протеза с розовееща на фона на черното му тяло кожа говори сама за себе си.

Ранд се втренчи в Тед Мартин. Носеше дънки и копринена риза и говореше с огромен възторг за чернокожия мъж, чиято ръка под лакътя беше отсечена с мачете и бе заменена с протеза за бял човек. После се обърна към Фароу:

— Ако се наложи, ще чакам, докато адът замръзне.

— Добре. А сега може ли някой поне да го среше, преди да го изправим пред камерата? — подвикна през рамо Мартин и тръгна към Нето. — Ще ви изпратя Фреди. Тя е способна да преобрази и най-косматия мамут.

Фароу се изсмя.

Ранд измърмори нещо под носа си и престана да обръща внимание на присъстващите. Намери свободен стол, намести се с компютъра на Фароу и се зачете. Интервюто с Нето сякаш беше копие на досиетата, които се появяваха на екрана. Шотландският акцент на водещия му напомняше за дядо му.

— Как се озовахте в „МИ-5“? — обърна се към Нето Томас.

— Роден съм в Африка и живях там достатъчно дълго, за да стана свидетел на началото на проблемите. Беше във време, когато единственото оръжие, с което разполагаше войската, беше мачете. — Той вдигна изкуствената си ръка. — Избягахме в Шотландия. В Глазгоу. Шотландците са странни, но много добри хора. Обикнах откровеността и прагматизма им. Точно затова потърсих „Сейнт Килда“. Остров Сейнт Килда е… или беше… за Шотландия онова, което самата Шотландия представляваше за Англия — последната граница.

— Срещали ли сте се с посланик Стийл? — продължи Томас. — Неговият дядо е бил последният, напуснал Сейнт Килда, когато англичаните принудили хората да се изселят и превърнали острова в резерват за птици.

— С него сме провеждали няколко дълги разговора — отвърна Нето, — и винаги на шотландски келтски. Той е един от малцината ми познати, който говори майчиния си език.

Ранд вдигна глава. Явно светът е много странно място, щом чернокож мъж говори шотландски келтски, още повече че някога е бил офицер в британското разузнаване, а сега оглавява тайните служби на малка африканска държава, обсадена от международни престъпници от Русия, Бразилия, Европа и Обединените арабски емирства. А сега този човек дава интервю за американска телевизия в едно студио в Британска Колумбия, Канада, за опасния убиец и трафикант на оръжие с прякор Сибиреца, който в момента води бляскав живот във Финикс, щата Аризона.

Искаше му се да се разсмее на глас.

Но не го направи. Да стоиш далече от глобализацията не беше най-добрият ход, но така поне светът ти изглеждаше реален. Ала да хленчиш за доброто старо време би било само губене на време.

— В един от тези разговори посланикът ми даде информацията за човек, който днес е известен под името Андре Бъртън — продължи Нето. — Именно той снабдява с оръжие бунтовниците, които искат да свалят законното правителство на Камгерия. Въпреки многогодишните си опити, до този момент не са успели.

— Към какво по-точно се стремят бунтовниците? — попита Томас със сериозно изражение, въпреки нелепия въпрос. Това беше щадящо интервю, което имаше за цел да изтъкне не водещия, а неговия събеседник.

— Към какво се стремят? Нови земи, кръв, власт, богатство. Ще заменят добре развиващата се демокрация с диктатура на насилието. И всичко на базата на стари междуплеменни недоразумения, които датират отпреди стотици години. Ние не искаме нашите жени и деца да бъдат изнасилвани и избивани заради някогашни вражди.

— Какво правите, за да го предотвратите?

Нето се наведе леко към Томас.

— Говоря на всички, готови да ме слушат, за алчните трафиканти на оръжие като Андре Бъртън.

— Търговецът на смърт.

— Точно така. Именно той продаде оръжие на бунтовниците преди пет години. Той или наемниците му търсят милиони долари, които да им изпратят под формата на оръжия. Но хората, които ги финансират, не са от Камгерия. Дори не са африканци.

— Кои са тогава?

Ранд не се нуждаеше от отговор на този въпрос. Всичко беше описано във файловете на Джо Фароу. Отвори един от тях, за да разгледа няколко снимки на Кайла Шоу. Шофьорска книжка. Служител на месеца. Курс по йога три пъти седмично. Редовни профилактични прегледи. Добра ездачка. Увлича се по туризма. Редовно подпомага Организацията за превенция на жестокостта към животните. Имаше няколко не съвсем ясни, далечни фотографии, както и такива, правени толкова отблизо, че фотографът вероятно бе тикнал обектива право в лицето й.

Най-вероятно са дело на „красавеца“ Джими Хам, реши Ранд. Вече бе чел за служителя на „Сейнт Килда“, който отчаяно се опитваше да спечели доверието на Кайла Шоу.

Щом той не може, защо съпругата на Фароу смята, че аз ще успея?

Снимките не даваха отговор на този въпрос. За добро или лошо, всяка от тях показваше тъмнокоса, светлоока млада жена, чиито скули подсказваха скандинавска кръв и на чиято усмивка беше трудно да се устои. Не беше от типа на холивудските красавици, но излъчваше енергия и интелигентност, които го заинтригуваха.

— … се касае за огромни суми — говореше Томас.

— Повече от двеста двайсет и пет милиона американски долара — съгласи се Нето.

Ранд подсвирна тихо и вдигна глава от компютъра. Фароу не беше уточнил какви пари са замесени.

— Откъде бунтовниците разполагат с такива суми в брой?

— Бартер, не в брой. — Мъжът се облегна на стола и разтърка ръката си точно над протезата.

— С какво?

— Изцапани с кръв диаманти, краден петрол, колтан…

— Какво е това колтан? — осведоми се Томас.

Ранд се обърна към монитора. За разлика от зрителската аудитория, вече знаеше всичко, което му бе необходимо за „черния камък“, който бе в основата на съвременната електроника.

Въпреки това не можеше да не се заслуша в разказа за събитията, довели до смъртта на брат му.

— Колтанът се извлича от земята от някои миньори, бунтовници и хора със законен лиценз. В периода между хиляда деветстотин и осемдесета и хиляда деветстотин и деветдесета година цената му почти стигна тази на естествената мед и се намираше много по-лесно. Бунтовниците, които въстанаха против правителството на Камгерия преди пет години, го използваха, за да финансират сделките с оръжие. Разменяха го с чували срещу калашници.

Ранд виждаше думите му в серия от картини — толкова живи, колкото биха могли да бъдат само болезнените спомени.

Претъпканите мръсни раници, наредени покрай прашния път.

Потящи се тъмнокожи бунтовници, разтоварващи дървени сандъци, пълни с желязо, сеещо смърт.

Руски хеликоптер.

Сибиреца.

Кръв.

Кръвта на Рийд.

Навсякъде.

— Оръжията са купени или крадени в Източна Европа, предимно от Русия, България и Украйна — каза Нето. — След това се транспортират със самолети към Екваториална Африка и се заменят за колтан, който лесно може да се реализира на световния пазар.

— Да се реализира?

— Потта, кръвта и колтанът се превръщат в много пари — обясни Нето. — Виктор Крот, сега известен като Андре Бъртън, беше една от водещите сили в тази нелегална търговия. Използваше връзките си с руската военна промишленост, за да организира онова, което някога беше хаотична контрабанда, в координиран, изгоден бизнес. По мои изчисления от това е натрупал сто и петдесет милиона долара за последните десет години. Повечето от тези пари са изцедени от потта и кръвта на народа на Камгерия. Заради тези измъчени хора искам да му ги отнема. С тях ние ще изкопаем кладенци, ще имунизираме децата, ще построим училища и болници. За хиляди камгерийци те са границата между дългосрочната стабилност и ужаса на войната.

— Бихте ли могли да получите парите по законен път, съгласно международното право?

Ранд стисна устни. Ако международното право работеше ефективно, организации като „Сейнт Килда“ щяха да останат без работа. Международните престъпници не бяха глупаци. Бъртън например притежаваше брилянтен ум. Доказателства за съд се намираха много трудно, защото който се изпречеше на пътя им, биваше убит.

Поне така действаше Андре Бъртън.

— Да, в крайна сметка ще успеем, но ще бъде много трудно. Бъртън, както е известен в момента, отдавна е загърбил компрометиращото си минало. С помощта на парите, натрупани от разпалването на войни там, където е царял мир, той се превърна в много богат търговец на петрол, посредник между предателските африкански режими и армии от бунтовници, от една страна, и някои от световноизвестните петролни компании, от друга. Притежава дълъг списък с бивши свои клиенти, които са тясно свързани с него — размирници, използвали оръжията му за сваляне на правителства, и правителства, въоръжени от него за борба с бунтовниците.

— Според вас излиза, че парите, а не някакъв идеализъм или политически амбиции, са водещият мотив в незаконната му търговия — каза Томас.

— Идеализъм? — горчиво се изсмя Нето. — Та той дори не би могъл да намери тази дума в речника. Въпреки това, или може би именно поради това, има много влиятелни поддръжници в Африка, Русия, Бразилия, Франция и дори в Съединените щати. Затова се наложи да дойдете в Канада, за да проведем този разговор. Молбата ми за американска виза беше отхвърлена.

Ранд очакваше следващия неизбежен въпрос: защо му е било отказано да влезе в страната?

Вместо това обаче, Томас премина към по-безопасните теми за оръжия, диаманти, петрол и насилие. Ранд почти си представяше монтажа на клипа, който щеше да помогне на зрителите да разберат, че богатството на Бъртън би могло да се измерва не само в пари, но и в страдания.

Забеляза, че Фароу му прави някакъв знак.

Изключи компютъра и влезе в малкия офис на хотелския апартамент, където имаше портативен факс.

— Объркано, а? — обърна се меко към Фароу.

— Ти как мислиш?

— Като бъркани яйца.

Фароу погледна часовника си. Факсът започна да разпечатва някакви листове. Подаде ги на Ранд и зачака реакцията му.

— Молбата е приета? — повиши глас другият. — Приложена е покана? Разрешение за ползване на паркинга? Да не искаш да ми кажеш, че тъпотията „Бърза рисунка“ наистина съществува?

— Със сигурност. И сега си записан за участие в конкурса. Хайде. Грейс ни очаква във Финикс. Ще ти даде няколко документа, които трябва да подпишеш.

— Какви?

— Трудов договор.

Ранд рязко поклати глава.

— Ако думата ми не е достатъчна…

— Необходимо е заради твоята и нашата сигурност — отсече Фароу. — Ако налетиш на федералните, като наш служител ще можеш да се позовеш на клаузата за конфиденциалност.

— Опитай пак, но този път на разбираем английски.

— Знаех, че ще попиташ, затова я накарах да го напише. — Бръкна в джоба си и извади служебна карта с размерите на дланта. — Според нея, цитирам: „Американският закон ни дава известна защита на основата на търговската тайна, но само ако Ранд подпише трудов договор, включващ клауза за конфиденциалност. В противен случай няма да има основателна причина да откаже да отговаря на въпроси на ФБР“.

— Това ли беше английският превод? — примигна Ранд.

— Обяснено е колкото може по-разбираемо. Оригиналът е дълъг два листа.

Той взе договора със „Сейнт Килда“ и го прегледа набързо. Единственият му коментар беше:

— Важи само докато устройва и двете страни.

— Това е моята Грейс — усмихна се Фароу и му подаде химикалка.

За момент Ранд се поколеба, припомняйки си кървавата смърт на Рийд и живата усмивка на Кайла Шоу. Не бе успял да спаси брат си. Може би щеше да успее да помогне на нея.

По-вероятно беше да се провали.

Но все пак взе химикалката.

— Добре дошъл обратно.

— Повтори ми го след няколко дни.

Фароу взе подписания договор и кимна на жената, която го очакваше в другия край на стаята. Фреди тръгна към тях с ножица и гребен в ръка.

Смеейки се, побърза да изчезне.