Елизабет Лоуел
Невинна като грях (12)

12.

Финикс

Петък, 12,12 ч.

Кайла се изкушаваше да подмине отбивката, но все пак зави към Американската югозападна банка. Близо единият час, необходим й да премине по деветдесет и четири километровата магистрала, беше единственото време, с което разполагаше, за да овладее гнева и страха си. Спря на служебния паркинг пред блестящата от стомана и стъкло с цвят на мед сграда.

— Каква гадост — каза на глас и изключи двигателя. — Абсолютна, пълна гадост.

През последните три седмици със задоволство бе използвала паркинга. Радваше я не толкова златната звезда в досието й, колкото възможността да си спести половин километър ходене пеша на високи токове, каквито всички служителки на банката бяха задължени да носят.

Това също е глупост. Ако високите токове бяха такава необходимост, защо не накарат и мъжете да ги обуват?

По необходимост всеки ден се обличаше в строг костюм и задължително носеше вратовръзка и чорапогащник.

Няма защо да си късам нервите, каза си тя и слезе от колата. След като поговоря със Стийв Фоли, няма да ми се налага да се съобразявам с дрескода на банката.

Нито с на което и да било друго учреждение.

Интересно как ли ще изглеждам в оранжева затворническа униформа.

Блъсна вратата на колата. Трясъкът й подейства толкова успокоително, че я отвори и го направи отново. Още по-силно.

Дотук с внезапните изблици на гняв.

Сега трябва да мисля.

Защото мисленето е единственото нещо, което би могло да ми спести яркото оранжево. Пък и този цвят никак не ми отива.

Винаги бе смятала, че хората, които влизат в затвора, си го заслужават. Онова, което я изгаряше, беше, че не бе направила нищо. Сделката с ранчото й беше напълно законна. Нито един собственик на имот, постъпил по този начин, не би имал проблеми.

Ала тя беше служителка на Американската югозападна банка, която, в най-добрия случай, бе влязла в необичайни лични взаимоотношения с един от най-влиятелните клиенти. А това беше нарушение, което се наказваше с уволнение.

Би могла да го преживее.

Онова, което вдигаше кръвното й налягане, беше мисълта, че ще я вкарат в затвора за пране на пари.

Автоматично мина покрай дискретните детектори за метал, кимна на охранителя и използва електронната си карта за асансьора. За разлика от нейния, кабинетът на Стийв Фоли беше на последния етаж. Ако вратовръзките и вечно излъсканите до блясък обувки изнервяха шефа й, никога не го беше показал. Той се обличаше заради успеха, говореше заради успеха, дишаше заради успеха.

Беше най-младият вицепрезидент в историята на банката. Бе постъпил на работа година след Кайла и доста след останалите жени в отдела, но ги бе надскочил в надпреварата за ъгловия кабинет с лекотата на млад, приятен и харизматичен кариерист. А това, че баща му беше член на борда на директорите, съвсем не му бе навредило.

Кайла все още не беше сигурна дали в това бързо издигане я беше раздразнил повече прикритият сексизъм или откровената семейна подкрепа. Беше уверена, че не проявява никакъв интерес към Фоли, бе влизала в кабинета му само по служебни въпроси с типично професионална усмивка и бе работила упорито за всяко незначително повишение на заплатата си.

И сега трябваше да му съобщи, че се е провалила. Питаше се дали той ще прояви съчувствие, или ще злорадства, виждайки я поставена на колене. Интуицията й подсказваше, че е малко вероятно да получи състрадание.

Завари го седнал зад спретнато бюро от орехово дърво, украсено с рядко използван моливник, никога неизползвана бейзболна топка с автограф от рилийсъра^[1] на „Даймъндбекс“, наскоро препродаден на „Канзас сити“, и почетен плакет от Американската оръжейна асоциация. Типично за администратор от Аризона. Той вдигна поглед към нея, когато тя влезе и затвори вратата след себе си.

— Здрасти, Кайла — посрещна я с усмивка, блестяща като стоманата на все още неспускана във водата котва. — Как е най-красивата банкерка във Финикс?

Жената не обърна внимание нито на усмивката, нито на личната забележка.

— Имаш ли няколко минути, за да поговорим?

Фоли хвърли поглед към затворената врата.

— Точно затова съм тук. — Махна към креслото за клиенти, разположено от другата страна на бюрото. — Какво има?

— Все още не съм сигурна — отвърна му, което беше наполовина истина. — Току-що се връщам от среща с клиент. Поръча ми да депозирам чек с голяма сума.

— Е, банките са за това, нали? — Отново й посочи стола. — Седни.

Предпочиташе да остане права, но се подчини, стараейки се да държи коленете си плътно прилепени едно към друго, което това кресло правеше почти невъзможно. Без съмнение Фоли го бе избрал именно поради тази причина.

— Става въпрос за огромна цифра.

— Каква точно? — попита той, без да откъсва поглед от дългите й крака.

— Двайсет и два милиона долара.

Очите му се вторачиха в лицето й.

— Не е лошо, Кайла. Съвсем не е лошо. Би трябвало да танцуваш, а не да се цупиш. Освен ако няма нещо нередно около този чек, а?

— Издаден е от някаква карибска банка на името на един от най-добрите ни клиенти — Андре Бъртън.

— Той може да си позволи и по-голяма сума от двайсет и два милиона — отбеляза Фоли и наклони стола си назад. — Е, какъв е проблемът?

— Реших, че преди да депозирам парите, трябва да се консултирам с теб — предпазливо започна тя. — Никога не съм чувала за банката, издала чека, нито пък съм виждала сметката в документацията на мистър Бъртън. Когато се опитах да получа изискваната за такива случаи информация, Андре и Елена ми заявиха, че произходът на парите не е моя работа.

Фоли въздъхна и поклати глава.

— Повечето от заможните ни клиенти не разбират задълженията ни. Предполагам, обяснила си им всичко подробно?

— Естествено.

— И?

— Той започна с разобличенията.

— Нещо не те разбирам.

— Първо се опита да ме изнудва. Много елегантно направено, но все пак изнудване.

Той зяпна срещу нея. Разтърси рязко глава и взе писалката от бюрото.

— Обясни ми.

— Помниш ли земята, която притежавах недалеч от Уикбърг?

— Разбира се. Да не би да си решила най-сетне да ме послушаш и да я продадеш?

Кайла си каза мислено, че шефът й не бе имал намерение да се държи покровителствено. Ако си го повтореше няколко пъти, сигурно би могла и да повярва.

— Сделката бе приключена тази сутрин.

— Много добре. Малкото ранчо е сантиментална дупка, запълването на която изисква дебел портфейл. Твоят не е такъв. Колко получи за него?

— По двайсет и пет хиляди за акър.

— Уха! — възкликна Фоли, премятайки писалката между пръстите си. — Доста добра цена. Шарлот Уелман ли беше посредничката?

Тя кимна. Беше се възползвала от препоръката му, защото не познаваше нито един местен брокер, а не й се искаше да води преговорите за продажбата на Драй Вели лично.

— Шарлот започна с по-висока цена, защото не беше сигурна какъв ще бъде пазарът — поясни с гримаса Карла. — Но ранчото бе продадено още на следващия ден.

— Хм. Сигурно е трябвало да поискаш повече.

— И тя каза така.

— Кой е купувачът?

— Описа ми го като предприемач, който живее извън града и купува малки парцели с цел след време да развие бизнес. Накара ме да подпиша документите за прехвърлянето и да обещая, че ще държа сделката в тайна. Адвокатите на клиента се опасявали, че ако се разчуе, останалите собственици на земя щели да завишат цените многократно.

Фоли кимна.

— Такава е обичайната практика. Но какво общо има това с твоя… хм… проблем с изнудването.

— Само час след като подписах всички документи и получих чека, научих самоличността на купувача. Андре Бъртън.

Светлите вежди на Фоли се повдигнаха.

— Е, да, това звучи малко странно, но не виждам…

— Бъртън ме заплаши — прекъсна го припряно тя, — че ако не депозирам тези двайсет и два милиона, без да задавам повече въпроси, ще се погрижи да ми създаде проблеми в банката и да предостави сделката с Драй Вели на федералните.

Отвори коженото куфарче, извади чека и го плъзна по бюрото към шефа си. После изтри пръсти в полата си, опитвайки се да се отърве дори от усещането за допира до него.

Фоли го взе и мълчаливо започна да го разглежда. Изглежда, всичко, което му бе казала, беше самата истина.

Двайсет и два милиона.

— Добре, хайде сега да обобщим — каза накрая. — Според теб един от най-добрите ни клиенти хвърля четвърт милион долара с единствената цел да компрометира теб и евентуално банката.

Тя кимна. Шефът й може и да беше конте, но си разбираше от работата.

Той отново погледна чека.

— А ти увери ли се, че има действително покритие?

Кайла поклати глава.

— Не бих искала да направя нищо, което би могло да изглежда като съгласие с искането му. Това ми изглежда като еднопосочен билет към федералния затвор.

Фоли замислено започна да върти чека върху полираната повърхност на бюрото. После го плъзна обратно към нея.

— Ако всичко е станало така, както казваш, не си извършила нищо нередно. Банката ще ти изплати двайсет процента комисионна.

Дори не бе подозирала, че задържа в дробовете си толкова въздух, колкото изпусна при въздишката на облекчение.

— Не мога да ти опиша как се радвам да чуя това.

— Бъди сериозна, Кайла — усмихна се той и се наведе напред. — Винаги се грижа за хората, които проявяват интерес към мен.

Забележката му я накара да се почувства неловко, но не го показа. Много от онова, което изричаше Фоли, не й харесваше.

— Какво ще правим в такъв случай? Ще се обърнем към ФБР?

Мъжът отново се облегна на стола.

— Не. За нищо на света. Семейство Бъртън са едни от най-добрите ни клиенти. Това би могло да бъде само странно обстоятелство или дори по-вероятно, поредица от недоразумения. Андре е бизнесмен с международно влияние. Представи си, че става въпрос за обичайна процедура в техните банкови кръгове. Трябва да проучим нещата по-дълбоко, да разберем какво се случва наистина. Ако онова, до което се доберем, не ни хареса, ще попълним доклад за съмнителни действия.

— Но…

— Задвижи този чек — посочи с пръст той, — просто за да угодим на Андре. Междувременно ще помисля какво да правим.

Нещо в стомаха й отново се стегна.

— А не е ли рисковано? — Особено за мен.

— Не и ако успеем да прикрием трансакцията за известно време. Работила ли си преди с тази сметка?

— Нали ти казах, че не съм. Ако бях, нямаше да възникнат толкова въпроси.

Фоли се намръщи замислено. Двайсет и два милиона долара.

— Дааа, май спомена нещо такова. Значи няма да можем да ги прекараме така.

„Да ги прекараме?“, мислено се запита Кайла. Не ми харесва как звучат тези думи. Но от друга страна, откакто Елена ми връчи този чек, нищо не ми звучи добре.

Червеният индикатор върху телефона на шефа й извести, че някой го търси, но той не му обърна внимание.

— Това, което трябва да направим, е да намерим начин да впишем трансакцията в документацията на банката, без да се излагаме на никакъв риск. Така ще спечелим малко време. — Отново погледна чека. — Банката на Аруба, клон Шугър санд… Я чакай малко… Чакай малко.

Завъртя скъпото кресло и се обърна към плоския екран на компютъра си. Пръстите му ловко се движеха по клавиатурата, докато прехвърляше различни страници и документи.

— Ето — каза накрая. — Знаех си, че това име ми е познато. Имаме финансови взаимоотношения с тях. Установени са преди няколко месеца. Това значително ще облекчи нещата.

Част от напрежението я напусна.

Червеният индикатор на телефона продължаваше да свети.

Фоли се обърна към нея:

— Ето как ще постъпим. Ти ще се обадиш в банката в Аруба. Увери се, че Андре наистина разполага с парите в сметката, после задръж цялата сума и им кажи, че имаш намерение да я прехвърлиш чрез тяхната кореспондентска връзка.

Тя се поколеба.

— Не съм сигурна, че съм толкова добра в международното банкиране, колкото си ти, но дали това е законно? Кой отговаря за проучването на клиента?

— Със сигурност не ние, дявол да го вземе. Банката в Аруба или съответният й клон са длъжни да проверят произхода на парите.

Кайла продължаваше да се съмнява.

— Сигурен ли си? — Защото залогът съм аз.

— Най-обикновена процедура — отвърна той. — Ако някой се усъмни в нас, просто ще му кажем, че сме получили уверение, че в Аруба са извършили необходимото проучване, преди да издадат чек за такава сума.

— А ще мине ли? — открито попита тя.

Телефонният индикатор угасна.

— Осигурява ни защита, което е най-важното. Впрочем много ми харесва начинът, по който бърчиш носа си, когато размишляваш усилено.

Почти не чу забележката му.

— Само че прехвърлянето на отговорността е обикновен счетоводен трик. Как ще ми помогне това да се измъкна?

Фоли се разсмя.

— Миличка, цялото банково дело се държи на счетоводни трикове. Правителството налага неизпълними правила, насочени против бизнеса, които адвокатите винаги намират начин да заобиколят. Кореспондентските сметки са легализиран начин за прехвърляне на огромни суми от една държава в друга. Никой никога не ги проверява — нито банките, нито Държавният трезор. И всички са чисти и щастливи.

Искаше й се и тя да се чувства щастлива от онова, което чуваше, но не можеше. В случай че федералните тръгнеха след нея, щеше да има нужда от нещо много по-стабилно от „осигуряване на защита“.

Индикаторът на телефона запримига бързо. Настойчиво.

— Така че задействай прехвърлянето на парите и ме остави да се погрижа за останалото — каза той. — И ако Андре ти даде още такива чекове, направи същото. Ще те държа в течение, но недей да бъдеш нетърпелива. Необходимо е време да се подготвят нещата, преди да бъде осъществен трансферът.

— Значи искаш от мен да прехвърля милиони с неустановен произход в банковата система на Съединените щати — отбеляза Кайла. — На това му викат пране на пари.

— Не и ако задържа сумата.

— Какво?

— Ще запорирам кореспондентската сметка.

— И как ще помогне това?

— Ще изглежда сякаш парите никога не са напускали Аруба. После, щом направим проучването и се уверим, че всичко е наред, ще я освободя и ще оставя Бъртън да прави с нея каквото си поиска.

— Ами ако излезе нещо съмнително?

Червената светлина примигваше бързо.

— Знам как да постъпя. Прави каквото ти казвам и аз ще поема цялата отговорност.

— Но… — Името ми въпреки това ще се появи в заглавията.

— Може би имаш по-добро разрешение? — нетърпеливо я прекъсна той.

Нямаше. Но всичко това никак не й харесваше.

— Осребри чека и остави другото на мен. — Обърна й гръб и вдигна телефона.