Стефан Цвайг
Клариса (7)

Ноември, декември 1914

Клариса замина още същата вечер за фронтовата болница, макар че имаше още три дни отпуск. Трябваше да направи нещо. Искаше да се успокои. В същото време постоянно мислеше: „Ще го има, то расте.“ Сега й беше необходима решителност. Страхуваше се да не се разколебае отново. Но знаеше: оттук нататък връщане назад няма. Това означаваше да разруши мостовете, по които беше минала. Накрая стана решителна. Всичко й беше ясно. Щеше да й се наложи да живее със стиснати зъби. Имаше много неща за свършване. Нахвърли се върху работата. Ден по-късно се обади за дежурство.

— Добре, че си дойдохте — я поздрави доктор Ферлайтнер, с посивялата брада, — от Тирол вече ви търсих. Необходима сте ми за нещо определено. Нали вие бяхте асистентката на доктор Зилберщайн във Виена?

Клариса потвърди.

— Май е превъртял господин дворцовият съветник. Четох нещо във вестника. Отказал да подпише манифеста и вместо това публикувал някаква брошура: науката била интернационална, наднационална, интелектуалецът трябвало да стои настрана, не трябвало да се намесва. Сега ние се нуждаем от тях, господата — интернационални и наднационални, сега, когато става въпрос за нашия народ. Предатели са те и такова трябва да е отношението към тях. Е, от академията вече ги изхвърлиха, чудовищата. Такава наглост! В своята брошура той нарича французите велика културна нация. Точно сега е моментът да се каже такова нещо, когато хиляди чудесни момчета загиват — естествено, защото са го наградили с Legion d’honneur… Да, какво… какво исках да кажа… Правилно… че вие сте била негова асистентка и в края на краищата все пак сте научили каквото трябва, понеже човекът си разбира от професията и трябваше да си се занимава с нея, магарето ниедно! Да… и така, в другото отделение, в стая №6, ни изпратиха един съвсем нов — нервно разстройство, защото бил изхвърлен от взривната вълна… Няма особени наранявания… Треперене, смущения в говора, конвулсии, придружени с плач. Външно нищо не се открива — сътресение на мозъка… През целия ден лежи и каквото му се даде за храна, повръща. Да, какво исках да кажа… Преглеждах го четири пъти, но нещо не е наред… Имам чувството, че момъкът симулира или преувеличава, е… не разбирам много от въпросите, свързани с нервите, сложни неща… не е моя специалност… Но какво исках да ви помоля? Сестра Клариса, наблюдавайте го от време на време. Посещавайте по няколко пъти отделението, без да правите впечатление, влизайте в стаята, следете температурата и дали започва да трепери, когато вие влезете в стаята. Обърнете внимание и на заповедта от министерството, в която са описани всички тези трикове, измислени от такива умници… Е, може би съм несправедлив към него, но все пак трябва да се внимава, след като имаме толкова малко свободни легла, някой да не си мързелува по няколко седмици, докато другите изпълняват дълга си!

Клариса обеща. Същия следобед тя посети стая №6 по време на обиколката си. В нея имаше четири легла. Двама от ранените познаваше още от последното си посещение — войници, простреляни в челото. Превръзките закриваха очите им, така че Клариса все още не знаеше дали ще спасят зрението им. В леглото до прозореца беше настанен новият пациент. Той спеше. Беше на около двадесет и седем години, с по детски миловидна уста, навярно с красивата кестенява къдрава коса и високото чело мислеше, че изглежда красив. Но лицето му беше безкрайно бледо, очите — хлътнали. Това му придаваше вид, като че ли е маскиран. В съня само устата оставаше нацупено изкривена. Тя се приближи. В този момент той се стресна, изплашен от тихия шум, и втренчено я погледна със сивите си очи, челюстите му трепереха, клепачите се тресяха.

— Ка… какво има? — се обърна той към нея.

— Нищо. Аз съм сестрата от другото отделение. Само известно време бях в отпуск.

Той недоверчиво я погледна и се разтрепери.

— Не се страхувайте — каза тя успокоително и се приближи.

Но той още по-силно се разтресе, брадата му играеше, опитваше се да си държи зъбите с ръце, но те продължаваха да тракат. Изпитваше ужасен, неистов страх, заломоти:

— Ще… ще ме п… п… — мълвеше той едва чуто — ще ме преглеждате ли отново? А… аз… не… мога вече. Аз… аз… аз… искам спокойствие… на мен… на мен… главата ми се пръска. Вече не мога.

Той притисна ръце към тялото си, разтърси го истеричен гърч.

— Не, днес вече няма да ви преглеждат — успокои го тя, — исках само да проверя температурата.

Той понадигна глава от възглавницата и напрегнато занарежда:

— Оставете ме… не… не, днес не… моля, оставете ме… аз… уморен съм… не издържам вече, смилете се, сестра. Моля ви… мила, мила сестро… оставете ме да спя… Ми… Мила сестро.

Изрече го с ласкателство в гласа. Този глас бе може би твърде топъл, твърде нежен.

— Добре — каза тя. — Ще дойда отново утре сутринта по време на първата визитация. Сега само ще прегледам картона ви и изчезвам.

Тя наистина прочете само картона му: „Готфрид Бранкорик, знаменосец, пехотен полк, двадесет и седем години. Описание на заболяването — фрактура“. Гласът отново прозвуча тихо, умолително:

— Покажете ми листа… аз и… искам да зная какво ми е… Аз мм… трябва все пак на ма… майка ми да пиша… на моята майка… аз трябва.

Не й хареса, че бе прекалено адекватен за състоянието си, и преди всичко, че имаше ласкателство в гласа му.

— По-късно — отсече тя и постави картона на мястото.

Той безмълвно се строполи обратно в леглото. Ето, че около устата му се изписа сърдитата гримаса. Цялото му тяло настръхна, сякаш му бе студено. Направи й впечатление, сякаш притиска ръцете към тялото си. Може би доктор Ферлайтнер има право. Трябва да е под наблюдение.

— Лека нощ — каза тя спокойно и напусна стаята.

Миг след това го беше забравила. Клариса мислеше само за онова, което бе в нея. То растеше, а с него растеше и страхът, ужасът. Тя беше в състояние да мисли само едно, когато бе сама — че вече не е сама със себе си.

* * *

На следващия ден, макар че не беше от нейното отделение, тя присъства на прегледа на младия Бранкорик. Освен полковия лекар, доктор Ферлайтнер, се появи и лекарят на щаба доктор Вилнер. Той всяваше страх заради грубостта си и рязкото си отношение към болните.

— Хайде, давайте — извика той на треперещия, — на крака! Никакви лъжи!

Сестрите изправиха нещастника. Клариса се изплаши, когато видя гола горната част на тялото му, беше съвсем изнемощял, а бялата нежна кожа на тялото бе настръхнала. През последните седмици тя се вълнуваше повече от обикновено за всичко, беше загубила нещо от своята увереност. Лекарят на щаба провери рефлексите на коляното му. Клариса гледаше лицето. В очите се четеше неописуем страх, какъвто тя досега не бе срещала у друг човек. Докато тялото, а и гръдният кош се тресяха, косите залепнаха от пот.

— Опак — мърмореше лекарят на щаба, — трепери така, че вече нищо не се усеща. И запазете спокойствие — изкрещя му той.

Чертите на подложения на преглед се изкривиха, очите му придобиха глуповат израз.

— Къде бяхте затрупан? — попита строго лекарят на щаба.

— Не… не… не знам — изрече той с пресъхнал глас на изплашен човек.

— Какво значи това — не знам. Това е измама. Трябва да знаете в коя битка сте участвали.

Измъчваният обаче повтаряше едно и също. Треперенето продължаваше, главата му се залюля.

— Н… не знам.

Щабният лекар му хвърли злобен поглед и опипа мускулите му. Кожата на Бранкорик настръхна, цялото тяло отново се разтресе. Лекарят отвърна глава.

— Съвършено се е разкапал. Но аз мисля, че у това момче има само страх — измърмори той тихо на полковия лекар. — Във всеки случай трябва много внимателно да бъде наблюдаван и да се подложи на лечение с електрошок. След осем дни той може да умре, в противен случай ще трябва да го разпитаме. Отново ли нищо не яде?

— Да, сутринта закуси, но след това повърна всичко.

Той се обърна.

— Хм — промърмори ядосано доктор Вилнер, — най-добре да го изпратим със следващия транспорт във Виена. Нека там си го лекуват, тук не може да го оставим да лежи със седмици.

След това се отправи към съседното легло.

Разтревожена, Клариса изостана. Беше забелязала ужасния страх в изражението на пациента, когато го сложиха обратно в леглото. Лицето му беше бледо като вар. Стори й се, сякаш бе видяла в огледалото собствения си страх. Бранкорик се вслушваше в тежките стъпки на щабния лекар. След това лежеше спокойно, но треперенето продължи. Обхвана я безкрайно състрадание към него. Седна на леглото.

— А сега си починете. Видяхте, че визитацията не беше толкова страшна. Трябва да възвърнете силите си.

Когато чу гласа й, той отвори очи. Сега те имаха нежен, бълнуващ израз.

— Не искате ли все пак да хапнете нещо?

Устните се размърдаха, без да проронят и дума. Клатеше с ръцете си главата и мълвеше.

— Н… н… не!

Продължи да лежи тихо и я гледаше със сивите си очи, сякаш искаше да се хване за нея.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Той с мъка раздвижи устни.

— Останете — изохка съвсем тихо, — останете тук, при мен!

Тя остана до неговото легло. Неподвижна. Мислеше за Леонард. Сигурно и той беше разстроен. Може би и той беше толкова блед. Сигурно не беше и сам. Може би мислеше за нея. Може би и сънуваше. Отиде до съседното легло, защото раненият там стенеше. Нещо у нея се надигна. Сега всичко я вълнуваше. Всичко, за което бе мечтала. Изведнъж усети влажна ръка в своята. Стресна се, наведе се към Бранкорик, като мислеше, че може да иска нещо от нея. Той я гледаше с характерния за него поглед на куче, влажен, плах кучешки поглед.

— Вие сте добра… — каза той тихо. — Много добра… Добра и красива.

Странно, вече не изглеждаше болен, приличаше на човек, току-що излязъл от сън, лека усмивка заигра около устните му. Сега отново приличаше на момче, на дете. А тя мислеше за своето дете.

* * *

През следващите дни Клариса обръщаше особено внимание на този новобранец. Наоколо мъжете бяха обезобразени, осакатени. Той самият имаше нещо детинско. Беше на двадесет и седем години, имаше сиви очи. Гледаше я и се усмихваше. Той взе ръката й. Тя мечтаеше само за детето. У него имаше нещо, което много я трогна. Преди всичко безпомощността, с която той се вкопчваше в нея. Оставаше с впечатление, че той иска нещо, че все пак тя беше нужна някому, който да й има доверие. Следобедите прекарваше до леглото му. Писа писмо на майка му.

— Майка ми, бедната ми майка — плачеше той, — бях затрупан…

През това време сълзите му течеха. Клариса бе станала сякаш по-мека поради факта, че ще става майка, и това се отразяваше не само на физическото й състояние, но и на психическото. Разнежваше се и очите й се насълзяваха. Тя седеше край него. Детското у него, безпомощността му я задържаха. Разказваше й много. Отначало не й обясняваше точно какъв е бил. Когато говореше за майка си, Клариса се разнежваше, съжаляваше го, това беше майчинското у нея. Така изминаха четиринадесет дни. Тя неведнъж го бе вдигала от леглото. Той се подпираше на нея. Често й се струваше, че когато го погледне, в неговите очи среща очите на своето дете. Приближеше ли се до него, имаше чувството, че той оздравява. Разбра, че е щастлив, когато тя седи на неговото легло.

— Колко сте добра… — казваше той.

Но в същото време не можеше да се отърси от съмнението, което бе изразил доктор Ферлайтнер. В миналото бил аптекар. Имаше един момент, когато той би следвало да е забелязал, че Клариса се вълнувала, когато той говори за майка си. Докато другите спяха, той бе буден. През останалото време лежеше безмълвен. Треперенето продължаваше. Разказваше всичко без определена връзка и макар че точно знаеше как е бил затрупан, този спомен винаги го изваждаше от равновесие. Клариса смяташе, че или се смущава, или хитрува, когато разпитваше по кое време са визитациите. После се развеселяваше, едва не засияваше от безгрижие.

— Вие ще ме излекувате.

Но чуеше ли стъпки, изведнъж отпускаше назад глава, приемаше стария си вид и започваше да заеква. Отначало с приглушен глас, но неволно забравяше и се издаваше, че е щастлив. Когато другият болен спеше, заекването не се забелязваше. Тя стана недоверчива.

— Днес вие говорите съвсем добре. Напредвате. Скоро ще можем да ви изправим на крака.

Той се изплаши като дете, хванато на местопрестъплението.

— Н… не… Това е само с… с вас. При вас… Вие… Вие… имате добри очи… Вие вдъхвате сигурност.

Неприятно чувство обземаше Клариса, независимо че той изглеждаше нежен. Ласкаеше я, възхищаваше се от косите й. Бедното момче навярно дълго време не бе виждало жена. Но как можеше да допусне някой друг да я харесва? Тя прекъсна разговора. Обаче у него имаше нещо, което я обезоръжаваше. Да, имаше нещо, което иначе тя не забелязваше, но в този случай признаваше. Страхът, който се появяваше при нейното тръгване, дори когато минаваше край него през стаята, този страх й се струваше истински, тя не можеше да го отрече.

— Вие не трябва да допускате това, не, не ме оставяйте сам. Загубен съм без вас! Ще загина без вас.

Държеше ръцете й, сякаш тя знаеше как може да се задържи човек над водата. Всъщност Клариса бе тази, която чакаше, защото знаеше, че някой я очаква. Плахостта му й действаше като наркоза. Противоречивото му държане й правеше впечатление.

Доктор Ферлайтнер я попита:

— Е, забелязахте ли нещо?

Клариса бе разколебана. Готфрид Бранкорик я ласкаеше. Беше нежен. Но защо искаше да разбере кога ще минава визитация? По някакъв начин лъжеше. По-късно си спомни, че се налагаше и да мие тялото му. То бе се запечатило в паметта й. Когато се хващаше за нея, Бранкорик казваше:

— Майка… като майка…

В деня, когато му предстоеше преглед, състоянието му се влошаваше. Трябваше само да я известят.

Доктор Ферлайтнер не казваше нищо на Клариса.

— Не знаем нищо. От кръста надолу е кожа и кости.

Тя обаче реши да следи казаното от доктор Ферлайтнер. Имаше нещо, което Бранкорик използваше — страха. Клариса беше станала доверчива. Сега у нея се надигна негодувание срещу това, което беше нередно. А всъщност искаше той да си отиде.

Положението се влоши на четвъртия ден, след като започнаха нейните съмнения. Изведнъж се изплаши, че е била несправедлива към него. Той лежеше съвсем блед, беше изтощен. Медицинската сестра докладва, че отново е повръщал. Клепачите му бяха посинели, а устните бяха отпуснати. Продължаваше да трепери. Клариса се засрами, че е изпитвала подозрение към един болен. Наведе се над него:

— Какво става с вас?

Той преглъщаше, с очи посочи към водата. Тя му даде и той отпи една глътка.

— Загубен съм — прошепна той, — изпращат ме във Виена… Няма да издържа… Там без вас… не мога.

— Спокойно! Спокойно!

Клариса неволно го милваше по косата. Той трепереше. Гърчът го разтърсваше.

— Не издържам вече… ще се срина… повече няма да позволя да ме мъчат… без вас… Вие ми вдъхвате кураж.

Тя го утешаваше.

— За ваше добро е все пак. Там, пред комисията, ще ви обявят за негоден или ще ви изпратят в санаториум. Ще се чувствате по-добре от тук.

— Не, за Бога, не… Без вас съм загубен… Оставете ме само още няколко дни… Трябва да ме прегледат… Тук вие ще присъствате като приятел… Там съм сам… Там ще загина… Аз… Не искам да отида във Виена… Говорете вие с лекаря… Тук имам вас… А и леля ми ще дойде… Двама души… Още осем дни.

Тя обеща да говори с лекаря.

Клариса изпълни обещанието си, говори с лекаря. Той изръмжа. Тя му обясни, че Готфрид Бранкорик не е в състояние да бъде преместен. Според нея той днес бил по-отпаднал. Невъзможно било да се поеме отговорност.

— Е, щом като вие смятате. Съсипан е, да! Но на мен не ми е приятен.

Тя му занесе отговора. Бранкорик все още трепереше. Клариса улови погледа му. В този момент той се изчерви, а тя се ядоса и го напусна.

* * *

Неочаквано след петия ден, Клариса влезе неочаквано в стаята, без предупреждение. Не знаеше, че той има посещение. Направи й впечатление. Беше възрастна жена, едва ли не крехка. Всеки друг едва ли бе получил сведение за времето за посещение. Това бе и по-добро, ако чакаш търпеливо осем дни. Той лакомо ядеше закуската си, помоли я за допълнително. Поглъщаше храната, независимо че до леглото му имаше човек. Беше доста лошо облечен и всеки друг можеше да се изплаши от него. Лицето му имаше страдалчески израз. У Клариса се появи подозрение.

Не й стана приятно, че Готфрид Бранкорик има тайни. Знаеше, че лъже, когато преди няколко дни беше казал: „Баща ми“, а тя бе чула, че посетителят беше казал: „Вие“.

Сега видя на леглото един пантоф. Стресна се. Залови се за работа, сякаш нищо не бе забелязала. Не й хареса, че той правеше нещо под завивката. Забеляза уплахата му. Когато пристъпи към него, почувства, че той започна да заеква. Видя неспокойните му очи, заподозря, че е скрил нещо. За първи път се усъмни, че я лъже. Благодарността, болестта — всичко това бе игра! Какво й пречеше да говори с доктор Ферлайтнер? На следващата сутрин го заведоха на физиотерапия. В друг случай тя не присъстваше. Не започваше дежурство преди осем часа. Дойдоха двама от санитарите. Клариса изпитваше желание да разбере. Неговата нечестност подклаждаше нейното огорчение.

Тя влезе в преддверието, поръча на един от санитарите да му съобщи. Когато той видя, че тя влиза половин час по-рано от обикновено, се стъписа.

— Какво има? — движенията му изведнъж станаха по-забавени. — Едва седем часът е.

— Да, седем часът е. Смених се за по-ранен час.

— Аз съм… Аз съм…

— Хайде, вървете!

Той я стрелна с поглед. Санитарите го изнесоха.

— Носната ми кърпа — извика той.

Клариса помоли сестрата да оправят леглото. В чекмеджето има нещо скрито — така предполагаше тя, но там се оказаха само неговите неща. Нищо друго. И в леглото, дори под възглавницата не намери нищо. Засрами се, че го е обвинила: в крайна сметка обаче изпълняваше само поръчка. Имаше намерение вече да излезе от стаята, когато, връщайки назад леглото, съвсем до стената видя неговите пантофи. Бяха сламени пантофи, които той използваше, но защо се намираха толкова далече, си зададе тя въпроса със своя подсъзнателен инстинкт за ред. А след това си помисли, че вероятно не е могъл да ги достигне, и мигновено изплува вече почти забравеният спомен, че вчера възрастната жена бе сложила пантофите на кревата до възглавницата. Тя посегна. Напипа нещо. На върха на единия от тях, на левия, имаше нещо твърдо. Оказа се малко книжно пликче, каквито обичайно се дават в аптеките, а до него още едно и торбичка с бял прах. Все пак! Със селския си инстинкт доктор Ферлайтнер беше прав. Най-напред отвори пликчето. Миришеше на прегоряло и тя го опита: прегорял прах за повръщане. Повече не можа да разбере какво е бялото. Всичко й стана ясно. Той гладуваше нарочно, преди прегледите взимаше прахчето за повръщане, за да не задържа храната. Лъгал е всички.

Нещо у Клариса се разбунтува. Тя бе възпитана в уважение към войнишката почтеност. Възмути се. Върна леглото на мястото му, сложи пликчето в чантата си, нарочно остана, докато върнат Бранкорик, да го сложат в леглото и санитарите си отидат.

Когато останаха сами, той се изправи в леглото.

— Елате… Ох, пак ме измъчваха.

Клариса продължи да стои и го погледна сърдито.

— Няма да ви мъчат още дълго — отговори тя грубо. — Комедията е към своя край.

Обзе го безпокойство. Очите му заискриха.

— Ко… коя комедия?

Той така бе усъвършенствал заекването, че в моменти на страх то винаги автоматично задействаше.

— Не се мъчете със заекването. Въобще край с тези глупави преструвки. Лекарите отдавна са по следите ви, а пред мен вие вече си изпяхте песента.

Той заекваше.

— Но, сестра… сестра Клариса.

Бранкорик протегна умолително ръце, сякаш искаше да я привлече. Тя стоеше на разстояние от него и извади от чантичката двете пакетчета.

— Какво е това, вие скоро ще установите. Съветвам ви обаче, не ме принуждавайте да ви предам. Откажете се от играта и ще ви спестя най-малко наказанието. Не лишавайте другите, истински болните, от легло в нашето отделение. Ще направите добре, ако изчезнете оттук.

Бранкорик се разтрепери. Тя видя как под завивката заиграха крайниците му. Този път треперенето и заекването бяха истински. Лицето му бе бледо. На челото му бе избила пот.

— За Бога… се… сестра… чуйте ме… аз съм… аз съм… аз съм наистина болен… аз… аз не се преструвам… не… Аз… само не мога да понасям… от момента, когато ми навлякоха униформата, съм… съм един сломен човек… Всеки път, когато офицер или лекар в униформа ме погледнат, колената ми се подкосяват, прилошава ми… не мога да говоря… и съм… като изстискан… Нервите ми вече не издържат… Всичко, само това не… службата и… войната.

Клариса строго го погледна.

— Вие не сте болен… Вие сте само страхлив… това е истинската ви болест.

— Да… страхлив съм… наречете го така… аз… аз съм, аз съм си аз… Налага ми се да мисля винаги за най-ужасното… Вие… Вие не можете да го почувствате, както и този кръвожаден лекар… но това, аз не мога да гледам ужасното… не мога да го понасям. Да, страх ме е… страхът е едно хилядократно умиране, то е по-страшно от смъртта… другите се смеят и играят карти в окопите… а аз съм целият в слух… аз… мен… ме е страх от… собственото ми оръжие… аз н… не мога да го докосна… револвера с… с неговата студена цев… аз… аз не мога… другите, те нямат нерви… за да почувстват как ги дебне смъртта. Сега… сега… сега… чакам само граната, която ще ни убие… а след това затрупаните… когато се събудят с мокро лице… и писъците, когато усетят кръвта на някой друг… не мога да дишам… н… ние пътувахме върху един влак, натоварен с муниции, а те… седяха върху тежките гранати и ги пренасяха от вагона… аз… аз… треперех всяка секунда… някоя от тях да не падне и да не избухне… обливаше ме студена пот… а… аз не мога повече така… хайде… съжалете се… погледнете ме… съвсем съм съсипан… аз… аз вече не издържам.

— Естествено, че сте съсипан, след като гладувате и разрешавате на някакъв негодник да ви носи прахчета за повръщане.

— По… по-добре да умра от глад, в… вместо още веднъж да отида на… а… аз не искам вече… по-добре веднага да умра… аз не съм никакъв войник, те, те… тря… трябва да ме накарат да строя пътища, нека ме накарат да… да събирам боклук… аз… мога да върша всичко, но не да чакам д… докато избухне граната… аз не… не мога да… блъсна някого… с… щика и… — изведнъж сякаш нещо го сграбчи, той се закашля много силно — и не искам… не искам… не искам, нека ме убият, веднага да ме убият, но повече няма да отида на фронта. Какво ме интересува цялата тази глупост… аз… аз видях твърде много… няма вече да отида.

Клариса се обърна, отвращаваше се. В същото време си спомни, че бе заклела Леонард и себе си да не се връщат във Франция. Тя го погледна. Красивото му младо лице бе съвсем обезобразено. Страхът бе застинал в безизразните му очи, имаше вид на луд. Неволно, против собствената си воля, изпита състрадание.

— Щастие е, че другите не са такива парцали като вас — каза презрително и се обърна, за да си тръгне.

— Не… не… останете — молеше я той, по бузите му се стичаха сълзи. — Не… не… ме презирайте… не… аз… аз съм само човек… аз… аз… не съм лош човек… никога не съм сторил лошо на някого… аз не струвам… когато някой е негоден… а… аз не мога да бъда войник… Вие не сте виждали… к… когато те блъскат с… щиковете… н… не сте виждали к… как им блестят очите от злоба… Вие не знаете… какво е… когато вятърът носи… от гробовете вонята… когато всичко гние, вонята от месо… ох, ох… и сам, така сам… да ръмжиш, ох… не мога… искам у дома, моята ма… майка има… малко стопанство… там искам да живея… н… на никого не искам да сторя нещо… оох… искам да помогна на всеки човек… кълна ви се… обаче по… помогнете ми… ох… в… върнете ми това… к… какво ще стане, дали съм там или не… аз… само… ще объркам другите с моя страх… утре ще дойдат и отново ще ме мъчат… щ… ще ме опипват като животно с техните гадни ръце… в… върнете ми го обратно… аз… аз ви моля в… в името на Бога… името на моята бедна ма… майка… аз съм единственото й дете… тя… тя няма никого другиго, освен мен.

Сълзите продължаваха да се стичат по бузите му. Тя не можеше да различи истината от лъжата.

— Правете каквото искате… не желая нищо да знам… каквото правите, правете го на свой риск…

Тя му хвърли двете пакетчета и напусна стаята, сякаш бягаше от самата себе си.

* * *

Едва прекрачила прага и вече се ядосваше сама на себе си. „Случайно беше. Сигурно не съм видяла добре. Но какво направих?! Не трябваше да му връщам това средство за измама — продължаваше да си мисли тя, — след като няма да го издам. Но аз не би трябвало да му помагам.“ Дълбоко в себе си обаче съзнаваше своята слабост. Какво бе казал той: „Майка ми няма никого, освен мен…“ Собственото й дете би могло един ден да каже същото. Кого, освен него тя също щеше да има? Над всичко сега беше мисълта за детето. Преди два дни то се бе обадило в корема й. От този момент тя виждаше всичко в друга светлина. Вече не съществуваше само държава и дълг. Положението бе такова, сякаш това друго определяше живота й.

* * *

На следващия ден не участва в лекарската визитация. Не искаше да вземе участие в комедията. Нямаше желание да понася неговия поглед, който търсеше помощ. Не искаше да я разпитват. Какво я интересуваше всичко това? Клариса избегна лекаря. За първи път в живота си направи нещо, което не бе правилно и не бе честно. Имаше усещане за нечистоплътност. Не бе ли това само началото? Когато дойде детето, нямаше ли тогава да й се налага да се крие, да прави неверни изказвания, да лъже баща си, пастора, приятелите, държавата, да лъже може би и нероденото, което не трябваше да знае, че е дете на враг? Нейното „Аз“ вече не беше нейно „Аз“. Тя беше раздвоена между истината и лъжата също като онзи там. Нима тя не се бореше за този живот както той за неговия? Едва следобед, когато знаеше, че е сам, отиде при Бранкорик. Направи го против решението, което бе взела. Обаче бе вече оплетена в тази работа. Той лежеше в леглото със затворени очи. Беше изтощен и тя не съжаляваше, че е постъпила така. „Изтощен е като подгонено животно. Ако човек го скрие, не крие престъпник. Той не е предопределен да убива. Той има по детски невинна уста.“

Бранкорик отвори очи и я позна. Усмивка се появи на устните му. Погледна я радостно.

— Боже… Бог да ви благослови… След осем дни… ще ме изпишат като негоден… бях наистина толкова слаб… вчера вечерта… когато се явих пред комисията… с доктор Ферлайтнер… дори ако ви кажат, аз съм спасен… След като говорих с вас… ме задушаваше, не беше необходимо да вземам каквото и да било… Кълна ви се, кълна ви се в живота на майка си, нищо не взех… аз… вие виждате, нищо не взех… а бях толкова отпаднал, че не можех да поема и един залък, бях толкова отчаян, защото вие ме презирате… не искам вече… вие сте жена… нали вие не ме презирате, нали, сестра Клариса?

Трудно й беше да е сурова с него.

— След като лекарите ви признаят за негоден, тогава несъмнено и ще бъдете. Аз нямам нищо общо с това.

— Но нали… ако ви питат… вие все пак ще кажете… за мен… Вие няма да кажете нищо против мен… аз… едва сега започвам отново да живея… откакто мога да се надявам, че ще ме освободят… че ще ме оставят отново да бъда човек. Не искам да правя нищо повече, само да живея, искам само да живея… в нашия град имаше малка аптека… не искам нищо друго, освен един незначителен живот… а не мога да работя… с мен би трябвало да има някой, който да ми помага… аз съм слаб човек, лекомислен и твърде много се доверявам на всички. Постоянно губя кураж… Вие знаете колко съм слаб… без вас бих се чувствал загубен… Вие бяхте сурова към мен… но вие ме разбрахте… Сега трябва да започна нов живот, съвсем нов, съвсем отначало… Бих искал да има някой до мен… винаги когато ви видя, толкова спокойна, толкова сигурна… толкова трудолюбива, тогава… тогава си мисля какъв бих могъл да бъда, ако някой като вас би бил с мен… Трябва да се освободя от тези проклети дрехи, да се махна от тази болница… Ще ми липсвате само вие, толкова се привързах към вас… зная, че не мога да живея без вас… Клариса, бихте ли ми… бихте ли ми, бихте ли била готова да ми помогнете?

Клариса не разбираше.

— Как трябва да ви помогна? — това й се стори сантиментално и се усмихна. — Така както досега се развиха нещата при вас, така и ще продължи.

Той я погледна развълнуван и с благодарност.

— Не… аз имам нужда от вас… Аз мисля… ако… ако сега наистина ме освободят… сега не представлявам нищо… болен, слаб човек… но ако сега наистина ме освободят, аз мога да си отида у дома… Бихте ли вие… бихте ли тръгнали вие с мен… Аз… пасторът ми каза, че в моето състояние те биха за два дни… Ако лекарите разберат, че вие ще се омъжите за мен, вие по този начин ще ме спасите… Те ще ме освободят само заради вас… Те ви обичат, всички хора ви обичат… но никой като мен… В това ужасно време вие бяхте единственият човек, който бе добър с мен… и вие бихте била винаги добра с мен… Вие не можете да бъдете друга, освен добра… Какво ще правите тук… Елате с мен… аз… аз имам нужда от вас… Има други, които могат да се грижат за болни… бихме могли веднага да се оженим… сега е толкова лесно… Майка ми би била толкова щастлива…

— Не — Клариса го стрелна, — сега искате и да ме подкупите! Пасторът с набожност, момчетата — с пари, мен — като ме удостоявате с предложение за женитба. Струва ми се, че бълнувате — каза тя.

Помисли, че иска само да я купи и й предлага сделка. Видя й се цинично и напусна стаята.

* * *

Закова се на място, едва затворила вратата след себе си, така силно биеше сърцето й. Изпитваше гняв и срам. Толкова изненадващо й дойде предложението на този човек. Нима с държането си към него е допуснала той да си помисли, че отношението й е сърдечно? Стори й се, че е извършила престъпление спрямо Леонард, след като друг е могъл да й направи предложение. И в същото време изпитваше странно чувство. Вълнуващо беше, че той й благодари. А след това обаче, колко горда се почувства при мисълта, че би могла да му пише: „Един човек ми направи предложение.“ А и че някой до такава степен й е бил предан. Той бе първият човек, който й правеше предложение. „Ако знаеше — мислеше си тя, — че аз… нося дете от друг… Дали щеше да се изплаши?“ Би й било неприятно. Тогава не би могла вече да ходи при него. Възхищението му щеше да се изпари. И той би я презирал като другите.