Карлос Кастанеда
Изкуството на сънуването (12)

11. НАЕМАТЕЛЯТ

Заниманията ми по сънуване не преминаха към следващ етап, както ставаше обикновено. При следващата ми среща с дон Хуан той ме постави под ръководството на две жени от неговата група: флоринда и Сулейка, които бяха най-близките му спътнички. Обучението, на което ме подложиха те, беше свързано с различни начини за изполване на енергийното тяло, а не с вратите на сънуването, и при това не беше достатъчно продължително, за да ми окаже някакво особено влияние. Останах с впечатлението, че тези жени искаха по-скоро да проверят възможностите ми, отколкото да ме научат на каквото и да е.

— Аз не мога да те науча на нищо повече във връзка със сънуването — каза дон Хуан, когато го разпитах за това полоЖение на нещата. — Моето време на тази земя е към края си. Но Флоринда ще остане. Тя е човекът, който ще напътства не само теб, но и всичките ми други ученици.

— Ще продължи ли тя заниманията ми по сънуване?

— Не зная, а и тя не знае. Всичко зависи от духа — истинския играч. Ние самите не сме играчи. Ние сме просто пионки в ръцете му. Следвайки повелите на духа, аз трябва да ти кажа какво представлява четвъртата врата на сънуването, въпреки че не мога да те упътвам занапред.

— Какъв смисъл има само да ми възбуждаш апетита? Предпочитам да не ми казваш нищо.

— Духът не допуска аз или ти да взимаме решение за това. Длъжен съм да ти опиша четвъртата врата, независимо дали ми се иска, или не.

Дон Хуан ми обясни, че при четвъртата врата на сънуването енергийното тяло пътува до специфични, точно определени места, и че тази врата може да бъде използвана по три начина: първо, за пътуване до конкретни места, намиращи се на този свят; второ, за пътуване да конкретни места, намиращи се извън този свят; и трето, за пътуване до места, които съществуват само в намерението на други хора. Той заяви, че последният начин е най-труден и опасен, а освен това древните магьосници имали особени предпочитания към него.

— Какво искаш да направя с тези сведения? — попитах аз.

— Засега нищо. Запази ги в паметта си, докато ти потрябват.

— Значи ли това, че мога да мина през четвъртата врата самичък, без чужда помощ?

— Дали можеш, или не, зависи изцяло от духа.

Той рязко сложи край на разговора, но не остави у мен впечатлението, че трябва да се опитам сам да достигна и да преодолея четвъртата врата.

Дон Хуан ми определи една последна среща, която, както каза, щяла да бъде неговото магьосническо сбогуване с мен: последният щрих, който той щял да прибави към заниманията ми по сънуване. Трябваше да го посетя в малкото градче в Южно Мексико, където живееше той заедно с останалите магьосници от групата си.

Пристигнах там в късния следобед. Дон Хуан и аз отидохме във вътрешния двор на къщата му и седнахме на някакви неудобни плетени столове, покрити с огромни, дебели възглавници. Дон Хуан се разсмя и ми намигна. Тези столове му бяха подарени от една жена от неговата група и ние, особено той самият, трябваше просто да си седим така, сякаш нищо не ни безпокоеше. Столовете бяха купени в град Фийникс, Аризона, и внесени в Мексико с големи трудности.

Дон Хуан ме помоли да му прочета едно стихотворение от Дилън Томас, което, както каза той, било много подходящо за мен на този етап.

Аз жадувах да се махна надалеч

на кухата люка от съскащата жлъч

и на ужасите стари от нестихващата глъч,

всеки миг все по-ужасна, докато по здрач

денят зад хълма потопи в морето пламнал меч;

… … …

Аз жадувах да се махна надалеч, но ме е страх

да не се взриви животът, недотлял докрай

сред кухата лъжа, която уж лежи и спи,

а пръсне ли се под небето, ще ме ослепи…^[1]

Дон Хуан се изправи и каза, че смята да се поразходи из площада, който се намираше в центъра на града. Помоли ме да отида с него. Веднага сметнах, че стихотворението го е изпълнило с негативни мисли и той има нужда да се поразсее.

Стигнахме до правоъгълния площад, без да разменим нито една дума. Обиколихме го няколко пъти, все така безмълвно. Доста много хора се навъртаха край магазините по улиците, които гледаха към източната и северната страна на парка. Настилката на всички улици покрай площада беше неравна. Къщите бяха груби едноетажни кирпичени постройки с керемидени покриви, варосани стени и с врати, боядисани в синьо или кафяво. На една пресечка встрани от площада високите стени на огромната колониална църква, която приличаше на мавърска джамия, се издигаха застрашително над покрива на единствения хотел в града. Откъм южната страна имаше два ресторанта, които съжителстваха по необясним начин и въртяха добра клиентела, предлагайки практически едно и също меню на едни и същи цени.

Аз наруших мълчанието и попитах дон Хуан не намира ли и той за странно, че двата ресторанта почти не се различават.

— В този град всичко е възможно — отвърна той. Начинът, по който го каза, ме смути.

— Защо си толкова нервен? — попита ме той със сериозно изражение. — Да не би да знаеш нещо, което не искаш да ми кажеш?

— Защо съм нервен ли? Ама че майтап. Та аз винаги съм нервен, когато съм край теб, дон Хуан — понякога повече, отколкото друг път.

Дон Хуан май трябваше да положи големи усилия, за да не се разсмее.

— Нагуалите действително не са най-дружелюбните създания на земята — рече той с извинителен тон. — Аз изпитах това на собствения си гръб, докато мерех сили с моя учител, ужасния нагуал Хулиан. Самото му присъствие ме плашеше до смърт. А когато той ме вземеше на мушка, винаги си мислех, че животът ми не струва и пукната пара.

— Ти безспорно оказваш същото въздействие върху мен, дон Хуан.

Той избухна в искрен смях.

— О, не. Това е твърде преувеличено. Аз съм ангел в сравнение с него.

— Може и да си ангел в сравнение с нагуала Хулиан, но аз не го познавам, за да ви съпоставя.

Дон Хуан се посмя още малко, а после отново стана сериозен.

— Не зная защо, но определено съм уплашен — казах аз.

— Смяташ ли, че имаш някаква причина да си уплашен? — попита той, като спря да върви и ме изгледа втренчено.

Както ми се стори, тонът му и повдигнатите му вежди издаваха подозрението, че аз зная нещо, което тая в себе си. Очевидно очакваше да направя разкритие.

— Твоята настойчивост ме учудва — казах аз. — Сигурен ли си, че не си ти този, който си е наумил нещо?

— Да, наумил съм си — призна той и се ухили. — Но не това е въпросът. Работата е там, че в този град има нещо, което те очаква. И ти или не знаеш точно какво е то, или знаеш, но не смееш да ми го кажеш, или пък не знаеш абсолютно нищо.

— Какво ме очаква тук?

Вместо да ми отговори, дон Хуан закрачи отново и ние продължихме разходката в пълно мълчание. Направихме доста обиколки на площада, докато търсехме къде да седнем. След известно време няколко млади жени станаха от една пейка и си тръгнаха.

— Години наред съм ти описвал ненормалните практики на магьосниците от древно Мексико — рече дон Хуан, като се настани на пейката и ми направи знак да седна до него.

Говорейки така разпалено, сякаш за пръв път казваше това, той започна пак да ми разправя същото, което вече бях чувал от него многократно: че онези магьосници, водени от крайно егоистични интереси, влагали всичките си усилия в усъвършенстването на практики, които ги тласкали все по-далеч и по-далеч от трезвомислието и умственото равновесие, и че в крайна сметка били унищожени, когато сложните им системи от вярвания и практики се превърнали в такова бреме, което те повече не можели да носят.

— Древните магьосници, разбира се, живеели и се развивали в този район — каза той, като ме наблюдаваше, за да види реакцията ми. — Тук, в този град. Той е издигнат върху основите на един от техните градове. В тукашната местност протичали всички дейности на древните магьосници.

— Напълно ли си сигурен в това, дон Хуан?

— Да, а ти много скоро ще се убедиш в думите ми. Нарастващата ми тревога ме принуждаваше да правя нещо, което ненавиждах: да съсредоточавам цялото си внимание върху самия себе си. Дон Хуан, долавяйки обърканите ми чувства, ги подклаждаше още повече.

— Съвсем скоро ще разберам дали ти всъщност си като древните магьосници, или като съвременните — рече той.

— Направо ще ме подлудиш с тези странни и зловещи приказки — протестирах аз.

Тринайсетте години, прекарани с дон Хуан, ме бяха подготвили най-вече да мисля за ужаса като за нещо, което постоянно се спотайва на две крачки от мен и всеки миг може да се развихри.

Дон Хуан като че ли беше раздвоен. Забелязах, че поглежда крадешком към църквата. Даже се държеше разсеяно. Когато му заговорих, той не ме чу. Наложи се да повторя въпроса си:

— Чакаш ли някого?

— Да — отвърна той. — В това можеш да не се съмняваш. Тъкмо проверявах обстановката. Ти ме улови в момента, в който изследвах околността с енергийното си тяло.

— И какво усети, дон Хуан?

— Моето енергийно тяло усеща, че всичко си е на мястото. Пиесата ще бъде поставена тази вечер. Ти си главното действащо лице. Аз съм актьор с малка, но съществена роля. Напускам сцената в първото действие.

— За какво говориш, дявол да го вземе?

Той не отвърна на въпроса ми. Усмихна се многозначително.

— Просто подготвям почвата — рече той. — Малко те разгрявам, така да се каже, като пак се връщам към познатата идея, че съвременните магьосници са научили един труден урок. Те са разбрали, че само ако останат напълно безпристрастни, ще имат достатъчно енергия, за да бъдат свободни. Тяхната безпристрастност е много особена — тя не е породена от страх или леност, а от убеждение.

Дон Хуан замълча за малко, изправи се и протегна ръцете си напред, после встрани и най-сетне назад.

— Направи и ти така — посъветва ме той. — Тялото се отпуска по този начин, а ти трябва да си много отпуснат, за да посрещнеш онова, което ще дойде при теб довечера. — Той се усмихна широко. — Тази вечер ще бъдеш изправен пред пълна безпристрастност или пред крайна самозабрава. Това е избор, който всеки нагуал от моята приемствена линия трябва да направи.

Дон Хуан отново седна и си пое дълбоко дъх. Цялата му енергия сякаш беше отишла в думите, които беше казал.

— Струва ми се, че мога да разбера безпристрастността и самозабравянето — продължи той, — защото имах изключителното предимство да познавам двама нагуали: моя покровител, нагуала Хулиан, и неговия покровител, нагуала Елиас. Лично видях разликата, която съществуваше между тях. Нагуалът Елиас беше безпристрастен до такава степен, че можеше да сложи настрана един дар на силата. Нагуалът Хулиан също беше безпристрастен, но не чак толкова, че да не се възползва от подобен дар.

— Ако се съди по начина, по който говориш — казах аз, — ти май се каниш изневиделица да ме подложиш на някакво изпитание тази вечер. Така ли е?

— Аз нямам властта да те подлагам изневиделица на каквито и да е изпитания, но духът има тази власт — заяви дон Хуан, ухилен до уши. После добави:

— Аз съм само негов служител.

— Какво ще направи духът с мен, дон Хуан?

— Мога единствено да ти кажа, че тази вечер ще получиш урок по сънуване, също като по-рано, на не аз ще ти предам този урок. Някой друг ще бъде твой учител и водач.

— И кой ще бъде той?

— Един гост, който, би могъл да те изненада ужасно много или абсолютно никак.

— А какъв е урокът, който ще получа?

— Това е урок, свързан с четвъртата врата на сънуването. Той се състои от две части. Първата част ще ти обясня аз след малко. Втората никой не е в състояние да ти обясни, защото тя е нещо, което се отнася само за теб. Всички нагуали от моята линия са получили такъв двуделен урок, но той е бил различен за всеки от тях; урокът винаги е бил съобразяван с личния характер на съответния нагуал.

— Твоето обяснение никак не ми помага, дон Хуан. Чувствам се все по-неспокоен.

Известно време мълчахме. Бях развълнуван и притеснен и се опасявах, че каквото и да казка, ще прозвучи като досадна забележка.

— Както вече знаеш, за съвременните магьосници директното възприемане на енергията е въпрос на лично постижение — рече дон Хуан. — Ние се научаваме да манипулираме събирателната си точка благодарение на собствената си дисциплина. При древните магьосници преместването на събирателната точка било последица от подчинението им на техните учители, които осъществявали различните премествания чрез тайнствени действия и после ги предавали на учениците си като дарове на силата.

— Тези, чиято енергия е по-мощна от нашата, биха могли да направят с нас какво ли не — продълзки той. — Нагуалът Хулиан, например, беше в състояние да ме превърне във всичко, което би могъл да поиска — в светец или демон. Но той беше безупречен нагуал и ме остави да бъда самия себе си. Древните магьосници обаче не били толкова безупречни и с неспирните си усилия да се сдобият с власт над други хора създали атмосфера на мрак и узкас, която се предавала от учител на ученик.

Той се изправи и обгърна с поглед всичко около нас.

— Както и сам виждаш, този град не е нещо кой знае какво — продълзки дон Хуан, — но той крие неповторимо очарование за воините от моята линия. Тук се намира източникът на това, което сме, и източникът на онова, което не искаме да бъдем. И тъй като времето ми вече изтича, аз трябва да ти предам някои идеи, да ти разкажа някои истории, да те свържа с някои същества, и то именно тук, в този град, точно както и моят покровител постъпи с мен.

Дон Хуан каза, че ще ми повтори нещо вече известно: че всичко, което той е и което знае, е наследено от неговия учител, нагуала Хулиан, който от своя страна наследил всичко от учителя си, нагуала Елиас; нагуалът Елиас — от нагуала Росендо; той пък — от нагуала Лухан; нагуалът Лухан — от нагуала Сантистебан, а той — от нагуала Себастиан.

Дон Хуан формално ми повтори и нещо, което по-рано ми беше обяснявал многократно — че имало още осем нагуала преди Себастиан, но те били доста различни. Макар и пряко свързани със същата магьосническа линия, те били с други разбирания и с друго отношение съм магьосничеството.

— Сега трябва да си спомниш и да ми повториш всичко, което съм ти казвал за нагуала Себастиан — нареди ми той.

Това искане ми се стори странно, но аз все пак изредих всичко, което бях чувал от дон Хуан и неговите сподвжници за нагуала Себастиан и за легендарния древен магьосник, предизвикател на смъртта, когото те наричаха „наемателя“.

— Ти знаеш, че предизвикателят на смъртта дава дарове на силата на всеки нагуал поколения наред — каза дон Хуан. — И тъкмо специфичният характер на тези дарове е променил основната посока на нашата приемствена линия.

Той ми обясни, че наемателят, бидейки магьосник от старата школа, усвоил от учителите си всички тънкости, свързани с променянето на позицията на неговата събирателна точка. Тъй като странният му живот и съзнанието му продължавали навярно вече хиляди години — предостатъчно време, за да се усъвършенства каквото и да било — той понастоящем знаел как да достига и задържа стотици, ако не и хиляди позиции на събирателната точка. Даровете му били едновременно като карти, които изобразявали начини за преместване на събирателната точка до определени позиции, и като наръчници, указващи как да бъде прикована тя във всяко от тези места с цел да се придобие компактност.

Дон Хуан беше в апогея на разказваческото си майсторство. Никога не го бях чувал да говори толкова драматично. Ако не го познавах добре, бих могъл да се закълна, че долавям в гласа му дълбоката и тревожна интонация на човек, обзет от страх или загриженост. Жестовете му създадоха у мен представата за добър актъор, който прекрасно изобразява безпокойство и вълнение.

Дон Хуан ме погледна втренчено u ми каза с такъв тон и маниер, сякаш разкриваше някаква мъчителна тайна, че нагуалът Лухан, например, получил от наемателя дар, състоящ се от петдесет позиции. После заклати ритмично глава, като че ли безмълвно ме подканяше да се замисля над това, което току-що бе казал. Аз мълчах.

— Петдесет позиции! — възкликна той удивено. — За такъв дар една или най-много две позиции на събирателната точка биха били повече от достатъчни.

Дон Хуан сви рамене в знак на недоумение. — Казвали са ми, че нагуалът Лухан безкрайно допаднал на наемателя — продължи той. — Те станали толкова близки приятели, че направо били неразделни. Както съм чувал, двамата ходели всяка сутрин в отсрещната църква за утринната литургия.

— Тук, в този град ли? — попитах аз, изненадан до немай-къде.

— Точно тук — отвърна той. — Възможно е да са седели на същото място, само че на друга пейка, преди повече от сто години.

— Нагуалът Лухан и наемателят действително са се разхождали из този площад, така ли? — отново попитах аз, неспособен да преодолея изумлението си.

— Разбира се! — възкликна той. — Доведох те тук, защото стихотворението, което ми прочете, ми подсказа, че вече ти е време да се срещнеш с наемателя.

Усетих как ме обзема паника с мълниеносна скорост. В продължение на няколко мига трябваше да си поемем дъх през устата.

— Вече сме обсъждали странните постижения на магьосниците от древността — продължи дон Хуан. — Но винаги е трудно, когато човек трябва да говори само с идеални понятия, без наличието на непосредствен опит. Мога да ти повтарям до безкрай нещо, което за мен е съвършено ясно, а за теб — напълно неразбираемо и невероятно, понюке не си се сблъсквал лично с него. Той стана и ме огледа от глава до пети.

— Хайде да влезем в църквата — каза той. — Наемателят харесва тази църква и околните места. Абсолютно сигурен съм, че сега е моментът да отидем там.

Откакто се познавах с дон Хуан, много рядко ми се беше случвало да изпитвам такъв страх. Бях се вцепенил. Когато се изправих, цялото ми тяло се разтрепери. Стомахът ми беше свит на топка, но щом дон Хуан се отправи към църквата, аз все пак го последвах, без нищичко да кажа, макар че коленете ми трепереха и се огъваха неволно при всяка крачка. Докато извървим краткото разстояние от площада до църковния портик, вече бях на път да припадна. Дон Хуан обаче обви раменете ми с ръка, за да ме подкрепи.

— Ето го и наемателя — каза той така небрежно, сякаш току-що бе зърнал някой стар приятел.

Погледнах натам, накъдето ми сочеше той, и видях група от пет жени и трима мъже, които бяха в другия край на портика. Моят бърз и уплашен поглед не забеляза нищо необичайно у тези хора. Дори не можех да определя дали се канят да влязат в църквата, или тъкмо излизат от нея. Затова пък ми направи впечатление, че те като че ли се бяха събрали там случайно. Явно не бяха заедно.

Когато дон Хуан и аз стигнахме до малката врата, вградена в масивния дървен портал, три от жените вече бяха влезли в църквата. Тримата мъже и останалите две жени си отиваха. Почувствах се объркан и погледнах дон Хуан, за да получа някакво указание. Той посочи с брадичка към купела със светената вода.

— Трябва да спазим правилата и да се прекръстим — прошепна той.

— Къде е наемателят? — попитах аз, също шепнешком. Дон Хуан топна пръстите си в купела и се прекръсти. С повелително движение на брадичката той ме подкани да направя същото.

— Наемателят не беше ли един от тримата мъгке, които си тръгнаха? — пошушнах му аз на ухото.

— Не — тихичко отвърна той. — Наемателят е една от трите жени, които останаха. Тази, която стои в задната редица.

В този момент една жена, застанала по-назад, извърна лице към мен, усмихна се и ми кимна.

Само с един скок се озовах до вратата и хукнах навън.

Дон Хуан побягна след мен. С невероятна пъргавина той ме настигна и ме хвана за ръката.

— Къде отиваш? — попита той, като целият се превиваше от смях.

Докато си поемах въздух на големи глътки, дон Хуан здраво ме държеше за ръката. Направо се задушавах. Той се тресеше от пристъпи на смях, които приждаха като океански вълни. Енергично се отскубнах от него и тръгнах към площада. Той ме последва.

— Никога не съм си представял, че ти толкова ще се разтревожиш — Възкликна дон Хуан, разтърсен от нов изблик на смях.

— Защо не ми каза, че наемателят е жена?

— Онзи магьосник там, в църквата, е предизвикателят на смъртта — заяви той напълно сериозно. — За такъв магьосник, толкова изкусен в промените на събирателната точка, да бъде мъж или жена е въпрос на избор или на удобство. Това е първата част от урока по сънуване, за който ти говорих. А предизвикателят на смъртта е тайнственият гост, който ще те посвети в този урок.

Дон Хуан отново прихна и се хвана за корема, кашляйки от смях. Аз бях загубил ума и дума. И тогава изведнъж ме обзе ярост. Не бях вбесен от дон Хуан, нито пък от себе си или от когото и да е. Това беше някаква студена ярост, която ме накара да се почувствам щака, сякаш гръдният ми кош и всичките ми вратни мускули щяха да се пръснат.

— Хайде да се върнем в църквата! — извиках аз и не можах да позная собствения си глас.

— Е, ти пък сега — меко каза той. — Не е нужно да се хвърляш в огъня просто ей-така. Помисли добре. Разсъдй. Прецени нещата. Поуспокой го този твой ум. Никога в живота си не си бил изправян пред такова изпитание. Сега трябва да си хладнокръвен.

— Аз не мога да ти нареждам какво да направиш — продължи той. — Като всеки друг нагуал, мога само да те изправя пред твоето предизвикателство, след като доста заобиколно съм ти казал всичко, което има отношение към този случай. Това е една от маневрите на нагуалите: да казват всичко, без да го казват, или да питат, без да питат.

Искаше ми се набързо да приключа с цялата тази работа. Дон Хуан обаче смяташе, че една кратка пауза ще възстанови онова, което бе останало от моята самоувереност. Коленете ми се подгъваха. Той загрижено ме накара да седна на тротоара. После се настани до мен.

— Първата част от въпросния урок по сънуване се изразява в това, че мъжкият и женският пол не са окончателни състояния, а резултат от един специфичен начин на разполагане на събирателната точка — каза той. — И това разполагане, естествено, е въпрос на воля и на обучение. Тъй като древните магьосници са имали слабост към подобни занимания, те са единствените, които могат да хвърлят светлина върху тази тема.

Започнах да споря с дон Хуан, навярно защото не виждах друг разумен начин на реакция.

— Не мога да приема или да повярвам в това, което ми казваш — заявих аз. Усетих, че се разгорещявам.

— Но нали видя жената — рязко каза той. — Да не мислиш, че става дума за някакъв номер?

— Не зная какво да мисля.

— Онова същество в църквата е истинска жена — рече дон Хуан убедително. — Защо това те тревожи толкова много? Обстоятелството, че тя по рождение е била мъж, свидетелства единствено за силата на машинациите, използвани от древните магьосници. Подобни неща не би трябвало да те изненадват. Ти вече си усвоил всички принципи на магьосничеството.

Вътрешностите ми щяха да се пръснат от напрежение. Дон Хуан ми каза с упрек в гласа, че просто се заяждам с него. С престорено търпение, но с искрена самомнителност аз се заех да му обясня биологическата основа на мъжкия и на женския пол.

— Всичко това ми е ясно — отвърна той. — И твоите твърдения са верни. Грешката ти е само, че се опитваш да ги изкараш универсални.

— В момента говорим за основни принципи! — извиках аз. — Те са валидни за всеки човек, тук или в който и да е кът на вселената.

— Правилно. Така е — спокойно каза той. — Всяка твоя дума е вярна, стига събирателната ни точка да се намира в обичайната си позиция. Ала щом тя бъде преместена отвъд една определена граница и нашият ежедневен свят вече не е в сила, тогава никой от любимите ти принципи не притежава онова всеобщо значение, за което говориш. Ти грешиш, като забравяш, че предизвикателят на смъртта е преминал тази граница хиляди, ама хиляди пъти. Не нужно да си гений, за да разбереш, че наемателят вече не е във властта на същите сили, в чиято власт си ти.

Казах на дон Хуан, че не искам да се препирам с него — ако това можеше да се нарече препирня, — а просто не мога да приема практическата страна на магьосничеството, която до този момент ми бе изглеждала толкова невероятна, че никога не се бях замислял над нея като над някакъв действителен проблем. Наблегнах, че като сънувач се бях убедил от личен опит, че в сънуването всичко е възможно. Припомних му, че той самият бе подхранвал и доразвивал това мое убеждение, наред с идеята за крайната необходимост от наличието на здрав дух. Но онова, за което говореше той в случая с наемателя, направо противоречеше на здравия разум. То би могло да има връзка единствено със сънуването, но не и с ежедневния свят. Осведомих го, че за мен едно такова твърдение е не само отблъскващо, но и несъстоятелно.

— Защо реагираш така бурно? — усмихнато попита дон Хуан.

Въпросът му ме свари неподготвен. Почувствах се неловко.

— Струва ми се, че всичко това е някаква заплаха за мен — признах си аз. Говорех съвсем сериозно. Мисълта, че жената в църквата е била мъж, някакси ме отвращаваше.

В главата ми се въртеше и нещо друго: може би наемателят е травестит, мислех си аз. Не на шега попитах дон Хуан за съществуването на подобна възможност. Той избухна в такъв смях, че едва не му призля.

— Тази възможност е твърде светска — заяви той. — Старите ти приятели навярно биха могли да прибягнат до такова нещо. Новите обаче са по-изобретателни и по-малко склонни към самозадоволяване. Повтарям: онова същество в църквата е жена. То е „тя“. И тя има всички женски органи и атрибути — добави той със злорада усмивка. — Нали винаги си имал слабост към жените, а? Цялата ситуация като че ли е нагласена специално за теб.

Веселието му беше толкова буйно и детинско, че се предаде и на мен. И двамата се позасмяхме: той — напълно освободено, а аз — доста угрижено.

И тогава взех решение. Изправих се и казах високо и ясно, че нямам никакво желание да се занимавам с наемателя, в какъвто и образ да ми се представи той. Моят избор беше да се откажа от цялата тази работа и да се върна в къщата на дон Хуан, а после да се прибера у дома.

Дон Хуан отвърна, че няма нищо против решението ми, и ние тръгнахме към къщата му. Мислите ми лудо препускаха: дали постъпвам така, както трябва? Дали не бягам просто от страх? Разбира се, веднага окачествих моя избор като правилен и неизбежен. В края на краищата, както сам се убеждавах, аз не се интересувах от придобивки, а да получа дар от наемателя беше все едно да се сдобия с някаква собственост. После внезапно бях обзет от съмнения и любопитство. Имаше толкова много въпроси, които бих могъл да задам на предизвикателя на смъртта.

Сърцето ми започна да бие така силно, че го усещах чак в стомаха си. Това туптене изведнъж се превърна в гласа на сънния пратеник. Той наруши обещанието си да не се меси в работите ми и каза че, една невероятна сила ускорява пулса ми, за да ме накара да се върна в църквата; да вървя към къщата на дон Хуан би означавало да вървя към смъртта си.

Веднага се спрях и припряно споделих с дон Хуан онова, което бях чул от пратеника.

— Вярно ли е това? — попитах аз.

— Боя се, че да — плахо призна той.

— А защо самият ти не ми го каза, дон Хуан? Нима щеше да ме оставиш да умра, защото ме мислиш за страхливец? — попитах аз, обзет от ярост.

— Нямаше да умреш просто така. Твоето енергийно тяло има безкрайни възможности. А и никога не ми е хрумвало да те мисля за страхливец. Уважавам решенията ти и хич не ме е грижа за мотивите, които стоят зад тях. Ти си в края на пътя, също като мен; така че бъди истински нагуал. Не се срамувай от това, което си. Смятам, че ако беше страхливец, щеше да умреш от ужас още преди години. Но ако си прекалено уплашен, за да се срещнеш с предизвикателя на смъртта, по-добре е да умреш, отколкото да се изправиш пред него. В това няма нищо срамно.

— Хайде да се върнем в църквата — казах аз с цялото спокойствие, на което бях способен.

— Ето че стигаме до същността на въпроса! — възкликна дон Хуан. — Но нека най-напред да отидем в парка, да седнем на някоя пейка и внимателно да обсъдим вариантите на твоя избор. Така ще спестим време, а освен това е още твърде рано за работата, която ни предстои.

Отидохме в парка, веднага намерихме свободна пейка и седнахме.

— Трябва да разбереш, че единствено ти самият можеш да решиш дали да се срещнеш с наемателя, или не, и дали да приемеш неговите дарове на силата, или да ги отхвърлиш — каза дон^Хуан. — Необходимо е обаче да изразиш решението си пред жената от църквата, лице в лице и без чужда помощ; в противен случай то няма да се зачита.

Той ме предупреди, че даровете на наемателя са изключителни, но цената им е огромна. Самият дон Хуан не одобряваше нито даровете, нито пък цената им.

— Преди да вземеш окончателното си решение — продължи той, — трябва да узнаеш всички подробности, свързани с нашата спогодба с този магьосник.

— Предпочитам да не чувам нищо повече за това, дон Хуан — замолих го аз.

— Длъжен си да го знаеш — рече той. — Как иначе ще направиш своя избор.

— Не мислиш ли, че колкото по-малко зная за наемателя, толкова по-добре би било за мен?

— Не. Сега не можеш да се криеш и да чакаш опасността да премине. Сега е моментът на истината. Всичко, което си направил и преживял в света на магьосниците, е било предназначено да те доведе до това място. Не исках да ти го казвам, защото знаех, че енергийното ти тяло ще ти каже, че не е възможно да избегнеш тази среща — даже и чрез смъртта. Разбираш ли ме?

Дон Хуан ме разтърси за раменете.

— Разбираш ли? — повтори той.

Разбирах всичко толкова добре, че го попитах дали би могъл да промени нивото на съзнанието ми, за да намали страха притеснението ми. Неговото рязко „не“ почти ме накара да подскоча.

Трябва да се срещнеш с предизвикателя на смъртта хладнокръвно и крайно обмислено — продължи той. — А и не можеш да използваш заместници.

Дон Хуан спокойно започна да повтаря всичко, което вече ми беше казвал за предизвикателя на смъртта. Докато говореше, аз си дадох сметка, че моето объркване донякъде се дължеше на думите, които употребяваше. Испанските думи, с които си служеше той за „предизвикател на смъртта“ и за „наемател“, бяха съответно „el desafiante de la muerte“ и „el inquiliпо“, като и едното, и другото автоматично обозначават същество от мъжки пол. Затова пък, описвайки взаимоотношенията между нагуалите от неговата линия и наемателя, дон Хуан постоянно смесваше обозначенията за мъжки и за женски род в испанския език, като по този начин напълно ме обърка.

Дон Хуан каза, че наемателят трябвало да плаща за енергията, която той взимал от нагуалите, но неговата отплата обвързала тези магьосници за поколения наред. В замяна на енергията, получена от всички тях, жената от църквата ги учела точно какво да направят, за да могат да преместват събирателните си точки до някои специфични позиции, избрани от самата нея. С други думи, тя обвързала всички тези хора с дарове на силата, състоящи се от предварително избрани, точно определени позиции на събирателната точка, заедно с цялостните последици от това.

— Какво имаш предвид под „цялостни последици“, дон Хуан?

— Имам предвид отрицателните резултати, породени от тези дарове. Жената от църквата познава единствено самозабравянето. У нея няма никаква трезвост, никаква умереност. Тя например научи нагуала Хулиан как да наглася събирателната си точка така, че да се превръща в жена, също като нея. А да научиш на подобно нещо такъв непоправим сластолюбец като моя покровител, е все едно да снабдиш някой алкохолик с пиене.

— Но нали всеки трябва лично да отговаря за постъпките си?

— Така е, наистина. На някои от нас обаче им е по-трудно да се държат отговорно, отколкото на останалите. Да увеличаваш тази трудност преднамерено, както прави онази жена, означава да упражняваш прекалено голям и излишен натиск върху нас.

— Откъде знаеш, че жената от църквата прави това преднамерено?

— Тя е постъпила така с всеки нагуал от моята линия. Ако се вгледаме в себе си честно и откровено, ще трябва да признаем, че с даровете си предизвикателят на смъртта ни е превърнал в линия от твърде зависими, склонни към самозабравяне магьосници.

Повече не бях в състояние да опрощавам езиковите противоречия на дон Хуан и му се оплаках от това.

— Трябва да говориш за този магьосник или в мъжки род, или в женски, но не и в двата — упрекнах го аз. — И без друго съм твърде напрегнат, а твоята произволна употреба на родовете ме кара да се притеснявам още повече.

— И аз самият съм много притеснен — призна той. — Но истината е, че предизвикателят на смъртта е и мъж, и жена. Никога не съм можел да приема благосклонно промените на този магьосник. Бях сигурен, че и ти ще имаш такова отношение, след като си го видял най-напред като мъж.

Дон Хуан ми припомни как преди години ме бе завел да се срещна с предизвикателя на смъртта; тогава аз се срещнах с мъж — странен индианец, нито стар, нито млад, с много крехко телосложение. Запомнил съм най-вече особения му акцент и една чудата метафора, употребена от него, докато описваше неща, които, според собствените му твърдения, лично бил видял: „mis ojos se pasearon“, „очите ми се разходиха“. Той например каза: „Очите ми се разходиха по шлемовете на испанските завоеватели“.

Тази случка бе останала в съзнанието ми като нещо съвсем мимолетно, затова аз винаги съм смятал, че срещата ни е продължила само няколко минути. Впоследствие разбрах от дон Хуан, че тогава съм прекарал цял един ден с предизвикателя на смъртта.

— Одеве се опитвах да узная от теб дали си наясно с това, което става — продължи дон Хуан, — защото си мислех, че преди години ти сам си уговорил среща с предизвикателя на смъртта.

— Ти си ме надценил, дон Хуан. В този случай аз наистина не съм наясно с нищо. Какво те накара да мислиш, че зная как стоят нещата?

— Той като че ли се е привързал към теб. А за мен това означаваше, че е възможно вече да ти е дал дар на силата, макар и да не си спомняш; или пък че може да сте се разбрали как да се срещнеш с него като жена. Даже подозирах, че тя ти е дала точни указания.

Дон Хуан отбеляза, че предизвикателят на смъртта, бидейки същество с подчертано ритуални навици, винаги се срещал с всички нагуали най-напред като мъж, както станало в случая с нагуала Себастиан, а впоследствие като жена.

— Защо наричаш даровете му „дарове на силата“? И защо е цялата тази мистерия? — попитах аз. — Ти самият можеш да преместиш събирателната си точка до която си искаш позиция, не е ли така?

— Названието им е „дарове на силата“, понеже те са плод на специализираното познание на магьосниците от древността — отвърна той. — А са обградени с мистерия, защото никой на тази земя, с изключение на предизвикателя на смъртта, не е в състояние да ни даде пример за това познание. Аз, разбира се, мога да премествам събирателната си точка до всяко избрано от мен положение, вътре в човешката енергийна форма или извън нея. Но за разлика от предизвикателя на смъртта, който единствен знае това, аз не зная какво да правя с енергийното си тяло във всяко от тези положения, за да получа цялостно възприятие и абсолютна компактност.

Дон Хуан ми обясни, че съвременните магьосници не са запознати c подробностите, свързани с хилядите възможни позиции на събирателната точка.

— Какво имаш предвид под „подробности“? — попитах аз.

— Това са специфични начини на отношение към енергийното тяло, отношение, чиято цел е да се задържа събирателната точка фиксирана в конкретните положения — отвърна той.

После ми даде за пример самия себе си. Каза, че дарът на силата с който се сдобил той от предизвикателя на смъртта, включвал позицията на събирателната точка на враните и начините за манипулиране на енергийното тяло, водещи до получаване на цялостно възприятие като врана. Дон Хуан ми обясни, че цялостното възприятие и компактност били онова, към което древните магьосници се домогвали на всяка цена, и че в случая с неговия собствен дар на силата цялостното възприятие било резултат от съзнателния процес, който той трябвало да усвои постепенно, точно както човек се учи да борави с много сложна машина.

Дон Хуан допълни, че повечето от промените, които изпитват съвременните магьосници, са леки промени в рамките на един тънък сноп от сияйни енергийни нишки, намиращ се в сияйното яйце, наречен „човешки сноп“, или чисто човешкия аспект на вселенската енергия. Отвъд тази ивица, но все още в пределите на сияйното яйце, е разположена сферата на мащабните промени. Когато събирателната точка се премести до някоя позиция, намираща се в тази област, възприятието все още е разбираемо за нас, но за да бъде цялостно, се изискват извънредно подробни процедури.

— Неорганичните същества подлъгаха теб и Карол Тигз при последното ви пътуване, като помогнаха и на двама ви да получите абсолютна компактност при мащабна промяна — каза дон Хуан. — Те преместиха събирателните ви точки до най-далечната възможна позиция, а после ви помогнаха да възприемате там така, сякаш сте в ежедневния свят — нещо почти невъобразимо. За да използва такъв начин на възприятие, един магьосник се нуждае или от практически познания, или от влиятелни приятели. Вашите приятели накрая щяха да ви измамят и да ви оставят двамата с Карол сами да се погрижите за себе си и да усвоите практическите мерки, необходими за оцеляването ви в другия свят. В крайна сметка вие щяхте да станете познавачи на цял куп процедури, също като онези крайно осведомени древни магьосници.

— Всяка мащабна промяна има различни вътрешни принципи — продължи той, — които съвременните магьосници биха могли да изучат, ако знаеха как да фиксират събирателните си точки за достатъчно дълго време при която и да е такава промяна. Единствено древните обаче притежавали специфичното познание, което се изисква за тази цел.

Дон Хуан добави, че осемте нагуала, предшестващи Себастиан, не познавали характерните процедури, свързани с промените на събирателната точка, и че наемателят показал на нагуала Себастиан как да получава цялостно възприятие при десет нейни позиции. Нагуалът Сантистебан се сдобил със седем позиции, нагуалът Лухан — с петдесет, нагуалът Росендо — с шест, нагуалът Елиас — с четири, нагуалът Хулиан — с шестнайсет, а самият дон Хуан — с две; това правело общо деветдесет и девет специфични позиции на събирателната точка, които неговата приемствена линия познавала. Той каза, че ако го запитам дали смята това за изгода, ще трябва да ми отговори с „не“, защото бремето на тези дарове карало линията му да се доближи до атмосферата, присъща на древните магьосници.

— Сега е твой ред да се срещнеш с наемателя — продължи дон Хуан. Може би даровете, които той ще ти даде, ще нарушат цялостното ни равновесие и нашата линия ще се потопи в мрака, погубил древните магьосници.

— Това е толкова тежко, че е просто отвратително — казах аз.

— Най-искрено ти съчувствам — рече той със сериозно изражение. — Зная, че за теб няма да е никаква утеха, ако ти кажа, че това е най-тежкото изпитание, на което може да бъде подложен един съвременен нагуал. Срещата с нещо толкова древно и загадъчно като наемателя вдъхва не страхопочитание, а неприязън. Поне такова беше моето отношение, а и все още е.

— Защо аз трябва да продължа всичко това, дон Хуан?

— Защото, без сам да знаеш, вече си приел предизвикателството на предизвикателя на смъртта. Аз подмолно се сдобих с твоето съгласие по време на обучението ти, точно както и моят учител се сдоби с моето.

— На времето и аз преживях същия ужас, само че по малко по-груб начин — добави дон Хуан и се закиска. — Нагуалът Хулиан обичаше да си прави кошмарни шеги. Той ми каза, че една много красива и страстна вдовица е безумно влюбена в мен. Нагуалът често ме водеше на църква и там вече бях виждал въпросната жена, която винаги се взираше в мен. Намирах я за хубава. А аз бях млад и похотлив. И когато нагуалът ми каза, че тя ме харесва, веднага лапНах въдицата. Можеш да си представиш как се почувствах, след като разбрах каква е грубата истина.

Едва се сдържах да не прихна, като гледах жестовете на дон Хуан, изразяващи изгубена невинност. В следващия миг осъзнах, че описаната от него ситуация не е смешна, а страшна.

— Сигурен ли си, дон Хуан, че онази жена е наемателят? — попитах аз с надеждата, че може да е станала някаква грешка или че всичко това е просто лоша шега.

— По-сигурен не бих могъл да бъда — отвърна той. — Даже и да бях толкова глупав, че да забравя наемателя, изключено е моето виждане да ме подведе.

— Значи ли това, че той има друг тип енергия?

— Не, няма друг тип енергия, но има енергийни особености, с които определено се различава от нормалните хора.

— И все пак, дон Хуан, напълно ли си уверен, че онази жена е наемателят? — настойчиво повторих аз, тласкан от някакво странно отвращение и уплаха.

— Именно тя е наемателят! — възкликна той с тон, който не допускаше и най-малкото съмнение.

Известно време мълчахме. Седях в очакване на следващия ход, обзет от паника, която не се поддаваше на описание.

— Вече съм ти казвал, че да бъдеш естествен мъж или естествена жена е въпрос на разположение на събирателната точка — рече дон Хуан. — Под „естествен“ имам предвид човек, който по рождение е от мъжки или женски пол. За един виждащ най-ярката част от събирателната точка при жените е обърната навън, а при мъжете — навътре. Събирателната точка на наемателя първоначално е била обърната навътре, но той я е променил, извъртайки я, и по този начин е придал на яицеподобната си енергийна форма вид на извита раковина.