Кир Буличов
Половин живот

Това беше изключителна, почти невероятна находка. Неуправляван, напуснат от екипажа, но здрав кораб.

Те го догониха, крайно предпазливо влязоха вътре и се убедиха, че притежателите на кораба отдавна са се качили в спасителния катер и са отлетели в неизвестна посока.

Даг изчисли, че ако вземе трофея на буксир, горивото ще му стигне до външните бази. При условие, че изхвърли извън кораба собствения си товар, че запрати в пустотата почти всичко, заради което те двадесет месеца не бяха видели нито едно човешко лице (без да се смятат собствените).

А освен това някой трябваше да се прехвърли на борда трофейния кораб, да поддържа връзката и да внимава той да се държи прилично. Отиде Павлиш.

— Бъди внимателен — каза Даг, който изведнъж се разчувствува. — При най-малкото…

— Главното е да не го изгубите — отвърна Павлиш.

Сато ловко доближи катера до товарния люк на мъртвия кораб. Не беше мъчно да се досетят, че там някога е стоял спасителният катер. Сега го нямаше. Само някакво механично устройство се люлееше встрани.

Като тикаше пред себе си вързоп с палатка и газови бутилки, Павлиш тръгна по широкия коридор към каютата непосредствено до пулта за управление. Реши да се настани там. Ако се съди по формата и размерите на помещението, на ръст неговите предшественици са били по-ниски от хората, но може би по-масивни. В каютата наистина нямаше никакви мебели, по които да се разбере как са устроени бившите собственици на кораба. Но може би помещението не е било каюта, а склад. Всичко беше възможно. Не успяха да прегледат кораба както трябва. Павлиш щеше да го направи. Корабът беше голям. Имаше изгледи пътешествието да не бъде скучно.

Сато му помогна да опъне палатката. Направиха преходен шлюз пред вратата. Сега Павлиш имаше дом, в който можеше да живее без скафандър. Скафандърът щеше да му потрябва за разходките. Докато Павлиш подреждаше нещата си в каютата, Сато монтира осветление, изпробва радиостанцията. Човек би помислил, че има намерение да се настани тук. И то за дълго.

Цели шест часа набираха скорост. Даг се боеше за здравината на буксирното съоръжение. След като набраха скорост, Павлиш отиде при пулта за управление и забеляза, че летящите край кораба сребърни цилиндри — изхвърленият товар — постепенно изоставаха, като че бяха изпращачи на перон. Натоварванията вече се понасяха и той реши да се залови за работа.

Пултът за управление не му даде кой знае колко много сведения. Странна гледка представляваше този пулт. Пък и цялата кабина. Тук явно е шетал хулиган. По-точно не просто хулиган, а малолетен радиолюбител, на когото са дали да разруши скъпа и сложна машина. Без много да се церемони, той свалял капаци и кожуси, направил късо съединение между проводници, които не бива да се съединяват — с една дума, взел всички мерки, за да превърне един хронометър в първобитен будилник. От тази вивисекция бяха останали много излишни „болтчета“, понякога с внушителни размери. Палавникът ги разхвърлял по пода, сякаш бързал да завърши разрушението и да се скрие, преди да са се върнали родителите му.

Чудно, че никъде не намери нито стол, нито кресло или нещо подобно. Може би притежателите на кораба не са знаели какво е стол. Седели са с кръстосани крака на пода. Или изобщо са се търкаляли като топки. Павлиш носеше със себе си камерата и се стремеше да заснеме всичко, което можеше. За всеки случай. Ако нещо се случи, филмите биха могли да се запазят.

Беше толкова тихо, че на Павлиш започнаха да му се счуват леки стъпки и шумолене. Щеше му се да стъпва на пръсти, сякаш можеше да събуди някого.

Коридорът, който минаваше край каютата, завършваше с кръгло, празно помещение. Павлиш се отблъсна от люка и с два скока го премина. По-нататък следваше пак такъв коридор. Навсякъде стените и подът бяха с еднакъв светлосин цвят, леко белезникав, сякаш избелял от слънцето. Светлината от лампата на шлема му падаше във вид на широк лъч и стените я отразяваха. Коридорът завиваше. Павлиш го нанесе на плана.

След стотина крачки коридорът стигна до един полуотворен люк. Зад люка той се разширяваше и разклоняваше настрани. Но Павлиш дори не забеляза разклоненията. Избра централния, най-широкия коридор. Той го отведе до още един плътно затворен люк. Павлиш забеляза очертанията на някакъв квадрат и го натисна леко с ръка, облечена в ръкавица.

Люкът се отмести лесно и Павлиш се притисна до стената. Но не се случи нищо.

Павлиш се намери в просторна каюта. Край стените й имаше полици. На някои от тях се виждаха чекмеджета. Той надзърна в едно от тях. Една трета от него беше пълна с прах. В никакъв случай не можеше да се разбере какво е имало в него по-рано.

В далечния ъгъл на каютата фенерът освети парцалче. На Павлиш се стори, че на парцалчето е написано нещо. Дали не му се е сторило? Направи крачка. Наведе се. Приклекна.

„Казвам се Надежда“ — беше написано на парцалчето. На руски.

Изгубил равновесие, Павлиш докосна парцалчето с ръка. То се разпадна. Изчезна. Изчезна и надписът.

— Казвам се Надежда — повтори Павлиш на глас.

— Какво? — чу се в шлемофона гласът на Даг.

— Тук беше написано: „Казвам се Надежда“ — каза Павлиш.

— Къде?

— Вече не е написано. Докоснах го и всичко изчезна.

— Слава — каза Даг тихо, — успокой се.

— Аз съм съвсем спокоен — отвърна Павлиш.

* * *

До този момент корабът си оставаше за Павлиш фантом, чиято реалност беше условна, като че ли предвидена в правилата на някаква игра. И дори когато нанасяше върху плана — пластмасова плочка, прикрепена към китката на ръката му — мрежата от коридори и люкове, той не излизаше от рамките на тази условност.

Разпадналата се бележка нарушаваше правилата, защото по никакъв начин, бил той и най-фантастичният, не можеше да се окаже тук и поради това водеше до единствено разумния извод: изобщо не я е имало. Именно така реши Даг. Така би решил и Павлиш, ако беше на негово място.

— Точно Надежда ли? — запита предпазливо Даг.

— Да — отвърна Павлиш. Той гледаше шепичката белезникава пепел.

— Виж какво, Слава — каза Даг. — Ти си физиолог. Знаеш, може би ще е по-добре да те заменим. Или изобщо да оставим кораба без надзор.

— Всичко е наред — рече Павлиш. — Не се тревожи. Отивам да взема консервиращия препарат.

— Защо ти е?

— Ако намеря още една бележка, ще я запазя за теб.

Докато измина краткото разстояние до каютата и вадеше препарата от пълната с какво ли не чанта, подредена за него от грижливия Сато, Павлиш непрекъснато се мъчеше да възобнови в паметта си парцалчето или късчето хартия с бележката. Но листчето му избягваше. Като лицето на любима жена: ти се мъчиш да си го спомниш, а паметта ражда само отделни, дребни подробности, които никак не те задоволяват — кичур коса над ухото, бръчица на челото. И докато Павлиш се завърна в каютата, където го очакваше шепичката белезникав прах (започна да се бои, че тя ще изчезне), увереността му, че е видял бележката, се разколеба. Разумът се мъчеше да го защити от чудеса.

Павлиш намери следващия люк. Той се отвори лесно. Видя странно помещение. Разделено с преградки на сектори, различни по размер и форма. Някои бяха остъклени, други бяха отделени от коридора с тънка мрежа. Посред коридора имаше някакво полукълбо, приличащо на висока костенурка с диаметър 60 см. Павлиш го докосна предпазливо и полукълбото с неочаквана лекота се плъзна по коридора, сякаш се движеше на добре смазани колелца. След това се опря до стената и замря. Лъчът на фенера изтръгваше от тъмнината ниши. Не всички бяха празни. В една имаше купчина камъни, в друга — парчета дърво. А когато се вгледа в тях, стори му се, че парчетата приличат на останки от някакво голямо насекомо. Павлиш се движеше бавно напред. Всичко наоколо беше мъртво и чуждо.

— Знаеш ли — разпръсна мислите му гласът на Даг, — може да се каже, че корабът е напуснат преди 40 години. Току-що Мозъкът даде предварителна сводка. Сега ще проверя…

— Няма какво да се мъчиш — каза Павлиш. — Дори и преди тридесет години никой не е излизал извън пределите на Системата.

— Зная — отговори Даг. — Но пак ще проверя. Само дано нямаш халюцинации.

Нямаше какво да се проверява. Преди 40, 50 години хората едва започваха да овладяват Марс и да слизат на Плутон. А там, отвъд Плутон, се простираше непознатият — както отвъдморските земи за древните гърци — космос. И никой в този космос не умееше да говори и пише на руски.

Може би той просто не беше забелязал следите на Надежда, може би просто ги е отминал. Дори на Земята е достатъчно да се откъснеш от стандартния свят на летищата и големите градове, за да изгубиш възможността и правото да съдиш за истинското значение на срещаните неща и явления. И толкова по-непонятен беше смисълът на предметите в чуждия кораб. И на полусферите, които леко се плъзгаха, когато ги докоснеш с крак, и на нишите, отрупани с вещи и уреди, чието предназначение беше неизвестно, и на плетеницата от проводници и тръби, на ярките петна по стените, на решетките по тавана, на участъците от плъзгавия под и разкъсаните полупрозрачни мембрани. Павлиш така и не разбра какви са били притежателите на кораба — ту попадаше в помещение, което са могли да обитават гиганти, ту се озоваваше пред стаичка за джуджета, а после стигаше до замръзнал басейн и му се привиждаха продълговати тела, замръзнали в мътния лед.

Тази нелогичност, непоследователност на заобикалящия го свят го дразнеше, защото не му даваше и най-малката възможност да изгради поне работна хипотеза и да нанизва върху нея фактите — именно към това се стремеше мозъкът му, уморен да блуждае из лабиринтите.

И след още половин час, в следващия коридор, зад един открехнат люк откри каютата, в която е живяла Надежда.

Не влезе в нея. Спря на прага и се загледа в грижливо застланото със сива тъкан легло, в захвърлената на пода кърпа за глава, избеляла от пране, старичка, със ситни розови точки, в полицата, на която имаше чаша със счупена дръжка. Когато после се връщаше отново и отново в това помещение, всеки път забелязваше все повече неща, принадлежали на Надежда; откриваше нейни следи и в други помещения на кораба. Но тогава, първия път, той запомни само розовите точици на кърпата за глава и чашата със счупена дръжка. Защото това беше къде-къде по-невероятно, отколкото хилядите непознати машини и уреди.

— Всичко е наред — каза Павлиш. Той включи пулверизатора, за да запази всичко в каютата така, както е било в момента на идването му.

— Какво казваш? — запита Даг.

— Открих къде е живяла.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. Тук още има нейна чашка. И е забравила кърпата си.

— Знаеш ли — каза Даг, — вярвам, че не си полудял. И все пак умът ми не го побира.

— А къде е Надежда? — запита Сато.

— Не зная — отвърна Павлиш. — Тук отдавна я няма.

Той видя куп бели листове, изписани с равен, силно наклонен надясно почерк и с усилие се застави да не чете написаното, докато не ги консервира и не се убеди, че те няма да се разпаднат под пръстите му. И започна да ги чете едва когато се върна в каютата си, където можеше да свали скафандъра, да легне на надуваемия дюшек и да включи с пълна сила осветлението.

— Чети на глас — помоли Даг.

„Намерих тази хартия още преди два месеца, но не можех да намисля с какво да пиша на нея. И едва вчера се сетих. Съвсем наблизо, в стаичката, която идиотчето пази, са събрани камъни, подобни на графит. Отдавна искам да пиша дневник, защото все някога, дори и да не доживея този светъл ден, ще ме намерят. Защото не може да се живее без никаква надежда.“

Вторият лист беше изписан с много по-ситен почерк, чисто. Надежда е пестила хартията.

„Ако някога тук попаднат хора, нека знаят за мен следното: Името ми е Надежда Матвеевна Сидорова. Родена съм през 1923 г. в село Городишче, Ярославска област. Завърших гимназия, а когато пораснаха сестрите ми, можех да осъществя мечтата си и да постъпя в медицинското училище в Ярославл. Завърших го през 1942 г., след което бях мобилизирана в армията и изкарах войната по болниците като медицинска сестра. След войната се върнах в Городишче и постъпих на работа в местната болница пак като сестра. Омъжих се през 1943 г. и се преместихме в Калязин, а на другата година ми се роди дъщеря — Оленка, но мъжът ми Николай Иванович, шофьор, почина през 1953 г. при катастрофа. Така останахме с Оленка сами.“

Павлиш седеше на пода, в ъгъла на каютата под бялата палатка. Много му се прищя да запуши, макар че не беше пушил вече 6 години — откакто започна да работи в Космофлот.

— Значи през петдесет и трета е била вече на 30 години — каза Сато.

„Днес докараха нови. Затвориха ги на долния етаж зад празните клетки. Не успях да видя колко са. Но според мен са няколко. Идиотчето затвори вратата и не ме пусна. Изведнъж разбрах, че завиждам на тези нещастници, откъснати завинаги от семействата и домовете си за грехове, които не са извършили. Защото са трима, а може би и петима. А аз съм съвсем сама. Ако не бях свикнала да работя, отдавна да съм умряла. И от колко години вече съм тук? Според мен вече четвърта година. Ще трябва да проверя, да преброя драскотините. Страхувам се само да не объркам сметката. Защото когато бях болна, не записвах. А в писането намирам утеха. Все ми се струва, че някой ще чете тези листове. Мене вече няма да ме има, прахът ми ще се пръсне по звездите, а хартията ще оцелее. И много те моля тебе, който ще четеш това, открий дъщеря ми Олга. Може би тя е вече възрастна. Кажи й какво се е случило с майка й.“

Следващият лист:

„След смъртта на Николай останах съвсем сама с Олга. Ако не броим сестрите ми. Живеехме малко притеснено, аз работех в болница. През пролетта на 1956 г. бях назначена за старша сестра. Оленка трябваше да тръгва на училище, в първи клас. Имах предложения за женитба, включително и от един лекар от нашата болница, добър, наистина възрастен човек, но му отказах, защото мислех, че младостта ми вече е минала. Помагаше ми братът на мъжа ми Тимофей Иванов, инвалид от войната, който работеше като горски близо до града. Нещастието с мен стана в края на август 1956 г. Датата не помня, но знам, че то се случи в събота вечер. Както винаги, Тимофей беше взел Оленка при себе си за през лятото. Аз отивах при тях всяка събота с автобус, после пеша и много хубаво си почивах, ако неделята ми се случваше свободна. Къщата му се намираше в борова гора, близо до Волга.“

Павлиш замълча.

— После какво има? — запита Даг.

— Почакайте, търся листа.

„Ще се помъча да опиша с най-големи подробности онова, което стана после, защото правилната диагноза има голямо значение и може би тези подробности все ще потрябват някому. Онази вечер Тимофей и Оленка ме изпратиха до реката да измия съдовете. Пътят, който води от къщата до Волга, стига до самата вода. Тимофей искаше да ме почакат, но аз се боях, че на Оленка ще й бъде хладно, та ги помолих да се върнат; казах им, че и аз скоро ще се върна. Беше по здрач и три-четири минути след като моите близки си отидоха, чух тихо бръмчене. Отначало дори не се изплаших, реших, че по Волга, далеч от мен, се движи моторница. Но след това ме обхвана неприятно чувство, сякаш предчувствие за нещо лошо.

Погледнах към реката, но не видях никаква моторница. Видях обаче, че към мен, малко над главата ми, лети въздушна лодка без крила, приличаща на подводница. Стори ми се сребърна. Лодката слизаше право над мене и ми отряза пътя. През войната бях видяла каква ли не техника и отначало реших, че това е някакъв нов самолет, който каца принудително, защото моторът му има повреда. Лодката тихо бръмчеше, но се спускаше много спокойно. Исках да се отдръпна настрана, да се скрия зад някой бор, та да остана жива, ако стане експлозия. Лодката спусна железни челюсти и от нея се изсипаха идиотчетата. Тогава още не знаех, че това са идиотчетата. В този момент съзнанието ми се размъти и сигурно съм паднала…“

— Какво пише нататък? — запита Даг, когато паузата стана много продължителна.

Павлиш помълча.

„Зная пътя за долния етаж. Там има пътека откъм градината и идиотчетата не я пазят. Много ми се искаше да хвърля един поглед на новичките. Кой знае защо реших, че непременно трябва да ги видя. Знаех, че не съм сама. В затвора живеят и други твари. Но всичките са неразумни. Научих се да влизам в клетката при дракона. По-рано се страхувах. Но веднъж минавах край него и видях, че е болен. Идиотчетата се суетяха, подхвърляха му храна, опипваха нещо. А той лежеше на една страна и дишаше тежко. Тогава се приближих до решетката и се вгледах. Та аз съм медицински работник и мой дълг е да облекчавам страданията. Драконът имаше рана — сигурно е искал да се измъкне и се е ударил лошо в решетката. Силата му е много, но ум бог му е дал малко. Престраших се — не ми е мил животът. Мисля си: «свикнал е с мен, хиляди пъти ме е виждал». А на идиотчетата казах да не ми пречат, а да донесат топла вода. Разбира се, рискувах. Не можеше да му се направи нито анализ, нито нищо. Но раните бяха гноясали. Промих ги и ги превързах колкото можах. Драконът не се противеше. Дори се обръщаше, за да ми бъде по-удобно.“

Павлиш прегледа мълчаливо и следващия лист. Той очевидно беше попаднал тук от долната част на купчината и по смисъл не се свързваше с предишните.

„Седнах днес да пиша, а ръцете не ме слушат. Птицата се измъкна навън. Идиотчетата се носеха след нея по коридорите, мъчеха се да я хванат с мрежа. Аз също исках да я хвана, страхувах се, че може да се пребие. Но напразно се мъчих. Птицата влетя в голямата зала, удари се с все сила в тръбите. А после, когато идиотчетата я влачеха към своя музей, намерих перо, дълго и тънко като стръкче трева. Ето че тя намери сили да загине, щом не може да се изтръгне на свобода. Само преди година такъв пример би могъл да ми окаже решаващо влияние. Сега имам цел. Не мога да се погубя напразно. Нека целта ми е нереална, но все пак съществува. И макар че бях разстроена и угрижена, тръгнах подир идиотчетата, а те забравиха да затворят след себе си вратата на музея. Видях буркани, кубове, съдове: в тях идиотчетата пазят онези, които не са издържали по пътя. Във формалин или нещо подобно. Като сбирката от изродчета в Ленинград. И разбрах, че ще минат години и мен, умрялата, няма да ме изгорят или да ме погребат. А ще ме сложат в стъклен съд, за да ми се любуват идиотчетата или господарите им. Седя над хартията и си представям себе си в стъклен буркан, спиртосана. И няма къде да се дяна.“

По-късно, след няколко дни, Павлиш откри къде е „музеят“. Космическият студ беше замразил течността, в която се пазеха експонатите. Павлиш бавно оглеждаше съд след съд и се взираше в леда на по-големите от тях. Искаше да намери тялото на Надежда. И се страхуваше. Гласовете на Даг и Сато нетърпеливо се прекъсваха: „Е, какво?“ Не я намери. Наистина, откри съда с птицата, ефемерно създание с цветовете на дъгата, дълга опашка и глава без човка, с големи очи.

„Разказът ми излиза объркан, защото това, което става днес, е по-важно от изминалите години. Ето че никак не мога да опиша поред моето приключение. Намерих се в някаква каюта. Седнах, почуках на стената — стената е твърда, а наоколо непрекъснато се чува бръмчене, като че ли работят машини в параход. И освен това почувствувах голяма лекота. Тук изобщо всичко е по-леко, отколкото на Земята. Веднаж четох, че на Луната силата на тежестта също е по-малка и ако някога хората полетят към звездите, както учеше Циолковски, няма никак да тежат. Именно тази малка сила на тежестта ми помогна да разбера, че вече не съм на Земята, че са ме откраднали, отвлекли са ме като Кавказката пленница и още не могат да ме закарат до местоназначението. Много се надявам, че нашите хора от Земята някога също ще се научат да летят в космическото пространство. Но се страхувам, че няма да е скоро.“

Павлиш прочете тези редове на глас. Даг каза:

— И само за два месеца не е доживяла до първия спътник.

Сато го поправи:

— Тя е била жива, когато е летял Гагарин.

— Може би, но от това не й е било по-леко.

— Ако е знаела, щеше да й бъде по-леко — каза Павлиш.

— Не съм убеден — рече Даг. — Тогава би чакала да я освободят. А не би дочакала.

— Не е там работата — додаде Павлиш. — За нея щеше да е по-важно да знае, че и ние можем.

И продължи да чете на глас, докато се умори.

„Изведнаж почувствувах безпокойство. Сигурно защото сега не съм сама. Имам чувството, че скоро нещо ще се промени. Но не знам за хубаво ли ще е. По-лошо не може да стане. Днес ми се присъни Оленка и аз на сън се учудвах защо не расте, защо е такава мъничка. А пък й е време да порасне. А тя само се смееше. Когато се събудих, много се разтревожих. Не означава ли това, че Оленка вече не е между живите? А драконът е съвсем зле. Сигурно скоро ще умре. Вчера стоях дълго при него, отново му промих раните. Съвсем е отпаднал. Зная, че се радва, когато отивам при него. И сега съжалявам, че преди не му обръщах внимание — страхувах се. Че той е също като мене — пленник. Само че още по-нещастен. През всичките години са го държали в клетка. Сега си помислих нещо и дори се усмихнах горчиво. Може би този дракон е медицинска сестра в болница на някаква много далечна планета. И също като мен е отишла да види дъщеря си. И попаднала в нашата зоологическа градина. И много години е живяла в клетка. И все се е мъчела да убеди идиотчетата, че не е по-глупава от тях. Ще си умре така, без да ги убеди. Значи първо се усмихнах, а след това се разплаках. Седя, рева, а е време да тръгвам, чакат ме.“

„Кой знае защо са решили, че не съм опасна за тях. Може би господарите им приличат на мен. Не зная и сигурно няма да науча никога. Пуснаха ме в градината и дори ми показаха къде са семената. И в лабораторията мога да ходя. Дори идиотчетата ме слушат.“

„Онзи, който ще чете тези листове, сигурно ще се учудва: що за идиотчета са това? Така наричам железните костенурки. Щом разбрах, че са машини и не разбират и най-простите неща, започнах да ги наричам идиотчета. И се опитах чрез идиотчетата да обясня на Машината, на Началника, че е чисто престъпление да хванеш жив човек и да го държиш така. Исках да им обясня, че е по-добре да се свържат с нас, със Земята. Но после се убедих, че освен машини тук няма никой. А на машините е заповядано — летете по Вселената, събирайте каквото срещнете по пътя си и после докладвайте. Само дето е прекалено дълъг обратният им път. Още се надявам, че ще доживея, а като доживея, ще се срещна с тях и всичко ще им кажа. А може би те дори не знаят, че другаде, освен на тяхната планета, също има разумни хора.“

— Разбира се, това е бил изследователски автомат — каза Павлиш.

— И сигурно има няколко такива кораба — допълни Даг. — На всеки от тях е определен по един сектор от Галактиката.

— И възможността да заловят разумно същество е толкова малка, че просто са я пренебрегнали.

„Новите пленници, които са взели последния път, попаднаха на моя етаж. Тогава ме обхвана надежда, че току-виж, може да са хора или поне нещо подобно. Но когато ги видях, разочаровах се. Веднъж видях в магазина в Ярославл да продават морски краставици. Тогава си помислих: ама че гадост. И как ли само ги ядат хората. Другите купувачи реагираха също като мен. Оказа се, че новите животни приличат на морските краставици. Бяха две в килията, големи колкото кучета, лигави и отвратителни на вид. Разстроих се и се прибрах в каютата си. Дори не ми се пишеше нищо за тях в дневника. Тези морски краставици не ги пускаха от помещението. Скоро разбрах, че са всичко пет — две в килията и три в клетката зад желязната врата.“

— Какво замълча? — запита Даг. — Пропускаш ли нещо?

— Всичко ще си прочетеш сам… Искам да се добера до същността — отвърна Павлиш.

„Изпитвах отвращение към морските краставици, но разбирах, че е несправедливо. Нищо лошо не ми бяха направили. Още повече, че бях свикнала да живея сред такива чудесии и уроди, каквито не бях и сънувала. Че и аз сигурно някому се струвам страшен урод. Може би дори и на моя дракон. Веднъж си идвах от градината с връзка репички — репичките бяха дребнички, повяхнали, но все пак витамини. Едната морска краставица правеше нещо до самата решетка. Стори ми се, че се мъчи да счупи ключалката. Щом ме видя, тя засъска и запълзя навътре. Но не успя, защото едно от идиотчетата беше наблизо и я удари с ток. Те имат такова наказание. Морската краставица се сгърчи. Викнах на идиотчето и исках да си продължа, но и аз си изпатих. То така силно ме удари с ток, че дори паднах и разсипах репичките по пода. Очевидно е искало да ми покаже, че нямам работа с тези морски краставици. Надигнах се някак — ставите напоследък ме наболяват — и се прибрах. Колко време вече живея тук, а не мога да свикна, че за тях съм все пак нещо като опитно зайче в лаборатория. Всеки момент могат да ме убият и — в музея, в буркан. И нищо няма да им се случи за това.

След това се оказа, че този удар с ток дори ми е помогнал. Морските краставици отначало помислили, че аз съм от господарите. Дори ме взели за главна. А така, след три дни минавам аз пак покрай тях и виждам, че една краставица се върти край решетката и съска. Но съска тихо. Огледах се — идиотчетата не се виждаха. «Какво — казвам, — не ти е леко, а миличък?» За тези три дни успях да свикна с морските краставици и те вече не ми се струваха такива уроди, както първия ден. А краставицата продължава да съска и да цъка. Казвам й: «Какво, като Аркадий Райкин ли свириш? Речник нямам. А ако не си отровна, непременно ще се разберем.» Тя млъкна. Слуша. На връщане пак се спрях, поговорих. Все пак има пред кого думата да си кажеш. След това ми хрумна, че може би на тях им е по-удобно да се разбират с мен писмено. Написах на едно листче, че се казвам Надежда, донесох и го показах го и повтарях на глас написаното. А след още два дни чух, че в отговор морската краставица засъска и в съскането различих думите: «Казвам се Надежда.» Разбрах, че се мъчи да ми подражава. Ето тогава за пръв път от много месеци се зарадвах истински.

Учудваше ме колко бързо запомнят думите ми и макар да им беше трудно да ги произнасят — устата им приличат на тръбички и нямат зъби, — много се стараеха. През всичките тези дни и седмици живях като насън. В хубав сън. Забелязвах у себе си учудващи промени. Оказа се, че на света няма по-приятни и дори по-красиви същества от морските краставици. И нещо също учудващо — колко време бях прекарала тук, а не бях опасна за идиотчетата. Бях сама. Пък заедно с краставиците станахме сила. Чувствувах го. И ето че вчера, когато се приближих до клетката им, чух:

— Надежда, трябва да се измъкнем оттук.

— Но къде ще отидем — отговорих аз. — Корабът лети неизвестно накъде. Къде сме сега, никой не знае. Нима можем да управляваме кораба?

Тогава краставицата Бал ми отговори:

— Ще се справим с управлението на кораба. Не сега. След като научим повече. И ти си ни нужна.

Тогава двете краставици, заврещяха, засъскаха, увещаваха ме. А аз само се усмихнах. Не можех да им кажа, че съм щастлива. Все едно дали ще се отскубнем оттук или не. Аз и морските краставици — какъв съюз! Да беше видяла Оля старата си майка как върви по синия коридор край затворените врати и клетки и пее песента: «За нас няма прегради нито в морето, нито на сушата.»“

Следващият лист беше късичък, написан набързо, надве-натри.

„Дола три пъти ме кара да отивам отвъд преградата, в голямата зала. Разказвах му. Дола е главният. Те очевидно са решили помежду си, че моята помощ не им е достатъчна. В тяхната командна кабина трябва да отиде Бал. Ще го заведа до преградата. После у него ще има листче с мой чертеж. А аз ще остана до преградата; ще го чакам да се върне. Боя се за Бал. Идиотчетата са къде по-чевръсти. Той ще отиде сега — по това време почти всички идиотчета са заети на другите етажи.“

Бележката тук се прекъсваше. Следващата беше написана иначе. Буквите бяха малки, строги.

„Ето че се случи нещо ужасно. Стоях до преградата, чаках Бал. И броях на ум. Мислех, че ако успее да се върне, докато преброя до хиляда, всичко е наред. Но той не успя. Забави се. Замигаха лампички, нещо забръмча — така става винаги, когато на кораба нещо не е наред. Край мен се шмугнаха идиотчета. Опитах се да затворя вратата, да не ги пускам, но едно от тях така ме удари ток, че едва не загубих съзнание. А Бал го убиха. Не зная нарочно ли, или се е съпротивявал. Сега Бал е в музея. Нощем се мъчех, спомнях си колко беше мил, ласкав, красив. Не се преструвах. Наистина много ми беше мъчно. И още си мислех, че сега всичко е загубено — повече никой не ще може да проникне в командната кабина. А днес Дола ми обясни, че не всичко е загубено. Оказа се, че те могат да общуват и на голямо разстояние. Бал се забавил, защото точно предавал на своите другари устройството на командната кабина на нашия кораб и мнението си за нея. Той дори отишъл при Машината. Знаел е, че сигурно ще загине, но трябвало да успее да предаде всичко. И Машината го убила.“

Даг говореше нещо на Павлиш. Но той не го слушаше. Макар да му отговаряше несвързано подобно на спящ, мърморещ на разбуждащия го твърде рано.

„Дола каза, че сега те знаят много за устройството на кораба. «Готова ли съм да им помагам и занапред?» «Естествено, готова съм» — отговорих. Ако успеят да обърнат кораба или да намерят друг някакъв начин да се отскубнем оттук, можели да се доберат до своите. А на мен не ще успеят да ми помогнат.

Тогава аз им обясних философията си. Ако ме вземат със себе си, съгласна съм да отида където и да е, само и само да се измъкна оттук. По-добре е да живея и да умра при морските краставици, отколкото в затвора. А ако не успея да изляза оттук, поне ще бъда спокойна, че съм помогнала някому.“

Пред Павлиш лежеше последният лист. Той толкова се учуди, че се огледа да не би въздухът да е отнесъл останалите в ъгъла. Не. Беше само един лист.

„Е, какво. Половината от живота ми мина в този затвор. Може би, ако се смята по годините, да съм сгрешила. Но тук влязох още сравнително млада жена, а си отивам старица. И не зная какво ще излезе от това. Днес умря драконът. Морските краставици не всичко разбират. Те все пак са четири. Аз бях сама. И драконът беше сам. Той сложи своята уродлива (защо ли говоря така — просто голяма) глава на коленете ми. Главата беше тежка, очите с мъка мигаха и гледаха някъде край мен.“

В долния край на листа беше дописано:

„Жалко, не успях да напиша всичко, което исках. Отивам си. Ако някой от нашите другари види моите писма, моля ви намерете в село Городишче някого от роднините ми и им разкажете всичко, ако сметнете за нужно. Оставам ваша Надежда Сидорова.“

Минаха няколко дни. Павлиш спеше и ядеше в своята палатка и ходеше по дългите коридори на кораба като на работа. Връзка установяваше рядко и си мълчеше, когато Даг започваше да мърмори, защото неговите другари възприемаха Надежда като сензация, удивителен парадокс — за тях тя си оставаше казус, откритие, а Павлиш, който непрекъснато беше до Надежда, ходеше по нейните следи, виждаше този кораб — неговите коридори, складове, потайни кътчето — именно така, както ги е виждала Надежда, се проникна напълно от атмосферата на трагичния затвор и понеже знаеше всяка дума от бележките на Надежда, възстанови последователността на движение на жената по кораба, изясни си значението на нейните маршрути и работа; стигна и до местата, в които Надежда не би могла да попадне, но откъдето идваха влиянието и решенията, определящи съдбата на кораба. Павлиш успя да узнае какво е станало по-нататък.

… Надежда бързаше да допише последния лист. Така съжаляваше, че през последните седмици беше писала толкова малко. Винаги правеше така. Дори сестрите й я коряха, че не им пише.

Последните дни все бързаше. Трябваше да свърши множество неща, чието значение не винаги разбираше, но знаеше, че са важни и нужни за целта, ясна на морските краставици. Разбираше, че е безсмислено да ги разпитва за това. Те не биха могли да й обяснят нищо. Дори и да искат.

Надежда разбра, че ще вземат със себе си „подводницата“, която някога я плени. И с нея ще летят. Но за да направят това, непременно трябваше да се изключи главната машина. Иначе не биха могли да се доберат до лодката, а и машината нямаше да ги пусне да излязат от кораба. Надежда беше нужна и за това.

Като подреждаше листата, Надежда изведнъж се поколеба дали да ги остави в кораба. Може би ще е по-добре да ги вземе със себе си в лодката. Какво ли не се случва на път? Не, отсъди после, тя самата винаги може да разкаже. А на кораба няма да остане нищо.

— Възможно е да ни чака смърт. И ти трябва да го знаеш — каза Дола.

— Знам — отвърна Надежда. — Била съм на война.

Но това не говореше нищо на морските краставици, които не водеха войни.

— Само не рискувай — продължи Дола. — Без тебе не можем да се измъкнем.

Дадоха на Надежда някаква поръчка. Тя трябваше да върви напред и да отваря вратите.

След нея тръгнаха две морски краставици. Други две запълзяха, подскачайки нагоре, където имаше отделение с някакви машини. Отвъд първата врата Надежда беше ходила веднъж. Помнеше, че там има широк коридор и край стените стоят идиотчета, за да се зареждат.

— Те няма да те докоснат — каза Дола. — И ние сме въоръжени.

— Не ме успокоявай — отвърна Надежда.

— Само не рискувай — повтори Дола. — Без тебе не можем да се измъкнем оттук. Помни това.

— Помня го отлично. Не се тревожи.

Надежда натисна с длан един квадрат в стената и вратата се плъзна настрана. В другия коридор миришеше на нещо странно сладко и на изгоряло. Всички ниши бяха заети.

Изведнъж едно от идиотчетата изскочи рязко от нишата и се насочи към тях, като се готвеше да им прегради пътя и може би да ги прогони обратно. Идиотчето беше видяло, че нещо не е наред.

— По-бързо — каза Дола. — По-бързо.

Надежда затича напред и се помъчи да прескочи идиотчето, хвърлило се под краката й.

Но идиотчето — как можа да забрави това? — също подскочи и я удари с ток. За щастие, не силно. Сигурно не беше успяло още да се зареди. Надежда падна на колене и изпусна пръчката. Удари се лошо и дори изпъшка. Краката й не бяха като преди няколко години. Някога играеше волейбол. В отбора на техникума. Второ място в Ярославл. Само че беше отдавна.

Дола — той имаше същата пръчка като на Надежда, само че по-къса — обезвреди идиотчето.

— Какво ти е? — запита той. В шипящия му глас нямаше никакви нюанси, но Надежда усети, че се тревожи.

— Нищо — рече Надежда, като се надигна и си наложи да забрави болката. — Да тръгваме.

До вратата, до следващата врата, имаше към 20 крачки. Още едно идиотче се заизмъква от нишата, но бавно.

— Машината вече е получила сигнал — обясни Дола. — Те са свързани с нея.

Накуцвайки, Надежда дотича до вратата, но на определеното място нямаше квадрат.

— Не знам как да отворя — каза тя.

— Друг път няма — отвърна Дола и гласът му шипеше, шушнеше някъде отдолу, отдалеч. Вратата беше здраво затворена.

Други идиотчета, вяли, бавни, изпълзяха от нишите и изглеждаше, сякаш се е надигнало цяло стадо прекалено големи божи кравички.

В този миг вратата се отвори сама. Плъзна се рязко встрани, така че Надежда едва успя да отскочи.

От вратата изскочи едно идиотче, което Надежда не беше виждала преди. Беше високо почти колкото нея и приличаше на кълбо, имаше щипци.

От кълбото изригна пламък, изпълни коридора и мина край Надежда, така че тя усети обгарящата му близост. Замижа и не видя как Дола смогна да вземе голямата пръчка и да спре идиотчето, като го накара да замре. Макар че беше вече късно.

Костенурките, които се тълпяха в далечния край на коридора, потъмняха, сякаш овъглени, а втората морска краставица, която ги задържаше и не можа да отскочи навреме при отварянето на вратата, се превърна в купчина пепел на пода.

Всичко това Надежда видя като насън, сякаш не я засягаха нито опасностите, нито смъртта. Разбираше, че сега нейната цел е да влезе във втората врата, защото тя може да се затвори и тогава всичко, заради което загинаха Вал и тази морска краставица, ще бъде безсмислено и ненужно.

Дола я последва веднага, без да спира, без да се обръща, макар че загиналата морска краставица може би му беше брат или жена.

Зад втората врата имаше кръгла зала, кръгла като полусфера.

Надежда видя няколко съвсем еднакви врати и се обърна към Дола, за да й каже накъде да върви.

Той вече бързаше напред и се виеше пъргаво като изплашена гъсеница, повдигаше високо гръб, пълзеше край вратите и за някаква част от секундата спираше пред всяка, сякаш душеше какво има зад нея.

— Тук — рече той.

… Бяха пред Машината. Пред господаря на кораба. Пред онзи, който заповядваше на идиотчетата да се спускат на чужди планети и да вземат всичко, каквото им попадне, пред онзи, който поддържаше реда на кораба, хранеше, наказваше и пазеше неговите пленници и плячка.

Машината се оказа стена с множество прозорчета и разноцветни лампички, сиви и сини плочки и ръчки. Машина и нищо повече.

* * *

— Сега какво? — запита Надежда, като си пое дъх. Полата й, ушита от намерена на кораба тъкан, приличаща на мушама, беше скъсана на коленете и изцапана с кръв — значи силно се е ударила, когато е прескачала идиотчето.

Дола не отговори. Той вече стоеше пред Машината и въртеше глава като на червей, за да я разгледа.

Нещо щракна като че ли от погледа на Дола и залата се напълни със силно съскане на пресекулки. Надежда отскочи назад, но тутакси се досети, че това е гласът на друга морска краставица.

Дола се вслушваше в съскането, което излизаше от някакъв черен кръг — очевидно това беше някакво разговорно устройство — и казваше на Надежда какво да направи, ако сам не успяваше да стигне някоя ръчка или копче. И Надежда изведнъж разбра, че се намират просто в машинно отделение на параход и капитанът от мостика им дава нареждания: „Бавен ход, пълен ход.“ И скоро ще тръгнат за у дома.

Обхвана я странна, сладка умора. Седна на пода, защото краката не я държаха, и само каза на Дола:

— Ще си почина мъничко.

— Добре — отвърна Дола, вслушвайки се в думите на своите другари на капитанския мостик. Изведнъж Дола изкряска. Надежда никога не беше чувала морските краставици да кряскат. Случило се беше нещо, което го изплаши много.

Светлинките по лицето на Машината гаснеха една след друга и мигаха все по-слабо, сякаш се прощаваха помежду си.

Съскането от репродуктора се превърна в слабо скимтене и Дола извикваше някакви отделни звуци, които не можеха да имат смисъл, а все пак имаха.

— Бързо — каза Дола. — Към катера.

Нещо не бяха предвидили. Някъде в Машината, наглед покорила се на въстаналите пленници, се бяха запазили клетки, които й заповядваха да спре, да умре само и само да не служи на чужди.

Надежда се надигна, чувствуваше как Дола я побутва и я кара да бърза, но никак не можеше да се уплаши достатъчно — цялото й тяло се беше вкопчило в спасителната мисъл: „Всичко свърши. Всичко е наред, сега ще си отидем у дома.“

И дори когато тичаше след Дола по коридора, край изгорелите идиотчета, дори когато изскочи навън и Дола й заповяда да носи по-скоро в катера храна и някакви кръгли предмети като морски мини, тя продължаваше да се самозалъгва с мисълта, че всичко ще бъде наред.

Надежда оставяше продукти до люка, който водеше към катера и тичешком се връщаше обратно, защото трябваше да се вземе и вода, и още от тези топки, в които се оказа, че има въздух. И Дола все се мъчеше да й обясни, но забравяше думите и се объркваше, че Машината е престанала да изработва въздух и топлина, че скоро корабът ще умре и ако те не успеят да натоварят и подготвят катера за отлитане, нищо не ще ги спаси.

Две други морски краставици притичаха от капитанския мостик, донесоха някакви уреди и се разшетаха из катера. Те дори не забелязваха Надежда — движенията им бяха объркани, но бързи, сякаш всяка от ръцете им — имаха по двадесетина ръце — се занимаваше със своя работа.

Надежда не можеше да каже колко продължиха тичането и суматохата, но някъде към десетото или дванадесетото отиване до оранжерията изведнъж осъзна, че в кораба е станало значително по-студено и по-трудно се диша.

Понечи да изтича в каютата и да си вземе нещата, но Дола й каза, че ще трябва да тръгват след няколко минути и тогава тя реши вместо това да донесе още едно кълбо с въздух, защото той беше нужен на всички, а без пола или забрадка без чашка все ще се оправи.

Вече се приближаваше тичешком към катера, вече й оставаше само да измине няколко крачки, когато едно голямо идиотче се изтъркули откъм коридора и насочи огнения си лъч право към люка, за да изгори всичко, което е вътре.

— Стой! — крясна Надежда и запрати — откъде ли се взе тази сила у нея — кълбото срещу него. И направо до лицето й лумна силно слънце.

Тази секунда беше достатъчна, за да затръшне Дола люка.

От следващия изстрел на идиотчето едната страна на катера само почерня.

Изчерпало зарядите си, идиотчето застина над купчинката пепел. Изключи се.

Дола отвори люка и в миг разбра всичко. Но не можеше да се бави повече. Може би, ако беше човек, щеше да събере пепелта, останала от Надежда, и щеше да я погребе у дома си. Но морските краставици не познават тези обичаи…

Павлиш вдигна от пода парче обгоряла материя — всичко, което беше останало от Надежда. Историята е свършила печално. Макар да му оставаше искрица надежда, че е сбъркал, че въпреки всичко Надежда е успяла да отлети с катера.

Павлиш се изправи и се приближи до студения, празен, направил всичко, което се е изисквало от него робот, който беше застинал от години така — целейки се в пустотата. Роботът изпълняваше своя дълг — охраняваше кораба от всевъзможни неприятности.

— Вече два часа мълчиш — каза Даг. — Да не се е случило нещо?

— После ще ти разкажа — отвърна Павлиш. — После.

* * *

Стояха със Софя Петровна до прозореца. Тя пиеше лимонада, Павлиш — бира. Бирата беше хубава, тъмна и съзнанието, че можеш да пиеш, че си в обикновено облекло и до поредната медицинска комисия има поне три месеца, изостряше сладкото усещане за малко, простимо нарушение.

— А нима може да пиете бира? — запита Софя Петровна строго.

— Може — отвърна кротко Павлиш.

Софя Петровна поклати недоверчиво глава. Беше убедена, че космонавтите не пият бира. И беше права.

Тя отмести поглед от Павлиш и се втренчи в безкрайното поле, в причудливите върху фона на оранжевия залез планетарни машини.

— Нещо много се бавят — рече тя.

Софя Петровна изглеждаше на Павлиш скучен и прекалено праволинеен човек. Сигурно познава отлично работата си, предава на децата руски, но едва ли те я обичат, мислеше си Павлиш, като разглеждаше нейния остър, завършен профил, гладко сресаните и събрани на тила бели коси.

— Прилика ли търсите?

Павлиш не отговори. Той търсеше прилика, но не искаше да го признае.

— През всички тези години — продължи Софя Петровна, вдигнала чашата с лимонада и разглеждайки мехурчетата по стените й — живях в очакване на този ден. Това може да изглежда странно, защото се стараех да не издавам с нищо постоянното нетърпение, което ме владееше. Чаках, докато дешифрират блоковете на паметта на онзи кораб. Чаках деня, когато ще бъде изпратена експедиция към планетата на онези същества, които баба ми е наричала морски краставици. Чаках завръщането й. И ето, че дочаках.

— Странно — каза Павлиш.

— Зная, че сте се разочаровали при първата ни среща. Не проявих очакваните емоции. Но какво трябваше да правя. Представях си баба по снимките, по разказите на мама, по четирите медала от войната. Баба ми беше за мен абстракция. Мама вече почина, а тя беше последният човек, за когото съчетанието „Надежда Сидорова“ означаваше не само любителска снимка, но и спомен за ръце, за очи, за глас. От изчезването на баба са минали 90 години…

Павлиш кимна в знак на съгласие.

— А аз не съм такъв сухар, за какъвто ме мислите, млади човече — рече Софя Петровна със съвсем друг глас. — Аз съм главната изпълнителка на ролите на зли старици в нашия театър. И учениците ме обичат.

— Не съм си представял друго — излъга Павлиш.

И като вдигна очи, срещна усмивката на Софя Петровна. Хлътналите й бузи бяха порозовели. Тя каза, вдигнала чашата с лимонада:

— Да пием за добрите новини.

Даг, забелязал Павлиш и Софя Петровна, вървеше бързо между масичките.

— Пристигат — съобщи той. — Диспечерската получи потвърждение.

Те стояха до прозореца и гледаха как на хоризонта се спусна планетарен катер, как към него се понесоха разноцветните под лъчите на залязващото слънце капки на флаерите. И после се спуснаха долу, защото Даг се познаваше отлично с началника на експедицията Клапач и се надяваше да поговори с него преди журналистите.

Клапач пръв излезе от флаера. Спря се и огледа посрещачите. Чипоносо момиченце с лененоруси като на Клапач коси се втурна към него и той го вдигна на ръце. Но очите му не спряха да дирят някого в тълпата. И когато наближи вратата, видя Даг, Павлиш и Софя Петровна. Пусна дъщеричката си на земята.

— Здравейте — каза той на Софя Петровна. — Боях се, че няма да дойдете.

Софя Петровна се намръщи. Беше й много неловко от усещането, че телевизионни камери и фотоапарати са се насочили към нея.

Пред лицето на Клапач се поклащаше приличен на земна пчела микрофон и той го отместваше, сякаш гонеше земна пчела.

— Спасила ли се е? — запита Софя Петровна.

— Не — отвърна Клапач. — Загинала е. Павлиш е бил прав.

— И нищо…

— Не се наложи дълго да разпитваме за нея. Вижте.

Клапач разкопча джоба на парадния си мундир. На външните бази летателният състав винаги се преобличаше в парадна униформа. Останалите членове на екипажа стояха зад Клапач. На площада пред космогарата беше тихо.

Клапач извади снимка. Обективът на телевизионната камера се спусна към ръцете му и снимката се появи на телевизионните екрани.

На снимката се виждаше град. Ниски куполи и продълговати постройки, прилични на валяци и вериги от балони. На преден план личеше статуя върху нисък кръгъл постамент. Седнала слаба, гладко вчесана жена в торбеста дреха, приличаща много на Софя Петровна. На коленете й странно същество, като голяма морска краставица.

— Татко — обади се чипоносото момиченце, на което му беше омръзнало да чака. — Покажи ми снимката.

— Ето — Клапач й подаде снимката.

— Червей — рече детето разочаровано.

Софя Петровна наведе глава и с малки отсечени крачки тръгна към зданието на космогарата. Никой не я спря. Никой не я повика. Само един журналист понечи да се втурне подире й, но Павлиш го дръпна за ръкава.

Даг взе снимката от момиченцето.

Той се загледа в нея и видя мъртвия кораб, потъващ в безкрайността на Космоса мъртъв кораб.

След минута над площада пред космогарата вече се носеха гласове, смях и звуците на обичайната радостна суматоха, която придружава приземяването на кораб в космогарата или завръщането на космонавти на Земята.