Карлос Кастанеда
Дарът на орела (6)

5
ОРДА РАЗГНЕВЕНИ МАГЬОСНИЦИ

Пристигнахме в града призори, тук аз поех кормилото и насочих колата към къщата. Няколко блока преди да стигна дотам, Ла Горда ме помоли да спра. Слезе от колата и тръгна по стръмния тротоар. Един по един слязоха и останалите. Тръгнаха след Ла Горда. Паблито дойде при мен и ми каза, че трябва да паркирам на площада, който беше след един блок. Сторих го.

В мига, в който видях Ла Горда да се задава откъм ъгъла, разбрах, че нещо й става. Беше изключително бледа. Дойде при мен и ми пошепна, че ще отиде да послуша утринната литургия в църквата. Лидия пожела същото. Двете тръгнаха да прекосяват площада и влязоха в църквата.

Паблито, Нестор и Бениньо бяха мрачни, каквито винаги си бяха. Роза имаше уплашен вид, устата й се бе отворила, очите й бяха неподвижни, немигащи, отправени по посока на къщата. Само Жозефина сияеше. Тя ме плесна приятелски отзад.

— Постигна го, майчин сине! — радостно извика тя. — Изби им джигера на тия кучи синове!

И се разсмя така, че дъх не й остана.

— Това ли е мястото, Жозефина? — попитах я аз.

— Съвсем сигурно — отвърна тя. — Ла Горда обичаше винаги да ходи на църква. По онова време не пропускаше литургията.

— А помниш ли ей оная къща там? — посочих й аз къщата.

— Къщата на Силвио Мануел — каза тя.

Като чухме името, всички подскочихме като ужилени. Лично аз усетих нещо подобно на лек удар от електрически ток през коленете си. Името определено ми беше непознато и въпреки това като го чух, подскочих. Силвио Мануел беше извънредно рядко име; звучеше изключително плавно.

Тримата Хенароси и Роза се развълнуваха точно като мен. Забелязах как пребледняха. Съдейки по това, което изпитвах аз, навярно и аз бях пребледнял като тях.

— Кой е Силвио Мануел? — все пак успях да попитам накрая Жозефина.

— Сега вече ме хвана натясно — каза тя. — Не зная.

Тя започна да повтаря, че е луда и нищо от това, което казва, не бива да се приема на сериозно. Нестор я помоли да ни разкаже всичко, което си спомня.

Жозефина се опита да мисли, но тя не беше човек, който може да направи нещо насила. Знаех, че ще се справи по-добре, ако никой не я моли за това. Предложих да потърсим хлебарница или място, където да похапнем.

— Не ме оставяха да правя кой знае какво в къщата, това е което си спомням — каза най-внезапно Жозефина.

Тя се завъртя, сякаш търсеше нещо или се ориентираше.

— Тук липсва нещо! — извика тя. — Не е точно както беше преди.

Опитах да й помогна, като й задам няколко въпроса, според мен уместни, например дали липсват къщи или са пребоядисани, или пък са построени нови. Но Жозефина не можеше да се досети защо беше различно.

Отидохме до хлебарницата и си купихме сладки кифлички. После се упътихме към площада, за да почакаме Ла Горда и Лидия, когато внезапно Жозефина се удари по челото, сякаш й беше хрумнало нещо.

— Зная какво липсва! — изкрещя тя. — Оная тъпа стена от мъгла! Тогава я имаше. Сега я няма.

Тутакси заговорихме всички, питахме я за стената, но Жозефина продължи да приказва най-невъзмутимо, сякаш не бяхме там.

— Беше стена от мъгла, която се точеше чак до небето — каза тя. — Точно тук беше. На където и да обърнех глава и тя беше там. Направо ме подлуди. Така беше, дявол да го вземе. Нищо ми нямаше, но тая стена направо ме побърка. Виждах я с отворени очи, виждах я и със затворени. Мислех си, че стената направо ме преследва.

За момент Жозефина загуби обичайната си оживеност. В очите й се появи отчаяние. Виждал бях такъв поглед у хора, които преживяват отново психотичен епизод. Набързо й предложих да си изяде кифличката. Тя тутакси се успокои и я захапа.

— Какво мислиш за всичко това, Нестор? — попитах аз.

— Това ме плаши — отвърна смирено той.

— Спомняш ли си нещо? — попитах отново.

Той тръсна глава в знак на отрицание. Запитах Паблито и Бениньо с движение на веждите. Те също тръснаха глава за „не“.

— А ти, Роза? — обърнах се към нея аз.

Като ме чу да говоря на нея, Роза подскочи. Беше като онемяла. Държеше в ръка кифличката и се взираше в нея, сякаш не знаеше какво да я прави.

— Помни, разбира се — отвърна Жозефина със смях, — но се страхува до смърт. Не виждаш ли, че още малко и ще се напишка през ушите?

Жозефина, изглежда, реши, че това е най-голямата шега. Запревива се от смях и изпусна кифлата си на земята. После я взе, изтупа я и я изяде.

— Лудите всичко ядат — каза тя и ме плесна отзад.

Нестор и Бениньо изглеждаха неспокойни заради закачките на Жозефина. А Паблито се забавляваше. В очите му се четеше истински възторг. Тръсна глава и зацъка с език, сякаш не вярваше на цялото това забавление.

— Да вървим в къщата — подкани ни Жозефина. — Там ще ви кажа невероятни неща.

Казах, че трябва да изчакаме Ла Горда и Лидия. Освен това беше още твърде рано да безпокоим очарователната дама, която живееше там. Паблито каза, че когато работел като дърводелец, идвал в тоя град и знаел една къща, където стопаните приготвяли храна за преминаващи пътници. Жозефина не искаше да чакаме; според нея трябваше или да отидем в къщата, или да идем да хапнем нещо. Аз исках да закусим и казах на Роза да отиде до църквата и да вземе Ла Горда и Лидия, но Бениньо кавалерски си предложи услугите да ги изчака и да ги доведе до мястото, където щяхме да закусваме. Очевидно и той знаеше къде е това място.

Паблито не ни заведе направо там. Вместо това по моя молба направихме дълга обиколка. В края на града имаше стар мост, който исках да разгледаме. Бях го видял от колата си в деня, когато бяхме идвали с Ла Горда. По своята конструкция приличаше на мост от колониалната епоха. Излязохме на моста и тогава изведнъж спряхме по средата. Попитах един човек, който стоеше там, дали мостът е много стар. Той каза, че цял живот го е виждал, а беше над петдесет. Според мен мостът представляваше великолепна гледка единствено за мен, но като гледах другите, трябваше да заключа, че и на тях им оказваше въздействие. Нестор и Роза дишаха тежко, дъх не им беше останал. Паблито се държеше за Жозефина; тя пък се държеше за мен.

— Спомняш ли си нещо, Жозефина? — попитах аз.

— Оня дявол Силвио Мануел е от другата страна на моста — каза тя и посочи другия край, на около десетина метра нататък.

Погледнах Роза в очите. Тя кимна с глава и прошепна, че веднъж прекосила с голям страх този мост и че на другия край нещо я очаквало да я погълне.

Двамата мъже не ми помогнаха. Те ме гледаха като изумени. Всеки каза, че изпитва безпричинен страх, а аз можех да се съглася с тях. Усещах, че не бих посмял да прекося моста нощем, колкото и пари да ми дават. Не знаех защо.

— Какво друго си спомняш, Жозефина? — попитах аз.

— В момента тялото ми е изплашено — каза тя. — Нищо друго не мога да си спомня. Оня дявол Силвио Мануел винаги е в мрака. Питай Роза.

С движение на главата си подканих Роза да говори. Тя кимна три-четири пъти утвърдително, но не можа да изрече гласно нито дума. Напрежението, което изпитвах, беше безпричинно, но реално. Всички ние стояхме на моста, точно по средата, неспособни да направим и една стъпка повече в посоката, която Жозефина ни бе показала. Накрая тя взе инициативата и се обърна кръгом. Върнахме се в центъра на града. Ла Горда, Лидия и Бениньо вече се хранеха; дори бяха поръчали храна и за нас. Вече не бях гладен. Паблито, Нестор и Роза бяха в унес; Жозефина си хапна здраво. На масата настъпи зловещо мълчание. Опитах ли да захвана разговор, всички избягваха погледа ми.

След закуската отидохме до къщата. Никой не проговаряше. Почуках и когато дамата излезе, аз й обясних, че имам желание да покажа къщата й на приятелите си. За момент тя се поколеба. Ла Горда й подаде някакви пари и се извини, че я поставяме в неудобно положение.

Жозефина ни отведе право в задната част. При предишното си идване не бях виждал тази част на къщата. Там имаше калдъръмен вътрешен двор със стаи, подредени около него. Под навесите бяха струпани обемисти селскостопански сечива. Имах чувството, че съм виждал този двор, когато в него нямаше такава глъчка. Стаите бяха осем, по две на всяка от четирите страни на двора. Нестор, Паблито и Бениньо бяха като че ли готови да се разболеят физически. Ла Горда обилно се потеше. Седна с Жозефина в някаква ниша на една от стените, докато Лидия и Роза влязоха в една от стаите. Изведнъж Нестор сякаш се сети да потърси нещо и се скри в друга от стаите. Същото направиха Паблито и Бениньо.

Останах сам с дамата. Поисках да й кажа нещо, да й задам някой въпрос, да разбера дали познава Силвио Мануел, но не можах да събера смелост. Стомахът ми беше целият сякаш на възли. От ръцете ми се стичаше пот. Това, което ме гнетеше, беше някаква неуловима тъга, копнеж по нещо, което не присъстваше, нещо неопределимо.

Не можех да издържам повече. Тъкмо се готвех да се сбогувам с дамата и да изляза от къщата, когато до мен се доближи Ла Горда. Пошепна ми, че трябва да седнем в голямата стая до антрето, отделено от двора. От мястото, където бяхме застанали, се виждаше точно тази стая. Отидохме там и влязохме вътре. Беше голяма, празна стая с висок таван с греди — тъмна, но проветрива.

Ла Горда повика всички в стаята. Дамата само ни изгледа, но самата тя не дойде. Всички знаеха съвсем точно къде да седнат. Хенаросите седнаха отдясно на вратата, откъм стаята, а Ла Горда и трите сестри седнаха отляво, от другата страна. Всички бяха близо до стената. Макар да ми се искаше да седна до Ла Горда, седнах почти в средата на стаята. Това място ми се стори подходящо. Не знаех защо, но сякаш някакъв върховен ред беше определил местата ни.

Докато седях там, ме обля вълна от странни чувства. Бях пасивен и отпускат. Представях си, че съм филмов екран, върху който се прожектират чужди чувства на тъга и копнеж. Но не различавах никакъв конкретен спомен. Повече от час останахме в стаята. Към края усетих, че съм готов да разкрия източника на неземната тъга, от която ми идваше да се разридая почти неутешимо. И тогава неволно, също както бяхме насядали там, станахме и излязохме от къщата. Дори не благодарихме, нито се сбогувахме с дамата.

Събрахме се на площада. Ла Горда тутакси заяви, че тъй като е безформена, все още е в подчинение. Каза, че е заела тази позиция поради изводите, които си е направила в къщата на Силвио Мануел. Ла Горда като че ли очакваше да коментираме думите й. Мълчанието на останалите ми беше непоносимо. Накрая се наложи аз да кажа нещо.

— До какви изводи стигна в тази къща, Горда? — попитах я аз.

— Смятам, че всички ги знаем — отговори надменно тя.

— Не ги знаем — казах аз. — Никой не е казал нищо.

— Няма защо да говорим, знаем ги — настоя Ла Горда.

Заупорствах, че не мога да приема за безспорно такова важно събитие. Трябваше да поговорим за чувствата си. Колкото се отнасяше до мен, от всичко това аз изпитвах само някакво опустошително чувство на тъга и отчаяние.

— Нагуалът Хуан Матус беше прав — каза Ла Горда. — За да се освободим, трябваше да поседим на онова място на силата. Сега аз съм свободна. Не зная как ми се случи, но докато седях там, нещо се отдели от мен.

Трите жени се съгласиха с нея. Тримата мъже обаче не се съгласиха. Нестор заяви, че бил на ръба да си спомни действителни лица, но както и да се опитвал да прочисти ума си, нещо го изкривявало. Накрая изпитал единствено чувството на копнеж и тъга, че бил все още в тоя свят. Паблито и Бениньо казаха горе-долу същото.

— Разбираш ли какво имам предвид, Горда? — казах.

Стори ми се, че не е доволна; пъшкаше така, както не я бях виждал досега. А не бях ли я виждал някъде и преди, цялата напушена като сега? Тя изнасяше тиради пред групата. Но не можех да отделя внимание на това, което казваше. Бях погълнат от един спомен, в момента безформен, но почти готов да се появи. За да го задържа, имах сякаш нужда от прилив на енергия откъм Ла Горда. Бях прикован от звука на гласа й, на яда й. В определен момент, когато тя утихваше, аз й изкрещявах, че се държи като командир. Тя наистина се обезпокои. Започнах да я наблюдавам. Спомнях си друга Горда, друг път; ядосана, дебела Горда, която блъска гърдите ми с юмруци. Спомних си как се разсмях, като я видях така ядосана, все едно че беше дете. Споменът свърши в мига, в който гласът на Ла Горда спря. Изглежда беше разбрала какво правя.

Обърнах се към всички и им заявих, че сме в несигурно положение — над нас витаеше нещо непознато.

— Не витае над нас — каза сухо Ла Горда. — Вече ни е поразило. И според мен ти знаеш какво е.

— Не зная и мисля, че изразявам мнението и на останалите мъже — казах аз.

Тримата Хенароси кимнаха в знак на съгласие.

— Докато бяхме от лявата страна, сме живели в тая къща — каза Ла Горда. — Обикновено сядах в оная ниша да си поплача, защото не можех да измисля какво да направя. И според мен, ако днес бях останала в стаята, щях да си спомня всичко. Само дето нещо все ме избутваше навън. Седяла съм в тази стая и когато в нея имаше повече хора. Не можех обаче да си спомня лицата им. И други неща ми се изясниха, докато днес бях там. Аз съм безформена. Хрумват ми неща — и добри, и лоши. Например отново ми се възвърнаха старата арогантност и желанието да разсъждавам на глас. Но ми се възвърнаха и други, хубави неща.

— На мен също — каза Лидия пресипнало.

— И какви са хубавите неща? — попитах.

— Струва ми се, че не съм права да те мразя — каза Лидия. — Омразата няма да ми позволи да излетя. Именно това ми казаха в стаята и мъжете, и жените.

— Какви мъже и какви жени? — попита Нестор с глас, изпълнен от уплаха.

— Аз бях там, когато и те бяха там, само това знам — каза Лидия. — И ти беше там. Всички бяхме там.

— Кои бяха тия мъже и жени, Лидия? — попитах аз.

— Зная само, че аз бях там, когато и те бяха там — повтори тя.

— А ти, Горда? — попитах пак.

— Казах ти вече, че не мога да си спомня никакви лица, нищо конкретно — каза тя. — Но знам едно: каквото и да сме правили в тая къща, беше от лявата страна. Пресякохме, или някой ни накара да пресечем, успоредните линии. Странните спомени, които имаме, идват от онова време, от оня свят.

Без да се уговаряме словесно, тръгнахме от площада и се отправихме към моста. Ла Горда и Лидия тичаха пред нас. Когато стигнахме там, заварихме и двете да стоят точно където преди това бяхме спрели и ние.

— Силвио Мануел е самият мрак — прошепна ми Ла Горда, а очите й бяха фиксирани на другия край на моста.

Лидия трепереше. И тя понечи да ми каже нещо, но не можех да разбера какво шепнат устните й.

Издърпах всичките назад от моста. Помислих си, че може би, ако сглобим онова, което всеки от нас знае за този мост, ще се получи нещо цяло, което да ни помогне да разрешим дилемата си.

Седнахме на земята на няколко метра встрани от моста. Наоколо се разхождаха какви ли не хора, но никой не ни обръщаше внимание.

— Кой е Силвио Мануел, Горда? — попитах аз.

— Никога досега не съм чувала това име — заяви тя. — Не познавам тоя човек и въпреки това го знам. Когато чух името, ме обляха някакви вълни. Жозефина ми го каза, когато бяхме в къщата. От този миг нататък започнаха да ми хрумват разни неща и да ми идват на езика точно както при Жозефина. Никога не съм си мислила, че ще доживея да стана като Жозефина.

— Защо каза, че Силвио Мануел е самият мрак? — попитах аз.

— Нямам представа защо — отвърна тя. — Макар и всички тук да знаят, че това е истина.

Тя подкани жените да говорят. Никоя не промълви и думичка. Захванах се с Роза. На три-четири пъти тя се накани да каже нещо. Обвиних я, че ни задържа. Дребното й тяло се затресе конвулсивно.

— Пресякохме моста и на другия край ни чакаше Силвио Мануел — каза тя с едва доловим глас. — Аз отидох последна. Когато поглъщаше останалите, чувах писъците им. Поисках да избягам, но дяволът Силвио Мануел беше и в двата края на моста. Нямаше откъде да избягам.

Ла Горда, Лидия и Жозефина се съгласиха. Попитах дали това е било само чувство или действителен спомен за даден момент от някоя случка. Ла Горда каза, че за нея било точно както го описала Роза — спомен за всеки момент поотделно. Другите две се съгласиха с нея.

Зачудих се на глас какво се е случило с хората, които живееха около моста. Щом жените са пищели, както твърдеше Роза, минувачите може и да са ги чули; писъците сигурно са предизвикали суматоха. За момент почувствах, че целият град участва в някакъв заговор. Ледена тръпка премина през тялото ми. Обърнах се към Нестор и най-открито изразих пълния спектър на безпокойството си.

Нестор поясни, че Нагуалът дон Хуан и Хенаро били наистина воини с върховни постижения и като такива били самотни същества. Контактите им с другите хора били едно към едно. Не е имало възможност целият град или дори хората, които са живеели около моста, да са били в конфликт с тях. За да се случи това, каза Нестор, всички тия хора е трябвало да са воини, а това е една абсолютно невероятна възможност.

Жозефина започна да обикаля около мен, оглеждайки ме подигравателно от главата до петите.

— Бива си те теб! — подхвърли тя. — Преструваш се, че нищо не знаеш, а сам си бил тук! Ти ни доведе тук! Ти ни наблъска на тоя мост!

Очите на жените заплашително заблестяха. Обърнах се за помощ към Нестор.

— Нищичко не си спомням — каза той. — Това място ме плаши, само това знам.

Обръщането ми към Нестор беше отлична маневра от моя страна. Жените се облещиха насреща му.

— Разбира се, че си спомняш! — изкрещя Жозефина. — Всички бяхме тук. Глупаво магаре такова!

Разпитването ми изискваше все пак някакъв ред. Отведох ги надалеч от моста. Помислих си, че след като са дейни личности, биха разбрали, че ще се отпуснат повече, ако се поразходят и поговорят за нещата, отколкото да стоят на едно място, както пък предпочитах аз.

Докато се разхождахме, гневът на жените се изпари така бързо, както се беше появил. Лидия и Жозефина станаха още по-приказливи. През цялото време изразяваха чувството си, че Силвио Мануел е страховит. Въпреки това нито едната, нито другата не можеха да си спомнят да са накърнени физически. Роза не обелваше дума, но с жест изразяваше съгласието си с всичко, което другите казваха. Попитах ги дали е било нощ, когато са прекосявали моста. И Лидия, и Жозефина казаха, че е станало през деня. Роза прочисти гърлото си и прошепна, че е било нощем. Ла Горда изясни противоречието, като обясни, че е било в сутрешния здрач или малко преди това.

Стигнахме до края на къса уличка и автоматически се обърнахме назад към моста.

— Съвсем просто — каза изведнъж Ла Горда, сякаш току-що бе обмислила нещо. — Пресичахме, или по-скоро Силвио Мануел ни караше да пресичаме, успоредните линии. Този мост е място на силата, дупка в този свят, врата към другия. Ние минахме през нея. Сигурно ни е заболяло, докато сме минавали, защото тялото ми е изплашено. Силвио Мануел ни чакаше от другата страна. Никой от нас не си спомня лицето му, защото Силвио Мануел е мракът и никога няма да покаже лицето си. Можем да видим само очите му.

— Едното око — каза Роза тихо и извърна поглед.

— Всички тук, включително и ти — ми каза Ла Горда, — знаят, че лицето на Силвио Мануел е в мрака. Само гласът му се чува — мек, като приглушено кашляне.

Ла Горда спря да приказва и ме заразглежда така, че се смутих. Очите й бяха предпазливи; оставяше у мен впечатлението, че крие нещо, което знае. Попитах я. Тя отрече, но си призна, че изпитва десетки чувства без никакво основание, които обаче няма намерение да обяснява. Подканих, а после помолих и другите жени да се помъчат да си спомнят какво им се беше случило на другата страна на тоя мост. Всяка можа да си спомни единствено, че е чула писъците на другата.

Тримата Хенароси останаха извън нашия разговор. Попитах Нестор има ли някаква представа какво се е случило. Мрачният му отговор беше, че всичко това е извън способността му да проумее нещо.

И тогава взех светкавично решение. Струваше ми се, че единственият път, открит за нас, беше да прекосим моста. Събрах ги, за да се върнем до моста и да го прекосим в група. Мъжете се съгласиха моментално, жените — не. След като изчерпих всичките си доводи, накрая се наложи да бутам и дърпам Лидия, Роза и Жозефина. Ла Горда нямаше желание да тръгва, но изглеждаше заинтригувана от перспективата. Тя се движеше без моя помощ заедно с жените; същото правеха и Хенаросите — хилеха се нервно на усилията ми да ръчкам сестрите напред, но не си помръдваха и пръста да ми помогнат. Стигнахме до точката, където преди това бяхме спрели. Там усетих, че изведнъж бях станал твърде слаб да задържам трите жени. Разкрещях се на Ла Горда да ми помогне. Тя направи хилав опит да хване Лидия, групата загуби спойката си и всички, освен Ла Горда, се пръснаха, препъвайки се и пъшкайки, да се спасят на улицата. Ла Горда и аз останахме като залепени на моста, неспособни да тръгнем напред, но изпитвайки нежелание да се предадем.

Ла Горда пошепна в ухото ми, че изобщо не бива да се страхувам, защото от другата страна именно аз бях тоя, който чака. Убедена била също, че аз съм помощникът на Силвио Мануел, но не смея да го разкрия на никого.

Точно тогава тялото мп беше обзето от ярост, която някак не можех да овладея. Усещах, че Ла Горда няма друга работа, а прави просто ей-така тия забележки или изпитва тия чувства. Сграбчих я за косата и я извъртях. Стигнал бях върха на моя гняв, когато се осъзнах и спрях. Извиних се и я прегърнах. На помощ ми дойде по-трезва мисъл. Казах й, че нервите ми на водач вече не издържат; напрежението все повече нараства с нашето напредване. Тя не се съгласи. Упорито се придържаше към своето тълкуване, че Силвио Мануел и аз сме безкрайно близко и че когато ми било напомняно за моя учител, съм реагирал гневно. Късмет било, че е поверена на грижите ми, каза тя; в противен случай сигурно съм щял да я хвърля през моста.

Обърнахме се. Останалите бяха в безопасност извън моста и ни гледаха с истински страх. Преобладаваше сякаш някакво особено състояние на безвремие. Наоколо нямаше никакви хора. Бяхме стояли на тоя мост най-малко пет минути и нито един човек не го беше прекосил, нито пък наоколо се виждаше някой. И тогава изведнъж около нас започнаха да се движат хора, както по всяка пътна артерия в натоварените часове.

Без да продумаме, тръгнахме назад към площада. Бяхме опасно слаби. Изпитвах неясното желание да остана още малко в града, но се качихме на колата и се отправихме на изток, към Атлантическия бряг. Нестор и аз се редувахме на кормилото, спирахме само да налеем бензин и да похапнем, докато стигнахме Веракруз. Градът беше неутрална почва за нас. Бях ходил там само веднъж; от другите никой не беше стъпвал там. Ла Горда вярваше, че такъв неизвестен град е най-подходящото място да се отърсим от старите си обвивки. Отседнахме в един хотел и там те продължиха да разкъсват старите си дрехи на парчета. Вълнението от един нов град вършеше чудеса за морала и чувството ми за благополучие.

Следващата ни спирка беше Мексико Сити. Останахме в хотел край парк „Алмеда“, където веднъж бях ходил с дон Хуан. Два дена бяхме като истински, съвършени туристи. Пазарувахме и посещавахме всевъзможни туристически забележителности. Жените изглеждаха буквално зашеметяващи. В един заложен магазин Бениньо си купи фотоапарат. Направи четиристотин двайсет и пет снимки без филм. На едно място, докато се възхищавахме на изумителните мозайки по стените, полицай от охраната ме попита откъде са тия пищни чужденки. Решил беше, че съм екскурзовод. Казах му, че са от Шри Ланка. Той ми повярва и започна да се удивлява от факта, че приличали почти на мексиканки.

На другия ден в 10 часа сутринта бяхме в самолетната агенция, в която навремето ме беше натикал дон Хуан. Когато ме бе бутнал, аз нахлух през едната врата и излязох през другата, не на улицата, както очаквах, а на някакъв пазар на най-малко половин километър по-нататък, където останах да наблюдавам как работят хората.

Ла Горда започна да ръзсъждава на глас, че самолетната агенция, също като моста, е място на силата; врата, през която се прекрачва от едната успоредна линия в другата. Каза още, че явно Нагуалът ме бил блъснал през тоя отвор, но на средата на пътя съм бил хванат между двата свята, между двете линии; така съм наблюдавал какво става на пазара, без да бъда част от него. Каза, че Нагуалът, разбира се, е имал намерението да ме бута през целия път, но моята воля му попречила и аз съм се върнал на линията, откъдето съм бил тръгнал, от този свят.

От самолетната агенция отидохме до пазара и оттам до парк „Алмеда“, където дон Хуан и аз бяхме седнали след премеждието в агенцията. Неведнъж бях ходил с дон Хуан в този парк. Имах чувството, че мястото е много подходящо за разговори относно хода на бъдещите ни действия.

Намерението ми беше да обобщя всичко, което бяхме направили, за да оставя силата на това място да реши каква да бъде следващата ни стъпка. След умишления ни опит да преминем моста, аз неуспешно се помъчих да измисля начин да задържа приятелите си в група. Насядахме на някакви каменни стъпала и аз се заех с идеята, че за мен познанието е здраво споено с думи. Изразих им искрената си вяра, че ако едно събитие или преживяване не е формулирано в идея, то е обречено да се разпилее; затова ги помолих да ми дадат индивидуалните си оценки на нашето положение.

Пръв заговори Паблито. Реших, че е странно, тъй като до този момент той бе останал изключително мълчалив. Той се извини, тъй като това, което се готвел да каже, не било нещо, което си спомня или изпитва, а извод на основата на всичко, което знае. Каза, че не вижда проблем да се разбере това, което казват жените за случката на моста. Това е, твърдеше Паблито, въпрос на принуда — да се премине през моста от дясната страна, тонала, до лявата — нагуала. Всички се били изплашили от факта, че ни владее някой друг, който ни принуждава да преминаваме. Той не виждал защо да не приеме, че аз съм този, който навремето е помагал на Силвио Мануел. Подкрепи извода си с думите, че само преди два дни ме видял да правя същото, като съм тикал всички към моста. Но не е имало кой да ми помогне от другата страна, нямало го Силвио Мануел да ги издърпа.

Опитах да променя темата и заобяснявах, че да се забравя, както ние бяхме забравили, се нарича амнезия. Малкото, което знаех за амнезията, не беше достатъчно, за да хвърля някаква светлина върху нашия случай, но достатъчно да повярвам, че не можем да забравяме по команда. Казах им, че някой, най-вероятно дон Хуан, е направил сигурно нещо незабележимо за нас. Исках да открия точно какво.

Паблито настоя, че за мен е много важно да разбера аз ли съм бил в съучастие със Силвио Мануел. После сподели, че Лидия и Жозефина са разговаряли с него за ролята, която аз съм играл, когато съм ги принуждавал да пресекат успоредните линии.

Не се чувствах особено спокоен да обсъждам тази тема. Обясних, че до деня, в който съм разговарял с доня Соледад, не бях чувал за успоредните линии; и въпреки това нямах никакви угризения, че съм възприел незабавно тази идея. Казах им, че светкавично бързо съм осъзнал за каква става дума. Дори съм се убедил, че сам съм ги пресякъл, когато си помислих, че съм си ги спомнил. Всички, с изключение на Ла Горда, потвърдиха, че за пръв път са чули за успоредните линии именно когато аз съм заговорил за тях. Ла Горда заяви, че за пръв път научила за тях от доня Соледад, точно преди аз да науча за тях.

Паблито направи опит да заговори за връзката ми със Силвио Мануел. Прекъснах го. Казах, че докато всички сме били на моста и сме се опитвали да го преминем, аз не съм съумял да установя, че аз — и вероятно всички останали — сме изпаднали в състояние на необикновена реалност. Осъзнал съм промяната едва когато съм разбрал, че на моста няма други хора. Там сме били само ние осемте. Денят е бил ясен, но внезапно небето се е заоблачило и светлината на утрото се е помрачила. Аз съм бил толкова зает с моите страхове и личностни тълкувания, че не съм проумял изключителната промяна. И едва когато сме се оттеглили от моста, съм забелязал, че наоколо отново минават други хора. Но къде бяха те, докато се опитвахме да преминем?

Ла Горда и останалите не бяха забелязали нищо — всъщност те не бяха осъзнали никакви промени до момента, в който не им ги бях описал. Всичките ме гледаха зяпнали с някаква смесица от раздразнение и страх. Паблито отново взе думата и ме обвини в опит да ги насоча към нещо, което те не желаят. Не уточни за какво се отнася, но красноречието му беше достатъчно, за да събере останалите зад себе си. Изведнъж аз се озовах срещу орда разгневени магьосници. Дълго време ми трябваше да обяснявам нуждата си да проуча от всяка възможна гледна точка нещо тъй странно и поглъщащо вниманието ни като нашето преживяване на моста. Накрая те се успокоиха, не защото бяха убедени, а поради емоционално изтощение. Всички, включително и Ла Горда, ревностно защитиха становището на Паблито.

Нестор предложи нова линия на разсъждения. Подхвърли, че е възможно аз да съм неволен пратеник, който не разбира напълно обсега на своите действия. Добави, че не би могъл да повярва, както са сторили другите, че умишлено съм бил натоварен със задачата да ги подведа. Усещаше, че в действителност не съм знаел, че ги водя към тяхната гибел, и въпреки това съм постъпвал именно така. Според него имаше два начина да се пресекат успоредните линии: единият — посредством нечия друга сила, а другият — със собствената сила. Финалното му заключение беше, че Силвио Мануел ги е разсърдил и ги е изплашил тъй силно, че някои от тях дори не си спомнят за това. Оставала им задачата да преминат със собствената си сила; моята задача била само да ги отклоня.

После заговори Бениньо. Според него последното нещо, което дон Хуан е направил за учениците си от мъжки пол, било да ни помогне да пресечем успоредните линии, като ни накара да скочим в пропаст. Бениньо вярваше, че вече имаме много познания за пресичането, но още не е дошло времето да го извършим отново. На моста те били неспособни да направят още една стъпка, защото не бил настъпил моментът за това. Ето защо били прави, като вярвали, че съм се опитал да ги унищожа, принуждавайки ги да преминат. Мислеше, че пресичането на успоредните линии в пълно съзнание означавало последна стъпка за всички тях, стъпка, която можели да предприемат едва когато са готови да изчезнат от тая земя.

След това пред мен се изправи Лидия. Тя не направи никакви оценки, но ме призова да си спомня как отначало съм я примамил към моста. Най-нагло заяви, че аз не съм ученик на Нагуала Хуан Матус, а на Силвио Мануел; че Силвио Мануел и аз сме си изяли един другиму телата.

Обзе ме нов пристъп на гняв, както с Ла Горда на моста. Навреме се опомних. Успокои ме една логична мисъл. Не преставах да си казвам, че ме интересуват предимно анализите.

Обясних на Лидия, че е безсмислено да се заяжда така с мен. Но тя не спираше. Разкрещя се, че Силвио Мануел ми бил господар и че това била причината да не съм част от тях. Роза добави, че Силвио Мануел ми бил дал всичко, което съм.

Изразих съмнение в подбора на думите на Роза. Предложих й следния словесен вариант: Силвио Мануел ми е дал всичко, което имам. Тя защити своите думи. Силвио Мануел ми бил дал това, което съм. Дори Ла Горда я подкрепи и заяви, че помни как веднъж съм се разболял така, че не ми останали никакви сили — всичко в мен било напълно изчерпано; именно тогава се бил намесил Силвио Мануел и вдъхнал нов живот в тялото ми. Ла Горда каза още, че аз наистина съм се усъвършенствал, знаейки истинския си произход, вместо да продължавам, както съм правил досега, да допускам, че Нагуалът дон Хуан Матус ми е помагал. Настоя, че съм се вкопчил в Нагуала поради неговото предпочитание към думите. От друга страна, Силвио Мануел бил мълчаливият мрак. Обясни, че за да го последвам, аз ще трябва да пресека успоредните линии. Но за да последвам Нагуала дон Хуан Матус, ще ми е нужно единствено да разговарям за него.

Това, което казваха, за мен беше чиста глупост. Тъкмо се готвех да направя нещо, според мен много разумно, когато линията на разсъжденията ми буквално забуксува. Не можех да се сетя какво точно искам да кажа, макар само преди секунда да ми беше абсолютно ясно. Вместо това ме споходи един страшно интересен спомен. Не беше чувство, а фактическият, неоспорим спомен за едно събитие. Спомних си как веднъж бях с дон Хуан и някакъв друг човек, за чието лице не се досещах. Тримата разговаряхме за нещо, което възприемах като едно от качествата на тоя свят. Това нещо беше на три-четири метра от дясната ми страна и представляваше незабележимо кълбо жълтеникава мъгла, която, доколкото разбирах, разделяше света на две. Простираше се от земята до небето, до безкрайността. Докато говорех на другите двама, половината от света от лявата ми страна остана непокътната, а половината от дясната ми страна беше забулена в мъгла. Помня, че се бях ориентирал с помощта на някои земни белези и бях осъзнал, че оста на това кълбо от мъгла върви от изток на запад. Всичко на север от тази линия представляваше светът, какъвто го познавах. Помня, че попитах дон Хуан какво се е случило със света на юг от линията. Дон Хуан ме беше накарал да се извъртя с няколко градуса надясно и тогава аз съгледах стената от мъгла, която се придвижи в момента, в който завъртях главата си. Светът беше разделен на две, на ниво, каквото можеше да бъде разбрано само с помощта на интелекта ми. Разделението изглеждаше реално, но границата не беше на физическа плоскост; тя трябваше да бъде някак вътре в мен. А беше ли?

Този спомен имаше още една страна. Другият човек беше казал, че да се раздели светът на две е голямо постижение, но още по-голямо е когато един войн бъде споходен от бистротата и контрола да спре въртенето на тази стена. Казал бе още, че стената не е вътре в нас; тя е със сигурност вън от нас, в света, и го разделя на две, а когато обърнем глава, се завърта, сякаш е залепена на дясното ни слепоочие. Голямото постижение да се задържи стената да не се върти, давало възможност на воина да се изправи с лице пред стената, като му предоставя силата да мине през нея.

Когато разказах на другите това, което току-що си бях спомнил, жените бяха вече напълно убедени, че другият мъж е бил Силвио Мануел. Жозефина, като познавач на стената от мъгла, обясни, че предимството на Елихио пред всеки друг, е способността му да задържи стената неподвижна, за да мине през нея, когато пожелае. Добави още, че е по-лесно да се пробие стената от мъгла по време на сънуването, защото тогава тя не се движи.

Ла Горда беше, изглежда, развълнувана от серията вероятно мъчителни спомени. Тялото й неволно заподскача, докато най-накрая тя избухна в словесен порой. Каза, че вече й е невъзможно да отрича факта, че съм помощник на Силвио Мануел. Самият Нагуал я бил предупредил, че ако не внимава, аз ще я заробя. Дори Соледад й била казала да ме наблюдава, защото моят дух бил взимал пленници и ги държал като слуги — нещо, на което бил способен единствено Силвио Мануел. Той ме бил заробил, а аз на свой ред съм щял да заробя всеки, който се приближи до мен. Тя потвърди, че е живяла в плен на магията ми до момента, в който седнала в онази стая в къщата на Силвио Мануел, когато нещо изведнъж се вдигнало от раменете й.

Станах и буквално се запрепъвах от думите на Ла Горда. В стомаха ми се беше получил вакуум. Досега бях убеден, че мога да разчитам на нея за подкрепа при всякакви обстоятелства. Сега се чувствах предаден. Мислех, че би било правилно да ги осведомя за чувствата си, но на помощ ми дойде трезвият разсъдък. Затова им казах, че моето най-безпристрастно заключение като воин е, че дон Хуан е променил хода на живота ми към по-добро. Няколко пъти оттогава бях преценявал какво е направил той за мен и изводът ми е бил винаги един и същ. Беше ми донесъл свободата. Свободата беше всичко, което знаех, всичко, с което бих могъл да даря всеки, дошъл при мен.

Нестор ми направи знак на солидарност. Подкани жените да се отърсят от враждебността си към мен. Погледна ме с очите на човек, който не може, но иска да разбере. Каза, че не съм от тях, че наистина съм самотна птица. За момент те имали нужда от мен, за да разчупят границите си на обич и рутината. Сега, когато вече били свободни, небето било техният предел. Да останат с мен било несъмнено приятно, но смъртоносно за тях.

Изглеждаше дълбоко развълнуван. Дойде при мен и сложи ръка на рамото ми. Чувствал, че повече няма да се видим на тая земя. Съжаляваше, че се разделяме като дребнави хорица, раздирани от незначителни свади, оплакващи се, обвиняващи. Каза ми, че от името на останалите, а не от свое име, ще ме помоли да си отида, защото вече нямало никаква възможност да останем заедно. Добави, че се изсмял на Ла Горда, когато ни разказвала за змията, която сме образували. Но че вече е променил решението си и не намира идеята за смехотворна. Това била последната ни възможност да успеем като група.

Дон Хуан ме бе научил да приемам смирено съдбата си.

— Ходът на съдбините на един воин е неизменен — ми бе казал веднъж той. — Предизвикателството се състои в това — докъде ще може да стигне той в тия строги граници, колко безупречен ще бъде в тия строги граници. Ако има пречки по пътя му, воинът се старае безупречно да ги преодолее. Ако попадне на непоносими трудности и мъки по пътя си, той плаче, но всичките му сълзи не биха могли да изместят дори на косъм линията на съдбините му.

Първоначалното ми решение да оставя силата на мястото да ни посочи следващата стъпка беше правилно. Станах. Другите извърнаха глави. Ла Горда дойде при мен и каза, сякаш нищо не се беше случило, че сега аз трябва да си тръгна и че тя ще ме настигне, за да се присъедини към мен по-късно. Понечих да се възпротивя, че не виждам причини да се присъединява към мен, тъй като беше избрала да се присъедини към другите. Изглежда тя прочете чувството ми, че съм предаден. Спокойно ме увери, че заедно трябва да изпълним съдбите си като воини, а не като дребнави хорица, каквито всъщност сме.