Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eagle’s Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Издателство „Петрум Ко“ ООД, 1994 г.

История

  1. —Добавяне

4
ПРЕКРАЧВАНЕ ГРАНИЦИТЕ НА ОБИЧТА

КАКВО НИ СТАВА, ГОРДА? — попитах аз, след като другите се разотидоха по домовете си.

— Телата ни си спомнят, но още не мога да се сетя какво — каза тя.

— Вярваш ли в спомените на Лидия, Нестор и Бениньо?

— Разбира се. Те са много сериозни хора. Не казват нещата просто така, пък после каквото ще да става.

— Но това, което твърдят, е невъзможно. Вярваш ми, нали, Горда?

— Вярвам, че не си спомняш, но тогава…

Не завърши изречението. Дойде до мен и зашепна в ухото ми. Каза, че имало нещо, което Нагуалът Хуан Матус я накарал да обещае да не казва, докато не настъпи подходящият момент; един коз, който да бъде използван едва когато вече няма друг изход. После добави с драматичен шепот, че Нагуалът е предвиждал новата им конфигурация на живеене, която се получила в резултат на това, че съм отвел Жозефина при Паблито в Тула. Каза още, че ако следваме естествения ред на тази организация, имало нищожен шанс да успеем като група. Ла Горда обясни, че тъй като сме се разделили на двойки, образуваме жив организъм. Така приличаме вече на змия, гърмяща змия. Змията има четири сектора и е разделена по дължина на две половини, мъжка и женска. Каза, че тя и аз представляваме първата половина от змията — главата. Това е една хладна, пресметлива, отровна глава. Вторият сектор, образуван от Нестор и Лидия, представлява твърдото и честно сърце на змията. Третият е корема — подвижен, на настроения, стомах, на който не може да се разчита — това са Паблито и Жозефина. И четвъртият сектор — опашката, където се намират роговите пръстени, се състои от двамата, които в реалния живот могат да си тракат на своя език цоцил в продължение на часове: това са Бениньо и Роза.

Ла Горда се поизправи от положението, което бе заела, за да ми шепне в ухото. Усмихна ми се и ме потупа по гърба.

— Елихио беше казал една дума, за която най-после се сетих — продължи тя. — Жозефина се съгласи с мен, че е казал на няколко пъти думата „пътека“. Ще тръгнем по някаква пътека!

Без да ми даде повече възможност да й задавам въпроси, тя каза, че ще поспи малко, а после всички ще се съберем и ще отидем на излет.

Тръгнахме преди полунощ, на ярката лунна светлина. Отначало никой от другите не искаше да тръгва, но Ла Горда много хитро им скицира уж описанието на дон Хуан за змията. Преди да потеглим, Лидия предложи да си вземем храна, в случай че излетът се окаже дълъг. Ла Горда отхвърли предложението й, тъй като не сме знаели нищичко за естеството на тоя излет. Каза още, че Нагуалът Хуан Матус веднъж й посочил началото на една пътека и й казал, че при подходяща възможност трябва да стъпим на това място и да оставим силата на пътеката да се разкрие пред нас Ла Горда добави, че това не била обикновена козя пътека, а естествена линия на земята, която според Нагуала щяла да ни даде силата и познанието, стига да я следваме и да станем едно с нея.

Придвижвахме се под комбинирано ръководство. Ла Горда ни заразяваше със своята импулсивност, а Нестор познаваше терена. Тя ни поведе към някакво място в планината. После Нестор се зае със задачата да намери пътеката. Формацията ни беше очевидна — главата водеше напред, а другите се подреждаха според анатомичния модел на змията: сърцето, червата, опашката. Мъжете бяха от дясната страна на жените. Всяка двойка беше на петнайсетина метра зад тази отпред.

Вървяхме колкото можем по-бързо и по-тихо. По едно време залаяха кучета; но когато се изкачихме по-нагоре в планината, останаха само гласовете на щурците. Вървяхме дълго. Изведнъж Ла Горда спря и сграбчи ръката ми. Посочи пред нас. На двайсет-трийсет метра, точно насред пътеката, бе застанал масивен силует на огромен мъж, висок над два метра. Беше се изпречил на пътя ни. Скупчихме се в плътна група. Очите ни бяха вперени в тъмнеещия силует. Той не помръдна. След малко Нестор направи сам няколко стъпки към него. Едва тогава фигурата се раздвижи. Запъти се към нас. Независимо че беше като великан, движенията му бяха гъвкави.

Нестор хукна назад. В момента, в който се присъедини към нас, мъжът спря. Ла Горда тръгна смело към него. Мъжът направи още една стъпка към нас. Стана явно, че ако продължим да се движим напред, ще се сблъскаме с великана. Не бяхме равностойни противници, който и да беше той. Без да чакам да ни бъде доказано това, поех инициативата и задърпах всички назад, като ги отклоних набързо от това място.

Върнахме се обратно в къщата на Ла Горда в пълно мълчание. Стигнахме там след няколко часа. Бяхме крайно изтощени. Когато вече седяхме в безопасност в стаята, първа заговори Ла Горда.

— Ние сме обречени — каза ми тя. — Ти не желаеше да продължим напред. Онова нещо на пътеката беше един от съюзниците ти, нали? Те излизат от скривалищата си само когато ти ги повикаш.

Не отговорих. Нямаше смисъл да протестирам. Спомних си за безбройните случаи, когато вярвах, че дон Хуан и дон Хенаро са се наговорили. Все подозирах, че докато дон Хуан ми говори в тъмното, дон Хенаро се маскира, за да ме изплаши, а после дон Хуан настояваше, че това бил съюзник. Идеята, че навсякъде има съюзници, или свободни елементи, които убягват на всекидневното ни внимание, беше прекалено крайна за мен. Но доживях да разбера, че съюзниците, както ги описваше дон Хуан, наистина съществуват; имаше, както казваше той, свободни елементи навсякъде в този свят.

Най-авторитарно, рядко за мен във всекидневието ми, аз станах и заявих на Ла Горда и останалите, че имам за тях предложение, което те или ще приемат, или аз повече няма да се занимавам с тях. Ако са готови да излязат от къщата, аз ще поема отговорността да ги заведа другаде. Ако не са готови, ще се чувствам свободен от всякакво задължение спрямо тях.

Почувствах в себе си вълна на оптимизъм и сигурност. Никой не каза нищо. Погледнаха ме безмълвно, сякаш вътрешно преценяваха това, което казвам.

— За колко време ще си вземете нещата? — попитах аз.

— Нямаме неща — каза Ла Горда. — Ще тръгнем така. Ако се налага, можем да тръгнем и на минутата. Но ако можем да изчакаме три дена, за нас ще е по-добре.

— А домовете ви? — попитах.

— Соледад ще се погрижи — отвърна тя.

За пръв път, откакто се бях запознал с нея, тя споменаваше името на Соледад. Бях толкова заинтригуван, че тутакси забравих за драматичния момент. Седнах. Ла Горда не се решаваше да отговори на въпросите ми относно доня Соледад. Намеси се Нестор и каза, че доня Соледад се намира някъде насам, но никой не знае с какво се занимава. Тя идва и си отива, без да дава обяснения никому, като споразумението им с нея било те да се грижат за нейната къща и обратното. Доня Соледад знаела, че рано или късно те ще я напуснат, и поела отговорността да направи необходимото и да се разпореди с вещите им.

— Как ще й съобщите? — попитах.

— Това е грижа на Ла Горда — каза Нестор. — Ние не знаем къде се намира.

— Къде е доня Соледад, Горда? — попитах аз.

— Откъде да знам, по дяволите? — сопна ми се Ла Горда.

— Но нали ти й се обаждаш? — попита Нестор.

Ла Горда ме погледна. Направи го случайно и въпреки това потръпнах. Познавах този поглед, но откъде? Нещо се размърда в недрата на тялото ми: слънчевият ми сплит беше твърд, както не го бях усещал никога досега. Диафрагмата ми като че се надигаше от самосебе си. Тъкмо се чудех дали да не легна, когато изведнъж се оказах прав.

— Ла Горда не знае — казах. — Само аз знам къде се намира.

Всички се вцепениха, а аз навярно повече от всеки друг. Бях изрекъл думите без никакво рационално основание. В момента, в който ги казвах на глас, обаче, бях напълно убеден, че зная къде се намира. Нещо като светкавица бе преминало през съзнанието ми. Видях някаква планинска местност с много остри зъбери и върхове; неравен терен, пуст и неприветлив. Щом заговорих, следващата ми осъзната мисъл беше, че трябва да съм виждал този пейзаж на филм и че напрежението от съжителството с тия хора навярно е причинило пробив в съзнанието ми.

— Искаш да кажеш, че не ти е ясно защо го каза? — попита ме Нестор.

Подбрал беше думите си внимателно. По-естественото, поне за мен, беше да каже: „Значи наистина не знаеш къде е“. Заявих им, че ме е връхлетяло нещо непознато. Описах терена, който бях видял във въображението си, и увереността, която бях изпитал, че доня Соледад се намира именно там.

— Често ни се случва — каза Нестор.

Обърнах се към Ла Горда и тя кимна с глава. Поисках някакво обяснение.

— Такива налудничави размесени неща непрекъснато ни се привиждат — каза тя. — Попитай Лидия или Роза, или Жозефина.

Откакто се бяха разпределили по нов начин, Лидия, Роза и Жозефина не бяха споделяли нищо с мен. Ограничаваха се до поздравите и случайните забележки за храната и времето.

Лидия избягваше погледа ми. Само измърмори как на моменти има чувството, че си спомня и други неща.

— Понякога мога истински да те мразя — съобщи ми тя. — Според мен ти се преструваш на глупав. После си спомням, че ти се разболя заради нас. Ти ли беше всъщност?

— Разбира се, че той беше — намеси се Роза. — И аз си спомням някои неща. Помня една дама, която беше много любезна с мен. Учеше ме как да се пазя чиста, а този Нагуал ми подряза за пръв път косата, докато дамата ме държеше, защото много ме беше страх. Дамата ме обичаше. През цялото време ме гушкаше. Беше много висока. Спомням си как лицето ми се притискаше до гърдите й, докато ме гушкаше. Беше единственият човек, който се е грижил за мен. С радост бих умряла за нея.

— И коя беше тази дама, Роза? — попита Ла Горда с притаен дъх. Роза ме посочи с брадичка — жест, натежал от униние и презрение.

— Той знае — каза тя.

Всички ме загледаха в очакване на отговора. Аз се ядосах и креснах на Роза, че не й е работа да разправя неща, които всъщност са обвинения. Въобще не ги лъжех.

Роза не се смути от избухването ми. Спокойно обясни как си спомня когато дамата й казала, че някой ден, след като оздравея, аз ще се върна. Роза разбрала, че дамата се грижи и за мен, за да оздравея по-бързо; затова трябвало да знам коя е и къде се намира, защото изглеждам вече здрав.

— И от какво съм бил болен, Роза? — попитах я аз.

— Разболя се, защото не можеше да удържиш твоя свят — каза тя, напълно убедена в думите си. — Някой ми беше разправял, преди много време, струва ми се, че ти не си създаден за нас, точно както е казал Елихио на Ла Горда в сънуването. И си напуснал именно заради това и Лидия никога не ти го е пропила. Тя винаги ще те мрази.

Попитах Жозефина дали и тя си спомня за мен.

— Спомням си, как не — отвърна тя ухилена. — Но ти ме знаеш, аз съм луда. Не можеш да ми повярваш. На мен не може да се разчита.

Ла Горда настоя да чуе какво си спомня Жозефина. Тя пък се беше заинатила да не казва нищо и двете се скараха за туй-онуй; накрая Жозефина ми каза:

— И каква е ползата от цялото това спомняне? Само си приказваме. Пукната пара не струва това.

Изглежда Жозефина бе уцелила всички точно по болното място. Нямаше какво повече да се казва. Поседяха още няколко минути в пълно мълчание и станаха да си тръгват.

— Помня, че ми купи хубави дрехи — изведнъж се обърна към мен Жозефина. — Не помниш ли как паднах по стълбите в един магазин? Едва не си счупих крака и ти трябваше да ме носиш на ръце.

Всички отново насядаха и впериха очи в Жозефина.

— Помня също някаква луда жена — продължи тя. — Искаше да ме набие и ме гонеше навсякъде, докато най-накрая ти се ядоса и я спря.

Усетих, че се ожесточавам. Като че ли всички се бяха заловили за думите на Жозефина, след като самата тя ни беше казала да не й вярваме, защото е побъркана. Права беше. За мен спомените й бяха истинско умопомрачение.

— Зная и защо се разболя — продължи тя. — Там бях. Но не мога да си спомня къде. Пренесоха те отвъд стената от мъгла, за да намерите тая глупава Горда. Предполагам, че се беше изгубила. Не можеше да се върнеш. Когато те изведоха оттам, беше почти като умрял.

Мълчанието, което настъпи след тия нейни разкрития, беше направо угнетително. Страхувах се да попитам каквото и да е.

— Не мога да си спомня защо тя беше отишла там, а също и кой те върна — продължи Жозефина. — Помня обаче, че ти беше болен и вече не ме познаваше. А глупавата Горда се кълне, че не те е познавала, когато за пръв път дойде в тая къща преди няколко месеца. Аз пък веднага те познах. Помня, че ти беше Нагуалът, който се разболя. Искаш ли да знаеш още нещо? Според мен тия жени просто ти се подмазват. А също и мъжете, особено оня глупак Паблито. Те са длъжни да си спомнят, защото и те бяха там.

— Можеш ли да си спомниш къде бяхме? — попитах аз.

— Не, не мога — отвърна Жозефина. — Ако ме заведеш там обаче, ще си спомня. Когато всички бяхме там, наричаха ни пияници, защото бяхме капнали от умора. На мен най-малко ми се виеше свят, затова си спомням почти всичко.

— Кой ни наричаше пияници? — попитах.

— Не теб, всички нас — отговори Жозефина. — Не зная кой. Предполагам Нагуалът Хуан Матус.

Погледнах ги и всички отклониха очи.

— Стигаме до края — измърмори Нестор, сякаш говореше на себе си. — Краят ни е да се взираме в очите. Изглежда всеки момент щеше да се разридае.

— Трябва да съм доволен и горд, че сме стигнали до края — продължи той. — И въпреки това съм тъжен. Можеш ли да ми го обясниш, Нагуале?

Внезапно всички се натъжиха. Дори непокорната Лидия се натъжи.

— Какво пък ви прихвана сега? — попитах оживено аз.

— За какъв край говорите?

— Мисля, че всички знаят за какъв край — каза Нестор.

— Напоследък изпитвам странни чувства. Нещо ни вика. И не трябва да се оставяме така. Прилепваме се.

Паблито изпадна в някакво кавалерско настроение и каза, че Ла Горда е единствената между тях, която не се прилепва за нищо. Той ме увери, че всички останали са почти безнадеждни егоисти.

— Нагуалът Хуан Матус казваше, че когато дойде времето да тръгваме, ще има знак — намеси се Нестор. — Нещо, което истински харесваме, ще дойде и ще ни вземе.

— Казваше, че не е нужно да е нещо велико — допълни Бениньо. — Достатъчно е да го харесваме.

— За мен знакът ще дойде под формата на оловните войничета, каквито никога не съм имал — каза ми Нестор.

— Ще дойдат да ме вземат цяла редица хусари на коне. А за теб какво ще бъде?

Спомних си как веднъж дон Хуан ми беше казал, че смъртта може да е зад всяко нещо, което човек може да си представи, дори зад някоя точица върху бележника ми. Тогава той си бе послужил с метафора за моята смърт. Аз пък му бях разказал как веднъж, докато си ходех по булевард „Холивуд“ в Лос Анджелис, бях дочул звуците на тромпет, на който изпълняваха стара, идиотски популярна мелодия. Музиката се носеше от магазина за плочи насреща. Никога преди не бях чувал по-красиви звуци. Бях като омагьосан. Наложи ми се да седна на бордюра. Благият меден тон на този тромпет се забиваше право в мозъка ми. Усещах го точно над дясното си слепоочие. Успокояваше ме така, че най-накрая се почувствах като пиян. Когато мелодията свърши, разбрах, че по никакъв начин това преживяване няма да се повтори, и направих всичко възможно да се сдържа да не хукна в магазина и да си купя плочата и стерео уредбата, на която да си я пускам.

Дон Хуан беше казал, че това е знак, даден ми от силите, направляващи човешката съдба. Когато настъпи времето да напусна тоя свят, в каквато и да е форма, ще чуя същите звуци на този тромпет, същата идиотска мелодия, същия несравним тромпетист.

Следващият ден беше за тях един невъобразим ден. Сякаш имаха да правят безброй неща. Ла Горда каза, че всичките им домашни задължения са лични и трябва да се изпълнят от всеки без никаква чужда помощ. Зарадвах се, че ще поостана сам. Отправих се с колата до близкия град, в който така се бях разстроил. Отидох право в къщата, която ни беше омагьосала — Ла Горда и мен; почуках на вратата. Отвори ми една жена. Измислих някаква история, че навремето като дете съм живял в тая къща и че искам отново да я разгледам. Жената беше много изискана. Пусна ме да мина през къщата, като през цялото време се извиняваше за безпорядъка, какъвто всъщност нямаше.

Къщата изобилстваше от скрити спомени. Бяха там, усещах ги, но нищо не можех да си припомня.

На другия ден Ла Горда тръгна в зори; очаквах да не се върне целия ден, но към обяд тя се появи. Изглеждаше много развълнувана.

— Върнала се е Соледад и иска да се видите — каза тя равнодушно.

Без да обяснява повече, тя ме заведе в къщата на доня Соледад. Стори ми се по-млада и по-силна от последния път. Имаше съвсем слаба прилика с дамата, която познавах от преди години.

Ла Горда щеше да се разплаче сякаш всеки момент. Добре разбирах състоянието й след напрегнатите дни, които бяхме прекарали. Излезе без да промълви думичка.

Доня Соледад каза, че има съвсем малко време за разговор с мен и че ще използва всяка минута. Кой знае защо беше съвсем резервирана. Във всяка изречена от нея дума съзирах особена вежливост.

Понечих да я прекъсна с ръка, за да й задам въпрос. Исках да знам къде е била през цялото това време. Тя ми попречи много деликатно. Каза, че подбира грижливо думите си и че малкото време ще й позволи да каже само същественото.

Взря се в очите ми за момент, който ми се стори прекалено продължителен. Това ме подразни. За същото време можеше да поприказва с мен и да отговори на въпросите ми. После наруши мълчанието си и заговори нещо, според мен съвсем абсурдно. Каза, че ме е атакувала, както аз я бях помолил да направи, в деня, когато за пръв път сме прекосили успоредните линии, и че тя се надява атаката й да е имала резултат и да е улучила целта си. Прииска ми се да се разкрещя, че никога не съм я молил да прави нещо подобно. Не знаех нищичко за никакви успоредни линии и това, което сега ми разправяше, бяха врели-некипели. Тя затисна устните ми с ръка. Автоматично се дръпнах. Изглеждаше натъжена. Каза, че няма как да разговаряме, защото в момента сме на две успоредни линии и никой от двама ни няма енергията да ги пресече; само очите й ми подсказваха какво е нейното настроение.

Без никаква причина започнах да усещам, че се отпускам, нещо вътре в мен като че бе намерило покой. Усетих как по бузите ми се стичат сълзи. А после изведнъж ме облада съвсем невероятно чувство — за един кратък миг, но достатъчно дълго, за да разбута основите на съзнанието ми, или на личността ми, или на онова, което мислех и изпитвах. През тоя кратък миг осъзнах, че се намираме много близко в своите стремежи и темперамент. Обстоятелствата бяха едни и същи. Искаше ми се да й призная, че борбата е била искрена, но тази борба още не е завършила. И никога няма да завърши. Тя се сбогуваше с мен, защото след като беше такъв безупречен воин, сигурно знаеше, че пътищата ни вече никога няма да се пресекат. Бяхме стигнали до края на пътеката. От някакво непредвидимо кътче на душата ми избликна заблудена вълна на обич, родство, братска привързаност. Подобна на искра, тя подейства като електрически заряд на тялото ми. Прегърнах я; устните ми се размърдаха да промълвят неща, които за мен нямаха никакъв смисъл. Очите й се проясниха. И тя мълвеше нещо, което не проумявах. Единственото ясно чувство беше, че съм пресякъл успоредните линии и че това в момента няма никакво практическо значение. Вътре в мен напираше да излезе някаква запечатана горест. Необяснима сила се мъчеше да ме разкъса на парчета. Вече не можех и да дишам и всичко пред мен почерня.

Усетих как някой ме размърдва, побутва ме. Във фокуса на зрението ми се появи Ла Горда. Бяхме сами.

— Къде е тя? — попитах.

— Отиде си — отговори Горда.

Прииска ми се да й разкажа всичко. Тя ме спря. Отвори вратата. Отвън ме чакаха всичките чираци. Бяха облекли най-дрипавите си дрехи. Ла Горда обясни, че са разкъсали всичко, което притежават. Беше късно следобед. Спал бях много часове. Без да проговорим, ние се отправихме към дома на Ла Горда, където бях паркирал колата си. Накачулиха се вътре като деца, тръгнали на неделна разходка с кола.

Преди да вляза в колата, останах да погледам долината. Тялото ми леко се олюляваше въртеливо, описвайки пълен кръг, сякаш имаше собствена воля и цел. Усещах, че долавям есенцията на тази местност. Исках да я задържа в мен, защото знаех най-категорично, че в тоя си живот повече никога няма да я видя.

Другите вероятно вече го бяха сторили. Бяха се отърсили от меланхолията, смееха се и се закачаха помежду си.

Запалих мотора и потеглихме. Когато стигнахме последния завой на пътя, слънцето вече залязваше и Ла Горда ми изкрещя да спра. Слезе от колата и се затича към някакво възвишение встрани от пътя. Изкачи се на върха и обгърна с последен поглед своята долина. Протегна ръце към нея и я вдъхна.

Пътуването ни из тия планини беше неочаквано кратко и без никакви премеждия. Всички се бяха укротили. Опитах да започна някакъв разговор с Ла Горда, но тя направо отказа. Заяви, че планините, които са големи егоисти, упражняват някаква власт над тях и ако не пестят енергията си, планините никога няма да ги пуснат.

Щом стигнахме по-ниските места, хората се оживиха, и по-специално Ла Горда. Сякаш бълбукаше от енергия. Дори предложи сведения без да я подканям. Едно от нещата беше, че Нагуалът Хуан Матус й казвал, а Соледад го потвърдила, че ние имаме и друга страна. Като го чуха, останалите също започнаха да задават въпроси и да коментират. Бяха пообъркани от странните си спомени за събития, които нямаше как да са се случили, преценявайки ги логически. Тъй като някои се бяха запознали с мен преди по-малко от няколко месеца, да си спомнят за мен от далечното минало беше извън пределите на разума им.

Затова им разправих за срещата си с доня Соледад. Описах и усещането си, че я познавам интимно отпреди, и чувството, че безпогрешно съм пресякъл онова, което тя наричаше успоредни линии. Реагираха на думите ми с известно объркване; като че бяха чували този термин и преди, но не бях сигурен дали всички разбират какво означава. За мен това беше метафора. Не можех да гарантирам, че и за тях беше същото.

Когато наближихме град Оаксака, те изразиха желание да посетим мястото, където според Ла Горда бяха изчезнали дон Хуан и дон Хенаро. Насочих колата право към това място. Наизскачаха от колата и сякаш сами се ориентираха, душейки нещо, търсейки за следи. Ла Горда показа посоката, в която бяха поели двамата.

— Направила си голяма грешка, Горда — високо каза Нестор. — Това не е изток, а север.

Ла Горда възрази и защити мнението си. Жените я подкрепиха, същото направи и Паблито. Бениньо остана безпристрастен; той не отклоняваше поглед от мен, сякаш аз трябваше да отговоря, което и сторих. Позовах се на една карта на град Оаксака, която имах в колата. Посоката, показана от Ла Горда, наистина беше север.

Нестор отбеляза как през цялото време мислел, че отпътуването от техния град не било нито преждевременно, нито принудително; моментът бил съвсем подходящ. Другите обаче не мислеха така и колебанието им се пораждаше от грешката на Ла Горда. Също като нея те вярвали, че Нагуалът ги е насочил към родния им град, което означавало да си останат там. След като размислих, признах, че в крайна сметка бях виновен аз, защото макар да имах картата, по онова време не я бях погледнал.

След това споменах, че съм забравил да им кажа как единият от мъжете, оня когото за миг бях взел за дон Хенаро, ни е кимнал с глава да го последваме. Очите на Ла Горда се разшириха в неподправено учудване или дори уплаха. Не била схванала този жест, обясни ни тя. Явно кимването е било предназначено само за мен.

— Точно така! — възкликна Нестор. — Съдбата ни е решена!

Извърна се към останалите. Всичките говореха едновременно. Започна неистово да им прави жестове с ръце, за да ги успокои.

— Надявам се единствено да сте направили всичко необходимо, все едно че никога няма да се върнем там — каза той. — Защото наистина никога няма да се върнем.

— Истината ли ни казваш? — попита ме Лидия със свиреп поглед, докато другите се взираха очакващо в мен.

Уверих ги, че нямам причини да си измислям. Фактът, че бях видял как оня човек ми кима с глава, за мен нямаше абсолютно никакво значение. Освен това не бях дори убеден, че мъжете са били дон Хуан и дон Хенаро.

— Голям хитрец си ти — каза Лидия. — Може би ни разправяш тия неща само и само безропотно да те последваме.

— Я почакайте — заяви Ла Горда. — Възможно е този Нагуал да е хитър колкото си иска, но никога няма да постъпи по този начин.

Всички тутакси заговориха. Опитах да се намеся и се наложи да ги надвикам, за да им кажа, че това, което съм видял, така или иначе не променя нещата.

Нестор обясни много вежливо какво им е казвал Хенаро — когато настъпи моментът да напуснат долината, той ще им го съобщи някак с кимване на главата. Те се смълчаха, когато им заявих, че ако съдбите им са запечатани заради това събитие, моята съдба е също запечатана; и всички трябва да тръгнем на север.

Тогава Нестор ни заведе в един пансион, в който сам бил отсядал, когато идвал по работа в града. Духът им се беше повишил, дори повече отколкото беше нужно, за мое успокоение. А Лидия направо ме прегърна и ми се извини, че ме е притеснявала. Обясни, че повярвала на Ла Горда и поради това не се потрудила да пререже хубаво връзките си. Жозефина и Роза преливаха от добри чувства и непрекъснато ме потупваха по гърба. Пожелах да говоря с Ла Горда. Нужно ми беше да обсъдя хода на действията ни. Но вечерта нямаше начин да остана насаме с нея.

Рано сутринта Нестор, Паблито и Бениньо тръгнаха за покупки. Лидия, Роза и Жозефина също излязоха да пазаруват. Ла Горда помоли да й помогна да си купи нови дрехи. Искаше аз да й избера рокля — най-хубавата, — която да й повиши самочувствието, та да бъде безупречен воин. Не само намерих такава рокля, но и всички други елементи от облеклото й — обувки, найлонови чорапи и бельо.

Заведох я да се поразходим. Обиколихме из центъра на града като туристи, зяпнали индианците в характерните за областта костюми. Като безформен воин тя се чувстваше вече отлично в елегантното си облекло. Изглеждаше направо възхитителна. Сякаш никога не се беше обличала другояче. По-скоро аз не можех да свикна с това.

Но въпросите, които исках да задам на Ла Горда и с които трябваше да я затрупам, някак не се оформяха в мен. Нямах представа какво да я попитам. Казах й най-сериозно, че новата й външност някак ми въздейства. Съвсем трезво тя ми отговори, че това е от пресичането на границите.

— Снощи пресякохме известни граници — каза тя. — Соледад ми каза какво да очаквам и аз бях готова за това. Само дето ти не си бил готов.

Започна кротко и бавно да ми обяснява, че миналата нощ сме пресекли някакви граници на обичта. Произнасяше всяка сричка така, сякаш говореше на дете или на чужденец. Аз обаче не можех да се съсредоточа. Върнахме се в квартирите си. Имах нужда от почивка, но въпреки това накрая пак излязох. Лидия, Роза и Жозефина не бяха успели да намерят нищо, а искаха да си купят като дрехите на Ла Горда.

Следобед се върнах в пансиона, за да изразя възхищението си от сестричките. Роза имаше известни затруднения с високите токчета. Точно се шегувахме с краката й, когато вратата бавно се отвори и драматично влезе Нестор. Носеше моден тъмносин костюм, светлорозова риза и синя вратовръзка. Косата му беше прилежно сресана и леко бухнала, сякаш я бяха обработвали със сешоар. Той погледна жените, а те на свой ред също го погледнаха. Влезе Паблито, а след него и Бениньо. И двамата направо нахълтаха. Обувките им бяха чисто нови, а костюмите им изглеждаха ушити като по поръчка.

Не можех да възприема как всички толкова добре се адаптираха към градските си дрехи. Много ми напомняха на дон Хуан. Беше също толкова изненадващо да видя тримата Хенароси в градски дрехи, колкото и навремето, когато бях видял дон Хуан с костюм, но въпреки това възприех промяната моментално. От друга страна, макар и да не се изненадах от преобразяването на жените, кой знае защо не можех съвсем да свикна с това.

Реших, че Хенаросите са имали вероятно луд късмет на магьосници да намерят такива превъзходни дрехи. Като ме чуха колко съм въодушевен от техния късмет, те се разсмяха. Нестор каза, че някакъв шивач им бил ушил костюмите още преди месец.

— Всеки от нас си има по още един костюм — каза ми той. — Имаме си дори кожени куфарчета. Знаехме, че времето ни из тия планини вече изтича. Готови сме да тръгваме! Най-напред обаче ти трябва да ни кажеш къде. А също и колко ще останем тук.

Обясни, че има да урежда още някои сметки и затова му е нужно време. Приближи се Ла Горда и с голяма сигурност и авторитет заяви, че същата нощ тръгваме и ще стигнем докъдето ни позволява силата; следователно до края на деня трябва да си свършат работите. Нестор и Паблито стояха нерешително до вратата. Погледнаха ме в очакване на потвърждение. Помислих си, че най-добре ще е да съм искрен с тях, но Ла Горда ме прекъсна точно когато понечих да кажа, че недоумявам какво по-специално ще правим.

— По здрач ще се срещнем при скамейката на Нагуала — каза тя. — Ще тръгнем оттам. Дотогава трябва да направим всичко, което имаме или искаме да правим, след като знаем, че никога вече няма да се върнем.

След като всички излязоха, останахме сами с Ла Горда. С рязко и някак недодялано движение, тя се намести в скута ми. Беше толкова лека, че усетих как тялото й се разтърси, когато мускулите на прасците ми се стегнаха. Косата й ухаеше особено. Тя се смееше и се полюляваше, когато кой знае откъде у мен възникна някакво чувство, или може би спомен? Изведнъж в скута ми се оказа друга Ла Горда — дебела, два пъти по-едра от познатата ми Ла Горда. Лицето й беше кръгло и аз я закачах за уханието на косата й. Изпитвах чувството, че съм поел грижата за нея.

Въздействието на този бегъл спомен ме накара да стана. Ла Горда се строполи шумно на пода. Описах какво съм си „спомнил“. Казах й, че съм я виждал като дебела жена само веднъж и толкова за кратко, че не съм имал представа за чертите й и въпреки това току-що пред очите ми се беше появило видение на лицето й, когато е била дебела.

Тя не направи никаква забележка. Свали си дрехите и отново облече старата си рокля.

— Още не съм готова за това — каза тя, сочейки новите си одежди. — Имаме да направим още нещо преди да сме свободни. Според напътствията на Нагуала Хуан Матус всички ние трябва да седнем на някое място на силата, избрано от него.

— И къде е това място? — попитах.

— Някъде из планините наоколо. Прилича на врата. Нагуалът ми казваше, че на това място има естествена пукнатина. Казваше ми също, че някои места на силата в този свят са дупки; ако си безформен, можеш да преминеш през една от тия дупки в неизвестното, в друг свят. Оня свят и тоя свят, в който живеем, са на две успоредни линии. По всяка вероятност всички ние в един или друг момент сме прекосявали тия линии, но не си спомняме. Елихио е в оня, другия свят. Понякога го достигаме чрез сънуване. Жозефина, разбира се, е най-добрата в сънуването между нас. Тя пресича тия линии всеки ден, но тъй като е луда, Тя е безразлична, дори безчувствена. Елихио иска да си спомним нашата „лява страна“. Соледад ми каза, че лявата страна е успоредната линия на тази, в която живеем сега. Значи, щом той иска да си я спомним, трябва да сме били вече там. А не в сънуването. Затова и всички си спомняме от време на време странни неща.

Заключенията й бяха логични, като се имаха предвид предпоставките й. Разбирах какво иска да каже; тия случайни неканени спомени бликаха от реалността на всекидневния живот и въпреки това не можехме да намерим време, в което да ги вместим, отвор в непрекъснатостта на живота ни, където да ги скътаме.

Ла Горда полегна на кревата. В очите й се появи тревога.

— Притеснява ме мисълта как да намерим това място на силата — каза тя. — Без него няма възможност да направим пътешествието.

— Мен пък ме тревожи мисълта къде да ви заведа всичките и какво да правя с вас — казах аз.

— Соледад сподели с мен, че ще отидем далеч на север, до границата — каза Ла Горда. — Някои от нас навярно и още по на север. Но ти нямало да дойдеш с нас чак дотам. Имал си друга съдба.

За момент Ла Горда се замисли. Намръщи се, явно полагаше усилие да подреди мислите си.

— Соледад каза, че ти ще ме заведеш да изпълня съдбата си — продължи Ла Горда. — Аз съм единствената между нас, която ти е подвластна.

По лицето ми вероятно се беше изписала уплаха. Тя се усмихна.

— Соледад ми каза също, че ти си задръстен — не спираше Ла Горда. — Имаш моменти обаче когато си Нагуал. Останалото време, казва Соледад, ти си като побъркан, чието съзнание се избистря за няколко мига, а после отново се връща към лудостта.

Доня Соледад беше използвала подходящ образ, за да ме опише, образ, който можех да разбера. За нея навярно бях имал миг на избистряне, когато осъзнах, че съм пресякъл успоредните линии. Същият този момент, според моите стандарти, беше най-неуместният. С доня Соледад явно бяхме на две различни линии на мислене.

— И какво друго ти каза? — попитах аз.

— Каза ми да се насиля да си спомня — заяви Ла Горда. — Тя съвсем се изтощи в опитите си да върне паметта ми; именно затова не можа да се оправи с теб.

Ла Горда стана; готова беше да си тръгне. Взех я да се разходим из града. Изглеждаше много щастлива. Ходеше от едно място на друго да разгледа всичко; очите й преливаха от радост при вида на тоя свят. Дон Хуан ми беше описвал тоя образ. Казвал ми беше, че воинът знае, че чака, и знае също за какво чака; и докато чака, очите му преливат при вида на тоя свят. Според него пределното постижение на един воин е радостта. През този ден в Оаксака Ла Горда спазваше учението на дон Хуан до последната буквичка.

Късно следобед, преди да се здрачи, седнахме на скамейката на дон Хуан. Първи се появиха Бениньо, Паблито и Жозефина. След няколко минути към нас се присъединиха и останалите трима. Паблито седна между Жозефина и Лидия и ги обгърна с ръце. Бяха се преоблекли със старите си дрехи. Ла Горда стана и започна да им разказва за мястото на силата.

Нестор й се изсмя, останалите последваха примера му.

— Никога вече няма да се хващаме на желанието ти да ни командваш — каза Нестор. — Освободихме се от теб. Снощи пресякохме границите.

Ла Горда не се смути от думите му, но останалите се ядосаха. Трябваше да се намеся. Казах високо, че държа да зная повече за границите, които сме пресекли предната нощ. Нестор обясни, че това се отнася само до тях. Ла Горда не се съгласи. За малко да се сбият. Дръпнах Нестор настрана и му наредих да ми каже за границите.

— Чувствата ни очертават граници около всичко — каза той. — Колкото повече обичаме, толкова по-здрава е границата. В този случай ние обичаме нашия дом; преди да го напуснем, трябваше да приповдигнем чувствата си. Чувствата ни за нашия дом се извисиха до върха на планините на запад от нашата долина. Това беше границата и когато пресякохме върха на ония планини, знаейки, че никога няма да се върнем, ние я разрушихме.

— Но нали и аз знаех, че няма да се върна? — попитах.

— Ти не си обичал тия планини така, както ние ги обичахме — отвърна Нестор.

— Ще видим — каза загадъчно Ла Горда.

— Бяхме под нейно влияние — намеси се Паблито, стана и посочи Ла Горда. — Държеше ни за вратовете. Сега виждам колко глупаво сме постъпили и то само заради нея. Не можем да плачем след свършен факт, но никога няма пак да се хванем на играта й.

Лидия и Жозефина взеха страната на Нестор и Паблито. Бениньо и Роза гледаха така, сякаш тази борба вече не ги засягаше.

Точно тогава у мен настъпи нов момент на сигурност и авторитарно поведение. Станах и без да съзнавам, им съобщих, че аз поемам отговорността за тях и че освобождавам Ла Горда от всякакво понататъшно задължение да коментира или да представя идеите си за единствено разрешение. Когато привърших да говоря, бях изумен от нечуваната си наглост. Всички, включително Ла Горда, бяха във възторг.

Силата зад този мой изблик отначало беше като някакво физическо усещане, че синусите ми се разтварят, а след това като сигурност, че зная какво е имал предвид дон Хуан и точно къде е мястото, на което трябва да идем, преди да можем да се освободим. Докато синусите ми се разтваряха, получих видение на къщата, която ме бе заинтригувала.

Казах им къде трябва да отидем. Те приеха указанията ми без никакъв спор, дори без забележки. Разплатихме се в пансиона и отидохме да вечеряме. След това се поразходихме из площада докъм единайсет. Докарах колата си, те се качиха шумно в нея и потеглихме. Ла Горда остана будна, за да ми прави компания, докато останалите заспаха, а после пред кормилото седна Нестор, за да поспим и ние с Ла Горда.