Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eagle’s Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Издателство „Петрум Ко“ ООД, 1994 г.

История

  1. —Добавяне

2
ВИЖДАНЕ ЗАЕДНО

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ след като се върнах в Лос Анджелис започнах да изпитвам някакво неприятно чувство, което си обясних като световъртеж или внезапна загуба на дъха вследствие на физическо усилие. Една нощ то стана вече непоносимо: събудих се ужасен, неспособен да дишам. Лекарят, при когото отидох, постави диагноза на състоянието ми като свръхвентилация, най-вероятно поради пренатоварване. Предписа ми успокоително и ми препоръча да дишам в хартиена кесия, в случай че пристъпът се повтори.

Реших да се върна в Мексико, за да потърся съвет от Ла Горда. Споделих с нея каква е диагнозата на лекаря, а тя спокойно ме увери, че не става дума за болест, а че най-накрая съм загубил щитовете си и че това, което изпитвам, е „загубата на моята човешка форма“ и аз навлизам в ново състояние на отделяне от човешките дела.

— Не се противи — каза ми тя. — Естествената ни реакция е да се преборим с това състояние. Постъпвайки така, ние го разпръсваме. Откажи се от страховете си и тръгни стъпка по стъпка след загубата на човешката си форма.

И тя добави, че в нейния случай разпадането на човешката й форма е започнало от утробата й с остра болка и необичаен натиск, който се придвижил бавно в две посоки — към краката, и нагоре, към гърлото. Каза ми също, че резултатът се усещал незабавно.

Поисках да запиша всеки нюанс от навлизането ми в това ново състояние. Подготвих са да правя пълен отчет за всичко, което ставаше с мен, но за мое огромно съжаление не се случи нищо повече. След няколко дни безплодно очакване аз се отказах, след като Ла Горда ми беше вече обяснила за какво става дума, и реших, че лекарят е поставил правилна диагноза за състоянието ми. За мен беше съвършено разбираемо. Носех отговорност, която пораждаше непоносимо напрежение. Бях приел да стана водач, както настояваха чираците, но нямах представа как да се държа.

Напрежението в живота ми имаше и по-сериозни прояви. Обичайното ниво на енергията ми рязко спадаше. Дон Хуан би казал, че губя личната си сила и че евентуално мога да загубя и живота си. Дон Хуан ме беше подготвил да живея изцяло благодарение на личната си сила, под което разбирах, че се отнася за състоянието на съществуване. Това е съотношение, което не може да се наруши, без да настъпи смъртта на субекта: Тъй като не виждах никакъв начин да променя тази ситуация, реших, че животът ми идва към своя край. Усещането, че съм обречен, като че ли вбеси всичките чираци. Реших да се махна от тях за няколко дни, за да разсея мрачното си настроение и тяхната напрегнатост.

Когато се върнах, заварих ги да стоят пред входа на къщата на сестрите, сякаш ме очакваха. Нестор изтича до колата ми и още преди да изключа двигателя изломоти, че Паблито е избягал. Отишъл да умре в град Тула, мястото на неговите прадеди. Бях потресен. Чувствах се виновен. Ла Горда не сподели безпокойството ми. Тя сияеше, излъчваше доволство.

— По-добре оня мърльо да умре — каза тя. — Сега вече всички ще живеем в хармония, както трябва. Нагуалът ни казваше, че ти ще промениш живота ни. Е, ти го промени. Паблито вече няма да ни досажда. Ти ни отърва от него. Виж колко сме щастливи. Без него ни е по-добре.

Лекомислието й ме вбеси. Заявих колкото е възможно по-категорично, че дон Хуан е дал на всички нас, по най-изобретателен начин, образеца на воинския живот. Подчертах, че безупречността на един воин изисква да не оставям Паблито да умре просто така.

— И какво смяташ да направиш? — попита Ла Горда.

— Ще наредя на някой от вас да живее с него — казах, — докато всички вие, включително и Паблито, успеете да се изнесете от тук.

Те ми се изсмяха, дори Нестор и Бениньо, които смятах за най-близки до Паблито. Ла Горда се смя повече от останалите, очевидно за да ме предизвика.

Обърнах се към Нестор и Бениньо за морална подкрепа. Те извърнаха погледи.

Помолих Ла Горда да ме разбере. Няколко пъти я помолих. Използвах всичките аргументи, за които се сещах. Тя ме изгледа с пълно презрение.

— Да тръгваме — каза тя на останалите.

Отправи ми най-безизразната си усмивка. Сви рамене и лекомислено нацупи устни.

— Можеш и ти да дойдеш с нас — каза ми тя, — стига да не задаваш въпроси и да не говориш за оня мърльо.

— Ти си безформен воин, Горда — казах аз. — Сама ми го призна. Защо тогава осъждаш Паблито?.

Ла Горда не отговори. Но усети удара. Намръщи се и избегна погледа ми.

— Ла Горда е с нас! — изкрещя с тъничък глас Жозефина.

Сестричките се скупчиха около Ла Горда и я задърпаха навътре в къщата. Последвах ги. Нестор и Бениньо също влязоха.

— Какво смяташ да правиш — да вземеш някой от нас насила ли? — попита ме Ла Горда.

Казах на всички, че считам за свой дълг да помогна на Паблито и че бих направил същото за всеки от тях.

— Наистина ли мислиш, че ще успееш? — попита ме Ла Горда и от очите й се разхвърчаха гневни искри.

Прииска ми се да ревна от ярост, както бях направил веднъж в тяхно присъствие, но този път обстоятелствата бяха различни. Не можех да го направя.

— Ще взема Жозефина със себе си — казах. — Аз съм Нагуалът.

Ла Горда насъбра сестричките и ги прикри с тялото си. Понечиха да се хванат за ръце. Нещо ми подсказваше, че ако го сторят, съчетанието на силата им би станало страшно и усилията ми да издърпам Жозефина биха се оказали безполезни. Оставаше ми единствено да ги атакувам преди да успеят да се групират. Блъснах Жозефина с дланите на ръцете си и я запратих в центъра на стаята. И преди още да имат време отново да се съберат, ударих Лидия и Роза. Те се превиха от болка. Ла Горда се насочи вбесена към мен: досега не я бях виждал такава. Приличаше на диво животно. Цялата й концентрация се беше насочила в един-единствен скок на тялото й. Блъснеше ли ме, щеше да ме убие. Мина покрай гърдите ми на сантиметри. Сграбчих я отзад в мечешка прегръдка и се повалихме на земята. Затъркаляхме се напред-назад, докато напълно се изтощихме. Тялото й се отпусна. Тя започна да гали опакото на ръцете ми, здраво сплетени на корема й.

В този миг забелязах, че Нестор и Бениньо стоят до вратата. И двамата изглеждаха на границата на физическото рухване.

Ла Горда се усмихна кротко и ми пошепна в ухото, че много се радва, задето съм я надвил.

Отведох Жозефина при Паблито. Усещах, че единствено тя от учениците има истинска нужда някой да се погрижи за нея, а и Паблито най-малко я ненавиждаше. Бях сигурен, че кавалерското му чувство ще го принуди да й подаде ръка, тъй като тя наистина щеше да има нужда от помощ.

След месец се върнах още веднъж в Мексико. Паблито и Жозефина се бяха върнали. Живееха заедно в къщата на дон Хенаро, където живееха и Бениньо и Роза. Нестор и Лидия живееха при Соледад, а Ла Горда обитаваше сама къщата на сестричките.

— Изненадва ли те прегрупирането ни? — попита Ла Горда.

Учудването ми беше повече от очевидно. Поисках да разбера всички подробности за тази нова организация.

Ла Горда ми съобщи с равен тон, че не знае никакви подробности. Решили били да живеят по двойки, но не като двойки. Добави, че, противно на това, което може би си мисля, те били безупречни воини.

Новата конфигурация беше по-скоро приятна. Всички изглеждаха съвършено спокойни. Вече нямаше кавги, нито изблици на съперничество. Бяха започнали да се обличат с индиански дрехи, типични за областта. Жените носеха тесни рокли, които почти стигаха пода. Носеха и тъмни шалове и сплитаха косите си, с изключение на Жозефина, която винаги носеше шапка. Мъжете бяха обути с тънки, подобни на пижама, панталони, носеха ризи и сламени шапки. На краката си всички имаха домашно изработени сандали.

Поинтересувах се от причината за този нов начин на обличане и Ла Горда ми каза, че се готвели да си тръгват. Рано или късно, с моя помощ или от самосебе си, щели да напуснат тази долина. Щели да отидат в един нов свят, да започнат нов живот. Щом направели това, щели да усетят промяната; колкото по-дълго носят индианските си костюми, толкова по-драстична щяла да бъде промяната, когато облечели градските си дрехи. Каза също, че били научени да са гъвкави, с лекота да приемат всяка ситуация, в която се озоват, и че и аз съм бил научен на същото. Предизвикателството към мен било да се справям с лекота с тях, независимо как те се отнасят с мен. На свой ред предизвикателството към тях било да напуснат долината и да се установят някъде другаде, за да разберат дали са толкова гъвкави, колкото трябва да бъдат всички воини.

Попитах я за чистосърдечното й мнение относно шансовете ни за успех. Тя каза, че по лицата на всички ни бил изписан неуспехът.

После Ла Горда рязко смени темата и ми каза, че в сънуването тя се озовала, вперила поглед в гигантско тясно дефиле, между две огромни заоблени възвишения; мислеше, че те са й познати, и ме помоли да я закарам до някакъв близък град. Без да знае защо, вярваше, че двете възвишения се намират именно там и че посланието на нейното сънуване било да отидем там двамата.

Поехме на път с пукването на зората. Бях минавал веднъж през този град. Беше съвсем малък и никога не бях забелязвал в околностите му нищо, което и най-смътно да напомня за видението на Ла Горда. Около него се простираха само ерозирали хълмове. Оказа се, че такива хълмове там няма, а може и да имаше, но ние не успяхме да ги намерим.

Двата часа, през които останахме в градчето обаче, и двамата изпитахме чувството, че знаем нещо неопределено; чувство, което на моменти се превръщаше в сигурност, а после отново се стопяваше в тъмнината, за да се превърне в най-обикновено раздразнение и разочарование. Посещението в тоя градец ни развълнува по най-загадъчен начин; по неизвестни причини, и двамата много се развълнувахме. Аз потънах в бездната на някакво крайно нелогично противоречие. Не си спомнях някога да съм спирал в града и въпреки това можех да се закълна, че не само съм бил в него, но и съм живял там известно време. Споменът ми не беше ясен; в паметта ми не бяха останали нито улици, нито къщи. Изпитвах само смътното, но силно усещане, че в ума ми нещо ще се проясни. Не бях сигурен какво, навярно спомен. На моменти това смътно усещане се разрастваше, особено когато видях една къща. Паркирах пред нея. С Ла Горда я гледахме от колата около половин час, но нито тя, нито аз предложихме да излезем от колата и да влезем в къщата.

И двамата бяхме много навъсени. Заговорихме за видението й на две планини; скоро разговорът ни се превърна в свада. Тя си мислеше, че не съм взел сънуването й насериозно. От дума на дума се разпалихме и накрая завършихме, закрещели един срещу друг, но не толкова от гняв, колкото от нерви. Усетих се и спрях.

На връщане паркирах колата встрани от селския път. Излязохме да се поразтъпчем. Повървяхме малко; беше твърде ветровито, за да ни бъде приятно. Ла Горда изглеждаше още нервирана. Върнахме се при колата и седнахме вътре.

— Защо не вземеш да възстановиш познанията си? — с умоляващ тон се обърна Ла Горда към мен. — Щеше да се сетиш, че загубата на човешката форма…

И спря по средата на изречението; навярно навъсеното ми лице я беше пресякло. Разбираше вътрешната ми борба. Ако съществуваше някакво познание, което да мога съзнателно да възстановя, досега да го бях направил.

— Но нали сме сияйни същества — рече тя със същия умолителен тон. — Имаме толкова много у себе си. Ти си Нагуалът. У теб има дори още повече.

— Какво според теб трябва да направя? — попитах аз.

— Трябва да се отърсиш от желанието си да се вкопчваш — каза тя. — Същото се случваше и с мен. Хващах се за нещата, като например за храната, която харесвах, за планините, където живеех, за хората, с които ми беше приятно да разговарям. Но най-много от всичко се бях вкопчила в страстното си желание да се харесвам.

Обясних й колко безсмислен за мен е светът й, защото нямах чувството да съм се вкопчил в нещо. Тя настоя, че по някакъв начин знам, че поставям бариери пред възможността да изгубя човешката си форма.

— Вниманието ни е тренирано да се фокусира най-упорито — продължи тя. — По такъв начин ние крепим света. Първото ти внимание е научено да се фокусира върху нещо, съвсем неизвестно за мен, но много познато за теб.

Казах й, че мислено се занимавам с абстракции — не абстракции като например в математиката, а по-скоро с теореми за разумност.

— Сега е моментът да се отърсиш от всичко това — каза тя. — За да загубиш човешката си форма, ще трябва да отхвърлиш целия този баласт. Ти се опитваш толкова настойчиво да контрабалансираш, че направо се парализираш.

Нямах настроение да споря. Това, което тя наричаше загуба на човешката форма, беше понятие прекалено смътно за непосредствени разсъждения. В момента бях зает с преживяванията в този град. Ла Горда нямаше желание да разговаряме за това.

— Единственото, което има значение, е ти да възстановиш познанията си — каза тя. — Ако е нужно, можеш да го направиш както в деня, когато Паблито избяга и двамата с теб се сбихме.

Ла Горда каза, че случката от оня ден била пример за „възстановяване на познанието“. Без напълно да съзнавам какво правя, бях изпълнил сложни маневри, които изисквали виждане.

— Ти не само ни нападна — каза тя. — Ти видя.

В определен смисъл тя беше права. Нещо съвсем необикновено бе станало тогава. Бях го премислил в пълни подробности, ограничавайки се обаче до чисто личните разсъждения. Нямах правдоподобно обяснение за това, освен дето казах, че емоционалният заряд на оня момент ми е повлиял по непонятен начин.

Когато бях пристъпил в къщата и видях четирите жени, за част от секундата осъзнах, че съм способен да изменя обикновения си начин на наблюдение. Съгледах пред себе си четири аморфни петна от много силна кехлибарена светлина. Едното беше по-меко, по-приятно. Другите три бяха неприветливи, резки млечно-кехлибарени отблясъци. Мекият отблясък беше Ла Горда. В един момент трите неприветливи отблясъка застрашително се насочиха към мен.

Петното с възбяло сияние най-близко до мен, което беше всъщност Жозефина, бе малко извън равновесие. То се накланяше напред, така че аз го бутнах. Другите две сритах по хлътванията, които имаха на дясната си страна. Нямах ясна представа, че именно там трябва да ги сритам. Просто осъзнах, че това хлътване ми е удобно — то някак ме приканваше да поставя крака си точно там. Резултатът беше унищожителен. Лидия и Роза припаднаха на място. Бях ги изритал по дясното бедро. Не беше ритник, с който се чупят кости, а просто бях бутнал с крак петната от светлина пред себе си. Въпреки това ги бях повалил с удар сякаш в най-уязвимата част на телата им.

Ла Горда имаше право — аз наистина бях възстановил известни познания, за които нямах и понятие. Ако това се наричаше виждане, по логиката на моя интелект това означаваше, че виждането е понятие на тялото. Преобладаващите визуални възприятия у нас влияят върху това телесно познание и то изглежда свързано с очите. Това, което аз изпитвах, съвсем не беше визуално. Петната от светлина виждах с нещо друго, освен с очите си, тъй като съзнавах, че четирите жени бяха в зрителното ми поле, докато се разправях с тях. Петната светлина дори не съвпадаха точно със силуетите им. Двете групи образи бяха отделни. Сложното за мен беше въпросът с времето. Всичко беше сгъстено в рамките на няколко секунди. Ако наистина се бях пренесъл от едната сцена на другата, движението трябва да е било толкова бързо, че практически нямаше значение, затова си спомних единствено, че възприемам едновременно две отделни сцени.

След като бях ритнал двете петна от светлина, мекото петно — Ла Горда — се насочи към мен. Не дойде право при мен, а се придвижи под ъгъл към лявата ми страна от момента, в който се размърда; очевидно имаше намерение да се изплъзне, затова когато отблясъкът мина край мен, аз го сграбчих. Докато се затъркалях по пода с него, почувствах как се разтапям в петното. За първи път тогава аз наистина загубих усет за свързаност между отделните събития. Осъзнах се отново едва когато Ла Горда вече галеше опакото на ръцете ми.

— При нашето сънуване сестричките и аз се научихме да сплитаме ръце — каза Ла Горда — Знаем как да правим редица. В оня ден проблемът ни беше, че никога не бяхме правили редица извън нашата стая. Именно затова ме въвлякоха вътре. Твоето тяло знаеше какво е да сплетем ръце. Ако го направехме, аз щях да изпадна под техен контрол. Те са далече по-свирепи от мен. Телата им са здраво запечатани; сексът не ги занимава. А мен ме прави по-слаба. Сигурна съм, че при теб именно сексът е причината да се затрудняваш с възстановяването на познанието си.

Тя продължи да говори за омаломощаващите влияния след секса. Почувствах се неловко. Опитах да извъртя разговора встрани от темата, но тя, изглежда, твърдо беше решила да се върне към нея, независимо от моето неудобство.

— Да отидем с колата до Мексико Сити — предложих в отчаянието си аз.

Помислих, че ще я стресна. Тя не отговори. Нацупи устни и присви очи. Стегна мускулите на брадичката си, вдигайки долната устна нагоре, докато стигна почти до носа. Лицето й така се изкриви, че направо ме порази. Тя реагира на изненадата ми и отпусна лицевите си мускули.

— Хайде, Горда — подхванах аз. — Да отидем до Мексико Сити.

— Давай. Защо не? — каза тя. — Да взема ли нещо? Не очаквах такава реакция и сам се стреснах.

— Нищо — казах. — Ще отидем както сме си така.

Без да казва нищо повече, тя се отпусна на седалката и запрашихме към Мексико Сити. Беше още рано, преди дванайсет по обяд. Попитах я дали би посмяла да дойде с мен до Лос Анджелис. За момент тя остана безмълвна.

— Току-що зададох този въпрос на сияйното си тяло — каза тя.

— И какво ти каза то?

— Каза ми така — само ако позволява силата.

В класа й се долавяше такова богатство от чувства, че аз спрях колата и я прегърнах. В този момент привързаността ми към нея беше тъй дълбока, та чак се изплаших. Нямаше нищо общо нито със секса, нито с необходимостта от физиологично потвърждение; беше чувство, съдържащо всичко, което знаех.

Когато прегърнах Ла Горда, у мен се възвърна чувството, което бях изпитал преди това, че нещо в мен, струпано и натъпкано в ниши, до които не можех съзнателно да достигна, се готвеше да избликне всеки момент. Почти ми беше ясно вече какво е то, но когато се насочих към него, го загубих.

В град Оаксака пристигнахме с Ла Горда рано привечер. Паркирах колата в една странична уличка и се отправихме пеша към центъра, на площада. Огледахме се за скамейката, където обикновено седяха дон Хуан и дон Хенаро. Беше празна. Седнахме там в почтително мълчание. Накрая Ла Горда каза, че е идвала тук много пъти с дон Хуан, но и с някого, който не може да си спомни. Не беше сигурна обаче дали не беше сънувала всичко това.

— Какво правехте с дон Хуан на тази пейка? — попитах аз.

— Нищо. Седяхме и чакахме автобуса или товарния камион, който ни взимаше да отидем до планините — отговори тя.

Аз пък й казах, че когато съм седял на тази пейка с дон Хуан, с часове сме разговаряли.

Разказах й подробно за голямото пристрастие, което той питаеше към поезията, и как аз обичах да му чета стихове, когато нямахме какво друго да правим. Скланяше да слуша поезия при условие, че си заслужаваше да се прочете само първата или понякога и втората строфа; останалото, според него, бяха глезотии от страна на поета, От стотиците стихотворения, които навярно му бях чел, имаше съвсем малко, които можеше да изслуша докрай. Отначало му четях онова, което аз харесвах; предпочитанията ми бяха към абстрактната, спираловидна, умозрителна поезия. По-нататък той ме караше да му чета и препрочитам онова, което на него му харесваше. По негово мнение едно стихотворение трябва да е компактно, за предпочитане кратко. При това трябва да е сътворено с точни, запомнящи се образи с изключителна простота.

В късния следобед, седнал на пейката в Оаксака, едно стихотворение от Сесар Валйехо винаги събуждаше у дон Хуан някакво особено чувство на копнеж. Издекламирах го по памет на Ла Горда, не толкова заради нея, колкото заради мен самия.

Чудя се какво ли прави в тоя час,

в Андите родена сладката ми Рита,

с дивите череши и тръстиките.

Та сега ме мъчи горест и кръвта се стича вътре в мен

като лениво бренди.

Чудя се какво ли прави тя с ръцете си,

които в разкаяние

гладеха колосаната белота

в тихите следобеди.

Та сега дъждът стопява само в миг

моето желание да продължа.

Чудя се какво е станало с полата й дантелена;

с грижите й; с кръшната походка;

с уханието й на млада захарна тръстика в тоя край.

Сигурно е до вратата,

взряна в бързоходен облак.

Дива патица ще изкряска върху керемидите

и накрая потръпваща ще промълви:

„Божичко, студено е!“

Невероятно жив беше този мой спомен за дон Хуан. Не беше спомен на нивото на мислите ми, нито пък беше на нивото на осъзнатите ми чувства. Беше някакъв непознат вид спомен, от който ми се доплака. От очите ми се застичаха сълзи, но те съвсем не ме утешаваха.

Последният час от следобеда имаше винаги особено значение за дон Хуан. Бях приел неговото отношение към този час и убеждението му, че ако ми се случи нещо важно, сигурно ще бъде в тоя час.

Ла Горда склони глава на рамото ми. Аз пък положих глава върху нейната. Останахме известно време така. Усетих, че се отпускам, а вълнението в мен съвсем се бе стопило. Странно ми се стори, че тази простичка постъпка — да положа глава на рамото на Ла Горда — може да ми донесе такъв покой. Прииска ми се да се пошегувам и да й кажа, че ще трябва да вържем в едно главите си. После реших, че тя може да се докачи от това. Тялото ми се разтресе от смял и установих, че съм заспал, но въпреки това очите мм бяха отворени; стига да пожелаех и можех да стана. Нямах обаче никакво желание да помръдна, затова останах така абсолютно буден и все пак заспал. Виждах как хората минават покрай нас и втренчено ни гледат. Не обръщах никакво внимание на това. Обикновено никога не бих допуснал да ни оглеждат така. И тогава изведнъж хората пред мен се превърнаха в много големи петна от бяла светлина. Бях с лице към сияйните яйца за пръв път в живота си! Дон Хуан ми беше казвал, че човешките същества се появяват на ясновидеца като сияйни яйца. Подобни фрагменти ми се бяха привиждали, но никога досега не бях фокусирал зрението си върху тях, както се беше случило през този ден.

Отначало петната светлина бяха съвсем аморфни. Сякаш очите ми не бяха на фокус. Но в един миг аз като че ли най-сетне настроих зрението си и петната бяла светлина се превърнаха в овални сияйни яйца. Бяха големи, бих казал дори огромни, може би два метра на един или повече.

По едно време забелязах, че яйцата вече не се движат. Съгледах пред себе си твърда маса сияйност. Яйцата се бяха вторачили в мен; и се надвесваха застрашително върху ми. Нарочно се раздвижих и седнах по-изправено. Ла Горда спеше дълбоко на рамото ми. Около нас се беше насъбрала група младежи. Мислеха ни може би за пияни. Правеха ни някакви гримаси. Най-нахалният опипваше гърдите на Ла Горда. Аз я разтърсих и я събудих. Станахме и набързо си тръгнахме. Те тръгнаха след нас, като ни закачаха и подвикваха всевъзможни мръсотии. Присъствието на някакъв полицай на ъгъла явно ги разубеди да продължават с простащините си. Изминахме в пълно мълчание разстоянието от площада до мястото, където бях оставил колата си. Почти се беше свечерило. Внезапно Ла Горда сграбчи ръката ми. В очите й се четеше безумство, устата й бе отворена. Тя посочи с ръка.

— Гледай! Гледай! — закрещя тя. — Нагуалът и Хенаро!

Видях двама мъже да завиват край ъгъла на продълговат блок пред нас. Ла Горда се откъсна от мен и хукна нататък. Затичах след нея и я попитах дали е сигурна. Не можеше да се овладее. Каза ми, че като вдигнали очи, и дон Хуан, и дон Хенаро я гледали втренчено. В мига, в който погледите им се срещнали, те си тръгнали.

Когато стигнахме до ъгъла, двамата бяха на същото разстояние от нас. Не успях да различа чертите им. Бяха облечени като мексикански селяни. Носеха сламени шапки. Единият беше здравеняк като дон Хуан, другият — слаб, като дон Хенаро. Двамата свиха покрай още един ъгъл и ние отново хукнахме с викове след тях. Улицата, в която бяха свърнали, беше пуста и водеше към покрайнините на града. Извиваше леко наляво. Двамата се намираха точно на кривата. И точно тогава се случи нещо, което ме накара да си помисля, че те наистина може да са дон Хуан и дон Хенаро. Беше някакво движение, което направи по-дребният от двамата. Той се обърна на три-четвърти към нас и наклони глава, сякаш да ни каже да го последваме, също както дон Хенаро ми кимаше, когато скитахме из горите. Вървеше винаги пред мен, напет, примамвайки ме да го настигна със същото движение на главата.

Ла Горда закрещя с пълен глас:

— Нагуал! Хенаро! Почакайте!

Тя затича пред мен. А те се бяха запътили много бързо към някакви бараки, които едва се виждаха в полумрака. Навярно бяха влезли в едната от тях или бяха свърнали по някоя от пътеките наоколо; защото изведнъж се изгубиха от погледа ни.

Ла Горда си остана така, повтаряйки кресливо имената им, без ни най-малко да се смущава. Наизлязоха хора да видят кой се е разкрещял. Прегърнах я, докато се успокои.

— Бяха точно пред мен — каза тя разплакана. — Нямаше и три-четири метра. Когато се развиках да привлека вниманието ти към тях, в един миг бяха вече с една пресечка по-нататък.

Опитах да я успокоя. Беше в състояние на крайна криза. Държеше се здраво за мен и трепереше. Кой знае защо, бях абсолютно сигурен, че двамата мъже не са били дон Хуан и дон Хенаро; затова и не споделях вълнението на Ла Горда. Тя ми предложи да се връщаме с колата у дома, защото нямало сила, която да я накара да отиде с мен до Лос Анджелис, нито дори до Мексико Сити. Още не било настъпило времето за нейното пътешествие. Беше убедена, че след като ги е видяла, това е предзнаменование. Бяха си заминали в посока на изток, към нейния роден град.

Нямах нищо против веднага да си тръгнем. След всичко, което ни се беше случило през тоя ден, редно беше да съм изморен до смърт. Вместо това целият тръпнех от някаква изумителна сила, напомняща ми времето с дон Хуан, когато бях готов да разбивам стени с голи ръце.

На път към колата отново ме изпълни страстна обич към Ла Горда. Никога нямаше да мога да се отблагодаря достатъчно за помощта й. Мислех, си че каквото и да беше направила, за да ми помогне да видя сияйните яйца, беше успяла. Показала се беше тъй смела, рискувайки да й се присмеят и дори физически да я накърнят, сядайки на онази пейка. Изразих й благодарността си. Тя ме погледна така, сякаш бях изгубил разсъдъка си, а после избухна в разтърсващ смях.

— Същото си мислех и аз за теб — каза тя. — Мислех си, че си го направил единствено заради мен. Аз също видях сияйни яйца. И на мен ми беше за пръв път. Видели сме ги заедно1. Както ставаше с дон Хуан и Хенаро.

Отворих й вратата на колата, поразен до дъното на душата си от това, което беше станало. До този момент бях като ням, нещо в мен бе притихнало. Но сега ме обзе такава еуфория, също като въодушевлението на Ла Горда от преди малко. Прииска ми се да хукна по улиците и да се разкрещя. Този път беше ред на Ла Горда да ме задържи. Тя приклекна и разтри прасците ми. Не зная защо, но тутакси се успокоих. Усетих, че ми е трудно да говоря. Мислите ми бягаха пред способността ми да ги изразя с думи. Не ми се искаше веднага да се върнем в родния й град. Имаше да се правят още толкова неща. Тъй като не можех да изразя точно какво искам, на практика буквално задърпах нежелаещата Ла Горда към площада, но в този час нямаше свободни пейки. Бях огладнял, затова я повлякох към ресторанта. Тя мислеше, че няма да може да яде, но когато донесоха храната, се оказа гладна колкото мен. Яденето съвсем ни отпусна.

Късно вечерта пак седнахме на скамейката. Бях решил да не говоря за това, което ни се беше случило, докато не седнем там. Отначало Ла Горда не желаеше да проговори. Моите мисли пък бяха в някакво особено състояние на въодушевление. С дон Хуан бях преживявал подобни мигове, но по правило свързани с резултатите от халюциногенните растения.

Започнах да описвам на Ла Горда какво бях видял. Най-силно впечатление ми беше направило движението на тия сияйни яйца. Те не ходеха, а се движеха някак плавно, въпреки че бяха на земята. Начинът, по който се движеха, не беше приятен. Движенията им бяха спънати, вдървени и гьрчави. Раздвижеха ли се, яйцевидната им форма се смаляваше и закръгляше; те сякаш подскачаха или се кривяха, или пък се тресяха с голяма скорост нагоре и надолу. В резултат на това се получаваше крайно неприятно невротично треперене. Най-близкото обяснение на физическото притеснение, което тяхното движение причиняваше, беше може би усещането, което човек изпитва, когато филмовата лента се пусне на по-висока скорост.

Заинтригувало ме беше още и това, че не забелязвах никакви крака. Веднъж бях гледал балетен спектакъл, където балетистите имитираха движенията на войници на зимни кънки; за целта носеха свободно падащи туники, дълги до земята. Нямаше начин да им се видят краката; оттам идваше илюзията, че се плъзгат по леда. Сияйните яйца, които минаваха пред очите ми, създаваха впечатлението, че се плъзгат по твърда повърхност. Сияйността им се разтърсваше по височината почти незабележимо, но все пак достатъчно, за да ме накара да се почувствам зле. Когато яйцата оставаха в покой, те се удължаваха. Някои от тях ставаха толкова дълги и твърди, че напомняха на дървени икони.

Друга, още по-смущаваща особеност на сияйните яйца, беше липсата на очи. Никога досега не бях осъзнавал толкова ясно как ни привличат очите на живите същества. Сияйните яйца бяха абсолютно живи; разглеждаха ме с голямо любопитство. Виждах ги как се гърчат нагоре и надолу и се привеждат над мен да ме наблюдават, но без никакви очи.

Много от сияйните яйца имаха черни, големи петна под средната си част. Други нямаха. Ла Горда ми беше казвала, че създаването на поколение оставя отпечатък по телата както на мъжете, така и на жените, като под стомаха им се появява дупка, но петната по сияйните яйца не ми приличаха на дупки. Бяха просто места без сияние и без дълбочина. Яйцата с черните петна изглеждаха като че ли меки, отпуснати; връхчето на яйцето беше спаружено; в сравнение с останалата част то изглеждаше матово. От друга страна, яйцата без петна бяха ослепително ярки. Въобразих си, че са опасни. Те вибрираха, изпълнени с енергия и белота.

Ла Горда каза, че в момента, в който съм положил глава на рамото й, тя също изпаднала в състояние, което приличало на сънуване. Била будна, но въпреки това не можела да се движи. Съзнавала, че около нас сноват хора. И тогава видяла как те се превръщат в сияйни петна и накрая — в яйцевидни създания. Не знаела, че аз също ги виждам. Отначало помислила, че я наблюдавам, но по едно време тежестта на главата ми станала тъй осезаема, та съвсем съзнателно решила, че сигурно и аз виждам. Едва след като съм се поизправил и съм съгледал как младежът я гали, докато тя изглеждала заспала, нещо й подсказало какво се е случило.

Виденията ни се различаваха по това, че тя можеше да отличи мъжете от жените по формата на някои жилки, които тя наричаше „корени“. Жените имали гъсти снопчета жилки, които наподобяват лъвска опашка. Растели от мястото на гениталиите навътре. Обясни ми, че тия корени представлявали създателите на живота. За да постигне растежа си, ембрионът се прикрепя към един от тия хранителни корени и изцяло го изяжда, оставяйки само една дупка. Мъжете пък имат късички жилки, които са живи и плуват почти отделно от сияйната маса на телата им.

Попитах я коя е според нея причината да виждаме заедно. Тя отказа да даде обяснение, но ми се примоли да продължа с разсъжденията си. Казах й, че единственото, което ми хрумва в момента, е очевидното: навярно факторът са емоциите.

След като Ла Горда и аз бяхме седяли на любимата пейка на дон Хуан в късния следобед на тоя ден и аз й бях изрецитирал стихотворението, което той така харесваше, бях вече изцяло зареден с емоции. Именно те навярно бяха подготвили тялото ми. Трябваше обаче да имам предвид и факта, че от сънуването се бях научил да влизам в състояние на пълно мълчание. Способен бях да преобърна диалога си, да остана все едно в пашкул и да надничам от една дупчица. В такова състояние или бих излязъл от контрола, в който се намирах, и бих навлязъл в сънуването, или бих се задържал за тоя контрол и бих останал пасивен, без да мисля, без никакви желания. Едва ли именно това бяха важните фактори. Вярвах, че катализаторът е Ла Горда. Реших, че само чувството ми към нея е създало условията за виждането.

Когато го споделих с нея, Ла Горда плахо се усмихна.

— Не съм съгласна с теб — каза ми тя. — Според мен се е случило това, че тялото ти е започнало да си спомня.

— Какво искаш да кажеш, Горда? — попитах. Настъпи продължителна пауза. Изглежда, че или тя се бореше да каже нещо, което не искаше да каже, или отчаяно се опитваше да намери подходящи думи.

— Има толкова неща, които знам — каза тя, — и въпреки това не зная какво знам. Спомням си толкова много неща, че най-накрая вече не си спомням нищо. Смятам, че и ти самият си в същото затруднение.

Уверих я, че не го съзнавам. Тя отказа да ми повярва.

— На моменти наистина вярвам, че не знаеш — каза тя.

— В други моменти си мисля, че си играеш с нас. Нагуалът ми казваше, че самият той не знае. Сега си възстановявам много неща, които ми е казвал за теб.

— Какво означава тялото ми да започне да си спомня? — настоях аз.

— Не ме питай за това — отвърна с усмивка тя. — Не зная какво би могъл да си спомняш, нито на какво прилича това спомняне. Сама никога не съм го правила. Само толкова знам.

— Има ли някой от чираците, който да ми каже? — попитах.

— Няма — отвърна тя. — Смятам, че аз съм ти куриер, който този път ти носи само половин съобщение.

Тя стана и ме помоли да я отведа с колата до родния й град. Бях прекалено въодушевен и не ми се тръгваше. Разходихме се из площада, както аз предложих. Накрая седнахме на друга скамейка.

— Не ти ли се струва странно, че с такава лекота можем да виждаме заедно? — попита Ла Горда.

Не знаех какво става в главата й. Колебаех се дали да отговоря.

— Какво би казал, ако ти заявя, че и преди сме виждали заедно? — попита ла Горда, внимателно изричайки думите.

Не ми беше ясно какво има предвид. Тя повтори още веднъж въпроса си, но пак не разбрах смисъла на думите й.

— Когато може да сме виждали заедно? — попитах аз. — Въпросът ти няма смисъл.

— Точно там е работата — отговори тя. — Няма смисъл и въпреки това имам чувството, че и преди сме виждали заедно.

Усетих хладна тръпка и станах. Спомних си отново вълнението, което бях изпитал в града. Ла Горда отвори уста да каже нещо, но се спря по средата на думата. Взря се изумена в мен, сложи ръка на устните ми, а после буквално ме задърпа към колата.

Карах цялата нощ. Искаше ми са да говорим, да анализираме, но тя заспа като че ли нарочно, за да избегне всякакво обсъждане. Беше права, разбира се. От нас двамата тя беше тази, която познаваше опасността от прекалените анализи да разпилеем хубавото си настроение.

На излизане от колата, когато пристигнахме до дома й, тя каза, че въобще не можем да говорим за онова, което се е случило с нас в Оаксака.

— А защо, Горда? — попитах аз.

— Не искам да пилеем силата си — каза тя. — Така постъпват магьосниците. Никога не пилей това, което си постигнал.

— Но ако не говорим за това, никога няма да узнаем какво точно ни се е случило — запротестирах аз.

— Трябва да си мълчим поне девет дена — каза тя.

— Можем ли да си говорим само между нас двамата?

— Трябва да избягваме именно разговора между нас двамата — каза тя. — Ние сме уязвими. Трябва да се оставим на времето да ни излекува.