Метаданни
Данни
- Серия
- Учението на дон Хуан (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Eagle’s Gift, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлия Бучкова-Малеева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
История
- —Добавяне
15
ПЕРНАТАТА ЗМИЯ
СЛЕД КАТО ПОСТИГНАХА всяка от целите, които правилото повеляваше, дон Хуан и екипът му от воини бяха готови за окончателната си задача — да напуснат света на всекидневния си живот. За Ла Горда, другите ученици и мен оставаше само да ги наблюдаваме. Имаше един-единствен неразрешен проблем: какво да се прави с учениците! Дон Хуан казваше, че по принцип те трябва да заминат с него, като се вградят в собствената му група; те обаче не бяха готови. Реакциите им, докато се опитваха да преминат през моста, му бяха показали слабостите им.
Дон Хуан изразяваше усещането, че изборът на неговия покровител да чака с години преди да събере група от воини за него, бил мъдър избор и дал положителни резултати, докато неговото собствено решение да ме събере бързо с жената Нагуал и моята собствена група, беше едва ли не фатално за нас.
Разбирах, че той изразява гласно това не като съжаление, а като потвърждение на свободата на воина да избира и да приема своя избор. Освен това каза, че сериозно се замисля дали да не последва примера на своя покровител и че ако беше направил така, съвсем скоро щеше да установи, че аз не съм Нагуал като него и че никой друг освен мен нямаше да се ангажира отвъд тази точка. Както се оказа, Лидия, Роза, Бениньо, Нестор и Паблито бяха в много неизгодно положение; Ла Горда и Жозефина имаха нужда от време, за да се усъвършенстват; само Соледад и Елихио се намираха в безопасност, защото бяха може би дори по-квалифицирани от воините в неговия собствен екип. Дон Хуан добави, че от тях деветимата зависи да приемат своите неблагоприятни или благоприятни обстоятелства и, без да съжаляват или да се отчайват, или взаимно да се потупват снизходително по гърба, да превърнат своето проклятие или благословия в истинско предизвикателство.
Дон Хуан беше подчертал, че не всичко при нас било провалено — малката роля, която сме играли сред неговите воини, била съвсем успешна, доколкото правилото беше паснало на всеки един от моя екип, освен на мен. Съгласих се изцяло с него. Първо, жената Нагуал отговаряше на всичко, което правилото предписваше. Имаше осанка, владееше се; водеше воини и въпреки това беше напълно спокойна. Без никаква предварителна подготовка тя поемаше и водеше всички надарени воини на дон Хуан, макар и до един да бяха два пъти по-възрастни от нея. Тези мъже и жени твърдяха, че тя била същинско копие на другата жена Нагуал, която те познавали. Отразявала съвършено всяка от жените воини и следователно можеше да отрази и петте жени, които дон Хуан бе намерил за моята група, защото те пък бяха точните копия на по-възрастните. Лидия беше като Хермелинда, Жозефина — като Сулейка, Роза и Ла Горда — като Нелида, а Соледад — като Делия.
Мъжете също бяха копия на воините на дон Хуан: Нестор беше като Висенте, Паблито — като Хенаро, Бениньо — като Силвио Мануел, а Елихио — като Хуан Тума. Правилото беше действително гласът на една непреодолима сила, изваяла тия хора в едно хомогенно цяло. Единствено поради някакво странно изкривяване на съдбата те бяха оставени сами, без водач, който да им намери коридор към другото съзнание.
Дон Хуан беше казал, че всички членове на групата ми трябва да навлязат в това друго съзнание сами и че той няма представа какви са шансовете им, защото това било индивидуално. Беше помогнал на всеки безупречно; така неговият дух бил свободен от тревоги и притеснения и мисълта му била свободна от ненужни разсъждения. Оставало му само да ни покаже прагматично какво означава да се прекосят успоредните линии в тоталността на самия себе си.
Дон Хуан ми казваше, че най-многото, което мога да направя, е да помогна на един от учениците, и че той ще избере Ла Горда заради нейното безстрашие и защото аз вече я познавам. Казваше ми още, че нямам повече енергия за другите, защото имам други задължения, други пътеки на действие, съвместими с моята истинска задача. Обясняваше ми, че всеки от воините му знаел каква е тази задача, но не ми я бил разкрил, защото аз трябвало да докажа, че съм достоен за нея. Фактът, че те са в края на пътеката си, и фактът, че вярно съм изпълнил наставленията, повелявало това разкритие да се състои, макар и само частично.
Когато настъпи моментът дон Хуан да си тръгне, той щял да ми го съобщи, докато съм в състояние на нормално съзнание. Пропуснах значението на това, което казваше. До самия край дон Хуан се опитваше да ми внуши да съединя двете си състояния на съзнание. Всичко щеше да бъде тъй просто, ако лично аз бях способен на такова сливане. Но тъй като не бях, а само рационално бях докоснат от това разкритие, той ме накара да преместя нивата на съзнание, за да ми позволи да оценя по-всеобхватно това събитие.
Той постоянно ме предупреждаваше, че да си в лявостранно съзнание е предимство само в смисъл, че е ускорен обхватът ни за нещата. А понякога е недостатък, защото ни позволява да се фокусираме с невероятна бистрота само върху едно нещо в един момент; това ни прави уязвими и зависими. Ние не можем да бъдем сами в лявостранното съзнание, а трябва да бъдем прикривани от воини, постигнали своята тоталност и способни да се оправят в това състояние.
Ла Горда казваше, че един ден Нагуалът Хуан Матус и Хенаро събрали всички ученици в нейната къща. Нагуалът ги накарал да се преместят в лявостранното съзнание и им съобщил, че неговото време на земята е стигнало до своя край.
Отначало тя не му повярвала. Помислила, че той се опитва да ги сплаши, за да действат като воини. Но после осъзнала, че в очите му има блясък, какъвто никога дотогава не била виждала.
След като ги накарал да изместят нивата си на съзнание, той поговорил поотделно с всеки от тях и ги накарал да направят сумиране, за да опреснят всички идеи и процедури, с които ги бил запознал. Направи същото и с мен. Моята среща се състоя в деня преди да го видя за последен път. В моя случай той проведе това сумиране в двете състояния на съзнание. Всъщност той ме накара да се местя напред и назад по различно време, сякаш да се увери, че напълно ще бъда проникнат от тях.
Отначало бях неспособен да си припомня какво бе станало след това сумиране. Един ден Ла Горда най-накрая успя да разчупи бариерите на моята памет. Каза ми, че била вътре в ума ми, все едно че ме чете. Според нея онова, което държало паметта ми заключена, бил моят страх от спомена за болката. Случилото се в къщата на Силвио Мануел в нощта преди те да си отидат, било невъзвратимо преплетено с моя страх. Каза още, че отдавна усещала как се страхувам, но не знаела причината. Не можеше и да си спомни какво точно се беше случило в онази къща, и по-специално в стаята, където бяхме седнали.
Докато Ла Горда говореше, аз усетих как политам сякаш в някаква бездна. Установих, че нещо в мен се опитва да направи връзка между двете отделни случки, на които бях станал свидетел в моите две състояния на съзнание. В лявата си страна имах заключени спомените за дон Хуан и неговата група от воини в последния им ден на земята, а в дясната имах спомени, че този ден съм скочил в някаква бездна. Опитвайки се да съединя двете страни, аз изпитах тоталното чувство за физическо падане. Коленете ми се подкосиха и аз паднах на пода.
Когато й описах какво съм изпитал и споделих своето тълкуване за него, Ла Горда каза, че в дясностранното ми съзнание без съмнение е дошъл споменът, изплувал у нея, докато съм говорел. Спомнила си била току-що, че с Нагуала Хуан Матус и неговата група сме направили още един опит да прекосим успоредните линии. И че ние двамата, заедно с останалите ученици, сме се опитали още веднъж да минем по моста.
Не можех да доведа във фокус този спомен. Имаше сякаш някаква ограничителна сила, която ми пречеше да организирам мислите и чувствата си за него. Ла Горда разказа как Силвио Мануел казал на Нагуала Хуан Матус да подготви мен и всички чираци за това преминаване. Не искал да ме остави в света, защото считал, че нямам никакъв шанс да изпълня своята задача. Нагуалът не се съгласил с него, но провел подготовката, независимо какво изпитвал.
Ла Горда ми каза как си спомнила, че съм отишъл с колата до дома й да я взема и да я заведа заедно с другите чираци в къщата на Силвио Мануел. Те останали там, докато аз съм се върнал при Нагуала Хуан Матус и Хенаро, за да се приготвя за преминаването.
Това аз въобще не си спомнях. Тя настоя, че трябва да я използвам като водач, след като сме така плътно свързани; увери ме, че мога да чета мислите й и да намеря там нещо, което ще събуди всичките ми спомени.
Умът ми беше в състояние на невероятен хаос. Някакво чувство за притеснение ми попречи да се фокусирам дори върху това, което казваше Ла Горда. Тя продължи до говори, описвайки какво си е спомнила за втория ни опит да преминем през оня мост. Каза, че Силвио Мануел ги залял с поток от думи. Казал им, че били обучени достатъчно да се опитат отново да го преминат; онова, от което се нуждаели, за да навлязат напълно в другото си „аз“, било да изоставят намерението на първото си внимание. Щом бъдат вече в съзнанието на другото си „аз“, силата на Нагуала Хуан Матус и на неговата група ще ги вдигне и ще ги отнесе в третото им внимание изключително лесно — нещо, което те не могат да направят, ако чираците им са в нормалното си съзнание.
В един момент аз вече не слушах Ла Горда. Звукът на гласа й ми служеше наистина като ключ. Изведнъж споменът за цялото това събитие изплува в паметта ми. Бях замаян от въздействието на спомена. Ла Горда спря да говори и докато описвах своя спомен, тя също си спомни всичко. Бяхме сглобили последните парченца от отделните спомени за двете ни състояния на съзнание.
Аз си спомнях, че дон Хуан и дон Хенаро ме подготвиха за преминаването, докато бях в състояние на нормално съзнание. Сериозно си помислих, че ме готвят за скок в бездната.
Ла Горда си спомняше, че за да ги подготви за преминаването, Силвио Мануел ги вързал за покривните греди, овесени в кожени хамути. Във всяка стая на къщата му имало по един. Учениците останали да висят така почти целия ден.
Ла Горда разсъждаваше, че да си имаш хамут в стаята е нещо идеално. Хенаросите, без наистина да знаят какво правят, бяха уцелили псевдо-спомена за хамутите, на които се окачвали и си създали своя игра. Било игра, която комбинирала лечителските и пречистващите качества на това да си далеч от земята, с възможността да се упражняваш в концентриране, от което човек има нужда, за да се измести от дясностранното към лявостранното съзнание. Тяхната игра била фактически средство, което им помагало да си спомнят.
Ла Горда каза, че след като тя и всички чираци останали да висят целия ден, по здрач Силвио Мануел ги свалил. Всички отишли с него до моста и зачакали там с останалата част от групата, докато се появи Нагуалът Хуан Матус и Хенаро, заедно с мен. Нагуалът Хуан Матус обяснил на всички, че за подготовката ми било необходимо повече време, отколкото очаквал.
Аз пък си спомних, че дон Хуан и воините му преминаха през моста преди ние да тръгнем. Доня Соледад и Елихио автоматически отидоха с тях. Последна мина жената Нагуал. От другата страна на моста Силвио Мануел ни направи сигнал да тръгнем и ние. Без да промълвим и дума, всички тръгнахме едновременно. На средата на моста Лидия, Роза и Паблито като че се оказаха неспособни да направят и стъпка повече. Бениньо и Нестор стигнаха почти до края и там спряха. Само Ла Горда, Жозефина и аз пристигнахме там, където стояха дон Хуан и останалите.
Това, което се случи после, много приличаше на случилото се първия път, когато се опитахме да преминем моста. Силвио Мануел и Елихио държаха отворено нещо, което аз си мислех за реален отвор. Имах достатъчно енергия, за да фокусирам вниманието си върху него. Не беше отвор на хълма, който се намираше в края на моста, нито пък беше отвор в стената от мъгла, макар да различавах около него мъглоподобна пара. Беше тъмен, загадъчен отвор, който ясно се открояваше; голям беше колкото човек, но тесен. Дон Хенаро се пошегува и го нарече „космическа вагина“ — забележка, която разтърси от смях приятелите му. Ла Горда и Жозефина се хванаха за мен и заедно пристъпихме вътре.
Моментално се почувствах като смазан. Същата неизчислима сила, която първия път едва не ме беше накарала да експлодирам, сега отново ме сграбчи. Усещах как Ла Горда и Жозефина се сливат с мен. Бях като че ли по-широк от тях и силата ме разлепваше и по двете едновременно.
След това усетих, че лежа на земята с Ла Горда и Жозефина върху мен. Силвио Мануел ни помогна да станем. Каза ми, че ще ни бъде невъзможно да се присъединим към тях в пътешествието им този път, но че може би по-нататък, когато се усъвършенстваме, Орелът ще ни пусне да минем.
Докато се връщахме в къщата му, Силвио Мануел ми каза почти шепнешком, че техният път и моят път тази нощ са се разделили. Каза, че нашите пътища никога вече няма да се срещнат и че аз съм сам. Посъветва ме да бъда пестелив и да използвам всяко късче енергия, без да прахосвам нищичко от нея. Увери ме, че ако постигна своята тоталност без излишно да се изцеждам, ще имам енергията да изпълня своята задача. Ако се изцеждам излишно преди да загубя човешката си форма, с мен ще бъде свършено.
Попитах го дали има начин да избегна изцеждането. Той поклати глава. Отговори, че има начин, но не за мен. Дали ще успея или не, не е въпрос на моята воля. После разкри задачата ми. Но не ми каза как да я изпълня. Каза, че някой ден Орелът ще постави някого на пътя ми, който ще ми каже как да я изпълня. И докато не успея, няма да бъда свободен.
Когато стигнахме до къщата, всички се събрахме в голямата стая. Дон Хуан седеше в средата на стаята, обърнат към югоизток. Заобикаляха го осемте жени воини. Седяха по двойки в четирите посоки на света, също обърнати на югоизток. После тримата мъже воини образуваха триъгълник извън кръга; като на върха, сочещ югоизток, беше Силвио Мануел. Двете жени куриери седяха от двете му страни, а двамата мъже куриери седяха пред него почти до стената.
Жената Нагуал накара мъжете чираци да седнат до източната стена, а жените накара да седнат до западната стена. После ме заведе до едно място точно зад дон Хуан. Там седнахме заедно.
Останахме да седим така, както ми се стори, само миг и въпреки това усетих как в мен се надига необикновена енергия. Смятах, че бяхме седнали, а после веднага бяхме станали. Когато попитах жената Нагуал защо ставаме толкова бързо, тя отговори, че сме седели така няколко часа и че някой ден, преди да навляза в третото внимание, ще разбера всичко това.
Ла Горда заяви, че не само изпитала усещането, че сме седели в тази стая само един миг, но и че никога не са й казвали обратното. Това, което Нагуалът Хуан Матус й бил казал след това, било, че тя има задължението да помогне на другите чираци, по-специално на Жозефина, и че един ден аз ще се върна да й дам последния тласък, от който тя има нужда, за да премине изцяло в другото си „аз“. Била вързана за мен и Жозефина. При нашето сънуване заедно под надзора на Сулейка ние си бяхме разменили огромни части от нашата сияйност.
Именно затова сме били способни да издържим заедно натиска на другото си „аз“ при навлизането му в плътта. Казал й още, че именно силата на воините от групата му улеснила този път преминаването и че когато се наложи тя сама да осъществи преминаването, трябва да е подготвена да го направи в сънуването.
След като бяхме вече станали, Флоринда дойде при мен. Хвана ме за лакътя и тръгна да обикаля стаята с мен, докато дон Хуан и воините му разговаряха с чираците.
Каза ми, че не бива да позволявам да ме объркват събитията от онази нощ на моста. Не бивало да вярвам, както навремето бил повярвал дон Хуан, че има действителен материален коридор към другото „аз“. Процепът, който бях видял, бил просто конструкция на тяхното намерение, уловена в капан от комбинацията между манията на Нагуала Хуан Матус относно коридорите и странното чувство за хумор на Силвио Мануел; смесицата от двете произвела космическата вагина. Според Флоринда в минаването от едното към другото „аз“ нямало нищо физическо. Космическата вагина е физически израз на силата на двамата мъже да придвижват „колелото на времето“.
Флоринда обясни, че когато тя или нейните приятели разговаряли за времето, те нямали предвид нещо, което да се измерва с часовник. Времето е същността на вниманието; излъчванията на Орела произлизат от времето; и когато в най-тесен смисъл човек навлиза в който и да е аспект от другото „аз“, той се запознава с времето.
Флоринда ме увери, че същата онази нощ, докато сме седели подредени така, те имали последния шанс да помогнат на мен и на чираците да се изправим пред колелото на времето. Каза още, че колелото на времето е като състояние на повишено съзнание, което е част от другото „аз“, както лявостранното съзнание е част от всекидневния живот, и че това може да се опише физически като тунел с безкрайна ширина и дължина; тунел с отразителни бразди. Всяка бразда е безкрайна, а такива има също безброй. Живите същества са принудени от силата на времето да се „взират“ в една бразда. Да се взираш в нея означава да бъдеш хванат в капан от нея, да „изживееш“ тази бразда.
Тя заяви, че онова, което воините наричат воля. принадлежи на колелото на времето. То е нещо като ластара на лозата, или неосезаемо пипало, каквото всички ние притежаваме. Каза също, че окончателната цел на един воин е да се научи бързо да фокусира пипалото върху колелото на времето, за да го върти. Воините, които са успели да завъртят колелото на времето, могат да се взират във всяка бразда и да извличат от нея всичко, което пожелаят, като например космическата вагина. Да бъдеш уловен принудително от една бразда, води до виждане на образите на тази бразда само като се отдалечават. Да бъдеш свободен от омагьосващата сила на тия улеи означава, че човек може да гледа във всички посоки, независимо дали образите се отдалечават или се приближават.
Флоринда спря да говори и ме прегърна. Пошепна на ухото ми, че някой ден, когато аз постигна своята тоталност, тя ще се върне да довърши наставленията си.
Дон Хуан повика всички да Дойдат при мен. Наобиколиха ме. Пръв ми заговори дон Хуан. Каза, че аз не мога да отида с тях на пътешествието им, защото е невъзможно да се оттегля от задачата си. При тия обстоятелства единственото нещо, което могат да направят за мен, е да ми пожелаят всичко добро. Добави още, че воините нямат собствен живот. От момента, в който разберат естеството на съзнанието, те престават да бъдат личности и човешкото състояние вече не ги интересува. Аз имам свой дълг като воин и нищо друго не е така важно, защото аз ще бъда оставен да изпълнявам една много неясна задача. Тъй като вече съм се отказал от живота си, нямат какво повече да ми кажат, освен да ми пожелаят успех. Аз от своя страна също няма какво повече да им кажа, освен че съм прозрял и приел своята съдба.
След това при мен дойде Висенте. Заговори много тихо. Каза, че предизвикателството на един воин е да достигне до трудно уловимото равновесие на положителните и отрицателните сили. Това предизвикателство не означава, че един воин трябва да се стреми да посреща всяка възможна ситуация — и очаквана, и неочаквана — с еднаква способност. Да бъдеш съвършен при съвършени обстоятелства, значи да бъдеш книжен воин. Моето предизвикателство е да остана тук. Тяхното е да се стремят напред към неизвестното. И двете предизвикателства са унищожителни. За воините вълнението да стоят на едно място е равносилно на вълнението от пътешествието. И двете са еднакви, защото и двете водят до изпълнението на свещен завет.
След това при мен дойде Силвио Мануел; него го интересуваше практическата страна. Даде ми една формула, заклинание за времето, когато задачата ми ще бъде по-голяма от силите ми; беше заклинание, което за пръв път ми хрумна, когато си спомних за жената Нагуал.
Вече съм отдаден на силата, която направлява
съдбата ми.
Не се вкопчвам в нищо и следователно нищо няма
да имам да защитавам
Нямам мисли, затова ще виждам.
Не ме е страх от нищо, затова ще си спомням
себе си.
Дистанциран и спокоен,
ще се стрелна покрай Орела, за да съм свободен.
Той ми каза, че се готви да ми разкрие една практическа маневра на второто внимание, и точно тогава се превърна в сияйно яйце. Върна се в предишния си вид и повтори това преобразяване още три-четири пъти. Разбирах абсолютно добре какво прави. Не беше нужно да ми обяснява и все пак не можех да изразя с думи какво знам.
Силвио Мануел се усмихна, съзнаващ моя проблем. Каза, че е нужна огромно количество сила, за да се отървем от намерението на всекидневния ни живот. Тайната, която току-що бе разкрил, беше как да избързваме с това отдръпване от намерението. За да стори това, което той беше направил, човек трябва да насочи вниманието си към сияйната черупка.
Той се превърна още веднъж в сияйно яйце и тогава ми се изясни нещо, което бях знаел през цялото време. Очите на Силвио Мануел за момент се извърнаха, за да се фокусират върху точката на второто внимание. Главата му беше изправена, сякаш той гледаше пред себе си, само очите му гледаха встрани. Каза, че един воин трябва да извика намерението. Тайната е в погледа. Очите приканват намерението.
В този момент ме беше обхванала еуфория. Най-накрая бях способен да мисля за нещо, което знаех, без всъщност да знам. Причината виждането да ни изглежда визуално е защото имаме нужда да фокусираме очите си върху намерението. Дон Хуан и групата му от воини знаеха как да използват очите си, за да уловят друга страна от намерението си, и наричаха това действие виждане. Това, което Силвио Мануел ми беше показал, беше истинската функция на очите — да уловят намерението.
И тогава аз използвах нарочно очите си, за да повикам намерението. Фокусирах ги в една точка от второто внимание. Внезапно дон Хуан, воините му, доня Соледад и Елихио станаха сияйни яйца, но не и Ла Горда, сестричките и Хенаросите. Продължих да движа очите си напред-назад между петната от светлина и хората, докато чух пукот в основата на врата си и всичко в стаята се превърна в едно сияйно яйце. За момент усетих, че не мога да ги разгранича, но след малко очите ми като че се настроиха и аз възприех две страни от намерението, едновременно два образа. Виждах физическите им тела, а също и сияйностите им. Двете сцени не бяха наложени една върху друга, а отделни, и въпреки това не можех да схвана как. Очевидно имах два канала на зрението, а виждането беше свързано изцяло с очите ми и все пак независимо от тях. Когато затворех очи, можех все още да виждам сияйните яйца, но не и физическите им тела.
В един момент изпитах най-ясното усещане, че зная как да преместя вниманието си към моята сияйност. Знаех също, че за да се върна на физическо ниво, е нужно единствено да фокусирам очите върху тялото си.
Дон Хенаро дойде при мен и ми каза, че за раздяла Нагуалът Хуан Матус ме е дарил с дълг, Висенте ме е дарил с предизвикателство, Силвио Мануел ме е дарил с магия, а той ще ме дари с хумор. Огледа ме от горе до долу и каза, че съм най-жалкият Нагуал, когото е виждал. Огледа чираците и заключи, че не ни остава нищо друго, освен да бъдем оптимисти и да гледаме положителната страна на нещата. Разправи ни един виц за някакво селско момиче, което било прелъстено и омърсено от градски мошеник. Когато й казали в деня на сватбата, че младоженецът е напуснал града, тя се стегнала от трезвата мисъл, че не всичко е загубено. Била загубила девствеността си, но още не била заклала прасето за сватбената гощавка.
Дон Хенаро ни каза, че единственото, което ще ни помогне да излезем от това положение — положението на изоставената невеста — е да се държим за прасетата си, каквито и да са те, и да се смеем до пръсване. Само със смях можем да променим плачевното си състояние.
С жестове на главата и ръцете той ни подкани да му покажем едно „ха-ха-ха“ от сърце. Като гледах как чираците се мъчат да се разсмеят, стана ми смешно, както явно бях смешен и аз. И изведнъж се разсмях заедно с дон Хуан и воините му.
Дон Хенаро, който винаги ми се беше присмивал, че съм поет, ме помоли да прочета на глас едно стихотворение. Искал да обобщи чувствата си и препоръките си чрез стихотворение, което приветства живота, смъртта и смеха. — Имаше предвид един откъс от стихотворението на Хосе Горостиса „Смърт без край“.
Жената Нагуал ми подаде книгата и аз прочетох частта, която дон Хуан и дон Хенаро винаги бяха харесвали.
О, каква сляпа радост!
Какъв глад да изпием докрай
въздуха, който дишаме,
устата, окото, ръката.
Какъв стипчив подтик
да се потопим целите
в един-единствен кръшен смях.
О, тази нагла, обидна смърт,
която отдалече ни убива,
въпреки удоволствието да умрем
за чаша чай…
за ласкава милувка.
Обстановката за това стихотворение беше съкрушителна. Усетих, че изтръпвам. Емилито и куриерът Хуан Тума дойдоха при мен. Не промълвиха нито дума. Очите им блестяха като черни топчета. Всичките им чувства сякаш бяха съсредоточени в очите им. Куриерът Хуан Тума каза много тихо, че веднъж ме бил подтикнал в тайните на Мескалито в дома си и че това било предшествано от друг случай в колелото на времето, когато щял да ме подтикне във върховната тайна.
С глас, който беше сякаш ехо на гласа на куриера Хуан Тума, Емилито каза как и двамата вярват, че ще изпълня задачата си. Те щели да ме чакат, защото съм щял да се присъединя към тях един ден. Куриерът Хуан Тума добави, че Орелът ме е поставил до групата на Нагуала Хуан Матус като спасителен отряд. Прегърнаха ме отново и заедно пошепнаха, че трябва да имам вяра в себе си.
След куриерите при мен дойдоха жените воини. Всяка ме прегърна и пошепна на ухото ми по едно послание — пожелание за успех.
Последна дойде при мен жената Нагуал. Седна и ме взе в скута си като дете. Излъчваше любов и чистота. Не смеех да дишам. Станахме и тръгнахме из стаята. Говорихме и размишлявахме за съдбата си. Непонятни сили ни бяха довели до този върховен момент. Страхопочитанието, което изпитвах, беше неизмеримо. Неизмерима беше и тъгата ми.
След това тя ми разкри частица от правилото, което се отнася до триделния Нагуал. Беше в състояние на крайно вълнение и все пак оставаше спокойна. Интелектът й беше несравним и все пак не се опитваше да обяснява нищо с разум. Последният й ден на земята вече я бе обладал. Тя ме изпълваше със своето настроение. Сякаш до този момент още не бях разбрал напълно безвъзвратността на положението ни. Тъй като бях в лявата си страна, предимство имаше първенството на непосредственото, което практически не ми оставяше никаква възможност да предвидя какво ще бъде след този момент. Въздействието от нейното настроение обаче ангажираше голяма част от дясностранното ми съзнание и способността му да предопредели чувствата, които предстояха. Разбрах, че никога вече няма да я видя. А това беше непоносимо!
Дон Хуан ми беше казал, че в лявата страна няма сълзи, че един воин не може да ридае и че единственият израз на мъката е трепетът, който идва от самите недра на вселената. Мъката е сякаш едно от излъчванията на Орела. Трепетът на воина е нескончаем. И докато жената Нагуал ми говореше и ме държеше, аз усетих този трепет.
Тя ме прегърна и притисна глава до моята. Помислих си, че ме извива като парче плат. Усетих как нещо излиза от тялото ми или се влива от нейното тяло в моето. Мъката ми беше тъй дълбока и толкова бързо ме обгърна, че свят ми се зави. Паднах на земята с жената Нагуал, която още ме прегръщаше. Помислих като в сън, че докато падахме, сигурно съм ударил челото й. Лицето й и моето се обляха в кръв. Кръв замрежи и очите й.
Дон Хуан и дон Хенаро бързо ме вдигнаха. Задържаха ме. Изпитвах неконтролируеми спазми като при апоплектичен припадък. Жените воини наобиколиха жената Нагуал; после застанаха в редица насред стаята. Мъжете се присъединиха към тях. В един момент се оформи безкрайна верига от енергия, която се движеше помежду им. Редицата се раздвижи и запреминава пред мен. Всеки един идваше за миг и заставаше пред мен, но без да прекъсва редицата. Сякаш бяха на конвейр, който ги придвижваше и ги спираше точно пред мен. Най-напред минаха мъжете куриери, после жените куриери, после мъжете воини, после сънувачите, прикривачите и накрая жената Нагуал. Минаваха покрай мен и оставаха за секунда-две в пълния си ръст, достатъчно дълго, за да си кажем „сбогом“, а след това изчезваха в чернотата на тайнствения отвор, който се беше появил в стаята.
Дон Хуан ме натисна по гърба и ме облекчи малко от непоносимата ми мъка. Каза, че разбира болката ми и че афинитетът между мъжа Нагуал и жената Нагуал не може да се формулира. Той съществува като резултат от излъчванията на Орела; щом веднъж двама души са заедно и се разделят, няма начин да се запълни празнотата, защото това не е социална празнота, а движение на тия излъчвания.
След това дон Хуан ми каза, че ще ме измести в крайната ми дясна позиция. Каза, че това е милостива, макар и временна маневра; тя щяла да ми позволи за момент да забравя, но няма да ме успокои, когато отново си го припомня.
Каза ми също, че актът на припомняне е изцяло неразбираем. В действителност това е акт на припомняне на самия себе си, който не спира при спомена за взаимодействието между воините в лявостранното им съзнание, но продължава да си спомня всяко нещо, което сияйното тяло е съхранило от мига на раждането.
Системното взаимодействие, през което воините минават в състоянията на повишено съзнание, е само средство да се примами другото „аз“ да разкрие себе си по отношение на спомените. Този акт на спомняне, макар и да изглежда свързан с воините, е нещо, което е в пределите на всяко човешко същество; всеки от нас може да отиде диретно в спомените на своята сияйност с непредвидими резултати.
После дон Хуан каза, че в този ден те ще си заминат по здрач и че единственото, което имат още да направят за мен, е да сътворят отвор, прекъсване в непрекъснатостта на моето време. Щяха да ме накарат да скоча в бездната като начин да прекъсна излъчванията на Орела, които са свързани с чувството ми, че съм цял и непрекъснат. Скокът ще бъде направен, докато съм в състояние на нормално съзнание, а идеята е да настъпи второто ми внимание; вместо да умра на дъното на бездната, аз ще навляза изцяло в другото „аз“. Дон Хуан каза, че е възможно, щом се изтощи енергията ми, да изляза от другото „аз“, но няма да изляза на същия планински връх, откъдето щях да скоча. Той предвиди, че ще се поява на любимото ми място, където и да е то. Това щяло да бъде прекъсването в непрекъснатостта на моето време.
И тогава той ме избута напълно от лявостранното ми съзнание. И аз забравих моята мъка, моята цел, моята задача.
Същият следобед по здрач Паблито, Нестор и аз наистина скочихме в една бездна. Ударът на Нагуала беше толкова точен и толкова милостив, че нищо от моментното събитие на тяхното сбогуване не се пренесе отвъд границите на другото моментно събитие — скачането в сигурна смърт без умиране. Колкото и страшно да беше това събитие, то беше бледо в сравнение с онова, което ставаше в други предели.
Дон Хуан ме накара да скоча точно в момента, когато той и всичките му воини бяха подкладили своето съзнание. Получих съноподобно видение на редица от хора, които ме гледаха. След това го осмислих просто като една брънка от дългата серия видения или халюцинации, които бях имал при скачането. Това беше само скромното тълкуване на моето дясностранно съзнание, обладано от внушаващото страх тотално събитие.
В лявата си страна обаче установих, че съм навлязъл в другото си „аз“. Това навлизане нямаше нищо общо с моята рационалност. Воините от групата на дон Хуан ме бяха хванали за един вечен миг, преди да изчезнат в тоталната светлина, преди Орелът да ги беше пуснал да минат. Знаех, че са в обхвата от излъчвания на Орела, който беше извън моя обсег. Чакаха дон Хуан и дон Хенаро. Видях дон Хуан да застава начело. А после в небето се появи само една редица от изящни светлинки. Нещо като вятър сякаш извиваше и разлюляваше редицата светлинки. В единия й край струеше плътна ярка светлина — там, където беше застанал дон Хуан. Сетих се за Пернатата змия от легендата на Толтеките. А след това светлинките изчезнаха.