Карлос Кастанеда
Дарът на орела (15)

14
ФЛОРИНДА

ЛА ГОРДА И АЗ бяхме напълно съгласни, че докато Сулейка ни е обучавала в тънкостите на сънуването, ние сме приели неоспоримия факт, че правилото е като карта, че в нас има скрито друго съзнание и че е възможно да навлезем в това съзнание. Дон Хуан бе постигнал предписаното от правилото.

Според правилото следващата му стъпка беше да ме запознае с Флоринда, единствената от воините му, която не бях срещал. Дон Хуан ми каза, че трябва да отида до дома й сам, защото това, което щяло да се случи между Флоринда и мен, не засягало никого другиго. Каза още, че Флоринда щяла да бъде личният ми наставник, като че ли аз бях Нагуал като него. Именно такива били отношенията му със съответния на Флоринда воин от групата на неговия покровител.

Един ден дон Хуан ме остави пред прага на дома на Нелида. Каза ми да вляза, защото вътре ме очаквала Флоринда.

— За мен е чест да се запозная с вас — казах на жената, която ме гледаше откъм антрето.

— Аз съм Флоринда — отговори ми тя.

Гледахме се без да говорим. Бях поразен. Състоянието ми на съзнание беше изострено както никога досега. И никога след това не изпитах подобно усещане.

— Красиво име — съумях да кажа аз, но имах предвид повече.

Мекото и удължено произношение на испанските гласни придаваше на името плавност и звучност; особено и-то след р-то. Името не беше рядко; просто до този ден не бях срещал някой, който да отговаря точно на това име. Жената пред мен си пасваше с името така, като че ли беше измислено за нея, или може би тя самата бе направила така, че личността й да пасне на името.

Физически тя приличаше изцяло на Нелида, освен дето изглеждаше по-самоуверена, по-силна. Имаше маслинената кожа на хората от Средиземноморието. Като испанка, или може би французойка. Беше възрастна и все пак не беше нито немощна, нито стара. Тялото й изглеждаше гъвкаво и стройно. Дълги крака, остри черти, малка уста, красиво оформен нос, тъмни очи и сплетена бяла коса. Нямаше издадени челюсти и отпусната кожа нито по лицето, нито по шията. Беше стара така, като че ли беше създадена да изглежда стара.

Като си спомням сега първата си среща с нея, идва ми на ум нещо съвършено различно, но на място. Веднъж бях видял в един седмичен вестник препечатка на двайсетгодишна снимка на някаква навремето млада холивудска актриса, направена да изглежда с двайсет години по-възрастна, за да играе ролята на застаряваща жена. До снимката във вестника беше отпечатана снимка на актрисата в момента, така както изглеждаше вече след двайсет години тежък живот. Флоринда, по моята субективна преценка, беше като първата снимка на филмовата актриса — младо момиче, гримирано така, че да прилича на стара жена.

— Я да видим как е? — каза тя и ме ощипа. — Нищо кой знае какво. Меко. Угаждаш си докрай, без съмнение.

Прямотата й ми напомни за поведението на дон Хуан; за това напомняше и вътрешният живец на очите й. Хрумвало ми беше, оглеждайки живота си с дон Хуан, че очите му бяха винаги в покой. В тях човек не можеше да види никакво вълнение. Не че очите на дон Хуан бяха особено красиви, за да се гледат. Виждал съм великолепни очи, но те никога не са ми казвали нищо. Очите на Флоринда, като тия на дон Хуан, ми предаваха чувството, че са станали свидетели на всичко, което има да се вижда; бяха спокойни, но не празни. Вълнението бе обърнато навътре и се беше превърнало в нещо, което можех да опиша само като вътрешен живот.

Флоринда ме заведе през гостната в един покрит вътрешен двор. Седнахме на удобни тапицирани столове. Очите й сякаш търсеха нещо в лицето ми.

— Знаеш ли коя съм и какво трябва да направя за теб? — попита тя.

Казах, че за нея и за връзката й с мен зная единствено това, което дон Хуан е намислил. Докато обяснявах позицията си, аз я наричах доня Флоринда.

— Не ме наричай доня Флоринда — каза тя се детински жест на раздразнение и притеснение. — Не съм чак толкова стара, нито пък толкова достопочтена.

Попитах я как би искала да я наричам.

— Достатъчно е само Флоринда — каза тя. — Що се отнася до това коя съм, мога веднага да ти кажа, че съм жена воин, запозната с тайните на прикриването. А що се отнася до това какво трябва да направя за теб, мога да ти кажа, че ще те науча на първите седем принципа на прикриването, на първите три принципа на правилото за прикривачите и на първите три маневри на прикриването.

Добави още, че за всеки воин е нормално да забрави какво се случва, когато взаимодействието е от лявата страна, и че ще минат години, докато схвана това, на което тя ще ме научи. Каза също, че нейните напътствия са само началото и че някой ден тя ще привърши с обучението ми, но при други обстоятелства.

Попитах я дали има нещо против да й задам няколко въпроса.

— Както пожелаеш — отвърна тя. — От теб искам само да се посветиш на упражненията. В края на краищата ти знаеш горе-долу това, за което ще разговаряме. Недостатъкът ти е, че нямаш самоувереност и не желаеш да предизвикаш знанието си, както силата. Нагуалът, бидейки мъж те е омагьосал. Ти не можеш да действаш сам. От това може да те освободи само жена.

— Ще започна, като ти разкажа — продължи тя — историята на моя живот и докато го правя, нещата ще ти се изяснят. Ще трябва да ти го разказвам на части, затова ще се наложи често да идваш тук.

Явната й готовност да ми разкаже живота си ми се стори странна, след като всички останали нямаха никакво желание да разкриват нищо лично за себе си. След толкова години, прекарани с тях, бях приел техния подход тъй безусловно, че доброволното й намерение да ми разкрие личния си живот ми се стори съвсем необичайно. Думите й ме поставиха тутакси нащрек.

— Извинявай — казах аз. — Нима ще ми разкриеш личния си живот?

— А защо не? — отвърна тя.

Отговорих й с едно продължително обяснение за това, което дон Хуан ми беше казвал за обременяващата сила на личната биография и за необходимостта един воин да я изтрие. Допълних думите си, като й обясних, че той ми е забранил въобще да говоря за своя живот.

Тя се разсмя с висок фалцет. Изглежда много се забавляваше.

— Това се отнася само за мъжете — каза тя. — Непдавенето на твоя личен живот е да разправяш безкрайни истории, а не една-единствена за твоето реално същество. Разбираш ли, след като си мъж, това означава да имаш зад гърба си солидна биография. Имал си семейство, приятели, познати и всички те имат определена представа за теб. Да бъдеш мъж означава, че си човек отговорен. Не можеш лесно да изчезнеш. За да заличиш себе си, е нужна много работа.

— Моят случай е различен — продължи тя. — Аз съм жена и това ми дава едно превъзходно предимство. Нямам отговорности. Нима не знаеш, че жените нямат отговорности?

— Не разбирам какво имаш предвид под отговорности — казах аз.

— Имам предвид, че една жена може лесно да изчезне — отговори тя. — Една жена може, ако не друго, да се омъжи. Жената принадлежи на мъжа. В едно семейство с много деца, дъщерите много рано биват отхвърляни. Никой не ги брои за нищо и съществува възможност някоя от тях да изчезне, без дори да остави някакви следи. Изчезването им лесно се приема.

— Един син — продължи тя по-нататък, — от друга страна е нещо, на което човек разчита. За сина не е лесно да се изниже и да изчезне. И дори да го стори, ще остави зад себе си следи. Синът се чувства виновен, че е изчезнал. Дъщерята не чувства вина.

— Когато Нагуалът те е учил да си държиш устата затворена — каза още тя — за личната си биография, той е искал да ти помогне да преодолееш чувството си на вина към семейството и приятелите ти, които са разчитали на теб по един или друг начин.

— След пожизнена борба мъжът воин завършва, разбира се, като се заличава, но борбата взима данъка си от мъжа. Той става потаен, винаги нащрек срещу самия себе си. Една жена няма защо да се съобразява с такова бреме. Тя е готова вече да се разтопи като въздух. Всъщност точно това се очаква от нея.

— След като съм жена, аз не съм принудена да съм потайна — продължи да говори тя. — Хич не ме интересува. Потайността е цената, която вие, мъжете, плащате, защото сте били от значение за обществото. Борбата е отредена само за мъжете, защото те ненавиждат това да се заличават и си изнамират най-любопитни начини как да изскочат някъде, някак. Вземи себе си например — ти непрекъснато даваш уроци.

Флоринда ме изнервяше по много особен начин. В нейно присъствие изпитвах непознато безпокойство. Бих си признал без колебание, че дон Хуан и Силвио Мануел също ме бяха карали да се чувствам нервен и неспокоен, но онова чувства беше различно. Аз наистина се боях от тях, особено от Силвио Мануел. Той ме ужасяваше и все пак се бях научил да живея с този свой ужас. Флоринда не ме плашеше. Нервността ми идваше по-скоро от раздразнението ми, защото се боях от нейната всезнайщина.

Тя не се взираше в мен като дон Хуан или Силвио Мануел. Двамата винаги фиксираха погледи в мен, докато аз извиех глава в знак на покорство. Флоринда ми хвърляше само кратки погледи. Очите й се движеха от една вещ на друга. Тя като че изучаваше не само очите ми, но и всеки сантиметър от лицето и тялото ми. Докато говореше, тя местеше бързи погледи от лицето на ръцете ми, или на краката си, или на покрива.

— Карам те да се чувстваш неспокоен, нали? — попита ме тя.

Въпросът й ме свари напълно неподготвен. Изсмях се. Тонът й съвсем не беше заплашителен.

— Така е — казах.

— О, съвършено разбираемо — каза тя. — Ти си свикнал да си мъж. За теб жената е създадена да ти служи. Считаш я за глупава. Фактът, че си мъж и Нагуал, още повече затруднява нещата.

Почувствах се задължен да се защитя. Дамата ми се струваше много опърничава и поисках да й го кажа. Започнах много разпалено, но почти веднага млъкнах, защото чух как тя се разсмя. Смееше се весело, по младежки. Дон Хуан и дон Хенаро се забавляваха с мен през цялото време и смехът им също беше младежки, но този на Флоринда имаше различна вибрация. В нейния смях нямаше припряност, нямаше напрежение.

— По-добре да влезем вътре — предложи тя. — Нищо не бива да ни разсейва. Нагуалът Хуан Матус вече те е довел тук, като ти е показал света; това е било важно за всичко, което аз ще ти кажа. Но имам и други неща за разказване, които изискват друга обстановка.

Седнахме на кожена кушетка в един кът встрани от вътрешния двор. Тук, на закрито, се чувствах по-спокоен. Тя веднага започна да разказва биографията си.

Родена била в доста голям мексикански град в заможно семейство. Като единствено дете, от момента на раждането й родителите и започнали да я глезят. Без капчица фалшива скромност Флоринда призна, че винаги е съзнавала красотата си. Подчерта, че красотата е демон, който се храни и развива именно от възхищението на околните. Увери ме, че без сянка на съмнение може да заяви колко трудно е да се пребори човек с този демон и че ако се огледам да намеря красавиците, ще установя какви клетници са те.

Не исках да споря с нея и все пак изпитвах непреодолимото желание да й кажа, че говори някак догматично. Навярно бе схванала какво чувствам и ми намигна.

— Клетници са, повярвай ми — продължи тя. — Опитай и ще видиш. Не се оставяй да те подведат, че са красиви и поради това имат някаква стойност. Ще видиш какво имам предвид.

За своята надменност, продължи тя, едва ли можела да вини родителите или себе си. От самото й детство всички околни се стараели да й внушават колко забележителна и неповторима е тя.

— Когато бях на петнайсет години — не спираше тя, — аз си мислех, че съм най-великата личност на тая земя. Всички говореха така, особено мъжете.

Тя сподели, че през всичките години, докато била девойка, се радвала на вниманието и ухажването на десетки почитатели. На осемнайсет благоразумно си избрала възможно най-добрия съпруг от редицата на не по-малко от единайсет сериозни обожатели. Омъжила се за Селестино — човек състоятелен, петдесет години по-стар от нея.

Блаженството й обаче продължило само шест месеца, които отминали почти незабелязано. Всичко свършило съвсем внезапно и брутално, когато я сполетяла загадъчна и осакатяваща болест. Лявото й ходило, глезен и прасец започнали да се подуват. Линията на изящния й крак била изцяло нарушена; подуването толкова се увеличило, че кожната тъкан започнала да се издува на мехури и да се пука. От коляното надолу целият й крак се превърнал в място на струпеи и гнойна секреция. Кожата се втвърдила. Диагнозата била елефантиаза. Опитите на лекарите да я излекуват се оказали несръчни и мъчителни, а окончателното им заключение било, че единствено в Европа съществуват достатъчно специализирани медицински центрове, за да бъде проведено необходимото лечение.

В рамките на три месеца раят на Флоринда се превърнал в ада на земята. Отчаяна и в истинска агония тя искала по-скоро да умре, отколкото да продължава живота си така. Страданията й били тъй сърцераздирателни, че един ден някакво момиче от прислугата, което повече не можело да търпи това положение, си признало пред нея, че било подкупено от предишната любовница на Селестино да сипе някакво прахче в храната й — отрова, произведена от магьосници. В пристъп на угризение момичето обещало да я заведе на лечител: жена, за която се твърдяло, че била единственият човек, който може да се пребори с тази отрова.

При спомена за тази своя дилема, Флоринда прихлъцна. Била отгледана като ревностна католичка. Не вярвала нито в магии, нито в индиански знахари. Но болките й били толкова нетърпими и състоянието й толкова сериозно, че била готова да опита всичко. Селестино свирепо се противопоставил. Поискал дори да предаде момичето на властите. Но Флоринда се намесила, не толкова от състрадание, колкото от страх, че сама няма да може да намери лечител.

Внезапно Флоринда стана. Каза ми, че трябва да си тръгвам. Хвана ме за лакътя и ме придружи до вратата, сякаш бях най-старият и най-скъпият й приятел. Обясни ми, че вече съм се изтощил, защото да бъдеш в лявостранно съзнание е специално и много крехко състояние, което трябва да се прилага пестеливо. А това в никакъв случай не е състояние на сила. Доказателство било, че едва не съм умрял, когато Силвио Мануел беше опитал да възстанови второто ми внимание, като най-безцеремонно ме бе насилил да вляза в него. Каза ми още, че няма абсолютно никакъв начин да наредим на някой или на себе си да възстанови познанието. Това е бавна работа; тялото, в подходящия момент и при съответните обстоятелства на безупречност, възстановява своето познание без намесата на желанието.

Постояхме на вратата, за да си разменим някои приятни забележки и дреболии. Изведнъж тя каза, че причината Нагуалът Хуан Матус да ме доведе при нея била, защото той знаел, че времето му на тая земя наближава края си. Двете форми на напътствие, които съм бил получил според майсторския план на Силвио Мануел, били вече изпълнени. Оставало само онова, което тя трябвало да ми каже. Наблегна, че нейното не било точно напътствие, а по-скоро установяване на моята връзка с нея.

Следващия път, когато дон Хуан ме заведе да се видя с Флоринда, малко преди да ме остави пред вратата, той повтори казаното от нея — че за него и групата му наближава времето да навлязат в третото внимание. И преди да смогна да му задам въпрос, той ме блъсна в къщата. Така ме беше блъснал всъщност, че не само влязох в къщата, а изпаднах в най-изостреното си състояние на повишено съзнание. Видях стената от мъгла.

Флоринда стоеше в коридора, като че бе чакала дон Хуан да ме блъсне вътре. Хвана ме за лакътя и кротко ме поведе към гостната. Седнахме. Поисках да започна разговор, но не можех да говоря. Обясни ми, че блъсването от безупречен воин като Нагуала Хуан Матус може да стане причина за изместване в друга сфера на съзнанието. Според нея грешката ми през цялото време била, че вярвам колко са важни процедурите. Процедурата на блъскане на един воин в друго състояние на съзнанието е приложима само ако и двамата участници, особено тоя, който блъска, са безупречни и пропити отлична сила.

Фактът, че виждах стената от мъгла, ме караше да изпитвам на физическо ниво крайна нервност. Тялото ми се тресеше най-неконтролируемо. Флоринда казваше, че тялото ми се тресе, защото се е научило да жадува за дейност, докато остава в такова състояние, и че тялото ми може да се научи да фокусира най-изостреното си внимание по-скоро върху всичко, което се казва с думи, отколкото върху всичко, което се прави.

Допълни, че да бъда поставен в лявостранното съзнание било изгодно. Като ме насилвал да изпадна в състояние на повишено съзнание и ми разрешавал да имам взаимоотношения с неговите воини само докато съм в такова състояние, Нагуалът Хуан Матус бил сигурен, че ще имам на какво да се облегна. Флоринда твърдеше, че стратегията му била да култивира малка част от другото ми „аз“, като умишлено го изпълни със спомени за тези взаимоотношения. Спомените се забравят, само за да се появят отново някой ден, и да послужат като рационална отправна точка, откъдето да се насочат към неизмеримата необятност на другото „аз“.

И тъй като съм бил много нервен, тя предложи да ме успокой, като продължи да ми разправя биографията си, която, както тя поясни, не била действително нейна биография като жена в тоя свят, а история за това как на една апетитна и привлекателна жена е било помогнато да стане воин.

И така, решила веднъж да се срещне с лечител, вече нищо не можело да я спре. Отправила се натам, понесена на носилка от момичето и четирима мъже, на двудневно пътешествие, което променило целия й живот. Пътища нямало. Местността била планинска и понякога мъжете трябвало да я носят на гръб.

Пристигнали в къщата на лечителката по здрач. Навсякъде било добре осветено, а вътре имало много хора. Флоринда обясни как някакъв много любезен мъж й съобщил, че лечителката я няма — отишла била при някакъв пациент. Мъжът изглеждал много добре осведомен за дейността на лечителката и на Флоринда й се сторило приятно да разговаря с него. Той я изслушал и споделил, че сам е пациент. Описал й своята болест като неизлечимо състояние, което го било накарало да забрави целия свят. До късно разговаряли най-приятелски. Старецът така я успокоил, че дори отстъпил леглото си на Флоринда, за да може тя да си отпочине и да изчака до другия ден, когато щяла да се върне лечителката.

На сутринта Флоринда се събудила внезапно от остра болка в крака си. Някаква жена го раздвижвала, като го притискала с излъскано парче дърво.

— Лечителката беше много симпатична жена — продължи разказа си Флоринда. — Тя разгледа хубаво крака ми и разтърси глава. „Зная кой ти е направил това? — каза ми тя. — Трябва хубавичко да са му платили, или трябва да е решил, че ти си едно безполезно човешко същество. Кое от двете според теб?“

На това място Флоринда се разсмя. Тогава помислила лечителката за луда или за прекалено недодялана. За нищо на света не можело да й хрумне, че е безполезно човешко същество. И макар болката да я разпъвала на кръст, съобщила многословно на жената, че е богата и достопочтена личност, а не някаква си глупава безделничка.

Флоринда си спомняше, че лечителката тутакси променила отношението си към нея. Сякаш се изплашила. Почтително се заобръщала към нея с прозвището „госпожичке“, станала от стола си и наредила на всички да излязат от стаята. Когато останали сами, лечителката седнала на гърдите на Флоринда и заблъскала главата й на ръба на леглото. Флоринда разказваше как започнала да се бори. Помислила, че искат да я убият. Опитала да извика, да разбуди слугите си, но лечителката бързо покрила главата й с едно одеало и запушила носа й. Флоринда се задъхала, наложило се да диша през устата. Колкото повече натискала лечителката гърдите на Флоринда, и колкото повече затискала носа й, толкова по-широко отваряла Флоринда устата си. Когато усетила какво всъщност прави лечителката, била вече погълнала отвратителната течност от някакво голямо шише, което лечителката изливала в отворената й уста. Флоринда поясни, че лечителката така добре я изиграла, та дори не се задавила въпреки факта, че главата й висяла извън леглото.

— Толкова течност изпих, че за малко не повърнах продължи Флоринда. — После тя ме накара да седна и ме погледна право в очите, без да мига. Имах желание да бръкна с пръст в гърлото си и да повърна. Тя започна да ме бие с плесници, докато устните ми не се разкървавиха. Индианка да ме бие! И да разкървавява устните ми! Нито баща ми, нито майка ми не бяха ме докосвали с пръст. Изненадата ми беше тъй голяма, че забравих неприятното чувство в стомаха си.

— А после тя повика мъжете и им каза да ме отведат в къщи. След това се наведе и доближи устни до ухото ми, за да не чуе никой. „Ако не дойдеш пак тук след девет дни, никаквице такава — промълви тя, — ще се издуеш като жаба и ще молиш Бога по-скоро да умреш.“

Течността раздразнила гърлото и гласните струни на Флоринда. Не можела да изрече нито дума. Това обаче била най-малката й беда. Когато си пристигнала вкъщи, Селестино я очаквал, побеснял от гняв. Неспособна да говори, Флоринда останала в положението на наблюдател. Забелязала как гневът му няма нищо общо с тревогата за нейното здраве, а само с грижата за положението му на богаташ в обществото. Не можел да понесе влиятелните му приятели да разберат, че се занимава с лечители индианци. Вилнеел и крещял, че ще се оплаче в главната квартира на военните, че ще накара войниците да хванат лечителката и да я доведат в града, за да бъде набита и хвърлена в тъмница. И това не били само празни заплахи; той наистина настоял пред военния комендант да изпрати патрул да хванат лечителката. След няколко дни войниците се върнали с новината, че жената е избягала.

Флоринда била успокоена от прислужницата си, която я уверила, че стига тя да пожелае да се върне при нея, лечителката ще я чака. Макар възпалението на гърлото й да се било влошило до такава степен, че не можела да яде твърда храна, а само да пие течности, Флоринда едва изчакала деня, когато трябвало да се върне при лечителката. Лекарството чувствително облекчавало болката в крака й.

Когато съобщила намеренията си на Селестино, той така се разгневил, че се заел сам да сложи край на тия глупости. Заедно с трима от доверените си мъже се отправили на коне пред нея.

Флоринда си спомняше, че когато пристигнала до къщата на лечителката, очаквала да я завари може би мъртва, но вместо това заварила Селестино сам. Бил изпратил хората си на три различни страни в околността със заповед да върнат лечителката, ако е необходимо и насила. Флоринда съгледала същия старец, когото видяла и преди; той се опитвал да успокои мъжа й, като го уверявал, че все един от хората му в най-скоро време ще се върне с жената.

Щом Флоринда била поставена на носилката пред портичката, лечителката излязла от къщата. Започнала да обижда Селестино, наричайки го с какви ли не прозвища, крещяла му мръсотии, докато така го разгневила, че той се нахвърлил да я удари. Старецът го възпрял и го помолил да не я удря. Паднал на колене да му се моли, отбелязвайки, че жената е много стара. Селестино не се трогвал. Заканил се да я наложи с камшика си, независимо от възрастта й. Пристъпил да я хване, но спрял вцепенен. Иззад храстите излезли шестима страшни на вид мъжаги, размахали своите мачете. Флоринда каза, че от страх Селестино замръзнал на място. Побелял като пепел. Лечителката приближила до него и му заявила или да й даде камшика да го наложи по задника, или помощниците й ще го насекат на парчета. Колкото и горделив да бил, той се навел смирено да го наложат с камшика. В миг лечителката го превърнала в безпомощен човечец. Изсмяла му се в лицето. Знаела, че няма накъде да мърда и го оставила да потъне още повече. Сам бил влязъл в капана й като същински нехаен глупак, опиянен от собствената си надута представа за своята стойност.

Флоринда ме погледна и се усмихна. За момент не проговори нищо.

— Първият принцип от изкуството на прикриването се състои в това воинът сам да избере бойното си поле — каза тя. — Един воин никога не влиза в битка, без да знае какво представлява околността. Възползвайки се от битката си със Селестино, лечителката ми показа първия принцип на прикриването.

— След това дойде при мен, където бях легнала — продължи Флоринда. — Аз ридаех. Не ми оставаше нищо друго освен това. Стори ми се, че е загрижена. Затъкна одеалото около раменете ми, усмихна ми се и ми намигна. „Сделката е още в сила, никаквице — каза ми тя. — Ако ти се иска да живееш, върни се колкото можеш по-скоро. Но не ми води своя господар със себе си, малка негоднице. Ела само с тия, които са ти абсолютно необходими.“

За момент Флоринда спря погледа си на мен. Мълчанието й ми подсказваше, че иска да чуе моето мнение.

— Да отхвърлиш всичко ненужно е вторият принцип на прикриването — допълни тя, без да ми дава възможност да кажа каквото и да е.

Разказът й ме беше погълнал така всецяло, че не забелязах как бе изчезнала стената от мъгла, или кога. Просто установих, че вече я няма. Флоринда стана от стола си и ме поведе към външната врата. Останахме за малко там, както бяхме направили и в края на първата ни среща.

Флоринда казваше, че гневът на Селестино позволил на лечителката й да покажа не на разума, а на тялото й, първите три предписания на правилото за прикривачите. Въпреки че мислите й били съсредоточени върху нея самата, тъй като за нея не съществувало нищо освен физическата болка и мъката, че е загубила красотата си, тялото й все пак признавало това, което се случило, и по-късно имало нужда само от едно леко припомняне, за да постави всичко на място.

— Воините не искат от света да ги приютява, та да си прилагат правилото — каза ми тя. — И все пак правилото на прикривачите се отнася за всички.

— Арогантността на Селестино беше неговата гибел и началото на моето обучение и освобождение. Самолюбието му, каквото имах и аз, ни принуждаваше да вярваме, че сме практически над всички. Лечителката ни спусна долу до това, което всъщност си бяхме — нищожества.

— Първото предписание на правилото е, че всичко, което ни заобикаля, е неразгадаема загадка.

— Второто предписание на правилото е, че трябва да се опитваме да разбулваме тази загадка, но без да се надяваме, че някога ще я разгадаем.

— Третото е, че воин, съзнаващ неразгадаемата загадка, която го заобикаля, и съзнаващ дълга си да опита да я разбули, заема достойно място сред загадките и счита и себе си за такава. Следователно за един воин загадката на съществуването няма край, независимо дали се отнася за камъчето, за мравката или за човека. Това е смирението на воина. Човек е равен с всички останали.

Настъпи продължително умишлено мълчание. Флоринда се усмихна, играейки с върха на дългата си плитка. Каза, че това ми е достатъчно.

Третият път, когато отидох да се видя с Флоринда, дон Хуан не ме остави пред вратата, а влезе с мен. Всички членове на групата му се бяха събрали в къщата и ме поздравиха, сякаш се връщах у дома след дълго пътешествие. Беше изключително събитие: в моите чувства то сля Флоринда с останалите, тъй като за пръв път тя се присъединяваше към останалите в мое присъствие.

Следващият път, когато отидох в къщата на Флоринда, дон Хуан неочаквано ме блъсна, както бе правил и преди. Изненадата ми беше огромна. Флоринда ме очакваше в коридора. Бях навлязъл моментално в състоянието, където стената от мъгла е видима.

— Вече ти казах как ми бяха показани принципите от изкуството на прикриването — заяви тя, още щом седнахме на кушетката в нейната гостна. — А сега и ти трябва да направиш същото пред мен. Как ти ги показа на теб Нагуалът Хуан Матус?

Отвърнах, че не мога веднага да си спомня. Трябваше да помисля, а не можех да мисля. Тялото ми беше уплашено.

— Не усложнявай нещата — каза тя повелително. — Стреми се да бъдеш обикновен. Приложи цялата си способност за концентрация, за да решиш дали да влезеш в битката или не, защото всяка битка е битка на живот и смърт Това е третият принцип от изкуството на прикриването. Един воин трябва да има желание и готовност да бъде „тук и сега“ за последен път. А не както дойде.

Просто не можех да организирам мислите си. Легнах на кушетката и изпънах крака. Задишах дълбоко, за да отпусна централния си сектор, който беше като вързан на възел.

— Добре — каза Флоринда. — Виждам, че прилагаш четвъртия принцип от изкуството на прикриването: да се отпуснеш, да забравиш всичко, да не се страхуваш от нищо. Едва тогава силите, които ни напътстват, ще отворят пред нас пътя и ще ни помогнат. Само тогава.

Помъчих се да си спомня как ми беше показал дон Хуан принципите от изкуството на прикриването. Но по някаква необяснима причина мислите ми отказваха да се съсредоточат върху миналия ми опит. Дон Хуан представляваше съвсем неясен спомен. Станах и започнах да се оглеждам наоколо.

Стаята, в която се намирахме, беше изискано подредена. Подът беше от големи кафеникави плочки, положени майсторски. Понечих да разгледам мебелите. Упътих се към красива тъмнокафява маса. Флоринда скочи и застана до мен, като енергично ме разтърси.

— Ти правилно приложи петия принцип от изкуството на прикриването — каза тя. — Не се разсейвай.

— Какъв е петият принцип? — попитах я аз.

— Когато се сблъскат с някои странности, с които не могат да се справят, за момент воините се отдръпват — каза тя. — Оставят мислите си да поблуждаят. Прекарват времето с нещо друго. С каквото и да е.

— Ти постъпи точно така — продължи тя. — Но след като вече си го постигнал, трябва да приложиш и шестия принцип: воините сгъстяват времето; значение има дори един миг. В битката на живот и смърт секундата е цяла вечност; вечност, която може да реши изхода. Воините се стремят към успех и затова сгъстяват времето. Воините не губят дори мига.

Изневиделица в съзнанието ми нахлу цял куп спомени. Развълнувано казах на Флоринда, че със сигурност мога да си спомня първия път, когато дон Хуан ме беше запознал с тия принципи. Флоринда доближи пръст до устните си в жест, който изискваше да замълча. Каза ми, че тя се интересувала само от това да ме доведе лице в лице с принципите, но не искала да й разказвам за преживелиците си.

Флоринда продължи със своята биография. Разказа ми как след като лечителката й я накарала да се върне при нея без Селестино, тя изпила дадената й смес, която облекчила болката й почти мигновено, а след това жената пошепнала на ухото й, че тя, Флоринда, трябва да вземе на мига и съвсем сама решение да успокои мислите си, като направи нещо друго, но че не бива да губи нито минута, щом веднъж е стигнала до това свое решение.

Вкъщи тя изразила желанието си да се върне. Селестино не виждал никакъв смисъл да й се противопоставя, защото решението й било непоклатимо.

— Почти веднага се отправих обратно при лечителката — продължи Флоринда. — Този път тръгнахме на коне. Взех със себе си най-доверените ми слуги — момичето, което ми беше дало отровата, и един мъж, който да се грижи за конете. Не беше лесно да минем през планината; конете бяха много нервни поради неприятната миризма от крака ми, но някак се оправихме. Без да го зная, бях използвала третия принцип от изкуството на прикриването. Бях заложила на карта живота си или каквото беше останало от него. Бездруго щях да умра. Факт е, че когато човек е на прага на смъртта, както беше в моя случай, не толкова от голяма болка, колкото от голямо неудобство, човек обикновено става толкова мързелив и немощен, че не може да положи никакво усилие.

— В къщата на лечителката останах шест дена. Още на втория ден се почувствах по-добре. Подуването беше спаднало. Сълзенето от крака спря. Болка вече нямаше. Още бях немощна и изпитвах слабост в коленете, когато се опитвах да пристъпя.

— На шестия ден лечителката ме заведе в стаята си. Беше много внимателна с мен, показваше ми своята загриженост; накара ме да седна на леглото й, като ми предложи кафе. Самата тя седна на пода до краката ми с лице към мен. Помня точните й думи. „Ти си много, много болна и само аз мога да те излекувам — каза ми тя. — Не го ли сторя, ще умреш от страшна смърт. Тъй като си вироглава, ще се мъчиш много. От друга страна, бих могла да те излекувам за един ден, но няма да го направя. Ще продължиш да идваш тук, докато разбереш какво искам да ти покажа. Едва тогава ще те излекувам напълно; иначе, след като си толкова вироглава, ти никога няма да се върнеш тук.“

Флоринда каза, че лечителката й обяснила най-търпеливо особено деликатните точки на решението си да й помогне. Не проумявала нито думичка. Обяснението я убедило единствено в това, че лечителката е малко откачена.

Когато лечителката установила, че думите й не стигат до Флоринда, тя станала по-строга и я накарала да повтаря многократно, че животът й е свършен и че единствено лечителката може да реши дали тя да се откаже от лечението, или да я остави най-безнадеждно да умре. Но когато Флоринда я помолила да свърши с лечението и да я изпрати обратно в къщи при семейството й, жената вече загубила всякакво търпение; взела шишето с лекарството и го разбила на пода, а после казала на Флоринда, че няма повече работа с нея.

Флоринда разказваше как при тия думи се разплакала — единствените истински сълзи през целия й живот. Казала на лечителката, че иска да бъде само излекувана и че повече от всичко желае да си плати. Жената отвърнала, че е твърде късно да се плаща с пари и че това, което иска от Флоринда, е нейното внимание, а не парите й.

Флоринда ми призна, че животът й я бил научил да получава всичко даром. Проявила упорство и заявила, че сигурно има хиляди пациенти, които са идвали при лечителката на прага на смъртта като нея самата, и че лечителката им е взимала парите — защо нейният случай да е различен? Отговорът на лечителката бил, според Флоринда без никакво основание, че тъй като тя е ясновидец, е видяла сияйното тяло на Флоринда, и че тя и лечителката са абсолютно еднакви. Флоринда си помислила, че жената навярно е луда да не разбира, че помежду им има безброй различия. Лечителката била недодялана индианка, необразована и примитивна, докато Флоринда била богата, красива и бяла.

Флоринда попитала жената какво смята да прави с нея. Лечителката й казала, че й е поставена задачата да я изцели, а след това да я научи на нещо много важно. Флоринда поискала да знае кой й е поставил такава задача. Жената отговорила, че е Орелът — отговор, който окончателно убедил Флоринда, че жената е напълно луда. И все пак Флоринда не виждала как иначе да се съобрази с изискванията на жената. Казала й, че е готова да направи всичко.

Жената моментално променила агресивното си отношение. Дала на Флоринда да занесе лекарството вкъщи и й заръчала да се върне колкото е възможно по-скоро.

— Както сам знаеш — продължи Флоринда, — един учител е длъжен да прилъже ученика си. Тя ме прилъга майсторски с моето лечение. И е била права. Бях такава глупачка, че ако тя ме беше излекувала веднага, щях да се върна към предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Нима не постъпваме всички така?

На следващата седмица Флоринда се върнала. Посрещната била от стареца, с когото се запознала преди. Той я заговорил така, сякаш били най-близки приятели. Казал, че лечителката е заминала преди няколко дена и няма да се върне след още толкова, и че му е поверила някакво лекарство за нея, в случай че тя се появи. Казал на Флоринда много приятелски, но повелително, че поради отсъствието на лечителката на нея й остават само две възможности: или да се върне вкъщи, вероятно в още по-лоша физическа форма от преди поради изтощителното пътуване, или покорно да изпълни препоръките на лечителката. Добавил, че ако тя реши да остане и веднага да започне лечението си, след три-четири месеца ще бъде като нова. Имало обаче едно условие: реши ли да остане, трябва да прекара в къщата на лечителката осем последователни дни и поради това ще трябва да отпрати прислугата си.

Флоринда казваше, че не й оставало нищо друго, освен да остане. Старецът веднага й дал дозата от лекарството, което лечителката явно е оставила за нея. Стоял при нея през по-голямата част от нощта. Бил много убедителен и приятелските приказки с него подхранили надеждата и доверието на Флоринда.

На другата сутрин след закуска двамата прислужници си заминали. Флоринда не изпитвала никакъв страх. Вътрешно се доверявала на стареца. Той й казал, че се налага да скове сандък за лечението й в съответствие с наставленията на лечителката. Накарал я да седне на нисък стол, поставен в средата на кръгло място без никаква растителност. Докато седяла там, старецът я запознал с трима младежи, за които й казал че са му помощници. Двамата били индианци, а третият — бял.

За по-малко от час четиримата измайсторили сандък около стола, на който седяла Флоринда. Когато свършили, Флоринда останала затворена в сандъка, който имал и капак от летви за проветряване. Едната от стените му била на панти, за да служи като врата.

Старецът отворил вратата и помогнал на Флоринда да излезе. Отвел я в къщата и я помолил да му помогне да й приготви лекарството, за да му е под ръка за момента, в който се върне лечителката.

Флоринда била направо очарована от начина, по който той работел. Приготвил доза от растения с тръпчив мирис, както и ведро с гореща течност. За нейно удобство й предложил да потопи крака си във ведрото и щом усети, че е готова, да изпие приготвената смес преди да е загубила силата си. Флоринда се подчинила без да задава въпроси. Изпитала невероятно облекчение.

След това старецът посочил стаята, където щяла да остане тя, и наредил на младежите да внесат там сандъка. Казал й, че могат да минат няколко дена преди да се появи лечителката; междувременно тя трябва добросъвестно да спазва всички наставления, които са й оставени. Тя се съгласила с него и той веднага извадил списък със задачи. Те включвали много ходене, за да се берат билките, необходими за лекарството й, както и нейното участие при обработката им.

Флоринда разказваше, че прекарала дванайсет дни там вместо осем, защото слугите й закъснели поради поройните дъждове. Едва на десетия ден тя установила, че жената никога не е заминавала и че всъщност истинският лечител е старецът. Флоринда се разсмя, описвайки изумлението си. Старецът я изиграл, като я накарал активно да участва в собственото си лечение. Освен това под претекст, че лечителката го изисква, той я затварял всеки ден в сандъка за най-малко шест часа, за да изпълнява някаква специална задача, която той наричал „рекапитулация“.

На това място от разказа си Флоринда ме загледа и приключи с думите, че засега това ми стига и че е време да си тръгвам.

При следващите ни срещи тя обясни, че старецът станал неин покровител и че тя била първият прикривач, намерен от жените от групата на покровителя й за Нагуала Хуан Матус. Но по онова време тя не знаела въобще за тия неща. И макар покровителят й да я накарал да промени нивата на съзнание и да й бил разкрил всичко, резултат не се получил. Тя била отгледана като разглезена хубавица и това създавало около нея толкова непроницаем щит, че не подлежала на никакви промени.

Накрая покровителят й решил, че й трябва време. Измислил план да доведе Селестино на бойното поле на Флоринда. Накарал я да види някои неща около личността на Селестино, за които и тя самата знаела, че са верни, но нямала смелостта да си ги признае. Селестино бил много голям егоист по отношение на всичко, което притежавал; на първо място сред притежанията му били богатството му и Флоринда. Принуден бил да преглътне гордостта си пред унижението в ръцете на лечителката, защото лечителката била някакво си нищожество, а Флоринда наистина се възстановявала. Затова отмервал времето си и изчаквал момента, когато щяло да завърши лечението, за да потърси отмъщение.

Флоринда каза, че според нейния покровител имало опасност изцеляването й да настъпи твърде бързо и Селестино да реши, тъй като именно той взимал всички решения в дома им, че Флоринда няма да има вече нужда да ходи при лечителката. Затова покровителят й дал доза и за другия крак. Мазилото било много люто и кожата и така се разлютила, че напомняла много за някаква болест. Покровителят й я посъветвал да използва мазилото винаги, когато пожелае да се върне, за да се види с него, дори и да няма нужда от лечение.

Цяла година се лекувала. През това време покровителят й я запознал с правилото и я обучил като воин в изкуството на прикриването. Накарал я да приложи принципите на прикриването върху нещата, които правела всекидневно; отначало за дребните неща, а после и за най-важните страни от живота й.

През същата година покровителят й я запознал и с Нагуала Хуан Матус, когото тя описваше като много остроумен и разсъдлив, но и като най-неуправляемия и ужасяващ младеж, когото била срещала. Казваше още, че именно Нагуалът Хуан Матус й помогнал да избяга от Селестино. Той и Силвио Мануел я извели тайно от града през полицейските постове и военните патрули по пътищата. Селестино подал официално оплакване за бягство от дома и тъй като бил страшно влиятелен човек, използвал всичките си връзки, за да я върне при себе си.

Поради това покровителят й трябвало да се премести в друга част на Мексико, а тя години наред останала скрита в къщата му; тази ситуация се понравила на Флоринда, тъй като тя имала да изпълнява задачата на рекапитулирането и затова се нуждаела от абсолютна тишина и усамотение.

Тя ми обясни, че рекапитулацията е отличителна способност на прикривачите, също както сънуваното тяло е отличителна способност на сънувачите. Тя се състои в това да си припомниш живота до най-незначителните подробности. Така нейният покровител предоставил сандъка като средство и като символ. Средство бил, защото й позволявал да се научи как да се съсредоточава: трябвало години наред да седи в него, докато целият й живот минавал пред очите й. А символ бил заради тесните граници на човешката личност. Покровителят й казал, че когато и да свърши с рекапитулацията, тя трябва да счупи сандъка, с което да покаже образно, че вече не се подчинява на ограниченията на своята личност.

По-нататък тя разправяше, че прикривачите използват сандъци или ковчези от пръст, за да се запечатат вътре и отново да изживеят, а не само да си припомнят, всеки момент от своя живот. Причината прикривачите да рекапитулират своя живот по такъв краен начин се състои в следното: дарът на Орела за човека включва и готовността на Орела да приеме един сурогат вместо истинското съзнание, ако този сурогат е съвършено копие. Флоринда ми обясни, че тъй като съзнанието е храната на Орела, вместо със съзнание, Орела може да се задоволи и с една съвършена рекапитулация.

След това Флоринда ми представи основите на рекапитулацията. Първият етап бил кратко изброяване на всички случки от живота ни, които очевидно имат нуждата да бъдат разучени.

Вторият етап е по-подробно припомняне, което започва системно в момент, който може да е малко преди прикривачът да седне в сандъка, а теоретично може да стигне до момента на раждането ни.

Тя ме уверяваше, че съвършената рекапитулация може да промени много повече един воин, отколкото цялостният контрол на сънуваното тяло. В това отношение сънуването и прикриването водят до една и съща цел — навлизането в третото внимание. За един воин е важно обаче да знае и да практикува и двете. Казваше, че за жените са нужни различни конфигурации в сияйното тяло, за да се овладее едната или другата. Мъжете пък могат да правят и двете доста лесно и все пак никога да не стигнат до майсторското ниво, каквото жените постигат във всяко изкуство.

Флоринда ми обясни, че ключовият елемент при рекапитулацията е дишането. За нея дъхът бил нещо магическо, защото има функцията да дава живот. Припомнянето според нея било лесно, стига човек да намали сферата на стимулиране около тялото си. Именно затова бил сандъкът; после дишането довеждало до все по-дълбоки и по-дълбоки спомени. На теория прикривачите трябвало да си спомнят всяко чувство, изпитано през живота им, а този процес започвал с дишане. Тя ме предупреди, че нещата, на които ме учи, са само предварителната част, и че по-късно, в по-различна обстановка, ще ме научи на по-съществените неща.

Флоринда ми казваше, че покровителят й наредил на направи списък със събитията за възстановяване. Според него процедурата започвала с първоначално вдишване. Прикривачите започват, като полагат брадичка на дясното рамо и бавно вдишват, докато главата им описва дъга от180 градуса. Вдишването приключва на лявото рамо. След като свърши вдишването, главата се връща в отпуснато положение. Издишва се с поглед напред.

След това прикривачът поема събитието от началото на списъка и остава с него, докато бъдат изброени всички чувства, характерни за събитието. Докато прикривачите си спомнят чувствата, изпитвани относно това, за което е споменът, те бавно вдишват, придвижвайки глава от дясното рамо към лявото. Функцията на това дишане е да се възстанови енергията. Флоринда твърдеше, че сияйното тяло постоянно създава паяжинни нишки, които се проточват от него и се задвижват от всякакви емоции. Ето защо всяка ситуация на взаимодействие или всяка ситуация, където са намесени чувства, потенциално се просмуква от сияйното тяло. При дишане от дясно на ляво, докато си спомнят някое чувство, чрез магията на дишането прикривачите събират нишките, които са оставили зад гърба си. Следва веднага ново дишане от ляво на дясно, но то е издишване. С него прикривачите изпускат нишки, оставени в тях от Други сияйни тела, намесени в събитието, за което си спомнят.

Тя твърдеше, че това са задължителните предварителни особености на прикриването, през които минават всички членове на нейния екип, като въведение към по-взискателната част упражнения в това изкуство. Ако прикривачите не са минали през тази предварителна част, за да си възвърнат нишките, оставени от тях в света, и особено за да отхвърлят онези, които другите са оставили в тях, те нямат възможност да се справят с контролираното безумие, защото тия чужди нишки са основата на безграничния капацитет на човека в неговото самолюбие. За да се практикува контролираното безумие, тъй като това не е начин да измамиш или заблудиш хората, или да чувстваш превъзходство над тях, трябва да си способен да се надсмиваш над себе си. Флоринда ми казваше, че един от резултатите на подобна рекапитулация е неподправеният смях, когато застанеш лице в лице с досадното повторение на собствената си самооценка, което е сърцевината на цялото човешко взаимодействие.

Флоринда подчертаваше, че правилото определя прикриването и сънуването като изкуства; поради това те са нещо, което човек изпълнява. Тя ми каза, че животодаряващото естество на дъха придава и пречистваща способност. Именно тази способност придава на рекапитулацията практическо значение.

При следващата ни среща Флоринда обобщи това, което наричаше наставления в последната минута. Тя потвърди, че тъй като съвместната оценка на Нагуала Хуан Матус и групата му от воини била такава, че аз съм нямал нужда от нея в света на всекидневния ми живот, те ме научили на сънуване, вместо на прикриване. Обясни ми, че тази оценка радикално се е преобразила и че те са се оказали в неудобно положение; нямали повече време да ме научат на прикриване. Наложило се тя да остане отзад, по периферията на третото внимание, за да изпълни задачата си на по-късен етап, когато аз бъда готов. От друга страна, ако аз трябва да напусна света заедно с тях, тя щяла да се освободи от тази своя отговорност.

Флоринда казваше, че покровителят й считал трите основни техники на прикриването — сандъкът, списъкът от събития за рекапитулацията и дишането на прикривача — за евентуално най-важните задачи, които един воин може да изпълни. Покровителят й считал задълбочената рекапитулация за най-бързото средство да се загуби човешката форма. Затова за прикривача е по-лесно след като рекапитулира своя живот, да се възползва от всички неправения на „аз“-а, като заличаването на личната биография, изгубването на самолюбието, разчупването на рутината и тъй нататък.

Флоринда казваше, че нейният покровител дал на всички пример за това, което имал предвид, най-напред като изпълнил докрай предварителните условия, а после като им дал войнската мотивировка за своите действия. В нейния случай, бидейки майстор в изкуството на прикриването, той изиграл номера с болестта и лечението й, което не само отговаряло на поведението на воина, но било и майсторско въведение към седемте основни принципа от изкуството на прикриването. Най-напред привлякъл Флоринда на своето бойно поле, където тя изпаднала под неговата милост; принудил я да отхвърли всичко несъществено; научил я да поставя живота си на карта с едно-единствено решение; научил я как да се отпуска; за да й помогне да прегрупира вътрешните си сили, я накарал да навлезе в ново и различно настроение на оптимизъм и самоувереност; научил я да сгъстява времето; и накрая й показал, че прикривачът никога не излиза на предна линия.

Най-силно била заинтригувана Флоринда от последния принцип. За нея той обобщавал всичко, което искала да ми каже при последните си наставления.

— Моят покровител беше шефът — каза Флоринда. — И все пак, външно никой не би повярвал на това. Винаги имаше за фасада една от жените си воини, докато той направо се смесваше с пациентите, като се преструваше, че е един от тях, или пък се представяше за някакъв стар наивник, който постоянно събира сухи листа със саморъчно направена метла от клонки.

Флоринда обясняваше, че за да се приложи седмият принцип от изкуството на прикриването, трябва да се приложат преди това останалите шест. Така нейният покровител винаги наблюдавал иззад сцената. Благодарение на това той бил способен да избягва или отблъсква всякакви сблъсъци. Имало ли атака, тя никога не била насочена към него, а към неговата фасада — жената воин.

— Надявам се досега да си разбрал — продължи тя, — че само един майстор прикривач може да е съвършен в контролираното безумие. Контролираното безумие не означава да мамиш хората. То означава, както ми беше обяснил покровителят, че воините прилагат седемте основни принципа от изкуството на прикриването към всичко, което правят: от най-незначителните действия до ситуации на живот и смърт.

— Прилагането на тия принципи — продължи Флоринда — води до три резултата. Първият е, че прикривачите се научават да не се приемат никога на сериозно; научават как да се надсмиват над себе си. Щом не се боят да изглеждат глупаци, могат да изкарат глупак всеки друг. Вторият е, че прикривачите се научават да бъдат безкрайно търпеливи. Прикривачите никога не бързат; те не се притесняват. И третият е, че прикривачите се научават да имат безкрайната способност да импровизират.

Флоринда стана. Както обикновено, седяхме в нейната гостна. Веднага реших, че разговорът ни е свършил. Тя каза, че има още една тема, която трябва да обсъдим преди да си кажем довиждане. Заведе ме до друг вътрешен двор в къщата й. Никога до този момент не бях идвал в тази част на сградата. Тя повика тихо някого и от една стая излезе жена. Отначало не я познах. Жената ме повика по име и тогава разбрах, че това е доня Соледад. Беше станала неузнаваема — по-млада и по-силна. Флоринда съобщи, че Соледад е прекарала пет години в сандък за рекапитулации и че Орелът е приел рекапитулацията й вместо нейното съзнание и я е пуснал на свобода. Доня Соледад се съгласи с тия думи с кимване на главата. Флоринда рязко приключи срещата и ми каза, че е време да си тръгвам, защото вече нямам никаква енергия.

Много пъти след това ходих в къщата на Флоринда. Виждах я винаги, но само за няколко минути. Тя ми каза, че е решила да не ме напътства повече, защото за мен било по-добре да се занимавам само с доня Соледад.

С доня Соледад се срещнахме няколко пъти, но какво се беше случило по време на тия срещи, така и си остана неустановено за мен. Всеки път, когато бивахме заедно, тя ме караше да седна до вратата на стаята й с лице към изток. Тя сядаше от дясната ми страна и ме докосваше; после спирахме въртенето на стената от мъгла и двамата оставахме в нейната стая, обърнати на юг.

С Ла Горда се бях научил вече да спирам въртенето на стената; изглежда доня Соледад ми помагаше да осъзная друга страна на тази способност за възприемане. Правилно бях установил с Ла Горда, че само една частица от нас спира стената. Сякаш изведнъж се бях разделил на две. Част от цялостното ми същество гледаше право напред и виждаше една неподвижна стена от дясната ми страна; докато другата, по-голяма част от цялостното ми същество, се обръщаше на 90 градуса и се взираше в стената.

Всеки път когато с доня Соледад спирахме стената, оставахме взряни в нея; но никога не навлязохме в сферата между успоредните линии, както бяхме правили десетки пъти с жената Нагуал и с Ла Горда. Доня Соледад ме караше да се втренчвам всеки път в мъглата, сякаш тя беше отразяваща повърхност. И тогава аз изпитвах най-невероятното отнасяне. Като че ли карах с безумна скорост. Виждах откъслеци от пейзаж, образуващи се в мъглата, и изведнъж се озовавах в друга физическа реалност; беше някаква планинска местност, неравна и враждебна. Доня Соледад беше винаги там в компанията на една прекрасна жена, която гръмогласно ми се надсмиваше.

Неспособността ми да си спомня какво бяхме правили отвъд тази точка ставаше още по-болезнена от неспособността ми да си спомня какво бяхме правили между успоредните линии с жената Нагуал и с Ла Горда. Изглежда доня Соледад и аз навлизахме в друга зона на съзнанието, непозната за мен. Вече бях в нещо, което според мен бе най-изостреното състояние на съзнанието и все пак имаше нещо още по-изострено. Тази страна на второто внимание, която доня Соледад очевидно ми показваше, беше по-сложна и недостъпна от всичко друго, на което бях ставал свидетел до този момент. Всичко, което можех да си спомня, беше някакво усещане, че много съм се движил; физическо усещане, сравнимо с това, когато си извървял няколко километра или си се изкачвал по неравни планински пътеки. Изпитвах и телесната сигурност, макар и да не проумявах защо, че доня Соледад, жената и аз си разменяме думи, мисли, чувства; но аз не можех да ги възстановя.

След всяка среща с доня Соледад Флоринда незабавно ме подканваше да си тръгна. Доня Соледад използваше минимални словесни контакти. Струваше ми се, че почти не може да говори поради това, че е в състояние на повишено съзнание, което дълбоко й въздейства. Имаше нещо, което виждахме в този насечен пейзаж, освен прекрасната жена, или пък нещо, което правехме заедно и което ни оставяше без дъх. Но тя не можеше да си спомни нищо, макар и да се опитваше.

Помолих Флоринда да изясни естеството на моите пътешествия с доня Соледад. Тя ми каза, че част от последното й наставление ще бъде да ме накара да навляза във второто внимание, както правят прикривачите, и че доня Соледад била по-умела от нея да ме въведе в измеренията на прикривачите.

На срещата, която щеше да ни бъде последна, Флоринда, както в началото на нашите уроци, ме чакаше в коридорчето. Хвана ме за лакътя и ме поведе към гостната. Седнахме. Тя ме предупреди още да не опитвам да търся смисъла на пътешествията си с доня Соледад. Обясни също, че прикривачите са съществено различни от сънувачите, защото използват света около себе си, и че доня Соледад просто се опитвала да ми помогне да си завъртя главата.

Когато дон Хуан беше описвал идеята за обръщането на главата на воина към нова посока, бях разбирал думите му като метафора, с която се описва смяната в отношението към нещата. Според Флоринда това описание било вярно, но не било метафора. Вярно било, че прикривачите си обръщат главите; те обаче не ги обръщат, за да бъдат към нова посока, а за да се срещнат по различен начин с времето. Прикривачите се обръщат към предстоящото време. Нормално ние се обръщаме към времето, когато то се отдалечава от нас. Само прикривачите могат да променят това и да се обърнат към времето, докато то напредва към тях.

Обръщането на главата според Флоринда не означаваше, че човек гледа към бъдещето, а че човек вижда времето като нещо конкретно и въпреки това неразбираемо. Ето защо било повърхностно да се опитвам да измислям какво сме правили с доня Соледад. Всичко това щяло да има смисъл, когато мога вече да проумявам своята тоталност и тогава щях да имам енергията, необходима да разбуля тази загадка.

Флоринда ми казваше, със самочувствието на човек, който дава премия, че доня Соледад е един върховен прикривач; нарече я дори най-голямата от всички прикривачи. Казваше още, че доня Соледад може да прекоси по всяко време успоредните линии. Освен това нито един воин от групата на дон Хуан Матус не е могъл да направи това, което тя е правила. С помощта на своята безупречна техника на прикриване доня Соледад била намерила своето успоредно същество.

Флоринда обясняваше, че каквото и да съм преживял с Нагуала Хуан Матус или със Силвио Мануел, с Хенаро, със Сулейка, това са били само миниатюрни частици от второто внимание; това, което доня Соледад ме накарала да видя, било също миниатюрна, но различна частица.

Доня Соледад не само ме накарала да се изправя пред предстоящото време, но и ме завела при успоредното си същество. Флоринда определи успоредното същество като противовес, който всички живи същества имат поради факта, че са сияйни същества, изпълнени с необяснима енергия. Едно успоредно същество на което и да е лице, е другото лице от същия пол, което е интимно и необратимо свързано с първото. Те съществуват съвместно в света по едно и също време. Двете успоредни същества са като двата края на една пръчка.

Почти невъзможно е за воините да намерят своето успоредно същество, защото в живота на един воин има твърде много разсейващи фактори, други приоритети. Но този, който съумее да извърши този подвиг, ще открие в своето успоредно същество, точно както била сторила доня Соледад, един безкраен източник на младост и енергия.

Флоринда рязко стана и ме заведе в стаята на доня Соледад. Сигурно защото знаех, че това ще е последната ни среща, бях силно смутен от някакво неизпитвано притеснение. Когато й казах какво ми беше разправила току-що Флоринда, доня Соледад ми се усмихна. Каза смирено, според мен присъщо на истинския воин, че не ме е научила на нищо; че всичко, което се стремяла да направи, било, за да ми покаже своето успоредно същество, защото именно там щяла да се върне тя, когато Нагуалът Хуан Матус и воините му напуснат тоя свят. Нещо друго се случило обаче, което не можела да проумее. Флоринда й обяснила, че ние взаимно сме си тласнали енергиите и това ни е накарало да се изправим пред предстоящото време не в малки дози, както би искала от нас Флоринда, а с необяснимо големи глътки, както искала това буйната ми природа.

Резултатът от последната ни среща беше още по-смущаващ. Доня Соледад, успоредното й същество и аз останахме, както ми се стори, необикновено дълго време заедно. Виждах всяка черта от лицето на успоредното същество. Усещах, че се опитва да ми каже коя е. Като че ли също разбираше, че това е последната ни среща. В очите й имаше непреодолимо усещане за крехкост. А после някаква ветроподобна сила ни издуха в нещо, което за мен вече нямаше никакъв смисъл.

И тогава внезапно Флоринда ми помогна да стана. Хвана ме за лакътя и ме поведе към вратата. Доня Соледад тръгна с нас. Флоринда каза, че ме очакват трудни дни в спомени за всичко, което бе минало, защото аз се отдавах на своята рационалност — състояние, което само можеше да се влоши, тъй като те се готвеха да си тръгват и тогава нямаше да има кой да ми помага да променям нивата на съзнание. Добави още, че някой ден доня Соледад и аз отново ще се срещнем в света на всекидневния живот.

Именно тогава се обърнах към доня Соледад и я помолих да ме изведе от моите пристрастия; казах й, че ако не успее, ще трябва да ме убие. Не исках да живея в нищетата на моята рационалност.

— Не е хубаво да се говори така — каза Флоринда. — Ние сме воини, а воините имат в ума си само едно: свободата си. Да умреш и да бъдеш изяден от Орела не е предизвикателство. От друга страна, да се измъкнеш покрай Орела и да бъдеш свободен — това граничи със смелостта.