Фредерик Пол
Гейтуей III (3)

ВТОРА ГЛАВА
КАКВО СЕ СЛУЧИ НА ПЛАНЕТАТА ПЕГИС

Междувременно на планетата Пегис моят приятел Оди Уолтърс търсеше един човек.

Казвам, че ми е приятел, макар да не се бях сещал за него от години. Някога ми бе направил една услуга. Не я бях забравил, искам да кажа, че ако някой ме попиташе: „Слушай, Робин, спомняш ли си, че Оди Уолтърс ти помогна да наемеш кораб, когато имаше нужда?“, щях да му отвърна възмутено: „Дявол да го вземе, разбира се, че си спомням! Мога ли да забравя такова нещо!“ Но не си мислех непрекъснато за него и всъщност в онзи момент нито знаех къде се намира, нито дори дали е жив.

Трябваше добре да го помня, защото бе доста необичаен на външен вид. Беше нисък и грозен. Лицето му бе по-широко при челюстите, отколкото при слепоочията, поради което много приличаше на жаба. Беше женен за красива и незадоволена, два пъти по-млада от него жена. Тя бе на деветнадесет. Казваше се Доли. Ако Оди се бе обърнал към мен за съвет, щях да му кажа, че любовта при такава голяма разлика във възрастта е обречена… с изключение, разбира се, при мен, тъй като аз съм извънредно запазен. Но той отчаяно искаше бракът му да оцелее и затова работеше като роб за Доли. Оди Уолтърс беше летец. Пилотираше всякакви летателни апарати. Бе карал въздушни машини на Венера. Когато големият земен транспортен кораб (който непрекъснато му напомняше за моето съществуване, тъй като аз притежавах голяма част от него и го бях кръстил на името на жена си) се намираше в орбита около Пегис, той летеше със совалка до него, за да пренася товари до планетата. В останалото време Оди извършваше чартърни полети на Пегис. Подобно на много други жители на планетата, той бе дошъл на 4.10^10 километра от мястото, където беше роден, за да си изкарва прехраната и понякога припечелваше по нещо, а друг път — не. Така че когато се върна от един чартърен полет и Аджангба му каза, че ще има друг, Уолтърс се разшета да го получи. Готов бе да преброди всички барове в Порт Хеграмет, за да намери групата за този полет, а това никак не беше лесно. За „град“ с четири хилядно население Порт Хеграмет бе преситен с барове. Страшно много бяха. Но в хотелското кафе, кръчмата на летището, голямото казино, в което единствено имаше кабаретна програма, не можа да намери арабите, които щеше да извозва. Доли също не беше в казиното, където обикновено изнасяше кукленото си шоу, нито вдигаше телефона вкъщи. Половин час по-късно Уолтърс все още ходеше по лошо осветените улици и търсеше арабите. Вече не беше в богатите, приличащи на Запада части на града. Накрая ги намери да спорят в една малка кръчма в покрайнините.

Всички постройки в Порт Хеграмет бяха временни — естествена последица от това, че Пегис бе колониална планета. Всеки месец, когато с големия хичиянски транспортен кораб от Земята пристигаха нови емигранти, числеността на населението набъбваше като балон под вентила на бутилка с водород. След това за няколко седмици постепенно намаляваше, тъй като отвеждаше колонистите по плантации, сечища и мини. Но градът никога не се връщаше до предишните си размери. Всеки месец населението му се увеличаваше с няколко стотици жители, построяваха се няколко десетки нови жилища, събаряха се няколко стари. Но тази кръчма беше явно най-временна от всичко. Бе изградена от три плочи конструктивна пластмаса за стени и една за покрив. Откъм улицата беше отворена за топлия въздух на Пегис. Въпреки това вътре бе пълно с пушек от цигари и марихуана, примесен с изпарения от сервирания домашен алкохол.

Уолтърс веднага позна търсения човек от описанието, дадено му от неговия агент. Нямаше втори като него в Порт Хеграмет… Разбира се, имаше много араби, но колцина бяха богати? Господин Люкман беше по-стар дори от Аджангба, пълен и плешив, с масивен златен пръстен с много диаманти на всеки от дебелите си пръсти. Седеше в компанията на други араби в дъното на кръчмата, но когато Уолтърс тръгна към него, барманката му препречи пътя.

— Това е частно парти — каза тя. — Те са си го платили. Остави ги на спокойствие.

— Очакват ме — заяви Уолтърс, като се надяваше да е вярно.

— За какво?

— Това не те засяга! — отвърна гневно той и се помъчи да си представи какво би се случило, ако се провре покрай нея. Тя не представляваше проблем. Беше слаба тъмнокожа млада жена с големи метални светещи в синьо обеци на ушите. Но грамадният мъж с прилична на куршум глава, който седеше в ъгъла и следеше какво става, бе съвсем друго нещо. За щастие господин Люкман видя Уолтърс и със залитане тръгна към него.

— Ти си моят пилот! — извика той. — Ела и пийни едно с нас!

— Благодаря, господин Люкман, но трябва да се прибирам вкъщи. Исках само да потвърдя чартърния полет.

— Да. Ние ще пътуваме с теб. — Той се обърна и погледна към другите от групата, които бурно спореха. — Ще удариш ли едно питие? — отново попита през рамо.

Мъжът беше по-пиян, отколкото предполагаше Уолтърс.

— Благодаря, не. Бихте ли подписали договора, моля?

Люкман се обърна и погледна листа в ръката на Уолтърс.

— Договор ли? — Той се замисли. — Защо трябва да има договор?

— Така е прието, господин Люкман — обясни Уолтърс, вече започваше да губи търпение. На масата другите се надвикваха и вниманието на Люкман бе раздвоено между Уолтърс и спорещата група.

Но имаше и още нещо. В спора участваха четирима души… петима, ако се броеше и Люкман.

— Господин Аджангба каза, че ще бъдете общо четирима — каза Уолтърс. — Ако сте петима ще трябва да доплатите.

— Петима ли? — Люкман се обърна към Уолтърс, — Не. Четирима сме. — После изражението му се промени и той се усмихна. — О, ти мислиш, че и онзи луд мъж е от групата? Не, той няма да пътува с нас. Той най-вероятно ще отпътува за онзи свят, ако не се откаже да разяснява на Шамиин учението на Пророка.

— Разбирам — отвърна Уолтърс. — Тогава просто подпишете…

Арабинът вдигна рамене и взе договора от Уолтърс. Той го постла върху покрития с цинк бар и засрича, стиснал в ръка молив. Спорът стана още по-шумен, но Люкман изглежда бе забравил за него.

По-голямата част от клиентелата на тайната кръчма бяха африканци. Насядалите от едната страна приличаха на кикуиу^[1], а от другата — на масаи^[2]. На пръв поглед в такава компания спорещите изглеждаха еднакви. Сега обаче Уолтърс разбра грешката си. Единият от спорещите мъже беше по-млад от другите, по-нисък и по-слаб. Цветът на кожата му бе по-тъмен от този на повечето европейци, но не като на либийците. Очите му бяха черни като техните, но не катранено черни.

Това обаче не засягаше Уолтърс.

Той им обърна гръб и търпеливо зачака, горящ от желание да си тръгне. Не само защото искаше да види Доли; Порт Хеграмет бе град, раздиран от етнически вражди. Китайците общуваха предимно с китайци; латиноамериканците се движеха в тяхното барио^[3]; европейците — в европейския квартал… о, не само и съвсем не винаги мирно. Разделението отиваше още по-далеч. Китайците от Кантон се разграничаваха от тайванските си сънародници, португалците не общуваха с финландците, чилийците и бившите аржентинци не можеха да се понасят. Но европейците определено избягваха заведенията, в които имаше африканци, и когато Оди получи подписания договор за чартърния полет, той благодари на Люкман и с чувство на облекчение побърза да напусне кръчмата. Още не беше стигнал до първата пресечка и чу зад гърба си яростни викове и писък.

На планетата Пегис човек не се интересува от чужди работи, но Уолтърс трябваше да си осигури чартърния полет. Хората, които биеха онзи човек, можеше да са африканци, нападнали ръководителя на неговата чартърна група. Това вече не беше чужда работа. Той се обърна и затича назад — грешка, за която, повярвайте ми, Уолтърс дълго време след това много съжалява.

Когато стигна там, нападателите си бяха отишли. На тротоара лежеше една скимтяща, окървавена фигура и тя не беше от компанията, която щеше да извозва. Бе младият чужденец. Той сграбчи крака на Уолтърс.

— Помогни ми и ще ти дам петдесет хиляди долара — изломоти мъжът. Устните му бяха надути и кървави.

— Ще отида да потърся патрул — каза Уолтърс и направи опит да се освободи.

— В никакъв случай! Помогни ми да убия онези типове и ще ти платя — изръмжа чужденецът. — Аз съм капитан Хуан Енрике Вантос-Шмитц и мога да си позволя да ти заплатя за услугата.

Разбира се, по онова време аз не знаех нищо. От друга страна Уолтърс не знаеше, че господин Люкман работи за мен. Но това нямаше значение. Десетки хиляди души работеха за мен и дали Уолтърс знаеше или не кои са те нямаше никакво значение. Лошото бе, че той не позна Уон, защото никога не бе чувал за него, освен най-общи приказки. В крайна сметка това се оказа от голямо значение.

Аз познавах добре Уон. За първи път го срещнах още като дете, отгледано и възпитано от машини и нехуманоиди. Когато изброявах приятелите си, не го причислих към тях, макар че, го познавах много добре. Но той никога не е бил достатъчно общителен, за да бъде приятел с някого.

Може да се каже, че Уон се бе държал доста враждебно — не специално към мен, а към цялото човечество — когато през младежките си години, изплашен и объркан, бълнуващ на кушетката на сънищата далеч на облака Оорт, без да знае и без да се интересува, подлудяваше всички. Разбира се, грешката не беше негова. Той не бе виновен, че проклетите и разгневени терористи, вдъхновени от неговия пример, отново ни подлудяваха винаги, когато това бе възможно… Но като засегнах въпроса за „грешката“ и го свързах с „вината“, още преди да сме се усетили ще се върнем отново към Зигфрид фон Шринк, а аз сега говоря за Оди Уолтърс.

На Уолтърс му беше чуждо чувството за милосърдие, но той не можеше да остави човека на улицата. Когато заведе окървавения мъж в малкия си апартамент, в който живееше с Доли, Уолтърс просто нямаше представа какво прави. Вярно е, че човекът бе в лошо състояние. Но имаше здравни заведения за бърза помощ, а и освен това жертвата проявяваше учудващо нежелание да го откара там. По целия път до квартала, наречен „Малка Европа“, мъжът намаляваше сумата, която предлагаше, и се оплакваше, че Уолтърс е страхливец. Когато вече беше на сгъваемото легло в стаята на Уолтърс, тази сума спадна на двеста и петдесет долара, а критиките по адрес на характера на Уолтърс не преставаха.

Най-после раните спряха да кървят. Мъжът се изправи и хвърли презрителен поглед на апартамента. Доли още не се беше върнала и, разбира се, жилището бе в ужасен безпорядък: на сгъваемата масичка бяха натрупани немити съдове; навсякъде бяха разхвърляни куклите от нейното шоу; над умивалника съхнеше долно бельо; върху дръжката на вратата висеше потник.

— Тука си е направо кочина — каза нежеланият гостенин. — Двеста и петдесет долара са много.

Това вече премина всякакви граници, но Уолтърс потисна реакцията си, така както бе потиснал и всички други реакции през последния половин час. Каква полза, ако му отговори?

— Ще те измия — заяви той. — А след това можеш да се измиташ. Не ти искам парите.

На подутите устни се появи нещо като презрителна усмивка.

— Колко глупаво от твоя страна — каза мъжът. — Аз съм капитан Хуан Енрике Сантос-Шмитц. Притежавам собствен звездолет. Между другите важни предприятия имам акции и в транспортния флот, обслужващ тази планета. Смята се, че съм единадесети по богатство сред човешката раса.

 

———————————————

Казаното от Робин тук също се нуждае от някои обяснения. Хичиянците много се интересуваха от живи същества, особено от такива, които са интелигентни или обещават да станат интелигентни. Те имаха един апарат, който им позволяваше да възприемат чувствата на същества в отдалечени от тях светове.

Лошото в този апарат беше, че той не само приемаше, но и предаваше. Собствените емоции на оператора се възприемаха от изследваните обекти. Ако операторът бе разстроен или депресиран… или побъркан… последиците бяха много, много лоши. Като дете Уон имаше такъв апарат, когато беше изоставен още съвсем малък. Той го наричаше „кушетка на сънищата“ — по-късно учените го нарекоха телепатичен психокинетичен приемопредавател — и когато го използваше, се получаваха толкова субективно описаните от Робин събития.

———————————————

 

— Никога не съм чувал за теб — измърмори Уолтърс и пусна топлата вода във ваната. Но това не беше вярно. Макар и от много отдавна, в паметта му се бе залазило нещо, имаше някакъв спомен. За човек от бюлетина с новините по пиезовизията, който го показваха през час цяла седмица, а след това в продължение на един-два месеца веднъж седмично. Но никой не се забравя така сигурно десет години по-късно, както онзи, който е бил цял месец на екрана.

— Ти си момчето, отгледано в жизнената среда на хичиянците — сети се изведнъж Уолтърс, а мъжът изръмжа:

— Точно така. Ох! Боли!

— Не мърдай и няма да боли — отвърна Уолтърс, докато се чудеше какво да прави с единадесетия по богатство сред човешката раса. Разбира се, Доли щеше да бъде много щастлива да се срещне с него. Но след като преминеше първоначалното вълнение, какви комбинации щеше да измъдри тя, за да накара този човек да сподели с тях това богатство и да им купи плантация на някой остров, вила на Хийтър Хилс… или една екскурзия до Земята? Дали в края на краищата нямаше да е по-добре да задържи мъжа под някакъв претекст, докато Доли се върне… или да го отпрати и само да й каже за него?

Дилемите, над които размишляваме много дълго, най-често се решават от само себе си. Тази също се реши по този начин, когато ключалката изщрака и на вратата се появи Доли.

Независимо как изглеждаше Доли у дома — понякога с насълзени очи от алергия, дължаща се на растителността на планетата Пегис, много често нацупена и рядко вчесана, — когато нахълта в стаята, беше очарователна. Тя очевидно заплени нечакания гост, а Оди, макар да бе женен за тази жена с поразяващо стройна фигура и невъзмутимо алабастрово лице повече от една година и да знаеше, че първото се дължи на диетата, а второто — на козметиката, също бе възхитен.

Той я прегърна и целуна. Доли отвърна малко разсеяно на целувката. Вниманието й бе насочено към госта.

Уолтърс й го представи, без да я изпуска от прегръдките си.

— Скъпа, това е капитан Сантос-Шмитц. Попадна в уличен бой и аз го доведох тук…

Тя го отблъсна.

— Младши, как си могъл!

За момент Оди се смути, после разбра недоразумението.

— О, не, Доли, боят не беше с мен. Просто се случих наблизо.

Изразът на лицето й се промени и тя се обърна към госта.

— Разбира се, че си добре дошъл тук, Уон. Чакай да видя как са те подредили.

Сантос-Шмитц навири нос.

— Ти ме познаваш — каза той и позволи на Доли да докосне направената от Уолтърс превръзка.

— Разбира се, Уон. Всички в Порт Хеграмет те познават. — Доли поклати съчувствено глава. — Видях те миналата вечер — продължи тя. — В салона на „Вретеното“.

Уон се отдръпна назад, за да я разгледа по-добре.

— О, да! Артистката от кукленото шоу. Гледах твоето представление.

Доли Уолтърс рядко се усмихваше, но в крайчеца на очите й се появи нещо като бръчици, красивите й устни се присвиха. Резултатът бе по-добър от усмивка, изражението бе впечатляващо. И докато настаняваше по-удобно Уон Сантос-Шмитц, докато му поднасяше кафе и слушаше обясненията му защо либийците не били прави, когато се нахвърлили върху него, на лицето й често се появяваше това изражение. Уолтърс си мислеше, че Доли ще бъде недоволна, задето е довел вкъщи този неканен гост, но скоро установи, че опасенията му са били неоснователни. А когато времето напредна, той започна да се тревожи.

— Уон — обади се Уолтърс, — утре сутринта ще летя пак и предполагам, че искаш да се върнеш в хотела…

— Разбира се, че не иска, Младши — укори го жена му. — При нас има достатъчно място за трима. Ще го настаним на леглото. Ти ще спиш на дивана, а аз ще легна на детското креватче в стаята, където шия кукли.

Уолтърс бе толкова стреснат, че не успя нито да се намръщи, нито да отговори. Идеята беше глупава. Разбира се, че Уон искаше да се върне в хотела… а Доли просто се държеше като учтива домакиня. Тя всъщност не би желала да спят по такъв начин, който не им осигуряваше никакво уединение през нощта преди заминаването му с онези раздразнителни араби. И той зачака, уверен, че Уон ще се извини, че не може да приеме поканата. Но постепенно увереността му започна да намалява и накрая съвсем изчезна. Макар че Уолтърс не беше дълъг човек, диванът бе по-къс от него и той се мята и обръща цяла нощ, като искрено съжаляваше, че бе срещнал Хуан Енрике Сантос-Шмитц.

Желание, изпитвано от мнозина представители на човешката раса, включително и от мен.

 

 

Уон не беше просто неприятна личност… о, вината за това не бе негова, разбира се (да, да, Зигфрид, зная… махни се от главата ми!). Той бягаше от правосъдието или щеше да бяга, ако се знаеше какво бе отмъкнал от хичиянските артефакти.

Когато каза на Уолтърс, че е богат, той не го излъга. Уон имаше законно право върху много от хичиянската техника, просто защото майка му го бе родила в хичиянска среда, без други човешки същества, с които да общува. Когато съдът намери време да се занимае със случая, това му донесе много пари. Но Уон смяташе, че има право върху всичко хичиянско, което бъде открито и официално не е регистрирано. Той си присвои един хичиянски звездолет… всички знаеха за него… но подкупи адвокатите, които защитаваха интересите на „Гейтуей Корпорейшън“ и делото бе прекратено. Взе също и някои хичиянски устройства, които не бяха широко достъпни, и ако някой знаеше какво точно представляваха, случаят щеше спешно да се разгледа в съда и Уон вместо досадна личност, щеше да бъде обявен за обществен враг номер едно. Така че Уолтърс имаше всички основания да го мрази, макар че, разбира се, той не изхождаше от тези съображения.

Когато на следващата сутрин отиде при либийците, те бяха махмурлии и раздразнителни. Уолтърс обаче бе по-зле от тях, макар да не беше пил предишната вечер. Това беше и част от причината за лошото му настроение.

Неговите пътници не го попитаха нищо за предната нощ. Всъщност те почти не приказваха, тъй като летяха над обширни савани, горски поляни и много рядко над ферми. Люкман и един от мъжете разглеждаха съсредоточено сателитни холограми с фалшив цвят на сектора, който изследваха, един от другите спеше, четвъртият просто гледаше през прозореца. Самолетът летеше почти изцяло на автопилот. През това време на годината нямаше сериозни атмосферни смущения и Уолтърс имаше достатъчно време да мисли за жена си. Бракът с Доли за него бе истински триумф, но защо след това не беше щастлив?

Доли бе имала тежък живот. Израснала в Кентъки без пари, без семейство, без работа… без никаква квалификация и може би без много ум в главата си… едно такова момиче трябвало да използва всичките си активи, ако иска да се измъкне от тази опушена страна. Единственият търговски актив на Доли била нейната външност. Добра външност, макар и фалшива. Стройна фигура, блестящи очи, но зъбите й не стрували. Четиринадесетгодишна тя започнала работа като танцьорка в един бар в Синсинати, но не й плащали достатъчно и за да преживява, щяло да й се наложи да продава тялото си. Доли не желаела да го прави. Тя щадяла себе си. Опитала се да пее, но нямала глас. Освен това тя пеела без да движи устните си, за да не се виждат редките й зъби, от което приличала повече на вентрилок^[4]… и когато един клиент, когото тя отблъснала, се опитал да я уязви, като й го казал, в главата й неочаквано просветнало. М.К. се смятал за комик в този клуб. Доли си платила с пране и шиене за няколко комедийни номера, направила си кукли, проучила всички куклени представления, които давали по пиезовизията, намерила още и на касети и направила първия си опит на последното за нея съботно представление, тъй като от неделя на мястото й идвала друга певица. Представлението не пожънало голям успех, ала новата певица била още по-лоша и уволнението на Доли се отсрочило. Така изкарала две седмици в Синсинати, един месец в Луисвил, почти три месеца в малки клубове извън Чикаго… Ако ангажиментите били един подир друг, Доли щяла да е доста добре, но между тях имало седмици и дори месеци на бездействие. Все пак не гладувала. А когато дошло време да отлети на планетата Пегис, много от слабите места в пиесата били изгладени от често враждебно настроената или от пияна публика, така че пиесата придобила приемлив вид. Заминаването за Пегис бил отчаян ход, защото за да плати пътя, трябвало писмено да преотстъпи тялото си. На Пегис „звездите“ също не се радвали на голям успех, но положението й не било по-лошо от онова на Земята. Тя вече не пазела тялото си така педантично, но и не разточителствала много. Когато срещнала Оди Уолтърс Младши, той й предложил най-високата цена, предлагана й някога… брак. Така Доли се омъжила. На осемнадесет. За мъж, два пъти по-възрастен от нея.

Животът на Доли в действителност не беше много по-тежък от живота на когото и да било на Пегис… като не броим, разбира се, хора като нефтотърсачите на Оди. Те, или техните компании, бяха платили пълната такса за полета до планетата Пегис и всеки от тях положително имаше в джоба си платен билет за връщане.

Това обаче не ги правеше по-весели. Летяха шест часа до Уест Айлънд, който избраха за базов лагер. Когато се нахраниха, опънаха палатките и казаха по един-два пъти молитвите си, не без неизбежния спор в коя посока да са обърнати лицата им. Махмурлукът им бе преминал, но беше много късно за работа през този ден. За тях. Не и за Уолтърс. На него му наредиха да пресече надлъж и нашир над двадесет хиляди хектара обрасъл с шубраци хълмист терен. Тъй като той просто трябваше да прекара маса-сензор, за да измери гравитационните аномалии, нямаше значение, че е тъмно. Във всеки случай нямаше значение за господин Люкман, но бе от голямо значение за Уолтърс, защото точно такова летене той мразеше най-много. Трябваше да лети на съвсем малка височина, а някои хълмове бяха доста високи. И така, Уолтърс летя едновременно с радар и с маса-сензор, плашейки бавните, глупави животни, които населяваха тези савани на Уест Айлънд, а самият той изтръпваше от ужас, когато откриваше, че е задрямал и неочаквано виждаше как обрасналият с храсти връх на хълма стремително се насочва към самолета.

Уолтърс успя да поспи пет часа, преди господин Люкман да го събуди, за да направи аерофотографско изследване на няколко неясни места, а като свърши със снимките, да набие колове по целия терен. Тези колове не бяха обикновени метални пръти. Те бяха сеизмографи и трябваше да се разположат под формата на връх на стрела, дълъг няколко километра. Освен това трябваше да бъдат пуснати поне от двадесет метра, за да е сигурно, че ще се забият и ще останат прави, както и че техните показания ще са достоверни, и всеки един трябваше да бъде поставен с точност от два метра. Уолтърс безуспешно се опита да обясни на господин Люкман, че тези изисквания са взаимно изключващи се, затова не се изненада, че когато включиха монтираните на камиони вибратори, от петрологическите^[5] данни нямаше никаква полза. „Пренареди ги!“ — заповяда господин Люкман и Уолтърс трябваше да повтори пеша всяка стъпка, да извади сеизмографите и да ги забие отново на ръка.

Той се бе наел за пилот, но господин Люкман имаше по-широки възгледи. Не само да забива сеизмографни колове. Един ден го накара да копае и да лови прилични на кърлежи насекоми, еквивалент за планетата Пегис на земните червеи, които аерират почвата. На следващия ден му даде да работи с роторна копачка, която се забиваше на няколко десетки метра и изваждаше образци от почвата. Сигурно щяха да го карат и картофи да бели, ако ядяха картофи. Всъщност те се опитаха да го натоварят с миенето на чиниите… но накрая се съгласиха да се редуват. (Уолтърс забеляза, че редът на господин Люкман никога не идваше.) Не че тези неприятни задачи бяха безинтересни. Приличните на кърлежи насекоми слагаха в буркан с разтворител и получената супа изсипваха върху електрофорезна^[6] филтърна хартия. Образците от роторната копачка пък отиваха в малък инкубатор със стерилна вода, стерилен въздух и стерилни въглеводородни пари. Това бяха два теста за откриване на нефт. Буболечките, прилични на термити, бяха копачи на голяма дълбочина. Част от изкопаното те връщаха обратно на повърхността със себе си, а електрофорезата щеше да сортира донесеното. На планетата Пегис, както и на Земята, имаше микроорганизми, които можеха да живеят на диета от чисти въглеводороди. Така че ако нещо пораснеше и се развиеше в средата от чисти въглеводороди на инкубаторите, ставаше ясно, че то не е могло да съществува без източник на свободни въглеводороди в почвата.

Следователно имаше нефт!

Но за Уолтърс тези тестове бяха главно тежка и неприятна работа и единственото отърваване от нея беше да влачи магнитометъра или да пуска колове. След първите три дни той се оттегли в палатката си и извади договора, за да провери дали е длъжен да върши всичко това. Длъжен беше. Уолтърс реши да поговори с агента си, когато се върне в Порт Хеграмет. След петия ден размисли. Стори му се по-атрактивно да убие агента… Но непрекъснатото летене имаше и един положителен ефект. На осмия ден от триседмичната експедиция Уолтърс с радост съобщи на господин Люкман, че горивото му свършва и трябва да се върне обратно в базата да зареди.

 

 

Когато Уолтърс влезе в апартамента, беше тъмно. Но бе чисто, една приятна изненада. Още по-приятно беше, че Доли си бе вкъщи. Но най-хубавото беше, че тя бе мила и очевидно радостна да го види.

Прекараха вечерта чудесно. Правиха любов. Доли приготви нещо за вечеря. След това отново правиха любов, а в полунощ се настаниха на кушетката, подпрели гърбове на възглавници, протегнали крака напред, хванати за ръце и отпиваха от бутилка вино от Пегис.

— Иска ми се да можеш да ме вземеш със себе си — каза Доли, когато Уолтърс свърши разказа си за чартърния полет до Ню Делауер. Тя не гледаше към него. В свободната си ръка премяташе глави на кукли. Изразът на лицето й бе спокоен.

— Никаква възможност, скъпа. — Уолтърс се засмя. — Ти си прекалено хубава, за да влезеш в храстите с четирима арабски грубияни. Слушай, аз дори не съм спокоен за себе си.

Тя вдигна ръка, изражението й все още бе спокойно. Куклата, която държеше сега, бе котешка глава със светлочервени блестящи мустаци. Розовата уста се отвори и котешкият глас изфъфли:

— Уон казва, че те наистина са груби. Според него те едва не го убили, само защото разговарял за религия с тях. Той смята, че се канели да го убият.

— О? — Уолтърс се размърда, сякаш кушетката вече не му беше много удобна. Той не зададе въпроса, който бе на езика му: „Виждала ли си Уон?“, защото това щеше да означава, че ревнува. Само попита:

— Как е Уон? — Но в този въпрос се съдържаше неизказаният въпрос и той получи отговор. Уон бил много по-добре. Насиненото под окото почти изчезнало. Той наистина имал много хубав кораб в орбита, хичиянски, петместен. Негова частна собственост и бил специално оборудван… така казал той. Тя, разбира се, не го е виждала. Уолтърс намекна, че част от оборудването е стар хичиянски боклук, който Уон е придобил може би не по най-честния начин. Доли отговори, че Уон споменал, че има много хичиянски материали, за които никога не е съобщавано, защото намерилите ги не искат да плащат такси на „Гейтуей Корпорейшън“. Уон смятал, че има право над тези материали, защото е имал невероятен живот и на практика е отгледан от самите хичиянци…

И тогава, без Уолтърс да го иска скритият въпрос изскочи.

— Звучи така, като че ли доста често си се виждала с Уон — отбеляза Уолтърс, опитвайки се да говори, спокойно, но като чу собствения си глас, разбра, че съвсем не е така. Той беше или ядосан, или разтревожен… всъщност повече ядосан, отколкото разтревожен, защото нямаше никакъв смисъл да се тревожи! Уон определено не бе красив. Нито с добър характер. Разбира се, той беше богат и възрастта му бе много по-близо до тази на Доли…

— О, мили, не бъди ревнив — каза спокойно, почти доволно Доли… което малко поуспокои Уолтърс. — Той съвсем скоро си заминава, знаеш. Не иска да е тук, когато пристигне транспортният кораб. Сега зарежда за следващото си пътуване. Това е единствената причина, поради която е дошъл тук. — Тя вдигна отново ръката, в която държеше куклата, и запя с гласа на малко котенце: — Младшия ревнува Дол-ли!

— Не ревнувам — отвърна той инстинктивно, а после призна. — Е, наистина ревнувам. И махни тази кукла от лицето ми, Доли!

Тя се премести в леглото, докато устните й дойдоха близо до ухото му и той почувства мекия й дъх, фъфлещия котешки глас.

— Обещавам, че няма да се срещам с Уон, но страшно ще се радвам, ако ти… — Помиряването вървеше много добре, но точно по средата на четвъртия рунд бе нарушено от пронизителния звън на пиезофона.

Уолтърс го остави да звънне петнадесет пъти — достатъчно дълго, за да завърши изпълняваната задача, макар и не така добре, както възнамеряваше. Когато вдигна слушалката, чу гласа на дежурния от летището.

— В неудобен момент ли позвъних, Уолтърс?

— Казвай какво искаш — отвърна Уолтърс, опитвайки се да не проличи, че все още диша тежко.

— Ставай и се стягай, Оди! Веднага! Трябва да спасим една група от шестима със скорбут. Координатите им „изток седем три север“ са малко неясни, но имат радиофар. Това е всичко, което съобщиха. Рано сутринта трябва да си при тях с доктор, зъболекар и около един тон витамин С. Налага се да излетиш най-късно след деветдесет минути.

— Ах, по дяволите, Кери! Не могат ли да почакат?

— Рискуваш да ги докараш в болницата мъртви. Много са зле. Пастирът, който ги е намерил, казва, че според него двама няма да доживеят.

Уолтърс изпсува наум, погледна виновно към Доли и после с нежелание започна да се облича.

Когато Доли заговори, интонацията й вече не беше като на котенце.

— Младши? Не можем ли да се върнем у дома?

— Тук сме у дома — каза той и се постара гласът му да прозвучи естествено.

— Какво каза, Младши? — Спокойното допреди миг лице бе изопнато, маската с цвят на слонова кост бе невъзмутима, но той долови стаеното напрежение.

— Доли, мила — започна Уолтърс, — там не ни очаква нищо добро. Забрави ли? Точно по тази причина много хора като нас идват тук. Сега ние сме на съвсем нова планета… този град ще стане по-голям от Токио, по-нов от Ню Йорк. След две години ще има шест нови транспортни. линии, знаеш, и стартова спирала Луфстром, вместо онези скапани совалки…

— И кога ще бъде всичко това? Когато остарея?

Може би Доли нямаше основателна причина да се чувства нещастна, но въпреки всичко гласът й прозвуча жално. Уолтърс преглътна, пое тежко дъх и се опита да се пошегува.

— Сладко котенце, ти няма да си стара, дори когато станеш на деветдесет. — Не последва никаква реакция. — О, но мила — започна да я придумва той, — но тук непременно ще стане по-добре! Сигурно съвсем скоро ще построят завод за храна на нашия Оорт. Може би още следващата година! Дори ми обещаха работа като пилот при строителството…

— О, чудесно! Тогава сигурно няма да те има цяла година, вместо само един месец. И аз ще седя на това бунище, без дори да имам свястна програма, с която да разговарям.

— Те ще имат програми…

— Дотогава ще съм мъртва!

Сега Уолтърс беше съвсем разсънен, удоволствието от вечерта бе помрачено.

— Виж какво — каза той, — Ако не ти харесва тук, не сме длъжни да останем. Планетата Пегис не е само Порт Хеграмет. Можем да отидем навътре, да разчистим един парцел и да си построим къща…

— Да отгледаме силни синове, да създадем семейство? — Гласът й беше презрителен.

— Е… нещо такова, предполагам.

Тя се обърна в леглото.

— Вземи душ — посъветва го Доли. — Ужасно вониш.

Докато Оди Уолтърс Младши беше под душа, едно същество, което изглеждаше съвсем различно от куклите на Доли (макар че една се предполагаше да представя точно него), за първи път през тридесет и една истински години живот виждало чуждестранни звезди; а междувременно един от болните изследователи престана да диша и с това облекчи пастира, който, обърнал настрана глава, се опитваше да му помогне; а междувременно на Земята имаше бунтове и петдесет и един мъртви колонисти на планета, отдалечена на осемстотин светлинни години…

А междувременно Доли стана, колкото да направи кафе на Оди, и го остави на масата. После се върна в леглото и дълбоко заспа, или се престори че спи, докато той си изпи кафето, облече се и излезе.

 

Когато гледам Оди от разстоянието, което ни разделя, става ми тъжно, като виждам колко много прилича на страхливец. А не беше такъв. Наистина не беше. Той бе достойна за възхищение личност. Беше първокласен летец, смел, винаги готов да се сбие, когато се налага, мил, когато имаше възможност да е такъв. Предполагам, че гледан отвътре, всеки изглежда страхливец и, разбира се, сега аз го виждам отвътре… от много голямо разстояние отвътре или отвън, в зависимост каква аналогия на геометрията ще предпочетете да приложите към тази метафора. (Представям си как Зигфрид въздиша и казва: „О, Робин! Такива отклонения!“ Но Зигфрид никога не е бил всеобхватен.) Искам да кажа, че всички имаме някои области, в които се проявяваме като страхливци. По-великодушно е да ги нарека области на уязвимост, а Оди просто бе изключително уязвим, когато ставаше дума за Доли.

 

———————————————

Естествено вие разбирате, че „страхливостта“, която Робин извинява тук, не се отнася за него. Робин никога не е бил страхлив, освен когато е изпитвал нужда да увери себе си, от време на време, че наистина не е страхлив. Хората са толкова странни същества!

———————————————

 

Обикновено Оди не беше страхлив. През следващия малък период от време той притежаваше всички качества, присъщи на един добър човек… съобразителен, отзивчив, неуморим. Трябваше да бъде такъв. Под благовидната фасада на планетата Пегис се криеха някои опасности.

В сравнение с другите неземни светове планетата Пегис бе истинско бижу. На нея имаше въздух. Климатът й позволяваше човек да оцелее. Растителността обикновено не причиняваше копривна треска, а животните бяха учудващо кротки. Е… думата „кротки“ не беше най-точната, По-скоро глупави. Уолтърс се чудеше понякога какво ценно са видели хичиянците на тази планета. Предполагаше се, че хичиянците се интересуваха от интелигентни живи същества… а на Пегис определено нямаше такива. Най-интелигентното животно беше хищник, с размерите на лисица и бавен като къртица. Неговият коефициент на интелигентност бе като този на пуйката. Това животно се оказа най-лошият враг на самото себе си. Жертвата му беше по-глупава и по-бавна от него… така че винаги имаше какво да яде… и то най-често умираше от задушаване с повърната, поради преяждане, от самото него храна. Хората можеха да ядат този хищник и главно неговата жертва, както и много от животните и растенията от планетата изобщо… стига да бяха внимателни.

Но страдащите от нервно изтощение проучватели на ураниеви залежи не бяха достатъчно внимателни. Когато Уолтърс кацна в най-близката до групата просека един от тях вече бе умрял под лъчите на неумолимото тропическо слънце.

Лекарският екип нямаше време за умрелия. Той събра живите и възложи на Уолтърс да изкопае гроб. За момент Уолтърс се надяваше да прехвърли тази неприятна работа на овчарите наоколо, но щом се обърна с гръб към тях, те побързаха да изчезнат.

Умрелият изглеждаше най-малко на деветдесет години и миришеше сякаш бе на сто и десет. На картонче, завързано на китката му, пишеше, че се казва Селим Ясменех, двадесет и три годишен, роден в някакво селце южно от Кайро. Останалата част от биографията му не беше трудна за отгатване. Достигнал до юношество в египетските бордеи, той извадил чудния шанс да започне нов живот на Пегис. Изнемогвал от горещина на един от наредените в десет реда хамаци на транспортния звездолет, едва останал жив по време на прехвърлянето на капсулата за излизане от орбита… петдесет колонисти напъхани в една безпилотна капсула, ужасени от страх при навлизане в околопланетното пространство. Когато парашутите се отворили, екскрементите самоволно излезли от тях. Почти всички капсули се приземили благополучно. Само около триста колонисти, засега, се разбили или потънали. Ясменех имал щастието да кацне на планетата невредим, но когато се опитал да промени професията си и от отглеждане на ечемик преминал към търсене на тежки метали, щастието му изневерило; другарите му забравили да бъдат предпазливи. Грудките, с които се нахранили, когато донесената от групата храна свършила, съдържали, като почти всеки източник на храна на Пегис, вещество, несъвместимо с витамин С. Човек трябва да го изпита, за да повярва. Тогава те не повярвали. Знаели за риска. Всички го знаят. Но просто искали да живеят още един ден, после още един, и още един, докато зъбите им изпадали, получили лош дъх и когато овчарите се натъкнали на техния лагер, за Ясменех било твърде късно. За останалите почти също толкова късно.

Уолтърс трябваше да откара цялата група, спасени и спасители, до лагера, където един ден щяха да построят стартова спирала и където вече имаше поне дванадесет постоянни жители. Когато най-после се върна при либийците, господин Люкман беше бесен. Той се изправи на вратата на самолета на Уолтърс и изкрещя;

— Тридесет и седем часа те няма! Това е възмутително! Плащаме ти за чартъра и искаме работа от теб!

— Беше въпрос на живот и смърт, господин Люкман — отговори Уолтърс, като се постара в гласа му да не проличи раздразнението и умората от полета.

— Животът е най-евтиното нещо тук! А смърт очаква всички ни!

Уолтърс мина покрай него и скочи на земята.

— Бяха ваши сънародници, араби, господин Люкман…

— Не! Египтяни!

— Във всеки случай, мюсюлмани…

— Не ме интересува, дори да са родните ми братя! Времето ни е скъпо! Залогът е много голям!

Защо ли се мъчи да сдържи гнева си? Уолтърс се озъби:

— Такъв е законът, Люкман. Аз съм наел самолета и според закона съм длъжен незабавно да окажа помощ, когато ме потърсят. Прочетете копието от договора!

Срещу този аргумент наистина не можеше да се възрази, но Уолтърс бе много обиден, когато Люкман не направи дори опит да отговори, а просто му възложи цял куп задачи, натрупали се по време на неговото отсъствие. Всичките да бъдат свършени веднага. И дори по-бързо. И ако Уолтърс не е спал, е, един ден всички ще заспят завинаги, нали?

И така, без да е спал, Уолтърс трябваше да лети с магнитната сонда през следващия час — деликатна, нервна работа, да тегли магнитен сензор сто метра зад самолета, без проклетото чудо да се заплете в дърветата или да се влачи по земята. В кратките моменти на размисъл между задължението в действителност да кара едновременно два самолета Уолтърс печално разбра, че Люкман го бе излъгал. Щеше да има разлика, ако не бяха египтяни, а негови сънародници, либийци, камо ли пък, ако бяха негови братя. Национализмът не беше оставен на Земята. Вече имаше гранични сблъсъци — каубои срещу земеделци, когато стадата на път за водопой мачкаха посевите; китайци срещу мексиканци, при спорове за земя поради грешка в регистрацията; африканци срещу канадци, славяни срещу испанци, без изобщо никаква причина за външния наблюдател. Имаше дори и по-лоши случаи. Но най-лошото беше, че понякога възникваха лоши чувства между славяни и славяни, между латиноамериканци и латиноамериканци.

А животът на Пегис можеше да бъде толкова хубав! Имаше всичко… почти всичко, ако не се брояха такива дреболии като витамин С. На планетата имаше хичиянска планина с водопад, наречен Перлена каскада — осемстотин метра млечно бял поток, идващ направо от южните ледници. Имаше ухаещи на канела гори с глупави, безобидни маймунки с цвят на лавандула… е, не точно маймунки. Но хубави животинки. И Стъклено море. И издълбани от вятъра пещери. И ферми… особено ферми! Тези ферми бяха накарали толкова много милиони, десетки милиони африканци, китайци, индийци, латиноамериканци, бедни араби, иранци, ирландци, поляци… толкова много отчаяни хора да искат да отидат толкова далеч от родния си дом.

„Бедни араби“, помисли си Уолтърс. Но имаше и богати араби. Като четиримата, за които работеше. Когато те казваха „много голяма работа“, измерваха я в долари и в центове. Това бе ясно. Тази експедиция не беше евтина. Само за неговия чартър сумата бе шестцифрена… жалко, че не може да задържи повече за себе си. И това бе дреболия в сравнение с другите разходи — за построяване на палатки и звукова апаратура, за разполагане на микрофони и вземане на дълбочинни проби, за наемане на сателитно време за снимките с фалшив цвят и за радарно картографиране, за инструментите, които трябваше да влачи из района… ами за следващия етап? Тогава трябваше да копаят. Да направят шахта до солния купол, който откриха, на три хиляди метра дълбочина! Щеше да струва милиони…

Освен, неочаквано реши той, ако вместо да копаят, използват някоя от онези нелегални хичиянски машини, за които Уон беше разказвал на Доли.

Първото нещо, което научили хората за отдавна отишлите си хичиянци, било, че те обичали да копаят тунели, защото такива имало навсякъде под повърхността на планетата Венера. И начинът, по който били изкопали тези тунели, бил технологическо чудо. Един прожектор на поле разрушавал кристалната структура на скалите и ги превръщал в някакъв вид рядка глина. След това глината се изпомпвала, а шахтата се облицовала с твърд, излъчващ синя светлина хичиянски метал. Такива прожектори все още съществуваха, но те не бяха в частни ръце.

Ала групата на господин Люкман изглежда имаше такъв прожектор… което означаваше, че зад тях стояха не само пари, но и влияние — някой достатъчно силен и на подходящото място. От случайни забележки, изпуснати в кратките интервали на почивка и по време на хранене, Уолтърс научи, че този някой се казва Робин Бродхед.

Солният купол бе локализиран, местата за сондиране — избрани, основната работа на експедицията — завършена. Оставаше само да се проверят няколко други възможности и да се извърши кръстосана проверка. Люкман се успокои и разговорите вечер бяха за дома. Домът за всички се оказа не Либия, нито дори Париж, а Тексас. Там те имаха средно по 1,75 жени всеки и по половин дузина деца. Не много равномерно разпределени, доколкото можеше да прецени Уолтърс, но арабите може би нарочно не бяха много ясни в подробностите. В желанието си да ги накара да са по-открити, Уолтърс неочаквано се усети, че говори за Доли. Повече, отколкото искаше. За нейната младост. За кариерата й в шоу бизнеса. За куклите й. Той разказа колко бе сръчна Доли при изработването на кукли… патица, кученце, шимпанзе, клоун. Но най-хубава била куклата на един хичиянец. Хичиянецът на Доли имал полегато чело, приличен на човка нос, стърчаща брадичка и скосени очи като на египетски стенопис. В профил лицето представлявало почти права, наклонена надолу линия… чиста фантазия, разбира се, тъй като никой никога не бе виждал хичиянец. Най-младият либиец, Фавзи, кимна умно.

— Да, добре е жената да печели — заяви той.

— Не е само до парите. С това си запълва времето, знаете — обясни Уолтърс. — Страхувам се, че въпреки всичко, на Порт Хеграмет тя много скучае. Фактически жена ми няма с кого да разговаря.

Либиецът на име Шамеен също кимна.

— Програмите ще помогнат — каза мъдро той. — Когато имах само една жена, за компания й купих няколко хубави програми. Спомням си, че особено много харесваше „Скъпи Аби“ и „Приятели на Фатима“.

— Как бих желал да мога и аз да й купя, но на Пегис още няма такива неща. Трудно й е. Затова не мога да я виня, ако понякога, когато, нали разбирате, аз съм настроен любовно, а тя не е… — Либийците се засмяха и Уолтърс млъкна.

 

———————————————

Подозренията на Уолтърс, че изследванията се финансират от Робин Бродхед, бяха напълно основателни. Но мнението му за мотивите на Робин… не съвсем основателно. Робин беше много морален човек, но обикновено не спазваше кой знае колко законите. Той също бе човек (както сами виждате), който изпитваше голямо удоволствие да прави намеци за себе си, особено когато ги прави в трето лице.

———————————————

 

— Във втора сура^[7] пише… — усмихна се младият Фавзи — …че жената е нашата нива и ние можем да влизаме в нея и да я изораваме винаги, когато пожелаем. Така казва Ал-бакара, Кравата.

Уолтърс потисна възмущението си и го обърна на шега.

— За нещастие моята жена не е крава.

— За нещастие твоята жена не е жена — смъмри го арабинът. — У дома, в Хюстън, такива като теб ги наричаме мухльовци. Срамота е, че си мъж.

— Виж какво — започна Уолтърс, целият почервенял. После отново потисна гнева си. В палатката за готвене Люкман вдигна глава от мензурата, с която педантично отмерваше дневната дажба бренди, и се намръщи. Уолтърс се насили и се усмихна помирително. — Никога няма да се разберем, затова нека да не си разваляме приятелството. — Той се опита да промени темата. — Чудя се, защо сте решили да търсите нефт точно тук, на екватора?

Фавзи стисна устни и се вторачи в Уолтърс, преди да отговори.

— Ние имаме много обещаващи данни за съответната геология.

— Сигурно… при всичките тези публикувани спътникови снимки. Те не са секретни. Но има още по-подходяща геология в северното полукълбо, около Стъклено море.

— Достатъчно — повиши глас Фавзи. — На теб не ти се плаща да поставяш въпроси, Уолтърс!

— Аз просто…

— Просто си пъхаш носа, където не ти е мястото, ето какво правиш!

И отново всички заговориха високо. Този път Люкман дойде, с дажбите от осемдесет милилитра бренди за всеки.

— Какво става? — попита гой. — Какво иска този американец?

— Няма значение. Аз не му отговорих.

Люкман го погледна за миг, взе дажбата бренди на Уолтърс, после изведнъж я вдигна до устата си и я гавръгна. Уолтърс потисна протеста си. Това нямаше толкова голямо значение. Всъщност той не искаше да пие в компанията на тези хора. И във всеки случай изглеждаше, че педантичното измерване на дажбите от страна на Люкман не му бе попречило предварително да обърне тайно една-две чашки, защото лицето му бе почервеняло, а езикът — надебелял.

— Уолтърс — изръмжа той, — щях да те накажа за непозволено любопитство, ако беше нещо важно, но не е. Ти искаш да знаеш защо търсим тук, на сто и седемдесет километра от мястото, където ще се строи стартовата спирала? Погледни нагоре! — Той посочи с театрален жест към притъмнялото небе и залитна, смеейки се. После през рамо подхвърли: — Във всеки случай това вече е без значение.

Уолтърс го погледна, после вдигна глава към нощното небе.

Едно светлосиньо мънисто се движеше през непознатите съзвездия. Транспортният кораб! Звездолетът „С. Я. Бродхед“ бе влязъл във висока орбита. Уолтърс можеше да разчете неговия курс, маневрите за слизане на по-ниска орбита и паркиране — една огромна, с формата на картоф по-малка луна в безоблачното небе на планетата Пегис. След деветнадесет часа звездолетът щеше да бъде паркиран. Преди това той трябваше да е в своята совалка, за да го посрещне и да участва в неотложните полети космос-планета с чупливи товари и с високопоставени пътници или да изведе в орбита капсулите без собствена тяга и да свали ужасените емигранти в техния нов дом.

Уолтърс мълчаливо благодари на Люкман за откраднатото питие. Тази нощ той не можеше да си позволи да легне. Докато четиримата араби спяха, той сгъва палатки и прибира апаратура, товари самолета и разговаря с базата в Порт Хеграмет, за да провери дали е получил назначение на совалката. Беше назначен. Ако пристигнел преди обед на следващия ден, щели да му осигурят стоянка, за да извърши спешни рейсове по затворен маршрут, с които да разтоварят огромния транспортен звездолет и да го освободят за обратен полет. При първи зори Уолтърс събуди арабите, които псуваха и се мотаеха. След половин час четиримата бяха на борда на неговия самолет и пътуваха обратно към Порт Хеграмет.

Уолтърс пристигна на летището много рано, макар че нещо в него му нашепваше монотонно: „Много късно. Много късно…“

Много късно за какво? А след това разбра. Когато се опита да плати сметката за горивото, банковият монитор светна на червено. Общата му сметка с Доли била празна.

Невъзможно!… Или в действителност не, не е невъзможно, помисли той, гледайки към мястото, където преди десет дена бе паркиран автомобилът на Уон. Сега го нямаше. Когато се прибра вкъщи и огледа апартамента, той не беше изненадан от онова, което намери. Банковата им сметка бе изчерпана. Дрехите на Доли бяха изчезнали, куклите й бяха изчезнали и преди всичко самата Доли бе изчезнала.

 

 

По онова време не мислех за Оди Уолтърс. Ако бях мислил, сигурно щях да си поплача за него… или за себе си. Щях да реша, че това е поне едно извинение за моя плач. Трагедията от загубата на скъпата, сладка любовница ми беше до болка позната, тъй като моята любима бе останала в една черна дупка преди много години.

Истината е, че никога не съм мислил за него. Интересувах се само от собствените си работи. Най-много мислех за болките в корема си, но отделях много време да мисля и за гадните терористи, които заплашваха и мен, и всичко около мен.

Разбира се, това не беше единствената радост наоколо. Мислех си за моите изхабени вътрешности, защото те ме принуждаваха да мисля за тях. Но междувременно артериите, които си бях купил от магазина, започваха да се втвърдяват, а всеки ден шест хиляди клетки в мозъка ми безвъзвратно умираха. И междувременно звездите забавяха скоростта, с която се въртяха, и Вселената съдбоносно се движеше към своята ентропична смърт, а междувременно… Междувременно всичко, ако човек се замисли, се плъзгаше по наклонена плоскост. Но аз никога не се бях замислял.

Ала всички хора постъпват така, нали? Ние продължаваме по избрания път, защото сме възпитавани да не мислим за никое от тези „междувременно“… докато, както стана при мен, те ве ни принудят да помислим за тях.