Фредерик Пол
Гейтуей III (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
НЕЖЕЛАНА СРЕЩА

Телефонът в кораба на Уон иззвъня. Всъщност нямаше телефон и разбира се, той не звънеше. Но имаше сигнал, който показваше, че някой отправя съобщение към кораба по радиото със свръхсветлинна скорост.

— Изключи го! — извика Уон възмутен, задето го бяха събудили. — Не искам да говоря с никого! — А след това, вече поразсънен, той бе не само ядосан, но и озадачен. — Беше изключен — каза Уон, загледан в апарата и по лицето му се изписаха всички нюанси на страха.

Онова, поради което Уон ми беше по-малко омразен, бе страхът, който винаги го преследваше. Небето ми е свидетел, че той беше звяр. Беше груб. Беше крадец. Интересуваше се само от себе си. Но това означаваше, че Уон бе такъв, каквито сме били ние някога, преди да бъдем приобщени към обществен живот от нашите родители и другари, и училище, и полиция. За него никой не се бе грижил и затова той все още беше дете.

— Не искам да говоря с никого! — изкрещя Уон и събуди Клара.

Сега мога да видя Клара такава, каквато беше тогава, тъй като вече мога да виждам много от онова, което по-рано бе скрито за мен. Тя беше уморена, раздразнена, готова да издържи всичко, което можеше да поиска от нея Уон.

— Просто отговори — предложи Клара. Уон я погледна, сякаш бе ненормална.

— Да отговоря? Разбира се, че няма да отговоря! В най-добрия случай е някой бюрократ, който се оплаква, че не съм спазил точно процедурите…

— Който се оплаква, че си откраднал кораба — коригира го тя тихо и отиде до радиото със свръхсветлинна скорост. — Как се включва за предаване? — попита Клара.

— Не бъди глупава! — извика той. — Почакай! Спри! Какво правиш?

— С този ключ ли? — настоя тя. Ревът му бе достатъчен отговор. Уон скочи в тясната каюта, но Клара беше по-едра от него и по-силна. Тя го отблъсна. Сигналът спря. Златната светлина изгасна. Уон неочаквано се успокои и високо се засмя.

— Хо-хо-хо, каква си глупачка! Няма никой отсреща — заключи той.

Но грешеше. Чу се съскащ глас, след това разбираеми думи… по-точно почти разбираеми. Един писклив и странно напрегнат глас каза:

— Аз фравя тебе никакъв лошо.

Клара доста се измъчи докато разбере чутото, а когато го разбра, то не постигнало желания ефект. Кой е този, който има такъв глас? Някой непознат със страхотен говорен дефект, опитващ се да каже: „Няма да ти сторя нищо лошо?“ И защо трябва да казва това? Да я увери, че не я застрашава? Да чуеш това, когато няма никаква причина да мислиш, че си застрашен, не е голямо успокоение.

Уон се намръщи.

— Кой е? — извика той остро и започна да се поти. — Кой си ти? Какво искаш?

Не последва никакъв отговор. Причината да няма отговор беше, че Капитана изчерпа целия си речников фонд от английски език и бе зает с репетиране на следващата си реч. За Уон и Клара обаче тази тишина беше изпълнена с по-голямо значение от думите.

— Екрана! — извика Уон. — Глупава жено, използвай екрана и разбери какво е това!

Мина известно време, докато Клара натисне подходящите копчета. Тя бе започнала да се учи да използва хичиянски видеоекран едва при това пътуване, тъй като по нейно време никой не знаеше как се работи с него. Той светна, изясни се и се появи кораб, голям. Най-големият кораб, който Клара бе виждала, много по-голям от петместните, които използваха на Гейтуей по нейно време.

— Какво… Какво… Какво… — скимтеше Уон и едва на четвъртия опит успя да довърши въпроса си: — Какво е това?

Клара не отговори. Не знаеше. Тя обаче се страхуваше. Страхуваше се, че това е гледката, която всички изследователи на Гейтуей мечтаеха да видят и от която се страхуваха, и когато Капитана довърши репетицията и произнесе следващата си реч, тя стана сигурна:

— Аа… идв… на бо-рд… првас.

Идва на борда! Клара знаеше, че не беше невъзможно при максимална скорост един кораб да приеме на док друг кораб. Вече бе правено. Но нямаше земен пилот с голям опит за тази маневра.

— Не му позволявай да се скачва! — изпищя Уон. — Бягай! Скрий се! Направи нещо! — Той погледна ужасен Клара и се хвърли към пулта за управление.

— Не ставай глупав! — извика тя и скочи да го спре. Клара беше силна жена, но в случая не успя да постигне нищо. Обхваналият го ужас даде сила на Уон. Той я отхвърли, разплакан от страх, и скочи при пулта.

Макар ужасена от този неочакван сблъсък, Клара се изплаши и от нещо друго. Всичко, което знаеше за хичиянските кораби, показваше, че човек никога не трябва да се опитва да смени зададения курс. Тя знаеше, че по-новите открития позволяваха да се направи това, но знаеше също, че не бива да се прави прибързано, а само след грижливо пресмятане и планиране, а Уон не беше в състояние да извърши такова пресмятане.

Но това нямаше никакво значение. Големият кораб с форма на акула се приближаваше.

Въпреки страха, Клара наблюдаваше с възхищение как пилотът на другия кораб с лекота променя курса и скоростта. Маневрата бе извършена с изключително майсторство. Уон стоеше вцепенен пред пулта и наблюдаваше с отворена уста, хленчейки. После, когато на екрана се появи огромният кораб, а след това излезе извън обзора на скенерите и се чу стържещият звук от люка на свързващия ръкав, той зарева от страх и се втурна към тоалетната. Клара остана сама. Тя видя как люкът се отваря. Така Джел-Клара Моинлин стана първото човешко същество, срещнало се с хичиянец.

Хичиянецът се подаде от люка, изправи се и застана пред нея. Беше по-нисък от Клара. Вонеше на нещо амонячно. Очите му бяха кръгли, защото това е най-добрата форма за орган, който трябва да се върти във всички посоки, но не бяха човешки очи. Нямаха концентричен пигментен кръг около зеницата. Нямаха и зеница, само прилично на кръст по-тъмно петно в средата на розов мрамор. Тазът му беше широк. Провиснала под таза, между бедрата, ако крайниците можеха да се оприличат на човешки крака, имаше капсула от светлосин метал. Повече от всичко друго хичиянецът приличаше на малко дете, напълнило гащите.

Тази мисъл проникна в обхванатия й от ужас ум и Клара малко се успокои… съвсем мъничко… съвсем за кратко време… крайно недостатъчно. Когато съществото пристъпи напред, тя отскочи назад.

Клара направи крачка и хичиянецът я последва. В този момент люкът отново се отвори и се показа още един. От напрежението и колебливите му движения на Клара й се стори, че той бе почти толкова изплашен, колкото и тя. Тогава каза, не защото очакваше, че ще бъде разбрана, а защото бе невъзможно да не каже нищо:

— Добре дошъл!

Съществото я изучаваше. Раздвоеният му език ближеше блестящите черни бръчки на лицето му. То издаваше странен, мъркащ звук, сякаш мислеше. Накрая, на някакъв близък до английския език, то заговори:

— Аз сам хициянец. Аз фравя теб не лошо.

То гледаше с възхищение и отвращение Клара, след това заговори бързо на другия, който започна да търси из кораба. Без особен труд намериха Уон и с лекота изведоха и Клара, и Уон през свързващите ръкави в хичиянския кораб. Клара чу стържещ звук от затварящи се люкове и веднага след това почувства трепване, което означаваше, че корабът на Уон е откачен. Беше пленница на хичиянски кораб.

 

 

Хичиянците не я нараниха. Ако имаха такова намерение, най-малкото не бързаха да го изпълнят. Бяха петима и всичките бяха много заети.

С какво бяха заети Клара не можеше да се досети и очевидно онзи с ограничения английски речник също беше твърде зает, за да се заеме с трудната задача да й обяснява. Онова, което явно искаха от Клара в момента, беше да не им се пречка. Нямаха никакъв проблем да й го обяснят. Една с прилична на изсъхнала кожа и болезнено силна хватка ръка я хвана и безцеремонно я бутна там, където искаха да седи.

Уон не им създаваше никакви проблеми. Той лежеше свит в един ъгъл със силно стиснати очи. Когато откри, че Клара е наблизо, той погледна с едно око към нея, побутна я по гърба, за да привлече вниманието й и прошепна:

— Мислиш ли, че наистина няма да ни направят нищо лошо?

Клара вдигна рамене. Уон застена почти безгласно, след това се сви в ембрионално положение. Тя с отвращение видя от устата му да се стича лига. Беше изпаднал в кататония.

Очевидно от Уон не можеше да очаква помощ. Трябваше да се изправи пред хичиянците сама… независимо какви бяха техните намерения.

Но това, което ставаше, бе прекрасно. Толкова много нови неща имаше за Клара! Нейните познания за хичиянските кораби бяха ограничени до антиките, които тя и другите изследователи на Гейтуей използваха.

Този кораб бе нещо съвсем различно. Той беше по-голям от петместните. Оборудването му далеч надминаваше дори уредите в частната яхта на Уон. Вместо едно, имаше три табла за управление. Разбира се, Клара не знаеше за какво са другите две, освен за пилотиране на кораба — съдържаха уреди и скали, каквито никога не бе виждала. Той не само имаше осем до десет пъти по-голям обем от един петместен кораб, но относително по-малка част от пространството беше заета от апаратура. В него бе възможно да се движи съвсем свободно! Вътре имаше и стандартни неща… предмет с форма на бобина, който светеше при пътуване със скорост по-голяма от скоростта на светлината, седалки с V-образна форма и т. н. Имаше и боксове, светещи със синя светлина, които скимтяха и присветваха, и различни кристали с форма на безконечен винт, които, Уон й каза ужасен, били за копане в черни дупки.

Но преди всичко там имаше хичиянци.

Хичиянци! Полумитичните, смущаващи, почти божествени хичиянди! Никое човешко същество не ги бе виждало дори на снимка. И там беше тя, Джел-Клара Моинлин, с пет от тези същества, около нея… мърморещи и съскащи, и чуруликащи, и миришещи доста странно.

Те й изглеждаха странно. Бяха по-дребни от хората и много широкият таз им придаваше походка на движещ се скелет. Кожата им бе гладка като пластмаса и предимно тъмна, макар че имаше петна и завъртулки от ярко златно и червено, които приличаха на индианска бойна украса. Физически не бяха просто слаби. Бяха мършави.

Нямаше много плът по бързите им, силни крайници и пръсти. Приличащите на изрязани от лъскава пластмаса лица бяха достатъчно пластични, за да придобиват различни изражения… макар Клара да не беше сигурна за значението на тези изражения.

И под чатала на всеки мъж или жена се олюляваше нещо голямо с конусообразна форма.

 

———————————————

В продължение на десетилетия хичиянските „молитвени ветрила“ бяха загадка. Ние не знаехме, че това е техен еквивалент на книги и бази данни, защото най-големите умове на времето (включително и моят) не можеха да намерят начин да ги прочетат или дори да разберат, че те съдържат нещо, което да се прочете. Причината беше, че това можеше да стане само в присъствие на фон от микровълънова радиация. Самите хичиянци нямат проблеми, защото конусите под краката им през цялото време генерират подходяща радиация. По такъв начин те са винаги в контакт с ветрилата с данни, които съдържат съхранените памети на техните предци… държани в конусите. Човешките същества могат да бъдат извинени, задето не са се досетили, че хичиянците носят данните между краката си, защото човешката анатомия не позволява такова нещо. (Извинението за мен е по-малко очевидно.)

———————————————

 

Отначало Клара помисли, че това е част от техните тела, но когато един от хичиянците изчезна в помещение, което приличаше на някакъв вид тоалетна, той свали и остави конуса. Дали бе нещо като раница? Портфейл? Кожено куфарче за книжа, моливи и закуска? Каквото и да беше, те можеха да го свалят, когато си поискат. А когато беше на тялото им, то обясняваше една голяма загадка от хичиянската анатомия, а именно как могат да седят на онези невероятно неудобни седалки с V-образна форма. Тези конуси запълваха V-образната празнина. Самите хичиянци седяха удобно върху конусите. Клара поклати глава удивена… толкова много безплодни допускания и шеги по този въпрос на Гейтуей, без някой да се досети.

Тя почувства дъха на Уон върху врата си.

— Какво правят? — попита той.

Клара почти бе забравила, че Уон бе там, толкова беше запленена от онова, което виждаше. Това не бе благоразумно. Кой можеше да каже какво ще направят тези чудовища с пленниците си?

Но кой можеше да каже и какво правеха те в момента? Всичките се вълнуваха и цвъртяха възбудено, четиримата по-едри отрупани около по-малкия пети, онзи със сините и жълти знаци по неговите… не, определено по нейните горни ръце. Никой от петимата не обръщаше никакво внимание на хората. Те разглеждаха съсредоточено изобразената на дисплея звездна карта, която се стори на Клара смътно позната. Група звезди и около тях куп от предупредителни знаци… Уон не беше ли показвал такава карта на своя екран?

— Гладен съм! — изръмжа намусено в ухото й Уон.

— Гладен! — Клара се отдръпна от него, колкото изненадана, толкова и възмутена. Гладен! На нея стомахът й почти се обръщаше от страх и безпокойство… и от странната миризма, като смес от амоняк и гниещи остатъци, която изглежда идваше от хичиянците. Освен това трябваше да отиде до тоалетната… а това животно не можеше да мисли за нищо друго, освен че е гладно!

— Млъкни, моля те — скастри го тя през рамо и с това предизвика неизменната ярост на Уон.

— Какво? Да млъкна? — възмути се той. — Не аз, ти млъкни, глупава жено! — Той се опита да се изправи над нея, но само се надигна на колене и бързо се търколи на пода, защото един от хичиянците повдигна глава и тръгна към тях.

Хичиянецът се надвеси над хората за момент, широката му уста с тесни устни се движеше, сякаш репетираше онова, което се канеше да каже.

— Бъдете справедливи — произнесе той ясно и махна с костеливата си ръка към екрана.

Клара преглътна нервния смях, който напираше да изскочи от гърлото й. Справедливи! Към кого? За какво?

— Бъдете справедливи — каза отново хичиянецът, — защото това са бий-бий-ци.

 

 

И така, Клара, моята най-вярна любов, беше там. За няколко седмици тя бе изстрадала ужаса на черната дупка, шока от загубата на десетилетия живот в света, нещастието на Уон, непоносимата травма, че е пленница на хичиянците. А междувременно…

Междувременно аз си имах свои проблеми. Още не знаех, че тя е там. Не бях чул предупрежденията да се пазя от Убийците. Не знаех, че съществуват Убийците. Не можех да я достигна, за да я успокоя… не само защото не знаех, но защото бях изпълнен със свои страхове. И най-лошият от тях не се отнасяше до Клара или хичиянците, или дори до моята анормална програма Алберт Айнщайн. Отнасяше се до собствения ми корем.