Фредерик Пол
Гейтуей III (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЕРМУТАЦИИ НА ЛЮБОВТА

Кой с кого да спи? Трябваше да се реши този въпрос. Бяхме петима, а имахме отделни кабини само за трима. „Истинска любов“ не бе планирана за много гости, особено когато гостите не са по двойки. Трябва ли да настаним Оди с неговата законна съпруга Доли? Или е най-новата му любовница Джени Йе-ксинг? Или да оставим Оди самичък и да съберем двете жени заедно?… И в такъв случай какво ще правят те помежду си? Не че Джени и Доли враждуваха толкова много, а по-скоро Оди изглежда се държеше враждебно и към двете.

— Той не може да реши на коя трябва да е верен — каза мъдро Еси, — а Оди е от онези хора, които искат да са верни на жената.

Разбирах достатъчно добре положението, дори по-добре от другите пътници, които страдаха поради този проблем.

Но имаше една дума в това твърдение, която не се отнасяше за мен, и тя бе думата „страдам“. Аз не страдах. Аз се радвах. Радвах се и на Еси, защото решихме проблема с настаняването, като избягахме от него. Двамата с Еси заехме каютата на капитана и се заключихме. Казахме си, че правим това, за да оставим тримата ни гости сами да изберат как да си решат проблема. Беше разумно основание. Бог ми е свидетел, че на тях им бе необходимо време за това, защото тлеещата междуличностна динамика беше достатъчна да взриви звезда. Но ние имахме и други основания, най-голямото от които беше, че по този начин можехме да се любим.

И се любихме. Ентусиазирано. С голямо удоволствие. Човек не би допуснал такова нещо след четвърт столетие съвместен живот… и на нашата възраст. А като се вземе предвид и колко добре се познавахме, и колко си бяхме омръзнали, и колко бяха повяхнали личните ни атрибути… ще си помислите, че имахме много малък стимул да го вършим. Грешите. Бяхме страхотно мотивирани.

Може би се дължеше на относително претъпканите каюти на „Истинска любов“. Усамотени в отделна каюта с анизокинетично легло, любовта ни имаше привкус на тийнейджърски флирт край градинската порта с мама и татко зад стъклото на прозореца. Много се смяхме, когато леглото се клатеше изкусно… А дали страдах? Не бях забравил Клара. Тя непрекъснато се появяваше в ума ми, често в най-интимните моменти.

Но на леглото до мен беше Еси, а не Клара.

И така, лежах на леглото, потръпвах от време на време, чувствах как в отговор леглото се оттегля надолу, а после се връща нагоре и удря сгушената до мен Еси, която също леко потръпваше… приличаше на игра на билярд, когато трите топки са докарани до ръба на масата, само че вместо топки, предметите бяха по-интересни… и си мислех спокойно и с умиление за Клара.

В този момент бях сигурен, че всичко ще се оправи.

Какво, в края на краищата, не беше наред? Само любовта. Само това, че двама души се обичаха. Но в това нямаше нищо лошо! Беше сложно, разбира се, тъй като единият от тези двама, т.е. аз, може би беше част от други двама, които също се обичаха. Но това можеше да се реши… по един или друг начин… нали? Любовта движи Вселената. Любовта ни накара да се усамотим двамата с Еси в капитанската каюта. Любовта бе накарала Оди да последва Доли до Върховното военно командване. И някакъв вид любов беше причина Джени да тръгне с него. И поради друг вид любов, или може би същия, Доли се бе омъжила за него, защото една от функциите на любовта несъмнено е да даде на човека друг човек, за да организира неговия или нейния живот. А навън, някъде в огромните газообразни звездни простори (макар че в онзи момент не знаех) Капитана тъгувал за любов. И дори Уон, който никога не бе обичал друг, освен себе си, фактически претърсваше Вселената, за да намери някого, когото обича. Виждате ли какво прави любовта?

— Робин? — промълви сънливо Еси до ключицата ми. — Беше чудесен! Моите поздравления!

Тя, разбира се, също говореше за любов, макар че в този случай аз реших да го приема като комплимент за моите умения да я демонстрирам.

— Благодаря — казах.

— Това ме кара обаче да ти задам един въпрос — продължи Еси и се отдръпна назад, за да ме погледне. — Възстанови ли се напълно? Червата ти в добро състояние ли са? Какво казва Алберт?

— Чувствам се отлично — отвърнах аз и наистина беше така. Наведох се и я целунах по ухото. — Надявам се останалата част от света също да е добре.

Еси се прозина и се протегна.

— Ако имаш предвид кораба, Алберт ще се оправи с пилотирането.

— Ах, да, но ще може ли да се оправи с пътниците?

Тя се обърна сънливо.

— Попитай го — отвърна Еси.

— Алберт? — извиках аз. — Ела да ни кажеш! — Погледнах към вратата, любопитен да видя как ще се появи този път през истинска, заключена врата. Измами ме. Чух извинително да се окашля, обърнах глава и го видях да седи върху тоалетната масичка на Еси, извърнал свенливо поглед.

Еси ахна и придърпа чаршафа, за да скрие хубавите си гърди.

Беше смешно. Никога по-рано не си бе правила труда да се завива пред някоя от собствените си програми. Но най-смешното беше, че по това време не ми се стори странно.

— Извинявайте, че нахълтах, скъпи приятели — каза Алберт, — но Робин ме повика.

— Няма нищо — отвърна Еси и се изправи да го види по-добре… все още завита с чаршафа. Може би нейната собствена реакция я бе поразила като странна, но единственото, което каза, беше: — Как са нашите гости?

— Много добре, според мен — отговори важно Алберт. — Провеждат тристранна конференция в камбуза. Капитан Уолтърс приготвя сандвичи, а двете млади жени му помагат.

— И никакъв бой? Никакво скубане на коси? — попитах аз.

— Изобщо нищо такова. Естествено те са твърде официални, с много „извинявай“ и „моля“, и „благодаря“. Имам новини относно платноходката — допълни Алберт със самодоволен вид. — Веднага ли да докладвам? Или… на мен ми се струва… може би ще искате да отидете при гостите, за да ги чуят всички едновременно.

Инстинктивно почувствах, че трябва веднага да чуя новините, но Еси ме погледна.

— Учтивостта го изисква, Робин — заяви тя и аз се съгласих.

— Чудесно — кимна Алберт. — Сигурен съм, че ще ви бъде много интересно. Както беше и на мен. Разбира се, винаги съм се интересувал от платноходки, знаете — продължи да бърбори Алберт. — Когато бях на петдесет, „Berliner Handelsgesellschaft“^[1] ми даде такава хубава платноходка… изгубих я, за нещастие, при напускане на Германия заради дивите нацисти. Скъпа госпожо Бродхед, толкова много съм ви задължен! Вие ме върнахте към онези хубави преживявания! Спомням си моята малка къща близо до Остенд, където се разхождах по брега с Алберт… това е — той намигна, — това беше кралят на Белгия. С него разговаряхме за платноходки, а вечерта аз свирих на цигулка и жена му ми акомпанираше на пиано… всичко това си спомних сега, скъпа госпожо Бродхед, само благодарение на вас!

По време на цялата тази реч Еси стоеше вдървена до мен и гледаше с каменно лице творението си. После започна да пелтечи, а след това избухна в силен смях.

— Ох, Алберт — извика тя и се пресегна зад себе си за възглавница. Замахна и я хвърли, но той се отмести и възглавницата падна върху тоалетната масичка зад него. — Голяма смешна програмо, винаги можеш да разчиташ на мен! Но сега се махай, моля те. Тъй като толкова приличаш на човек с много спомени и отегчителни анекдоти, не мога да ти позволя да ме гледаш необлечена! — Докато с Еси се прегръщахме, Алберт си позволи да ми намигне и изчезна. — А сега се обличай — заповяда ми тя, — за да можем да научим за платноходката в удовлетворителна за компютърната програма форма. Вярно, че смехът е ефикасно лекарство. Вече не се страхувам за здравето ги, скъпи Робин. Развеселеното ти тяло сигурно ще живее вечно!

Тръгнахме към банята, все още кискайки се… без да знаем, че в моя случай „вечно“ в онзи момент възлизаше на единадесет дни, девет часа и двадесет и една минути.

 

 

В „Истинска любов“ не бяхме предвидили бюро за Алберт Айнщайн, в частност такова с отворена книга и лула върху нея, кожена кесия с тютюн и черна дъска зад него, изписана с уравнения. Но той беше на кораба и развличаше гостите ни със собствените си истории.

— Когато бях в Принстън — разказваше Алберт, — наредиха на един човек да върви с мен с бележник в ръка и да записва всичко, което пишех на черната дъска. Това не беше направено за мое удобство, а за тяхно… иначе нямаше да смеят да изтрият черната дъска! — Той се усмихна на гостите ни, кимна ободрително към Еси и мен. Бяхме застанали на вратата на моята стая за отдих, хванати под ръка. — Тъкмо обяснявах, господине и госпожо Бродхед, на тези хора нещо от моя живот, което може би не бяха чували, макар да бях, трябва да призная, доста известен. Знаете ли, например, че тъй като не обичах дъжда, администрацията на „Принстън“ построи коридор, по който да посещавам приятелите си, без да излизам навън? Още стои.

Добре поне, че не беше с обичайното си изражение и не носеше копринено шалче на член на камарата на лордовете. Но все пак се почувствах малко неловко. Изпитах желание да се извиня на Оди и на двете жени с него. Вместо това казах:

— Еси? Не мислиш ли, че тези спомени почват да стават малко интимни?

— Възможно е — отговори замислено тя. — Искаш ли да го спра?

— Не, не да го спреш. Сега е много по-иитересен, но ако можеш, изключи достъпа до персоналната база данни и завърти потенциометъра на носталгичната схема…

— Колко си глупав, скъпи Робин — каза тя и се усмихна снизходително. А след това заповяда: — Алберт! Престани да клюкарстваш. На Робин не му харесва.

— Разбира се, скъпа Семя — каза учтиво той. — Във всеки случай не се съмнявам, че искате да чуете за платноходката. — Алберт се изправи зад бюрото… неговият холографски, а не физически образ, който не съществуваше, както не съществуваше физически, а само холографски, и бюрото. Трябваше непрекъснато да си го напомням. Алберт взе гъбата и започна да трие черната дъска, после се опомни, погледна виновно към Еси, пресегна се и изключи черната дъска. Тя изчезна. Беше заместена от познатата зелено-сива калдъръмена повърхност на екрана на хичиянски кораб. След това натисна друг ключ и на мястото на тази картина се появи образът на звездна карта. Тя също изглеждаше много истинска… за да се превключи екрана на хичиянски кораб от Гейтуей на полезна картина беше достатъчно просто да се подаде напрежение на схемите (макар че хиляди изследователи умряха, без да го разберат).

— Това, което виждате — започна весело той, — е мястото, където капитан Уолтърс е открил платноходката и, както виждате, там няма нищо.

Уолтърс седеше мълчалив на възглавница пред имитацията на камина, колкото се може по-далече и от Доли, и от Джени… а двете стояха колкото се може по-далече една от друга и мълчаха. Но сега Уолтърс заговори уязвен:

— Невъзможно! Записите бяха точни! Ти имаш данните!

— Разбира се, че са били точни — успокои го Алберт, — но сам виждаш, когато разузнавателният кораб е пристигнал там, платноходката вече си е била заминала.

— Не би могла да отиде много далече, ако единствената й тяга е била звездната светлина!

— Вярно, не би могла. Но я е нямало. Все пак — започна Алберт и се усмихна весело, — аз предвидих тази възможност и взех съответните мерки. Ако си спомняте, моята репутация… в предишната ми самоличност, искам да кажа… почиваше на допускането, че скоростта на светлината е фундаментална константа — той огледа присъстващите и добави, — до определените разширения на контекста, които научихме от хичиянците. Но скоростта, да, скоростта е винаги една и съща… почти триста хиляди километра в секунда. Така че програмирах безпилотния летателен апарат в случай, че не намери платноходката, да се премести на разстояние триста хиляди километра по броя на секундите от започване на търсенето.

— Чудесна умна себична програма — каза нежно Еси. — Затова нае интелигентен пилот за изследователския кораб, нали?

Алберт се закашля.

— Корабът също не е обикновен — призна той, — тъй като предвидих, че могат да възникнат специални нужди. Страхувах се, че разходите са много големи. Когато обаче корабът достигнал съответното място, ето какво видял… — Той махна с ръка и на екрана се появи тяло от фина материя с много крила. Вече не беше идеално, а се свиваше и смаляваше пред очите ни. Алберт бе ускорил наблюдаваното от изследователския кораб действие и ние видяхме как големите крила се навиха… и изчезнаха.

Това, което видяхме, ти вече си го виждал. Предимството, което си имал пред нас е, че си знаел какво виждаш. Ние бяхме там, Уолтърс и неговият харем, Еси и аз. Бяхме напуснали тревожния човешки свят, за да търчим подир една загадка и видяхме нещото, към което се стремяхме… как бе изядено от друго нещо! Точно така изглеждаше всичко пред нашите шокирани и неподготвени очи. Седяхме вцепенени и гледахме прибраните крила и голямата блестяща синя сфера, която се появи от нищото и ги погълна.

Усетих, че някой тихо се смее и за втори път бях шокиран, като разбрах кой е.

Беше Алберт, седеше на края на бюрото и бършеше сълзите от очите си.

— Моля за извинение — каза той, — но ако можехте да видите лицата си!

— Проклета голяма егоистична програма — изръмжа сърдито Еси, — престани с тези глупости. Какво става тук?

Алберт погледна жена ми. Не мога точно да дешифрирам изражението му: погледът изразяваше нежност и толерантност и още много други неща, които не свързвах с компютърно генериран образ, дори и на Алберт. Той също беше неспокоен.

— Скъпа госпожо Бродхед — заговори Алберт, — ако не сте искали да имам чувство за хумор, не е трябвало да го включвате в програмата ми. Ако съм ви объркал, моля за извинение.

— Следвай инструкциите! — излая Еси. Изглеждаше разстроена.

— О, много добре. Онова, което видяхте — обясни той и се обърна демонстративно от Еси към групата, пред която говореше, — е според мен първият известен случай на наблюдавана от хора хичиянска операция, извършена в реално време. Платноходката е била отвлечена. Вижте онзи малък кораб, — Той махна небрежно с ръка и образът се завъртя и заплува, уголемявайки сцената. Увеличението беше по-голямо от разделителната способност на оптиката на изследователския кораб и краят на сферата стана неравен и неясен.

Зад него имаше нещо.

Имаше нещо, което се движеше бавно в тъмнината зад сферата. Точно преди да изчезне, Алберт замрази картината и ние загледахме мъглявия обект с форма на риба, доста мъничък, много лошо изобразен.

— Хичиянски кораб — заяви Алберт. — Друго обяснение нямам!

— Сигурен ли си? — извика Джени Йе-ксинг.

— Не, разбира се, че не съм — каза Алберт. — Засега това е само теория. Човек никога не казва „да“ на една теория, госпожице Йе-ксинг, а само „може би“, защото сигурно ще бъде създадена някоя по-добра и онази, която дотогава е изглеждала като най-добра, ще бъде отхвърлена. Но според моята теория хичиянците са решили да отвлекат тази платноходка.

 

 

И така, сега имахме картина. Хичиянци! Истински, потвърдено от най-интелигентната информационно-търсеща програма, съществувала някога. Изгубих две трети от столетието да търся хичиянци, отчаяно ги търсих ужасен, че може да ги намеря. И когато това стана, умът ми беше зает не с хичиянците, а с информационно-търсещата програма.

— Алберт — казах аз, — защо се държиш толкова странно?

Той ме погледна учтиво, почука тръбата на лулата о зъбите си.

— В какъв смисъл „странно“, Робин? — попита Алберт.

— По дяволите, престани! Говоря за начина, по който се държиш: Недей… — Поколебах се, търсейки думи да бъда по-учтив. — Не знаеш ли, че си само компютърна програма?

Той се усмихна тъжно.

— Няма нужда да ми го напомняш, Робин. Зная, че не съм истински, нали? И реалността, в която се намирате вие, не ме интересува.

— Алберт! — извиках аз, но той сложи ръка на рамото ми да ме успокои.

— Позволи ми да ти обясня — каза Алберт. — За мен реалността е система от голям брой паралелно активирани ключове включено-изключено в едно евристично устройство. Ако човек ги анализира, ще разбере, че това е трик, който илюзионистът прави пред зрителите. А за теб, Робин? Реалността на органичната интелигентност много по-различна ли е? Или просто определени химически реакции, които се извършват в килограми телесна материя, която няма очи, няма уши, няма полови органи? Всичко, което тази материя знае, е научила от слухове, казани от някоя възприемаща система. Всяко чувство достига до нея по някакъв нерв. Има ли някаква разлика между нас, Робин?

— Алберт!

Той поклати глава.

— Ах — въздъхна тъжно — зная. Не можеш да се хванеш на моя трик, защото познаваш майстора на трика… тя е тук между нас. Но не мамиш ли сам себе си? Не трябва ли да ми се оказва същото уважение и толерантност? Аз бях доста важен човек, Робин. Уважаван от някои много високопоставени личности. Крале. Кралици. Големи учени. И колко добри хора бяха те! На седемдесетия ми рожден ден организираха парти… Робъртсън и Уигнер, Курт Гьодел, Раби, Опенхаймер… — Той изтри една действителна сълза… и това беше предела, до който Еси му позволи да стигне.

Тя се изправи.

— Приятели мои, съпруже! — каза Еси. — Очевидно тук нещо не е в ред. Моля за извинение. Трябва да извърша пълна проверка на програмата. Извинете ме.

— Грешката не е твоя, Еси — обадих се аз по възможно най-любезния начин, но тя не го възприе като такъв. Погледна ме както на първите ни срещи, когато й разказвах за всички весели номера, които правех на моята психоаналитична програма, Зигфрид фон Шринк.

— Робин — каза ми хладно, — вече прекалено много говорихме за грешки и вини. Ще обсъдим всичко по-късно. Моля гостите временно да освободят кабинета ми. Алберт! Прибирай се веднага за отстраняване на повредата!

 

 

Една от неприятните страни да си богат и известен е, че много хора те канят да им гостуваш и почти всички очакват и ти да ги поканиш. Не ме бива да посрещам гости. На Еси обаче й доставя истинско удоволствие, така че намерихме взаимно приемливо решение. Много е просто. Аз стоя при тях, докато ми е приятно… понякога няколко часа, друг път пет минути. След това се оттеглям в кабинета си и ги оставям на Еси. Особено обичам да правя това, когато по някаква причина между гостите съществува напрежение. Действа добре… за мен.

Но понякога номерът не минава и тогава няма мърдане. Такъв беше случаят сега. Не можех да ги оставя на Еси, защото тя бе заета. Не исках и да ги оставям сами, защото вече ги бяхме оставяли и то доста за дълго, А напрежението беше голямо. И така, опитах се да съм любезен, тъй като нямах никаква възможност да се измъкна.

— Искате ли нещо за пиене? — попитах учтиво. — Нещо за ядене? Имаме хубави програми за гледане, стига Еси да не е повредила схемите.

Йе-ксинг ме прекъсна с въпрос:

— Къде отиваме, господин Бродхед?

— Ами… — проточих аз и се усмихнах… весело; любезен домакин, опитва се да накара гостите си да се отпуснат, дори когато задават въпрос, на който не е измислил отговора, защото е мислил за много други по-неотложни неща. — Предполагам въпросът е къде вие бихте искали да отидете. Искам да кажа, изглежда няма никакъв смисъл да препускаме подир платноходката.

— Така е — съгласи се Йе-ксинг.

— В такъв случай, струва ми се, това зависи от вас. Не мисля, че бихте желали да останете в караулното помещение… — напомних им, че в края на краищата бях направил услуга на всички.

— Определено не — отново отговори Йе-ксинг.

— Тогава обратно на Земята? Можем да ви оставим на някоя стартова спирала. Или, ако предпочитате, на Гейтуей. Или… чакайте да помисля, Оди, ти беше от Венера, нали? Искаш ли да се върнеш там?

Сега беше ред на Уолтърс да отговори:

— Не. — Той се задоволи само с това. Помислих си, че е много неучтиво от страна на моите гости да ми отговарят само с „не“, когато се опитвах да се държа като любезен домакин.

Доли Уолгърс ми изнесе едно представление, Тя вдигна дясната си ръка с една от нейните кукли — онази, която се предполагаше, че прилича на хичиянец.

— Проблемът, господин Бродхед, е в това — каза тя със сладникав глас, без да движи устните си, — че никой от нас няма такова място, на което иска да отиде.

Тъй като това беше очевидно, изглежда никой нямаше какво да допълни. После стана Оди.

— Аз ще взема едно питие, Бродхед — изръмжа той. — Доли? Джени?

Това очевидно беше най-добрата идея, която някой беше имал от известно време. Всички се съгласиха, подобно на гости, отишли твърде рано на парти, за да има какво да правят, така че да не им личи толкова, че нямат какво да правят.

Разбира се имаше много неща за правене и най-голямото от тях не ми излизаше от ума и не ми позволяваше да съм приветлив към моята компания. То дори не се опитваше да възприеме факта, че фактически бяхме видели (може би) работещ хичиянски кораб с хичйянци в него. Това отново бяха моите черва. Докторите бяха казали, че мога да водя нормален живот. Те обаче не бяха казали нищо за такъв ненормален живот, какъвто водех аз, така че отново бях започнал да чувствам възрастта и деликатното си здраве. Затова с радост взех чашата с джин и вода, седнах до лъжливата камина с лъжливи пламъци и зачаках някой друг да поеме топката.

Този друг беше Оди Уолтърс.

— Бродхед, оценявам това, че ни измъкна от кашата и зная, че си го направил със собствени средства. Предполагам, че е най-добре да ни оставиш на първото удобно място, което намериш, и да си вършиш твоята работа.

— Е, има много места, Оди. Нямаш ли някакви предпочитания?

— Бих предпочел… — започна той, — мисля, че всички бихме предпочели да имаме възможност да си изясним какво желаем да правим. Сигурно си забелязал, че имаме лични проблеми, които трябва да решим. — Това не е изявление, с което човек трябва да се съгласи, а аз определено не можех да го отрека, затова само се усмихнах, — Така че това, от което се нуждаем, е да имаме възможност да останем насаме и да ги обсъдим.

— Оо — кимнах аз. — Мислех, че сте имали достатъчно време за обсъждане, когато с Еси ви оставихме сами.

— Вярно е, че вие ни оставихте сами. Приятелят ви Алберт обаче не ни остави.

— Алберт? — Не ми беше минало през ума, че той ще отиде при гостите, без да е поканен.

— През цялото време, Бродхед — каза тъжно Уолтърс. — Седеше точно където си седнал ти. И задаваше милиони въпроси на Доли.

Поклатих глава и му подадох чашата си да я напълни. Може би не беше много добра идея, но нямах никакви идеи, които можех да смятам за много добри. Когато бях много млад и майка ми умираше… защото нямаше достатъчно средства за здравно обслужване и за двамата — вина, вина, вина — и реши да осигури такова само за мен… имаше моменти, когато тя не ме познаваше, не си спомняше името ми, говореше ми, сякаш бях неин шеф или хазаин, или някой младеж, с когото се е срещала преди да се омъжи за баща ми. Беше много потискащо, По-потискащо от мисълта, че умира: силна личност, която си отиваше пред очите ми.

Сега из питах същото чувство към Алберт.

— Какви въпроси ви задава? — попитах аз и погледнах към Доли.

— О, за Уон — отговори тя с кукла в ръка, но със собствения си глас… макар все още без да движи устните си. — Къде е ходил и какво е вършил. Но най-много искаше да му покажа на картите всички обекти, от които се интересува Уон.

— Покажете ги на мен — помолих.

— Не мога да се оправя с това чудо — каза тя недоволно, но Джени Йе-ксинг застана пред пулта, преди Доли да бе престанала да говори. Тя докосна таблото на дисплея, намръщи се, набра командата, погледна навъсено и се обърна към нас.

— Госпожа Бродхед трябва да го е заключила, когато е свалила вашия пилот от схемата — предположи тя.

— Във всеки случай — допълни Доли, — бяха само черни дупки — различни видове.

— А пък аз мислех, че са само един вид — признах аз. Доли вдигна рамене. Всички се бяхме струпали около седалката пред пулта и гледахме екрана, на който се виждаха безброй звезди. — Дяволите да го вземат! — изругах изведнъж.

Зад нас Алберт каза хладно:

— Съжалявам, ако съм ти създал неприятности, Робин.

Всички се обърнахме едновременно като фигури от онези старинни германски градски часовници. Той седеше на ръба на стола, който току-що бях освободил, и ни разглеждаше. Стори ми се различен. По-млад. По-малко самоуверен. Премяташе пура в ръцете са… пура, не лула… изразът му беше тъжен.

— Мислех, че Еси работи над теб — казах аз с явно раздразнение.

— Еси свърши, Робин. Всъщност тя идва. Мисля, че е справедливо да спомена, че не намери никаква повреда… Нали, госпожо Бродхед?

Еси се появи на вратата и спря. Сложила юмруци на бедрата си, тя втренчи очи в Алберт. Дори не ме погледна.

— Вярно е, програмо — потвърди мрачно Еси. — Не намерих никаква програмна грешка.

— Радвам се да го чуя, госпожо Бродхед.

— Не бързай да се радваш! Фактът си остава. Ти си една повредена по време на експлоатация програма. Затова кажи ми, интелигентна програмо без никаква грешка в програмирането, каква е следващата стъпка?

Холограмата фактически нервно облиза устни.

— О — каза колебливо Алберт, — предполагам, че ще поискате да проверите хардуера.

— Точно така — отвърна Еси и се пресегна да извади ветрилото с данни от гнездото. Мога да се закълна, че видях как по лицето на Алберт пробягна изражение на паника, като при човек, подложен на упойка за голяма операция. После това изражение изчезна заедно с него.

— Продължавайте си разговора — подхвърли Еси през рамо, взе едва лупа и заразглежда повърхността на ветрилото.

Но за какво можехме да говорим? Гледахме как изследва всяка гънка на ветрилото. Тръгнахме подир нея, когато тя, мръщейки се, отнесе ветрилото в кабинета си и наблюдавахме мълчаливо как го заопипва с пинсети и сонди, сложи го в гнездото за тестване, натисна някакви бутони, завъртя нониуси, отчете резултатите на аналитичните везни, Стоях и си триех корема, който бе започнал отново да ме измъчва, а Оди прошепна:

— Какво търси?

Не знаех. Нащърбено, драскотина, корозия, всичко, но каквото и да беше, не го намери. Еси се изправи и въздъхна.

— Няма нищо — каза тя.

— Това е хубаво — предположих аз.

— Така е — съгласи се Еси, — защото ако имаше нещо сериозно, не бих могла да го поправя тук. Но е и лошо, Робин, защото очевидно тази скапана програма е пълна с грешки. Тя да ме учи на скромност!

— Сигурна ли сте, че е дефектирала, госпожо Бродхед? — попита Доли. — Докато вие бяхте в другата стая, Алберт изглеждаше съвсем разбираем. Само малко странен, може би.

— Странен! Доли, през цялото време, докато го проверявах, знаеш ли за какво говореше? За хипотезата на Мах. За липсваща маса и черни дупки, по-черни от обикновените черни дупки. Необходим е живият Алберт Айнщайн, за да разбере… ей! Какво каза? С вас ли е разговарял?

Когато чу потвърждение от другите, Еси седна, стисна устни и се отдаде на размисъл. После разтърси глава.

— О, по дяволите — каза мрачно тя, — няма полза да се опитвам да правя догадки върху проблема. Има само един човек, който знае какво му е на Алберт, и това е самият Алберт.

— Ами ако Алберт не иска да ти каже? — попитах аз.

— Въпросът ти е неправилен — отвърна тя и извади ветрилото. — Правилният въпрос е: „Ако Алберт не може да каже?“

 

 

Изглеждаше добре… или, във всеки случай, почти добре. Седеше на любимия си стол и въртеше в ръце пура… този стол и на мен ми беше любим, но в момента нямах настроение да споря с него.

— Хайде, Алберт — започна Еси с любезен, но твърд тон, — ти знаеш, че си повреден, нали?

— Да, малко анормален, според мен — каза той, оправдавайки се.

— Много анормален, ако питаш мен! Добре! Ето какво ще направим, Алберт. Първо, ще ти зададем няколко прости фактологически въпроса… не за мотивации, не за трудни теоретически проблеми, само въпроси, на които можеш да отговориш въз основа на обективни факти. Разбра ли ме?

— Естествено, че ви разбрах, госпожо Бродхед.

— Чудесно. Първо: научих, че си разговарял с гостите, докато Робин и аз бяхме в капитанската каюта.

— Вярно е, госпожо Бродхед.

Тя стисна устни.

— Това е необичайно поведение, нали? Ти си ги разпитвал. Моля те, кажи ми какви бяха въпросите и какви отговори получи.

Алберт се размърда неспокойно.

— Интересувах се главно от обектите, които Уон е изследвал, госпожо Бродхед. Госпожа Уолтърс беше достатъчно добра да ми ги покаже на картите. — Той посочи на дисплея. Погледнахме и там действително се появиха една подир друга серия от карти. — Ако внимателно ги разгледате — каза Алберт и посочи с незапалената си пура, — ще забележите, че съществува определено развитие. Първите му цели са били прости черни дупки, които са отбелязани на хичиянските карти с онези знаци като рибарски кукички. В хичиянскага картография това са знаци за опасност.

— Откъде знаеш? — попита Еси, а после бързо добави: — Няма значение. Предполагам, че имаш достатъчно сериозни основания за това предположение.

— Наистина имам, госпожо Бродхед. В това отношение не бях напълно откровен с вас.

— Ха! Вече достигаме някакъв успех! Продължавай!

— Да, госпожо Бродхед. На простите черни дупки има по два предупредителни знака. Уон е изследвал една гола сингулярност… невъртяща се черна дупка, всъщност онази, в която Робин лично е имал ужасното преживяване преди много години. Там Уон е намерил Джел-Клара Моинлин. — Образът трепна, после се появи голата синя звезда-фантом, преди картите да се сменят. — Има три кукички, което означава по-голяма опасност. И накрая… Алберт махна с ръка и картината се промени, за да покаже друга част от хичиянската карта, — госпожа Уолтърс ми посочи тази, към която се е насочил Уон.

— Не съм казала такова нещо! — възрази Доли.

— Не, не го казахте, госпожо Уолтърс — съгласи се Алберт, — но споменахте, че често я е гледал, че я е обсъждал с Мъртвите и че тя го е ужасявала. Вярвам, че сега се е насочил към нея.

— Браво! — поздрави го Еси. — Първият тест премина възхитително, Алберт. Сега ще продължим с втората част. Този път без участие на публика — добави тя и погледна към Доли.

— На вашите услуги, госпожо Бродхед.

— Разбира се, че си на моите услуги. Сега. Фактологически въпроси. Какво означава терминът „липсваща маса“?

Алберт погледна неспокойно, но отговори бързо:

— Така наречената „липсваща маса“ е онова количество маса, което обяснява съществуването на различни галактически орбити, но никога не е било наблюдавано.

— Отлично! А сега, какво представлява хипотезата на Мах?

Той облиза устни.

— Не се чувствам много комфортно, когато провеждам теоретични дискусии по въпроси на квантовата механика, госпожо Бродхед. Трудно ми е да повярвам, че Господ си играе с Вселената.

— Не те питам дали вярваш! Спазвай правилата, Алберт. Само те питам за дефиницията на широко използван научен термин.

Той въздъхна и смени стойката си.

— Добре, госпожо Бродхед, но ми позволете да я изразя на разбираем език. Има основание да се вярва, че в цикъла разширяване-свиване на Вселената се извършват големи отклонения. Разширяването е обърнато. Свиването е принудено да продължи, изглежда, до една точка… същата, както преди Големия взрив.

— И на какво се дължи това? — попита Еси.

Алберт размърда крака.

— Този въпрос вече наистина ме изнервя, госпожо Бродхед — оплака се той.

— Но ти можеш да отговориш… като изразиш широко разпространеното схващане.

— В кой момент, госпожо Бродхед? Днешното схващане? Или онова, да речем, преди Хокинг и други учени, използващи квантовата теория? Съществува едно хубаво твърдение за сътворението на Вселената, но то е религиозно.

— Внимавай, Алберт! — предупреди го тя.

Алберт леко се усмихна.

— Канех се да цитирам свети Августин от Хипо — каза той. — Когато го попитали какво е правил Бог преди да сътвори Вселената, той отговорил, че е създавал ада за онези, които много питат.

— Алберт!

— Добре, добре — отстъпи раздразнено той. — Да. Смята се, че преди някакъв най-ранен момент… не по-късно от единица върху 10^43 от секундата преди Големия взрив… теорията на относителността не може да даде обяснение за физиката на Вселената и трябва да се направят някои „квантови корекции“. Почвам да се уморявам от това ученическо препитване, госпожо Бродхед.

Рядко съм виждал Еси шокирана.

— Алберт! — извика отново тя с доста различен тон. Не беше предупреждение. Беше изненадана и разстроена.

— Да, Алберт! — каза гневно той. — Аз съм ваше творение, вие сте ме създали такъв. Нека да спрем с това, моля ви. Имайте добрината да слушате. Не зная какво се е случило преди Големия взрив! Зная само, че има някъде някой, който мисли, че знае и може да го контролира. Това много ме плаши, госпожо Бродхед.

— Плаши? — ахна Еси. — Кой те е програмирал да се „плашиш“, Алберт?

— Вие, госпожо Бродхед. Не мога да живея с тази мисъл. И не искам повече да дискутираме този въпрос.

Образът трепна и изгасна.

Не трябваше да прави това. Трябваше да уважи нашите чувства. Можеше да се престори, че излиза през вратата, или да изчезне, когато гледаме настрана. Той не направи нито едното, нито другото. Просто изчезна. Сякаш беше живо човешко същество, което разгневено изскача и затръшва вратата. Беше прекалено раздразнен, за да обръща внимание на проявите си.

— Не е предвидено да си изтървава нервите — отбеляза мрачно Еси.

Но ги беше изтървал. И шокът от това не представляваше нищо, когато открихме, че екранът, а също и пултът за управление, не реагират на контролните уреди.

Алберт ги бе блокирал. Ние се движехме с равномерно ускорение към нещо, което не знаехме какво е.