Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хичи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heechee Rendezvous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 19гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГЕЙТУЕЙ III. 1998. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.48. Роман. Превод: [от англ.] Георги СТОЯНОВ [Heechee Rendezvous, Frederik POHL]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 125x195 мм. Страници: 288. Цена: 2600.00 лв. (5.50 лв.).

История

  1. —Корекция
  2. —Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. —Добавяне

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВЪВ ВЪРХОВНОТО ВОЕННО КОМАНДВАНЕ

Върховното военно командване не е един сателит в геостационарна орбита, а пет сателита в такава орбита. Орбитите не са съвсем еднакви, поради което петте бронирани, импулсно закалени големи метални кораби сякаш танцуват един около друг. Първият, Алфа, е с най-външната орбита, Делта е най-близко до Земята. Те леко се полюшват. Епсилон гледа навън, Гама навътре и се върти с партньора си dos-a-dos[1]. Защо, ще попита някой, са построени така, вместо един голям сателит? Едно от обясненията е, че рискът да бъдат поразени пет сателита е пет пъти по-малък, отколкото един. Също така, това е лично мое мнение, защото както съветската станция Тюратам, така и китайският команден пост Пийп са единични структури. Естествено Съединените американски щати искат да покажат, че те могат да свършат работата по-добре. Или най-малкото, различно. Всичко това датира от времето на войните. Говори се, че някога това е била най-добрата отбранителна система. Предполага се, че нейните огромни, захранвани с ядрено гориво лазери могат да поразят всяка вражеска ракета на петдесет хиляди мили. Вероятно наистина са можели… когато са били построени… и, може би, три месеца след това, докато останалите страни не започнали да използват същото импулсно закаляване и радиолокационни лъжливи цели и всичко се обърнало нагоре с краката.

Така че ние изобщо не видяхме четири пети от Върховното военно командване, освен на екраните. На голямото парче метал, към което ни отпратиха, бяха само квартирите на екипажа, администрацията… и военният арест. Това беше Гама, шестдесет хиляди тона метал и месо, приблизително с размерите на Голямата пирамида и с прилична на нея форма. Веднага установихме, че независимо колко щедър беше генерал Манцберген на Земята, тук, на орбита ние бяхме посрещнати почти като данъчен агент. Като начало ни накараха да чакаме за разрешение да излезем от кораба.

— Може би в момента са тежко засегнати от умопомрачение — размишляваше Еси и се мръщеше пред екрана, на който не се виждаше нищо, освен металният корпус на Гама.

— Това не е извинение — казах аз, а Алберт издекламира своята двуцентова сентенция:

— Не са били засегнати много лошо, но се страхувам, че са били готови да отвърнат много по-лошо. Виждал съм прекалено много войни. Не обичам такива неща. — Той набираше доста нервно подпрограмата „Два процента“. Казаното от него беше близо до истината. Една седмица по-рано, когато терористите атакували всички в Космоса с техния телепатичен психокинетичен приемопредавател, цялата станция полудяла за една минута. Буквално една минута. Не било повече. И добре, че било само толкова, защото през тази една минута на осем от единадесетте дежурни станции вече имало живи оператори, готови да насочат протонен лъч към земните градове.

Не това тревожеше Еси.

— Алберт — обади се тя, — не говори неща, които ме изнервят. Фактически ти никога не си виждал война. Ти си само програма.

Той се поклони.

— Както кажете, госпожо Бродхед. Моля? Току-що получихте разрешение да излезете от кораба и вие можете да отидете на сателита.

Слязохме и Еси погледна замислено през рамо към програмата, която остана вътре. Мичманът, който ни очакваше, не изглеждаше ентусиазиран. Той прокара палец по чипа с данни за кораба, сякаш да провери дали магнитният запис няма да се изтрие.

— Да, получихме сигнал за вас — кимна той. — Има само един проблем: не съм сигурен дали бригадният генерал може да ви приеме сега, сър.

— Ние не искаме да ни приеме бригадният генерал — обясни Еси учтиво, — а само да видим някоя си госпожа Доли Уолтърс, която държите тук.

— О, да, мадам. Но бригадният генерал Касата трябва да подпише пропуска ви, а тъкмо сега той е много зает. — Мичманът се извини, предаде тихичко нещо по телефона и лицето му просветна. — Бихте ли дошли с мен, сър, мадам — каза той и най-после ни изведе от космодрума.

Човек загубва навика да се движи при малко или нулево G, ако не се е упражнявал, а аз много отдавна не бях имал такава възможност. Освен това бях любопитен. Гейтуей бе астероид, в който хичиянците много отдавна бяха построили тунели и облицовали вътрешността с любимия им, излъчващ синя светлина метал. Фабриката за храна, Хичиянският рай и всички останали големи структури, които съм посещавал в Космоса, също бяха с хичиянска конструкция. За мен беше смущаващо да съм за първи път на много голям космически артефакт, построен от хора. Той ми изглеждаше по-чужд от всичко хичиянско. Нямаше го познатото синьо светене, само боядисана стомана. Нямаше вретеновидна зала в центъра. Нямаше изплашени до смърт или триумфиращи изследователи, нямаше музейна сбирка с експонати от хичиянска технология, намерени из Галактиката. Но пък имаше в изобилие военни в прилепнали по тялото дрехи и поради някаква причина, с шлемове от груб ленен плат. Най-странното в тях беше, че макар всички да носеха кобури, те бяха празни.

Посочих това на Еси.

— Изглежда като че ли не вярват на собствените си хора — коментирах аз.

Тя ме побутна и посочи пред нас, където стърчеше мичманът.

— Не говори срещу домакините, Робии, или поне изчакай да е зад гърба им. Тук! Това трябва да е мястото!

Следващата минута останах без дъх, тъй като се наложи да се придвижвам чрез придърпване по коридор с нулева гравитация.

— Влезте, сър, мадам — покани ни гостоприемно мичманът и, разбира се, ние направихме както ни каза.

Зад вратата, през която влязохме, се оказа само празна стая с няколко скамейки край стените и нищо друго.

— Къде е бригадният генерал? — попитах аз.

— О, сър, казах ви, че точно сега сме много заети. Веднага щом се освободи, ще дойде. — Мичманът се усмихна злорадо и затвори вратата. Интересното в тази врата беше, и двамата веднага го забелязахме, че от вътрешната страна нямаше дръжка.

Подобно на всеки и аз си помислих, че сме арестувани. Представете си, че вършите обичайните си задължения: ловите риба или преглеждате счетоводните книги на някого, или композирате голяма нова симфония и изведнъж вратата се отваря и един глас казва: „Не се съпротивлявайте!“, слагат ви белезниците й ви четат правата, а след това разбирате, че сте в място като това. Еси потрепери. Тя може би си бе помислила същото, макар че ако имаше безупречен живот, това беше нейният.

— Глупаво е, че трябва да чакаме — заяви Еси повече на себе си, отколкото на мен. — Колко жалко, че няма легло. Бихме могли да си осмислим времето.

Потупах я по ръката. Знаех, че се опитва да повдигне духа ми.

— Казаха, че са заети — напомних й аз.

Зачакахме.

Половин час след това, без предупреждение, усетих как Еси се вцепени под ръката ми, която бях поставил на рамото й, видях как изразът на лицето й се изкриви от ярост и лудост. И тогава почувствах бързо, ужасно пробождане в ума си…

А после всичко отмина и ние се гледахме един друг. Беше траяло само няколко секунди. Достатъчно дълго, за да разберем с какво бяха заети те и защо не носеха оръжие в кобурите.

Терористите отново бяха атакували… съвсем леко.

 

 

Най-после мичманът се върна при нас. Беше весел. Не искам да кажа, че бе дружелюбен. Той все още не обичаше цивилните. Но беше достатъчно щастлив, за да се усмихва, и достатъчно враждебен, за да не ни каже защо. Забавил се бе доста дълго. Не се извини, просто ни поведе към кабинета на коменданта, без да престава да се усмихва. Когато влязохме в кабинета с боядисани в пастелни цветове стени и холопейзаж на Уест Поинт, бригадният генерал Касата също се усмихваше, а абсорбаторът безуспешно се опитваше да се справи с дима от неговата пура.

Нямаше много приемливи обяснения за възможната причина за тази тайна веселост, затова се хванах за първата, която ми дойде наум.

— Моите поздравления, генерале — учтиво го приветствах аз, — за залавянето на терористите.

Усмивката му трепна, но отново се върна. Касата беше дребен човек и по-топчест, отколкото препоръчват военните лекари. Когато седна на края на бюрото си и ни поздрави, шевовете на шортите едва издържаха напъна на бедрата му.

— Доколкото разбирам, господин Бродхед — каза той, — вашето посещение тук е с цел да интервюирате госпожа Доли Уолтърс. Вие, разбира се, имате право да сторите това в съответствие с инструкциите, които получих, но не мога да отговарям на въпроси, отнасящи се до сигурността.

— Не съм задавал такива въпроси — отвърнах аз. Почувствах погледа на Еси, който казваше: „Не възразявай на този тип!“, и добавих: — Все пак много мило, че ни разрешавате да я интервюираме.

Той кимна, очевидно съгласен, че е много мил.

— Бих желал да ви задам един въпрос, обаче. Имате ли нещо против да ми кажете защо искате да я видите?

Погледът на Еси продължаваше да гори върху врата ми и това не ми позволи да му кажа че имам нещо против.

— Ни най-малко — излъгах аз. — Госпожа Уолтърс е прекарала известно време с един много добър мой приятел, когото искам да видя. Ние се надяваме, че тя може да ни каже как да се свържем с, хм, нея.

Нямаше полза да избягвам думичката, която разкриваше пола. Те сигурно бяха разпитали Доли Уолтърс и знаеха, че има само двама души, за които можеше да говоря, а от тях не съществуваше никаква вероятност да нарека Уон свой приятел. Касата ме погледна недоумяващо, после се обърна към Еси и каза:

— Уолтърс явно е известна млада дама. Няма да ви задържам. — Генералът ни предаде на мичмана и той ни поведе.

Като водач от мичмана нямаше никаква полза. Той не отговаряше на въпросите ми; не съобщи никаква информация. Беше пълно с любопитни неща, защото във Върховното военно командване личаха много следи от неотдавнашна нервна криза. Не толкова физически разрушения, но при неотдавнашната едноминутна лудост арестът беше повреден. Програмата му за заключване беше разрушена от дежурната охрана. За щастие беше станало при отключено положение, иначе вътре щеше да има няколко жалки скелета, обречени на гладна смърт.

Последното го разбрах, когато минавахме покрай редицата от килии и видях, че всички са отворени, а пред тях в коридора стояха скучаещи военни полицаи, които пазеха обитателите на ареста да не излязат. Мичманът спря и размени няколко думи с дежурния офицер от охраната. Докато чакахме, Еси ми прошепна:

— Ако не са хванали терористите, каква ще е ползата от разговора с бригадния генерал?

— Добър въпрос — отговорих аз. — Ето ти и още един такъв. Какво имаше предвид генералът, когато я нарече известна млада дама?

Мичманът беше възмутен, че приказваме пред по-старши офицер. Той прекъсна разговора си с лейтенанта от военната полиция, вкара ни в една килия с врата, отворена като другите, и посочи навътре.

— Там е вашата затворничка — каза той. — Можете да разисквате с нея всичко каквото желаете, но тя не знае нищо повече.

— Това ми е ясно — отвърнах аз, — защото ако знаеше, вие сигурно изобщо нямаше да ни пуснете да я видим, нали? — Почувствах друг изгарящ поглед на Еси върху тила си. Права беше. Ако не го бях ядосал, мичманът може би щеше да прояви най-обикновено благоприличие и да се отмести няколко крачки, за да можем да разговаряме насаме с Доли Уолтърс, вместо да се залости до отворената врата.

Кой знае! А може би нямаше. Реших, че последното бе по-вероятно.

 

 

Доли Уолтърс беше жена с ръст на дете, с писклив като на дете глас и с развалени зъби. Не бе в най-добрата си форма. Бе изплашена, уморена, ядосана, начумерена.

Аз също не бях много по-добре от нея. Давах си ясна сметка, че тази млада жена пред мен бе прекарала две седмици в компанията на любовта на моя живот… или една от любовите на моя живот… във всеки случай една от двете най-големи. Казах това съвсем безгрижно. Но не се чувствах така. Не знаех какво да направя, не знаех и какво да кажа.

— Кажи „Здравей“, Робин — прошепна Еси.

— Здравейте, госпожо Уолтърс — поздравих послушно. — Аз съм Робин Бродхед.

Беше й останало нещо от доброто държане. Подаде ръка като възпитано дете.

— Щях да зная кой сте, господин Бродхед, даже и да не бях срещнала жена ви онзи ден. — Учтиво си стиснахме ръце и тя тъжно се усмихна. Малко по-късно, когато видях нейната кукла „Робинет Бродхед“, разбрах, за какво се беше усмихнала. Но Доли също изглеждаше озадачена. — Струва ми се, съобщиха, че четирима души искат да ме видят — каза тя и погледна към невъзмутимия мичман, търсейки да види другите.

— Само двамата сме — отвърна Еси и зачака аз да заговоря.

Но аз мълчах. Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да питам. Ако не беше там Еси, може би щях да мога да споделя с Доли Уолтърс какво е била за мен Клара и да я помоля да ми помогне… да ми окаже някакво сътрудничество. Или ако не беше мичманът, ако можех да се абстрахирам от него, сякаш е някакъв предмет. Или може би щях да мога… но те и двамата бяха там и аз стоях с вързан език, Доли Уолтърс ме наблюдаваше любопитно, а Еси — очаквателно. Дори мичманът се обърна да ме погледне.

Еси въздъхна. Един пресилен и състрадателен звук, после се реши. Пое инициативата и се обърна към Доли Уолтърс:

— Моля те да извиниш мъжа ми, Доли — започна учтиво тя, — За него тази среща е много травматизираща по причини, които са доста сложни за обясняване сега. Моля да извиниш и мен, че позволих военната полиция да те отведе. Това и мен травматизира. По-важното е какво ще правим отсега нататък. Първо, ще се погрижим да те пуснат от това място. Второ, ние те каним да ни правиш компания и да ни помогнеш да открием Уон и Джел-Клара Моинлин. Съгласна ли си?

Всичко това се разви твърде бързо и за Доли Уолтърс.

— Ами — започна смутено тя, — аз…

— Добре — кимна Еси. — Отиваме да го уредим. Мичман! Върни ни на нашия кораб, „Истинска любов“, веднага, моля!

Мичманът отвори уста възмутен, но аз го изпреварих:

— Еси, не трябва ли да поговорим за това с бригадния генерал?

Тя стисна ръката ми и ме погледна. Беше състрадателен поглед. Стискането означаваше: „Затваряй си глупавата уста, Робин!“. Едва не ми счупи пръстите.

— Бедното ми агънце — каза тя извинително на офицера, — съвсем наскоро претърпя сериозна операция. Още е объркан. Бързо на кораба за лекарствата му!

 

 

Когато жена ми Еси реши да направи нещо, единственият начин да се разбере човек с нея е да не й се противопоставя. Не знаех какво е намислила, но беше ясно какво трябва да направя аз. Възприех поведението на възрастен човек, още зашеметен от скорошна операция, и се оставих да ме води подир мичмана из коридорите на Върховното военно командване.

Не вървяхме много бързо, защото коридорите бяха доста оживени. Мичманът ни спря на една пресечка, за да мине група затворници. Поради някаква причина освобождаваха цял блок с килии. Еси ме мушна в ребрата и ми посочи мониторите на стената. Една част от тях бяха просто указателни табелки: Столова 7, Тоалетна за войници и сержанти, Док V и така нататък. Но другата част…

Другата част показваше дока за акостиране, където влизаше нещо голямо, огромно и тежко. Човешка конструкция. От пръв поглед се виждаше, че е човешка, а не хичиянска. Не бяха само линиите, нито фактът, че бе направен от сива стомана, вместо от син хичиянски метал. Това се виждаше от ужасните оръдия, които подаваха зурли от гладката повърхност.

Знаех, че Върховното военно командване беше изгубило един подир друг шест такива кораба, опитвайки се да приспособи към тях хичиянски двигател за свръхсветлинна скорост. Не можех да съжалявам за това. От техните грешки се поучихме ние и построихме „Истинска любов“. Но не беше приятно да се наблюдават оръдия. На хичиянските кораби никога не се виждаха оръдията.

— Хайде — озъби се мичманът и ни погледна. — Не е разрешено да ви допускаме тук, — Той тръгна по един относително празен коридор, но Еси го спря.

— Този път е по-кратък — каза тя и посочи табелката „Към доковете“.

— Забранено е! — излая той.

— Не и за един добър приятел на Върховното военно командване, който не се чувства добре — отвърна Еси и ме задърпа за ръка. Тръгнахме към най-плътните, най-шумните тълпи хора. Много от постъпките на Еси са загадъчни, но тази веднага се изясни. Водеха докараните с кръстосвача терористи и Еси искаше да ги види.

Кръстосвачът беше прехванал откраднатия кораб. Бяха го пресрещнали. На борда имало осем души терористи… в петместен хичиянски кораб. Трима от тях бяха оцелели и пленени. Единият беше в кома. Другият — с откъснат крак, но в съзнание. Третият — полудял.

Лудият привличаше вниманието на всички. Беше младо черно момиче… казаха, че било от Сиера Леоне… и непрекъснато пищеше. Външният й вид показваше, че се намира в това състояние от дълго време, защото дрехите й бяха измърсени и миришеха, косата й бе разрошена, лицето — мъртвешко. Някой ме извика по име, но аз минах напред с Еси, за да виждам по-добре.

— Крещи на лош руски — обясни Еси и се намръщи. — С грузински акцент. Много силен. Казва, че ни мрази.

— Можех и сам да се досетя — отвърнах. Видях достатъчно. Когато мичманът се провря през тълпата, гневни заповеди да му освободят пътя, аз се оставих да ме дръпне назад и отново чух някой да ме вика.

Значи не беше мичманът? Всъщност изобщо не беше мъжки глас. Идваше от групата затворници, които излизаха от килиите. Видях кой е. Китайското момиче. Джени.

— Боже Господи — казах на мичмана, — за какво сте я арестували?

Той отговори грубо:

— Военна тайна. И не те засяга, Бродхед. Хайде! Не ти е мястото тук!

Нямаше смисъл да споря с човек, който е намислил нещо. Не го попитах отново. Просто отидох до затворниците и попитах Джени. Другите затворници също бяха жени, всичките военнослужещи, арестувани за пресрочена отпуска или за удряне през устата на някого като мичмана… всичките добри хора, според мен. Мълчаха, слушаха.

— Оди дойде тук, понеже бяха арестували жена му — информира ме тя и лицето й придоби такова изражение, сякаш каза: „Имаше третичен сифилис“. — Качихме се на совалката и щом пристигнахме, ни бутнаха във военния затвор.

— Това, Бродхед, е последната капка, с която чашата преля — изрева мичманът. — Махай се оттам или ще бъдеш арестуван! — Той посегна към кобура си, в който отново имаше пистолет. Еси дойде при нас и мило се усмихна.

— Не се тревожи, мичман — успокои го тя. — „Истинска любов“ ни чака. Веднага се махаме. Остава само да доведеш бригадния генерал на кораба, да уреди другите въпроси.

Мичманът се опули.

— Ма-дам — заекна той, — ма-дам, не може да накарате бригадния генерал да дойде на вашия кораб!

— Разбира се, че може! Мъжът ми се нуждае от лекарска помощ и следователно трябва да бъде тук, за да я получи. Бригаден генерал Касата е учтив човек, нали? Завършил е Уест Пойнт? Изкарал е много курсове по добро държане, вежливост, слагане на ръка пред устата при кашляне и на носна кърпичка пред носа при кихане? И моля те, предай му, че на кораба имаме отличен бърбън и бедният ми болен съпруг се нуждае от помощ, за да се отърве от него.

Мичманът изчезна. Еси ме погледна. Отвърнах на погледа й.

— Сега какво? — попитах.

Тя се усмихна и ме потупа по ръката.

— Най-напред ще инструктирам Алберт за бърбъна… и за други неща — отговори Еси и се обърна, за да предаде набързо някакви разпореждания на руски, — а после ще чакаме да се появи бригадният генерал.

 

 

Не се наложи дълго да чакаме, но когато пристигна, аз почти бях забравил за него. Еси бъбреше весело с часовия, който мичманът бе оставил, а аз мислех. Онова, за което най-много мислех, просто за убиване на времето, не беше Клара, а лудата африканска жена и нейните почти луди другари. Те ме изплашиха. Терористите ме изплашиха. Навремето имаше ООП и ИРА и порторикански националисти, и сръбски отцепници, и германски, и италиански, и американски богаташки синчета, които демонстрираха своето презрение към бащите си… о, имаше много терористи от всякаква големина и всякакъв вид… но те бяха разделени. Сега терористите се бяха обединили и това ме плашеше. Бедните и разгневените бяха обединили своята ненавист и ресурси и нямаше никакво съмнение, че ще накарат света да ги чуе. Пленяването на един техен кораб не можеше да ги спре. Това само щеше да направи атаките им за известно време поносими… или почти поносими.

Но за решаване на техния проблем… да се смекчи тяхната ярост и задоволят техните нужди… беше необходимо повече. Колонизацията на светове като планетата Пегис беше най-добрият и може би единствен отговор, но той беше много бавен. Съществуващият транспорт можеше да откарва към по-добър живот само три хиляди и осемстотин бедни хора месечно. Но всеки месец се раждаха почти четвърт милион нови бедни хора и не беше трудно да се направи неумолимата сметка:

250000
— 3800
246200

С толкова се увеличаваха бедните всеки месец. Единствената надежда беше в по-големите транспортни кораби, стотици или хиляди. При сто кораба положението можеше да се закърпи, макар че сегашното ниво на нищета щеше да се запази. Хиляда щяха да решат проблема веднъж завинаги… но откъде можеха да дойдат хиляда големи кораба? Построяването на „Истинска любов“ ни отне осем месеца и много повече пари, отколкото бяхме предполагали. Колко би ни струвало да построим хиляда пъти повече?

Гласът на бригадния генерал ме откъсна от тези размишления.

— Това е просто невъзможно! — казваше той. — Позволих ви да се срещнете, само защото бях помолен за това, но не може и дума да става да я отведете! — Той се намръщи, когато се присъединих към тях и хванах Еси под ръка.

— Също така стои въпросът с Уолтърс и младата китайка — каза Еси. — И тях искаме да вземем.

— Наистина ли искаме да ги вземем? — попитах аз, но бригадният генерал не ме слушаше.

— Какво друго искате, за Бога? — попита той. — Надявам се, че няма да поискате да ви предам и моя отдел от Върховното военно командване? Или един-два кръстосвача?

Еси учтиво поклати глава.

— Нашият кораб е по-комфортен, генерале. Благодаря.

— Господи! — Касата избърса чело и позволи на Еси да го поведе към големия салон за обещания бърбън. — Всъщност срещу Уолтърс и Йе-ксинг няма истинско обвинение. Те нямат право да идват тук без виза, но ако ги отведете, ние можем да забравим, че са идвали.

— Чудесно! — възкликна Еси. — Значи остава само въпросът за Доли Уолтърс.

— За нея не мога да поема отговорността… — започна Касата, но Еси не му позволи да довърши.

— Естествено, че не бихте могли. Това се разбира от само себе си. Затова ние ще се отнесем до по-висшестоящата инстанция. Робин! Обади се на генерал Манцберген. Осъществи връзката тук. Така ще избегнем досадните журналисти.

Когато Еси е в такова борбено настроение, няма смисъл да се спори с нея, а и освен това ми беше любопитно да разбера какво бе намислила.

— Алберт — извиках аз. — Имай грижата, моля те.

— Разбира се, Робин — покорно отвърна той, само гласно, без образ. В следващия миг екранът светна и се появи генерал Манцберген пред бюрото си.

— Добро утро, Робин, Еси — поздрави той учтиво. — Виждам, че с вас е и Пери Касата… привет на всички!

— Благодаря ти, Джими — отвърна Еси и погледна изкосо към бригадния генерал, — но не за това ти се обаждаме.

— О? — Манцберген се намръщи. — За каквото и да е, казвайте бързо! След деветдесет секунди имам отговорна среща.

— Няма да ни отнеме толкова много време, скъпи генерале. Моля те нареди на бригадния генерал Касата да ни предаде Доли Уолтърс.

Манцберген погледна недоумяващо.

— За какво?

— Ще я използваме да открием изчезналия Уон, скъпи генерале. В него има телепатичен психокинетичен приемопредавател, както знаеш. В интерес на всички ни е да го накараме да го върне.

Манцберген мило се усмихна.

— Една минутка, скъпа — отвърна той и вдигна слушалката на информационния си пиезофон.

Бригадният генерал може да бързаше, но не беше глупав.

— Има изоставане — отбеляза той. — Това не е ли радиовръзка с нулева скорост?

— Не, сигналът се предава с предварителна компресия във времето — излъга Еси. — Корабът ни тук е малък, не разполагаме с достатъчна мощ — друга лъжа, — затова пестим енергията за комуникации… А, ето го отново генерала.

Манцберген посочи към Касата.

— Одобрено е — излая Манцберген. — Можем да им имаме доверие, Касата. Освен това сме им задължени… а може и да ни спестят маса главоболия в бъдеще. Дай им каквото искат, на моя отговорност. А сега, за Бога, трябва да отивам на срещата… не ме търсете, освен ако не се отнася за Четвърта световна война!

Бригадният генерал кимна и си тръгна. Съвсем наскоро след това военни полицаи доведоха Джени Йе-ксинг. Минута по-късно докараха и Оди Уолтърс, а след него — Доли Уолтърс.

— Радвам се да видя отново всички — каза Еси, посрещайки ги на борда. — Сигурна съм, че имате много да споделите, но по-напред да се махаме от това проклето място. Алберт! Тръгвай, моля те.

— Потегляме, госпожо Бродхед — прозвуча гласът на Алберт. Той не си направи труда да се появи на пилотската седалка. Просто влезе, облегна се на стената и се усмихна на компанията.

— Представянето ще направим по-късно — заяви Еси. — Това е добър приятел, компютърна програма. Алберт? На безопасно разстояние ли сме вече от Върховното военно командване?

Той кимна и намигна. После пред очите ни се превърна от възрастен мъж с лула в ръка и размъкнат пуловер в стройния, висок, с униформа и медали началник на генералния щаб Джеймс П. Манцберген.

— Права си, скъпа — каза той. — Нека преминем на свръхсветлинна скорост, преди да разберат, че сме ги измамили!

Бележки

[1] Гръб до гръб (фр.) — б.пр.