Фредерик Пол
Гейтуей III (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
СВЪРЗВАНЕ НА ДЕТАЙЛИТЕ

Най-трудната част от новия живот на Клара беше да си държи устата затворена. Тя бе войнствена натура и никак не беше трудно с Уон да се стигне до конфликт. Уон желаеше храна, секс, компания, понякога помощ в управлението на космическия кораб… само когато имаше нужда от всичко това, а друг път не искаше нищо. Клара искаше да има спокойствие. Да може да помисли, да възприеме тази невероятна промяна в нейния живот. Опасността да загине винаги бе посрещала смело… ако не точно смело, то най-малкото твърдо. Но възможността за невероятното нещастие да бъде затворена в черна дупка в продължение на цяло поколение, докато светът продължава да съществува без нея, никога не й бе минавала през ума. Това трябваше да се осмисли.

Уон не се интересуваше от нуждите на Клара. Когато му трябваше за нещо, той я викаше. Когато не му трябваше, даваше много ясно да се разбере. Сексуалните му потребности не я тревожеха. Всъщност те не й създаваха по-голяма грижа, нито имаха по-голямо значение от обичайния тоалет. Любовната игра на Уон се състоеше в сваляне на собствените му гащи. Актът завършваше по неговото темпо, а то беше бързо. Не използването на тялото й безпокоеше Клара, а отклоняването на вниманието й.

Най-доброто време за Клара бе, когато Уон спеше. Но обикновено той не спеше дълго — задоволяваше се с малко сън. Тогава тя разговаряше с Мъртвите или си приготвяше нещо за ядене, което Уон не обичаше особено много, или просто седеше и съзерцаваше Космоса… фраза, която за нея придоби ново значение, когато единственото нещо, което можеше да се види на повече от една ръка разстояние, беше екранът с изображение на Космоса. И точно, когато се отпуснеше, се чуваше пронизителният, дразнещ глас на Уон:

— Пак ли нищо не вършиш, Клара? Какво мързеливо същество си ти! Доли щеше да ми изпече шоколадови сладки с орехи!

Или, което беше още по-лошо, той изпадаше в игриво настроение. Тогава изваждаше стъкленици с лекарства и сребърни кутии с розови и червени хапчета. Уон току-що бе открил лекарствата. И понякога от скука или когато беше потисната, Клара се оставяше да бъде убедена да участва в неговата игра. Тя не позволяваше да й инжектира, нито се съгласяваше да изпие нещо, което не можеше да идентифицира, и много лекарства отказваше да приеме. Но и много приемаше. Приятните чувства, еуфорията… те не траеха дълго, но все пак я отвличаха от празнотата на един живот, който бе умрял и сега се опитваше да се съживи отново. Да бъде замеряна с различни предмети от Уон и дори да прави любов с него беше много по-добре, отколкото да се опитва да избягва въпросите, които Уон й задаваше и на които тя не искаше да отговори честно…

— Клара, мислиш ли, че някога ще намеря баща си?

— Няма никакъв шанс, Уон. Старецът отдавна е мъртъв.

…Защото старецът сигурно беше мъртъв. Човекът, създал Уон, бе напуснал Гейтуей в една самотна мисия приблизително по времето, когато майката на Уон започнала да се чуди дали наистина е пропуснала първия си цикъл. В отчетите той просто се водеше като изгубен. Разбира се, можеше и да е погълнат от черна дупка. Можеше още да е там, замръзнал във времето, както бе замръзнала и Клара.

Но шансовете бяха много малки.

Едно изненадващо нещо за Клара — от милионите изненадващи неща, възникнали през пропуснатите тридесет години — беше лекотата, с която Уон разчиташе старите хичиянски навигационни карти. Изпаднал в добро настроение — почти рекорд, защото продължи близо четвърт час, — той й показа картите и обектите, които вече бе посетил, включително и нейната черна дупка. Когато доброто му настроение се изчерпа, той си легна ядосан, а Клара предпазливо се обърна за помощ към Мъртвите.

Не можеше да се каже, че Мъртвите наистина разбираха картите, но малкото, което знаеха, беше много повече от онова, което бе известно някога на съвременниците на Клара.

Някои от картографските знаци бяха много прости. Мъртвите бяха доволни да споделят с Клара своите знания. Проблемът беше да ги накара да престанат да разказват.

— Какво означават цветовете на обектите? — попита Клара.

— Разстоянието, на което се намират — отвърнаха Мъртвите. — Колкото са по-сини, толкова са по-отдалечени; колкото са по-червени, толкова са по-близко.

— Това показва — прошепна най-педантичният от Мъртвите, който се оказа, че е жена, — това показва, че хичиянците са познавали закона, изведен от Хабъл-Хамъсън.

— Моля те, не ми обяснявай закона на Хабъл-Хамъсън — отвърна Клара. — Какво означават всички онези знаци? Например, приличните на кръстове с допълнителни чертички върху тях?

— Това са основни обекти — отвърна с въздишка Мъртвият. — Като Гейтуей. И като Гейтуей Две. И Завода за храна. И…

— А онези знаци, които приличат на отметки?

— Уон ги нарича въпросителни — прошепна тъничкият гласец. Те наистина приличали малко на такива, ако се махнеше точката от долния край на въпросителния знак и останалата част се обърнеше наопаки. — Повечето са черни дупки. Ако зададеш настройка двадесет-три, осемдесет-четири…

— Моля те, млъкни! — извика Уон и се надигна, разрешен и раздразнен, на койката. — Не мога да спя от глупавото ви крещене!

— Ние не крещим, Уон — каза миролюбиво Клара.

— Не били крещели! — изрева Уон. — Ха! — Той се стовари на пилотската седалка със стиснати юмруци и присвити рамене и я загледа. — Какво ще кажеш, ако сега поискам да ям? — попита.

— Искаш ли?

Уон поклати отрицателно глава.

— Или да правя любов?

— Искаш ли?

— Искам ли, наистина ли искам! Винаги трябва да питаш! Ти в действителност съвсем не си добра готвачка, а и в леглото си далеч по-малко интересна, отколкото претендираше. Доли беше по-добра.

Клара спря дъха си и се насили да го изпусне бавно и тихо. Но не можа да се насили да се усмихне.

Уон се нахили доволен, че е успял да я изплаши.

— Спомняш ли си Доли? — весело попита той, — Онази, която ти ме убеди да изоставя на Гейтуей. Там си имат правило: не плащаш — не дишаш, а тя нямаше никакви пари. Чудя се дали е още жива…

— Още е жива — изръмжа Клара, надявайки се да е вярно. Доли винаги щеше да намери кой да й плаща сметките. — Уон, какво означават онези жълти светлини на екрана? — започна тя в отчаян опит да смени темата, преди да стане по-лошо. — Мъртвите изглежда не знаят.

— Никой не знае. Щом мъртвите не знаят, не е ли глупаво да мислиш, че аз бих могъл да зная? Понякога си много глупава — укори я той. И в този кратък миг, точно когато Клара щеше да избухне отново, се чу тъпичкият глас на Мъртвата жена:

— Настройка двадесет-три, осемдесет-четири, деветдесет-седем, осем, четиринадесет.

— Какво? — попита стресната Клара.

— Настройка двадесет-три… — гласът повтори цифрите.

— Какво е това? — попита Клара и Уон се зае лично да отговори. Настроението му не се бе променило, но изразът на лицето му беше различен… по-малко враждебен. По-напрегнат. По-изплашен.

— Това са координати от картата, разбира се — обясни той.

— И какво показват?

Уон погледна настрана.

— Задай тази настройка и ще разбереш — отвърна той. На Клара й беше трудно да завърти назъбените колела. Въпреки целия си предишен опит, такъв един акт за нея бе равносилен на самоубийство: функцията на тези диаграми не беше изучена, а промяната на зададената настройка почти сигурно означаваше непредсказуема и обикновено фатална промяна на курса. Но единственото, което се случи, беше, че образите на екрана трепнаха, завъртяха се и спряха, за да покажат… какво? Една звезда? Или черна дупка? Каквото и да бе, то светеше на екрана с ярка кадмиево-жълта светлина и около него трепкаха не по-малко от пет обърнати наопаки въпросителни.

— Какво е това? — попита Клара. Уон бавно се обърна и я погледна.

— Това е голяма и много далечна черна дупка — каза той. — Сега отиваме там. — От лицето му бе изчезнала предишната заядливост. На Клара почти й се прииска тя да се върне, защото онова, което я замени, беше безграничен страх.

А междувременно…

 

 

Междувременно първата фаза от задачата на Капитана и неговия екипаж почти привършвала, без обаче да им достави радост. Капитана още продължавал да тъгува по Туайс. Нейното стройно, лишено от самоличност тяло било изхвърлено. У дома то щяло да отиде, заедно с други отпадъци, в резервоарите за утаяване, защото хичиянците не били сантиментални спрямо своите мъртъвци. На кораба нямало резервоари за утаяване, затова то било изхвърлено в Космоса. Частта, останала от Туайс, била съхранена, заедно с други наследствени умове, и докато се разхождал из новия и непознат кораб, Капитана от време на време докосвал кесията, където се съхранявала, без да си дава сметка, че го прави.

Загубата не била само лична. Туайс била техният оператор за дистанционно управление и работата по стоварването на платноходката не можела да се извърши добре без нея. Монгрел се стараела, но не била специалист по дистанционно управление. Капитана стоял нервно до нея, без да може да й помогне.

— Не намалявай тягата, тази орбита не е стабилна! — изсъскал той и добавил: — Надявам се блатните да не ги е хванала морска болест от това ужасно лашкане.

Монгрел провесила нос, но не казала нищо. Тя знаела защо е толкова напрегнат и дръпнат Капитана.

Най-после той бил удовлетворен и потупал Монгрел по рамото, за да й даде знак, че може да изхвърли товара. Големият балон се наклонил и завъртял. От полюс до полюс се появила една тъмна линия и той се отворил като цвете. Монгрел изсъскала доволно, откачила полегналата платноходка и я оставила да се плъзне свободно.

— За тях това пътуване беше трудно — отбелязал офицерът по съобщенията и отишъл при Капитана.

Капитана трепнал с корем, хичиянски еквивалент на вдигане на рамене. Сега платноходката вече била излязла напълно от отворената сфера и Монгрел започнала да затваря голямата полусфера.

— Какво става с твоята задача, Шоин? Човешките същества продължават ли да бъбрят?

— Повече от всякога, страхувам се.

— Обединени безтелесни умове! Постигнахте ли някакъв успех в превеждането на казаното от тях?

— Умовете работят върху тази задача. — Капитана кимнал мрачно и се пресегнал за осмостенния медальон, закачен към кесията между краката му. Спрял се навреме. Удовлетворението, което можел да получи, като попита умовете как върви превеждането, нямало да оправдае болката от гласа на Туайс между тях. Рано или късно, той щял да я чуе, по необходимост. Но не сега.

Капитана издухал въздуха от ноздрите си и се обърнал към Монгрел.

— Откачи платноходката и я остави да плува там. Засега не можем да направим нищо повече. Шоин! Изпрати съобщение до тях. Кажи им, че съжаляваме, задето в момента няма как да им помогнем, но ще се опитаме да се върнем. Уайт-Нойс! Покажи ми разпределението на корабите!

Навигаторът кимнал, обърнал се към уредите. В следващия момент екранът се изпълнил с въртящи се жълтоопашати комети. Цветът на ядрото им показвал разстоянието, дължината на опашката и скоростта.

— Кой е онзи глупак с тирбушона? — попитал Капитана и образът на екрана се свил, за да изобрази въпросната комета. Капитана изсъскал от учудване. Когато последния път разглеждал този кораб, той бил акостирал в своята локална система. Сега пътувал с много голяма скорост и се бил отдалечил много от дома си. — Къде отива? — запитал Капитана.

Приличните на въжета мускули по лицето на Уайт-Нойс трепнали.

— Една минутка, Капитане.

— Добре, проучи!

При други обстоятелства Уайт-Нойс може би щял да се обиди от тона на Капитана. Хичиянците се обръщали учтиво един към друг. Обстоятелствата обаче не можели да се пренебрегнат. Фактът, че тези парвенюта, хората, притежавали апаратура за проникване в черна дупка, бил сам по себе си много застрашителен. Сведението, че са изпълнили въздуха с техните шумни, глупави комуникации, било още по-лошо. Кой можел да каже, какво щяло да последва? А смъртта на другаря от кораба била последната сламка, която направила това пътуване най-лошото от много време, преди Уайт-Нойс да бил роден, когато научили за съществуването на други…

— Но това е безсмислено — оплакал се Уайт-Нойс. — Не виждам нищо по техния курс.

Капитана се намръщил пред загадъчните графики на екрана. Разчитането било задача на специалист, но Капитана имал, макар и повърхностни, знания от специалностите на всички и видял, че на приемливо разстояние по проектираната геодезична линия няма нищо интересно.

— Да не би да се е насочил към онзи кълбовиден куп? — попитал той.

— Не мисля, Капитане. Той не лежи на линията на полета и там няма нищо. Съвсем нищо, наистина, по целия път до края на Галактиката.

— Умове! — произнесъл един глас зад тях. Капитана се обърнал. Зад тях стоял специалистът по проникване в черни дупки, Бърст, мускулите на лицето му лудо подскачали. Страхът му се предал на Капитана, още преди Бърст да заповяда строго: — Продължи геодезичната линия. — Уайт-Нойс го погледнал недоумяващо. — Продължи я! Отвъд Галактиката!

Навигаторът отворил уста да възрази, после разбрал какво иска да каже Бърст и се подчинил. Неговите лицеви мускули също заиграли. Екранът премигнал. Мъглявата жълта линия сама се продължила. Тя минала през региони, където на екрана не се виждало нищо, освен абсолютно черно празно пространство.

Не съвсем празно.

От тъмнината на екрана изплувал тъмносин обект, който побледнявал и пожълтявал. Бил петорно сигнализиран с флагчета. Всички членове на екипажа засъскали, когато той спрял и мъглявата жълта геодезична линия го достигнала и се докоснала до него.

Хичиянците се спогледали. Всички мълчали. Корабът, способен да нанесе най-големите разрушения, които някой можел да си представи, бил на път към мястото, където тези разрушения очаквали да бъдат направени.