Фредерик Пол
Гейтуей III (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАВРЪЩАНЕ НА ГЕЙТУЕЙ

Гейтуей ми даде всичките милиони, които имам, но той ми даде също тръпки на страх и отвращение. Връщането там беше като среща с моето минало. Видях себе си като младо, разорено, ужасено, отчаяно човешко същество, чиито единствени алтернативи бяха или да предприеме пътуване, при което може да загине, или да остане на място, където никой не иска да живее. Не се беше променил много. И сега никой не иска да живее на него, макар че непрекъснато пристигат и заминават много туристи. Но поне пътуванията не са така безразсъдно опасни, както навремето. Докато акостирахме, казах на програмата си Алберт Айнщайн, че съм направил философско откритие:

— Положението се е поизравнило, Алберт. Животът на Гейтуей е станал малко по-сигурен, а на родната планета Земя малко по-несигурен. Може би съществува някакъв закон за запазване на нещастието, който осигурява едно средно ниво на нещастие за всяко човешко същество. Единственото, което можем да правим, е да го пренасяме на едно или на друго място.

— Когато говориш така, Робин — въздъхна той, — се питам дали моите диагностични програми са толкова добри, колкото трябва да бъдат. Сигурен ли си, че не чувстваш болки от операцията? — Беше седнал или изглеждаше седнал на края на пилотската седалка и докато говореше, насочваше кораба ни към пистата за кацане. Знаех, че въпросът му е риторичен. Разбира се, през цялото време той ме наблюдаваше.

Веднага щом кацнахме, извадих от гнездото ветрилото с програмата „Алберт“, взех го в се насочих към довия си кораб.

— Няма ли да се поразходиш? — попита Еси и ме погледна със същия израз като Алберт. — Искащ ли да дойда с теб?

— Много съм развълнуван от новия кораб — отвърнах аз. — Искам да го разгледам. Можем да се срещнем по-късно. — Знаех, че тя изгаря от нетърпение да види как любимите й заведения за бързо хранене работят в тази среда. Разбира се, тогава не знаех на какво може да налети.

И така, не мислех за нищо специално, когато си подадох главата през люка на моята собствена, лична, построена от земни хора яхта за междузвездни пътувания и проклет да съм, ако не бях толкова развълнуван, колкото бях казал на Еси. Искам да кажа, че се бяха сбъдвали детските ми фантазии! Беше истинска. И лично моя! И си имаше всичко!

Или почти всичко. В нея имаше луксозна каюта за собственика с чудесно анизокинетично легло и до нея истинска тоалетна. Имаше добре зареден килер за храна и нещо много прилично на истинска кухня. Имаше и две работни каюти, една за Еси и една за мен, със скрити легла за гости, в случай че се нуждаехме от компания. Това беше първият граждански звездолет с официално одобрена двигателна система за свръхсветлинна скорост, построена от хора… е, някои от детайлите бяха хичиянски, взети от повредени изследователски кораби, но неголямата част бяха човешка изработка. И беше мощен, с голяма и бърза тяга. Имаше място за Алберт — гнездо за ветрило с гравирано върху него име. Пъхнах ветрилото, но не активирах гнездото. Исках да се насладя на обиколката си самичък. Имаше ветрила с музика и пиезовизорът ги просвирваше, и със справочни сведения, и специални програми, които можеха да вършат всичко, което някога бих пожелал да извърша аз или което би могла да направи Еси. Имаше екран за наблюдения, копиран от големия транспортен кораб „С.Я.“ — десет пъти по-голям от малките, мъгляви екрани на изследователските кораби. Имаше всичко, което някога бях мечтал да има един кораб. Фактически единственото, което нямаше, беше име.

 

———————————————

Един от по-малките артефакти, оставен ни от хичиянците, беше анизокинетичната матрица — прост инструмент, които можеше да преобразува удара в движение с посока обратна на движещата сила. Теорията на този уред се оказа едновременно и фундаментална, и елегантна. Най-популярният продукт, който хората изработиха от анизокинетични материали, бяха матраците за спане с „пружини“, чиято еластична сила е вектор, а не скалар, с което се получава така наречената възбуждаща поддръжка на сексуалната дейност.

Сексуалната дейност! Колко много време прахосва телесният ум за такова нещо!

———————————————

 

Седнах на края на голямото анизокинетично легло и усетих върху задника си необичаен тласък, защото при свиването на матрака от тежестта на тялото ми еластичната сила се бе насочила изцяло нагоре, вместо встрани, и се замислих върху този проблем. Беше добро място за любов, защото лицето, с което щях да лежа на него, бе онова, на чието име исках да кръстя кораба си. С това име обаче вече бях кръстил транспортния кораб.

Разбира се, съществуваха начини да се реши проблема. Можех да го кръстя „Семя“. Или „Еси“. Или „Госпожа Робинет Бродхед“, макар че последното звучеше много глупаво.

Въпросът не търпеше отлагане. Бяхме приготвили всичко за пътуване. Нищо не ни задържаше на Гейтуей, само че не можех да тръгна с кораб без име. Влязох в каютата за управление и седнах на пилотската седалка. Беше направена за човешки задник и това вече бе огромно подобрение в сравнение със старата конструкция.

Когато бях малко момче, обичах да сядам в мините за храна на кухненския стол пред радарната печка и да си представям, че пилотирам кораб на Гейтуей към далечните граници на Вселената. Това, което правех сега, беше почти същото. Пресегнах се и докоснах колелата за настройка. Представих си, че натискам стартовия бутон и… и… е, просто фантазирах. Въобразявах си, че се нося стремително през Космоса по същия безгрижен, авантюристичен начин, както си го представях като дете. Заобикалям квазари. Нося се към съседните чужди галактики. Влизам в силициевия прашен саван около ядрото. Срещам хичиянци! Влизам в черна дупка…

И тогава фантазията секна, защото се превърна в прекалено персонална реалност, но неочаквано измислих име на кораба. То съответстваше отлично на Еси, без да дублира вече даденото „С.Я.“: „Истинска любов“.

Беше идеално име.

Ако наистина бе идеално, защо остави в мен някакво неясно сантиментално чувство на изоставен от любимата, на меланхолия?

Нямах желание да изследвам тази си мисъл. Във всеки случай сега, когато бях измислил името, трябваше да се свърши много работа: да се извърши поправка в регистъра, да се коригират застрахователните документи на кораба… да се уведоми светът за моето решение, Всичко това можех да възложа на Алберт. Разклатих ветрилото с неговата програма, за да се уверя, че стои здраво в гнездото и го включих.

Не бях свикнал с новия Алберт, затова се изненадах, когато не се появи нито в холобокса, нито до ветрилото, а на вратата на главната каюта. Стоеше там, подпрял лакът на длан, с лула в свободната си ръка и спокойно разглеждаше, като че ли току-що бе влязъл.

— Хубав кораб, Робин — каза той. — Честито!

— Не знаех, че можеш да обикаляш из кораба!

— Всъщност аз не обикалям из кораба, скъпи ми Робин — възрази приятелски той. — Това е част от моята програма за създаване на максимално близка до действителността симулация. Да приличам на дух, излязъл от шишето, не изглежда много реалистично, нали?

— Ти си чудесна програма, Алберт — признах аз, а той се усмихна и допълни:

— И бдителна, ако мога така да се изразя, Робин. Например, вярвам, че добрата ти жена точно в този момент ще влезе. — Той се отмести настрана — съвсем ненужно — и Еси влезе задъхана, опитвайки се да прикрие колко много е разстроена.

— Какво има? — попитах аз, неочаквано разтревожен. Тя не ми отговори веднага.

— Не си ли чул? — отвърна най-после Еси.

— Какво да съм чул?

Изглеждаше едновременно и изненадана, и облекчена.

— Алберт? Още ли не си се включил към мрежата за данни?

— Тъкмо се канех, госпожо Бродхед — отговори той учтиво.

— Не! Недей! Там е… ах… там се извършват някои настройки за приоритетите на Гейтуей. — Алберт замислено сви устни, но си замълча. Аз не бях така мълчалив.

— Еси, изплюй камъчето! Кажи какво има.

Тя седна на мястото на оператора по съобщенията и започна да си вее с ветрило.

— Пристигнал е онзи грубиян, Уон — каза Еси. — Целият астероид говори за това. Изненадана съм, че не си чул. Ух! Толкова тичах! Страхувах се да не се разстроиш.

Усмихнах се добродушно.

— Операцията беше преди седмици, Еси — напомних й аз. — Укрепнах достатъчно… пък и нямам намерение да се паля заради Уон. Имай малко вяра в мен!

Еси ме погледна съсредоточено и кимна.

— Вярно е — призна тя. — Беше глупаво. Връщам се да си продължа работата. — Тя стана и се отправи към вратата. — Но помни, Алберт… никаква връзка с мрежата, докато не се върна!

— Почакай! — извиках аз. — Не съм ти съобщил новината, — Еси се спря и аз гордо обявих: — Измислих име на кораба: „Истинска любов“. Какво ще кажеш?

Трябваше й много време да ми отговори и, докато обмисляше, изразът на лицето й беше повече загадъчен и по-малко доволен, отколкото очаквах. Накрая каза:

— Да, много добро име, Робин. Бог да благослови „Истинска любов“ и всички, които пътуват с него, а? А сега наистина трябва да вървя.

 

 

Вече двадесет и пет години живеем заедно, а аз все още не мога напълно да разбера Еси. Така и казах на Алберт. Той седеше спокойно на столчето пред тоалетната масичка на Еси и се оглеждаше в огледалото. Алберт вдигна рамене.

— Мислиш ли, че името не й хареса? — попитах аз. — Според мен е добро!

— И на мен така ми се струва, Робин — съгласи се той, експериментирайки с различни изражения в огледалото.

— Като че ли не желае да разгледа кораба!

— Може да има нещо наум — предположи Алберт.

— Но какво? Честна дума, не мога да я разбера.

— Признавам, че и аз не винаги я разбирам, Робин — каза Алберт, обърна се и ми намигна. — Мислех си, че е така, понеже аз съм машина, а тя е човек. Но защо и при теб се получава същото?

Погледнах го малко раздразнен. После се усмихнах.

— Ти си доста забавен с това ново програмиране, Алберт. Какво научаваш, като се правиш, че се гледаш в огледалото? Зная много добре, че по този начин нищо не виждаш.

— А ти какво научаваш, като гледаш „Истинска любов“, Робин?

— Защо винаги на въпросите ми отговаряш с въпроси? — парирах аз. Алберт се засмя високо. Беше наистина много убедително. При предишната програма той се смееше и дори пускаше шеги, но винаги се разбираше, че се смее картина. Можеше да си мислиш, че е картина, приличаща на истински човек, ако желаеш… обикновено правех така… като изображение на човек на пиезофон. Но нямаше… как да се изразя, нямаше присъствие. Сега го имаше. Разбира се, не можех да го помириша. Но можех да възприема физическото му присъствие в стаята с повече сетива, не само със зрението и слуха. Температура? Усещане за маса? Не зная. Нещо, което ти казва, че с теб има някой.

— Истинският отговор е, че това появяване е моят еквивалент на нов кораб или на нов официален костюм, или каквато ти хареса аналогия — заговори сериозно той. — Просто гледам, за да разбера доколко ми харесва. На теб харесвам ли ти? В края на краищата единствено това е важно.

— Не бъди скромен, Алберт — казах му аз. — Наистина ми харесваш, само че бих желал да се свържеш с мрежите за данни. Бих желал да разбера дали някой от хората, с които работя, е направил нещо по въпроса с информацията за терористите, например.

— Аз, разбира се, ще изпълня твоето нареждане, Робин — отвърна Алберт, — но госпожа Бродхед беше много категорична.

— Не, Алберт, не искам да ти издействам някое наказание или да се повредят някои от подпрограмите ти. Ето какво ще направя — казах и се изправих, а крушката над главата ми светна. — Просто ще изляза в коридора и ще включа комуникационния пулт… ако не съм забравил как се прави това — пошегувах се аз.

— О, разбира се, че не си забравил — отвърна Алберт. Беше разтревожен. — Обаче не е необходимо, Робин.

— Наистина не е — съгласих се аз и спрях по средата на пътя до вратата. — Но съм любопитен.

— Колкото до твоето любопитство… — каза Алберт, усмихна се (пресилена усмивка, помислих си аз) и започна да тъпче лулата си с тютюн — …колкото до твоето любопитство, трябва да знаеш, че докато акостирахме, поддържах постоянна връзка с мрежата. Нямаше интересни новини. Възможно е обаче липсата на новини сама по себе си да е интересна. Дори окуражаваща.

Не бях свикнал напълно с новия Алберт. Седнах отново и го загледах.

— Много си загадъчен, кучи сине, доктор Айнщайн.

— Само когато докладвам неясна информация — възрази той и се усмихна. — Генерал Манцберген точно сега не се нуждае от теб. Сенаторите казват, че си направил всичко възможно. Метр Иджсингер съобщава, че Квейтковски и нашият приятел от Малайзия не са отговорили на усилията му да установи от твое име контакт с тях, а от албанците е получил само съобщение, в което се казва: „Не се безпокойте!“

— Значи нещо става! — извиках аз и отново скочих.

— Нещо може би става — коригира ме Алберт, — и ако наистина е така, единственото, което можем да направим, е да го оставим да стане. Във всеки случай, Робин — каза той с ласкателен тон, — аз лично предпочитам този път ти да не напускаш кораба. Поради една основателна причина: не се знае дали пак не те чака някой с пистолет в ръка.

— Терорист? Тук?

— Тук или в Ротердам. Защо на едно място това да е по-малко вероятно от друго? Искам да ти напомня, Робин, че аз не съм без опит по тези въпроси. Навремето нацистите обявиха награда от двадесет хиляди марки за главата ми. Аз направих всичко възможно никой да не получи тази награда!

Последното дойде от лявата ми страна. Спрях на прага.

— Какви цисти?

— Нацисти, Робин. Група терористи, които завзеха властта в Германия преди много години, когато бях жив.

— Когато си бил какво?

— Искам да кажа, разбира се — Алберт вдигна рамене, — когато истинският човек, чието име ти ми даде, е бил жив, но от моя гледна точка няма никакъв смисъл да уточняваме тази разлика. — Той разсеяно напъха пълната лула в джоба си и седна толкова естествено и приятелски, че последвах примера му и седнах.

— Предполагам, че още не съм свикнал с твоята нова личност, Алберт — отбелязах.

— Няма по-добро време за това от сегашното, Робин. — Той се усмихна и изпъчи гърди. Фигурата му излъчваше увереност. Старите холограми го показваха в дузина характерни пози — с размъкнат дебел пуловер или тениска, с чорапи или без чорапи, с гуменки или чехли, с лула или молив. Днес той носеше тениска, но над нея имаше един от онези размъкнати европейски дебели пуловери, които се закопчават отпред догоре и имат джобове — всъщност можеше да е и жакет, само че беше трикотажен. На пуловера имаше копче с надпис „Два процента“. Бузите му бяха покрити с леко побеляло стърнище, което показваше, че тази сутрин не се е бръснал. Е, разбира се, че не се е бръснал! Той никога не се бръснеше, тъй като беше само холографска проекция на компютърна графика… ала толкова убедителна и жива, че почти бях готов да му предложа моята самобръсначка!

Засмях се и поклатих глава.

— Какво означава онзи надпис „Два процента“?

— Ах — каза срамежливо Алберт, — това е лозунг от моята младост, Ако два процента от човечеството откажат да се бият, изобщо няма да има войни.

 

———————————————

Макар че е интересно да се видя от гледна точка на Робин, не ми е много весело. Госпожа Бродхед ми е програмирала ограничения и аз трябва да говоря, да действам и дори да мисля така, както оригиналният Алберт Айнщайн би постъпвал, ако беше жив, за да изпълнява моята роля, Робин изглежда намира това за нелепо. В известен смисъл е прав. Човешките същества са нелепи!

———————————————

 

— Вярваш ли в това сега?

— Надявам се, Робин — коригира ме той. — Трябва да призная, че новините не са толкова благоприятни, но се надявам. Искаш ли да научиш останалата част от тях?

— Предполагам, че съм длъжен — отговорих, а Алберт тръгна към тоалетната масичка на Еси. Той седна на табуретката пред нея и докато говореше, заразглежда шишенцата с парфюм и различните дамски украшения. Беше толкова нормален, толкова човешки, че отвлече вниманието ми от онова, което казваше. Не съжалявах, защото всичките новини бяха лоши. Терористите били по-дейни от когато и да било. Разрушаването на стартовата спирала Лофстром било наистина само първата стъпка от голям бунт. В цялата тази част на Южна Америка започвала малка, жестока война. Терористите хвърлили ботулинова отрова в резервоара Стейнс и Лондон останал без вода. Не исках такива новини и му го казах. Алберт въздъхна и се съгласи.

— Когато бях жив, хората бяха по-благородни — каза той с изпълнен с копнеж глас. — Макар и не съвършени, разбира се. Тогава вероятно можех да стана президент на Израел. Ти знаеше ли това, Робин? Да. Но мисля, че не бих приел. Винаги съм бил защитник на мира, а една държава трябва понякога да води война. Льоб^[1] веднъж ми каза, че всички политици сигурно са патологични личности. Страхувам се, че е така. — Той се изправи и се оживи. — Но има и някои добри новини, Робин! Наградите „Бродхед“ за научно откритие…

— Какво?

— Нали си спомняш, Робин — продължи нетърпеливо той, — фондацията, която ми възложи да учредя, точно преди да те оперират. Вече започва да дава плодове.

— Решил си загадката около хичиянците?

— Ах, Робин, не си прави такива шеги с мен — леко ме укори той. — Разбира се, засега още не е направено такова епохално откритие. Но има един физик в Лагуна Бийч… Бекфурт? Сигурно познаваш неговия научен труд. Онзи, който предложи система за постигане на плоско пространство.

— Не. Дори не зная какво представлява плоското пространство.

— Няма значение — каза Алберт и се усмихна снизходително на моето невежество, — наистина няма значение. Мисля, че сега той работи върху математическия анализ на липсващата маса. Изглежда, Робин, че явлението е възникнало неотдавна! През последните няколко милиона години към Вселената по някакъв начин е била добавена маса.

— Браво! — възкликнах аз и се опитах да си дам вид, че разбирам. Не можах да го измамя.

Алберт започна търпеливо да ми обяснява.

— Ако си спомняш, Робин, преди няколко години Мъртвият — имам предвид онази жена от „С.Я.Бродхед“ — ни убеди, че това явление е свързано с хичиянците. Навремето ние не му обърнахме внимание, тъй като ни се струваше, че няма никакво основание за такова твърдение.

— Спомням си — казах аз и този път изявлението ми беше само отчасти невярно, защото си спомних, че известно време Алберт поддържаше онази щура идея, според която по някаква неизвестна причина хичиянците свивали Вселената към нейното първоначално състояние, за да могат след това да предизвикат нов Голям взрив и по такъв начин да създадат нова вселена, която ще се подчинява на малко по-различни физически закони, По-късно той си промени мнението. Тогава сигурно ми бе обяснил своите основания, но аз, разбира се, ги бях забравил.

— Мах? — попитах. — Нещо свързано с приятеля Мах? И един друг, на име Дейвис?

— Браво, Робин — поздрави ме Алберт, сияещ от удоволствие. — Хипотезата на Мах предлага причина за това, но според парадокса на Дейвис тази причина не е валидна. Сега Бекфурт доказва математически, че не е необходимо парадоксът на Дейвис да е валиден, а само допускането, че броят на разширяванията и свиванията на Вселената е краен! — Той стана и закрачи из стаята, прекалено доволен от себе си, за да стои на едно място. Не можех да разбера на какво се радваше толкова.

 

———————————————

Робин не разбираше напълно парадокса на Дейвис, но той не разбираше още по-известния парадокс на Олберс, създавал неприятности на астрономите още през деветнадесетото столетие. Според Олберс ако Вселената е безкрайна, трябва да съществува безкраен брой звезди. Това означава, че ние трябва да виждаме не отделни звезди на нощното небе, а плътен купол от бяла звездна светлина. И той доказва това математически. (Не е знаел, че звездите са групирани в галактики, което води до промяна на математическия модел.) Едно столетие по-късно Пол Дейвис казва: „Ако е вярно, че Вселената е циклична и непрекъснато се разширява и свива, тогава е възможно малко материя или енергия да остане за следващата Вселена и в такъв случай след безкрайно много време тя ще нарасне и отново ще се получи небето на Олберс“. Онова, което той не е знаел, е, че броят на осцилациите, в които може да остане малко енергия, не е безкраен. Нашата Вселена е възникнала по време на първата.

———————————————

 

— Алберт — промълвих неуверено, — да не искаш да кажеш, че Вселената се свива пред очите ни и ние ще бъдем смазани в… как го наричаш? Клетъчна тъкан?

— Точно така, скъпи момко!

— И това те прави щастлив?

— Изключително! О, разбирам проблема ти — кимна Алберт и спря до вратата, за да ме погледне. — Това няма да се случи скоро. Фактически не по-рано от няколко милиарда години.

Облегнах се назад и го заразглеждах. Трябваше ми време да свикна с този нов Алберт. Той сякаш не забелязваше нищо необичайно. Продължи да бърбори весело за всички представени му полуформулирани идеи, откакто бяха обявени наградите, и за различни негови интересни разсъждения, свързани с тях.

Помислих си нещо.

— Почакай за минутка — казах и се намръщих, защото имаше нещо, което не разбирах добре. — Кога?

— Какво кога, Робин?

— Кога си обмислил всичко това? След нашия разговор ти беше изключен…

— Съвършено вярно, Робин. Точно докато бях „изключен“, както ти се изрази — намигна той, — С новия хардуер и база данни, вградени от госпожа Бродхед, аз не преставам да съществувам дори и когато ме изключиш.

— Не знаех — признах аз.

— Не можеш да си представиш какво удоволствие е за мен! За това съм мечтал през целия си живот. Като млад умирах да седя и само да мисля… да се занимавам с такива неща, като например намиране на нови доказателства на добре известни математически или физически теореми. Сега мога да върша това много по-често и много по-бързо, отколкото като жив! Много съм благодарен на жена ти за тази възможност. — Алберт вирна нос, — А, ето я и нея, Робин. Госпожо Бродхед? Тъкмо исках да ви изкажа голямата си благодарност за новата програма.

Тя го погледна озадачено, после поклати глава.

— Скъпи Робин — започна Еси, — има нещо, което трябва да ти съобщя. Един момент. — Тя се обърна към Алберт и изстреля три или четири изречения на руски. Той кимна. Беше тъжен.

Понякога ми трябва много време, за да проумея нещата, но сега беше очевидно. Ставаше нещо важно и аз трябваше да го науча.

— Хайде, Еси — подканих я разтревожен и дори повече от разтревожен, защото не знаех за какво се тревожа. — Какво става? Да не би Уон да е направил нещо?

— Уон е напуснал Гейтуей и то съвсем навреме, можеш да си сигурен — каза тя тъжно, — тъй като има проблеми с „Геитуей Корп.“, а и с много други. Но не за него искам да ти кажа, а за жената, която видях в моята закусвалня. Страшно много приличаше, скъпи Робин, на жената, която си обичал преди мен — на Джел-Клара Моинлин. Толкова много, та си помислих, че може да й е дъщеря. Погледнах я.

— Какво… Откъде знаеш как е изглеждала Клара, все пак?

— О, Робин — нетърпеливо възкликна Еси. — Живеем заедно двадесет и пет години, а аз съм специалист по информационно-търсещи програми. Нима мислиш, че не съм се постарала да науча как изглежда? Познавам я много добре. Издирила съм всички данни за нея.

— Да, но… тя не е имала дъщеря, знаеш. — Спрях и неочаквано се запитах дали съм сигурен. Бях обичал много Клара, но не за дълго. Беше напълно възможно да е имало някои неща в живота й, за които да не ми е казала.

— Всъщност — започна невинно Еси, — първото ми предположение беше, че може би ти е дъщеря. Теоретично, нали разбираш. Беше възможно. Може да е забременяла от теб, знаеш. Но сега… — Тя се обърна очаквателно към Алберт. — Алберт? Завърши ли проучването?

— Да, госпожо Бродхед. — Той кимна. Изглеждаше тъжен. — В записите на Джел-Клара Моинлин няма нищо, от което да личи, че някога е раждала.

— И?

Алберт се пресегна за лулата си и започна да я върти в ръка.

— Няма никакво съмнение за самоличността, госпожо Бродхед. Пристигнала е преди два дни с Уон…

Еси въздъхна.

— В такъв случай — заяви уверено тя, — жената в закусвалнята наистина е била Клара, а не някаква самозванка.

 

 

В този момент, докато се опитвах да възприема казаното, онова, от което се нуждаех повече от всичко на света или във всеки случай най-неотложното, беше успокояващото, облекчаващо присъствие на моята стара психоаналитична програма — Зигфрид фон Шринк.

Клара? Жива? Ако беше истина, какво щях да правя с нея?

Беше много лесно да си кажа, че не дължах нищо на Клара, което да не бях изплатил. Цената, която заплатих, беше продължителна болка, силна и искрена любов, чувство на загуба, което дори след три десетилетия не беше напълно заличено. Тя ми бе отнета, беше отделена от мен с непреодолима пропаст и единствено увереността, която най-накрая придобих, че не бях виновен за случилото се, ми помогна да изживея загубата.

Но пропастта по някакъв начин се бе преодоляла сама. Клара беше тук! А аз бях отдавна женен и с подреден живот и без никакво място в сърцето си за жената, на която се бях клел в искрена и вечна любов.

— Има и още — каза Еси и ме погледна. Не следях много внимателно разговора.

— И какво е то?

— Уон е пристигнал с две жени, не с една, Втората е Доли Уолтърс, невярната съпруга на човека, когото видяхме в Ротердам. Млада жена. Плачеше, с размазан на очите грим… хубава млада жена, но в лошо настроение. Американската военна полиция я арестувала, тъй като Уон я оставил без виза. Поговорих с нея.

— Доли Уолтърс?

— О, Робин, слушай внимателно, моля те! Да, Доли Уолтърс. Много малко можа да ми каже, защото военната полиция имаше други планове за нея. Американците искаха да я откарат в Пентагона. Бразилската военна полиция се опита да ги спре. Възникна голям спор, но американците накрая успяха.

Кимнах, за да покажа, че схващам.

— Разбирам. Американците са арестували Доли Уолтърс.

Еси ме погледна загрижено.

— Добре ли си, Робин?

— Разбира се, че съм добре. Само малко съм разтревожен. Надявам се това търкане между американци и бразилци да не попречи за обмяната на данни за терористите.

— Ах — кимна Еси, — сега ми стана ясно. Бях сигурна, че се тревожиш за нещо, но не можех да разбера за какво. — А след това тя захапа устна. — Извини ме, скъпи Робин. Струва ми се, че аз също съм разстроена малко.

Тя седна на края на леглото и се намръщи, когато анизокинетичният матрак я подпря отдолу.

— Първо да преминем към практическите въпроси — предложи Еси и вдигна вежди. — Какво ще правим сега? Алтернативите са следните: първо, да заминем да изследваме обекта, открит от Уолтърс, както бяхме запланували. Второ, да се опитаме да съберем повече информация за Джел-Клара Моинлин. Трето, да хапнем нещо и да лягаме да спим, преди да предприемем каквото и да било… защото — добави укорително тя — не трябва да забравяме, Робин, че ги все още се възстановяваш от голяма коремна операция. Аз лично съм за третата възможност, какво ще кажеш?

Докато умувах върху този труден въпрос, Алберт се окашля и каза:

— Госпожо Бродхед? Дойде ми наум, че няма да е много скъпо, може би не повече от няколкостотин хиляди долара, да се наеме за няколко дни чартърно едноместен кораб и да се изпрати на фоторазузнавателна мисия. — Погледнах го и се помъчих да разбера какво бе намислил. — По този начин — обясни той — ще можем да потърсим обекта, от който се интересувате, да го локализираме и да получим сведения за него. Вярвам, че сега има достатъчно свободни едноместни пътнически кораби. Във всеки случай тук, на Гейтуей, има няколко.

— Чудесна идея! — извика Еси. — Заеми се с изпълнението, Алберт! Приготви ни също нещо вкусно за вечеря на новия кораб „Истинска любов“.

Не изказах никакви възражения, защото бях шокиран. Най-лошото нещо, когато си шокиран, е, че не знаеш, че си шокиран, докато не излезеш от това състояние. Мислех си, че съзнавам всичко. Ядох поднесената ми храна и не забелязах нищо необичайно, докато Еси ме завиваше в темпераментното легло.

— Не казваш нищо — подхвърлих тогава.

— Да, защото последните десет пъти, когато ти говорех, скъпи Робин, ти просто не ме слушаше — отвърна тя, без ни най-малко да ме обвинява. — Ще се видим утре.

Разбрах веднага какво означаваше това.

— Значи имаш намерение да спиш в каютата за гости?

— Да. Не, не съм ядосана, скъпи, дори не съм и огорчена. Просто смятам, че е добре да останеш за малко самичък. Какво ще кажеш?

— Предполагам, че си права. Искам да кажа, да, разбира се, че си права, мила, това сигурно е добра идея — отговорих аз, разбрал, че Еси наистина е разсеяна и дори си помислих, че с това много ме засяга. Хванах ръката й, и я целунах по китката. После я пуснах и се размърдах, за да покажа, че искам да подхвана разговор.

— Еси? Смяташ ли, че трябваше да се посъветвам с теб, преди да дам име на кораба?

Тя сви устни.

— „Истинска любов“ е хубаво име — отбеляза тя с безразличен тон.

Изглежда Еси имаше резерви. Не можех да разбера защо.

— Щях да те попитам — обясних аз, — но ми се стори нетактично. Искам да кажа, да питам лицето на чието име го кръщавам, сякаш питам какво иска да получи за рождения си ден, вместо лично да измисля нещо.

Тя се усмихна и се отпусна.

— Но, Робин, скъпи, ти винаги ме питаш за подаръците. Няма значение, наистина не е толкова важно. А, да, „Истинска любов“ е чудесно име сега, когато зная, че истинската любов, която имаш предвид, съм аз.

 

 

Мисля, че Алберт отново си направи шега с неговите малки чудодейни сънотворни настойки, защото веднага заспах. Но много бързо се събудих. Три или четири часа по-късно лежах в анизокинетичното легло разсънен, доста спокоен, много объркан.

Навън по периметъра на астероида Гейтуей, където са стоянките за акостиране, благодарение на въртенето действаше малка центрофужна сила. Съществуваше горе и долу. На „Истинска любов“ не действаше, Алберт беше включил кораба и същата сила, която ни предпазваше да не плуваме при полет, неутрализираше създаваната от въртенето на астероида гравитация. Чувствах леко притегляне към удобното легло. Чувах слабото жужене на системите, които сменяха въздуха, осигуряваха необходимото налягане в тръбопроводите и вършеха всички други малки и досадни работи за поддържане на живота на кораба. Знаех, че ако произнеса името на Алберт, той ще се появи пред мен… как точно, не можех да кажа, но си заслужаваше да го извикам, за да разбера дали ще предпочете да говори с мен през вратата, или ще пропълзи изпод леглото, за да ме развесели. Предполагам, че в храната имаше нещо за подобряване на настроението, а в напитката — приспивателно, защото престанах да се безпокоя за проблемите си… макар че това не ми помогна за тяхното решаване.

Кои проблеми да реша? Това беше първият проблем. През последните седмици бях пренареждал приоритетите си толкова много пъти, че не знаех кои да поставя на първите места. Съществуваше трудният, пагубен проблем с терористите, които трябваше да се реши поради много причини, не само от личен характер. Но той бе изместен от новия проблем, създаден от Оди Уолтърс в Ротердам. Съществуваше проблемът и с моето здраве, който изглежда можеше да се отложи. Беше възникнал и нов неразрешим проблем с Клара. Всеки от тях бих могъл да разреша. Четирите също бих могъл да разреша… по един или по друг начин… но как точно? Какво трябва да правя, когато стана?

Не знаех отговора на този въпрос и затова не станах. Отново заспах и когато се събудих, вече не бях сам.

— Добро утро, Еси — поздравих я аз и се пресегнах да й стисна ръка.

— Добро утро — отвърна тя и притисна ръката ми към бузата си по познатия, нежен начин. Но Еси беше дошла да обсъдим една необичайна тема.

— Как си, Робин? Добре ли се чувстваш? Чудесно! Мислех си за твоето положение.

— Разбирам — казах аз. Чувствах се напрегнат. Отпускането беше отминало. — Какво имаш предвид?

— Положението във връзка с Клара Моинлин, разбира се — каза тя. — Виждам, че ти е трудно, скъпи Робин.

— О — възкликнах неопределено аз, — случват се такива неща. — Не ми беше лесно да обсъждам този въпрос с Еси, но това не й попречи тя да го обсъжда с мен.

— Скъпи Робин — продължи Еси със спокоен глас и мило изражение в неясната нощна светлина в стаята, — няма никакъв смисъл да го държиш в себе си. Ако не го изкараш от себе си, то ще експлодира.

Стиснах й ръка.

— Да не би случайно да си взимала уроци по психоанализа от Зигфрид фон Шринк? Говориш също като него.

— Зигфрид фон Шринк е добра програма. Повярвай ми, зная какво ти е на сърцето.

— Зная, че знаеш, но…

— Но… — кимна тя — ти е трудно да разговаряш по този въпрос с мен, защото в случая съм другата жена.

Без която този проблем не би съществувал.

— Дявол да го вземе, не е вярно! — Нямах намерение да крещя, но може би, в края на краищата, в мен наистина имаше нещо, от което трябваше да се освободя.

— Вярно е, Робин! Ако аз не съществувах, можеше да потърсиш Клара, да я намериш, а след това да решиш как да излезеш от тази заплетена ситуация. Може би щяхте отново да станете любовници! А може би не… като млада жена Клара може би няма да иска за любовник ремонтирани стари резервни части, а? Не изключвам и такава възможност. Съжалявам. — Тя помисли за момент, после се коригира. — Не, не е вярно. Ни най-малко не съжалявам, че се обичахме. Ценя много нашата любов… но проблемът си остава. Само че, Робин, за него никой няма вина! Ти нямаш вина, аз не се смятам за виновна, сигурно и Клара Моинлин мисли така за себе си. Така че избий от главата си всякакво чувство за вина, безпокойство, страх, Не, Робин, не се опитвай да ме заблудиш. Това, което е в главата, може да нарани много силно, особено човек с такова силно чувство за вина като теб. Но то е книжен тигър. Ако го духнеш, ще се махне. Проблемът не е появата на Клара. Проблемът е твоето чувство за вина.

Беше ясно, че не само аз бях спал лошо. Беше съвсем очевидно, че Еси бе репетирала речта си доста дълго.

Изправих се и задуших въздуха.

— Кафе ли си донесла?

— Само ако ти се пие, Робин.

— Пие ми се. — Помислих един миг, докато ми подаваше шишето. — Права си — признах аз. — Зная го. Само не зная, както казваше Зигфрид, как да включа това знание в живота си.

Еси кимна.

— Разбирам, че сбърках. В програмата „Алберт“ трябваше да включа като подпрограма „Зигфрид“, вместо онази гастрономическа подпрограма, например. Бях решила да направя промяна в програмата „Алберт“, защото ми беше мъчно за теб.

— О, скъпа, това не е твоя…

— …грешка! Не! Това е същината на този разговор, права ли съм? — Еси се наведе към мен и бързо ме целуна, а после придоби загрижен вид. — Почакай, Робин, вземам си целувката назад. Защото онова, което искам да кажа, е следното: в психоанализата, както често си ми обяснявал, аналитикът не е важен. Важно е онова, което става в главата на пациента, т.е. в твоята глава. Така че психоаналитикът може да бъде машина, дори много несъвършена машина. Или някой тъпак с лош дъх на устата. Или човек с докторска степен… или дори аз.

— Ти!

Тя трепна.

— Бил си и по-вежлив — оплака се Еси.

— Ти се каниш да ме подлагаш на психотерапия?

Тя вдигна рамене.

— Да, аз, защо не? Като приятел. Като добър приятел, интелигентен, желаещ да слуша. Обещавам да не те съдя. Обещавам ти го, скъпи Робин. Като човек, който ще те остави да говориш, да се биеш, да крещиш, да плачеш, ако искаш, докато то излезе от теб, за да разбереш ясно какво искаш и какво чувстваш.

Сърцето ми се разтопи! Успях да кажа само:

— Ах, Еси… — Но не можах да заплача.

Вместо това отпих нова глътка кафе и поклатих глава.

— Не мисля, че ще помогне. — Изпитвах съжаление и сигурно то е прозвучало и в гласа ми, но чувствах също… каква е точната дума? Интерес? Технически интерес. Интерес от решаване на проблема.

— Защо мислиш, че няма да помогне? — попита войнствено тя. — Слушай, Робин, обмислих проблема много внимателно, Спомням си всичко, което си ми казвал за психоанализата, и те цитирам съвсем точно: „Най-важната част от сеансите — често казваше ти, — е в подготовката преди срещата със Зигфрид, когато човек се готви за това, което ще сподели, и за онова, което Зигфрид ще попита, за отговора.“

— Така ли съм казвал? — Винаги се изненадвах колко много неща помни Еси от празното ни бърборене отпреди четвърт столетие.

— Точно така — потвърди самодоволно тя, — така че защо да не съм аз? Само защото ме засяга лично?

— Е, това сигурно ще направи сеансите по-трудни.

— Трудните неща се правят най-бързо — каза весело Еси. — Невъзможните понякога отнемат цяла седмица.

— Умница! — отвърнах аз. — Но… — замислих се за момент, — виждаш ли, скъпа Еси, психоанализата не е само въпрос на задаване на въпроси и слушане. Една добра психоаналитична програма слуша и неизказаните гласно неща. Разбираш ли какво искам да кажа? Моето „аз“, което говори, не винаги знае какво иска да каже. Аз или някой друг го блокира, не му позволява да излезе, защото пускането навън на всички онези стари глупости причинява болка, а „азът“ не обича болката.

— Ще ти държа ръката, когато изпитваш болка, скъпи Робин.

— Разбира се, че ще ми държиш ръката. Но ще можеш ли да разбереш неизказаното? Това вътрешно, мълчаливо „аз“ приказва със символи. Сънища. Фройдитски извъртания. Трепвания и мигания. Алергии… всякакви такива неща, Еси, и хиляди други като импотентност, недостиг на дъх, сърбежи, старческо безсъние. Не искам да кажа, че страдам от всичко това…

— Разбира се, че не страдаш от всичко!

— …но то е част от неизказаното, което Зигфрид може да чете. Аз не мога. И ти не можеш.

Еси въздъхна и прие поражението.

— Тогава преминаваме към план „Б“ — каза тя. — Алберт! Включи осветлението! Ела тук!

Лампите в стаята светнаха и Алберт Айнщайн влезе бавно през вратата. Не се прозяваше, нито се протягаше, но наистина създаде впечатление на възрастен човек, току-що измъкнал се от завивките, готов за всичко, но още не напълно разсънен.

— Изпрати ли чартърния кораб на фоторазузнаване? — попита Еси.

— Вече лети, госпожо Бродхед — отговори Алберт.

Помислих си, че не бях дал съгласие за това фоторазузнаване, но може би само така ми се струваше.

— Изпрати ли съобщенията, както ти наредих?

— Всичките, госпожо Бродхед. — Алберт кимна. — Точно според вашите инструкции. До всички високопоставени лица във военните учреждения и правителството на Съединените щати, които дължат услуга на Робин, с молба да направят всичко възможно, за да убедят хората от Пентагона да ни разрешат да интервюираме Доли Уолтърс.

— Добре — каза Еси и се обърна към мен. — Както виждаш, Робин, има само един изход: да отидем и да намерим тази Доли. И Уон. И Клара. А след това — продължи много по-малко уверено тя, — след това ще видим, каквото има да виждаме, Робин, и Господ да ни е на помощ.

Еси действаше много по-бързо, отколкото можех да я следвам, и в посоки, за които бях сигурен, че никога не бих се съгласил. Очите ми щяха да изскочат от изненада.

— Еси! Какво става? Кой е наредил…

— Аз, скъпи Робин. Нима не е очевидно? Не мога да реша проблема с Клара, разглеждайки я като дух. Но може би ще мога с истинската жива Клара, изправена пред нея лице в лице. Това е единственият правилен подход, нали?

— Еси! — Бях силно шокиран. — Наистина ли си изпратила онези съобщения? И си злоупотребила с името ми? Ти…

— Спри за малко, Робин! — прекъсна ме тя, шокирана не по-малко от мен. — За каква злоупотреба говориш? Подписах съобщенията с името „Бродхед“. Това е моето име, нали? И имам право да го поставям под съобщения, нали?

Гледах я разочарован. Наивно разочарован.

— Жена — казах аз, — знаеш ли, че си прекалено умна за мен? Защо оставам с впечатление, че ти беше известна всяка дума от разговора, преди да го бяхме провели?

Тя самодоволно вдигна рамене.

— Непрекъснато ти повтарям, че съм специалист по информационно-търсещи програми, скъпи Робин. Зная как да работя с информация, особено след двадесет и пет години съвместен живот с тип като тебе, когото силно обичам и много желая да бъде щастлив. Така че, да, след като обмислих внимателно какво може да се направи и какво ти ще разрешиш, стигнах до неизбежните изводи. Ще направя много повече от това, ако е необходимо, Робин — завърши тя, изправи се и се протегна, — Ще направя най-доброто, включително и да се махна за около шест месеца, така че двамата с Клара да си изясните случилото се.

 

 

И така, десет минути по-късно, докато аз и Еси се миехме и обличахме, Алберт получи разрешение за излитане, изкара „Истинска любов“ от стоянката в дока и ние потеглихме към Върховното военно командване.

Скъпата ми жена Еси имаше много достойнства. Едно от тях бе алтруизмът, от който понякога дъхът ми секваше. Друго такова достойнство беше чувството за хумор, което от време на време включваше и в своите програми. В случая Алберт се бе облякъл като печен пилот: кожен шлем със свободно развяващи се наушници, бяло шалче около врата, съсредоточено забил поглед в таблото за пилотиране.

— Можеш да престанеш с това представление, Алберт — казах му аз.

Той обърна глава към мен и ми се усмихна глуповато.

— Опитвам се да те развеселя, Робин — отвърна Алберт и свали шлема.

— Успя. — Наистина ме развесели. Общо взето се чувствах доста добре. Единственият начин за преодоляване на ужасната, смазваща депресия от нерешените ми проблеми бе те да се решат… по един или друг начин… Оцених високо грижите на преданата ми жена. Оцених високо и полета на моя хубав нов кораб. Оцених високо дори начина, по който холографският Алберт свали холографския си шлем и шалче. Нямаше го припряното, вулгарно захвърляне. Той грижливо ги сгъна и ги пъхна между краката си. Предполагам, че щеше да ги изхвърли, когато никой не го гледаше. — Пилотирането на този кораб цялото ти внимание ли ангажира, Алберт? — попитах.

— Не, всъщност не, Робин — призна той. — Корабът, естествено, има програма за автопилот.

— Значи ти присъстваш тук просто, за да ме развеселяваш. Тогава защо не ме развеселиш по друг начин? Говори ми. Кажи ми нещо от онези глупости, с които обичаш винаги да се перчиш. Нали се сещаш, за космология и хичиянци, и значението на всичко, и Бог.

— Стига да желаеш, Робин — с готовност се съгласи той, — но по-напред може би ще искаш да видиш това току-що пристигнало съобщение.

Еси повдигна глава от ъгъла, където разглеждаше синоптичните данни. Алберт изчисти звездното изображение от големия екран над главите ни и показа съобщението:

„Робинет, момчето ми, за човек, успял да разстрои бразилците до такава степен, че те безусловно да приемат нашите условия, нищо не е прекалено много. Висшето върховно командване е осведомено за твоето посещение и е инструктирано да бъде крайно учтиво. Голямата награда е твоя.

Манцберген“

— Боже Господи! — възкликнах, изненадан и доволен. — Съгласили са се! Предали са данните!

Албер кимна.

— Така изглежда, Робин. Мисля, че имаш право да си доволен от постигнатото.

Еси дойде и ме целуна.

— Напълно подкрепям казаното от Алберт — измърка тя. — Чудесният Робин! Човек с голямо влияние.

— Остави тези глупости — махнах с ръка и се усмихнах. Не можех да не се усмихна. Ако бразилците бяха предали събраните от тях данни на американците, тогава те вероятно щяха да успеят да ги свържат с данните, които имаха, и да се справят с този проклет, предизвикващ криза телепатичен психокинетичен приемопредавател. Нищо чудно, че генерал Манцберген беше доволен от мен! Аз самият бях доволен от себе си. Това показваше, че когато проблемите изглеждат абсолютно непреодолими и човек реши с кой от тях да се заеме най-напред, и ако се заеме с един, ще открие, че всички други изчезват… — Какво каза?

— Попитах дали все още искаш да си поприказваме — отвърна замислено Алберт.

— Защо, разбира се. Предполагам. — Еси беше отново в своя ъгъл, но наблюдаваше Алберт, вместо да се върне към съобщенията.

— Тогава, ако нямаш нищо против — започна свенливо Алберт, — ще ми достави удоволствие да говоря не за космология и ехталогия^[2], и липсваща маса, а за собствения си предишен живот.

Еси се намръщи, отвори уста да възрази, но аз вдигнах ръка.

— Остави го да говори, любов моя. Предполагам, че точно сега умът ми няма да се занимава с липсващата маса.

И така, ние пътувахме по онзи къс, щастлив маршрут към Върховното военно командване, докато Алберт, облегнал се назад в пилотската седалка със скръстени върху коремчето ръце, в размъкнатия пуловер, разказваше за времето, прекарано в патентното бюро в Швейцария и как белгийската кралица му акомпанирала на пиано, а той свирел на цигулка. Междувременно моята приятелка от трета ръка, Доли Уолтърс, била разпитвана усърдно от офицера от военното разузнаване във Върховното военно командване. И междувременно Капитана, който още не ми беше приятел, почиствал следите от своята интервенция и тъгувал по изгубената си любима. И междувременно моята много повече от приятелка Клара Моинлин била… била…

Не знаех какво е правила междувременно Клара, тогава не знаех. Всъщност, в подробности, сигурно и не исках да зная.