Фредерик Пол
Гейтуей III (16)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
НАВЪН ОТ ШВАРЦШИЛДОВИЯ ДИСКОНТИНЮИТЕТ

Когато Джел-Клара Моинлин се събуди, тя не беше мъртва, както очакваше. Бе в хичиянски изследователски кораб. Приличаше на брониран петместен кораб, но не онзи, в който си спомняше, че се бе намирала последния път.

Онова, което си спомняше, беше хаос, ужас, болка и страх. Спомняше си го много добре. То не включваше този слаб, тъмен, намръщен мъж, който носеше набедрена препаска, наметало и нищо друго. Нито странното младо русо момиче, което плачеше безутешно. В последния й спомен наистина имаше плачещи хора. И пищящи, и проклинащи, и с подмокрено бельо, защото бяха хванати в шварцшилдовата бариера на черна дупка. Никой от тези хора не беше от тях. Младата девойка се наведе над нея съчувствено.

— Добре ли си, мила? Ти наистина изживя голям ужас. — Тези думи не й казваха нищо ново. Тя знаеше какво бе изживяла. — Будна е — каза през рамо девойката.

Мъжът, който се наведе над нея, изблъска момичето настрана. Той не си губи времето да пита Клара за нейното здраве.

— Как се казваш? Орбита и номер на мисията… Бързо! — Тя му ги съобщи. Бяха му непознати. Мъжът изчезна и русата девойка отново се появи.

— Аз съм Доли — представи се тя, — Извинявай, че съм в такъв вид, но честно казано, бях изплашена до смърт. Ти добре ли си? Беше в ужасно състояние, а ние тук нямаме медицинска програма.

Клара стана и откри, че не е добре. Всичко я болеше, като се започне от главата, която изглежда бе ударила в нещо. Тя се огледа. Никога по-рано не бе влизала в кораб, пълен с толкова много апаратура и играчки, и в който така хубаво да мирише на готвено.

— Къде се намирам? — попита тя.

— На неговия кораб — обясни момичето и посочи с пръст. — Казва се Уон. Обикаля из Космоса и търси черни дупки. — Доли имаше вид, сякаш се готвеше отново да заплаче, но само потри носа си и продължи: — Слушай, скъпа, съжалявам, но всичките хора, с които си била, са мъртви. Само ти си жива.

Дъхът на Клара спря.

— Всичките? Дори и Робин?

— Не им знам имената — извини се момичето. То не се изненада, когато неочакваната гостенка извърна ожуленото си лице и заплака. В другия край на каютата Уон изръмжа нетърпеливо. Имаше си свои собствени грижи. Изобщо не подозираше какво богатство бе спасил, нито колко много това богатство беше усложнило живота ми.

 

 

Защото е почти вярно, че бракът ми с моята скъпа жена, Еси, беше резултат от загубата на Клара Моинлин. Най-малкото от желанието ми да се отърся от надигащото се чувство на вина или във всеки случай, ако не от цялата, то поне от по-голямата част от вината, която изпитвах за загубата на Клара.

Когато накрая открих, че Клара отново бе жива, бях шокиран. Но, Боже мой, това не беше нищо… абсолютно нищо… в сравнение с шока, преживян от Клара. Дори и сега, и при тези обстоятелства, не мога да престана да изпитвам неуместно наричаната от мен „физическа“ болка, като си помисля какво е изживяла моята някога скъпа Клара, когато е открила, че не е мъртва. Причината не е в това, коя е била тя или какво е представлявала за мен. Тя заслужава състрадание от всеки. Уловена в черна дупка, ужасена, наранена, сигурна, че умира… а след това, в следващия момент, спасена по някакво чудо. Боже, съжали бедната жена! Господ знае, че аз я съжалявам, но положението й не се подобряваше много бързо, През половината от времето тя беше в безсъзнание, защото тялото й бе ужасно измъчено. Когато беше будна, не винаги бе сигурна, че е будна. От изтръпването, което чувстваше, и прилива на топлина и бученето в ушите си тя знаеше, че са й инжектирали болкоуспокояващи инжекции. Въпреки това изпитваше ужасни болки. Не само телесни. А когато беше будна, може би имаше халюцинации, защото психопатът Уон и деморализираната Доли не бяха стабилни личности, от които да черпи утеха. Когато видя Уон да говори на една машина Клара попита Доли какво прави, но не можа да разбере нейния отговор:

— О, това са Мъртвите. Той ги е програмирал с отчетите на всички мисии и сега пита за теб.

Но какво означаваше този отговор за някой, който никога не бе чувал за Мъртвите? И какво трябваше да почувства тя, когато чула един тъничък глас да разказва за нея?

— …не, Уон, на тази мисия няма човек на име Шмитц. Нито на единия, нито на другия кораб. Виждаш ли, два кораба излетели заедно, а…

— Не ме интересува колко кораба са излетели заедно!

Гласът млъкна. После попита неуверено:

— Уон, ти ли си?

— Разбира се, че съм аз! Кой друг може да е?

— О… добре. Не, там няма такъв, който да отговаря на описанието на баща ти. Кого казваш си спасил?

— Тя твърди, че се казва Джел-Клара Моинлин. Жена. Не е много красива. Може би е четиридесетгодишна — отговори Уон, без дори да я погледне, за да провери дали не греши. Клара настръхна, помисли и реши, че от изживените изпитания несъмнено изглежда по-стара.

 

———————————————

Аз не съм срещал Джел-Клара Моинлин преди инцидента с черната дупка. По онова време Робин не можеше да си позволи такава съвършена информационно-търсеща програма. По-късно наистина много съм слушал за нея от Робин. Най-много съм слушал колко виновен се чувства той за нейната смърт. Двамата, заедно с други, участвали в научна мисия, организирана от „Гейтуей Корп“, за изследване на една черна дупка. Повечето от корабите на мисията били хванати в нея. Робин успял да се измъкне. Разбира се, нямаше логическо основание да се чувства виновен. Освен това Джел-Клара Моинлин, макар и компетентна жена, в никакъв случай не била незаменима… фактически Робин я заменил доста бързо с няколко други жени, докато накрая се свързал трайно със С.Я.Лаворовна-Бродхед — която е не само компетентна жена, но е и мои създател. Макар че съм добре моделиран да разбирам човешките страсти и мотивации, има някои неща от човешкото поведение, които никога няма да мога да разбера.

———————————————

 

— Моинлин — прошепна гласът. — Моинлин… Джел-Клара, да, тя е участвала в онази мисия. Но според мен възрастта не отговаря. — Клара кимна леко и чукането в главата й се поднови, а гласът продължи: — Чакай да видя, да, името е вярно. Но тя е родена преди шестдесет и три години.

Чукането се засили. Клара трябва да бе изстенала, защото Доли извика Уон и отново се наведе над нея.

— Ще се оправиш — каза й тя, — но все пак ще повикам Хенриета да ти бие още една успокоителна инжекция. Когато се събудиш, ще се чувстваш добре.

Клара я погледна неразбиращо, после затвори очи. Преди шестдесет и три години!

Колко шока може да преживее едно човешко същество и да запази разсъдъка си? Клара имаше устойчива психика. Тя беше изследовател от Гейтуей, участвал в четири мисии, всичките достатъчно трудни и изпълнени с кошмари. Но когато се опита да мисли, чукането в главата й стана непоносимо. Разширяване на времето? Така ли се наричаше онова, което става в черната дупка? Възможно ли беше да са минали двадесет или тридесет години в реалния свят, докато тя е била в най-дълбоката гравитационна яма?

— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита я Доли. Клара поклати глава. Уон начумерено захапа устна, вдигна глава и каза:

— Глупачка! Не храна, предложи й пиене.

Уон не беше човек, с когото да се съгласиш дори когато бе прав, но идеята беше твърде добра, за да я остави без внимание. Клара се съгласи Доли да й донесе нещо, което приличаше на чисто уиски. От него се закашля, езикът й се върза, но я затопли.

— Скъпа — започна нерешително Доли, — да не би някой, нали се сещаш, от онези момчета, дето са загинали, да е бил твой близък приятел?

Нямаше смисъл Клара да отрича.

— Доста повече от близък приятел. Искам да кажа, че бяхме влюбени, предполагам. Но трябваше да се борим и да се разделим, после започнахме отново да се събираме, а след това… след това Робин остана в единия кораб, а аз в другия…

— Роби?

— Не Роби. Робин. Робин Бродхед. Всъщност той се казваше Робинет, но беше докачлив на тази тема… Какво значение има?

— Робин Бродхед? О, Боже мой, да — възкликна Доли. Изглеждаше изненадана и впечатлена. — Милионерът!

Уон вдигна глава, след това отиде при нея.

— Робин Бродхед. Разбира се, познавам го добре — похвали се той.

Клара неочаквано почувства устата си пресъхнала.

— Познаваш го?

— Да! Определено! От много години. Да, разбира се — каза той, припомняйки си. — Слушах преди години как се е измъкнал от черната дупка. Колко странно, че ти също си била там. Ние сме бизнес-партньори, разбираш ли? Аз получавам от него и неговата фирма почти две седми от сегашния си доход, включително дивиденти от фирмите на неговата жена.

— Неговата жена? — прошепна Клара.

— Не ме ли слушаш? Казах „неговата жена“!

Доли приятелски допълни:

— От време на време я виждам по пиезовизията. Когато я избират за една от десетте най-хубаво облечени жени и когато получи Нобеловата награда. Доста е хубава. Скъпа? Искаш ли още едно питие?

Клара кимна, главата й отново зачука, но тя събра сили и каза:

— Да, моля. Поне още едно.

 

 

Почти цели два дни Уон беше благосклонен към бившата приятелка на своя бизнес-партньор. Доли също бе мила и се стараеше да й помага. В ограничения файл на пиезовизора нямаше снимка на С.Я., но Доли извади куклите си да й покаже каква карикатура е Еси, а когато Уон изръмжа отегчен и поиска Доли да изпълни програмата от нощния клуб, тя успя да го залъже. Клара имаше много време за мислене. Макар и замаяна и изтощена, можеше да направи известни пресмятания.

Бе изгубила повече от тридесет години от живота си.

Не, не от нейния живот. От живота на всички останали. За нея бяха изминали не повече от ден или два от времето, когато влезе в онази гола сингулярност. Ръцете й бяха изподраскани и ожулени, но по тях нямаше старчески петна. Гласът й бе дрезгав от болка и умора, но не беше глас на стара жена. Тя не беше стара жена. Тя бе Джел-Клара Моинлин, само малко над тридесетте, с която се бе случило нещо ужасно.

Когато се събуди на втория ден, острите болки и локализираните страдания й подсказаха, че вече не й бият болкоуспокояващи. Капитанът с начумереното лице се надвеси над нея.

— Отвори очи — озъби се той. — Според мен сега си достатъчно добре, за да си заработиш извозването.

Какво неприятно същество беше този Уон! Все пак, тя бе жива, очевидно се подобряваше и трябваше да му бъде благодарна.

— Звучи доста основателно — съгласи се Клара и се изправи.

— Основателно? Ха! Не си ти, която решава какво е основателно и какво не. Тук аз решавам това — озъби се Уон. — На моя кораб ти имаш само едно право — да бъдеш спасена и аз те спасих. Останалите права са мои. Особено като се вземе предвид, че заради теб сега трябва да се върнем на Гейтуей.

— Скъпи — казала колебливо Доли, — това не е съвсем вярно. Тук има много храна…

— Не и такава, каквато аз желая. И така, Клара, ти трябва да ме възмездиш за тази неприятност. — Той се пресегна назад. Доли очевидно разбра жеста. Тя премести чинията с прясно опечени шоколадови сладки с орехи до ръката му, Уон взе една и започна да яде.

Голяма клечка! Клара отметна коса от очите си и студено го заразглежда.

— Как да ти се отплатя? По начина, по който го прави тя ли?

— Разбира се, че по начина, по който го прави тя — отговори Уон, дъвчейки, — като й помагаш в работата, но също… Ах! Ха-ха, колко смешно — той отвори широко уста и върху Клара попадаха трохи. — Искаш да кажеш в леглото!? Колко си глупава, Клара! Аз не правя любов с грозни, стари жени.

Клара изчисти трохите от лицето си, а Уон си взе още една шоколадова сладка.

— Не — каза сериозно той, — с нещо много по-важно от любовта. Искам да ми разкажеш за черните дупки.

— Всичко стана много бързо — отговори тя, опитвайки се да остане спокойна. — Не мога да ти разкажа кой знае какво.

— Разкажи онова, което знаеш! И внимавай, не се опитвай да лъжеш!

„О, Боже мой — помисли си Клара, — колко от това трябва да изтърпя?“ И „това“ включваше не само Уон. То означаваше подновяване на напълно дезориентирания й живот.

 

 

Отговорът на „колко“ се оказа единадесет дни. Това време беше достатъчно, за да завехнат най-лошите рани от охлузванията по ръцете и тялото й, достатъчно, за да опознае Доли Уолтърс и да я съжали, да опознае Уон и да го презре. Но не беше достатъчно, за да реши какво ще прави с живота си.

А животът й не я чакаше да се подготви за него. Готова или не, корабът на Уон пристана на Гейтуей. И я закара там.

Дори миризмите на Гейтуей бяха различни. Нивото на шума беше различно… много по-високо. Хората бяха коренно различни. Между тях изглежда нямаше нито един жив, когото Клара да познава от последното си пребиваване на астероида… преди тридесет години или не повече от тридесет дни, в зависимост от часовника, по който се отчиташе времето. И повечето бяха в униформа.

Това бе съвсем ново за Клара и много неприятно. „Едно време“ — колко относително е понятието „едно време“ — човек можеше да срещне един или двама униформени на ден — главно излизащи в отпуск военни от екипажите на охраняващите кръстосвачи на четирите велики сили, И, разбира се, те никога не носеха оръжие. Сега беше съвсем различно. Навсякъде се виждаха военни и то винаги въоръжени.

Изслушването на изследователите след завръщане от мисия също се бе променило. То винаги си е било неприятно. Човек се връща на Гейтуей мръсен и изтощен, и все още изплашен, защото до последната минута не е бил сигурен дали ще успее да се завърне, и веднага агентите на „Гейтуей Корп.“ го изправят пред оценители и специалисти по събиране на данни, и счетоводители. И започват въпросите: „Какво намери? Какво е новото в него? Колко струва?“ Екипите по изслушване на доклади бяха натоварени да събират отговорите на тези въпроси и според тяхната оценка един полет можеше да се категоризира като „жалък провал“ или… от време на време… „невероятно успешен“. Един изследовател от Гейтуей се нуждаеше само от умения, за да оцелее, затворен в онези непредсказуеми кораби и да предприеме своя. авантюристичен, загадъчен и неизвестен полет. Но за да го завърши щастливо, се нуждаеше от нещо много повече; нуждаеше се от благоприятна оценка на комисията, която изслушваше неговия отчет.

Докладването след завършване на мисия винаги си е било неприятна задача, но сега беше още по-неприятна. Сега не се докладваше пред една комисия на „Гейтуей Корп.“, а пред четири — по една от четирите охраняващи велики сили. Изслушването се извършваше в някогашния най-голям нощен клуб и казино на астероида, „Синният ад“, в четири отделни малки стаи, всяка с националния флаг на съответната страна на вратата. Бразилците взеха Доли. Американският военен полицай хвана Клара за ръка, а когато военният полицай пред съветската стая се намръщи и потупа приклада на своя „Калашников“, американецът бързо сложи ръка на затъкнатия в колана му „Колт“.

Всъщност нямаше никаква разлика, защото щом американците свършиха с Клара, поеха я бразилците, а когато бъдеш поканен от някой млад войник с револвер на пояса, без значение е дали е „Колт“ или „Макаров“.

По пътя от бразилската към китайската стая Клара срещна Уон. Изпотен и възмутен, той излизаше от китайците на път към руснаците. Тогава тя разбра, че трябва да е благодарна за нещо. Следователите бяха груби, надменни и гадни с нея, но изглежда бяха два пъти по-груби с Уон. По неизвестни за нея причини при него всяко изслушване траеше два пъти по-дълго, макар че и нейните бяха много дълги. Всяка група поред изтъкваше, че са я смятали за мъртва; че банковата й сметка отдавна е прехвърлена към „Гейтуей Корп.“; че не й се полагат никакви възнаграждения за мисия с Хуан Енрике Сантос-Шмитц, тъй като тази мисия не е официално оторизирана от „Гейтуей“; и че доколкото можеха да й дължат някакви възнаграждения за пътуването до черната дупка, е, тя не се бе върнала с кораба, с който бе заминала. Пред американците Клара имаше претенция поне за научна премия… кои друг преди е бил в черна дупка? Казаха й, че претенциите й ще бъдат разгледани в съда. Бразилците й отговориха, че това е въпрос, който трябва да се разисква между четирите велики сили. Според китайците зависеше от интерпретацията на наградата, дадена на Робинет Бродхед, а пък руснаците изобщо не се интересуваха от въпроса, защото те желаеха да знаят само дали Уон бе проявил някакви терористични наклонности.

Изслушването на доклада за мисията сякаш продължи цяла вечност, а след това почти толкова дълго се проточиха и медицинските прегледи. Диагностичните програми никога не бяха изследвали живо човешко същество, изложено на смазващите сили отвъд шварцшилдовата бариера и не искаха да я пуснат, преди да са определили точното състояние на всяка кост и сухожилие, плюс че своеволно взимаха проби от всички течности от тялото й. А след това я изпратиха в счетоводния отдел за извлечение от сметката й. Беше само едно листче, на което пишеше:

МОИНЛИН, Джел-Клара

Текущ баланс: 0

Дължими награди: още не са изчислени

Пред канцелариите на счетоводството, раздразнителна и отегчена, стоеше Доли Уолтърс.

— Как си, скъпа? — попита тя. Клара се намръщи. — О, много лошо. Уон е още вътре — обясни Доли. — Продължават с изслушването. Вися тук от часове. Какво ще правиш сега?

— Не зная — бавно отговори Клара, като си мислеше за крайно ограничените възможности на Гейтуей за човек без пари.

— Да. И тук е същото — въздъхна Доли. — С Уон, знаеш ли, човек никога не е сигурен какво ще му се случи. Той не може да стои никъде много дълго, защото навсякъде започват да му задават въпроси за някои неща на неговия кораб, които според мен не е взел съвсем законно. — Тя преглътна и бързо добави: — Внимавай, идва!

Клара се изненада, когато Уон вдигна глава от бележките, които четеше и й се усмихна.

— Ах — каза той, — моя скъпа Джел-Клара, изучавах твоето правно положение. Наистина много обещаващо, според мен.

Обещаващо! Тя го погледна с отвращение.

— Ако искаш да кажеш, че до двадесет и четири часа вероятно ще ме изхвърлят от астероида заради неплатени данъци, това не ми се струва много обещаващо.

Той я погледнал и реши, че тя се шегува.

— Ха-ха, много смешно. Тъй като ти не си свикнала да боравиш с големи суми, позволи ми да ти препоръчам един банкер. Според мен е много добър…

— Престани, Уон. Никак не си оригинален.

— Разбира се, че не съм! — Той се намръщи както навремето, след това изражението му невероятно се промени. — Може ли да е… Възможно ли е… Не ти ли казаха за нашия иск?

— Какъв иск?

— Срещу Робинет Бродхед. Според моя юридически съветник ти можеш да получиш почти петдесет процента от неговите активи.

— Глупости, Уон — каза тя нетърпеливо.

— Не са глупости! Имам отлична юридическа програма! Тук е в сила принципът, че телето следва кравата, ако разбираш какво искам да кажа. Ти имаш право на пълен дял от доходите на оцелелите от неговата последна мисия. Трябва да получиш равен дял от наградата, а също и от всичко, което е прибавил към нея, тъй като то е резултат от онзи първоначален капитал.

— Но… Но… Ох, това е глупаво — успя да каже Клара. — Аз нямам намерение да го съдя.

— Разбира се, че ще го съдиш! Какво друго ти остава? Как иначе можеш да вземеш онова, което ти принадлежи? Защо, та аз съдя двеста души годишно, Джел-Клара. И в твоя случай наистина се отнася за много пари. Знаеш ли каква е чистата сума, получена от Бродхед? Много повече дори от моята! — След това с възхитителната братска добронамереност на един богат човек към друг, добави: — Разбира се, ще има някои неудобства, докато въпросът се реши от арбитража. Позволи ми да ти прехвърля малък заем от моята сметка… един момент… — Той въведе необходимите данни в извлечението си. — Да, ето. Желая ти щастие!

 

 

И така, там беше моята изгубена любима, Джел-Клара Моинлин, повече изгубена от когато и да било, след като бе намерена. Тя познаваше добре Гейтуей. Но онзи Гейтуей, който познаваше, вече го нямаше. Животът й бе пропуснал един миг и всичко, което познаваше или което й беше скъпо, или интересно, се бе променило за изтеклото една трета столетие, докато тя, като омагьосана принцеса, бе спала в черната дупка. „Желая ти щастие!“ — пожела й Уон, но какво представлява щастието за спящата красавица, чийто принц се е оженил за друга? „Малък заем“ — подхвърли Уон и той наистина се оказа малък. Десет хиляди долара. Достатъчни да преживее няколко дни… а след това какво?

Заслужава си, мислеше си Клара, да науча някои от фактите, за които са умрели хора като мен. Така че след като си намери стая и хапна нещо, тя се насочи към библиотеката. Там вече нямаше ролки с магнитни ленти. Сега всичко се съхраняваше на някакви хичиянски молитвени ветрила второ поколение (Молитвени ветрила! Значи ето какво представляват!) и тя трябваше да потърси помощта на един служител, за да се научи как да ги ползва. („Библиотечни услуги до 125 долара/ч, 62,50 долара“ се казваше в сметката й.) Струваше ли си?

За нейна изненада се оказа, че не! Отговори на толкова много въпроси! И, странно, толкова малко радост от отговорите.

Когато Клара беше изследовател на Гейтуей като всеки друг, отговорите на тези въпроси означаваха буквално живот или смърт. Какво представляват символите на пулта за управление на хичиянските кораби? Кои настройки могат да доведат до смърт? С кои може да спечели награда? Сега тук бяха дадени отговорите, не на всички, може би… все още нямаше много яснота по онзи, главния въпрос, от който я побиваха тръпки: „Кои са хичиянците?“ Но имаше хиляди и хиляди отговори на въпроси, които преди тридесет години никой дори не се сещаше да зададе.

Ала удоволствието от отговорите беше малко. Въпросите губят своята острота, когато знаеш, че отговорите са в края на книгата.

Единственият клас въпроси, чиито отговори бяха интересни за нея, сигурен съм, бяха свързаните с мен.

Робинет Бродхед? О, разбира се. Имаше много данни за него в хранилището. Да, беше женен. Да, още бе жив и дори се чувстваше добре. Непростимо, но още проявяваше признаци на щастлив човек. Почти толкова лошо беше, че бе стар. Не съсухрен или грохнал, разбира се, косата му бе напълно запазена, на лицето му нямаше никакви бръчки, но пълното здравно обслужване осигуряваше това на всеки, който можеше да си го позволи. Робинет Бродхед очевидно можеше да си позволи всичко. Но въпреки това беше по-стар. Вратът му бе надебелял, от образа на екрана на пиезовизора лъхаше безочливост, която липсваше в объркания мъж, който й изби зъба и й се кълнеше във вечна любов. Сега Клара имаше количествена оценка за още един термин: „Вечна“. Това означаваше период значително по-кратък от тридесет години.

 

———————————————

Аз не познавам Джел-Клара Моинлин от времето, когато Робин е бил романтично влюбен в нея. Всъщност тогава не познавах и Робинет Бродхед защото той е бил твърде беден, за да си позволи такава сложна информационно-търсеща програма като мен. Макар че не мога непосредствено да изпитвам физическа смелост (както не изпитвам и физически страх), оценявам високо тяхната. Невежеството им оценявам също толкова високо. Те не са знаели каква е тягата на корабите със свръхсветлинна скорост. Не са знаели как действа навигационната система, нито как да използват уредите за управление. Не са можели да разчитат хичиянските карти, Всъщност не са разполагали с такива карти, защото те са били открити цяло десетилетие, след като Клара е била засмукана в черната дупка. За мен е учудващо колко много може да постигне обикновената телесна интелигентност с толкова малко информация.

———————————————

 

Когато се притесни достатъчно много в библиотеката, Клара се разходи из Гейтуей, за да разгледа настъпилите промени. Астероидът бе станал по-безличен и по-цивилизован. Имаше много търговски предприятия. Супермаркет, верига заведения за бързо хранене, стереотеатър, фитнес център, красиви туристически пансиони, блестящи магазини за сувенири. На Гейтуей вече имаше какво да се прави. Но не и за Клара. Единственото нещо, което действително привлече нейния интерес, беше игралният дом във вретеното, на мястото на „Синият ад“. Но такива удоволствия тя не можеше да си позволи.

В действителност не можеше да си позволи почти нищо и наистина бе потисната. Женските списания за нейната възраст бяха пълни с малки хитрости за преодоляване на депресията… наричани глупости: „Почисти си мивката. Повикай някого по пиезовизията. Измий си косата.“ Но тя нямаше мивка, а и кого можеше да извика по пиезовизията? След като си изми косата за трети път, Клара започна отново да мисли за „Синият ад“. Няколко малки залагания, реши тя, няма да навредят на бюджета ми. дори да загубя… това само ще означава, наистина, да си позволя за кратко едно, две дребни удоволствия…

След единадесетото завъртане на рулетката тя остана без нито един цент.

 

От казиното излизаха група туристи от Габон, смееха се и се препъваха. Зад тях, на късия тесен бар, Клара видя Доли. Отиде при нея и каза:

— Ще ми поръчаш ли едно питие?

— Разбира се — отвърна Доли без ентусиазъм и направи знак на бармана.

— Освен това ще можеш ли да ми заемеш малко пари?

Доли се засмя изненадана.

— Загуби всичко на рулетката, нали? Но и сега заложи на погрешно число! Нямаше да мога да си купя и едно питие, ако няколко туристи не ми бяха подхвърлили малко жетони за късмет. — Доли плати уискито с лед, раздели рестото на две и бутна половината към Клара. — Можеш пак да поискаш от Уон — каза тя, — но сега той не е в особено добро настроение.

— Не ми казваш нищо ново — отвърна Клара, като се надяваше, че уискито ще повиши настроението й. Не можа.

— Искам да кажа, по-лошо от обикновено. Мисля, че отново ще изпадне в ужасно състояние. — Доли изхълца и погледна изненадано.

— Какво ти е? — попита без желание Клара. Тя съзнаваше съвършено ясно, че след като е попитала, момичето ще й каже, но предполагаше, че това все пак е някакъв начин да се отплати за разделеното ресто.

— Рано или късно ще го хванат — отговори Доли и отпи от чашата си. — Той е такъв глупак да идва тук, след като можеше да те остави на всяко друго място и спокойно да си яде парите.

— Е, аз лично предпочитам да съм тук, отколкото на всяко друго място — отвърна Клара и се зачуди дали бе вярно.

— Не ставай глупава. Той не го направи заради теб. Направи го, защото мислеше, че може да се измъкне с всичко, което е взел. Защото е глупак. — Доли впи мрачен поглед в чашата. — Той дори прави любов като глупак. Глупак, ако разбираш какво искам да кажа. Дори секс прави глупаво. Идва при мен, давайки си вид, че се мъчи да си спомни комбинацията, с която се отключва шкафчето за храна, например. А след това ми сваля дрехите и започва да бута тук, да пъха там, да извива другаде. Мисля, че трябва да му напиша наръчник за правене на секс. Глупак!

Колко питиета изпи с жетоните на Доли Клара не знаеше… във всеки случай, не малко. По някое време Доли си спомни, че трябва да купи шоколадови сладки с орехи и ликьор-шоколад. А след това, докато се разхождаше сама, Клара почувства глад. Причината беше миризмата на храна. Бяха й останали някакви пари от рестото на Доли. Не бяха достатъчни за свястна храна и във всеки случай по-разумно бе да се върне в стаичката си и да изяде готовата храна, но какъв бе смисълът да продължава да е разумна? Освен това миришеше наблизо. Тя мина през някаква арка от хичиянски метал, поръча си типовото меню за деня и седна близо до стената. После разтвори с пръсти сандвича, за да види какво яде. Може да беше и изкуствена храна, но не бе от мините за храна или от морските стопанства, както по-рано. Не беше лоша. Във всеки случай, не много лоша, макар че точно тогава ястията, за които можеше да се сети като наистина вкусни, не бяха много. Ядеше бавно и анализираше всяка хапка, не защото храната изискваше това, а защото по този начин можеше да отложи следващото пешо, което трябваше да направи, а именно да помисли как да прекара останалата част от живота си.

И тогава усети някакво раздвижване. Момичето, което метеше пода, започна да върши това по-старателно и непрекъснато поглеждаше през рамо; хората на бара се изправиха и заговориха по-ясно. Някой бе влязъл.

Беше жена: висока, не млада, красива. Дебели плитки от жълтокафява коса се спускаха на гърба й. Говореше приятно, но авторитетно, както с персонала, така и с клиентите, и в същото време опипваше под лавиците, за да провери дали са мазни, проверяваше коричките на хамбургерите дали са крехки, оглеждаше дали поставките със салфетки са пълни, развърза и отново завърза престилката на момичето с метлата.

Клара я гледаше и в ума й нахлу спомен, който почувства повече като страх. Тя! Онази! Жената, чиято снимка бе видяла в светските хроники на вестниците от библиотеката. „С.Я.Лаворовна-Бродхед открива 54-тото ново заведение за бързо хранене с «ЧОН» в Персийския залив.“ „С.Я.Лаворовна-Бродхед кръщава преоборудван междузвезден транспортен кораб.“ „С.Я.Лаворовна-Бродхед ръководи програмирането за разширяване на мрежата за банки-данни.“

Макар че сандвичът бе почти последната троха храна, която Клара можеше да си купи, тя не успя да се насили да го дояде. Тръгна към вратата с обърната настрани глава, напъха табличката в кошчето за отпадъци и излезе.

Имаше само едно място, където можеше да отиде. Когато видя, че Уон е самичък там, Клара го прие като пряко потвърждение от провидението, че решението й е правилно.

— Къде е Доли? — попита тя.

Той лежеше на хамака начумерен и гризеше прясна папая, купена навярно на такава невероятна цена, каквато Клара не можеше да си представи.

— Аз също бих желал да зная къде е! Ще се оправя с нея като се върне. О, ще я науча аз нея!

— Изгубих си парите — обяви Клара.

Уон презрително вдигна рамене.

— И — изведнъж й дойде наум една лъжа — дойдох да ти кажа, че и ти също изгуби. Канят се да задържат кораба ти.

— Да задържат кораба! — изкрещя той. — Животни! Копелета! Доли трябва да се е раздрънкала за специалната ми апаратура. О, когато се върне, ще й дам да разбере, повярвай ми…

— Не тя, а ти — каза безцеремонно Клара, — защото сигурно си се хвалил наляво и надясно. Имаш само една възможност!

— Една възможност?

— Може би една възможност, ако си достатъчно умен и достатъчно смел.

— Достатъчно умен! Достатъчно смел! Чуваш ли се какво говориш, Клара!? Забрави ли, че първата част от живота си прекарах съвсем сам…

— Нищо не съм забравила — въздъхна тя уморено, — защото ти не ме оставяш да го забравя. Важно е обаче какво ще направиш сега. Натоварил ли си всичко на кораба, всички припаси?

— Припаси? Не, разбира се, че не съм. Не ти ли казах? Сладолед, да, бонбони, да, но шоколадовите сладки с орехи и шоколадите…

— По дяволите твоите шоколади — избухна Клара. — И тъй като Доли не е тук, където й е мястото, да върви по дяволите. Ако искаш да не загубиш кораба си, веднага тръгвай.

— Веднага? Самичък? Без Доли?

— С друга на мястото на Доли — каза категорично Клара. — Готвачка, жена за леглото, някой, по когото да крещиш… имаш го. И то квалифициран. Може би не мога да готвя така хубаво като Доли, но любов мога да правя по-добре. И във всеки случай, по-често. Не забравяй, че нямаш никакво време за мислене!

Уон дълго я гледа. После се усмихна.

— Свали тези сандъци на пода — заповяда той. — И онзи пакет под хамака. Също…

— Почакай — възрази тя. — Физическите ми сили имат граници, знаеш!

— Какви са границите ти — отвърна той — ще разберем по-късно, уверявам те. Сега не е време за спорове. Просто свали хамака, навий го и тръгваме, а през това време ще ти разкажа една история, която чух от Мъртвите преди много години. Двама изследователи открили голям трофей в една черна дупка и не могли да измислят как да го измъкнат навън. Накрая единият казал: „А, сетих се. Ще изпратя любимото си котенце. Просто ще го завържем за трофея и то ще го измъкне.“ А вторият изследовател казал: „О, какъв си глупак! Как може едно малко котенце да измъкне трофей от черната дупка?“ А първият изследовател отвърнал: „Не, ти си глупак. Съвсем лесно, защото, виждаш ли, аз имам камшик.“