Фредерик Пол
Гейтуей III (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
НОВИЯТ АЛБЕРТ

Всички заговорничеха срещу мен… дори любимата ми жена… дори вярната ми програма. През кратките моменти, когато ми разрешаваха да съм буден, те ми натрапваха съветите си.

— Можеш да отидеш в клиниката за цялостен преглед — каза Алберт, засмукал умно лулата си.

— Или да не се будиш от проклетия си сън, докато не си абсолютно сигурен, че си по-добре — побърза да допълни Еси.

— Аха — отвърнах аз. — Така си и мислех! Нарочно ме държите в безсъзнание, нали? Сигурно са минали няколко дни, откакто сте ме упоили и сте оставили докторите да ме режат. — Еси гледаше настрана. Продължих великодушно: — Не ви обвинявам, но нима не разбирате? Искам да погледна онова нещо, намерено от Уолтърс!

Тя все още избягваше да ме погледне в очите. Намръщи се към холограмата на Алберт Айнщайн.

— Вижда ми се много весел днес, Алберт. Държиш ли този хулиган добре упоен?

Образът на Алберт се окашля.

— Всъщност, госпожо Бродхед, медицинската програма препоръчва в този момент да не му даваме никакви излишни успокоителни.

— О, Господи! Ще стои буден и няма да ни оставя на мира ни денем, ни нощем. Това решава въпроса, Робин. Утре отиваш в клиниката. — И през цялото време, докато ми се зъбеше, ръката й ме милваше по врата. Думите могат да лъжат, но човек чувства допира на любовта.

Тогава казах:

— Нека го решим така: ще отида в клиниката за пълен преглед при условие, че ако съм добре, вие няма да възразявате срещу моето отиване в Космоса.

Еси не каза нищо, пресмяташе, но Алберт се обърна към мен и вдигна вежди.

— Според мен, това ще бъде грешка, Робин.

— Хората са за това, да правят грешки. Какво има за вечеря?

Прецених, че те ще вземат апетита като добър признак и май така и стана. Също пресметнах, че новият ми кораб няма да е готов до няколко седмици, във всеки случай не се налагаше да бързам… не исках да отпътувам в някой претъпкан, миризлив петместен кораб, когато имах собствена яхта. В тези сметки обаче бях изпуснал едно важно съображение: колко много мразех болниците.

Алберт ме прегледа: измери болометрично^[1] температурата ми, сканира очите ми да установи дали не са замъглени и кожата за външни белези от спукани кръвоносни съдове, пусна ултразвук в гръдния ми кош, за да надзърне във вътрешните органи, взе проби от оставеното от мен в тоалетната и ги предаде за изследване на биохимичния състав и наличие на бактерии. Алберт наричаше последната процедура неагресивна. Аз бих я нарекъл неучтива.

В диагностичната клиника обаче не бяха никак учтиви. Всъщност процедурите там не бяха болезнени. Направиха кожата ми нечувствителна, а под нея няма много нервни окончания, за които човек да се безпокои. Чувствах само ощипвания и боцвания, и гъделичкане. Но много. А освен това знаех какво правят. Пъхаха тънки като косъм тръби в корема ми. Остри като игли пипети засмукваха тъкан за анализ. Сифони източваха от тялото ми течности. Проверяваха шевове, оценяваха зараснали рани. Всичко това продължи по-малко от час, но на мен ми се стори много по-дълго, честна дума, пък и аз бих предпочел да върша нещо друго.

След това ме облякоха и ми разрешиха да седна на един удобен стол в присъствието на истински жив доктор. Дори позволиха на Еси да седне до мен, но аз не й дадох възможност да говори. Изпреварих я:

— Какво ще кажете, докторе? — попитах аз. — Колко време след операцията ще мога да излетя в Космоса? Нямам предвид с ракета, а от стартовата спирала, нещо толкова безопасно, като возенето в асансьор. Разбирате ли стартовата спирала просто ви издърпва по една магнитна релса…

Лекарят протегна ръка. Беше закръглен, белокос мъж като Дядо Коледа, с хубава, ниско подстригана бяла брада и светлосини очи.

— Зная какво представлява стартовата спирала — каза той.

— Чудесно, радвам се. Е, какво ще кажете?

— Обичайната практика след операция като твоята е — започна той — да се избягва всичко такова за три до четири седмици, но…

— О, не! Докторе, не! — възкликнах аз. — Моля ви! Не искам да се мотая из болницата цял месец!

Той ме погледна, след това погледна Еси. Тя не отмести поглед. Лекарят се усмихна.

— Господин Бродхед, според мен трябва да знаете две неща — каза той. — Първото е, че често е желателно възстановяващия се пациент да се държи в безсъзнание известно време. С електрическо стимулирани упражнения, масажи, лека диета и добри грижи няма да настъпят никакви смущения в телесните функции и е много по-добре за нервната система. И за всички други, разбира се.

— Да, да — съгласих се аз без много да се интересувам. — Другото какво е?

— Другото е, че вие бяхте опериран преди четиридесет и три дни и вече можете да правите всичко, което искате. Включително да излетите от стартова спирала.

 

 

Беше време, когато пътят към звездите преминаваше през Гвиана или Байконур, или Кейп Канаверал. Трябваше да се изгори течен водород за приблизително един милион долара преди да излезеш в орбита, за да можеш оттам да отидеш по-далеч. Сега разполагаме със стартова спирала Лофстром, построена около екватора — огромни ефирни постройки, които трудно можеш да видиш, докато не отидеш почти до тях, е, на двадесет километра от тях, където беше космодрумът за приземяване на космически кораби. Наблюдавах я с удоволствие и изпитвах гордост, докато кръжахме и се спускахме. На седалката до мен Еси се мръщеше и си мърмореше, без да престава да работи върху някакъв свой проект… нов начин за компютърно програмиране или може би пенсионен план за работещите за нейния „Голям Чон“; не знаех кое от двете, защото пишеше на руски. На прибиращия се монитор до мен Алберт ми показваше новия ми кораб, въртеше бавно образа и цитираше статистически данни за капацитет, приспособления, маса и предимства. Тъй като бях вложил доста милиони долари и много време в тази играчка, аз се интересувах от него, но повече се интересувах от онова, което следваше.

— По-късно, Алберт! — заповядах и той покорно се изключи. Протегнах врат, за да гледам стартовата спирала, докато правехме последен кръг преди приземяване. На върха на приличната на шанца за ски-скокове секция за излитане виждах капсули да преминават последователно през три гравитационни ускорителя и елегантно, тихо да се отделят от най-стръмната част на склона и да изчезват в синевата. Беше наистина красиво. Никакви химикали, никакво горене, никакво разрушаване на озоновия слой. Липсваше дори и онзи минимален разход на енергия, който бе неизбежен при изстрелване на хичиянски спускаем модул. Някои неща правехме по-добре от хичиянците!

Беше време, когато дори присъствието в орбита не бе достатъчно и тогава трябваше да се предприема продължително, бавно Хофманово пътуване до астероида Гейтуей. Тогава човек се страхуваше от собствения си кораб, защото знаеше, че повечето изследователи на Гейтуей са загивали, вместо да забогатеят. И защото страдаше от космическа болест и беше обречен да живее в малък междупланетарен бавноход в продължение на седмици и дори месеци, преди да пристигне на астероида. И преди всичко, защото рискуваше всичко, което притежаваше или дори правеше заеми, за да плати това пътуване. Сега един триместен хичиянски кораб, извършващ чартърни полети, ни чакаше на ниска околоземна орбита. Ние можехме да бъдем прехвърлени на него по ризи с къси ръкави и да полетим към звездите, преди да сме огладнели след последното ни хранене на Земята… т.е. ние можехме, защото имахме сили и пари да платим за това.

Беше време, когато излизането в междузвездното пространство бе като игра на руска рулетка. Единствената разлика беше, че ако извадиш късмет, онова, което ще намериш в края на пътуването, можеше да те направи невероятно богат… както, в края на краищата, стана с мен. Но най-често хората загиваха.

— Сега е много по-добре. — Еси въздъхна, когато слязохме от самолета и примигна на горещото южноамериканско слънце. — Къде е онзи проклет микробус на скапания хотел?

Оставих без коментар нейното проникване в мислите ми. През цялото време, откакто сме женени, го прави. Във всеки случай не беше телепатия. Всяко човешко същество би си го помислило, ако правеше онова, което правехме ние по това време.

— Ще ми се Оди Уолтърс да беше с нас — подхвърлих аз и погледнах към приличната на шанца за ски скокове стартова спирала. Бяхме още на километри от нея, на далечния бряг на езерото Техигуалпа. Виждах отражението на конструкцията — синя в центъра на езерото, жълтозелена близо до брега, където бяха засели ядливи водорасли. Гледката беше красива.

— Ако наистина желаеше да е с теб, нямаше да му дадеш два милиона да хукне да търси жена си — отбеляза основателно Еси, а след това ме загледа изпитателно. — Как се чувстваш?

— Отлично — отвърнах аз. Това не беше съвсем невярно. — Не се тревожи за мен. Когато човек е получил пълно здравно обслужване, не може да умре, преди да достигне стоте… иначе ще е лоша реклама за медицината.

— Едва ли — каза Еси, — ако този човек е безразсъден малоумник; впуснал се да гони въображаеми хичиянци! Във всеки случай — добави тя и се оживи, — ето го микробуса от хотела. Скачай вътре!

Когато се качихме в микробуса, аз се наведох и я целунах по врата. Не беше трудно да го направя, защото тя беше сплела дългите си коси и ги бе завила около шията си отпред като огърлица, приготвяйки се за излитане, разбира се. Еси се наведе към устните ми.

— Хулиган. — А след това добави: — Но не лош хулиган.

Хотелът всъщност не беше скапан. Дадоха ни удобен апартамент на последния етаж с изглед към езерото. Освен това в него щяхме да прекараме само няколко часа. Оставих Еси да набира програмите си на екрана на хотелския пиезовизор и отидох до прозореца, като си казвах снизходително, че в действителност не съм хулиган. О, това не беше вярно, защото определено един отговорен и уважаван богат гражданин не можеше да се впусне в чеждузвездно пътуване просто заради удоволствието от самото пътуване.

Дойде ми наум, че Еси може и да не гледа така на мотивите ми. Тя сигурно си мислеше, че преследвам нещо друго.

И тогава ми хрумна, че моят собствен възглед може да е неправилен. Наистина ли търсех хичиянците? Разбира се, че ги търсех, иначе не можеше и да бъде. Всички бяха много заинтригувани от тях. Но не всички бяха оставили нещо в междузвездното пространство. Възможно ли беше, някъде дълбоко, в най-скритата част на ума ми, онова, което ме тласкаше към Космоса, да бе надеждата, че по някакъв начин мога отново да намеря неправилно оставеното от мен нещо? Знаех какво е това нещо. Знаех и къде съм го оставил. Онова, което не знаех, бе какво щях да правя с него… или по-точно с нея… ако отново я намеря.

Почувствах някакво пробождане, не болка, а нещо друго, вътре в мен. То нямаше нищо общо с моите две точка три метра нови черва. Имаше нещо общо с надеждата или страха, че по някакъв начин Джел-Клара Моинлин може наистина да се появи в моя живот. Бяха се запазили повече чувства, отколкото предполагах. Очите ми се навлажниха и приличната на паяжина конструкция на стартовата спирала заподскача пред погледа ми.

Но в очите ми нямаше сълзи.

И не беше оптическа илюзия.

— Господи! — извиках аз. — Еси! — Тя бързо дойде до мен и погледна към изригналата от капсулата светлина на пистата за излитане. Тънката като нишка структура се разтърси. А после се чу звук — единичен, слаб взрив като от далечно оръдие и след него по-слаб, по-бавен, по-продължителен — от огромната стартова спирала, която се разпадна.

— Боже мой! — промълви като далечно ехо Еси и стисна ръката ми. — Терористи? А после сама си отговори: — Разбира се, че терористи. Какво друго може да е толкова отвратително?

Бях отворил прозорците, за да се насладя на изгледа към езерото и стартовата спирала, благодарение на това те не пострадаха. Други в хотела не бяха толкова щастливи. Самото летище не беше засегнато, ако не се брои един самолет, който бе подхвърлен във въздуха, защото не е бил завързан. Но служителите от летището бяха изплашени. Те не знаеха дали разрушаването на стартовата спирала е изолиран инцидент на терористичен саботаж или началото на революция… никой изглежда не мислеше, че е само инцидент. Наистина беше страшно. Стартовата спирала Лофстром съдържа страшно много кинетична енергия — над двадесет километра желязна лента, с тегло около пет хиляди тона, движеща се с двадесет километра в секунда. От чисто любопитство попитах Алберт по-късно и той ми обясни, че са необходими 3,6х10^14 джаула, за да се вдигне във въздуха. И когато падне, всичките тези джаули веднага, по един или по друг начин, се освобождават.

Попитах Алберт по-късно, защото не можех да го попитам тогава. Естествено първото нещо, което се опитах да направя, беше да включа него или някоя друга информапионно-търсеща програма, която да ми каже какво става. Всички линии бяха претоварели. Бяхме прекъснати. Пиезовизията обаче все още предаваше, така че стояхме и наблюдавахме как се разраства гъбообразният облак и слушахме съобщения за нанесени щети. Една совалка се ускорявала, точно когато спиралата беше взривена… и това бе първата експлозия, защото тя носела бомба. Три други имало в товарния шлюз. Повече от двеста човешки същества станали на хамбургери, без да броим обслужващия персонал на спиралата, в безмитните магазини и подземните барове или онези, които просто са се разхождали наблизо.

— Ще ми се да мога да извикам Алберт — промърморих аз.

— Колкото до това, скъпи Робин… — започна Еси колебливо, но не можа да завърши, защото на вратата се почука.

— Ще бъдат ли така добри сеньорът и сеньората веднага да отидат в залата „Боливар“, por favor^[2]? Касае се за много сериозен въпрос.

Много сериозният въпрос беше полицейска проверка. Никога не сте виждали такава проверка на паспорти. Залата Боливар беше едно от онези функционални помещения, които са създадени за събрания и за големи банкети. Една част, отделена, беше пълна с туристи като нас, повечето седнали върху багажите си, всичките възмутени и изплашени. Стояха и чакаха. Ние не чакахме.

Пиколото, което ни доведе, с лента над ръкава на униформата с надпис „S.W.R.“, ни ескортира до подиума, където един полицейски лейтенант бегло прегледа паспортите ни и ни ги върна.

— Сеньор Бродхед — каза той на английски с американски акцент от Средния запад, — не ви ли се струва, че този терористичен акт може фактически да е бил насочен лично към вас?

Погледнах глупаво.

— Не, до този момент не ми е минавала такава мисъл — успях да промълвя.

Той кимна.

— Въпреки това — продължи лейтенантът, вземайки с малката си, елегантна ръка една разпечатка от пиезовизора, — от Интерпол получихме доклад, че преди два месеца терористите са правили опит да ви убият. Доста добре организиран. Комисарят в Ротердам смята, че не било случайно и че ще бъдат правени и други опити.

Не знаех какво да кажа. Еси се наведе напред.

— Отговорете ми, лейтенант — каза тя и го загледа. — това ваша теория ли е?

— Ах, моя теория. Ще ми се да имах теория — отвърна разгневен той. — Терористи? Несъмнено. Насочени срещу вас? Може би. По-вероятно насочени срещу стабилността на нашето правителство, според мен, тъй като в селските райони се шири недоволство. Съобщава се дори, ще ви кажа под секрет, че някои военни поделения подготвят преврат. Може ли човек да каже? Затова искам да ви попитам дали нещо не ви е направило впечатление като подозрително или съвпадащо с предишния случай? Не? Имате ли някаква идея кой се е опитал да ви убие в Ротердам? Можете ли да хвърлите изобщо някаква светлина върху този терористичен акт?

Въпросите следваха толкова бързо, че той едва ли очакваше да получи отговор. Дори не съм сигурен дали желаеше да получи отговор. Раздразних се почти толкова, колкото и от разрушаването на стартовата спирала. Това беше отражение на онова, което виждах или чувствах в целия свят. Някакво отчайващо примирение, сякаш нещата щяха да стават по-лоши и нямаше начин да станат по-добри. Много ме разстрои.

— Ние искаме да си тръгнем, да не ви пречим — казах аз, — така че ако сте свършили с въпросите…

Той замълча, преди да отговори. Имаше вид на човек, който знае как да си върши работата.

— Смятах да ви помоля за една услуга, сеньор Бродхед. Ще можете ли да ни заемете вашия самолет за един или два дни? За извозване на ранените — обясни той, — тъй като нашата голяма болница за нещастие се намираше точно под кабелите на стартовата площадка.

Срам ме е да призная, че се поколебах, но Еси ме изпревари.

— Разбира се, лейтенант — отвърна тя. — Особено като се вземе предвид, че преди да направим резервация за друг полет, трябва да знаем къде точно искаме да отидем.

Той засия.

— Това, скъпа сеньора, може да уредим чрез военните комуникации. Приемете най-сърдечните ми благодарности за проявената щедрост!

Комуналните услуги в града бяха напълно прекъснати, но в апартамента си намерихме свежи цветя на масите и кошница с плодове и цветя, които преди това ги нямаше. Прозорците бяха затворени. Когато ги отворих, разбрах причината. Техигуалпа вече не беше езеро, То се бе превърнало в охладителната вана, предвидена за лентата в случай на катастрофална повреда на стартовата спирала, каквато никой не вярваше да стане, но беше станала и езерото бе завряло и се бе превърнало в локва. Мъгла закриваше спиралата и разнасяше смрад на печена тиня. Бързо затворих прозореца.

Позвънихме на службата за сервиране по стаите. Работеше. Донесоха ни истинска, чудесна вечеря, като се извиняваха, че не могат да ни изпратят сервитьора по напитките, за да ни налее бордото… бил в републиканската спасителна служба и трябвало да докладва за случилото се. Също и камериерките, но ни обещаха, че дежурната на етажа ще ни разопакова багажа.

Аз наистина съм много богат, но не съм разглезен. Поне така смятам. Ала обичам да съм обслужван, особено от чудесните компютърни програми, написани от Еси специално за мен.

— Липсва ми Алберт — въздъхнах и погледнах към вечерната сцена навън.

— Няма какво да правиш без играчките си, а? — присмя ми се Еси, но изглежда имаше нещо наум. И в това отношение не съм разглезен, но когато Еси имаше нещо наум, често заключавах, че иска да правим любов и тогава не ми трябваше много да се настроя и аз на тази вълна. От време на време си напомнях, че в по-голямата част от човешката история лицата на нашата възраст са били по-малко похотливи и темпераментни… но те просто са имали малшанс. Тези мисли не намаляваха желанието ми. Особено с Еси. Освен че е нобелов лауреат, Еси бе получила и много други награди, като от време на време се появяваше и в списъка на десетте най-хубаво облечени жени. Нобеловата награда беше заслужена. Най-хубаво облечената жена, според мен, си беше чиста илюзия. Външният вид на С.Я.Бродхед нямаше нищо общо с дрехите, но много с онова, което беше под дрехите. Точно сега тя бе облечена в плътен светлосин костюм за през ваканцията. Такъв костюм можеше да се купи във всеки павилион за разпродажба и тя също го беше купила от такъв.

— Ще дойдеш ли тук за малко?

— Сексуален маниак! Хм!

Но това „хм“ беше многозначително.

— Просто си помислих — оправдах се аз, — че тъй като не мога да извикам Алберт и нямаме какво да правим…

— О, Робин — отвърна тя и поклати глава. Но се усмихна, стисна устни, замисли се. После заговори: — Виж какво ще ти кажа. Донеси малката ми пътническа чанта от фоайето. Там имам един подарък за теб, пък след това ще видим.

От чантата извади увита със сребърна хартия кутия, в която имаше голямо хичиянско молитвено ветрило. Всъщност не беше истинско хичиянско ветрило; големината му не отговаряше. Беше от онези, които Еси бе разработила за собствени нужди.

— Ти си спомняш Мъртвите и „Живот след смъртта“ — каза тя. — Много добър хичиянски софтуер, който реших да открадна. Така че преработих старата ти информационно-търсеща програма. Сега имаш на разположение един гарантирано истински Айнщайн.

Премятах ветрилото в ръце.

— Истински Алберт Айнщайн?

— О, Робин, не го разбирай буквално. Не в този смисъл. Не мога да съживявам мъртви, особено умрели толкова отдавна. Но истински като личност, интелект, мисли… доста близък до истинския. Програмиран да търся и най-малките айнщайновски данни. Книги. Публикации. Кореспонденция. Биографии. Интервюта. Снимки. Всичко. Дори надрасканите стари филмови клипове, които ти наричаш „Кинопрегледи“, донесени в Ню Йорк Гити през 1932 г от Pathe News. Всичко е включено тук и сега когато говориш с Алберт Айнщайн, той наистина ще отговаря на въпросите ти! — Еси се наведе и ме целуна по главата. — И, разбира се, добавих някои неща, които истинският Алберт Айнщайн никога не е знаел — похвали се тя. — Пълен пилотаж на хичиянски кораби. Актуализиран с всички достижения на науката и технологията от 1955 г. насам, годината, в която Айнщайн физически е умрял. Дори и някои файлове от готварската, секретарската, юридическата и медицинската програми. Нямаше място за Зигфрид фон Шринк — извини се тя, — но ти повече не се нуждаеш от психоаналитик, нали, Робин? Само понякога страдаш от необяснима загуба на паметта.

Гледаше ме с израз, който през последните две десетилетия бях изучил добре. Пресегнах се и я придърпах към себе си.

— Добре, Еси, хайде да го направим.

Тя седна в скута ми и ме попита невинно:

— Какво да направим, Робин? Отново ли говориш за секс?

— Хайде, Еси!

— О… Нямам нищо повече, уверявам те. Вече ти дадох сребърния подарък.

— Какво, програмата ли? — Вярно, че я беше увила в сребърна хартия… и неочаквано си спомних. — О, Боже мой! Пропуснах подаръка за сребърната ни сватба, нали? Кога… — Помислих бързо и не довърших въпроса.

— Кога беше годишнината ли? — продължи тя вместо мен. — Ами, сега. Продължава да е. Днес, Робин. Честита годишнина и за много години, скъпи Робин!

Целунах я. Приемах критики за такива неща като всеки друг, а тя отвърна на целувката ми, сериозна.

— Еси, скъпа, наистина много съжалявам — заизвинявах се аз виновно. — Когато се върнем, ще ти дам такъв подарък, че ще си на седмото небе.

Тя притисна нос до устните ми, за да ме накара да млъкна.

— Няма нужда да обещаваш, скъпи Робин — каза Еси от нивото на адамовата ми ябълка, — защото ти ми даваш богати подаръци всеки ден вече двадесет и пет години. Не броя няколкото години, които ние просто се разсейвахме. Разбира се — добави тя и вдигна глава да ме погледне, — в този момент сме сами, само ти, аз и леглото в съседната стая, и ще останем сами още няколко часа. Така че, ако ти наистина желаеш да съм на седмото небе, аз съм готова да приема подаръка. Зная, че имаш нещо за мен. При това точно моят размер.

Фактът, че не исках никаква закуска, задейства всички алармени системи на Еси, но аз обясних, че желая да си поиграя с новата играчка. Това беше вярно. Вярно бе че и не винаги закусвах. Тези две истини отпратиха Еси самичка в столовата. От значение беше истината, която премълчах — червата ми не бяха много добре.

И така, включих новия Алберт. Веднага засия розова светлина и той ми се усмихна.

— Здравей, Робин — каза Алберт, — и за много години.

— Това беше вчера — отвърнах аз малко разочарован. Не очаквах, че новият Алберт ще направи такава глупава грешка.

Той се почеса с тръбичката на лулата по носа и ме погледна изпод рунтавите си бели вежди.

— Според средно хавайско време — започна Айнщайн, — чакай да видя… — престори се, че гледа ръчния цифров часовник (анахронизъм), който се подаваше изпод оръфания ръкав на пижамата му… — сега е точно двадесет и три часа и четиридесет и две минути, Робин, и двадесет и петата годишнина от твоята сватба още не е отминала. — Алберт се наведе да се почеше по глезена. — Сега имам доста нови възможности — каза той, — които действат независимо дали съм на дисплея или не. Твоята жена наистина е много добра в тези работи, ще знаеш.

Знаех, че Алберт Айнщайн е само компютърна програма и въпреки това имах чувството, че ме поздравява стар приятел.

— Изглеждаш чудесно — направих му комплимент. — Не зная, обаче, дали трябва да носиш цифров часовник. Мисля, че когато си бил жив, не си имал, защото тогава цифровите часовници не са съществували.

Изглеждаше малко намусен, но не пропусна и той да ми направи комплимент.

— Много добре познаваш историята на технологиите, Робин. Аз обаче, макар че притежавам почти всички качества на физика Алберт Айнщайн не съм ограничен само с неговите възможности. Госпожа Бродхед включи в програмата ми всички известни хичиянски записи, например, а онзи Айнщайн от плът и кръв дори не е подозирал за съществуването на хичиянците. Освен това в мен са синтезирани програмите на повечето наши колеги и на информационно-търсещите програми, които сега се опитват да се свържат в гигабайтова мрежа. В това, Робин — каза извинително той, — не постигнах голям успех, но имам връзка с местните военни мрежи. Твоето излитане от Лагос, Нигерия е потвърдено за утре по обяд и самолетът ти ще се върне навреме да осъществи връзката. — Той се намръщи. — Сбърках ли нещо?

Повече наблюдавах, отколкото слушах Алберт. Еси беше свършила чудесна работа. Нямаше ги онези малки прекъсвания, при които той започваше изречението с лула в ръка и завършваше като размахваше парче тебешир.

— Ти наистина изглеждаш съвсем истински, Алберт.

— Благодаря — каза той, преструвайки се, че отваря чекмеджето на бюрото си, за да извади кибрит и запали лулата. — Може би искаш да знаеш нещо повече за твоя кораб?

Тези думи повишиха настроението ми.

— Има ли някакво развитие, откакто кацнахме?

— Ако е имало — извини се той, — аз нищо не зная, защото както казах, не можах да се свържа с мрежата. Имам обаче копие от сертификата на поръчката, направена от „Гейтуей Корп.“. Корабът е от клас „дванадесет“… това ще рече, че може да превозва дванадесет пътници, ако е оборудван за обикновено изследване…

— Зная какво е клас „дванадесет“, Алберт.

— Разбира се. Оборудван е за четирима пътника, макар че могат да бъдат настанени още двама. Летял е пробно до Гейтуей Две и обратно. По целия път е работил в оптимален режим. Добро утро, госпожо Бродхед.

Погледнах през рамо. Еси беше свършила със закуската си и се бе присъединила към нас. Беше се навела над мен, за да разгледа по-внимателно творението си.

— Добра програма — направи си тя комплимент, а след това каза: — Алберт! Откъде си взел този байт да си бъркаш в носа?

Алберт извади разсеяно пръста си от ноздрата.

— От непубликувани писма на Енрико Ферми до един негов роднина в Италия. Автентичен е, уверявам ви. Има ли други въпроси? Няма? Тогава, Робин и госпожо Бродхед — завърши той, — предлагам да си събирате багажа, защото току-що получих съобщение по полицейския канал, че самолетът ви се е приземил и се зарежда. Можете да отлетите след два часа.

 

 

Тръгнахме си щастливи… или почти щастливи. Последните секунди по-малко щастливи. Точно се качвахме на самолета, когато откъм пътническия терминал се чу силен шум. Обърнахме се.

— О! — възкликна учудено Еси. — Прозвуча като оръдеен изстрел. Онези големи неща на паркинга, виж ги как разбутват колите! Едно току-що отнесе пожарния кран и от него блика вода. Дали не са това, което си мисля?

Издърпах я в самолета.

— Може и да са — отвърнах, — ако имаш предвид армейски танкове. Хайде да се измитаме оттук.

Излетяхме. Никакви проблеми. Във всеки случай за нас, макар че Алберт, който отново се бе включил в отворената гигабайтова мрежа, докладва, че най-лошите страхове на лейтенанта са се сбъднали: започвала неудържима революция. Това нас не ни засягаше, макар че навсякъде във Вселената ставаха други неща, някои от които щяха да ни създадат много големи проблеми, други щяха да бъдат много болезнени, а трети — и големи, и болезнени.