Фредерик Пол
Гейтуей III (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
БОГ И ХИЧИЯНЦИТЕ

Намерих хичиянец… Намерих парче от кръста господен… Говорих с Господ, буквално говорих… Всички тези твърдения имат един и същи характер. Не им вярваш, но те плашат. А след това, ако установиш, че са верни или не можеш да си сигурен, че не са… тогава настъпва време на чудесата и време, през което си изплашен до смърт. Бог и хичиянците! Когато бях дете, не ги различавах добре и дори като възрастен все още ги бъркам.

Минаваше полунощ, когато реших да ги пусна да си вървят. Бях измъкнал всичко от тях. Имах откраднатите от „С.Я.“ ветрила с данни. Бях привлякъл Алберт в дискусията да задава всички въпроси, които можеше да измисли с находчивия си ум. Чувствах се ужасно скапан и съсипан, болкоуспокояващите отдавна бяха престанали да действат, но не можех да си легна. Еси категорично заяви, че ако съм решил да се убия от преумора, тя ще остане да се порадва на спектакъла, но скоро захърка на дивана и аз отново извиках Алберт.

— Една последна подробност — казах аз. — Уолтърс твърди, че се е отказал от награда от един милион долара, за да ми съобщи видяното. Затова веднага преведи, хъм, преведи два милиона по сметката му.

— Разбира се, Робин. — На Алберт никога не му се доспива, но когато иска да ми покаже, че е минало времето за лягане, той умее демонстративно да се прозява и протяга. — Трябва да ти напомня, обаче, че здравословното ти състояние…

Казах му какво може да прави с информацията си за здравословното ми състояние. След това му казах да направи същото и с идеята си на следващия ден да ме вкара в болница. Той разпери грациозно ръце.

— Ти си шефът, Робин — отвърна скромно Алберт. — Все пак мислех…

Не е вярно, че Алберт Айнщайн не ми отнема никакво време. Тъй като обаче той действа със скоростта на елементарните частици, времето не може да се възприеме от човек от плът и кръв като мен. Освен когато не го прави нарочно, за да постигне драматичен ефект.

— Хайде, Алберт, изплюй камъчето.

Той вдигна рамене.

— При твоето рисковано здраве не искам да се вълнуваш без причина…

— Без причина! Господи, Алберт, понякога наистина се държиш като тъпа машина. Каква по-основателна причина може да има от намирането на жив хичиянец?

— Да — съгласи се той, засмука замислено лулата си и смени темата. — От сензорните данни, които получавам, Робин, мисля, че изпитваш силна болка.

— Колко си умен, Алберт! — Истината беше, че бутилката за разбиване на масло в стомаха беше превключила на по-високи обороти. Сега тя се бе превърнала в миксер, ножчетата на който правеха вътрешностите ми на пюре и всяко завъртане се чувстваше като отделна болка.

— Да събудя ли госпожа Бродхед и да й кажа?

Последното ме попита закодирано. Ако събудехме Еси и й кажехме нещо такова, тя веднага щеше да ме сложи да легна, да набере хирургическите програми и да ме предаде в ръцете на „Пълно здравно обслужване“. Истината беше, че последното бе започнало да ми изглежда привлекателно. Болката, за разлика от смъртта, ме плашеше. Смъртта идва и всичко свършва, докато болката изглеждаше безкрайна. Но не точно тогава.

— Няма начин, Алберт — казах аз. — Най-малкото не преди ти да кажеш онова, което така скромно премълчаваш. Да не би да намекваш, че съм направил погрешно заключение? Ако е така, кажи ми къде съм сбъркал.

— Само в определянето на възприетото от Оди Уолтърс като хичиянец, Робин — отговори той и се почеса по бузата с тръбицата на лулата си.

Изправих се и се хванах за корема, защото рязкото движение не ми подейства добре.

— Какво друго би могло да бъде, Алберт?

— Нека да разгледаме доказателството — започна важно той. — Уолтърс каза, че разумната форма на живот, която е открил, изглеждала забавена, дори спряла. Това е в съответствие с хипотезата, че е хичиянска, тъй като се смята, че те са в черна дупка, където времето тече по-бавно.

— Точно така. Тогава защо…

— Второ — продължи Алберт, — че я е открил в междузвездното пространство. Това също съответства, тъй като се знае, че хичиянците имат възможност да отиват там.

— Алберт!

— И накрая — завърши спокойно той, без да обръща внимание на протестите ми, — детекцията е била на разумна форма на живот, различна от нашата — той ми намигна — и, следователно, хичиянска. Обаче — допълни великодушно Алберт, — копието на корабния дневник, предоставено ни от капитан Уолтърс, повдига сериозни въпроси.

— Продължавай, да те вземат дяволите!

— Разбира се, Робин. Нека да ти покажа данните. — Той се помести в едната страна на холографската рамка и до неговия образ се появи корабната карта. На нея се виждаше далечно бяло петно, а вдясно по полето на картата затанцуваха символи и цифри. — Обърни внимание на скоростта, Робин. Хиляда и осемстотин километра в секунда. Тази скорост не е невъзможна за природен обект… да речем, кондензат от вълновия фронт на свръхнова звезда. А за хичиянски кораб? Защо ще лети толкова бавно? И всъщност, това прилича ли ти на такъв кораб?

— Не прилича изобщо на нищо, за Бога! Просто петно. На голямо разстояние. Нищо не може да се каже.

Малката фигура на Алберт в едната страна на екрана кимна.

— Да, при тази големина наистина не може — съгласи се той, — но аз мога да увелича образа. Съществува, разбира се, друго негативно доказателство. Ако източникът наистина е черна дупка…

— Какво?

Той се престори, че неправилно ме е разбрал.

— Казах, че хипотезата източникът да е черна дупка не е съвместима с пълното отсъствие на гама или рентгеново лъчение от тази област, каквото вероятно трябва да съществува от поглъщането на прах и газ.

— Алберт — смъмрих го аз, — понякога отиваш твърде далеч!

Той ме погледна със зле прикрита загриженост в очите. Познавам тези спокойни погледи на Алберт и претенциите му, че забравя за някои неща, са само средство за постигане на желания ефект. Те не отразяват правилно действителността… особено когато ме гледа право в очите. Очите, изобразени в холографския образ на Алберт, не се различават от очите на една снимка. Ако той ме възприема, а Алберт определено ме възприема добре, това става чрез лещите на камери и свръхзвукови импулси, капацитивни сонди и инфрачервени датчици. Никое от тези технически средства не е разположено близо до очите на образа на Алберт. Но все пак съществуват моменти, когато тези очи сякаш проникват в душата ми.

— На теб иска ли ти се да вярваш, че са хичиянци, Робин? — попита тихо той.

— Не е твоя работа какво ми се иска! Покажи ми увеличено изображение на обекта!

— Много добре.

Образът се изпъстри… нашари се като мрамор… изчисти се. Приличаше на огромно водно конче. По-голяма част от прозрачните му крила можеха да се видят благодарение на звездите, които закриваха. Но там, където се събираха всички крила, имаше цилиндричен предмет с блестящи точки на повърхността и част от тази светлина се отразяваше от крилата.

— Това е платноходка! — възкликнах аз.

— Да. Платноходка е — съгласи се Алберт. — Фотонен космически кораб. Тягата се получава от светлинното налягане върху системата от платна.

— Но, Алберт… Но, Алберт, това сигурно отнема цяла вечност.

Той кимна.

— За нашите условия, да, добре казано. При оценената скорост пътуването, например, от Земята до най-близката звезда, Алфа Центавър, ще продължи приблизително шестстотин години.

— Боже Господи. Шестстотин години в тази малка платноходка?

— Не е малка, Робин — коригира ме той, — Просто е по-далече, отколкото ти се струва и затова изглежда малка. Данните ми са само приблизителни, но според най-добрата ми оценка, разстоянието от върха на едното платно до върха на отсрещното е не по-малко от сто хиляди километра.

На тапицирания с дамаска диван Еси изхърка, обърна се, погледна ме и промълви укорително: „Още не си си легнал!“, после отново затвори очи, без да се събуди. Седнах и умората и болката нахлуха в мен.

— Ще ми се да съм заспал — казах аз. — Трябва да се успокоя преди да вляза в болницата.

— Разбира се, Робин. Слушай какво ще ти предложа — започна хитро Алберт. — Ти почти не вечеря, затова ще ти приготвя малко хубава супа с лющен грах или може би задушена риба със сланина…

— Ти знаеш какво ще ме приспи, нали? — попитах, почти засмян, радостен, че мислите ми отново се върнаха към обикновени неща. — Защо не?

Преместих се в нишата за хранене. Оставих барманската подпрограма да ми приготви горещ ром. От дясната страна на екрана на пиезовизора се появи Алберт да ми прави компания.

— Нека да пийнем по още едно преди да вечерям. Става ли?

— Разбира се, Робин — съгласи се той и се почеса с тръбицата на лулата. — Робин?

— Да? — казах аз, като се пресегнах за новото питие.

— Робин… — стеснително ме погледна той, — …имам една идея.

Бях в добро настроение, затова вдигнах към него вежда в знак, че му разрешавам да продължи.

— Уолтърс ме насочи към нея. Институционализирай онова, което направи за него. Учреди годишни награди. Подобно на Нобеловите. Наречи ги награди на „Гейтуей Корп. за наука“. Шест награди годишно от по сто хиляди долара в определени области на науката и откритията. Изготвил съм бюджет — той се отмести настрана и обърна глава, за да погледне към ъгъла на екрана. Появиха се добре отпечатани проспекти — и от него се вижда, че годишните разходи ще възлизат на шестстотин хиляди долара и почти всичките ще се възстановят от спестяване от данъци и участие на трета страна…

— Спри, Алберт. Не се превръщай в счетоводител. Бъди мой научен съветник. Награди за какво?

— За принос в решаване на загадките на Вселената — каза просто той.

Облегнах се назад и се протегнах. Почувствах се отпочинал и затоплен. И великодушен дори към една компютърна програма.

— О, по дяволите, Алберт, разбира се. Продължавай. Супата още ли не е готова?

— Тъкмо стана — отвърна любезно той. Наистина беше готова. Бръкнах с лъжицата. Беше от риба и лук. Гъста. Бяла, с много сметана.

— Не разбирам какъв е смисълът — отбелязах.

— За получаване на информация, Робин — отговори Алберт.

— Но аз мислех, че ти получаваш всякакъв вид информация.

— Разбира се, че получавам… след като се публикува. Имам въведена концептуално-търсеща програма, която работи през цялото време с повече от четиридесет и три хиляди тематични флага^[1] и щом някъде се появи нещо, да кажем, транскрипция на хичиянски текст, то автоматически влиза в моята памет. Но аз искам да го имам преди да е публикувано, дори и ако не е публикувано. Като откритието на Оди, разбираш ли? Наградите ще се присъждат ежегодно от жури… Ще се радвам — той намигна, — ако мога да ти помогна в неговото избиране, й да предложа шест области на изследване. — Той кимна към екрана. Разпределението на бюджета изчезна и на негово място се появи добре подредена таблица:

 

1. Хичиянски комуникации.

2. Наблюдения и интерпретация на липсваща маса.

3. Анализ на хичиянска технология.

4. Ликвидиране на тероризма.

5. Премахване на международното напрежение.

6. Увеличаване продължителността на живота.

 

— Всичко звучи много похвално — казах аз одобрително. — Супата също е чудесна.

— Да — съгласи се той, — главните готвачи изпълняват много точно дадените им нареждания. — Погледнах го сънливо. Гласът му изглеждаше по-тих… не, може би думите звучаха по-приятно… отпреди. Прозинах се и започнах да си трия очите.

— Знаеш ли, Алберт — казах аз, — никога по-рано не го бях забелязвал, но ти приличаш малко на майка ми.

Той остави лулата си и ме заразглежда съчувствено.

— Няма за какво да се тревожиш — успокои ме. — Изобщо няма за какво да се безпокоиш.

Погледнах сънливо вярната си програма.

— Предполагам, че си прав — кимнах. — Може би не приличаш на майка ми, обаче. Тези големи вежди…

— Няма значение, Робин — утеши ме с тих глас Алберт.

— Няма значение, нали? — съгласих се аз.

— Можеш направо да си легнеш — заключи той. Идеята толкова ми хареса, че си легнах. Не веднага. Не изведнъж. Бавно, внимателно. Помотах се полубуден и абсолютно удобно, абсолютно отпуснат, така че не знаех къде свърши полубудното състояние и откъде започна сънят. Чувствах се като насън или в унес, в онова междинно състояние, когато човек мисли, че спи, но не държи много на това, а мисълта му блуждае. О, да, мисълта ми блуждаеше. Много надалеч. Носехме се с Оди из Космоса, достигахме една подир друга черни дупки и търсехме нещо много важно за него, а също много важно и за мен, макар да не знаех защо. Имаше и едно лице, не на Алберт, не на моята майка, не дори на Еси, едно женско лице с големи тъмни вежди…

Ха, помислих си аз, приятно изненадан, кучият син ме дрогира!

А междувременно голямата галактика се завъртя и малки частички органична материя бутаха по-малки частички от метал и кристал в пространствата между звездите. И органичните частички изпитваха болка и мъка, и ужас, и радост по всички техни различни начини. Но аз през цялото време спях и за мен това нямаше никакво значение. Тогава.