Фредерик Пол
Гейтуей III (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА
ОДИ И АЗ

Всички фрагменти от живота на тези мои приятели… или почти приятели, а в някои случаи и врагове… започваха да се събират в едно цяло. Не много бързо. В действителност, не много по-бързо от започналото събиране на отделните части на Вселената и връщането й към онова праисторическото атомарно състояние, което (Алберт не преставаше да ми обяснява) щяло да настъпи по причина, която тогава не можех напълно да разбера. (Но аз не се притеснявах от това, защото навремето Алберт също не я е разбирал.) Към тях спадаха хората от екипажа на платноходката, които неспокойно приемаха последиците от своята работа; Доли и Уон на път към още една черна дупка — Доли, ридаеща в съня си, Уон, гневно ругаещ; Уолтърс и Джени, безутешни в своята твърде скъпа ротердамска хотелска стая, току-що открили, че ме няма — Джени, приклекнала на огромното анизокинетично легло, Оди, разговарящ с моята секретарка. Бузата на Джени бе одрана — сувенир от онази моментна лудост в Лагос, а ръката на Оди беше в гипс, тъй като бе навехната. Дотогава той не знаеше, че Джени има черен пояс по карате.

Уолтърс трепна, прекъсна връзката и постави гипсираната китка в скута си.

— Тя твърди, че Бродхед щял бъде тук утре — изръмжа Уолтърс. — Чудя се, дали ще му предаде съобщението.

— Разбира се. Нали знаеш, че секретарката не е човек?

— Наистина ли? Да не искаш да кажеш, че е компютърна програма? — Не се беше сетил, защото тези неща не бяха обичайни за планетата Пегис. — В такъв случай се надявам — каза той вече поуспокоен, — че няма да забрави. — Уолтърс сипа в две чаши по малко от белгийското ябълково бренди, което бяха купили на път за хотела, после остави бутилката и трепна, когато без да иска закачи дясната си китка.

— Джени, колко пари ни остават? — попита Оди, след което отпи от чашата си.

Джени се наведе напред и изписа кода на тяхната банкова сметка върху екрана на пиезовиаора.

— Приблизително за още четири вечери в този хотел — съобщи тя. — Разбира се, можем да сменим хотела с някой по-евтин…

Той поклати глава.

— Бродхед ще се настани тук и аз искам да сме в същия хотел.

— Това е сериозно основание — иронично подхвърли Йе-ксинг, с което искаше да каже, че разбира истинската причина: ако Бродхед няма желание да се срещне с Уолтърс, ще му бъде по-трудно да откаже лично, отколкото по пиезофона. — Защо попита за парите?

 

———————————————

Тъй като Робин продължава да засяга въпроса за „липсващата маса“, аз трябвала го обясня. В края на двадесетото столетие космолозите се сблъскали с едно неразрешимо противоречие. Те установили, че Вселената се разширява, което било ясно от червеното преместване. Разбрали също, че съдържа прекалено много маса, за да е възможно разширяването. Това било доказано от такива факти, като например твърде бързото въртене на външните части на галактиките и твърде близкото разположение на галактическите купове. Дори нашата Галактика вървяла към група от звезди-облаци в Дева много по-бързо, отколкото трябвало да бъде. Всички тези наблюдения изисквали много маса, която липсвала. Къде била тя?

Съществувало едно интуитивно, очевидно обяснение, а именно, че Вселената преди се е разширявала, но нещо е решило да обърне процеса и да я свие. Никой нито за момент не повярвал в това… в края на двадесетото столетие.

———————————————

 

— Хайде да похарчим парите за еднодневен престой и да си осигурим малко информация — предложи той. — Бих искал да зная точно колко богат е Бродхед.

— Имаш предвид да купиш отчет за финансовото му състояние? Да не би да се опитваш да разбереш дали ще може да си позволи да ни плати един милион долара?

Уолтърс поклати глава.

— Онова, което искам да разбера — обясни той, — е колко повече от един милион можем да вземем.

 

 

Разбира се, това не са чувства на доброжелателност и ако бях разбрал навреме за тях, щях да съм по-непримирим към моя стар приятел Оди Уолтърс. А може би нямаше да бъда! Когато човек има много пари, той свиква хората да гледат на него като на източник, от който могат да измъкнат нещо, вместо като на човешко същество, макар това изобщо да не му харесва.

Нямах нищо против Уолтърс да научи какво притежавам или по-точно за онази част от моите активи, която бях направил достояние на финансовите къщи. А тези къщи знаеха много. Значителна част от чартърните полети на „С.Я.“; няколко завода за хранителни продукти; акции в рибовъдни ферми; много предприятия на планетата Пегис, включително (за изненада на Уолтърс) фирмата, от която той наемаше своя самолет; самата фирма за компютърни данни, която им бе продала тази информация; няколко холдингови и вносно-ивносни и транспортни фирми; две банки; четиринадесет агенции за недвижимо имущество, разположени навсякъде между Ню Йорк и Ню Саут Уелс, а също и няколко на Венера и на планетата Пегис; и голям брой неизвестни малки корпорации, включително една авиолиния, верига заведения за бързо хранене, нещо, наречено „Живот след смъртта“ и друго на име „ПегТекс Петровенчърс“.

— Боже Господи — възкликна Оди Уолтърс. — Та това е компанията на господин Люкман! Значи през цялото време съм работил за този кучи син!

— И аз — каза Джени Йе-ксинг, гледайки към частта, в която се споменаваше за „С.Я.“. — Наистина! Нима Бродхед притежава всичко това?

 

 

Да, аз наистина го притежавах. Притежавах много, но ако бяха разгледали по-внимателно моите имущества, може би щяха да проумеят системата. Банките отпускаха кредити за изследвания. Компаниите за недвижимо имущество помагаха на колонистите да се настанят или изкупуваха техните колиби и вигвами и плащаха в брой, за да могат те да напуснат Пегис. „С.Я.“ превозваше колонистите до Пегис, а колкото до Люкман, о, те щяха да разберат, че той представляваше перлата в короната на империята, стига да го опознаеха по-добре! Не че аз някога съм го срещал или щях да го позная, ако го срещнех. Но той даваше нареждания, а те изхождаха от мен по веригата за нареждания: „Намери добро нефтено поле близо до екватора на планетата Пегис. Защо до екватора? Защото стартовата спирала Лофстром, която ще построим там, ще позволи при излитане да се използва ъгловата скорост на планетата. Защо изстрелване от стартова спирала? Защото това е най-евтиния и най-добър начин за извеждане и слизане от орбита. Нефтът, който ние ще изпомпваме, ще захранва спиралата. Остатъкът ще изпращаме от спиралата в орбита с транспортни капсули. Капсулите ще се връщат на Земята с обратния полет на «С. Я.» и нефтът ще бъде продаван там… което означава, че по обратния път, по който сега летим почти празни, ще транспортираме рентабилен товар… което пък означава, че ще можем да намалим цената на билета за колонистите, които се връщат.“

Аз не се оправдавам за факта, че всички мои предприятия всяка година печелят. По този начин аз ги поддържам да работят и да се разширяват, но печалбата не е самоцелна. Вижте, аз си имам своя философия относно печеленето на пари и според нея всеки, който продължава да се трепе, за да прави пари, след като е спечелил първите сто милиона, не е добре и…

 

———————————————

Робин е много горд със стартовата спирала, защото тя му дава увереност, че човешките същества могат да изобретят нещо, което хичиянците не са могли. Е, той е прав… особено, ако не знаете подробностите. Спиралата била изобретена на Земята от Кейт Лофстром в края на двадесетото столетие, макар никой да не я построил, защото трафикът бил малък и не се оправдавало нейното построяване. Онова, което Робин не знае, е, че макар хичиянците да не са открили спиралата, пътуващите с ппатноходки са я използвали, защото не са разполагали с друг начин да напуснат тяхната плътна, непроницаема атмосфера.

———————————————

 

О, но аз вече говорих за това, нали?

Страхувам се, че се отклонявам. С всичко, което става в ума ми, малко обърквам онова, което наистина се е случило и онова, което още не се е случило, и другото, което изобщо не се случва, освен в моя ум.

Исках обаче да подчертая, че всичките ми печеливши предприятия бяха много полезни, тъй като допринасяха както за овладяване на Галактиката, така също и за задоволяване нуждите на човешките същества и това е факт. Именно затова всички онези частични биографии в края на краищата се превръщат в едно цяло. Отначало по нищо не личи, че ще стане така. Но в края на краищата става. С всичките. Дори разказите за моя наполовина приятел, Капитана, хичиянеца, когото накрая опознах доста добре и чиято любовница, втори командир, наричана от хичиянците Туайс, която, както ще разберете, накрая също опознах доста добре.