Фредерик Пол
Гейтуей III (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
НА БОРДА НА „С.Я.“

На 1908 светлинни години от Земята моят приятел — бивш приятел — готов отново да ми стане приятел, Оди Уолтърс, си спомни името ми и то не съвсем с добро. Той реши да наруши нареждането, което бях дал.

Споменах, че притежавах много неща. Едно от тях беше част от най-големия познат на човечеството звездолет. Той бе едно от нещата, оставени от хичиянците в слънчевата система, и плуваше свободно отвъд облака Оорт. Беше открит от човешки същества — искам да кажа, без да се броят хичиянците и австралопитеките. Нарекохме го „Хичиянски рай“, но когато разбрах, че от него става чудесен транспортен кораб за извозване на онези бедни хора от Земята, които не могат да преживяват, до някоя друга по-гостоприемна планета, убедих останалите акционери да го преименуваме. Дадохме му името на моята жена: „С.Я.Бродхед“. Аз вложих пари, преоборудвахме го за транспортиране на колонисти и го пуснахме по затворен маршрут до най-доброто и най-близко такова място — планетата Пегис.

Това ме постави в още една от онези ситуации, където съвестта и здравият разум изпадат в конфликт, защото всъщност исках да откарам всеки на място, където да е щастлив, но за да го направя, трябваше да убедя акционерите, че това ще донесе печалба на компанията. И въведох бродхедски правила. Почти същите правила са в сила и за астероида Гейтуей: трябва да си платиш пътя, за да отидеш на него. Това можеш да сториш и на кредит, ако извадиш късмет името ти да се появи в тиража. Връщането обратно на Земята обаче става само срещу плащане в брой. Ако си собственик на земя, можеш да прехвърлиш шестдесетте си хектара на компанията и тя ще ти даде билет за връщане. Ако обаче нямаш земя, защото си я продал или разменил, или загубил на комар, имаше само две възможности: да си платиш билета за връщане в брой или да останеш там, където си.

Или ако се случи да си висококвалифициран летец, а някой от летците на кораба е решил да остане на Пегис, ти можеш да си заработиш стойността на билета, като го заместиш. Точно така направи и Уолтърс. Какво щеше да върши, като се върнеше на Земята, той не знаеше, но знаеше със сигурност, че след заминаването на Доли не можеше да остане в празния апартамент. Затова продаде набързо мебелите във времето между два полета на совалката, уговори се с капитана на „С.Я.“ и отлетя. Беше странно и неприятно поразен, че онова, което изглеждаше толкова невъзможно, когато Доли го помоли, сега стана единственото възможно нещо, когато тя го напусна. Но Уолтърс откри, че животът често е странен и неприятен.

И така, треперещ от умора и напрежение, той се качи на „С.Я.“ в последната минута. Имаше десет часа преди първата си смяна като летец на звездолета и ги прекара в сън. Въпреки това се чувстваше замаян и малко травмиран, когато един петнадесетгодишен неуспял колонист му донесе кафе и го придружи до командната зала на междузвездния транспортен кораб „С.Я.Бродхед“, наричан преди това „Хичиянски рай“.

Колко огромен бе проклетият звездолет! Отвън човек дори не можеше да допусне, но такива дълги коридори, такива обширни стаи с наредени в десет реда една над друга койки, сега празни, такива просторни охранявани галерии и зали с непознати машини или постаменти, от които бяха свалени машините… такъв огромен звездолет Уолтърс не беше виждал. Дори командната зала бе огромна. И самите контролни уреди били дублирани. Уолтърс бе пилотирал петместни хичиянски кораби… по такъв начин бе дошъл на планетата Пегис, като пилот на преоборудван петместен кораб. Уредите за управление бяха почти същите, но тук те бяха дублирани. Корабът не можеше да лети, ако и пред двете табла не седеше пилот.

— Добре дошъл на борда, седми! — поздрави го дребната жена с ориенталска външност пред лявото табло и се усмихна. — Аз съм Джени Йе-ксинг, трети офицер. Ти си мой помощник. Капитан Амхерио ще дойде след минутка, — Тя не му подаде ръка, нито вдигна ръцете си от контролните уреди пред нея. Уолтърс не очакваше такова нещо. Двете табла изискваха през цялото време ръцете и на двамата пилоти да са на контролните уреди. Иначе птицата нямаше да лети. Нямаше и да се разбие, естествено, защото нямаше в какво да се блъсне, но нямаше да поддържа избрания курс и ускорение.

След малко влезе и Лудолфо Амхерио, закръглен нисък човек със сиви бакембарди и девет сини гривни на лявата китка. Малко хора продължаваха да ги носят, но Уолтърс знаеше, че всяка гривна означава един полет с хичиянски кораб по времето, когато човек не знаеше къде ще го закара корабът. Значи капитанът беше човек с опит!

— Радвам се да те видя на кораба, Уолтърс — поздрави небрежно той. — Знаеш ли как се носи вахта? Не е нищо особено. Просто си сложи ръцете на руля над ръцете на Йе-ксинг. — Уолтърс кимна и направи както му бе казано. Той почувства ръцете й топли и меки, когато тя внимателно ги измъкна изпод неговите, след това Йе-ксинг вдигна хубавия си задник от пилотската седалка, за да може Уолтърс да я заеме. — Това е всичко, Уолтърс — допълни доволен капитанът. — Фактически ще пилотира първият офицер Маджор… — той кимна към тъмния, усмихващ се мъж, който седеше на седалката отдясно, — който ще ти казва какво трябва да правиш. На всеки час имаш право на десет минути за тоалет… друго няма. Ще приемеш ли поканата ми да вечеряме заедно?

Поканата беше подсилена от усмивката на третия офицер Джени Йе-ксинг. Уолтърс се изненада, когато изслушвайки инструкциите на Гхази Маджор, разбра, че вече десет минути не мисли за напусналата го Доли.

 

 

Всъщност не беше толкова лесно. Пилотирането си е пилотиране. Това не се забравя. Но навигацията бе съвсем различна. Особено като се вземеше предвид, че докато Уолтърс бе превозвал овчари и изследователи на Пегис, много хичиянски навигационни карти бяха разгадани или почти напълно разгадани.

Звездните карти на „С.Я.“ бяха много по-сложни от онези, които Оди бе използвал при междупланетните полети. Бяха два вида. Най-интересните бяха хичиянските. Те имаха странна златна и сиво-зелена маркировка, която не бе напълно разгадана, но показваше всичко. Другите, с по-малко подробности, бяха човешки, с означения на английски. Освен това трябваше да се прави проверка и на корабния дневник, в който автоматично се записваше всичко, което правеше или виждаше корабът. Имаше и вътрешна система от дисплеи… които пилотът, разбира се, не беше длъжен да следи, освен в случаите, когато нещо не бе наред и той искаше да разбере какво. Всичко това беше ново за Оди.

 

 

Добрата страна бе, че усвояването на новите умения го заангажираше. Джени Йе-ксинг го учеше и това също беше хубаво, защото тя ангажираше съзнанието му по друг начин… с изключение на онези лоши моменти преди да заспи.

Тъй като „С. Я.“ се връщаше на Земята, той бе почти празен. Повече от тридесет и осем хиляди колонисти бяха пристигнали на планетата Пегис, но много малко се връщаха. Екипажът от три дузини човешки същества; военен отряд, поддържан от правителствата на четири държави от „Гейтуей Корпорейшън“; и около шестдесет неуспели емигранти. Те бяха в трета класа. Разорили се, за да напуснат Земята, сега напълно банкрутирали се връщаха в пустинята или бедняшкия квартал, от които бяха избягали.

 

———————————————

Разгадаването на хичиянските карти беше изключително трудно, особено като се вземеше предвид, че умишлено бяха съставени така, че трудно да се разчитат. Не бяха много. Две или три фрагментарни, намерени в кораба, наречен „Хичиянски рай“ и прекръстен по-късно на „С.Я.“ и една почти пълна, намерена в кораб, обикалящ по затворена орбита около звездата Боотьоз. Моето лично мнение беше, макар да не бе подкрепено от официалните доклади на комисията за картографски изследвания, че много от ореолите, контролните отметки и светещите сигнали представляват предупредителни знаци. Робин обаче не беше на това мнение. Той ме нарече „пате в кълчища“. По-късно, когато се съгласи с мен, вече нямаше значение как ме е наричал.

———————————————

 

— Бедните копелета — каза Уолтърс, като заобикаляше една група, която почистваше въздушните филтри с темпо на обхванати от апатия роби. Но Йе-ксинг не споделяше неговото отношение.

— Не ги съжалявай, Уолтърс. Те ги почистват, защото са ги замърсили. — Тя изръмжа нещо на китайски към работната група, която се възмути, но побърза да ускори темпото.

— Не могат да се обвиняват хората за тяхната носталгия — каза Уолтърс.

— Носталгия! Господи, Уолтърс, говориш така, сякаш са оставили „дом“… Очевидно много отдавна не си бил там.

Тя спря на пресечката на два коридора, единият светещ синьо със следи от хичиянски метал, другият златен. Джени махна с ръка към групата въоръжена охрана с униформи на Китай, Бразилия, Съединените щати и Съветския съюз.

— Виждат ли ти се приятелски настроени? — попита тя. — А едно време бяха, когато не приемаха всичко толкова сериозно. Другаруваха с екипажа, не носеха оръжие. За тях това бе просто едно безплатно пътуване в космоса. Ала сега… — Тя поклати глава и се пресегна, за да хване ръката на Уолтърс, когато той тръгна към охраната. — Защо не ме слушаш? — попита Джени. — Ще си имаш много ядове, ако се опиташ да отидеш там.

— Какво има там?

Тя вдигна рамене.

— Хичиянски материал, който не е изнесен, когато са преоборудвали кораба. Това е едно от нещата, които пазят… макар че — добави по-тихо Йе-ксинг, — ако познаваха кораба по-добре, щяха да вършат по-свястна работа. Хайде, тръгвай, пътят ни е насам.

Уолтърс я следваше с желание, благодарен, че може да разгледа кораба. „С.Я.“ беше най-големият хичиянски кораб, който той или който и да било от човешкия род, бе виждал. Много стар… и все пак в някои отношения много загадъчен. Бяха изминали половината път до дома, а Уолтърс не бе изследвал и половината от неговите пресичащи се, светещи коридори. Онази част, в която дори не бе надзъртал, беше личната каюта на Йе-ксинг и той очакваше с нетърпение да стори това, любопитен като малко момиченце. Но по пътя все нещо го отвличаше.

— Какво е това? — попита Уолтърс и се спря пред една ниша с пирамидална конструкция от светещ метал в нея. Дебела желязна решетка, заварена пред нишата, не позволяваше да се пипне пирамидата.

— Убий ме, но не зная — призна Йе-ксинг. — Никой не знае… затова са я оставили тук. Някои неща могат лесно да се отрежат и изнесат, някои се повреждат… а от време на време, ако човек се опита да премести нещо, то избухва в ръцете му. Насам, право напред по този тесен коридор! Там е каютата ми.

Чисто, тясно легло, на стената картина на стара ориенталска двойка… Родителите на Джени?… Цветя на сандъка до стената, Йе-ксинг бе направила каютата си уютна.

— Тук съм по време на обратния рейс — обясни тя. — На идване това е капитанска каюта, а ние спим на койки в пилотската стая. — Джени се сви в края на леглото. — Няма големи възможности за убиване на времето при обратния курс. Искаш ли чаша вино?

— Определено — призна Уолтърс. Той седна и си изпи виното. Накрая си раздели с хубавичката Джени Йе-ксинг последната чаша, последвана от различни деликатеси с отлично качество, които се намираха в нейната каюта и така задоволиха душата му, че ако през този приблизително половин час се бе сещал за Доли, то не беше с чувство на ревност, а почти със състрадание.

 

 

Оказа се, че и по време на пътуването към Земята имаше много възможности за приятно прекарване на времето, дори в каюти не по-големи от онази, която Хорацио Хорнблауър бе заемал преди столетия. Виното беше най-хубавото на планетата Пегис, но когато изпразниха бутилката и себе си, каютата започна да им изглежда много по-малка, а имаше още цял час до началото на тяхната смяна.

— Гладна съм — съобщи Йе-ксинг. — Тук имам малко ориз и разни други неща, но може би…

Не беше време да си изпуска късмета, макар че предложението да хапнат домашно приготвена храна звучеше много съблазнително. Ориз и разни други неща.

— Хайде да отидем в пилотската кабина — предложи Уолтърс. Без много да бързат, хванати за ръце, те тръгнаха към командната част на кораба. Спряха се на пресечката на два коридора, където много отдавна хичиянците, по някаква своя причина, бяха засадили малки туфи с храсти… не, нямаше никакво съмнение, същите, които все още растяха там. Йе-ксинг се наведе и откъсна една синя ягода.

— Погледни — каза тя. — Всичките са зрели, а онези безделници дори не искат да ги берат.

— Завръщащите се колонисти ли имаш предвид? Но те си плащат пътя…

— О, разбира се, че го плащат — съгласи се тъжно Джени. — Ако не си плащат, няма да летят. И там долу ги чакат богатства, нали?

Уолтърс опита един от сочните, тънкокожи плодове.

— Не изпитваш голяма любов към завръщащите се.

Йе-ксинг се усмихна.

— Не го крия, нали? — Усмивката й помръкна. — На първо място, няма за какво да се връщат… ако животът им там е бил добър, нямало е да го напуснат. На второ място, положението там стана значително по-лошо отпреди. Повече терористи, повече международни конфликти… някои страни извършват мобилизация! И на трето място, те не само ще страдат, но и ще станат част от причината за нови страдания. Половината от тези отвратителни хора, които виждаш тук, след месец ще се включат в някоя терористична група… или най-малкото ще подкрепят такава група.

Те продължиха да се разхождат и Уолтърс скромно се обади:

— Вярно е, че много отдавна съм напуснал Земята, но чувам, че положението там ставало много неприятно… с бомбардировки и престрелки.

— Бомбардировки! Де да беше само това! Сега терористите имат ТПП! Човек се връща на Земята и не знае кога ще падне от стола си!

— ТПП? Какво е ТПП?

— О, Господи, Уолтърс! — възкликна изненадано Джени. — Ти наистина отдавна не си бил на Земята. Някога го наричаха нервна криза, не си ли спомняш? Това е телепатичен психокинетичен приемопредавател, едно от онези стари хичиянски неща. Съществуват около дузина и един е в ръцете на терористите!

— Нервна криза — повтори Уолтърс и се намръщи, когато паметта му се зарови някъде в подсъзнанието.

— Точно така, Нервна криза — потвърди Йе-ксинг с мрачно задоволство. — Спомням си, когато бях малка в Канчоу, баща ми се прибра с окървавена глава, защото някой скочил върху него от последния етаж на фабрика за стъкло. Право върху баща ми! Като дървеница! И причината беше ТПП.

Уолтърс кимна без да отговори, лицето му помръкна. Йе-ксинг го погледна озадачена, след това махна с ръка към охраната пред тях.

 

———————————————

Захвърленото момче, Уон, разбира се, първо причини нервната възбуда. То искаше само контакт с хора, защото беше самотно. Момчето нямаше намерение да измъчва човечеството с налудничави, маниакални мисли. Терористите, обаче, знаеха точно какво правят.

———————————————

 

— Главно заради това е охраната — поясни тя. — На борда на „С.Я.“ има един ТПП. И много други по света! Малко късничко се сетиха да ги охраняват, защото банда терористи са отвлекли един петместен хичиянски кораб с монтиран ТПП и сред тях има един, който наистина е полудял. Искам да кажа, съвсем е откачил! Когато такъв се докопа до телепатичен психокинетичен приемопредавател… какво ти е?

Уолтърс спря на входа на осветения в златно коридор. Четиримата стражи любопитно го заразглеждаха.

— Нервна криза — повтори той. — Уон! Това е неговият кораб!

— Да, неговият е — съгласи се момичето и се намръщи. — Слушай, бяхме тръгнали да хапнем. Хайде да вървим. — Тя изглеждаше разтревожена. Уолтърс се бе оклюмал, мускулите на лицето му бяха изопнати. Имаше вид на човек, който очаква да го ударят в зъбите. Охраната ставаше все по-любопитна. — Хайде, Оди — подкани го умолително Джени.

Уолтърс се размърда и я погледна.

— Ти върви — каза той. — Вече не съм гладен.

 

 

Корабът на Уон! Колко странно, помисли си Уолтърс, че не се сетих по-рано. Разбира се, че е така.

Уон бил роден в този кораб много преди да го преименуват на „С.Я.Бродхед“, много преди човечеството да научи за неговото съществуване… ако не се вземат предвид далечните предци на човека, австралопитекус афарензис. Уон бил роден от една бременна жена-изследовател на Гейтуей. Мъжът й се изгубил по време на някаква мисия, докато тя участвала в друга, Първите няколко години се грижила за него, после го изоставила. Уолтърс не можеше да си представи как се е чувствал Уон… мъничко дете в огромния, почти празен кораб, в компанията само на диваци и компютърно съхранени аналози на мъртви изследователи на Космоса. Един от тях несъмнено е била неговата майка. Това беше достойно за съжаление…

Но Уолтърс не можеше да изпита съжаление. Не и към Уон, който му бе отнел жената и бе намерил машината, наречена от тъпата бюрократична система ТПП… съкращение на „телепатичен психокинетичен приемопредавател“. Глупавият млад Уон я наричал просто „кушетка на сънищата“. Тя му осигурявала контакт с някакви живи същества и причинявала в останалата част от човечеството ужасни мъгляви фикс идеи. Той не знаел, че този процес дава контакт и на тях с него, благодарение на което неговите тийнеджърски сънища и страхове, и сексуални фантазии засягат десет милиарда човешки мозъци… Може би Доли е трябвало да го разбере, но когато ставали тези нервни кризи, тя била малко дете. Уолтърс не бил. Той си спомняше и това беше още една причина да мрази Уон.

Уолтърс не си спомняше много ясно повтарящата се по целия свят лудост и почти бе забравил опустошителните последици от нея. Той дори не се опита да си представи самотното детство на Уон, прекарано в безделие на кораба, но съвсем ясно си представяше сегашният Уон, който кръстосваше между звездите в своето загадъчно търсене, в компанията само на избягалата му жена…

Всъщност Уолтърс прекара почти целия час до започването на смяната с тези мисли, докато неочаквано не разбра, че се отдава на самосъжаление и доброволно унижение и че това поведение наистина, в края на краищата, не е достойно за едно зряло човешко същество.

 

 

Уолтърс се появи точно навреме. Йе-ксинг беше вече в пилотската кабина. Тя не каза нищо, но го погледна леко изненадана. Той й се усмихна и се залови за работа.

Макар фактически пилотирането на кораба да се свеждаше само до следене на показанията на контролните уреди и кораба си летеше самостоятелно, Уолтърс се постара да бъде зает. Настроението му се бе променило. За него огромните размери на кораба, който пилотираше, представляваха истинско предизвикателство. Той наблюдаваше Джени Йе-ксинг, която с коленете, краищата на пръстите си и лактите работеше с допълнителните контролни уреди, показващи положението и състоянието на кораба, както и други данни. Те в действителност не бяха необходими на пилота, за да пилотира по най-добрия начин, но Джени имаше претенцията да се нарича истински пилот. И Уолтърс правеше същото. Включваше дисплея за курса и проверяваше положението на „С.Я.“ — малка светеща златна точка върху тънка, синя линия, дълга хиляда и деветстотин светлинни години. Установяваше, че местоположението отговаря точно на изчисленото по червените контролни звезди по маршрута. Мръщеше се над множеството предупредителни знаци „Не приближавай!“ на местата, където имаше опасност от черни дупки и газови облаци — изглеждаше, че в близост до техния маршрут няма такава опасност — и дори извикваше на дисплея голямата хичиянска небесна карта, на която бе изобразена цялата Галактика, заедно с други членове на местната група небесни тела по краищата. Няколко стотици много умни човешки същества и хиляди часа компютърно време бяха използвани за разгадаване на хичиянския код. И все пак оставаха много неясноти. Начумерен, Уолтърс разглеждаше големия брой мигащи многоцветни ореоли във всички части на звездната карта, означаващи „Опасно!“, които бяха повторени и потретени. Какво можеше да е толкова опасно, та хичиняските карти изобилстваха с тези предупредителни знаци?

Имаше още много да учи! И, мислеше си Уолтърс, какво по-добро място за обучение от този кораб? Разбира се, той беше нает за летец временно. Но ако работи добре… ако покаже желание и талант… ако спечели благоразположението на капитана… когато пристигнат на Земята и капитанът трябва да намери друг седми офицер, какъв по-добър кандидат от него?

Щом смяната свърши, Йе-ксинг премина десетте метра, които разделяха двете пилотски места, и отиде при него.

— Като пилот изглеждаш доста добър, Уолтърс. Да ти призная, имах известни резерви.

Той я хвана за ръка и двамата се насочиха към вратата.

— Предполагам, че бях в лошо настроение — извини се Уолтърс.

Йе-ксинг вдигна рамене.

 

———————————————

Хичиянските карти и навигационни системи не бяха лесни за дешифриране. За навигация всяка система използва две точки от маршрута — началната и крайната. След това разглежда всички препятствия като прашни или газови облаци, радиации, гравитационни полета и т.н. по пътя между тях, избира точките за безопасно преминаване, заобикаля препятствията, а после изчертава линията, по която трябва да се движи корабът.

На много обекти и точки на картата има знаци за внимание — мигащи ореоли, удивителни и т.н. Ние сравнително рано разбрахме, че повечето от тях са предупредителни. Проблемът беше в това, че не знаехме кои точно са предупредителни и за какво предупреждават.

———————————————

 

— Първата приятелка след развода винаги се сблъсква с най-лошите настроения на мъжа — каза тя. — Ти какво направи, пусна си една от нашите психиатрични програми ли?

— Не беше необходимо. Само… — Уолтърс се поколеба и се опита да си спомни какво бе направил преди малко. — Предполагам, че просто си поговорих сам. Когато собствената ти жена те напусне — обясни той, — се чувстваш засрамен. Искам да кажа, че освен ревност и гняв, и други такива глупости, човек изпитва и нещо друго. Но след като се тревожих известно време, реших, че не съм направил нищо, от което да се срамувам. Това чувство не се отнася за мен, разбираш ли?

— И това ти помогна? — попита Джени.

— Е, след известно време ми помогна. — И, разбира се, ефикасната противоотрова за болка, предизвикана от жена, бе друга жена, но той не искаше да говори за тази противоотрова.

— Ще се постарая да го запомня за следващия път, когато ме зарежат. Е, мисля, че е време за лягане.

Той поклати глава.

— Още е рано, а и искам да поразгледам. Какво представлява онзи хичиянски материал? Ти каза, че знаеш как да се промъкнем зад охраната.

Тя спря по средата на коридора и го погледна.

— Всъщност, защо да не разгледаме? — съгласи се Джени.

 

 

Корабът „С.Я.“ беше двукорпусен. Пространството между двата корпуса бе тясно и тъмно, но можеше да се мине. И така, Йе-ксинг поведе Уолтърс през тесните коридори близко до обшивката на големия звездолет, през лабиринти от празни койки за колонисти, покрай неприветлива, огромна кухня, предназначена да ги храни, през помещение, миришещо на застоял боклук и гнилоч… в огромна, зле осветена зала.

— Тук са — каза тя. Говореше тихо, макар да бе обяснила, че са много далеч и охраната не може да ги чуе. — Доближи главата си до онова сребърно нещо, прилично на кошница… погледни къде соча?… но не го пипай. Важно е!

— Защо е важно? — Уолтърс огледа приличното на мансарда помещение. В залата имаше най-малко четиридесет устройства, здраво закрепени за скелета на кораба. Имаше и големи, и малки, и сферични на скосени стойки, свързани с пода, и квадратни, които светеха със син и зелен метален блясък. Върху покривалото от метални нишки, където сочеше Джени Йе-ксинг, имаше три съвсем еднакви.

— Важно е, защото не искам да ме изритат от кораба, Оди. Така че внимавай!

— Внимавам. Какви са тези три устройства?

— Може ли някой да каже защо хичиянците са направили нещо? Може би са резервни. Ето устройството, което трябва да слушаш. Приближи главата си до него, но не много. Когато почувстваш неща, които не изхождат от теб, значи си достатъчно близко. Тогава ще ги чуеш. Но не отивай по-близо и преди всичко не пипай, защото това нещо действа двупосочно. Ако се задоволиш само с общи усещания, никой няма да забележи. Вероятно. Но ако забележат, капитанът ще ни изгони. Разбра ли?

— Напълно — отговори малко ядосано Уолтърс и премести главата си с десетина сантиметра към сребърната мрежа. После се изви, за да погледне Йе-ксинг. — Нищо не чувам.

— Опитай се да отидеш малко по-близо.

Не беше лесно да мести главата си сантиметър по сантиметър, наведен под неудобен ъгъл, без да има за какво да се хване, но Уолтърс се опита да спазва инструкциите…

— Това е! — извика Йе-ксинг, наблюдавайки лицето му. — Не се приближавай повече!

Той не отговори. Умът му бе изпълнен с подозрение към усещанията… всевъзможни усещания. Имаше сънища и блянове, някой усилено се бореше за глътка въздух; друг се смееше; някои или по-точно изглежда три двойки бяха заети с полова активност. Той се обърна, усмихна се на Джени, понечи да заговори…

И тогава неочаквано усети нещо друго.

Уолтърс се вцепени. От описанието на Йе-ксинг той очакваше някакво чувство за компания. Присъствие на други хора. Очакваше да изпита техните страхове и радости, копнежи и удоволствия… но винаги хора.

Новото усещане не беше такова.

Уолтърс конвулсивно помръдна. Главата му докосна мрежата. Всички усещания станаха хилядократно по-ясни, като при фокусиране на лещи, и той почувства новото и далечно присъствие… или присъствия?… по различен и непосредствен начин. Беше далечно, неуловимо, ужасяващо усещане и то не се излъчваше от човешко същество. Уолтърс не можеше да разбере дали източниците на тези усещания бяха депресирани или фантазираха. Единственото, което можеше да каже, бе, че бяха там. Че съществуваха. Те не реагираха. Не се променяха.

Ако човек може да влезе в ума на мъртвец, мислеше си Уолтърс, обхванат от паника и възмущение, може би ще изпитва точно такова чувство…

…и тогава усети, че Йе-ксинг го дърпа за ръката и му крещи в ухото:

— О, проклет да си, Уолтърс! И аз го почувствах! Капитанът и всички в този прокълнат от Бога кораб също са го почувствали. Сега сме в беда!

Щом отдели главата си от сребърната решетка, усещането изчезна. Светещите стени и тъмните машини бяха отново истински, Йе-ксинг бе завряла разгневеното си лице в неговото. В беда? Уолтърс се засмя. След ледения, безграничен ад, в който бе надзърнал, нищо човешко не можеше да изглежда страшно. Когато пристигнаха четиримата разярени стражи, с насочени към него оръжия, и му закрещяха на четири езика, Уолтърс почти им се зарадва.

Защото те бяха хора! Живи хора! Въпросът, който го занимаваше, бе такъв, който всеки би си задал: дали по някакъв начин не бе попаднал на загадъчните, скрити хичиянци?

Ако е така, каза си той и потрепери, Господ да е на помощ на човешката раса.